Във форума има тема „ Неосъществените генерали”. В нея не открих името на ген. Петър Хаджииванов, затова помествам кратка биография на този заслужил българин.
ГЕНЕРАЛ ПЕТЪР ХАДЖИИВАНОВ
Разгръщайки пожълтелите страници на прашните исторически албуми е невъзможно да ни убегне харизматичният образ на шуменеца генерал Петър Хаджииванов, останал в историята като един от българските офицери, комуто съдбата е отредила участ на генерал с пагони на полковник. Затваряйки последната страница на албума и запечатвайки лика на генерала в съзнанието си е задължително да знаем, че в живота и армията човек и генерал не винаги съответстват на пагона, украсен с генералски звезди, а на човека, на чиито рамена тежат.
Семейна среда и детски години
Петър Димитров Хаджииванов е роден на 11 януари 1900 г. във възрожденския квартал на гр. Шумен – Араста. Родният му дом, който днес не е запазен, се намирал на сегашната улица „Цар Освободител”. По баща произхожда от стария и богат род Хаджииванови. Основател на рода е човек на име Иван, който като състоятелен гражданин посетил Божи гроб в Йерусалим. Потомците на Хаджи Иван са все заможни хора – търговци или занаятчии (Дуче Хаджииванов от втората половина на ХVІІІ в., Велико Хаджииванов (1827-1901 г.). Петър Хаджииванов е кръстен на дядо си Петър, който бил търговец на абаджийска и кожухарска продукция, виден общественик и дарител, член на първата шуменска възрожденска община. Неговият син Димитър изучава книговезки занаят и става собственик на книговезница и книжарница. Създава семейство с младата учителка Стефка, също от стар шуменски род, която след сватбата изоставя учителската професия и помага на мъжа си в книжарницата. Двамата им сина Петър (обект на настоящата работа) и Асен са много различни по характер. Докато Асен е по-весел и жизнерадостен, истински бохем, то батко му Петър е по-сериозен, любопитен и внимателен, благодарение на което вижда пръв една нощ разгорелия се пожар в близост до родната му къща, изтичва до църквата „Св. Вознесение” и с камбанен звън алармира за пожара и така спасява живота и имуществото на съседите си. Друг път самият той става причина за пожар, след като се опитва да повтори в домашни условия химически опит, демонстриран в училище. Завършва шуменската мъжка гимназия през 1914 г.
Военно образование и военна кариера
През 1915 г. Петър Хаджииванов постъпва във „Военното на Негово Величество училище” в София. За младежа тези години, които са и военни, са трудни, поради новата среда, в която попада, новите другари, преподаватели, лишенията, строгият ред и дисциплината в училището. Едновременно е впечатлен от лукса на столицата и разочарован от войната – разрухата, жертвите, ранените, жестоките клаузи на Ньойския договор от 27 ноември 1919 г.
Хаджииванов завършва успешно военното училище и на 4 октомври 1920 г. е произведен в чин подпоручик с първо назначение в 7-ми пех. Преславски полк в родния Шумен. Като млад офицерски кадър се формира като строг, но справедлив командир – два принципа, които ще следва по време на цялата си военна кариера. По време на потушаване на Септемврийското въстание офицерът е тежко ранен в черния дроб. След продължително възстановяване във Военна болница в София се връща в полка.
В сянката на професионалното развитие остава личният му живот. Съпругата Жана и дъщеричката Стефка го следват неотлъчно по гарнизоните. До началото на Втората световна война Петър Хаджииванов служи последователно във Втора жандармерийска дружина, 27-ми пехотен полк, 21-ви полк, 24-ти полк, 1-ви артилерийски полк, 18-ти пехотен полк, в щаба на 7-ма пехотна дивизия като началник на разузнаваческа секция и началник на оперативна секция, издигайки се от подпоручик (27 ноември 1923 г.) през капитан (3 септември 1928 г.), до майор (6 май 1936 г.). След завършване на Генерал-щабния отдел на Висшата военна академия през 1928 г. си проправя пътя към висшите офицерски звания. Фактор се оказва и членството във Военния съюз от 1928 г., участието във военния преврат на 19 май 1934 г. и подкрепата за преврата на 9 септември 1944 г.
