Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Балканските войни 1912-1913

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    #46
    БОЙНИТЕ ДЕЙСТВИЯ ВРЕМЕННО СЕ ПРЕКРАТЯВАТ

    С превземането на Одринската крепост България стъпи върху върха на славата. За нея се заговори и в най-отдалечените страни, докъдето достигаха новините на телеграфните агенция и големите вестници. Българските войници и офицери доказаха по блестящ начин, че спирането пред Чаталджа не бе закономерно явление, и с оръжието си подостриха перата на дипломатите. Падна и последната преграда пред победоносния мир. За Портата остана утешението, че досега „Одрин спаси Цариград” [196]. Задължение на българската външна политика бе да прибере плодовете на победата на сигурно място, и то колкото се може повече и по-бързо, защото още не бяха разделени и към тях посягаха хищни ръце. За изпълнението на тази изключително трудна задача се изискваше трезв разум, умерени желания и чувство за такт пред великите сили. Меродавните политически и военни фактори бяха длъжни да действуват в пълно единодушие, за да не се предостави пролука за възползуване от противници и съюзници. Всяко главозамайване щеше да доведе до главоразбиване.

    Огромният успех дойде тъкмо навреме, за да заглади нововъзникналото търкане между двореца и Главното командуване. Генерал Савов се сети със закъснение да напомни за правата си. За да оправдае внезапното отпътуване на генерал Димитриев от фронта за София, Фердинанд нареди на генерал-адютанта Петър Марков да пусне съобщение във вестниците: „В Димотика се състоя военен съвет, който разиска важни въпроси, и генерал Радко Димитриев е дошел в София да иска мнението на главнокомандуващия.” Засегнат от незнанието относно мисията в Петербург, помощник-главнокомандуващият заповяда на столичния комендант полковник Бонев да обнародва следното опровержение: „В българската войска няма, както някога в австрийската, дворцов военен съвет. Българската войска има своя началник, който сам направлява нейните действия и отговаря за делата си” [197].

    Учуден от дръзкия език, комендантът предаде телеграмата на министъра на войната, който я задържа по политически съображения — за да не се издава истинската цел на повикването. Тогава генерал Савов заплаши полковник Бонев с даване под съд за неподчинение във военно време и той представи копие от телеграмата в двореца. Фердинанд реши, че опровержението не бива да се обнародва, но това стана за негово дълбоко огорчение: „Какво понятие ще има след това софийският комендант за авторитета на главнокомандуващия?” На 13 март помощник-главнокомандуващият си подаде оставката: „На мене не остава (нищо — б. а.) освен, за да защитя авторитета на положението, което заемам, най-покорно да помоля Ваше Величество да благоволите да ме освободите от командуването на армията и длъжността Ваш помощник” [198]. Но за победи не се приемаха оставки.

    Царският гняв отново се разпали, когато узна, че по заповед на генерал Савов е организиран специален влак за пътуване на военните аташета до Одрин, „нещо съвършено невероятно и недопустимо”, което не можеше да си позволи и правителството. На 13 март вечерта Фердинанд телеграфира ядосан на непослушния помощник: „Виждам, че търсите причини, за да се разделите от мене, Ваш шеф и благодетел. Още един път Ви съветвам да не сторите това, което ще бъде фатално за Вас във всяко отношение. Пристигам в Одрин нощес, гдето заповядвам да се явите при мен.” Последното изречение обаче съдържаше и частица молба: „Напротив, бъдете внимателен, благоразумен и верен на мене, особено в тия моменти и не отравяйте моята радост за славното падане на Одрин” [199]. Генерал Савов бе прекалено необходим на царя, за да се разделеше с него, преди да замлъкнат напълно оръдията. И трябваше да се убеди, че един подведен под съдебна отговорност генерал не е играчка за честолюбив монарх.

    „Големеят дефект” на Главното командуване според генерал Савов се състоеше в липсата на „твърда власт”. Царят използуваше „търканията” между Савов и Фичев и по политически съображения оставяше положението неопределено — „да няма лице с достатъчен авторитет и престиж начело на войската, да има две лица, които да се карат и да си оспорват правата, да не би да се съгласят помежду си” [200]. Вместо като държавен глава да уреди разпаленото съперничество, той го поддържаше егоистично.

    Отношенията между главнокомандуващия и неговия помощник се опънаха още повече, след като генерал Иванов донесе направо на царя за превземането на Одринската крепост и напомни за колебанията на генерал Савов. Помощник-главнокомандуващият застигна царя при разрушения мост на Арда, където пред очите на смаяната свита се разигра невиждана сцена: „Вие какво търсите тук, Ваше Величество?” Отговорът заслужаваше удивителната: „Дойдох да влезем в Одрин!” И последва остра забележка: „За мен, Ваше Величество, Одрин не е паднал, защото аз нямам още никакво съобщение за това, и ако е паднал, то аз Ви съветвам да не влизате в града, защото там, вероятно, сега е голяма бъркотия и не е изключено да стане някоя неприятност за Вас.” Царят упорито държеше на своето и дръзкото пререкание продължи половин час [201]. Пристигна генерал Иванов и автомобилната колона се отправи към града.

    За отбелязване е, че генерал Фичев се чудеше как генерал Савов си позволява да пъди царя, защото „няма работа” в Главната квартира. Генерал Кутинчев възрази: „Прав е (Савов — б. а.). Височайшите особи, които не носят отговорност за командуването, трябва да са далече от щаба” [202]. Мнение, останало записано в дневника.

    Генерал Савов можеше да бъде и злопаметен, понеже отказа на Фердинанд да предаде заповед по действуващата армия във връзка с предстоящото тържествено влизане в Одрин, за да не се насърчи „една крайно осъдителна, от гледна точка на субординацията, политика на командуващия 2-ра армия”. Тъй като генерал Иванов бе докладвал направо на царя за падането на крепостта, то височайшата телеграма трябваше да се изпрати до него, а той да я обяви само по войските, превзели крепостта. Помощник-главнокомандуващият постави условието, ако монархът иска да оповести по цялата действуваща армия великото събитие, то да се обърне към него с благодарствена телеграма, в която да се отдаде „всекиму — заслуженото”. Това означаваше да се признаят и заслугите на Главното командуване, претеглило и осигурило успеха. Все пак генерал Савов поздрави войските чрез генерал Иванов, комуто, сърадва „другарски за отличния резултат” [203].

    Тържественото влизане на царя в Одрин начело на войските се отложи от 17 за 24 март като „много прибързано и не безопасно”. Но и на новата дата то не се състоя, за да бъде отменено от генерал Савов „до второ нареждане”, т. е. за никога. Наистина въпросът не се изчерпваше с издигане арка на победителя, а трябваше да се въведе пълен ред в освободения град. Помощник-главнокомандуващият обаче намери в провалянето на честолюбивата царска мечта малко удовлетворение за нанесената обида. Фердинанд пък подписа указ за обнародване на обвинителния акт срещу стамболовистките министри [204]. Така щеше да обуздае непослушния си помощник.

    Фердинанд разгледа следите от довчерашната ожесточена борба, мина с леката си кола през гъстите колони от пленници, прие парада на победителите и влезе в комендантството, където Шукри паша му предаде сабята си с думите: „Убедих се, Ваше Величество, че за българския войник непревземаема крепост няма.” Царят му я върна с похвални думи за упоритата защита [205]. Този великодушен жест напомни за Александър II и Осман паша след падането на Плевен. Всички паши бяха „вежливо” откарани в София.

    Промяната в театъра на военните действия налагаше нова среща между министри и генерали в Караагач, поради което помощник-главнокомандуващият на 15 март отправи поканата: „Нужно е да ги ориентирам (министрите — б. а.) в положението, което се създава за нашата армия след падането на Одрин, за да го имат предвид при своите политически комбинации.” Царят не възрази. Министерският съвет прие с облекчение поканата, защото закипялото въодушевление „да се сгази след Одрин и Чаталджа” и предположението, че Фердинанд ще иска да върви напред заради Родосто, тревожеха отговорните политици. Въпреки неумолимото повтаряне на силите: „Стига един портиер на Мраморно море” [206]. По-точно на Протоците.

