Предистория
След 6-дневната война от 1967 г. в Израел цари еуфория. Въпреки появата на ООП и засилването на палестинската съпротива, в страната се шири мнението че скоро няма да има нова война. Израел е сигурен в превъзходството си над арабските армии, като главна опора на това превъзходство се считатат ВВС. Също така се засилва американското сътрудничество.
Резултатите от тези заблуди са съкращаване на бюджетите, прекомерна увереност и откровено нехайство. Реалността е различна - арабските държави, начело с Египет, се готвят за реванш. Мимолетната загуба от 1967 г. се счита за позор и тегне като черен облак над управяващите режими в Египет и Сирия. Много от уроците обаче са научени - редица египетски генерали са разжалвани, отделя се повече внимание на разузнаването, дезинформацията и секретността на плановете.
Египет
През септември 1970 г. Насер умира и властта е поета от Ануар Садат. Трите години на управление до избухването на войната са от най-тежките за Египет. Страната е в тежка икономическа криза, безработицата и недоволството на населението се увеличават. Особено безпокойство за Садат са честите студентски протести, недоволстващи че Синай все още не е върнат и честта на Египет - невъзстановена. Според историкът и журналист Рабинович "войната е единствения изход" за Ануар Садат - на няколко пъти той публично обещава реванш, но едва когато счита че е изчерпил всички възможности, се решава на последната стъпка. Междувременно, през 1971 г. (по инициатива на ООН) изразява готовност "да встъпи в мирни преговори с Израел, ако последният изтегли войските си от Синайският п-ов и Ивицата Газа". Израел отказва да изтегли армията си. (http://www.mfa.gov.il/MFA/Foreign%20...e-%208%20Febr).
Още 3 години по-рано, скоро след 6-дневната война, израелският парламент гласува да бъде отправено подобно предложение към Лигата на арабските нации - мирни договори срещу изтегляне от Синай, Газа и Зап. Бряг. За посредник е избран САЩ, който трябва да представи предложението на ежегодното събрание на представителите в Хартум. Поради ред недоразумения документът не достига назначението си. Предложението не получава публичност и остава известно само на ограничени политически среди вътре в Израел; след няколко месеца тихомълком е отменено.
Междувременно египетско-съветското сътрудничество продължава. Въпреки загубата от 1967 г. СССР продължава да отпуска заеми на египетското правителство, да приема египетски военни на обучение, да изпраща инструктори, както и активен боен персонал. В това число екипажи на ПВО батареи, пилоти, радарни специалисти, диверсанти и т.н. До 1972 г. броят на съветските военнослужещи в Египет достига около 20 хил. души. Наложена е изключителна секретност - офицери и генерали отварят плокове с назначения едва в Средиземно море, низшите рангове разбират къде са изпратени едва когато слязат на кея в Александрия. На командирите дори е дадена заповед да разтрелват подчинени, които скочат във водата по време на прехода през Босфора...
съветските инструктори често участват във вземането на оперативни решения. Те присъстват на батальонно ниво, а понякога дори на ротно.
Качеството на съветското оръжие също се подобрява - докато през 50-те това са предимно излишъци от Втората Световна Война, от началото на 60-те години СССР снабдява Египет с модерно въоръжение. В началото на 70-те египетската армия разполага с изтребители Миг-17/19/21, хеликоптери Ми-6 и Ми-8, танкове Т-54/55 и 62, модерни ПВО установки и големи количества противотанкови ракети "Малютка" и РПГ-7.
Въпреки това Брежнев не мисли че египетската армия има особени шансове за победа. Според съветски специалисти опит за прекосяване на Суец биха донесли изключително тежки загуби. На среща с Никсън Леонид Брежнев изразява тревога от възможна война - според него ако Израел не се изтегли в границите от преди 1967 г., египетската атака ще е въпрос на време. Това е ясна индикация че СССР не е в състояние да попречи на садатските планове за реванш.
Йордания
Източният съсед на Израел не участва активно в тази война и причините затова са няколко. През 1967 г. йордания губи огромни територии и близо половината си население. Крал Хюсеин с право се страхува от нова загуба, но това не е единствената причина за нежеланието му да участва в нова военна авантюра. На фона на египетско-сирийското сътрудничество кралят се вижда в спомагателна роля и това не е всичко. По време на размириците т.нар. "черен септември" ООП се опитва да свали йорданското правителството и е подпомогнато от Сирия, в последствие на което отношенията между Хюсеин и Асад (старши) логично охладняват. Още повече че Йордания няма какво да спечели от евентуалната война - Западният Бряг е част от територията, обещана от Египет на Арафат и ООП, същата територия, която крал Хюсеин счита за йорданска собственост. С оглед на всичко това не е учудващо че Йордания остава извън войната.
Останалите участници
До есента на 1973 г. Садат твърди че има подкрепата на над 100 страни. Част от тях изпращат войски, други - техника, трети - парична помощ, четвърти се задоволяват с морална подкрепа. Това са главно страните-членки на Арабската Лига и други северно-африкански и южно-азиатски държави.
Израел
Изложението на израелската страна може да се раздели на два аспекта, които се отличават ярко от миналите войни. Първият е построяването на линията Бар-Лев по източния бряг на Суец; вторият е катастрофалния пропуск на разузнаването.
Линията Бар-Лев (наречена на нач. ГЩ Хайм Бар-Лев) е построена 1968-69 година, на стойност около $500 млн. Състои се от земни насипи, издигащи се на 20-22 метра над водната линия под ъгъл 45 градуса. Край подходящите за дебаркиране места са добавени бетонни укрепления за по 15 души всяко. Минни полета, бодлива тел и картечни гнезда покриват периметър от 200-300 метра около тези укрепления. Задачата им е да сигнализират за евентуалната египетска атака, както и да насочват артилерийския огън. Допълнително, през интервали от 7-10 км, са построени няколкоетажни подземни бункери, разчетени да издържат пряко попадение на 500 кг бомба и снабдени дори с климатици. Всъщност по-подходящо е определението "малък форт". Около 30-35 такива "форта" са построени по протежението на линията.
По цялата дължина са подготвени и танкови, артилерийски и пехотни позиции, складове с муниции и въоръжение. Отбранителната концепция предвижда гарнизонът, авиацията и леки мобилни части да задържат вражеския десант в продължение на 24 часа, докато завърши мобилизацията на резервистите. Последните трябва да пристигнат възможно най-бързо, да се окомплектоват директно от депата и да са готови за контраатака.
Като последна контрамярка е прокаран подземен нефтопровод, който да залее канала със суров петрол, създавайки непроходимо огнено препятствие. Според някои източници системата е била неизправна, но египтяните я вземат достатъчно насериозно, за да изпратят отряди бойни плувци, които заливат шахтите с бетон в навечерието на войната.
Линията Бар-Лев се радва на висока популярност сред масите в Израел, но има и своите критици. Един от най-изявените е генерал Ариел Шарон - според него (и с право) израелската армия се отказва доброволно от предимството си - бързи, високо-маневрени части - за сметка на скъпоструващи укрепени позиции. На всичкото отгоре, след 1970 г. около 1/3 от позициите вече не се обслужват (съкращения в бюджета).
В края на краищата линията Бар-Лев не оправдава надеждите. Комбинацията от изненада, смазващо огнева мощ и 450 водни помпи се справят с нея за по-малко от ден. Идеята с помпите хрумва на един египетски офицер по време на учения през 1971 г. Оказва се че 5 помпи с бензинов двигател вършат работата на 60 сапьори, 300 кг експлозив и един булдозер, при това два пъти по-бързо. За 3 часа те могат да отмият 1500 куб. метра пясък, за което с "конвенционални" инженерни средства ще са нужни 5-6 часа, и то при условие, че противодействието е нулево.
Въпреки че в Израел знаят за изпитанията с водни помпи, които се провеждат от другата страна на канала, те не са взети насериозно.
По-важният, разузнавателен пропуск, е обект на множество изследвания във военните академии по света през последните 33 години. За предпоставките, причините и обстоятелствата довели до тази "масова халюцинация" може да се говори много и вероятно даже да заслужи отделна тема във форума, но тук ще се огранича до подточки (така услужливо концентрирани от една разработка на GlobalSecurity).
"Израелското разузнаване" има 5 членки:
1. Мосад (Тайна Разузнавателна Служба, по британски маниер)
2. Модеин (военна разузнавателна служба, абревиатура - АМАН)
3. Шабак (предимно контраразузнаване)
4. Шин-Бет (вътрешна сигурност, подобно на ФБР)
5. Отдел R&D на Мин. Външн. Раб.
Всички тези агенции събират информация от най-различни канали и източници. Слабото звено е Модеин, единствената агенция, която може да анализира и оценява информацията. Един своебразен "филтър", тази агенция единствена има силата да определя коя информация е "добра" и коя "лоша" и да пропуска нагоре (ГЩ и правителство). Към това може да се добави че от последната война Египет се научава да отделя повече внимание на разузнаването и дезинформацията.
Израелските разузнавателни служби възприемат едно определено схващане, станало известно като "Концепцията". Тази "концепция" става толкова често повтаряна, че (колко учудващо) един ден започва да се приема като аксиома, чиято правота е извън всякакво съмнение. Главен инициатор на "концепцията" е началникът на военното разузнаване Ели Зейра, който постепенно убеждава и други в правотата и. "Концепцията" почива върху няколко (оказали се) грешки предположения, като:
а) Египет няма да започне нова война, докато няма възможност да бомбардира всички израелски летища едновременно. С оглед на наличните пилоти и самолети, това се очаквало да стане възможно най-рано към 1975 г.
б) Египетската армия ще се забави поне 24 часа пред линията Бар-Лев, време, достатъчно за мобилизацията на армията. Това схващане придобива гротескно влияние над множество израелски командири и политици. На практика египетската 2-ра Армия пробива линията за девет часа, а 3-та Армия - за 16.
в) Арабските армии не са способни на нещо повече от партизанска война и затова ще нападнат единствено след като натрупат значителни запаси от оръжие и муниции.
г) Египетската армия ще е много отслабена от въздушни удари преди израелските танкови бригади да преминат в контра-атака.
д) Чисто и просто, ако нападнат, ще бъдат разбити както през 1967 г.
е) И т.н.
Но генерал Зейра далеч не е единствения отговорен за фиаското. Още през 1963 г. опасната "вдървеност" на разузнавателния механизъм е забелязана, промени са препоръчани и... нищо не е направено. Причините са много - орязване на бюджета, сблъсък на интереси, закостенялост на системата. Военното разузнаване е запазена територия за военните, цивилни не се допускат. Едни и същи офицери често заемат една длъжност 6-7 години, рангът е свещен, а несъгласието с началника е вредно за кариерата. Резултатът 10 години по-късно е още по-закостеняла система, стандартизирано мислене и нулево външно влияние, способно да предложи алтернативни подходи.
Към есента на 1973 г. се натрупват прекалено много знаци. И израелското, и американското разузнаване забелязват че всяка година ученията от другата страна на канала стават все по-мащабни. Елитни части се разместват, в Кайро се подновяват ученията на Гражданска Отбрана, отпуски се отменят, резервисти се мобилизират, връзките със столицата от радио се прехвърлят на подземни линии.
И въпреки това редица фактори отвличат вниманието на израелското разузнаване: голяма част от него е заета с изцяло вътрешни проблеми - борбата с палестинските групировки (в този период има истински бум на самолетните отвличания, атентати в посолствата, Олимпиадата в Мюнхен и т.н.); орязаните бюджети на разузнаването не позволяват да се набират чужди агенти в големи количества (т.е. чрез подкупи); повечето шпиони идват от самите агенции - в резултат качеството на постъпващата от Египет информация видимо се влошава.
През май същата година Израел мобилизира армията по фалшива тревога. Следват още няколко частични мобилизации. Икономическите вреди са значими и между разузнаването от една страна и правителството и армията от друга се стига до класическа ситуация а-ла "лъжливото овчарче". Така че не е чудно, че когато на 30 май 1973 г. трима наети от ООП японци нападат летището в Лод, случаят занимава обществеността в продължение на седмица, докато мащабното "пролетно учение" в Египет минава незабелязано.
Сравнение на силите
Израел:
Около 400-420 хил. резервисти; 1300-1500 танка (М-48/50/60, Центурион, АМХ-13 и около 200 пленени и модифицирани Т-54/55); около 3000 бронирани машини и БТР (повечето американски М-2/3 halftracks от ВСВ и известно количество М113); над 900 броя артилерия над 100мм (вкл. гаубици М-101/114 и самоходни М-109/110); 561 самолета (А-4 "Skyhawk", Ф-4 "Phantom", "Mirage" 3, Нешер и др.), 84 хеликоптера и флот от около 35 малки кораба (всъщност броят на бойните кораби, цитиран тук, включват дори миночистачи, влекачи и други невъоръжени кораби, като същинските бойни са около 1/3).
Египет:
800 хил. войници, от които участие вземат 300-420 хил.; 2000-2400 танка (Т-10/34-85/54/55/62, ИС-3, както и самоходни ПТ оръдия от ВСВ - ПТ-76 и около 100 броя СУ-100/122), около 2400 бронирани машини и БТР (БТР-40/152/50/60 и БМП-1), над 1100 броя артилерия над 100мм (гаубици 2А18 и М1937, СЗО БМ-21 и тежки минохвъргачки), 690 самолета (Миг-17/19/21/25, Су-7Б, бомбардировачи Ту-16, Ил-28/14, Ан-12), 161 хеликоптера Ми-6/8, 104 кораба.
Сирия:
150 хил. армия, от която около 60 хил. вземат участие, 1350-1400 танка (аналогични на египетските модели), 800-900 бронирани машини и БТР, 600 артилерийски цеви над 100мм, 350 самолета, 36 хеликоптера и 21 бойни кораба.
Ирак:
Изпраща корпус от около 60 хил. войници (от които само 18-20 хил. успяват да пристигнат навреме), 500-700 танка (от които около 300 стигат навреме), 300-500 бронирани машини, 200 броя артилерия (54) и 73 самолета.