В годините на Втората световна война
На 1 септември 1939 г. с нападението на Германия над Полша започва Втората световна война. Както пише в спомените си Петър Хаджииванов точно войната е времето за изява на талантливите военни. А той, без съмнение, е един от тях.
На 6 май 1940 г. майор Хаджииванов е повишен в чин подполковник и е преместен на служба в София като началник на секция в Министерството на войната. След присъединяване на България към Тристранния пакт е изпратен на специализация в германската столица Берлин. На 14 септември 1943 г. е произведен в чин полковник, а през август 1944 г. поема ръководството на 16 пехотна дивизия в присъединената към България през 1941 г. Беломорска област, с център град Драма. Това е отговорен пост, защото районът е неспокоен, активни са гръцките партизани и все още тлее споменът за Драмското въстание. Като началник полковникът се старае да избягва кръвопролитията и да не настройва местните гърци против българите, и едновременно с това – да защитава интересите на българското население. Под негово командване българските войници не само, че осигуряват и поддържат реда в областта, но и помагат много на цивилното население – пресушават блата, водят борба с маларийния комар, раздават храни и лекарства, строят мостове и пътища.
През септември 1944 г. България преориентира участието си във войната. Новият враг е бившият съюзник Германия. Този период (септември 1944 – май 1945 г.) е известен в нашата историография като Отечествена война. През Първата фаза за главнокомандващ на Четвърта българска армия е назначен генерал Урумов, а за началник-щаб полковник Хаджииванов. Частите на армията провеждат Калимано-Брегалнишката операция в днешна Република Македония, в направление Царево село-Щип-Велес за блокиране на германските части в този район.
През Втората фаза на войната България продължава участието си с Първа българска армия. Начело на нея е ген. Владимир Стойчев, а началник-щаб отново е полк. Хаджииванов. Сформирането на армията е затруднено по ред причини: недостиг на военни униформи, оръжие и боеприпаси, голямо разпръскване на съединения, кратки срокове за мобилизация, недостатъчна мобилизация на личния състав и т.н. Според ген. Стойчев всички изброени трудности са преодолени благодарение на качествата на полк. Хаджииванов, който изпълнява генералска длъжност, без да е повишен в звание.
В края на ноември частите са съсредоточени в района между реките Сава и Дунав. От 18 декември 1944 г. започва форсирането на Дунав. След това настъплението продължава към брега на р.Драва, южно от езерото Балатон (в днешна Унгария). На 6 март 1945 г. започва последната германска настъпателна операция през войната – Балатонската. В жестоките десетдневни боеве българските войници устояват на масирания германски натиск в района на селата Драва Соболч, Драва Чехи, Драва Полконя, Сабаш, Чифлик Седен. Съюзническото командване и лично главнокомандващият ІІІ Украински полк маршал Толбухин дават високи оценки на българските войски и лично на полк. Хаджииванов. На 16 март Дравската операция прераства в Мурска и след тежки боеве българските войници влизат в Австрия и достигат до района на Грац и Клагенфурт. Тук се срещат с английските войски, освободили Западна Австрия.
По време на престоя си в Унгария и Австрия българските войници проявяват положително отношение към местното население, което е изненада за чуждестранните наблюдатели. Вместо да се държат като окупатори, подобно на съветските войници, нашите военни създават приятелски отношения. Няма нито един случай на издевателство от страна на български войник спрямо местните жители. В своите спомени полковник Хаджииванов описва много случаи на съдействие от българска страна за намиране на изчезнали хора, връщане на откраднат добитък, издирване на военнопрестъпници. Всичко това издига престижа на България в очите на местното население, а в повечето от случаите заповедта за тяхното разрешаване се издава от полковника.
В началото на юни 1945 г. частите на Първа българка армия, воювали за освобождението на Югославия, Унгария и Австрия започват да се завръщат. На 13 юни лично югославският ръководител Тито, по време на тържествен парад в Белград, награждава с югославски ордени отличилите се войници и офицери, включително и полк. Хаджииванов. Четири дни по-късно на Лъвов мост в София е официалното посрещане на завръщащите се военни части.