    Овладяването на Одринската крепост би трябвало да донесе по-благоприятни условия за мир, но силите не проявяваха щедрост, приковали волята си на началната точка при Енос. Грей допусна оспорваната точка да се премести „някъде между Енос и Сарос”, но въпросът подлежеше на разискване в посланическата конференция. Макар Данев и Бобчев да бяха носени на ръце в Държавната дума, Сазонов държеше за предложената от „европейския концерт” граница в Тракия. Председателят на Народното събрание му заяви, че България няма да отстъпи „нито педя” от своето искане, което, ако не се приеме, няма да се възобновят преговорите за мир. При това границата трябваше да се прокара „в точност” [207]. В Певчески мост обаче ловко се възползуваха от едно добре дошло недоразумение.

    Теодоров остави на Бобчев два проекта за бъдещата граница с Османската империя: ¹ 1 Родосто — Мидия и ¹ 2 „лъкатушната” Енос — Мидия, по водораздела през Сарай и Муратли, като се включат и градовете Кешан и Айробол. Проектите се държаха в строга тайна до получаване на царска заповед от София. На 6 март пълномощният министър запита министър-председателя може ли да връчи на Сазонов препис от втория проект и след последвалото разрешение стори необходимото. Той поддържаше, че минималното искане Енос — Мидия трябва да минава по стратегическите точки на водораздела, и отначало срещна разбиране. Но Данев предложи на Сазонов правата линия Енос — Мидия вместо Енос — Еркене — Мидия, разбирайки я като стратегическа. Руският външен министър се хвана здраво за недоразумението, понеже правата линия щеше да се възприеме от всички сили, и незабавно направи бързи постъпки в тази посока, добивайки съгласието на Европа и Портата. Бобчев не понесе упрека, че бил „напълно бос в дипломацията”, и заплаши, че „ще си вземе шапката” от легацията в Петербург [208]. Крещящото неразбирателство нямаше да се случи, ако двамата български представители действуваха единодушно и без да скриват директивите си един от друг.

    Всички усилия за поправяне на грубата грешка отидоха напразно. Сазонов се вкопчи за изказаното от Данев желание „щото наместо линията Енос — Еркене — Мидия да се приеме правата линия Енос — Мидия”, въпреки че нейната 250 км дължина би била трудно защитима. Той отказа да направи нови постъпки пред силите, които възприели вече изразеното българско искане, добавяйки натъртено: „Всички нови искания, които имат за цел приближаването към турската столица, бидейки противни на явно изказаните заявления на Русия, не могат да се приемат от нас.” На 17 март Сазонов предаде чрез Неклюдов, че правата линия Енос — Мидия е „последната отстъпка” от страна на „европейския концерт”, а искането за излаз при Родосто е недопустимо и ще срещне решителна съпротива. Фердинанд обаче възрази: „По този въпрос ще бъдем непреклонни” [209]. Правите линии се прилагаха като граници в Африка и Америка, но не бяха подходящи за Балканите.

    Опитвайки се да окаже натиск в Петербург, Данев заплаши, че България може да задържи земите до линията Родосто — Мидия. Сазонов обеща да поддържа „всецяло” българския възглед по спора със Сърбия, като от „спорната зона” се даде Струга на България, а Дебър — на Сърбия. Председателят на Народното събрание възрази, че според договора Русия е „помирителка само от етнографическо гледище, защото според неговия дух съдбата на Македония се решава само в свръзка с оценката, която се дава на народностния облик на населението, живущо в нея”. Следователно „спорната зона” не можеше да се разпределя по друго мерило, за да не се „реже живата народна душа”. Данев настоя да се въздействува върху Атина за изтегляне на гръцките войски, нахлули на север и изток от Солун. Сазонов отбеляза, че щом България зае Одрин, не бива да иска и Солун, обаче поставен „съвсем натясно” от разгорещилия се събеседник, препоръча да се реши спорът в преки преговори без намеса на великите сили, чието мнозинство бе в полза на Гърция. Данев остана непреклонен: „И в такъв случай пак ще го вземем (Солун — б. а.), даже и против съединените сърби и гърци.” Министърът се намръщи подозрително: „Значи вие ги тикате съзнателно в обятията на Австрия.” Председателят на Народното събрание го успокои: „Не се безпокойте, нужните мерки са взети да се избегне това” [210].

    Данев продължи да недоволствува и пред Коковцов, че на България не се позволява да обере всички плодове в Тракия, откъсват й земи в Добруджа и в разрез с договора се прави от „спорната зона” „подарък на сърбите”. Тези удари щели да възмутят българския народ, който „не ще се поколебае да прибегне към най-крайното средство, за да запази своята тъй безогледно потъпквана кауза” [211]. Окрилящата одринска победа направи непредпазлив видния русофил, което му навлече подозрения и в Петербург.

    Министерският съвет се поуспокои след слуховете, че „се готви нещо” на Чаталджа и Булаир, едва когато на 17 март вечерта узна мнението на генерал Савов: „Със завършването на одринската операция трябва да се бърза да се тури край на войната.” Помощник-главнокомандуващият се опасяваше: „Да не би от бавното водене на операциите отново да се изгуби тоя блестящ ефект, който превземането на Одрин произведе, та отново да става нужда да даваме подкрепа на политиката и да прибягваме към нови решителни действия, които от гледна точка на нови териториални придобивки ще да бъдат безпредметни.” Снабдяването не бе подготвено за лятна кампания, а и задържането под знамената на селяните в най-усилното за тях време щеше да се отрази вредно върху духа на армията, която „даде всичко, каквото можа”: „Всичко това налага едно по-бързо пристъпване към сключването на мира” [212]. Трезви разсъждения, забравени твърде скоро от първия генерал на действуващата армия.

    Правителството изрази пълно съгласие с внимателно изслушаното мнение, защото „никаква полза не може вече да има от каквито и да било операции към Чаталджа и Булаир”: „Жертви безполезни ще се дават, без да може да се добие някакъв резултат. Направеното досега е достатъчно, за да ни даде пълна възможност да наложим на неприятеля един достоен и износен за нас мир... До дохождането ни (в Одрин - б. а.) недейте решава, молим, никакви нови операции.” Молбата не бе чута в Главното командуване, понеже закъсня. Царят поддържаше генерал Савов поради отново станалите им „тъждествени” възгледи: „Няма нужда да се сърдите, че да ме обсипвате с обиди” [213].

    Същия ден, 17 март, в 11,55 ч. генерал Савов издаде директива ¹ 22, по силата на която „с падането на Одринската крепост центърът на тежестта на операциите се пренася на Чаталджанския и Галиполския фронтове”. Предните части на съединените армии се утвърждаваха на заеманата позиция пред вражеските укрепления на Чаталджа. 2-ра армия съставяше маневрените войски, съсредоточавайки се на линията Чорлу — Черкезово. Най-важна бе третата точка: „4-а армия да вземе всички подготвителни мерки за атакуването на Булаирската укрепена позиция, за която цел с пристигането на назначените подкрепления (обсадната артилерия) ще последва особено разпореждане.” Със заповед ¹ 154 8-а тунджанска дивизия се прехвърли побригадно в Кавала, Сяр и Дойран, а двете сръбски дивизии поеха обратния път към родината [214].

    Главното командуване виждаше необходимостта да се засили военното присъствие в Македония, но не можеше да отклони вниманието си от Тракия, където се решаваше войната. Възложената задача имаше изключително политическо предназначение: „Да се прави демонстрация с настъпването към Чаталджа за изтръгване по-добри условия за мир.” Полковник Тантилов подразбра така спотаените намерения: „Както се вижда, демонстрация или действителност, Главното командуване има намерение да отива в Цариград” [215]. Освободените сили на 2-ра армия се насочваха заедно с тежката артилерия срещу укрепените позиции на Чаталджа и Булаир, в непосредствена близост до Протоците.