Останалите участници:
(Без да претендира за изчерпателност, следния списък представя поне приблизително помощта, предоставена от непреките участници във войната)
Крал Хюсеин, вероятно най-неинтусиазираният участник, изпраща на сирийския фронт две от елитните си танкови бригади - 40-та и 60-та, както и три батареи артилерия. Саудитска Арабия и Кувейт помагат финансово и също така изпращат символични експедиционни корпуси (саудитска бригада от 3000 души участва в отбраната на Дамаск). Мароко изпраща 3 бригади; палестинци в арабските държави сформират доброволчески части. Кадафи от Либия изпраща на Египет финансова помощ от над $1 млрд., наред с изтребители Мираж и няколко механизирани бригади. Алжир изпраща няколко ескадрили изтребители и бомбардировачи, механизирани пехотни бригади и няколко десетки танка. Тунис изпраща корпус от 1000 души, а Судан - 3500. Ливан не участва активно, но радарните му инсталации са ползвани от сирийските ВВС, а партизански групировки обстрелват израелски гранични селища от ливанска територия. Непотвърдени данни има и за угандийски и кубински войници, сражавали се на египетския фронт. По-нататък, Пакистан изпраща 16 пилоти, както и ред други държави изпращат финансова, оръжейна и/или символична военна помощ.
Последен щрих в картината е следния куриоз: около 2 седмици преди войната йорданския крал се среща с Асад и Садат в Александрия. Предвид взаимното им недоверие е малко вероятно пред Хюсеин да са разкрити конкретните военни планове, по-скоро е изразено общо намерение за скорошна война с надеждата, че кралят ще пожелае да се присъедини към коалицията. На 25-и септември крал Хюсеин тайно пристига в Тел-Авив и се среща с израелския премиер Голда Меир, пред която изразява опасенията си от скорошна сирийска атака. "Ще атакуват ли те (сирийците) сами, без координация с Египет?" - пита Меир. Кралят отговаря, че според него такъв вариант е малко вероятен. Учудващо, но предупреждението няма никакъв ефект. Военното разузнаване поддържа теорията си, че Египет не в състояние да започне успешна война скоро. Следователно и Сирия няма да нападне. Според АМАН йорданският крал не е казал нищо ниво. "Само през септември имахме 11 сигнала че се готви египетско-сирийско нападение от надеждни източници, но просто не пожелахме да ги чуем." (Рабинович).
Най-накрая, израелски генерал лети лично до Франция, където през нощта на 5/6 октомври се среща с египетски информатор. Данните сочат почти сигурно начало на войната в следващите 1-2 дни. Заедно с трупащите се косвени данни, генералният щаб най-сетне е убеден. Сутринта на 6 октомври на съвещание в тесен кръг (по традиция в дома на премиера - Голда Меир) е взето решение за частична мобилизация, само часове преди избухването на войната. Началникът на ГЩ Давид Елазар настоява за серия превантивни въздушни удари по сирийските летища, радарни инсталации, ПВО батареи и наземни части. Предложението е отхвърлено от Голда Меир; трябва да се отбележи че тя взема решения в твърде сложна политическа обстановка - поради арабското нефтено ембарго никоя европейска страна не желае да снабдява Израел с оръжие; с други думи Израел е напълно зависим от благосклонността на САЩ за снабдяването на армията си - благосклонност, която Голда Меир се страхува да загуби, ако Израел даде първия изстрел. Докато групата разглежда снимки и чете разузнавателни доклади се разнасят първите сирени за въздушна тревога...
Ход на бойните действия
Войната започва в 14:00 часа на 6 октомври 1973 г. Странният час не е случайно избран - датата е един от най-важните еврейски празници, Йом Кипур или Ден на Прошката. По време на празника е прието да се "пости", вкл. да не се яде, пуши, пие дори вода, да не се пътува с кола, да не се ползват ел. уреди или телефон и т.н. Не е пресилено да се каже, че на този ден еврейската държава изглежда като гробище. важно е да се спомене, че според еврейската традиция, денят, а оттам и празниците, започват и завършват по залез слънце, т.е. постите започват в случая привечер на 5 октомври и трябва да завършат привечер на 6-ти; с други думи, арабските армии избират моментът на атака така че израелците да са гладували и жадували максимално дълго, когато се наложи да се сражават. По-важен фактор е разбира се отсъствието на голяма част от войниците и офицерите, пуснати в отпуска за празника; практически всички частни и държавни предприятия, общественият транспорт, пощите и медиите не работят, броят на дежурните е сведен до минимум; израелците по традиция просто не включват радиото или телевизията на този ден, което прави известяването на войната и мобилизирането на резервистите още по-трудно. Най-накрая, Йом Кипур съвпада и с месец Рамадан, по време на който мюсулманите постят от сутрин до залез слънце; израелското разузнаване, разбира се, не предполага че арабските страни ще нарушат своите пости, за да започнат война по време на Рамадан.
Синай
Египетската доктрина за войната е проста: да се прекоси канала, да се пробие линията Бар-Лев на широк фронт и да се установят достатъчно силни плацдарми през първите 24-48 часа, така че да издържат на неизбежната контраатака, щом израелските резервисти бъдат събрани. Предвижда се прекосяването на канала и щурмуването на укрепленията да коства до 26 хил. жертви, от които 10 хил. убити. На практика египтяните дават "едва" 208 убити при високо успешната операция. Целият израелски гарнизон по линията Бар-Лев в момента на атаката не превишава 500 души. Също така дежурните танкови части, които би трябвало да контраатакуват и спрат нахлуването се оказват крайно недостатъчни. Египет щурмува канала с 70 хил. войска, разделена на две армии - 2-ра и 3-та. След масивен удар от около 220 самолета и многобройна артилерия, двете армии бързо осъществяват множество пробиви и обграждат израелските укрепени постове. Бункерите са елиминирани един след друг с огнехвъргачки, експлозиви и тежка артилерия. Някои от фортовете се съпротивляват с дни, но до края на войната оцелява само един, най-северният, наречен "Будапеща".
В сраженията си проличават разликите в уроците научени от 6-дневната война. Израелската армия отдава прекалено голямо значение на техническото превъзходство, разчитайки почти изцяло на въздушни и танкови удари; за сметка на това пехотата и артилерията са изтикани на заден план. Като цяло IDF вместо да разработи доктрина за комбинирано действие на различните родове войски, разчита почти изцяло на постигане на въздушно превъзходство в първите дни на сраженията, после масирани въздушни удари по наземните части на противника и накрая директна въздушна поддръжка на препускащите танкови армади (един вид заменяне на артилерията с щурмова авиация, подобно на доктрината на USMC). Недостатъците на тази концепция са че тя предвижда превантивни удари по вражеските летища, хангари, радари и ПВО батареи, които пък се основават на убеждението че АМАН ще осигури при всички обстоятелства поне 48-часово предупреждение за войната. Освен това налице е и качествено и количествено подобряване на египетската и сирийската ПВО. Повечето от батареите обучени, а някои даже управлявани, от съветски инструктори, въоръжени с модерни ракети и радарно-насочвани зенитни комплекси, арабският ПВО "чадър" е повече от сериозен противник на IAF. Израелските ВВС са наясно с наличието на модерни зенитни оръжия у противника; те са се сблъсквали с тях през Войната на Изтощение (1970 г.) и имат разработени доктрини и тех. средства за справяне с тях. Но отново, тези доктрини разчитат че IAF ще нанесе изпреварващи въздушни удари по вражеските инсталации.
Както е известно, превантивни удари в тази война няма и пълно израелско въздушно превъзходство така и не е постигнато през целия период на военните действия. Жертви на вражески самолети стават едва 4 израелски самолета, докато над 100 са свалени от средства за ПВО.
Другата грешка, предоверяването на бронетанковите сили, е аналогична. IDF разчита прекалено много на масивни "танкови юмруци" и занемарява взаимодействието с пехотата. Пехотата се разглежда повече като леко-въоръжена, добре обучена сила за овладяване на вражески укрепления и населени места, докато на полето се предвижда да властват танковите колони.
Египетската армия анализира уроците от 6-дневната война и достига до малко по-различни заключения.
Първо, и най-важно, разгромът е не толкова резултат от противниковата гениалност, а от собствените грешки. Египетските части на земята не са разбити, понеже са толкова отслабени от израелските въздушни удари, че не могат да окажат съпротива; те са победени поради некадърното командване, ниският боен дух и непрофесионализма на офицерите (според чужди оценки ниското ниво на арабските командири през 50-те и 60-те е резултат от практиката да се повишават хората с връзки, биващи познати или роднини на политическия елит, а не непременно най-професионалните кадри; с една дума - шуробаджанащината в армията). В египетските въоръжени сили са взети мерки и качеството на офицерския състав видимо се повишава в годините след 1967 г.
Второ, най-силните страни на IDF са авиацията и танковете; до такава степен, че ролята им е силно надценена. Тази слабост е максимално експлоатирана и големи количества ПВО и ПТ средства са набавени от СССР. Израелските военни знаят за наличието им; изненадващи за тях са наситеността на армията с тях и умелото им прилагане.
Трето, най-слабото място на Израел е неговият тил. Успее ли Египет да въвлече противника в продължителен сблъсък, почти сигурно ще победи.
Така че египетският план след прекосяването на канала е прост: масивни артилерийски удари ще отслабят укрепленията на Бар-Лев; танкови удари ще отворят проходи в тях и ще установят плацдармите, след което пехотата, снабдена с големи количества ръчни противотанкови и противовъздушни средства, ще заеме позиции, ще се окопае и ще чака неизбежната израелска танкова контраатака. Множеството ПТ и ПВО средства ще осигурят формулата, според която всяка израелска атака ще струва прескъпо (един от всеки трима войници носи противотанково оръжие) ; така че когато ООН наложи неизбежното спиране на огъня, египетските войски все още да държат позициите си в Синай, възвръщайки си полуострова автоматично.
След първоначалните пробиви, египетските войски напредват методично и се окопават на около 15 км в дълбочина. За да не се изложат на ударите на израелската авиация, командването желае да остане в обсега на ПВО батареите по брега на Суец. На 8-и октомври командващият южния фронт Шмуел Гонен (заменил Ариел Шарон три месеца по-рано), нарежда бригадата на Габи Амир (180 танка) да атакува египетските позиции при Хизайон. Първите атаки са посрещнати със силен ракетен огън и отблъснати. Въпреки протестите на Амир, Гонен настоява за подновяване на атаките. Резултатите са катастрофални - бригадата на Амир е толкова разстроена, че привечер египетските танкове започват контраатака, която на свой ред е отблъсната от дивизията на Ариел Шарон (върнат по спешност като дивизионен командир). След това фронтът се стабилизира и всеки чака другия да атакува пръв.
Позиционната война продължава до 14 октомври. Междувременно всяка от страните съсредоточава техника и подкрепления. Садат знае че сраженията на сирийския фронт не се развиват добре и решава да атакува, за да отнеме част от натиска. Египетската атака на 14 октомври обаче е пълен провал - загубени са между 150 и 250 танка; израелците усвояват този урок бързо и междувременно са се окопали добре, разполагайки на свой ред голям брой ПТ оръжия сред пехотата. На 15-и израелците на свой ред минават в атака и този път щурмуват ПВО и ПТ батареите с пехота. Въоръжените с картечни пистолети щурмоваци бързо избиват противниковите екипажи, които няма как да се съпротивляват ефективно. Веднъж елиминирали заплахата от египетските ракети, IDF отново може да разчита на танкова и въздушна поддръжка. Позициите при Хизайон са преодоляни и израелските танкови бригади отново се понасят към Суец. Начело на атаката е дивизията на вече легендарния Ариел Шарон. Той заобикаля от север Голямото Горчиво езеро (свързано с канала) и удря втората египетска отбранителна линия. Мястото на удара е близо до град Исмаилия, точно по средата между египетските 2-ра (на север) и 3-та (на юг) армии. Едни от тежките сражения за войната се водят в "китайската ферма", достигнала митилогичния статус на "хълма на мунициите" в израелската военна история.
"Фермата" е земеделски проект от напоителни канали и парници, спонсориран всъщност от Япония. Израелските войници виждат йероглифи по изоставената земеделска техника и така мястото става известно като "китайската ферма". Терасовидните насаждения и канали са добре укрепени от египетски ПТ отряди, пехота и окопани танкове.
Шарон се опитва да щурмува канала дори преди 14-и октомври, когато египтяните все още напредват в израелска територия. Разузнаването му докладва за дупка в отбраната на канала в местността известна като Диверсоа. Както изглежда, съединението охраняващо сектора Диверсоа е било изпратена на север и египетското командване просто е забравило да го замени с друго. Падайки се на границата между 2-ра и 3-та армия, всяка от тях предположила че другата се занимава с въпроса. Настояването на Шарон да се използва дупката в египетската отбрана е отхвърлено от Гонен като прекалено рисковано (всъщност Ариел Шарон иска да дебаркира на другия бряг на Суец в момент, в които по-голямата част от израелския южен фронт все още отстъпва). Шарон с известната си арогантност игнорира Гонен и иска разрешение директно от началника на ГЩ, Елазар. Когато научава за това, Гонен иска Шарон да бъде уволнен. Междувременно Шарон нарежда на своя глава пробна атака на Диверсоа, след която от 26 танка се връщат 3. Но репутацията на Шарон се оказва по-силна от ранга на Гонен (който е отговорен и за пагубната атака при Хизайон на 8 окт.) и в края на краищата от пенсия е върнат Хаим Бар-Лев с цел да се озапти своеволния Шарон - Гонен е заменен с Бар-Лев като началник ЮФ и му става заместник. Още двама заместници - пенсионираните генерали Рехаваам Зееви и Аарон Яарив са прикрепени към Бар-Лев. До края на войната самият Бар-Лев обаче на три пъти настоява Шарон да бъде освободен от длъжност. Случката разкрива слабите места в командната верига на IDF, някои от които са актуални и днес.