За заслугите си в победите над германските войски по време на Втората световна война полк. Хаджииванов е удостоен с два български ордена „За храброст”, съветския орден „Отечествена война” І ст., два унгарски ордена „Народна свобода”, югославския орден „Народна съпротива 1941-1944 г.”.
В годините след 9 септември 1944 г.
Девети септември 1944 г. е повратна точка в живота и на много български офицери. Полковник Петър Хаджииванов има късмета да преживее първите чистки в армията заради липсата на антикомунистически прегрешения и поради участието му във войната и приносът му за победата. Клеймото „царски офицер”, обаче, което му е лепнато, както и борбите за власт между ръководителите на „Звено” му попречват да заеме обещаното му генералско звание. Вместо да оглави като генерал Първа българска армия, Кимон Георгиев (министър-председател) и Дамян Велчев (военен министър) го отстраняват от ръководството на армията. Така офицерът се превръща в жертва на интригите по върховете на политическия елит и на българската армия. За разлика от своя зложелател Дамян Велчев, който изпада в немилост и избягва позорно от България, полковник Хаджииванов е назначен за началник на ШЗО (школа за запасни офицери), където служи до отстраняването му от армията през 1954 г. След 1954 г., като офицер от запаса и военен пенсионер, Хаджииванов се отдава на обществена дейност. Става член на Националния съвет на Отечествения фронт, на Съюза на българските журналисти, председател е на секция „Военна история” от основаването и. През 1962 г. е удостоен със званието „Активен борец против фашизма и капитализма”. Редактор е на списание „Съвременна пехота” и е автор на много статии в периодичния печат, както и на няколко монографии на военна тема. Мемоарната му книга „До Алпите с Първа българска армия” е издадена и на унгарски език.
От обществената дейност на о.з. полк. Хаджииванов е видно, че за разлика от неприятелите си, които не му позволяват да се развие и да стане генерал, и които завършват безславно жизнения си път в лагери или избягват позорно от Родината си, той е уважаван от сънародниците си. Жалко за нас шуменци, че не познаваме в детайли живота на нашия съгражданин, а още по-жалко е, че Хаджииванов е забравен от шуменските историци.
Петър Хаджииванов умира на 2 май 1984 г. в София. На погребението му присъстват роднини, бойни другари, представители на обществени организации, граждани.
След демократичните промени комисия на военното министерство разглежда живота на този български офицер. Членовете на комисията излизат със становището, че офицерът е бил ощетен. Посмъртно на Петър Хаджииванов е присъдено генералско звание. В началото на месец май 2007 г. в Шумен, на мястото, където е била родната къща на генерал е открита негова паметна плоча.
Животът и дейността на генерал Петър Хаджииванов бележи едни от най-важните и сложни периоди в новата българска история. А преломите, съпътстващи съдбата на офицера, доказват категорично житейската истина, че генералският чин е не само титл от военната йерархия, а същност на човешката личност и получила признанието на вековете и поколенията.
ЛИТЕРАТУРА И ИЗТОЧНИЦИ:
1. Енциклопедия България. Том 7. Тл-Я. София, 1996, с. 235.
2. Йорданов, М. Шуменец назначен за началник-щаб на Първа българск армия. В: Шуменска заря, бр. 227, 21 юни 2003, с. 5.
3. Офицерският корпус в България 1878-1944 г. Том 7. С., 1996.
4. Спомени на Спасенка Костова – първа братовчедка на ген. Петър Хаджииванов, записани от Георги Минков на 7 ноември 2005 г. в Шумен.
5. Танев, Ч. Участието на България във Втората световна война 1941-1945 г. Шумен, 2005.
6. Хаджииванов, П. До Алпите с Първа българска армия. Спомени. С., 1975.
7. Хаджииванов, П. Как победихме Германия. В: Отечествен фронт, 19 март 1980, с. 2.
8. Хаджииванов, П. Кратка история на Отечествената война. С., 1958.
9. Хаджииванов, П., Вл. Стойчев. Приносът на българския народ за разгрома на фашистка Германия. С., 1964.