    Дълбоко в себе си генерал Савов таеше нов стратегически замисъл, скрит дори от повечето му сътрудници в Главната квартира. Теодоров го узна пак чрез майор Н. Начев, който съобщи на 17 март съвършено поверително: „Сега генералисимусът готви превземането на Галиполския полуостров, тъй че в скоро време ще бъдем господари както на него, така и на Дарданелите” [216]. Следователно имаше за какво да се бърза със съвещанието в Одрин.

    Колко опасности съдържаха подобни горещи желания, подсказа острото предупреждение на Сазонов от името на Николай II: „Ако отидете оттатък Чаталджа, вие ще срещнете не само Турция, но и великите сили. Не си играйте с Цариград и Дарданелите, защото ще се изгорите!” Въпросът за тяхното завземане не бе още „узрял” [217]. Главното командуване не можеше да се прави, че не знае за становището на „европейския концерт”.

    Генерал Димитриев бе обсипан с възторжено внимание в Петербург и взе участие в славянофилските демонстрации, които не допаднаха на управляващите кръгове. На 17 март Сазонов прие Данев и Димитриев. Той бе много ядосан от „генералската тактика” на появяване на митинги, усложняващи отношенията на Русия с Австро-Унгария. Дворцовите „германофили” бяха толкоз влиятелни, че можеха да навредят на българското дело. Нападките на руското обществено мнение срещу въздържаността на правителството засягаха лично императора. Бобчев докладва в София, че меродавните среди на Нева са против сегашното изостряне на източния въпрос, което ще намеси и другите сили в неговото ненавременно за Русия разрешаване: „Дворцовата клика е за мир на всяка цена” [218]. Поне през 1913 г., защото през следващата година Русия бе хвърлена в катастрофата на голямата война.

    Неканеният гост стана нежелан, защото прекали в своята словоохотливост. Сазонов поиска от българската легация да опровергае, че генералът „имал за мисия да урежда с русите съдбата на Цариград”. На 18 март командуващият 3-а армия бе тържествено изпратен от славянофилите с „ура” и занесен на ръце до вагона. Освен Данев и Бобчев на гарата се появи и генерал Жилински. Дворецът и правителството пак пропуснаха да бъдат представени, за да не подчертаят политическия характер на мисията. Съюзниците на България следяха с безпокойство пребиваването на известния генерал и зачестиха изпращането на „нови ходатаи” в Петербург. Силите на Тройния съюз пък се усъмниха, че Русия не спазва възприетия от „европейския концерт” принцип да се избягва пряката намеса във войната [219].

    За пръв път български военачалник се отдели от бойното поле и посети столица на велика сила. На 27 март генерал Димитриев докладва на генерал Кутинчев, че се е завърнал от „задграничната командировка” и поема командуването на поверената му армия. Той не спотаи неудовлетворението си, че Фердинанд му възложил да изпълнява мисия, предварително обречена на неуспех, или направо бил „проводен за зелен хайвер”. Командуващият допускаше нарочно отдалечаването му в чужбина, за да го отстранят от действуващата армия и да го изложат с дипломатическа несполука [220]. Генерал Димитриев почувствува на свой гръб, че схватките на дипломатическото поле не бяха по-малко ожесточени от тези на бойното поле, обаче при провал жертвите не падаха около зелената маса, а пак на фронтовата линия. Дипломацията позволяваше да се стреля и в гърба, което смущаваше рицарските разбирания на генерала.

    Управляващите кръгове в Белград посрещнаха превземането на Одринската крепост „със завист и злоба”. Те забраниха да се печатат съобщенията на БТА, вместо които се пускаха в ход безочливите фалшификации, че сръбските дивизии решили съдбата на Одрин и били пленили Шукри паша [221]. За жалост тели необосновани измислици се разпространиха и в чуждите вестници, заплащани щедро със злато.

    В Народното събрание се отправиха остри запитвания поради опасението, че „днешната лъжа утре ще бъде история”. По молба на правителството генерал Иванов в качеството си на командуващ всички съюзнически войски около Одрин написа доклада „Разяснения за възстановяване истината по атаката и превземането на Одрин”, с който документирано се опровергаваха злоумишлените заблуждения на сръбската пропаганда. „Историята — изтъкна той — обаче не търпи неверни факти, а търси всякога истината, която да бъде потвърдена с неопровержими документи.” Преди всичко генерал Иванов припомни основното правило, че всяка крепост или укрепена позиция „не се атакува от всички страни еднакво, а се избира някой участък, гдето се групират всички средства, за да се осигури успехът на този участък, отгдето този успех да може да се разпространи по останалите участъци”, имащи задачата да демонстрират. Последните трябваше да не позволят на противника да съсредоточи значителни отбранителни средства на избрания за атака участък и да не узнае навреме „где ще бъде нанесен ударът”. На избрания за атака Източен сектор се съсредоточиха „изключително български войски”, а ролята на другите сектори, където бяха разположени и двете сръбски дивизии, „остана демонстративна” [222]. Думата „демонстрация” най-много засягаше сръбското честолюбие, но това не означаваше бездействие, а, напротив — необходимо съдействие, за да се попречи на неприятеля да отгатне истинското намерение на атакуващия. Сръбските части не атакуваха, а демонстрираха и не превзеха нито един форт до пробива, извършен на Източния сектор.

    Ключът на крепостта бе изтръгнат с овладяването на укрепленията Аджийолу и Айвазбаба, откъдето се въздействува в тил и фланг на останалите фортове на Източния сектор, чиято съпротива стана невъзможна. В 9,30 ч. българските войски влязоха в града и започнаха да обезоръжават бягащите бранители на превзетата крепост. Към 10 ч. защитниците на фортовете по другите сектори взеха да ги напускат и да се предават без никаква съпротива. Изводът на генерал Иванов последва съвсем логично: „Ако следователно” става дума за превземане, то това може да се отнесе само към фортовете на Източния сектор, а всички други се заеха, защото турците след превземането на Източния сектор и завземането на града и мостовете от войските на Източния сектор не бяха в състояние да се съпротивляват, особено като хвърлиха във въздуха складовете си с бойни припаси, запалиха брашното си и застреляха конете си” [223].

    Премеждията на бившия комендант не завършиха с пленяването му. Въпреки изричната заповед на генерал Иванов да не се минава фортовият пояс, една рота от сръбския 20-и полк, подсилена с кореспонденти и фотографи, се озова пред форта Хадерлък между 15 и 16 ч. на 13 март. Натовареният да въведе ред в объркания град генерал Вазов погледна снизходително на нарушението и дори възложи на сърбите да охраняват квартирата на Шукри паша [224]. На никого не минавало през ума, че жадни за слава, съюзниците ще „пленят” повторно предалия се комендант. Това, което не направи генерал Тодоров с Тахсин паша, макар да му се полагаше по правилата на войната да го стори.

    Генерал Иванов уточни числеността на двете сръбски дивизии, които по списък наброяваха 47 000 души, но като се извадеха нестроеваците и болните, връщани обратно в Сърбия, оставаха 32 000 войници и офицери с 98 оръдия и гаубици. Докато 2-ра армия наброяваше 105 000 души, от които 88 000 бойци на предната линия с 342 оръдия и гаубици. За превземането на крепостта българската армия даде 1298 убити и 6655 ранени. Жертвите на сръбските войски са значително по-малки: 274 убити и 1173 ранени [225].

    Езикът на цифрите, когато те са действителни, не търпи никакви възражения и извъртания. Генерал Иванов обаче не бе лековерен: „От горните факти любителите на истината ще направят своите справедливи заключения. Надявам се, че това ще бъде убедително и за шовинистите (великосръбските — б. а.), но ако и това не ги убеди в истината, не остава друго, освен да се съжалява и остави на историята, която, като използува по-широко официалните документи, да каже своята дума” [226].