След това дълго отклонение - битката за "китайската ферма". На 15-и октомври израелската атака с Шарон начело стига до канала в точка между езерото и Исмаилия, но окопаните по терасовидните хълмове на "фермата" египтяни държат под обстрел подстъпите и прехвърлянето е трудно. Парашутна част се прехвърля с надуваеми лодки и основава плацдарм на отсрещния бряг. Парашутистите нямат артилерийска или танкова поддръжка и единствено благодарение на големите количества М72 "Law" успяват да удържат египетските танкове в продължение на 24 часа. Но поставянето на понтони или мостове за тежките машини е невъзможно под обстрела от "китайската ферма". Шарон е принуден да щурмува укрепените позиции, за да се свърже с плацдарма от другата страна на канала, преди последния да бъде прегазен. Първата танкова атака срещу "фермата" е разбита с жесток ракетен огън. Втората атака се състои от парашутисти, които обаче са приковани от картечния огън на египетската пехота. Пратените израелски подкрепления се натъкват пък на вражеска танкова бригада. След близо три дни сражения "фермата" е окончателно овладяна от израелците, с цената на над хиляда убити и ранени. Египтяните губят около 250 танка, човешки жертви са неясни.
Първите понтонни мостове са поставени на 16 и 17 октомври (това са френски мостове от ВСВ, купени като старо желязо поради ембаргото). IDF има и своя разработка на "мобилен мостовлекач", но машините са толкова тромави, че пристигат чак след няколко дни. След преодоляването на канала развитието е познато - дивизията на Авраам Адан се насочва на юг, препречвайки пътя за отстъпление на 3-та армия. Едновременно с това продължава и маршът към Кайро. Малки отряди от щурмоваци превземат и неутрализират египетските ПВО и ПТ батареи една по една. Авиацията, щом е постигнато въздушно превъзходство поне в района на канала, започва да извършва удари в дълбокия тил - летища, радари, заводи, пристанища, правителствени сгради, радиостанции. Египет не остава назад и също обстрелва израелски населени места с ракети земя-земя и авиация.
Обкръжението на 60-хилядната Трета Армия фактически не е завършено когато спирането на огъня влиза в сила вечерта на 22-и октомври - един път до Кайро и коридор от няколко стотин метра остават в ръцете на египтяните. Но насрочения от ООН час е 18:52 местно време - след залез слънце, когато сателитното разузнаване не може да забележи разместването на части. Сблъсъците продължават и през нощта - 9 израелски танка са унищожени от египетски огън и Елазар поисква разрешение да поднови атаките срещу коридора. Моше Даян (тогава мин. на отбраната) му го дава. На сутринта на 23-и избухва дипломатически скандал - 3-та армия се събужда напълно обкръжена, а съветите размахват въздушни снимки и обвиняват IDF в "измама". Хенри Кисинджър вижда възможността за САЩ да изтръгнат Египет от съветската сфера на влияние. Залогът са 60 хиляди египетски войници без достъп до храна и вода в пустинята. САЩ полагат големи усилия да убедят Израел че уморяването от глад и жажда на египетската армия не е реална опция. Накрая израелците се съгласяват да пропуснат хуманитарна помощ и дори сами доставят вода и продоволствия. Преди това обаче СССР се намесва след призив за помощ на Садат. Вечерта на 23-и Кисинджър получава писмо от Брежнев, предлагащо разполагане на американски и съветски контингенти в района, които да съблюдават мира. В противен случай, пише Брежнев, "СССР няма да се поколебае да вземе решителни и несимволични мерки". Разузнаването на НАТО докладва за мобилизирането на 7 въздушно-десантни дивизии, подготвянето на десантни съдове за 40 хил. души пехота, има данни и за поне 1 ескадрила, прехвърлена в Югославия. Писмото пристига късно вечерта на 23-и и Никсън вече спи. Уотъргейт тече с пълна сила и президентът е толкова "затормозен", че Кисинджър решава да не го буди и провежда съвещанието без него. Сутринта Никсън се събужда и открива че DEFCON е вдигнат с едно ниво. Брежнев, Андропов и Калигин са изненадани от реакцията на САЩ и отстъпват - те, разбира се, не искат да започват Трета Световна Война заради Египет и Сирия. В края на краищата се налага СССР да се примири с нова арабска загуба, Садат отменя поканата си си за съветска военна помощ и приема американската оферта вместо това. 3-та армия е спасена, а от този момент нататък отношенията на Египет със СССР се променят в обратна посока на тези със САЩ.
Голанските възвишения
Израелско-сирийската граница от 1967 г. е останала известна като "пурпурната линия". Между двете войни инцидентите около и над границата не са рядкост, както и цивилните жертви от двете страни. Например на около месец преди войната израелски въздушен патрул е прихванат над сирийска територия, привлечени са още самолети и се завързва цяло въздушно сражение. Свалени са 1 израелски и 12(или 13) сирийски самолета. И такива "инциденти" не са рядкост. Поради тази причина обаче IDF оставя крайно недостатъчни сили за охрана на границата по време на празника. От друга страна Асад има собствен план за дезинформация и успява да придвижи допълнителни сили незабелязано. Освен това сирийската армия е в състояние на пълна бойна готовност от месеци преди войната.
На 6-ти октомври сирийците атакуват изненадващо с 2 танкови и 3 мото-пехотни дивизии - около 1100 танка и над 1000 оръдия. Отбраната на Голанските възвишения от израелска страна е в ръцете на две танкови бригади - 7-ма и 188-а, като първата е току-що пристигнала (на 4-ти октомври), а втората е "у дома" и добре познава терена. Дори с частичната мобилизация от сутринта на 6-ти октомври, двете бригади заедно разполагат с 157 танка (главно модернизирани М-48 и "Центурион"). Сирийският план предвижда 5-а, 7-а и 9-та мотопехотни дивизии, заедно с 900 танка, да пробият израелската отбрана в две точки - северна (Кунейтра) и южна (Рафид), след което 1-ва и 3-та танкови дивизии със своите 500 танка да развият успеха и да овладеят целия Голан преди израелските подкрепления да пристигнат. Повечето сирийски танкове са Т-54 и Т-55, но също така и 400 броя Т-62, снабдени с уреди за нощно виждане.
По дължината на близо 50 километровата граница са прокопани противотанкови ровове и са поставени минни полета, за танковете и артилерията има подготвени позиции, прикрити зад земни насипи. Според традиционната доктрина на IDF, наличните сили решават да приемат сражението въпреки смазващото числено превъзходство на противника, надявайки се с поддръжката на щурмовата авиация да задържат положението в критичните 2 дни, докато пристигнат запасняците. Израелските ВВС опитват да елиминират сирийската ПВО в района, но претърпяват неуспех - извадена е от строя само една батарея с цената на 6 свалени самолета. По-късно са бомбардирани сградата на ГЩ и Щабът на ВВС в центъра на Дамаск, което успява да разстрои до голяма степен действията на сирийските ВВС и ПВО.
След смазващият артилерийски обстрел сирийските танкове настъпват в типично съветски маниер. Последват най-големите танкови сражения след Курск, както и оттогава насам.
Особено се прочува генерал Авигдор Бен-Гал, командир на 7-а танкова бригада. Някои определят действията на 7-а бригада и като най-успешното отбранително сражение в историята. Едно поне е сигурно - бригадата на Бен-Гал задържа атаките и нанася тежки загуби на многократно превъзхождащ противник. Срещу нея са 3-та танкова дивизия на ген. Мустафа Шарба, 7-а мотопехотна дивизия и Републиканската Гвардия на Асад. При свечеряване десетки танкове, БТР-и и инженерни машини димят около защитните ровове, а 3-та дивизия не е успяла да постигне решителен пробив. Тогава на преден план излизат сирийските Т-62. Не разполагащи с уреди за нощно виждане, израелците могат да откриват огън чак когато сирийците стигнат самите укрепления. Сражението се превръща в сюреалистичен боксов мач между полу-слепи противници: сирийските танкове се втурват вълна след вълна, израелските стрелят, отттеглят се назад, презареждат и се връщат пред "амбразурата" за нов изстрел; на няколко пъти сирийски машини пробиват линията и заемат властващи позиции. Части от 7-а бригада контраатакуват и превземат възвишенията отново; завъртат кулите и стрелят по сирийските танкове зад тях, после отново се обръщат напред в очакване на следващата вълна и отново и отново. Най-накрая, следобед на 9-и октомври, 7-а бригада е останала със шест танка и почти никакви муниции. Едва тогава Бен-Гал решава да отстъпи. 6-те оцелели танка изстрелват последните си снаряди и тръгват назад, когато са изненадващо пресрещнати от подкрепление от 15 танка. Това е последната сламка за ген. Шарба и устремът рязко спада, а скоро преминава и в отстъпление - сирийското командване счита че това са първите пристигащи подкрепления от запасняци и момента за бърза победа е изпуснат. Историята зад 15-те танка е твърде интересна: това са вече повредени машини, които механиците в близкото депо успяват да върнат в строя с големи усилия; управляват ги смесени екипажи от оцелели танкисти, а командир им е подполк. Бен-Ханан, които се юрнал от Италия по средата на медения си месец, щом научил за войната.
В края на сраженията генерал Шарба нарича долината на Кунейтра "долина на сълзите". Стотици димящи машини и обгорели трупове са пръснати навсякъде, земята е буквално почерняла от пепел, изгорели смазки и горива.
На юг 188-а бригада няма такъв късмет - теренът е по-полегат и земните укрепления - по-малко. За да компенсират численото превъзходство на Сирия, което ще е неизбежно във всяка война, израелските танкисти наблягат много на точната стрелба и бързото определяне на цели, както и на поддръжка от щурмовата авиация за изравняване на шансовете. Сирийските военни са наясно с тази доктрина и подобно на египетските си колеги набавят голям брой ръчни и мобилни средства за ПВО, осигурявайки плътен зенитен "чадър" над района на Голаните (твърди се по-плътен от този над Ханой през Виетнамската война). Бригадата на ген. Ицхак Бен-Шоам има за задача да спре 1-ва танкова дивизия на ген. Тейфик Джехани с около 600 танка. Израелските Ф-4 и А-4 не успяват да осигурят ефективна поддръжка на наземните сили и много от тях са свалени от преградния огън на сирийската зенитна артилерия. Оставен без авиация и на плосък терен, Бен-Шоам няма избор освен да приеме фронталното сражение. Отначало танковете на Джехани са забавени от минно поле и от точния огън на израелските танкисти, но численото им превъзходство е огромно. Израелската отбрана се разпада бързо и скоро Бен-Шоам остава с 12 танка и няколко отбраняващи се островчета сред сирийското море от стомана. След пробива сирийските сили се разделят на две - 1-ва танкова на Джехани завива на север към щаба на Голанската дивизия (Нафах) и мостът Бнот Яаков (свързващ Голанските възвишения с централен Израел), а 5-та пехотна дивизия и 46-а мотопехотна бригада завиват на юг, почти достигайки северния бряг на Галилейското езеро (т.е. почти обграждайки израелските сили в южен Голан). През падналата нощ превъзходството в уреди за нощно виждане се оказва критично за сирийските екипажи. 188-а бригада се опитва да противостои чрез осветителни снаряди и прожектори, но сирийските инфрачервени уреди осигуряват далеч по-голям обсег в мрака. Израелците както обикновенно импровизират: прилагат тактика на самоубийствени атаки на малки танкови отряди от упор срещу по-големите танкови съединения на сирийците. Легендарна фигура става лейт. Цви Гринголд, който провежда нещо като партизанска война с танк през критичната нощ на 6/7 октомври. По радиото го наричат "съединение Цвика". Твърди се че практически сам Гринголд задържа близо 50 сирийски танка по пътя към Нафах, непрекъснато стреляйки от упор и скривайки се в гънките на местността. След като загубва 10(!) танка, сирийския командир е убеден че е изправен срещу многобройна танкова част и решава да спре на място, за да се разправи с нея през деня. До сутринта Гринголд продължава партизанските си нападения, унищожавайки (предполагаемо) още 12 вражески танка. Понякога действа сам, понякога заедно с други съединения, сменя няколко танка. Чак призори вече е толкова обгорен и изранен, че трябва да го евакуират в болница. След войната получава медал за храброст и става национален герой.
След 24 часа сражения 188-а бригада на практика вече не съществува. Две свежи мотопехотни бригади почти достигат селището Ел-Ал и тогава някои части завиват на север, но повечето просто спират на място. В този момент между тях и вътрешността на Израел няма никакви сериозни прегради. Не е ясна причината сирийските командири да не развият успеха си - дали липсата на инициативност след изпълняване на началните задачи, дали страхът от вражеска засада или страхът от атомен удар. Каквато и да е причината, изпусната е възможност да се достигне и дори прекоси река Йордан без никаква съпротива.
На 7-и октомври Джехани подновява натиска си на север и на запад. На пътя са останките на 188-а бригада, които отново повикват въздушна поддръжка и авиацията отново не успява, претърпявайки загуби. (Израелските ВВС разработват начини за справяне със сирийския "чадър" чак след няколко дни. Общо 27 самолета са загубени при щурмови удари на авиацията на Сирийския фронт. Междувременно самите сирийци решават проблема вместо израелците. В отговор на ракетните удари по израелски селища, IAF нанася удари по цивилни цели в Сирия и част от ПВО батареите са изтеглени от фронта, за да защитават тила.) Генерал Бен-Шоам разбира добре че бригадата му е унищожена и решава да се жертва, за да даде време на дивизионния шаб да се евакуира. С оцелелите си шепа танкове Бен-Шоам задържа дивизията на Джехани в продължение на няколко часа; всички загиват. След смъртта на Бен-Шоам и полу-обкръжения щаб, положението изглежда безнадеждно. Нач. на сев. фронт, генерал Рафел Ейтан, лично ръководи отбраната на Нафах. Предните сирийски отряди действително достигат и пробиват южния периметър на базата; един Т-55 се врязва в офиса на Ейтан, който е празен, защото 44-годишния генерал търчи от окоп на окоп и стреля с базука; има данни че дори запалва няколко сирийски танка. След загубата на офиса, Ейтан импровизира нов команден пост на север от базата, като оставя шепа войници да организират последна отбрана на базата. От ремонтното депо са довлечени два Центуриона без вериги в ролята на ДОТ-ове. На оцелелите войници са раздадени базуки и гранатомети. Последният танк от взвода на Гринголд прострелва от упор "офисния" Т-55, но скоро сам е взривен. Шепа пехотинци с ръчни ПТ оръжия и два неподвижни танка са всичко което защитава дивизионния щаб в този момент. Тогава започват да пристигат първите подкрепления от тила и спасяват положението. Оказва се дори са изпреварили сирийските прогнози (24 часа) - първите резервисти пристигат в Голаните 15 часа след началото на войната. Мобилизацията е традиционно висока - запасняците не чакат да ги повикат, повечето заминават сами с колите си на север; често без екипировка, още с цивилните дрехи сядат в танка. Няма време да се сформират батальони и бригади, нито дори органични екипажи - по няколко десетки, сформират се роти и взводове и се хвърлят в боя. Няма време и да се монтират картечници, често дори оръдията не се синхронизират.