10. В. Шуменски Показател. Ш., бр. 33, 9 май 2007.
ГЕНЕРАЛ ПЕТЪР ХАДЖИИВАНОВ
Разгръщайки пожълтелите страници на прашните исторически албуми е невъзможно да ни убегне харизматичният образ на шуменеца генерал Петър Хаджииванов, останал в историята като един от българските офицери, комуто съдбата е отредила участ на генерал с пагони на полковник. Затваряйки последната страница на албума и запечатвайки лика на генерала в съзнанието си е задължително да знаем, че в живота и армията човек и генерал не винаги съответстват на пагона, украсен с генералски звезди, а на човека, на чиито рамена тежат.
Семейна среда и детски години
Петър Димитров Хаджииванов е роден на 11 януари 1900 г. във възрожденския квартал на гр. Шумен – Араста. Родният му дом, който днес не е запазен, се намирал на сегашната улица „Цар Освободител”. По баща произхожда от стария и богат род Хаджииванови. Основател на рода е човек на име Иван, който като състоятелен гражданин посетил Божи гроб в Йерусалим. Потомците на Хаджи Иван са все заможни хора – търговци или занаятчии (Дуче Хаджииванов от втората половина на ХVІІІ в., Велико Хаджииванов (1827-1901 г.). Петър Хаджииванов е кръстен на дядо си Петър, който бил търговец на абаджийска и кожухарска продукция, виден общественик и дарител, член на първата шуменска възрожденска община. Неговият син Димитър изучава книговезки занаят и става собственик на книговезница и книжарница. Създава семейство с младата учителка Стефка, също от стар шуменски род, която след сватбата изоставя учителската професия и помага на мъжа си в книжарницата. Двамата им сина Петър (обект на настоящата работа) и Асен са много различни по характер. Докато Асен е по-весел и жизнерадостен, истински бохем, то батко му Петър е по-сериозен, любопитен и внимателен, благодарение на което вижда пръв една нощ разгорелия се пожар в близост до родната му къща, изтичва до църквата „Св. Вознесение” и с камбанен звън алармира за пожара и така спасява живота и имуществото на съседите си. Друг път самият той става причина за пожар, след като се опитва да повтори в домашни условия химически опит, демонстриран в училище. Завършва шуменската мъжка гимназия през 1914 г.
Военно образование и военна кариера
През 1915 г. Петър Хаджииванов постъпва във „Военното на Негово Величество училище” в София. За младежа тези години, които са и военни, са трудни, поради новата среда, в която попада, новите другари, преподаватели, лишенията, строгият ред и дисциплината в училището. Едновременно е впечатлен от лукса на столицата и разочарован от войната – разрухата, жертвите, ранените, жестоките клаузи на Ньойския договор от 27 ноември 1919 г.
Хаджииванов завършва успешно военното училище и на 4 октомври 1920 г. е произведен в чин подпоручик с първо назначение в 7-ми пех. Преславски полк в родния Шумен. Като млад офицерски кадър се формира като строг, но справедлив командир – два принципа, които ще следва по време на цялата си военна кариера. По време на потушаване на Септемврийското въстание офицерът е тежко ранен в черния дроб. След продължително възстановяване във Военна болница в София се връща в полка.
В сянката на професионалното развитие остава личният му живот. Съпругата Жана и дъщеричката Стефка го следват неотлъчно по гарнизоните. До началото на Втората световна война Петър Хаджииванов служи последователно във Втора жандармерийска дружина, 27-ми пехотен полк, 21-ви полк, 24-ти полк, 1-ви артилерийски полк, 18-ти пехотен полк, в щаба на 7-ма пехотна дивизия като началник на разузнаваческа секция и началник на оперативна секция, издигайки се от подпоручик (27 ноември 1923 г.) през капитан (3 септември 1928 г.), до майор (6 май 1936 г.). След завършване на Генерал-щабния отдел на Висшата военна академия през 1928 г. си проправя пътя към висшите офицерски звания. Фактор се оказва и членството във Военния съюз от 1928 г., участието във военния преврат на 19 май 1934 г. и подкрепата за преврата на 9 септември 1944 г.