    На 27 март Шукри паша заяви на Неклюдов, че се е предал на българите. По думите на Гешов в специално разпратено окръжно руският пълномощен министър телеграфирал „това признание на своето правителство, за да опровергае, както е казал сам, една ненужна и на нищо неоснована лъжа” [227]. Ето и самата декларация на пленения комендант, предназначена за печата: „На 13 март аз се намирах с щаба си в старото укрепление Илдъръм, дето ми беше квартирата. След като навлязоха в града войските от Източния сектор, дадох сигнал за прекратяване на действията и подир половин час се яви при мене полковник Мархолев, командир на лейб-гвардейския на Негово Величество полк, който престоя при мене около един час. След това аз заедно с двама офицери от гвардейския полк заминах при генерал Вазов, който се намираше на долния край на града, явих се при него и стоях около половин час. С генерал Вазов, в един автомобил, се отправихме към моста, дето се намираше началникът на Втора армия генерал Иванов, и след като престоях при него около половин час, по същия ред се завърнах обратно в квартирата си и там ми се каза, че идвали няколко сръбски войници с един майор, но аз не ги видях” [228].

    Двама сръбски офицери разговаряха с Шукри паша три часа след неговото пленяване и когато той ги предупреди, че е пленник на българските войски: „Сърбите още не бяха успели даже да завладеят предните ни позиции откъм запад” [229]. Единият от тези сръбски офицери, майор Милован Гавраилович, оповести на света, че бил „пленил” Шукри паша, което се подхвана настървено от сръбската пропаганда. Най-острото обвинение, което може да бъде направено от българска страна, се съдържаше в признанието на Али Сабри бей, началник на Източния сектор от фортовия пояс, че сърбите се споразумели с турците „да не стрелят при щурмуването на Одрин” [230]. Това просто не беше за вярване, ако не последваха и други несъюзнически прояви.

    И след падането на Одрин Гешов продължи да храни празни надежди, че сръбското правителство ще оттегли искането си за ревизия на договора. Вместо да връчи готовия писмен отговор, на 18 март той нареди на Тошев да отбележи пред Пашич, че неговото правителство „не може по никой начин да сподели този възглед”, изложен в писмото от 16 февруари. Военната помощ в Тракия не е оказана извън договора и за нея не може да се иска териториално възнаграждение в Македония, а в договорните документи „нийде не се споменава нито Адриатическо море, нито Одрин”. Този кратък извод бе съобщен от Тошев на Пашич, който поиска препис и остави отговора без последствие [231]. Българският дипломатически представител затъваше в неверие: „Истината продължава да се разпъва на кръст от най-високо място... Впечатлението ми е, че Сърбия и Гърция желаят продължението на военните действия с цел да се омаломощаваме и да не можем да дадем на войските си друго предназначение” [232].

    * * *

    Тъй като отговорът на съюзниците се забави, а Портата прие посредничеството, посланиците в Цариград връчиха на 18 март колективна нота на принц Саид Халим, в която предлагаха следните предварителни условия за мир: границата на Османската империя в Европа се теглеше „по права линия от Енос до Мидия”; всички територии на запад от нея се отстъпваха на Балканския съюз, без Албания, чието разграничение и управление силите си запазваха правото да определят; решението на въпроса за Беломорските острови се предоставяше на „европейския концерт”; Портата се отказваше напълно от Крит; силите не гледаха благосклонно на искането за военно обезщетение, но допускаха делегати на воюващите страни да участвуват в международната финансова конференция; военните действия се прекратяваха веднага с приемането на предварителните условия [233]. А те се различаваха от тези, които съюзниците предложиха. Младотурското правителство прие условията на силите, за да се засили техният натиск върху Балканския съюз.

    Фердинанд бе вбесен от недопускането до Мраморно море, изказваше се остро срещу Петербург, напъваше, крайно войнствен, да пробие Чаталджанската позиция. Теодоров положи доста усилия да го успокои, за да председателствува разположен Коронния съвет на одринската гара Караагач. Мислите на генерал Савов вече летяха към Македония, така че в себе си не бе за усложнения около Родосто, които биха „изцяло преметнали” руската политика на страната на Сърбия [234].

    Съвещанието се състоя на 21 март 1913 г. от 11 до 14,30 ч. в щабния вагон на помощник-главнокомандуващия. Министър-председателят направи изложение по международното положение на страната и от името на правителството заяви, че щом великите сили дават „стратегическата линия Мидия — Енос” и обезщетение, трябва да се сключи мир: „Никакъв опит да се не прави за отиване в Цариград.” Руското правителство обещавало точно изпълнение на договора със Сърбия. Свободните войски да се прехвърлят в Македония, да се покаже твърдост пред несъюзническите попълзновения, но без предизвикателства: „Да се приеме арбитражът и с Гърция, тъй като инак ще да се бием не само с гърци и сърби, но и с румънци и турци” [235]. Данев отсъствуваше и не чу предупреждението.

    Царят бе много лошо настроен против гърци и сърби, ругаеше „отцеубиеца” Костантинос, при което Абрашев отбеляза, че не бива да се бърза с „хващането за косите”, за да не извлекат други ползата. Тогава Фердинанд заговори за остров Самотраки, представляващ част от Одринския вилает, и забелязвайки усмивките на министрите, сърдито спря: „Вие не вземате за сериозна думата на царя!” [236]. От Главното командуване само полковник Нерезов го поддържаше енергично по този въпрос. И излезе в обкръжението на генералите Савов и Петров, без да задържи министрите на обед във вагон-ресторанта. Добре че генерал Иванов се оказа любезен домакин.

    На присъствуващите направи впечатление хладното държане на монарха към Гешов и особено към генерал Никифороф, на когото дори не подаде ръка. Той отхвърляше всяка миролюбива отстъпчивост пред съюзниците. На допитванията си до Генадиев и Радославов за съставяне на „всепартийно правителство” получи отрицателен отговор: „Царят трябва да знае„ че ако допусне да завърши войната без владението на Скопие и Одрин от България, той не ще може да задържи българската корона на главата си” [237]. Подобна дързост нямаше да бъде простена, ако не бе погалила царските уши.

    Твърде красноречиви са телеграмите на полковник Жостов до Гешов и Данев от 21 март, в които им предвещаваше „престъпление спрямо поколенията и нова България”, ако не бъде осигурена „една добра граница (южно от р. Еркене — б. а.), която за дълго време да гарантира мирното им развитие”. След основно проучване на място той настоя по военно-стратегически съображения на линията планината Курудаг — Чорлу — Черкезово — Мидия, особено Чорлу: „Армията е готова да Ви подкрепи” [238]. Заобиколен от такива съветници, Фердинанд телеграфира на Данев, че след бляскавата победа на бойното поле следва да се постигне подобна и на дипломатическото поле: „Никому да не се отстъпва нито педя българска земя.” Желание на „целия български воюващ народ” [239]. Всеки държавник би се замислил над това заклинание.

    Намериха се и дипломати като Маджаров, който подчерта дебело, че „продължаването на военните действия и държането на войските ни при Чаталджа е не само безполезно, но и много вредно за народното ни дело”: „И гемиджийско въже не трябва да се опъва докрай... Какво може да очакваме на Чаталджа, след като сме се съгласили на линията Мидия — Енос.” Дочуваното намерение на военачалниците да атакуват отново Чаталджанската позиция се нарече „фатална грешка”, изгодна само за сръбските и гръцките окупатори в Македония, с които тепърва предстояха разправии [240].

    Наложи се Станчов да опровергае чрез френските вестници, че „Русия ни забранява да вземем Чаталджа от страх. да не се явим пред Цариград и да не се установим безвъзвратно на Мраморно море”. Макар Изволски да го предупреди изрично: „Там никой няма да ви допусне!” Пълномощният министър посъветва правителството да не разисква по мира, преди великите сили да обещаят „черно на бяло”, че Портата ще изплати обезщетението, а международната финансова комисия да се занимае само с размера на сумата и да определи припадащата се част от отоманския дълг [241]. Финансовите задълженият бяха чувствителната област на „европейския концерт”.