До вечерта на 7-и окт. фронтът се стабилизира и започва постепенно изтласкване на сирийците, които бързо се опитват да се окопаят. Авиацията не успява да въздейства решително на фронтовата линия, но за сметка на това нанася истинско опустошение по сирийските комуникации. Снабдителните линии се точат от столицата Дамаск до дълбочината на Голанските възвишения и въздушното покритие там е значително по-слабо от над фронта. Огъня на щурмовата авиация, хеликоптери, танкове, артилерия и дори диверсионни отряди покриват пътят Дамаск-Кунейтра с горящи камиони и бронирани машини. На третия ден от войната сирийския фронт на Голаните започва да изпитва сериозен недостиг на гориво и муниции. Въпреки това съпротивата на сирийците е решителна и израелците дават жертви на всеки върнат километър. Особено тежка битка има около лагер Хушния, който е превърнат в основна снабдителна база от сирийците. Докато лагерът бъде превзет, околността се покрива със няколко стотин почернели корпуси. 1-ва дивизия попада в "клещи" и едва се измъква от пълно обкръжение.
На 10 октомври сирийците са изтикани обратно до Пурпурната линия. Целия ден минава в прегрупиране и главно в дебати между Голда Мейр, Даян и генералите (до късно през нощта). Големият въпрос е дали да се продължи натиска към Дамаск или да се отклонят сили към Синай (катастрофалната атака на Гонен при Хизайон се е състояла два дни по-рано и бъдещето на южния фронт въобще не е ясно). Повечето генерали възприемат практическо-военната гледна точка: сирийската атака е отблъсната, докато египетската армия все още заема позиции в Синай; следователно трябва да настъплението на север да се спре, да се подсилят силите на юг и едва след като египетските войски бъдат изтласкани отвъд Суец да се мисли за по-нататъшно настъпление на вражеска територия. Но последната дума е на Меир и тя взема чисто политическо решение: дивизия може да се прехвърли в Синай за около 4 дни; ако войната свърши преди това, резултатът ще е 0:0 срещу Сирия и 0:1 с Египет, защото Садат ще държи части от Синай - с други думи Израел излиза губещ територии и следователно губещ войната; но териториална придобивка на север ще послужи като застраховка, дори ако Египет все още държи позициите в Синай при спирането на огъня. На 11-и октомври IDF стъпва на сирийска територия, избирайки северния маршрут (по-пресечен терен, но по-слаба отбрана). Сирийската съпротива е силна, но авиацията накланя везните все повече в полза на IDF. Наситеността с противотанкови ракети е аналогична на тази в египетската армия, но поради пресечения терен ефективността им е по-ниска отколкото в пустинята. Фортът на върха на планина Хермон (ок. 1800 м) е превзет от сирийските "Командо" още в първия ден на войната. Израелски пехотинци и специални части го щурмуват на два пъти (8-и и 22 окт.), като общо дават над 220 убити и ранени. При втория (успешен) щурм докарват булдозер, за да разчистят пътя от мини и барикади и накрая го използват като стенобитна машина за да отворят дупка в бетонните укрепления. Превземането на форта е важно от тактическа гледна точка - който го държи в ясен ден има панорама от Средиземно море до сирийската долина. На 22-и са хвърлени и малки хеликоптерни десанти. Парашутистите превземат няколко наблюдателни поста в сирийската част на планината.
На 14-и октомври израелския авангард достига на 40 км от Дамаск. Тежката артилерия дори обстрелва крайните квартали на сирийската столица. Напред обаче е най-защитената част от Сирия. Сирийската отбранителна доктрина разчита на няколко отбранителни пръстена с център Дамаск. Качеството на войските традиционно намалява отвътре навън, като отбраната на столицата е поверена на елитната Президентска гвардия. Пред израелците се намират все още три от общо петте защитни пръстена - противотанкови ровове, окопи, батареи, минни полета, сравними по гъстота с Курската дъга. Но това което спира израелското настъпление е намесата на Ирак и Йордания. Асад отправя призив за помощ, позовавайки се на арабската солидарност. Ирак веднага откликва с големи сили, от които обаче пристигат навреме само половината. Крал Хюсеин отново е между чука и наковалнята - външно трябва да демонстрира лоялност към каузата, а всъщност последното което му трябва е нова война с Израел. Затова изпраща 40-та и 60-та танкови бригади не директно към Израел, а към сирийския фронт; едновременно известява и Израел за намеренията си посредством посредници на ООН. В замяна очаква територията на Йордания да не бъде атакувана. Министърът на отбраната Даян не обещава нищо, но сигурно вътрешно е ликувал, след като и той не е желае да отваря още един фронт срещу йорданците. В края на краищата йордански цели не са бомбардирани и Хюсеин остава един от "участниците в сянка".
Придвижването на иракските сили отново изненадва АМАН. Армията разчита на стандартното "24-часово" предупреждение в случай на такива мащабни придвижвания, но иракско-йорданския удар в израелския десен фланг идва изненадващо. 30 хил. души и над 400 танка успяват да изтласкат израелските части на места с 5-6 км назад и спират напредването към Дамаск; от друга страна не успяват да ги изтласкат от сирийска територия. След това фронтът отново се стабилизира и за няколко дни и двете страни не могат да напреднат. На 22-и октомври Садат приема предложението на ООН за спиране на огъня и Асад е в дилема. Комбинирано сирийско-иракско-йорданско контранастъпление е планирано за 23 октомври. Междувременно СССР е възстановил голяма част от загубената сирийска техника в първата седмица на войната. Една част от генералите на Асад контраатаката да продължи (съгласието на Садат формално не ангажира Сирия, но очевидно ще има дипломатически последствия), като се надяват че така Египет също ще бъде принуден да продължи войната. Други военни (както и самият Асад) се опасяват че ако не спрат огъня, израелците ще уморят от жажда и глад египетската 3-та армия и когато синайските сили се насочат на север, Садат няма да се притече на помощ като отмъщение. В края на краищата Асад приема спирането на огъня един ден след Египет, на 23 октомври. На практика обаче и на двата фронта спорадичните престрелки продължават до 26-и.
Морския фронт: битката при Латакия
Сражението при Латакия е първото в историята между ракетни кораби. На 6-и (или 7-и) октомври израелско съединение от 6 ракетни катера и два патрулни кораба поема на север към сирийското пристанище Латакия. Целта е да се подмамят сирийските кораби извън пристанището. Израелските катери са въоръжени с ракети "Габриел" и модерни електронна защита, но нито ракетите, нито електронните уловки са изпитвани дотогава на практика. Част от сирийските кораби са въоръжени със съветски ракети "Стикс", имащи два пъти обсега на израелските.
Израелските катери са построени в две колони по три кораба, а двата патрулни кораба ги следват в близост до брега. Първият радарен контакт показва малък съд. На няколкото "опознавателни" снаряди отвръща панически залп от 40мм оръдие. Контактът се оказва сирийски брегови торпеден катер. Израелските кораби го потопяват бързо с 76мм-овите си оръдия от пределна далечина и продължават на север. Следващия контакт е на 25 км североизточно и се оказва 560-тонен миночистач, предупреден от торпедния катер за приближаването на израелците. Миночистачът бяга на пълен ход към брега и 6-те катера се втурват в преследване. Първата ракета "Габриел" не достига целта и пада в морето - сириецът е излязъл от обсега. Втората ракета е изстреляна от 18 км и уцелва; целта потъва за секунди. Истинската заплаха обаче са сирийските ракетни кораби, въоръжени със "Стикс".
Те са намерени скоро. Три сирийски ракетни катера (един тип "Оса" и два "Комар") откриват огън по израелската флотилия от пределна далечина (80 км). Израелските екипажи пускат електронните защити, изстрелват примамки и прилагат избягващи маневри. Това сработва - ракетите или прелитат над корабите или падат безвредно във водата, докато разстоянието между флотилиите се топи. Сирийците продължават да изстрелват ракета след ракета, докато двата "Комар"-а остават без муниции и панически драсват към пристанището. "Оса"-та се опитва да препречи пътя на израелските катери, но вече е влязла в обсега на "Габриел": залп ракети я пръсва на парчета; скоро и двата "Комара" са догонени и потопени. След случая сирийския флот не посмява да излезе от пристанищата си до края на войната.
Други единични сблъсъци се случват и на южния фронт, но като цяло египетския флот не бърза да излиза много от пристанищата си. Израелските ВМС се справят с основната си задача - да осигурят коридор за доставки по море. Въпреки популярното схващане, 96% от американския "въздушен мост" се осъществява по вода. В Червено море обаче израелските ВМС нямат достатъчно сили и пристанището на Ейлат остава блокирано през войната, не позволявайки доставки на нефт. Други малки акции и мини-десанти се провеждат в Суец. Израелските диверсанти атакуват главно бази и десантни съдове на египетските си колеги - акциите им много малко отношение към хода на войната.
Заключенийце
С оглед на голямото численото превъзходство, изненадата на стратегическо и на тактическо ниво и техническото предимство в някои аспекти (най-ярко в инфрачервените уреди за нощно наблюдение на танковете) арабските армии по всички прогнози би трябвало да победят в тази война. И все пак това не става. Израелските екипажи имат ясно изразено превъзходство в тренировката, бързо се адаптират, командирите умеят да импровизират и не се колебаят да действат на своя глава в случай на нужда. Но има и простия мотивационен елемент - за разлика от арабските войници, израелските са убедени че се бият за съществуването на държавата си или както казват историците - "не за победа, а за оцеляване". Даян нарича войната от 1973 г. "война на бащи и синове" и в този израз всъщност има голяма доза истина - тези които са били младежи през 1948 г. все още служат през 1973 г., но сега вече редом с тях стрелят синовете им (и дъщерите им). През 70-те години IDF е почти сигурно най-опитната армия в света: практически всичките и офицери и голяма част от войниците и са участвали в четири победни войни и безброй "неофициални" сблъсъци и засади за 25 години, нещо с което не може да се похвали никоя съвременна армия. Следният цитат илюстрира много добре положението:
Равносметка
Ануар Садат изненадва израелците като изразява готовност да преговаря веднага след войната. За парламентьори са избрани генералите Аарон Ярив и Мухамад ал-Гани ал-Гамаси. Уговорена е размяната на пленници, снабдяването на обкръжената 3-та армия и настаняването на Сини каски между армиите. Последват преговори в Женева. Последните израелски войски се изтеглят отвъд Суец през март 1974 г. Серията срещи продължва в Кемп Дейвид и в края на краищата довежда до посещението на Садат в Израел през 1977 г. и мирния договор между Израел и Египет от 1979 г. Синай е върнат на последната. В резултат от войната страните от ОПЕК обявяват петролно ембарго на САЩ, Холандия и по-късно на други страни; стига се до първата петролна криза в историята. В Египет популярността на Садат се вдига (заради началните успехи във войната), позволявайки му да осъществи някои от нужните икономически реформи. След няколко години обаче всичко е забравено и към 1977 г. студентите отново се вдигат на протести, избухват гладни бунтове, тълпите наричат Садат "предател" и "мошеник".
На север Сирия загубва целите Голански възвишения. Линията определена от ООН остава граница и до днес и формално двете страни са във война и до днес. Сините каски обаче създават демилитаризирана зона и това е един от малкото случаи на успешна намеса от ООН - буферът действително прекратява ежедневните артилерийски престрелки и самолетни дуели над границата.
Вътре в Израел войната има повече от драматични последици. Обществото е шокирано, митът за непобедимостта е разбит, търсят се виновни и кладите вече са готови. Още един герой от войната - 33-годишния капитан Моти Ашкенази, защитавал форт "Будапеща" в продължение на 18 дни, подема протестно движение. За главен виновник Ашкенази сочи министърът на отбраната Даян. Основана е съдебна комисия, за да се разследват причините за пропуските. Намерени са 6-ма главни виновници, между които началника на ГЩ Давид Елазар, началника на АМАН Ели Зейра, и командирът на ЮФ Гонен. Заключенията на комисията снемат отговорността от Голда Меир и Даян, но общественото мнение е твърде негативно настроено, особено срещу Даян. Накрая, на 11 април 1974 г. Голда Меир подава оставка. Последва я цялото и правителство. Премиер става Ицхак Рабин, който през войната е бил неофициален съветник на Елазар.
Жертвите от сраженията са тежки и за двете страни. Особено за Израел, като процент от населението загиват повече хора отколкото губи САЩ за целия период на Виетнам. Еврейската държава дава между 2220 и 2800 убити и 7-8000 ранени. 400 танка са напълно унищожени, 600 са повредени и върнати в строя. 102 (или 104) самолетаса свалени, почти всички от ПВО.
Арабските армии представят данни за около 8500 убити и 20 000 ранени. По-популярната оценка е 10-15 хил. убити и 30 хил. ранени, а някои анализи сочат дори 20-30 хил. убити и 50 хил. ранени. Загубите на техника се оценяват на 2250 унищожени или пленени танка (Сирия губи почти всички от началните си 1400 танка в сраженията) и 432 свалени самолета.
Ако някой действително прочете всичко това, ще се радвам на коментари
След 6-дневната война от 1967 г. в Израел цари еуфория. Въпреки появата на ООП и засилването на палестинската съпротива, в страната се шири мнението че скоро няма да има нова война. Израел е сигурен в превъзходството си над арабските армии, като главна опора на това превъзходство се считатат ВВС. Също така се засилва американското сътрудничество.
Резултатите от тези заблуди са съкращаване на бюджетите, прекомерна увереност и откровено нехайство. Реалността е различна - арабските държави, начело с Египет, се готвят за реванш. Мимолетната загуба от 1967 г. се счита за позор и тегне като черен облак над управяващите режими в Египет и Сирия. Много от уроците обаче са научени - редица египетски генерали са разжалвани, отделя се повече внимание на разузнаването, дезинформацията и секретността на плановете.