В годините на Втората световна война
На 1 септември 1939 г. с нападението на Германия над Полша започва Втората световна война. Както пише в спомените си Петър Хаджииванов точно войната е времето за изява на талантливите военни. А той, без съмнение, е един от тях.
На 6 май 1940 г. майор Хаджииванов е повишен в чин подполковник и е преместен на служба в София като началник на секция в Министерството на войната. След присъединяване на България към Тристранния пакт е изпратен на специализация в германската столица Берлин. На 14 септември 1943 г. е произведен в чин полковник, а през август 1944 г. поема ръководството на 16 пехотна дивизия в присъединената към България през 1941 г. Беломорска област, с център град Драма. Това е отговорен пост, защото районът е неспокоен, активни са гръцките партизани и все още тлее споменът за Драмското въстание. Като началник полковникът се старае да избягва кръвопролитията и да не настройва местните гърци против българите, и едновременно с това – да защитава интересите на българското население. Под негово командване българските войници не само, че осигуряват и поддържат реда в областта, но и помагат много на цивилното население – пресушават блата, водят борба с маларийния комар, раздават храни и лекарства, строят мостове и пътища.
През септември 1944 г. България преориентира участието си във войната. Новият враг е бившият съюзник Германия. Този период (септември 1944 – май 1945 г.) е известен в нашата историография като Отечествена война. През Първата фаза за главнокомандващ на Четвърта българска армия е назначен генерал Урумов, а за началник-щаб полковник Хаджииванов. Частите на армията провеждат Калимано-Брегалнишката операция в днешна Република Македония, в направление Царево село-Щип-Велес за блокиране на германските части в този район.
През Втората фаза на войната България продължава участието си с Първа българска армия. Начело на нея е ген. Владимир Стойчев, а началник-щаб отново е полк. Хаджииванов. Сформирането на армията е затруднено по ред причини: недостиг на военни униформи, оръжие и боеприпаси, голямо разпръскване на съединения, кратки срокове за мобилизация, недостатъчна мобилизация на личния състав и т.н. Според ген. Стойчев всички изброени трудности са преодолени благодарение на качествата на полк. Хаджииванов, който изпълнява генералска длъжност, без да е повишен в звание.
В края на ноември частите са съсредоточени в района между реките Сава и Дунав. От 18 декември 1944 г. започва форсирането на Дунав. След това настъплението продължава към брега на р.Драва, южно от езерото Балатон (в днешна Унгария). На 6 март 1945 г. започва последната германска настъпателна операция през войната – Балатонската. В жестоките десетдневни боеве българските войници устояват на масирания германски натиск в района на селата Драва Соболч, Драва Чехи, Драва Полконя, Сабаш, Чифлик Седен. Съюзническото командване и лично главнокомандващият ІІІ Украински полк маршал Толбухин дават високи оценки на българските войски и лично на полк. Хаджииванов. На 16 март Дравската операция прераства в Мурска и след тежки боеве българските войници влизат в Австрия и достигат до района на Грац и Клагенфурт. Тук се срещат с английските войски, освободили Западна Австрия.
По време на престоя си в Унгария и Австрия българските войници проявяват положително отношение към местното население, което е изненада за чуждестранните наблюдатели. Вместо да се държат като окупатори, подобно на съветските войници, нашите военни създават приятелски отношения. Няма нито един случай на издевателство от страна на български войник спрямо местните жители. В своите спомени полковник Хаджииванов описва много случаи на съдействие от българска страна за намиране на изчезнали хора, връщане на откраднат добитък, издирване на военнопрестъпници. Всичко това издига престижа на България в очите на местното население, а в повечето от случаите заповедта за тяхното разрешаване се издава от полковника.
В началото на юни 1945 г. частите на Първа българка армия, воювали за освобождението на Югославия, Унгария и Австрия започват да се завръщат. На 13 юни лично югославският ръководител Тито, по време на тържествен парад в Белград, награждава с югославски ордени отличилите се войници и офицери, включително и полк. Хаджииванов. Четири дни по-късно на Лъвов мост в София е официалното посрещане на завръщащите се военни части.