    Още със завръщането си в София на 22 март Гешов помоли Неклюдов да телеграфира на Гирс „за едно фактическо спиране на военните действия”. Руският посланик в Цариград веднага се свърза с Махмуд Шевкет паша, който обеща да даде нареждане на Изет паша да „пази всичко в голяма тайна”. Но самото спиране на огъня щеше да предизвика общественото внимание. На 23 март Гешов отправи този въпрос за решение в споразумение между генерал Савов и Изет паша, молейки за царското одобрение. В същото време помощник-главнокомандуващият заповяда войските на 2-ра армия най-късно до 28 март да се съсредоточат в определения район зад Чаталджанския фронт предвид „крайно деликатното политическо положение” [242].

    Едва на 23 март сутринта след продължителна размяна на мисли по колективната нота от 9 март и след превземането на Одринската крепост Гешов връчи на пълномощните министри на великите сили съюзническия отговор. Балканските съюзници приемаха условията за посредничество, но при следните резерви: при окончателното определяне на границата в Тракия линията, определена от силите, „ще се вземе като основа, а не като окончателна гранична линия”; границите на Албания да са предварително известни, като се съобразят с интересите на съюзниците; Беломорските острови да се отстъпят на съюзниците; спиране на бойните действия, щом се приемат така променените условия [243]. Добре бе известно, че Франция и Германия като главни кредиторки на империята щяха да бъдат най-много против изплащане на военно обезщетение и ще настояват най-усърдно да се изплатят частите от отоманския дълг.

    Дипломатическите представители заедно излязоха за малко от Министерството на външните работи, за да се върнат и подадат нотата: „С цел да се дойде до спиране на военните действия великите сили заявяват, че правата линия Енос — Мидия трябва да бъде приета от съюзните държави и че разрешението на всички финансови въпроси ще бъде предоставело на техническата комисия в Париж, в която ще участвуват делегати на воюващите страни.” Министър-председателят отбеляза, че Българи-я държи на линията Енос — Мидия по водораздела и за признаване по принцип на военното обезщетение. Понеже нищо не се спомена за другите две условия, той посочи необходимостта от споразумение със съюзниците [244]. Новата постъпка на силите бе допълнение към колективната нота, направено независимо от закъснелия отговор на съюзниците.

    Понеже великите сили си запазиха правото да се произнесат по съдбата на Беломорските острови, на 22 март Фердинанд изпрати окръжно до своите пълномощни министри в големите европейски столици с нареждане да предприемат подходящи ходове „да се отстъпи остров Самотраки лично на мене, като един вид подарък”: „С това силите ще ми направят едно голямо удоволствие, за което ще им бъда твърде признателен, а на България ще принесат една неоценима услуга, тъй като за владението на Дедеагач и Енос е необходимо Самотраки да бъде в наши ръце.” Това царско желание бе отделно от усилията на правителството за присъединяване на остров Тасос „като безусловно нужен за владението на Кавала” [245]. Тасос бе обещан от силите на България като разположен срещу Кавала. Самотраки се явяваше част от Одринския вилает и влизаше в Дедеагачката каза. По другите острови българското правителство се изказа в полза на Гърция, за да не търси и тя „обезщетение” в Македония.

    Докато Министерският съвет се стремеше да прекрати военните действия, в чуждите вестници се появиха съобщения, че на 16 и 17 март се водили на Чаталджа успешни за турците боеве. Гешов поиска от генерал Савов да докладва: „Излишно е да Ви казвам колко съдбоносни са за успешното свършване на войната подобни несполуки, дори и незначителни да са те при голямата наша победа.” На 23 март помощник-главнокомандуващият препоръча: „Министерският съвет не трябва да се тревожи от лъжливите новини.” Той обясни, че във водените от авангардните дивизии на 11—13 март боеве с цел отвличане вниманието на противника и подпомагане на одринската операция е възвърната старата позиция при Чаталджа с изключение на силно укрепения участък Фанасакрис — Арнауткьой — Кумбургаз, охраняващ тактически важния мост при залива Бююкчекмедже. Подложена на кръстосания огън на полската, крепостната и корабната артилерия, 2-ра софийска бригада не можа да разкъса няколкото реда окопи, телени мрежи и фугасни мини. Генерал Кутинчев заповяда да се завземат по-предни изходни позиции, за да се подготви атаката на Чаталджанската позиция след падането на Одрин, тласна напред и главните сили, но не даде навреме гаубична артилерия на деснофланговата бригада. Въпреки упоритата вражеска съпротива през нощта на 15 срещу 16 март шопите овладяха укрепения участък Фанасакрис — Кумбургаз [246].

    Неприятелското Главно командуване усети, че са прехвърлени войски от Чаталджа към Одрин и на 16 и 17 март атакува дясното крило на съединените армии, хвърляйки в боя и части от 10-и корпус. Енвер бей бързаше да настъпи, преди да пристигнат войските на 2-ра армия. 2-ра софийска бригада в състав 37-и и 38-и полк и само с една планинска батарея напред отблъсна редуващите се атаки откъм Арнауткьой, но до пристигането на подкрепления и гаубици генерал Савов разпореди загъване на фланга и заемане на височините при Ялос. Кръстосаният огън от корабната артилерия и от Арнауткьойския укрепен пункт нанасяше големи загуби. Когато помощник-командуващият се готвеше да хвърли в боя трите бригади, превозени от Одрин, той узна за „правата линия” на Сазонов и заповяда да се спрат настъпателните действия. Съвестта на командуващия съединените армии не можеше да бъде спокойна, нито облекчена с мъмренето, наложено за възразяване на генерал Тошев. Дори и с разделените по 60 войнишки кръста „За храброст” на рота. Жертвите от българска страна наброяваха 300 убити, 270 безследно изчезнали и 2100 ранени, а от врага се оставиха на бойното поле 2006 трупа [247].

    Генерал Савов скри от правителството заповедта си от 23 март „да се определят позициите на обсадната артилерия за евентуалната атака на Чаталджанската позиция, а така също и колко обсадни батареи ще бъдат нужни за тая цел, за да се насочи превозката им от Одрин”. Той съобщи на генерал Кутинчев да има предвид, че „при атаката на Чаталджанската позиция решителният удар ще се насочи на участъка Каракол Нокта — Хамидие”. Политическото обяснение звучеше правдоподобно: „Да правим вид, че ще атакуваме Чаталджа, за да накараме руската дипломация да ги застави (турците — б. а.) по-скоро да сключат мир.” Подготвяната „чисто военна операция”, макар и подчинена на стратегическите съображения, можеше да бъде предприета единствено по изричното нареждане на правителството за разлика от началото на ноември 1912 г. [248] В случая натискът сполучи, но нямаше да се повтори след 16 юни.

    Министерският съвет подозираше, че въпреки решението, взето в Одрин, Главното командуване подготвя нова атака срещу Чаталджанската позиция, с което се настройваха враждебно управляващите кръгове на Нева. Наложи се на 24 март генерал Савов да дава повторно обяснение, че никъде не е претърпяно поражение, допустимо „при отслабването на нашата Чаталджанска армия за интересите на одринската атака”: „Моля съветът да има предвид, че ние тук имаме много по-важна и по-сложна работа, отколкото да се занимаваме с писанията на разни кореспонденти, и го моля да има за основа нашите бюлетини и съобщения за меродавни.” Той раздразнено посъветва правителството „да развърже малко кесията”, защото Портата подкупвала вестникари из цяла Европа. Министър-председателят се задоволи да направи бележката, че нямало да се искат отделно сведения за бойните действия на Чаталджа, ако Главната квартира му пращаше редовно своите бюлетини [249]. За да не се стряска от превратно предадени новини в чуждите вестници.