Египет
През септември 1970 г. Насер умира и властта е поета от Ануар Садат. Трите години на управление до избухването на войната са от най-тежките за Египет. Страната е в тежка икономическа криза, безработицата и недоволството на населението се увеличават. Особено безпокойство за Садат са честите студентски протести, недоволстващи че Синай все още не е върнат и честта на Египет - невъзстановена. Според историкът и журналист Рабинович "войната е единствения изход" за Ануар Садат - на няколко пъти той публично обещава реванш, но едва когато счита че е изчерпил всички възможности, се решава на последната стъпка. Междувременно, през 1971 г. (по инициатива на ООН) изразява готовност "да встъпи в мирни преговори с Израел, ако последният изтегли войските си от Синайският п-ов и Ивицата Газа". Израел отказва да изтегли армията си. (http://www.mfa.gov.il/MFA/Foreign%20...e-%208%20Febr).
Още 3 години по-рано, скоро след 6-дневната война, израелският парламент гласува да бъде отправено подобно предложение към Лигата на арабските нации - мирни договори срещу изтегляне от Синай, Газа и Зап. Бряг. За посредник е избран САЩ, който трябва да представи предложението на ежегодното събрание на представителите в Хартум. Поради ред недоразумения документът не достига назначението си. Предложението не получава публичност и остава известно само на ограничени политически среди вътре в Израел; след няколко месеца тихомълком е отменено.
Междувременно египетско-съветското сътрудничество продължава. Въпреки загубата от 1967 г. СССР продължава да отпуска заеми на египетското правителство, да приема египетски военни на обучение, да изпраща инструктори, както и активен боен персонал. В това число екипажи на ПВО батареи, пилоти, радарни специалисти, диверсанти и т.н. До 1972 г. броят на съветските военнослужещи в Египет достига около 20 хил. души. Наложена е изключителна секретност - офицери и генерали отварят плокове с назначения едва в Средиземно море, низшите рангове разбират къде са изпратени едва когато слязат на кея в Александрия. На командирите дори е дадена заповед да разтрелват подчинени, които скочат във водата по време на прехода през Босфора...
съветските инструктори често участват във вземането на оперативни решения. Те присъстват на батальонно ниво, а понякога дори на ротно.
Качеството на съветското оръжие също се подобрява - докато през 50-те това са предимно излишъци от Втората Световна Война, от началото на 60-те години СССР снабдява Египет с модерно въоръжение. В началото на 70-те египетската армия разполага с изтребители Миг-17/19/21, хеликоптери Ми-6 и Ми-8, танкове Т-54/55 и 62, модерни ПВО установки и големи количества противотанкови ракети "Малютка" и РПГ-7.
Въпреки това Брежнев не мисли че египетската армия има особени шансове за победа. Според съветски специалисти опит за прекосяване на Суец биха донесли изключително тежки загуби. На среща с Никсън Леонид Брежнев изразява тревога от възможна война - според него ако Израел не се изтегли в границите от преди 1967 г., египетската атака ще е въпрос на време. Това е ясна индикация че СССР не е в състояние да попречи на садатските планове за реванш.
Йордания
Източният съсед на Израел не участва активно в тази война и причините затова са няколко. През 1967 г. йордания губи огромни територии и близо половината си население. Крал Хюсеин с право се страхува от нова загуба, но това не е единствената причина за нежеланието му да участва в нова военна авантюра. На фона на египетско-сирийското сътрудничество кралят се вижда в спомагателна роля и това не е всичко. По време на размириците т.нар. "черен септември" ООП се опитва да свали йорданското правителството и е подпомогнато от Сирия, в последствие на което отношенията между Хюсеин и Асад (старши) логично охладняват. Още повече че Йордания няма какво да спечели от евентуалната война - Западният Бряг е част от територията, обещана от Египет на Арафат и ООП, същата територия, която крал Хюсеин счита за йорданска собственост. С оглед на всичко това не е учудващо че Йордания остава извън войната.
Останалите участници
До есента на 1973 г. Садат твърди че има подкрепата на над 100 страни. Част от тях изпращат войски, други - техника, трети - парична помощ, четвърти се задоволяват с морална подкрепа. Това са главно страните-членки на Арабската Лига и други северно-африкански и южно-азиатски държави.
Израел
Изложението на израелската страна може да се раздели на два аспекта, които се отличават ярко от миналите войни. Първият е построяването на линията Бар-Лев по източния бряг на Суец; вторият е катастрофалния пропуск на разузнаването.
Линията Бар-Лев (наречена на нач. ГЩ Хайм Бар-Лев) е построена 1968-69 година, на стойност около $500 млн. Състои се от земни насипи, издигащи се на 20-22 метра над водната линия под ъгъл 45 градуса. Край подходящите за дебаркиране места са добавени бетонни укрепления за по 15 души всяко. Минни полета, бодлива тел и картечни гнезда покриват периметър от 200-300 метра около тези укрепления. Задачата им е да сигнализират за евентуалната египетска атака, както и да насочват артилерийския огън. Допълнително, през интервали от 7-10 км, са построени няколкоетажни подземни бункери, разчетени да издържат пряко попадение на 500 кг бомба и снабдени дори с климатици. Всъщност по-подходящо е определението "малък форт". Около 30-35 такива "форта" са построени по протежението на линията.
По цялата дължина са подготвени и танкови, артилерийски и пехотни позиции, складове с муниции и въоръжение. Отбранителната концепция предвижда гарнизонът, авиацията и леки мобилни части да задържат вражеския десант в продължение на 24 часа, докато завърши мобилизацията на резервистите. Последните трябва да пристигнат възможно най-бързо, да се окомплектоват директно от депата и да са готови за контраатака.
Като последна контрамярка е прокаран подземен нефтопровод, който да залее канала със суров петрол, създавайки непроходимо огнено препятствие. Според някои източници системата е била неизправна, но египтяните я вземат достатъчно насериозно, за да изпратят отряди бойни плувци, които заливат шахтите с бетон в навечерието на войната.
Линията Бар-Лев се радва на висока популярност сред масите в Израел, но има и своите критици. Един от най-изявените е генерал Ариел Шарон - според него (и с право) израелската армия се отказва доброволно от предимството си - бързи, високо-маневрени части - за сметка на скъпоструващи укрепени позиции. На всичкото отгоре, след 1970 г. около 1/3 от позициите вече не се обслужват (съкращения в бюджета).
В края на краищата линията Бар-Лев не оправдава надеждите. Комбинацията от изненада, смазващо огнева мощ и 450 водни помпи се справят с нея за по-малко от ден. Идеята с помпите хрумва на един египетски офицер по време на учения през 1971 г. Оказва се че 5 помпи с бензинов двигател вършат работата на 60 сапьори, 300 кг експлозив и един булдозер, при това два пъти по-бързо. За 3 часа те могат да отмият 1500 куб. метра пясък, за което с "конвенционални" инженерни средства ще са нужни 5-6 часа, и то при условие, че противодействието е нулево.
Въпреки че в Израел знаят за изпитанията с водни помпи, които се провеждат от другата страна на канала, те не са взети насериозно.
По-важният, разузнавателен пропуск, е обект на множество изследвания във военните академии по света през последните 33 години. За предпоставките, причините и обстоятелствата довели до тази "масова халюцинация" може да се говори много и вероятно даже да заслужи отделна тема във форума, но тук ще се огранича до подточки (така услужливо концентрирани от една разработка на GlobalSecurity).
"Израелското разузнаване" има 5 членки:
1. Мосад (Тайна Разузнавателна Служба, по британски маниер)
2. Модеин (военна разузнавателна служба, абревиатура - АМАН)
3. Шабак (предимно контраразузнаване)
4. Шин-Бет (вътрешна сигурност, подобно на ФБР)
5. Отдел R&D на Мин. Външн. Раб.
Всички тези агенции събират информация от най-различни канали и източници. Слабото звено е Модеин, единствената агенция, която може да анализира и оценява информацията. Един своебразен "филтър", тази агенция единствена има силата да определя коя информация е "добра" и коя "лоша" и да пропуска нагоре (ГЩ и правителство). Към това може да се добави че от последната война Египет се научава да отделя повече внимание на разузнаването и дезинформацията.
Израелските разузнавателни служби възприемат едно определено схващане, станало известно като "Концепцията". Тази "концепция" става толкова често повтаряна, че (колко учудващо) един ден започва да се приема като аксиома, чиято правота е извън всякакво съмнение. Главен инициатор на "концепцията" е началникът на военното разузнаване Ели Зейра, който постепенно убеждава и други в правотата и. "Концепцията" почива върху няколко (оказали се) грешки предположения, като:
а) Египет няма да започне нова война, докато няма възможност да бомбардира всички израелски летища едновременно. С оглед на наличните пилоти и самолети, това се очаквало да стане възможно най-рано към 1975 г.
б) Египетската армия ще се забави поне 24 часа пред линията Бар-Лев, време, достатъчно за мобилизацията на армията. Това схващане придобива гротескно влияние над множество израелски командири и политици. На практика египетската 2-ра Армия пробива линията за девет часа, а 3-та Армия - за 16.
в) Арабските армии не са способни на нещо повече от партизанска война и затова ще нападнат единствено след като натрупат значителни запаси от оръжие и муниции.
г) Египетската армия ще е много отслабена от въздушни удари преди израелските танкови бригади да преминат в контра-атака.
д) Чисто и просто, ако нападнат, ще бъдат разбити както през 1967 г.
е) И т.н.
Но генерал Зейра далеч не е единствения отговорен за фиаското. Още през 1963 г. опасната "вдървеност" на разузнавателния механизъм е забелязана, промени са препоръчани и... нищо не е направено. Причините са много - орязване на бюджета, сблъсък на интереси, закостенялост на системата. Военното разузнаване е запазена територия за военните, цивилни не се допускат. Едни и същи офицери често заемат една длъжност 6-7 години, рангът е свещен, а несъгласието с началника е вредно за кариерата. Резултатът 10 години по-късно е още по-закостеняла система, стандартизирано мислене и нулево външно влияние, способно да предложи алтернативни подходи.
Към есента на 1973 г. се натрупват прекалено много знаци. И израелското, и американското разузнаване забелязват че всяка година ученията от другата страна на канала стават все по-мащабни. Елитни части се разместват, в Кайро се подновяват ученията на Гражданска Отбрана, отпуски се отменят, резервисти се мобилизират, връзките със столицата от радио се прехвърлят на подземни линии.
И въпреки това редица фактори отвличат вниманието на израелското разузнаване: голяма част от него е заета с изцяло вътрешни проблеми - борбата с палестинските групировки (в този период има истински бум на самолетните отвличания, атентати в посолствата, Олимпиадата в Мюнхен и т.н.); орязаните бюджети на разузнаването не позволяват да се набират чужди агенти в големи количества (т.е. чрез подкупи); повечето шпиони идват от самите агенции - в резултат качеството на постъпващата от Египет информация видимо се влошава.
През май същата година Израел мобилизира армията по фалшива тревога. Следват още няколко частични мобилизации. Икономическите вреди са значими и между разузнаването от една страна и правителството и армията от друга се стига до класическа ситуация а-ла "лъжливото овчарче". Така че не е чудно, че когато на 30 май 1973 г. трима наети от ООП японци нападат летището в Лод, случаят занимава обществеността в продължение на седмица, докато мащабното "пролетно учение" в Египет минава незабелязано.
Сравнение на силите
Израел:
Около 400-420 хил. резервисти; 1300-1500 танка (М-48/50/60, Центурион, АМХ-13 и около 200 пленени и модифицирани Т-54/55); около 3000 бронирани машини и БТР (повечето американски М-2/3 halftracks от ВСВ и известно количество М113); над 900 броя артилерия над 100мм (вкл. гаубици М-101/114 и самоходни М-109/110); 561 самолета (А-4 "Skyhawk", Ф-4 "Phantom", "Mirage" 3, Нешер и др.), 84 хеликоптера и флот от около 35 малки кораба (всъщност броят на бойните кораби, цитиран тук, включват дори миночистачи, влекачи и други невъоръжени кораби, като същинските бойни са около 1/3).
Египет:
800 хил. войници, от които участие вземат 300-420 хил.; 2000-2400 танка (Т-10/34-85/54/55/62, ИС-3, както и самоходни ПТ оръдия от ВСВ - ПТ-76 и около 100 броя СУ-100/122), около 2400 бронирани машини и БТР (БТР-40/152/50/60 и БМП-1), над 1100 броя артилерия над 100мм (гаубици 2А18 и М1937, СЗО БМ-21 и тежки минохвъргачки), 690 самолета (Миг-17/19/21/25, Су-7Б, бомбардировачи Ту-16, Ил-28/14, Ан-12), 161 хеликоптера Ми-6/8, 104 кораба.
Сирия:
150 хил. армия, от която около 60 хил. вземат участие, 1350-1400 танка (аналогични на египетските модели), 800-900 бронирани машини и БТР, 600 артилерийски цеви над 100мм, 350 самолета, 36 хеликоптера и 21 бойни кораба.
Ирак:
Изпраща корпус от около 60 хил. войници (от които само 18-20 хил. успяват да пристигнат навреме), 500-700 танка (от които около 300 стигат навреме), 300-500 бронирани машини, 200 броя артилерия (54) и 73 самолета.
Останалите участници:
(Без да претендира за изчерпателност, следния списък представя поне приблизително помощта, предоставена от непреките участници във войната)
Крал Хюсеин, вероятно най-неинтусиазираният участник, изпраща на сирийския фронт две от елитните си танкови бригади - 40-та и 60-та, както и три батареи артилерия. Саудитска Арабия и Кувейт помагат финансово и също така изпращат символични експедиционни корпуси (саудитска бригада от 3000 души участва в отбраната на Дамаск). Мароко изпраща 3 бригади; палестинци в арабските държави сформират доброволчески части. Кадафи от Либия изпраща на Египет финансова помощ от над $1 млрд., наред с изтребители Мираж и няколко механизирани бригади. Алжир изпраща няколко ескадрили изтребители и бомбардировачи, механизирани пехотни бригади и няколко десетки танка. Тунис изпраща корпус от 1000 души, а Судан - 3500. Ливан не участва активно, но радарните му инсталации са ползвани от сирийските ВВС, а партизански групировки обстрелват израелски гранични селища от ливанска територия. Непотвърдени данни има и за угандийски и кубински войници, сражавали се на египетския фронт. По-нататък, Пакистан изпраща 16 пилоти, както и ред други държави изпращат финансова, оръжейна и/или символична военна помощ.