За заслугите си в победите над германските войски по време на Втората световна война полк. Хаджииванов е удостоен с два български ордена „За храброст”, съветския орден „Отечествена война” І ст., два унгарски ордена „Народна свобода”, югославския орден „Народна съпротива 1941-1944 г.”.
В годините след 9 септември 1944 г.
Девети септември 1944 г. е повратна точка в живота и на много български офицери. Полковник Петър Хаджииванов има късмета да преживее първите чистки в армията заради липсата на антикомунистически прегрешения и поради участието му във войната и приносът му за победата. Клеймото „царски офицер”, обаче, което му е лепнато, както и борбите за власт между ръководителите на „Звено” му попречват да заеме обещаното му генералско звание. Вместо да оглави като генерал Първа българска армия, Кимон Георгиев (министър-председател) и Дамян Велчев (военен министър) го отстраняват от ръководството на армията. Така офицерът се превръща в жертва на интригите по върховете на политическия елит и на българската армия. За разлика от своя зложелател Дамян Велчев, който изпада в немилост и избягва позорно от България, полковник Хаджииванов е назначен за началник на ШЗО (школа за запасни офицери), където служи до отстраняването му от армията през 1954 г. След 1954 г., като офицер от запаса и военен пенсионер, Хаджииванов се отдава на обществена дейност. Става член на Националния съвет на Отечествения фронт, на Съюза на българските журналисти, председател е на секция „Военна история” от основаването и. През 1962 г. е удостоен със званието „Активен борец против фашизма и капитализма”. Редактор е на списание „Съвременна пехота” и е автор на много статии в периодичния печат, както и на няколко монографии на военна тема. Мемоарната му книга „До Алпите с Първа българска армия” е издадена и на унгарски език.
От обществената дейност на о.з. полк. Хаджииванов е видно, че за разлика от неприятелите си, които не му позволяват да се развие и да стане генерал, и които завършват безславно жизнения си път в лагери или избягват позорно от Родината си, той е уважаван от сънародниците си. Жалко за нас шуменци, че не познаваме в детайли живота на нашия съгражданин, а още по-жалко е, че Хаджииванов е забравен от шуменските историци.
Петър Хаджииванов умира на 2 май 1984 г. в София. На погребението му присъстват роднини, бойни другари, представители на обществени организации, граждани.
След демократичните промени комисия на военното министерство разглежда живота на този български офицер. Членовете на комисията излизат със становището, че офицерът е бил ощетен. Посмъртно на Петър Хаджииванов е присъдено генералско звание. В началото на месец май 2007 г. в Шумен, на мястото, където е била родната къща на генерал е открита негова паметна плоча.
Животът и дейността на генерал Петър Хаджииванов бележи едни от най-важните и сложни периоди в новата българска история. А преломите, съпътстващи съдбата на офицера, доказват категорично житейската истина, че генералският чин е не само титл от военната йерархия, а същност на човешката личност и получила признанието на вековете и поколенията.
ЛИТЕРАТУРА И ИЗТОЧНИЦИ:
1. Енциклопедия България. Том 7. Тл-Я. София, 1996, с. 235.
2. Йорданов, М. Шуменец назначен за началник-щаб на Първа българск армия. В: Шуменска заря, бр. 227, 21 юни 2003, с. 5.
3. Офицерският корпус в България 1878-1944 г. Том 7. С., 1996.
4. Спомени на Спасенка Костова – първа братовчедка на ген. Петър Хаджииванов, записани от Георги Минков на 7 ноември 2005 г. в Шумен.
5. Танев, Ч. Участието на България във Втората световна война 1941-1945 г. Шумен, 2005.
6. Хаджииванов, П. До Алпите с Първа българска армия. Спомени. С., 1975.
7. Хаджииванов, П. Как победихме Германия. В: Отечествен фронт, 19 март 1980, с. 2.
8. Хаджииванов, П. Кратка история на Отечествената война. С., 1958.
9. Хаджииванов, П., Вл. Стойчев. Приносът на българския народ за разгрома на фашистка Германия. С., 1964.
10. В. Шуменски Показател. Ш., бр. 33, 9 май 2007.