    Главното командуване прояви още едно незачитане на решение на Министерския съвет — поради голямата нужда от работна ръка да бъдат постепенно освободени опълченците от втори призив. Генерал Савов възнегодува, че ако се разпусне опълчението, то за тиловата служба ще се отвлекат 50 000 души от действуващата армия, и като се изпраща 8-а тунджанска дивизия в Македония, „на бойните фронтове ще станем по-слаби, отколкото сме били преди падането на Одрин, което аз в никакъв случай не мога да допусна”. Без да обръща внимание на критиката, правителството поиска само да знае в каква форма ще стане разпущането — дали във вид на частична демобилизация с доклад и указ, подготвени от него, или направо със заповед от Главното командуване. Министърът на войната на три пъти се обръща към Главната квартира с молба за демобилизиране на опълченците, одобрено и от Народното събрание по силата на чл. 23 от Закона за устройството на въоръжените сили. Постановлението не се изпълни от Главното командуване, понеже, „докато не се прекратят военните действия, никакви освобождения не могат да се допуснат”. После срокът се удължи: „Не е целесъобразно, нито в интереса на народната отбрана, преди да се подпишат прелиминарните условия за мира, да се издава указ за демобилизация” [250]. Самата дума демобилизация в смисъл на отпускане не допадаше никак на генерал Савов.

    Най-сетне помощник-главнокомандуващият под нарастващото „наблягане” на правителството, сметнало въпроса на закон и чест, се съгласи да се извърши уволнението по молба на началниците на дивизионните области чрез полковите окръжия. В Министерския съвет бяха сигурни, че Главното командуване не би се държало толкоз нахално и надменно, ако не се ползуваше с благоволението на царя, който, недоволен от решението в Одрин, отиде демонстративно в Родосто. Гешов се готвеше да подаде оставка, щом правителството не успее да се наложи на Главната квартира да му „слуша думата”. Населението на Родосто, състоящо се от арменци, гърци и евреи, подаваше молби за включване в пределите на българската държава, обаче волята на силите бе съвсем друга. Генерал Савов не упорствуваше за излаз на Мраморно море, тъй като предпочиташе българските земи в Скопско и Югозападна Македония [251]. Въпреки проявяваното неразположение към русофилите Фердинанд не можеше да се раздели с тях, докато не завърши войната и Николай II произнесе своето арбитражно решение.

    Високата порта се опита да представи нещата в благоприятна за себе си светлина. На 25 март Изет паша изпрати до генерал Савов писмо, според което Гирс предал молбата на българското правителство за преустановяване на военните действия. Следователно той твърдеше тенденциозно, че мирът се иска от българите, а не от Турция, което противоречеше на истината. Ето защо помощник-главнокомандуващият прецени, че така поставен, въпросът „ще се отрази зле при воденето преговорите за мира, като накара турците да мислят, че ние сме слаби, а следователно ще ги направи да бъдат по-упорити”. Министерският съвет напълно възприе мнението да не бъде отговаряно на писмото, а да се направят постъпки чрез Неклюдов. „За да се избегне всякакъв шум” при уговаряне спирането на бойните действия в Тракия, генерал Савов предложи руският пълномощен министър да съобщи в Цариград, че по взаимно споразумение между двамата главнокомандуващи началниците на авангардните съединения при Чаталджа и Булаир трябва да се срещнат и уговорят срока за прекратяване на военните действия и определянето на неутралната зона [252]. Не биваше да се дава възможност на съюзниците да хвърлят обвинение за нарушаване на военните конвенции, за да намерят някакво морално оправдание при неизпълнението на договорните задължения.

    Очакван с голямо нетърпение, на 26 март Данев докладва в Министерския съвет за срещата си с Николай II, състояла се на 22 март. По отношенията между съюзниците височайшият арбитър казал натъртено: „Договорът е закон за страните и трябва да се зачете и изпълни.” Той признал правото на България да добие етническата си граница в Югозападна Македония, обаче за Солун се произнесъл в полза на Гърция. Председателят на Народното събрание си позволил да подкрепи мисията на генерал Димитриев: „Ако Русия иска, България може да вземе и да й поднесе Цариград.” Императорът само промълвил „не трябва, не трябва” и отклонил разговора в друга посока. Той предупредил България „да не ламип за Теснините”, които не й подхождали на международното положение [253].

    Данев бе толкова впечатлен от царската сръдня за Родосто и Солун, че помоли чрез Гешов за аудиенция. Добрович прояви добрината да отклони свиждането: „В сегашното душевно настроение на царя не бих съветвал Данев да дойде на личен доклад при царя. Негово Величество царят следствие приемането от страна на правителството наложената от Русия граница Енос — Мидия е съвършено съкрушен и сломен, тъй щото появяването тук на господин Данев може би да има за последния нежелателни последствия” [254]. В гнева си Фердинанд посягаше понякога и към бастуна.

    Министър-председателят пожела да бъде „в пълна хармония с държавния глава” и му обърна внимание, че не Русия налага граница на България, а България налага такава граница на Османската империя, за която в Цариград преди два месеца не искаха и да чуят. Да се упорствува за повече означаваше „да се въстава против Европа”, забраняваща излаза на Мраморно море; да се изложи на риск онова, което по право ни принадлежи в Западна Македония; да се изтощават силите, след като предстоят големи задачи в Македонки. Заключението поставяше монарха пред подранилия избор: „Подобна отговорност днешното правителство не може да поеме и то е дълбоко убедено, че Негово Величество със своята мъдрост не може в това отношение да бъде на друго мнение.” Министрите се надяваха Фердинанд да си открие картите — „или ще управляваме, или ще си вървим” [255].

    Тревожните слухове за тайни преговори между Сърбия и Гърция накараха Гешов на 26-март да предаде чрез Хаджимишев в Атина, че „в краен случай” може да се подложи на арбитраж спорът относно онази част от Югозападна Македония, върху която не се е постигнало споразумение в преките преговори. Демаркационната линия обаче трябваше да се прокара от смесената комисия едва след като се установи първенството на заемане. Гръцкото правителство се стремеше да наложи завареното положение, след като бяха откъснати околиите на север и изток от Солун, освободени от българското оръжие. Венизелос съсредоточи усилията си в разширяване зоната на арбитража. Макар да заяви на княз Борис и министър Людсканов, пристигнали в Атина на 20 март за погребението на Георгиос I, че „стои силно и искрено на съюза”, който могъл „да се запази и засили чрез взаимни отстъпки” [256]. Смятан за умерен, и той искаше да вземе това, което нямаше да му отстъпят.

    Според генерал Савов положението в освободените земи бе „от изключителна компетентност” на военните власти, поради което на 27 март отхвърли бележката на Гешов, че последните дразнели „пъплещите” гръцки войскови части: „Понеже висшето командуване носи отговорност за воденето на операциите, на него принадлежи и изключителното право да разполага войските така, както то намери, че ще бъде най-целесъобразно.” Правителството могло само да заповяда дали да се прехвърлят, или оттеглят войски в Македония [257].

    Изет паша изпрати на 28 март второ писмо до генерал Савов, в което се говореше за молба на българския министър-председател за среща между двамата главнокомандуващи и се настояваше за определяне на място и час. Помощник-главно-командуващият по политически съображения отговори, че няма инструкции от правителството [258]. Портата хитруваше, стараейки се да изкара пред света, че уж България се моли за преговори.

    Докато Министерският съвет се чудеше как да намери най-прекия и таен път към прекратяването на бойните действия,. Главното командуване продължи изпращането на войски и тежка артилерия към Чаталджа и Булаир. На 26 и 27 март в Дерменкьой генерал Кутинчев ръководи съвещание, което раздели Чаталджанската укрепена позиция на шест участъка за действие в шест артилерийски групи с общо 78 далекобойни оръдия и гаубици, разположени на 4—5 км разстояние от нея. На 30 март командуващият съединените армии представи в Главната квартира своя проект за атака срещу Чаталджанската позиция. Тя трябваше да се извърши от съединените 1-ва и 3-а армия, увеличени до 9—10 бригади. Всяка армия действуваше самостоятелно срещу своите обекти, запазвайки достатъчно сили за маневриране, а в стратегически резерв оставаше една усилена дивизия. Най-уязвим бе десният фланг на противника, обаче генерал Кутинчев предпочиташе да бие направо в самия център на вражеската позиция. Решителният удар се стоварваше върху участъка Ахмед паша — Газибаир — укрепление ¹ 3 включително. Двете армии щяха да водят демонстративна атака с външните флангове и центровете си, а със значително усилените вътрешни флангове да пробият укрепената позиция [259]. Главното командуване одобри точката на решителната атака да бъде в центъра, макар и най-силно укрепен. По-целесъобразно би било позицията да се раздели на три участъка, а не както на 4 и 5 ноември 1912 г. всяка армия да има свой участък за действие.