Последен щрих в картината е следния куриоз: около 2 седмици преди войната йорданския крал се среща с Асад и Садат в Александрия. Предвид взаимното им недоверие е малко вероятно пред Хюсеин да са разкрити конкретните военни планове, по-скоро е изразено общо намерение за скорошна война с надеждата, че кралят ще пожелае да се присъедини към коалицията. На 25-и септември крал Хюсеин тайно пристига в Тел-Авив и се среща с израелския премиер Голда Меир, пред която изразява опасенията си от скорошна сирийска атака. "Ще атакуват ли те (сирийците) сами, без координация с Египет?" - пита Меир. Кралят отговаря, че според него такъв вариант е малко вероятен. Учудващо, но предупреждението няма никакъв ефект. Военното разузнаване поддържа теорията си, че Египет не в състояние да започне успешна война скоро. Следователно и Сирия няма да нападне. Според АМАН йорданският крал не е казал нищо ниво. "Само през септември имахме 11 сигнала че се готви египетско-сирийско нападение от надеждни източници, но просто не пожелахме да ги чуем." (Рабинович).
Най-накрая, израелски генерал лети лично до Франция, където през нощта на 5/6 октомври се среща с египетски информатор. Данните сочат почти сигурно начало на войната в следващите 1-2 дни. Заедно с трупащите се косвени данни, генералният щаб най-сетне е убеден. Сутринта на 6 октомври на съвещание в тесен кръг (по традиция в дома на премиера - Голда Меир) е взето решение за частична мобилизация, само часове преди избухването на войната. Началникът на ГЩ Давид Елазар настоява за серия превантивни въздушни удари по сирийските летища, радарни инсталации, ПВО батареи и наземни части. Предложението е отхвърлено от Голда Меир; трябва да се отбележи че тя взема решения в твърде сложна политическа обстановка - поради арабското нефтено ембарго никоя европейска страна не желае да снабдява Израел с оръжие; с други думи Израел е напълно зависим от благосклонността на САЩ за снабдяването на армията си - благосклонност, която Голда Меир се страхува да загуби, ако Израел даде първия изстрел. Докато групата разглежда снимки и чете разузнавателни доклади се разнасят първите сирени за въздушна тревога...
Ход на бойните действия
Войната започва в 14:00 часа на 6 октомври 1973 г. Странният час не е случайно избран - датата е един от най-важните еврейски празници, Йом Кипур или Ден на Прошката. По време на празника е прието да се "пости", вкл. да не се яде, пуши, пие дори вода, да не се пътува с кола, да не се ползват ел. уреди или телефон и т.н. Не е пресилено да се каже, че на този ден еврейската държава изглежда като гробище. важно е да се спомене, че според еврейската традиция, денят, а оттам и празниците, започват и завършват по залез слънце, т.е. постите започват в случая привечер на 5 октомври и трябва да завършат привечер на 6-ти; с други думи, арабските армии избират моментът на атака така че израелците да са гладували и жадували максимално дълго, когато се наложи да се сражават. По-важен фактор е разбира се отсъствието на голяма част от войниците и офицерите, пуснати в отпуска за празника; практически всички частни и държавни предприятия, общественият транспорт, пощите и медиите не работят, броят на дежурните е сведен до минимум; израелците по традиция просто не включват радиото или телевизията на този ден, което прави известяването на войната и мобилизирането на резервистите още по-трудно. Най-накрая, Йом Кипур съвпада и с месец Рамадан, по време на който мюсулманите постят от сутрин до залез слънце; израелското разузнаване, разбира се, не предполага че арабските страни ще нарушат своите пости, за да започнат война по време на Рамадан.
Синай
Египетската доктрина за войната е проста: да се прекоси канала, да се пробие линията Бар-Лев на широк фронт и да се установят достатъчно силни плацдарми през първите 24-48 часа, така че да издържат на неизбежната контраатака, щом израелските резервисти бъдат събрани. Предвижда се прекосяването на канала и щурмуването на укрепленията да коства до 26 хил. жертви, от които 10 хил. убити. На практика египтяните дават "едва" 208 убити при високо успешната операция. Целият израелски гарнизон по линията Бар-Лев в момента на атаката не превишава 500 души. Също така дежурните танкови части, които би трябвало да контраатакуват и спрат нахлуването се оказват крайно недостатъчни. Египет щурмува канала с 70 хил. войска, разделена на две армии - 2-ра и 3-та. След масивен удар от около 220 самолета и многобройна артилерия, двете армии бързо осъществяват множество пробиви и обграждат израелските укрепени постове. Бункерите са елиминирани един след друг с огнехвъргачки, експлозиви и тежка артилерия. Някои от фортовете се съпротивляват с дни, но до края на войната оцелява само един, най-северният, наречен "Будапеща".
В сраженията си проличават разликите в уроците научени от 6-дневната война. Израелската армия отдава прекалено голямо значение на техническото превъзходство, разчитайки почти изцяло на въздушни и танкови удари; за сметка на това пехотата и артилерията са изтикани на заден план. Като цяло IDF вместо да разработи доктрина за комбинирано действие на различните родове войски, разчита почти изцяло на постигане на въздушно превъзходство в първите дни на сраженията, после масирани въздушни удари по наземните части на противника и накрая директна въздушна поддръжка на препускащите танкови армади (един вид заменяне на артилерията с щурмова авиация, подобно на доктрината на USMC). Недостатъците на тази концепция са че тя предвижда превантивни удари по вражеските летища, хангари, радари и ПВО батареи, които пък се основават на убеждението че АМАН ще осигури при всички обстоятелства поне 48-часово предупреждение за войната. Освен това налице е и качествено и количествено подобряване на египетската и сирийската ПВО. Повечето от батареите обучени, а някои даже управлявани, от съветски инструктори, въоръжени с модерни ракети и радарно-насочвани зенитни комплекси, арабският ПВО "чадър" е повече от сериозен противник на IAF. Израелските ВВС са наясно с наличието на модерни зенитни оръжия у противника; те са се сблъсквали с тях през Войната на Изтощение (1970 г.) и имат разработени доктрини и тех. средства за справяне с тях. Но отново, тези доктрини разчитат че IAF ще нанесе изпреварващи въздушни удари по вражеските инсталации.
Както е известно, превантивни удари в тази война няма и пълно израелско въздушно превъзходство така и не е постигнато през целия период на военните действия. Жертви на вражески самолети стават едва 4 израелски самолета, докато над 100 са свалени от средства за ПВО.
Другата грешка, предоверяването на бронетанковите сили, е аналогична. IDF разчита прекалено много на масивни "танкови юмруци" и занемарява взаимодействието с пехотата. Пехотата се разглежда повече като леко-въоръжена, добре обучена сила за овладяване на вражески укрепления и населени места, докато на полето се предвижда да властват танковите колони.
Египетската армия анализира уроците от 6-дневната война и достига до малко по-различни заключения.
Първо, и най-важно, разгромът е не толкова резултат от противниковата гениалност, а от собствените грешки. Египетските части на земята не са разбити, понеже са толкова отслабени от израелските въздушни удари, че не могат да окажат съпротива; те са победени поради некадърното командване, ниският боен дух и непрофесионализма на офицерите (според чужди оценки ниското ниво на арабските командири през 50-те и 60-те е резултат от практиката да се повишават хората с връзки, биващи познати или роднини на политическия елит, а не непременно най-професионалните кадри; с една дума - шуробаджанащината в армията). В египетските въоръжени сили са взети мерки и качеството на офицерския състав видимо се повишава в годините след 1967 г.
Второ, най-силните страни на IDF са авиацията и танковете; до такава степен, че ролята им е силно надценена. Тази слабост е максимално експлоатирана и големи количества ПВО и ПТ средства са набавени от СССР. Израелските военни знаят за наличието им; изненадващи за тях са наситеността на армията с тях и умелото им прилагане.
Трето, най-слабото място на Израел е неговият тил. Успее ли Египет да въвлече противника в продължителен сблъсък, почти сигурно ще победи.
Така че египетският план след прекосяването на канала е прост: масивни артилерийски удари ще отслабят укрепленията на Бар-Лев; танкови удари ще отворят проходи в тях и ще установят плацдармите, след което пехотата, снабдена с големи количества ръчни противотанкови и противовъздушни средства, ще заеме позиции, ще се окопае и ще чака неизбежната израелска танкова контраатака. Множеството ПТ и ПВО средства ще осигурят формулата, според която всяка израелска атака ще струва прескъпо (един от всеки трима войници носи противотанково оръжие) ; така че когато ООН наложи неизбежното спиране на огъня, египетските войски все още да държат позициите си в Синай, възвръщайки си полуострова автоматично.
След първоначалните пробиви, египетските войски напредват методично и се окопават на около 15 км в дълбочина. За да не се изложат на ударите на израелската авиация, командването желае да остане в обсега на ПВО батареите по брега на Суец. На 8-и октомври командващият южния фронт Шмуел Гонен (заменил Ариел Шарон три месеца по-рано), нарежда бригадата на Габи Амир (180 танка) да атакува египетските позиции при Хизайон. Първите атаки са посрещнати със силен ракетен огън и отблъснати. Въпреки протестите на Амир, Гонен настоява за подновяване на атаките. Резултатите са катастрофални - бригадата на Амир е толкова разстроена, че привечер египетските танкове започват контраатака, която на свой ред е отблъсната от дивизията на Ариел Шарон (върнат по спешност като дивизионен командир). След това фронтът се стабилизира и всеки чака другия да атакува пръв.
Позиционната война продължава до 14 октомври. Междувременно всяка от страните съсредоточава техника и подкрепления. Садат знае че сраженията на сирийския фронт не се развиват добре и решава да атакува, за да отнеме част от натиска. Египетската атака на 14 октомври обаче е пълен провал - загубени са между 150 и 250 танка; израелците усвояват този урок бързо и междувременно са се окопали добре, разполагайки на свой ред голям брой ПТ оръжия сред пехотата. На 15-и израелците на свой ред минават в атака и този път щурмуват ПВО и ПТ батареите с пехота. Въоръжените с картечни пистолети щурмоваци бързо избиват противниковите екипажи, които няма как да се съпротивляват ефективно. Веднъж елиминирали заплахата от египетските ракети, IDF отново може да разчита на танкова и въздушна поддръжка. Позициите при Хизайон са преодоляни и израелските танкови бригади отново се понасят към Суец. Начело на атаката е дивизията на вече легендарния Ариел Шарон. Той заобикаля от север Голямото Горчиво езеро (свързано с канала) и удря втората египетска отбранителна линия. Мястото на удара е близо до град Исмаилия, точно по средата между египетските 2-ра (на север) и 3-та (на юг) армии. Едни от тежките сражения за войната се водят в "китайската ферма", достигнала митилогичния статус на "хълма на мунициите" в израелската военна история.
"Фермата" е земеделски проект от напоителни канали и парници, спонсориран всъщност от Япония. Израелските войници виждат йероглифи по изоставената земеделска техника и така мястото става известно като "китайската ферма". Терасовидните насаждения и канали са добре укрепени от египетски ПТ отряди, пехота и окопани танкове.
Шарон се опитва да щурмува канала дори преди 14-и октомври, когато египтяните все още напредват в израелска територия. Разузнаването му докладва за дупка в отбраната на канала в местността известна като Диверсоа. Както изглежда, съединението охраняващо сектора Диверсоа е било изпратена на север и египетското командване просто е забравило да го замени с друго. Падайки се на границата между 2-ра и 3-та армия, всяка от тях предположила че другата се занимава с въпроса. Настояването на Шарон да се използва дупката в египетската отбрана е отхвърлено от Гонен като прекалено рисковано (всъщност Ариел Шарон иска да дебаркира на другия бряг на Суец в момент, в които по-голямата част от израелския южен фронт все още отстъпва). Шарон с известната си арогантност игнорира Гонен и иска разрешение директно от началника на ГЩ, Елазар. Когато научава за това, Гонен иска Шарон да бъде уволнен. Междувременно Шарон нарежда на своя глава пробна атака на Диверсоа, след която от 26 танка се връщат 3. Но репутацията на Шарон се оказва по-силна от ранга на Гонен (който е отговорен и за пагубната атака при Хизайон на 8 окт.) и в края на краищата от пенсия е върнат Хаим Бар-Лев с цел да се озапти своеволния Шарон - Гонен е заменен с Бар-Лев като началник ЮФ и му става заместник. Още двама заместници - пенсионираните генерали Рехаваам Зееви и Аарон Яарив са прикрепени към Бар-Лев. До края на войната самият Бар-Лев обаче на три пъти настоява Шарон да бъде освободен от длъжност. Случката разкрива слабите места в командната верига на IDF, някои от които са актуални и днес.
След това дълго отклонение - битката за "китайската ферма". На 15-и октомври израелската атака с Шарон начело стига до канала в точка между езерото и Исмаилия, но окопаните по терасовидните хълмове на "фермата" египтяни държат под обстрел подстъпите и прехвърлянето е трудно. Парашутна част се прехвърля с надуваеми лодки и основава плацдарм на отсрещния бряг. Парашутистите нямат артилерийска или танкова поддръжка и единствено благодарение на големите количества М72 "Law" успяват да удържат египетските танкове в продължение на 24 часа. Но поставянето на понтони или мостове за тежките машини е невъзможно под обстрела от "китайската ферма". Шарон е принуден да щурмува укрепените позиции, за да се свърже с плацдарма от другата страна на канала, преди последния да бъде прегазен. Първата танкова атака срещу "фермата" е разбита с жесток ракетен огън. Втората атака се състои от парашутисти, които обаче са приковани от картечния огън на египетската пехота. Пратените израелски подкрепления се натъкват пък на вражеска танкова бригада. След близо три дни сражения "фермата" е окончателно овладяна от израелците, с цената на над хиляда убити и ранени. Египтяните губят около 250 танка, човешки жертви са неясни.
Първите понтонни мостове са поставени на 16 и 17 октомври (това са френски мостове от ВСВ, купени като старо желязо поради ембаргото). IDF има и своя разработка на "мобилен мостовлекач", но машините са толкова тромави, че пристигат чак след няколко дни. След преодоляването на канала развитието е познато - дивизията на Авраам Адан се насочва на юг, препречвайки пътя за отстъпление на 3-та армия. Едновременно с това продължава и маршът към Кайро. Малки отряди от щурмоваци превземат и неутрализират египетските ПВО и ПТ батареи една по една. Авиацията, щом е постигнато въздушно превъзходство поне в района на канала, започва да извършва удари в дълбокия тил - летища, радари, заводи, пристанища, правителствени сгради, радиостанции. Египет не остава назад и също обстрелва израелски населени места с ракети земя-земя и авиация.
Обкръжението на 60-хилядната Трета Армия фактически не е завършено когато спирането на огъня влиза в сила вечерта на 22-и октомври - един път до Кайро и коридор от няколко стотин метра остават в ръцете на египтяните. Но насрочения от ООН час е 18:52 местно време - след залез слънце, когато сателитното разузнаване не може да забележи разместването на части. Сблъсъците продължават и през нощта - 9 израелски танка са унищожени от египетски огън и Елазар поисква разрешение да поднови атаките срещу коридора. Моше Даян (тогава мин. на отбраната) му го дава. На сутринта на 23-и избухва дипломатически скандал - 3-та армия се събужда напълно обкръжена, а съветите размахват въздушни снимки и обвиняват IDF в "измама". Хенри Кисинджър вижда възможността за САЩ да изтръгнат Египет от съветската сфера на влияние. Залогът са 60 хиляди египетски войници без достъп до храна и вода в пустинята. САЩ полагат големи усилия да убедят Израел че уморяването от глад и жажда на египетската армия не е реална опция. Накрая израелците се съгласяват да пропуснат хуманитарна помощ и дори сами доставят вода и продоволствия. Преди това обаче СССР се намесва след призив за помощ на Садат. Вечерта на 23-и Кисинджър получава писмо от Брежнев, предлагащо разполагане на американски и съветски контингенти в района, които да съблюдават мира. В противен случай, пише Брежнев, "СССР няма да се поколебае да вземе решителни и несимволични мерки". Разузнаването на НАТО докладва за мобилизирането на 7 въздушно-десантни дивизии, подготвянето на десантни съдове за 40 хил. души пехота, има данни и за поне 1 ескадрила, прехвърлена в Югославия. Писмото пристига късно вечерта на 23-и и Никсън вече спи. Уотъргейт тече с пълна сила и президентът е толкова "затормозен", че Кисинджър решава да не го буди и провежда съвещанието без него. Сутринта Никсън се събужда и открива че DEFCON е вдигнат с едно ниво. Брежнев, Андропов и Калигин са изненадани от реакцията на САЩ и отстъпват - те, разбира се, не искат да започват Трета Световна Война заради Египет и Сирия. В края на краищата се налага СССР да се примири с нова арабска загуба, Садат отменя поканата си си за съветска военна помощ и приема американската оферта вместо това. 3-та армия е спасена, а от този момент нататък отношенията на Египет със СССР се променят в обратна посока на тези със САЩ.
Голанските възвишения
Израелско-сирийската граница от 1967 г. е останала известна като "пурпурната линия". Между двете войни инцидентите около и над границата не са рядкост, както и цивилните жертви от двете страни. Например на около месец преди войната израелски въздушен патрул е прихванат над сирийска територия, привлечени са още самолети и се завързва цяло въздушно сражение. Свалени са 1 израелски и 12(или 13) сирийски самолета. И такива "инциденти" не са рядкост. Поради тази причина обаче IDF оставя крайно недостатъчни сили за охрана на границата по време на празника. От друга страна Асад има собствен план за дезинформация и успява да придвижи допълнителни сили незабелязано. Освен това сирийската армия е в състояние на пълна бойна готовност от месеци преди войната.
На 6-ти октомври сирийците атакуват изненадващо с 2 танкови и 3 мото-пехотни дивизии - около 1100 танка и над 1000 оръдия. Отбраната на Голанските възвишения от израелска страна е в ръцете на две танкови бригади - 7-ма и 188-а, като първата е току-що пристигнала (на 4-ти октомври), а втората е "у дома" и добре познава терена. Дори с частичната мобилизация от сутринта на 6-ти октомври, двете бригади заедно разполагат с 157 танка (главно модернизирани М-48 и "Центурион"). Сирийският план предвижда 5-а, 7-а и 9-та мотопехотни дивизии, заедно с 900 танка, да пробият израелската отбрана в две точки - северна (Кунейтра) и южна (Рафид), след което 1-ва и 3-та танкови дивизии със своите 500 танка да развият успеха и да овладеят целия Голан преди израелските подкрепления да пристигнат. Повечето сирийски танкове са Т-54 и Т-55, но също така и 400 броя Т-62, снабдени с уреди за нощно виждане.
По дължината на близо 50 километровата граница са прокопани противотанкови ровове и са поставени минни полета, за танковете и артилерията има подготвени позиции, прикрити зад земни насипи. Според традиционната доктрина на IDF, наличните сили решават да приемат сражението въпреки смазващото числено превъзходство на противника, надявайки се с поддръжката на щурмовата авиация да задържат положението в критичните 2 дни, докато пристигнат запасняците. Израелските ВВС опитват да елиминират сирийската ПВО в района, но претърпяват неуспех - извадена е от строя само една батарея с цената на 6 свалени самолета. По-късно са бомбардирани сградата на ГЩ и Щабът на ВВС в центъра на Дамаск, което успява да разстрои до голяма степен действията на сирийските ВВС и ПВО.
След смазващият артилерийски обстрел сирийските танкове настъпват в типично съветски маниер. Последват най-големите танкови сражения след Курск, както и оттогава насам.
Особено се прочува генерал Авигдор Бен-Гал, командир на 7-а танкова бригада. Някои определят действията на 7-а бригада и като най-успешното отбранително сражение в историята. Едно поне е сигурно - бригадата на Бен-Гал задържа атаките и нанася тежки загуби на многократно превъзхождащ противник. Срещу нея са 3-та танкова дивизия на ген. Мустафа Шарба, 7-а мотопехотна дивизия и Републиканската Гвардия на Асад. При свечеряване десетки танкове, БТР-и и инженерни машини димят около защитните ровове, а 3-та дивизия не е успяла да постигне решителен пробив. Тогава на преден план излизат сирийските Т-62. Не разполагащи с уреди за нощно виждане, израелците могат да откриват огън чак когато сирийците стигнат самите укрепления. Сражението се превръща в сюреалистичен боксов мач между полу-слепи противници: сирийските танкове се втурват вълна след вълна, израелските стрелят, отттеглят се назад, презареждат и се връщат пред "амбразурата" за нов изстрел; на няколко пъти сирийски машини пробиват линията и заемат властващи позиции. Части от 7-а бригада контраатакуват и превземат възвишенията отново; завъртат кулите и стрелят по сирийските танкове зад тях, после отново се обръщат напред в очакване на следващата вълна и отново и отново. Най-накрая, следобед на 9-и октомври, 7-а бригада е останала със шест танка и почти никакви муниции. Едва тогава Бен-Гал решава да отстъпи. 6-те оцелели танка изстрелват последните си снаряди и тръгват назад, когато са изненадващо пресрещнати от подкрепление от 15 танка. Това е последната сламка за ген. Шарба и устремът рязко спада, а скоро преминава и в отстъпление - сирийското командване счита че това са първите пристигащи подкрепления от запасняци и момента за бърза победа е изпуснат. Историята зад 15-те танка е твърде интересна: това са вече повредени машини, които механиците в близкото депо успяват да върнат в строя с големи усилия; управляват ги смесени екипажи от оцелели танкисти, а командир им е подполк. Бен-Ханан, които се юрнал от Италия по средата на медения си месец, щом научил за войната.
В края на сраженията генерал Шарба нарича долината на Кунейтра "долина на сълзите". Стотици димящи машини и обгорели трупове са пръснати навсякъде, земята е буквално почерняла от пепел, изгорели смазки и горива.
На юг 188-а бригада няма такъв късмет - теренът е по-полегат и земните укрепления - по-малко. За да компенсират численото превъзходство на Сирия, което ще е неизбежно във всяка война, израелските танкисти наблягат много на точната стрелба и бързото определяне на цели, както и на поддръжка от щурмовата авиация за изравняване на шансовете. Сирийските военни са наясно с тази доктрина и подобно на египетските си колеги набавят голям брой ръчни и мобилни средства за ПВО, осигурявайки плътен зенитен "чадър" над района на Голаните (твърди се по-плътен от този над Ханой през Виетнамската война). Бригадата на ген. Ицхак Бен-Шоам има за задача да спре 1-ва танкова дивизия на ген. Тейфик Джехани с около 600 танка. Израелските Ф-4 и А-4 не успяват да осигурят ефективна поддръжка на наземните сили и много от тях са свалени от преградния огън на сирийската зенитна артилерия. Оставен без авиация и на плосък терен, Бен-Шоам няма избор освен да приеме фронталното сражение. Отначало танковете на Джехани са забавени от минно поле и от точния огън на израелските танкисти, но численото им превъзходство е огромно. Израелската отбрана се разпада бързо и скоро Бен-Шоам остава с 12 танка и няколко отбраняващи се островчета сред сирийското море от стомана. След пробива сирийските сили се разделят на две - 1-ва танкова на Джехани завива на север към щаба на Голанската дивизия (Нафах) и мостът Бнот Яаков (свързващ Голанските възвишения с централен Израел), а 5-та пехотна дивизия и 46-а мотопехотна бригада завиват на юг, почти достигайки северния бряг на Галилейското езеро (т.е. почти обграждайки израелските сили в южен Голан). През падналата нощ превъзходството в уреди за нощно виждане се оказва критично за сирийските екипажи. 188-а бригада се опитва да противостои чрез осветителни снаряди и прожектори, но сирийските инфрачервени уреди осигуряват далеч по-голям обсег в мрака. Израелците както обикновенно импровизират: прилагат тактика на самоубийствени атаки на малки танкови отряди от упор срещу по-големите танкови съединения на сирийците. Легендарна фигура става лейт. Цви Гринголд, който провежда нещо като партизанска война с танк през критичната нощ на 6/7 октомври. По радиото го наричат "съединение Цвика". Твърди се че практически сам Гринголд задържа близо 50 сирийски танка по пътя към Нафах, непрекъснато стреляйки от упор и скривайки се в гънките на местността. След като загубва 10(!) танка, сирийския командир е убеден че е изправен срещу многобройна танкова част и решава да спре на място, за да се разправи с нея през деня. До сутринта Гринголд продължава партизанските си нападения, унищожавайки (предполагаемо) още 12 вражески танка. Понякога действа сам, понякога заедно с други съединения, сменя няколко танка. Чак призори вече е толкова обгорен и изранен, че трябва да го евакуират в болница. След войната получава медал за храброст и става национален герой.
След 24 часа сражения 188-а бригада на практика вече не съществува. Две свежи мотопехотни бригади почти достигат селището Ел-Ал и тогава някои части завиват на север, но повечето просто спират на място. В този момент между тях и вътрешността на Израел няма никакви сериозни прегради. Не е ясна причината сирийските командири да не развият успеха си - дали липсата на инициативност след изпълняване на началните задачи, дали страхът от вражеска засада или страхът от атомен удар. Каквато и да е причината, изпусната е възможност да се достигне и дори прекоси река Йордан без никаква съпротива.
На 7-и октомври Джехани подновява натиска си на север и на запад. На пътя са останките на 188-а бригада, които отново повикват въздушна поддръжка и авиацията отново не успява, претърпявайки загуби. (Израелските ВВС разработват начини за справяне със сирийския "чадър" чак след няколко дни. Общо 27 самолета са загубени при щурмови удари на авиацията на Сирийския фронт. Междувременно самите сирийци решават проблема вместо израелците. В отговор на ракетните удари по израелски селища, IAF нанася удари по цивилни цели в Сирия и част от ПВО батареите са изтеглени от фронта, за да защитават тила.) Генерал Бен-Шоам разбира добре че бригадата му е унищожена и решава да се жертва, за да даде време на дивизионния шаб да се евакуира. С оцелелите си шепа танкове Бен-Шоам задържа дивизията на Джехани в продължение на няколко часа; всички загиват. След смъртта на Бен-Шоам и полу-обкръжения щаб, положението изглежда безнадеждно. Нач. на сев. фронт, генерал Рафел Ейтан, лично ръководи отбраната на Нафах. Предните сирийски отряди действително достигат и пробиват южния периметър на базата; един Т-55 се врязва в офиса на Ейтан, който е празен, защото 44-годишния генерал търчи от окоп на окоп и стреля с базука; има данни че дори запалва няколко сирийски танка. След загубата на офиса, Ейтан импровизира нов команден пост на север от базата, като оставя шепа войници да организират последна отбрана на базата. От ремонтното депо са довлечени два Центуриона без вериги в ролята на ДОТ-ове. На оцелелите войници са раздадени базуки и гранатомети. Последният танк от взвода на Гринголд прострелва от упор "офисния" Т-55, но скоро сам е взривен. Шепа пехотинци с ръчни ПТ оръжия и два неподвижни танка са всичко което защитава дивизионния щаб в този момент. Тогава започват да пристигат първите подкрепления от тила и спасяват положението. Оказва се дори са изпреварили сирийските прогнози (24 часа) - първите резервисти пристигат в Голаните 15 часа след началото на войната. Мобилизацията е традиционно висока - запасняците не чакат да ги повикат, повечето заминават сами с колите си на север; често без екипировка, още с цивилните дрехи сядат в танка. Няма време да се сформират батальони и бригади, нито дори органични екипажи - по няколко десетки, сформират се роти и взводове и се хвърлят в боя. Няма време и да се монтират картечници, често дори оръдията не се синхронизират.