    Превозените пред Булаирската позиция 17 тежки гаубици и оръдия се предвиждаше да бъдат така разположени на огневи позиции, че да защищават фланговете на 4-а армия от корабната артилерия на противника. На 28 март генерал Савов предупреди: „Разпореждане за действията против Булаирската позиция ще последва в събота или понеделник.” Крепостните батареи трябваше да бъдат готови за обстрелване на вражеските укрепления. Рекогносцировъчен отряд завзе предните неприятелски окопи в средата на позицията, за да изпита здравината на нейната отбрана. Отпочиналата 2-ра тракийска дивизия смени 7-а рилска дивизия. Фердинанд лично обиколи нейната позиция. Генерал Савов се опасяваше, че преговорите за мир в Лондон отново ще се протакат, което тежкото положение в Македония не можеше да позволи. Ето защо според него — „прелиминарните условия на мира трябва да бъдат подписани на бойното поле” [260]. 4-а армия се подготви за преминаване в настъпление на Галиполския полуостров.

    Съсредоточаването на още войски и тежка артилерия към Чаталджа се разискваше оживено в дипломатическите кръгове на Европа. Гадаеше се само дали българите ще влязат в Цариград, или ще пробият укрепената позиция, за да наложат своите условия пред вратите на османската столица. Граф Бенкендорф откровено сподели, че „Русия няма да остави ключа от своята (южна — б. а.) входна врата в български ръце” и следователно ще изпрати черноморската ескадра в Златния рог, за да стои там до опразването на Цариград. Но и след одринската победа великите сили не желаеха да възприемат не само уголемяване на българското искане за граница в Тракия, но и дори условията минимум: линията, започваща на изток от Енос — Ерекли — по стратегическия път и водораздела до Малатра, южно от Мидия. Те се заковаха на правата линия Енос — Мидия, за да не допуснат приближаване към Цариград и Протоците [261]. Естествено най-чувствителни бяха меродавните среди в Петербург. Сазонов на 27 март заканително завъртя глава пред Бобчев: „Вървете в Цариград, но знайте, че по пътя си ще срещнете против вас Русия” [262]!

    В Главната квартира смятаха, че неспирното движение към Чаталджа и Булаир оказва полезен натиск върху „европейския концерт”, за да приеме българските предварителни условия за мир. На 28 март в 9 ч. генерал Савов съобщи на генерал Кутинчев, че според Гешов силите вече са решили границата с Османската империя и военното обезщетение в полза на България: „Една твърде сериозна стъпка следователно е направена към сключване на мир и спирането на военните действия е належащо.” Великите сили обменяха мисли за изпращане на международна ескадра в Босфора [263].

    Упълномощен от българското правителство, на 30 март Бобчев заяви на Сазонов, че то взема акт от обещанието „по буквалното изпълнение на договора ни със сърбите”. Той завари министъра раздразнен, сърдит и с прегракнал глас: „Колко пъти Ви казах. Защо не се успокоите по тая точка. Ние ще направим всичко, за да се изпълнят всичките договорени клаузи със сърбите. И те ще ме послушат. Но вие не слушате...” И последва изброяване на „греховете” — щурмуване на Одринската крепост, подготвяне на атака срещу Чаталджа и Булаир за завземане на Цариград и Дарданелите въпреки обещанието за спиране на бойните действия: „Предупреждаваме ви, че ще се каете горчиво за това си поведение, но ще бъде късно.” Нищо нямало да се спечели от „неприличното шури-мури” с Централните сили. Бобчев се постара да опровергае тежките обвинения, особено относно завоюването на Протоците и поглеждането към другата империалистическа групировка. Сазонов махна с ръка: „Правете, що знайте, но не забравяйте едно — Русия ще ви трябва винаги.” Началникът на Близкоизточния отдел княз Трубецкой призна, че „руската дипломация е принудена да се придържа и да съветва сърбите и те да се придържат у договора си, тъй като инак не се знае где може да му отиде краят” [264].

    Министерският съвет посрещна с радост обещанието да се спази точно договорът, без да се измени „нито йота”, което означаваше цялата безспорна зона да се присъедини към България, а частите на „спорната зона” да се определят от Николай II. Радостта се удвояваше, защото напоследък си пробиваше път тъжната убеденост, че „без бой не ще може да накараме съюзниците да се подчинят на съглашението и правото”. Сега вече правителството се обяви рязко против генералите, които си „играеха с огъня” на Чаталджа. Зад тях обаче стоеше царят, за когото ,,Taн” писа, че мечтаел за Родосто в разрез с мнението на правителството. Станчов постоянствуваше в прокарването на царската воля [265]. Роб на характера си, променлив в отношението си към своите министри и чуждите дипломатически представители, Фердинанд в определени дни бе всичко друго освен добър дипломат и политик.

    Броейки разполагането на всяка българска тежка батарея пред Чаталджа и Булаир, превозвани ускорено по освободеното вече железопътно съобщение през Одрин, Високата порта се убеди, че не може повече да отлага разговорите за спиране на огъня. Руската дипломация увеличи натиска си в тази желана и от нея посока. Франция предложи силите да устроят морска демонстрация в Мраморно море. На 30 март Гирс предаде чрез Неклюдов, че великият везир предложил на Изет паша да изпрати на следващия ден в 12 ч. един генерал до българския помощник-главнокомандуващ, но без никакво писмо. Пратеникът на османското Главно командуване бе упълномощен да заяви: „Турците узнаха от руския посланик, че българите, отстъпвайки на съветите на Русия, биха били готови да влезат в преговори за преустановяването на военните действия; на турците е добре познато, че не е имало никаква инициатива от българска страна по това прекратяване; все пак турците са готови да почнат преговори” [266]. Тъй като този начин на преговаряне отговаряше на желаното от генерал Савов, Гешов настоя срещата непременно да се осъществи.

    Помощник-главнокомандуващият заповяда на генерал Тошев да се яви на предните постове на 6-и търновски полк, за да преговаря устно с представителя на противниковата Главна квартира върху следните условия: прекратяване на военните действия по всички фронтове между двете воюващи армии; смесени комисии да определят неутралните зони на Чаталджа и Булаир; ако след десетдневен срок предварителните условия за мира не бъдат приети от двете държави, спирането на огъня може да бъде продължено по взаимно съгласие; ако се наложи подновяване на бойните действия, предупреждението се отправя 48 часа по-рано [267].

    Началникът на авангардните дивизии се срещна със Зия паша на 31 март 1913 г. в 12,30 ч. източно от гр. Чаталджа. Всички условия на Българското главно командуване бяха приети. Пашата предложи незабавно спиране на огъня и определяне на място разделителната линия. Генерал Тошев отговори, че определянето ще се извърши от нарочна комисия, а за преустановяването на военните действия ще доложи на генерал Савов, като до получаването на неговата заповед се избягват всякакви предизвикателства от двете страни. Още същата вечер в 19,50 ч. помощник-главнокомандуващият се разпореди от Главната квартира в Одрин: „От утре, 1 април, 12 часа по пладне, военните действия се прекратяват.” Назначиха се българските представители в комисиите по прокарването на разграничителните линии на Чаталджа и Булаир. Командуването на обединените авангарди се отмени и те се връщаха в състава на своите отделни армии [268].

    В подкрепа на българските усилия за приближаване на мира дойде колективната постъпка на силите в София, предприета на 31 март следобед. Вземайки със задоволство акт от наклонността на съюзниците за прекратяване на военните действия, те заявиха, че първата точка относно границата с Османската империя „не повдига възражения” (правата линия Енос — Мидия се взема като основа за преговори, а не като окончателна), втората точка се възприемаше под резервата за вземане решения само върху някои от Беломорските острови, по третата точка границите на Албания щяха да бъдат своевременно съобщени, а по четвъртата точка смятаха, че няма защо да се изказват засега по принципа на обезщетението, което да се реши от международната финансова комисия в Париж с участие на делегати и от воюващите страни [269]. Въпреки вежливата форма на обръщение Европа се произнесе твърдо и единодушно за мира. Съюзниците преставаха да се обръщат по спорни въпроси направо към Портата, а се озоваваха лице в лице с интересите на великите сили. Замислената нова морска демонстрация в Босфора не се състоя.