До вечерта на 7-и окт. фронтът се стабилизира и започва постепенно изтласкване на сирийците, които бързо се опитват да се окопаят. Авиацията не успява да въздейства решително на фронтовата линия, но за сметка на това нанася истинско опустошение по сирийските комуникации. Снабдителните линии се точат от столицата Дамаск до дълбочината на Голанските възвишения и въздушното покритие там е значително по-слабо от над фронта. Огъня на щурмовата авиация, хеликоптери, танкове, артилерия и дори диверсионни отряди покриват пътят Дамаск-Кунейтра с горящи камиони и бронирани машини. На третия ден от войната сирийския фронт на Голаните започва да изпитва сериозен недостиг на гориво и муниции. Въпреки това съпротивата на сирийците е решителна и израелците дават жертви на всеки върнат километър. Особено тежка битка има около лагер Хушния, който е превърнат в основна снабдителна база от сирийците. Докато лагерът бъде превзет, околността се покрива със няколко стотин почернели корпуси. 1-ва дивизия попада в "клещи" и едва се измъква от пълно обкръжение.
На 10 октомври сирийците са изтикани обратно до Пурпурната линия. Целия ден минава в прегрупиране и главно в дебати между Голда Мейр, Даян и генералите (до късно през нощта). Големият въпрос е дали да се продължи натиска към Дамаск или да се отклонят сили към Синай (катастрофалната атака на Гонен при Хизайон се е състояла два дни по-рано и бъдещето на южния фронт въобще не е ясно). Повечето генерали възприемат практическо-военната гледна точка: сирийската атака е отблъсната, докато египетската армия все още заема позиции в Синай; следователно трябва да настъплението на север да се спре, да се подсилят силите на юг и едва след като египетските войски бъдат изтласкани отвъд Суец да се мисли за по-нататъшно настъпление на вражеска територия. Но последната дума е на Меир и тя взема чисто политическо решение: дивизия може да се прехвърли в Синай за около 4 дни; ако войната свърши преди това, резултатът ще е 0:0 срещу Сирия и 0:1 с Египет, защото Садат ще държи части от Синай - с други думи Израел излиза губещ територии и следователно губещ войната; но териториална придобивка на север ще послужи като застраховка, дори ако Египет все още държи позициите в Синай при спирането на огъня. На 11-и октомври IDF стъпва на сирийска територия, избирайки северния маршрут (по-пресечен терен, но по-слаба отбрана). Сирийската съпротива е силна, но авиацията накланя везните все повече в полза на IDF. Наситеността с противотанкови ракети е аналогична на тази в египетската армия, но поради пресечения терен ефективността им е по-ниска отколкото в пустинята. Фортът на върха на планина Хермон (ок. 1800 м) е превзет от сирийските "Командо" още в първия ден на войната. Израелски пехотинци и специални части го щурмуват на два пъти (8-и и 22 окт.), като общо дават над 220 убити и ранени. При втория (успешен) щурм докарват булдозер, за да разчистят пътя от мини и барикади и накрая го използват като стенобитна машина за да отворят дупка в бетонните укрепления. Превземането на форта е важно от тактическа гледна точка - който го държи в ясен ден има панорама от Средиземно море до сирийската долина. На 22-и са хвърлени и малки хеликоптерни десанти. Парашутистите превземат няколко наблюдателни поста в сирийската част на планината.
На 14-и октомври израелския авангард достига на 40 км от Дамаск. Тежката артилерия дори обстрелва крайните квартали на сирийската столица. Напред обаче е най-защитената част от Сирия. Сирийската отбранителна доктрина разчита на няколко отбранителни пръстена с център Дамаск. Качеството на войските традиционно намалява отвътре навън, като отбраната на столицата е поверена на елитната Президентска гвардия. Пред израелците се намират все още три от общо петте защитни пръстена - противотанкови ровове, окопи, батареи, минни полета, сравними по гъстота с Курската дъга. Но това което спира израелското настъпление е намесата на Ирак и Йордания. Асад отправя призив за помощ, позовавайки се на арабската солидарност. Ирак веднага откликва с големи сили, от които обаче пристигат навреме само половината. Крал Хюсеин отново е между чука и наковалнята - външно трябва да демонстрира лоялност към каузата, а всъщност последното което му трябва е нова война с Израел. Затова изпраща 40-та и 60-та танкови бригади не директно към Израел, а към сирийския фронт; едновременно известява и Израел за намеренията си посредством посредници на ООН. В замяна очаква територията на Йордания да не бъде атакувана. Министърът на отбраната Даян не обещава нищо, но сигурно вътрешно е ликувал, след като и той не е желае да отваря още един фронт срещу йорданците. В края на краищата йордански цели не са бомбардирани и Хюсеин остава един от "участниците в сянка".
Придвижването на иракските сили отново изненадва АМАН. Армията разчита на стандартното "24-часово" предупреждение в случай на такива мащабни придвижвания, но иракско-йорданския удар в израелския десен фланг идва изненадващо. 30 хил. души и над 400 танка успяват да изтласкат израелските части на места с 5-6 км назад и спират напредването към Дамаск; от друга страна не успяват да ги изтласкат от сирийска територия. След това фронтът отново се стабилизира и за няколко дни и двете страни не могат да напреднат. На 22-и октомври Садат приема предложението на ООН за спиране на огъня и Асад е в дилема. Комбинирано сирийско-иракско-йорданско контранастъпление е планирано за 23 октомври. Междувременно СССР е възстановил голяма част от загубената сирийска техника в първата седмица на войната. Една част от генералите на Асад контраатаката да продължи (съгласието на Садат формално не ангажира Сирия, но очевидно ще има дипломатически последствия), като се надяват че така Египет също ще бъде принуден да продължи войната. Други военни (както и самият Асад) се опасяват че ако не спрат огъня, израелците ще уморят от жажда и глад египетската 3-та армия и когато синайските сили се насочат на север, Садат няма да се притече на помощ като отмъщение. В края на краищата Асад приема спирането на огъня един ден след Египет, на 23 октомври. На практика обаче и на двата фронта спорадичните престрелки продължават до 26-и.
Морския фронт: битката при Латакия
Сражението при Латакия е първото в историята между ракетни кораби. На 6-и (или 7-и) октомври израелско съединение от 6 ракетни катера и два патрулни кораба поема на север към сирийското пристанище Латакия. Целта е да се подмамят сирийските кораби извън пристанището. Израелските катери са въоръжени с ракети "Габриел" и модерни електронна защита, но нито ракетите, нито електронните уловки са изпитвани дотогава на практика. Част от сирийските кораби са въоръжени със съветски ракети "Стикс", имащи два пъти обсега на израелските.
Израелските катери са построени в две колони по три кораба, а двата патрулни кораба ги следват в близост до брега. Първият радарен контакт показва малък съд. На няколкото "опознавателни" снаряди отвръща панически залп от 40мм оръдие. Контактът се оказва сирийски брегови торпеден катер. Израелските кораби го потопяват бързо с 76мм-овите си оръдия от пределна далечина и продължават на север. Следващия контакт е на 25 км североизточно и се оказва 560-тонен миночистач, предупреден от торпедния катер за приближаването на израелците. Миночистачът бяга на пълен ход към брега и 6-те катера се втурват в преследване. Първата ракета "Габриел" не достига целта и пада в морето - сириецът е излязъл от обсега. Втората ракета е изстреляна от 18 км и уцелва; целта потъва за секунди. Истинската заплаха обаче са сирийските ракетни кораби, въоръжени със "Стикс".
Те са намерени скоро. Три сирийски ракетни катера (един тип "Оса" и два "Комар") откриват огън по израелската флотилия от пределна далечина (80 км). Израелските екипажи пускат електронните защити, изстрелват примамки и прилагат избягващи маневри. Това сработва - ракетите или прелитат над корабите или падат безвредно във водата, докато разстоянието между флотилиите се топи. Сирийците продължават да изстрелват ракета след ракета, докато двата "Комар"-а остават без муниции и панически драсват към пристанището. "Оса"-та се опитва да препречи пътя на израелските катери, но вече е влязла в обсега на "Габриел": залп ракети я пръсва на парчета; скоро и двата "Комара" са догонени и потопени. След случая сирийския флот не посмява да излезе от пристанищата си до края на войната.
Други единични сблъсъци се случват и на южния фронт, но като цяло египетския флот не бърза да излиза много от пристанищата си. Израелските ВМС се справят с основната си задача - да осигурят коридор за доставки по море. Въпреки популярното схващане, 96% от американския "въздушен мост" се осъществява по вода. В Червено море обаче израелските ВМС нямат достатъчно сили и пристанището на Ейлат остава блокирано през войната, не позволявайки доставки на нефт. Други малки акции и мини-десанти се провеждат в Суец. Израелските диверсанти атакуват главно бази и десантни съдове на египетските си колеги - акциите им много малко отношение към хода на войната.
Заключенийце
С оглед на голямото численото превъзходство, изненадата на стратегическо и на тактическо ниво и техническото предимство в някои аспекти (най-ярко в инфрачервените уреди за нощно наблюдение на танковете) арабските армии по всички прогнози би трябвало да победят в тази война. И все пак това не става. Израелските екипажи имат ясно изразено превъзходство в тренировката, бързо се адаптират, командирите умеят да импровизират и не се колебаят да действат на своя глава в случай на нужда. Но има и простия мотивационен елемент - за разлика от арабските войници, израелските са убедени че се бият за съществуването на държавата си или както казват историците - "не за победа, а за оцеляване". Даян нарича войната от 1973 г. "война на бащи и синове" и в този израз всъщност има голяма доза истина - тези които са били младежи през 1948 г. все още служат през 1973 г., но сега вече редом с тях стрелят синовете им (и дъщерите им). През 70-те години IDF е почти сигурно най-опитната армия в света: практически всичките и офицери и голяма част от войниците и са участвали в четири победни войни и безброй "неофициални" сблъсъци и засади за 25 години, нещо с което не може да се похвали никоя съвременна армия. Следният цитат илюстрира много добре положението:
Early in the war [General Benjamin Peled, commander IAF] attended an
off-the-record briefing given by Minister of Defence Moshe Dayan to
the editors of the Israeli press. Peled reported on the air war and
mentioned in passing the loss of an Israeli plane that morning of
which the crew was missing. While he was speaking a note was passed
to him; he read it and commented, "interesting."
Looking up he reported that the missing pilot and navigator had been
recovered by a rescue team and were on their way back to their
airfield. At this point Dayan interjected that the pilot was Peled's
son. "Yes," said Peled, adding with an expressionless look on his
face, "and tonight they will be in action again."
off-the-record briefing given by Minister of Defence Moshe Dayan to
the editors of the Israeli press. Peled reported on the air war and
mentioned in passing the loss of an Israeli plane that morning of
which the crew was missing. While he was speaking a note was passed
to him; he read it and commented, "interesting."
Looking up he reported that the missing pilot and navigator had been
recovered by a rescue team and were on their way back to their
airfield. At this point Dayan interjected that the pilot was Peled's
son. "Yes," said Peled, adding with an expressionless look on his
face, "and tonight they will be in action again."
Равносметка
Ануар Садат изненадва израелците като изразява готовност да преговаря веднага след войната. За парламентьори са избрани генералите Аарон Ярив и Мухамад ал-Гани ал-Гамаси. Уговорена е размяната на пленници, снабдяването на обкръжената 3-та армия и настаняването на Сини каски между армиите. Последват преговори в Женева. Последните израелски войски се изтеглят отвъд Суец през март 1974 г. Серията срещи продължва в Кемп Дейвид и в края на краищата довежда до посещението на Садат в Израел през 1977 г. и мирния договор между Израел и Египет от 1979 г. Синай е върнат на последната. В резултат от войната страните от ОПЕК обявяват петролно ембарго на САЩ, Холандия и по-късно на други страни; стига се до първата петролна криза в историята. В Египет популярността на Садат се вдига (заради началните успехи във войната), позволявайки му да осъществи някои от нужните икономически реформи. След няколко години обаче всичко е забравено и към 1977 г. студентите отново се вдигат на протести, избухват гладни бунтове, тълпите наричат Садат "предател" и "мошеник".
На север Сирия загубва целите Голански възвишения. Линията определена от ООН остава граница и до днес и формално двете страни са във война и до днес. Сините каски обаче създават демилитаризирана зона и това е един от малкото случаи на успешна намеса от ООН - буферът действително прекратява ежедневните артилерийски престрелки и самолетни дуели над границата.
Вътре в Израел войната има повече от драматични последици. Обществото е шокирано, митът за непобедимостта е разбит, търсят се виновни и кладите вече са готови. Още един герой от войната - 33-годишния капитан Моти Ашкенази, защитавал форт "Будапеща" в продължение на 18 дни, подема протестно движение. За главен виновник Ашкенази сочи министърът на отбраната Даян. Основана е съдебна комисия, за да се разследват причините за пропуските. Намерени са 6-ма главни виновници, между които началника на ГЩ Давид Елазар, началника на АМАН Ели Зейра, и командирът на ЮФ Гонен. Заключенията на комисията снемат отговорността от Голда Меир и Даян, но общественото мнение е твърде негативно настроено, особено срещу Даян. Накрая, на 11 април 1974 г. Голда Меир подава оставка. Последва я цялото и правителство. Премиер става Ицхак Рабин, който през войната е бил неофициален съветник на Елазар.
Жертвите от сраженията са тежки и за двете страни. Особено за Израел, като процент от населението загиват повече хора отколкото губи САЩ за целия период на Виетнам. Еврейската държава дава между 2220 и 2800 убити и 7-8000 ранени. 400 танка са напълно унищожени, 600 са повредени и върнати в строя. 102 (или 104) самолетаса свалени, почти всички от ПВО.
Арабските армии представят данни за около 8500 убити и 20 000 ранени. По-популярната оценка е 10-15 хил. убити и 30 хил. ранени, а някои анализи сочат дори 20-30 хил. убити и 50 хил. ранени. Загубите на техника се оценяват на 2250 унищожени или пленени танка (Сирия губи почти всички от началните си 1400 танка в сраженията) и 432 свалени самолета.
Ако някой действително прочете всичко това, ще се радвам на коментари
Comment