    Българското правителство схвана ясно, че този път „европейският концерт” ще иска да наложи своите решения. Гешов се отнесе до съюзниците с призив да се приемат предложените условия, за да не се изложат на излишен натиск. Той извести на Сазонов, че след като Портата се съгласила да не хитрува с писмени свидетелства, че България уж била взела инициативата и изказала първа желание за прекратяване на бойните действия, те наистина се спират. Министър-председателят прибави, че тази новина не бива да се разгласява, докато не се намери начин да се съобщи на съюзниците. Генерал Савов бе също предупреден да пази тайната, понеже по силата на военните конвенции не можеше да се сключва примирие без общото съгласие на съюзниците [270]. Макар в случая да нямаше подписан протокол за примирие, а само уговаряне за прекратяване на военните действия за ограничен срок.

    Поради необходимостта от оправдаване пред съюзниците, чакащи само да уловят българското правителство в някакво нарушение, Гешов на 1 април поиска да се отложи, ако е съставен протокол, неговото подписване до уреждането на въпроса със Сърбия и Гърция. Всяко споменаване на думата примирие се изключваше: „В случая касае се само за прекратяване.” Устното споразумение подлежеше на най-строго изпълнение, защото силите подготвяха морска демонстрация и десант, ако българските войски се опитат да пробият Чаталджанската позиция и влязат в Цариград. Генерал Савов успокои Министерския съвет, че „всичко е станало устно и никъде не става дума за примирие”, споразумението се опирало „на честна офицерска дума”, никакъв документ не се подписал и нямало да се подписва, а на полковник Лешанин и майор Францис съобщили, че началниците на авангардите са се споразумели да спрат бойните действия за няколко дена, за да се приберат и погребат убитите [271].

    Гешов осведоми българските пълномощни министри в столиците на съюзниците, че за да се избегне готвеният от силите натиск върху България за прекратяване на военните действия, нейното правителство се принудило да го приеме. Те не биваше да предават направо новината, а първо да проучат как ще се погледне подобно наложено спиране на огъня, което „не ще бъде примирие, а временно прекратяване”. Угризенията на съвестта бяха съвсем неоснователни, защото, докато Венизелос настояваше да се побърза с дележа по мирен начин, Коромилас и Бошкович вече преговаряха за образуване на противобългарски съюз в Балканския съюз, предназначен да наложи със сила на България „равновесието” — „да не стане по-силна от Гърция и Сърбия, взети наедно”. Това означаваше двете държави да си създадат обща граница на запад от Вардар до Охридското езеро. Генерал Савов докладва, че съюзниците се укрепват в Македония, твърдо решени с оръжие да задържат окупираните български земи, макар населението да ги смяташе за неканени гости: „Предвид на това мисля, че трябва да се употребят всички средства за по-скорошното сключване на мира с Турция, за да можем навреме да групираме нашата артилерия и защитим интересите на отечеството” [272]. От попълзновенията на тези, които все още минаваха за съюзници на България.


    --------------------------------------------------------------------------------

    [size=54]196. Дървингов, П. Атаката на Одрин... с. 61.

    197. БИА, ф. 14, а. е. 4883, л. 111—112.

    198. Пак там, л. 152; ф. 20, а. е. 2. л. 774—775; а. е. 3. л. 1442.

    199. Пак там, ф. 20. а. е. 3, л. 1440—1441.

    200. Приложение към том първи..., с. 271—272.

    201. Ценов, П., цит. съч., с. 117—118.

    202. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 55.

    203. Пак там, ф. 317, оп. 1, а. е. 2, л. 74; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 846.

    204. ЦВА, ф. 317, оп. 3, а. е. 17, л. 428—431, 461, 514—516, 546; БИА, ф. 14, а. е. 4882, л. Т1.

    205. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 186, 212, 260, 263; ф. 568, оп. 1, а. е. 781, л. 1; ЦВА. ф. 317, оп. 2, а. е 17, л. 411. 427; В. Мир, ¹ 3830, 16. III. 1913; ¹ 3862, 20. IV. 1913; Иванов, Н. Спомени... с. 364—365.

    206. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. а 16, л. 7; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 742, л. 10; а. е. 773, л. 1—2.

    207. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 203; БИА, ф. 15. а. е. 1829, л. 2; ДПИК, т. 1, с. 320; СД XV ОНС, 2 р. с., ки. 3, с. 714; Маджаров, М., цит. съч., с. 129—131.

    208. БИА, ф, 14, а. е. 4882, л. 32; ф. 273, а. е. 186, л. 36—37; ф. 255, а. е. 9158, л. 2; Руската оранжева книга... с. 56; Бобчев. Ст., цят. съч., с. 111—115.

    209. Пак там, ф. 20, а. е. 3, л. 1444; ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 84—85; ДПИК, т. 1, с. 323, 334;GP, Bd. 34, S. 580—584; BD, V. 9, P. 2, p. 619, 624.

    210. БИА, ф. 15, а. е. 1829, л. 5—13.

    211. Пак там, л. 16—21.

    212. ДПИК, т. 1, с. 322.

    213. Пак там, с. 323; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1446.

    214. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 19, л. 102; Българска военна история... Т. 2, с. 583—584.

    215. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 15, 18.

    216. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 108.

    217. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 50.

    218. БИА, ф. 255, а. е. 5322, л. 1—5; GP, Bd. 34, S. 610, 750—751.

    219. Пак там, ф. 273, а. е. 186, л. 33; ДПИК, т. 1, с. 590—591.

    220. Пак там, ф. 14, а. е. 4258, л. 47—48; а. е. 4883, л. 333; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 40, 57.

    221. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 234, 443; ДПИК, т. 1, с. 424—429; Балканската война през погледа... с. 271—273.

    222. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 144, л. 317; ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 198—201; ДПИК, т. 2, с. 407—408; СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 3, с. 715, 825—826.

    223. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 17, л. 412—413.

    224. Пак там, ф. 40, оп. 2, а. е. 144, л. 318.

    225. Пак там, л. 319.

    226. Пак там.

    227. ДПИК, т. 1, с. 430.

    228. Пак там, т. 2, с. 398, 410.

    229. В. Мир, ¹ 3841, 28. III. 1913; ¹ 3848, 4. IV. 1913.

    230. БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 321.

    231. ДПИК, т. 1, с. 423—424; Тошев, Ан. Балканските войни... Т. 2, с. 213.

    232. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 198, 345—360.

    233. В. Мир, ¹ 3839, 21. III. 1913; GP, Bd. 34, S. 592—593, 607; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 263, p. 12—22.

    234. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 573, л. 34; a. e. 2248, л. 1—2.

    235. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 704, л. 19; Приложение към том първи... с. 125, 254; Приложение към том втори... с. 58; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 106.

    236. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 11—12; БИА; ф. 273, а. е. 515, л. 23.

    237. ЦДИА, ф. 1452, оп. 1, а. е. 4, л. 3—4.

    238. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 779, л. 1; БИА, ф. 15, а. е. 597, л. 1; а. е. 1129, л. 1.

    239. БИА, ф. 15, а. е. 510, л. 103—104.

    240. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 68—73; Маджаров, М., цит. съч., с. 131—132.

    241. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 109—110; PRO, FO, Political 371/1918, p. 3.

    242. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 381; ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 16, л. 19.

    243. В. Мир, ¹ 3838, 24. III. 1913.

    244. ДПИК, т. 1, с. 327.

    245. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 482. Остров Тасос бе обещан от великите сили на България, като разположен пред Кавала. — ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 454, 713.

    246. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 334—339; а. е. 13, л. 247; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 33, 62.

    247. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 393—39о; ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 3, л. 90; оп. 5, а. е. 13, л. 250—256; Войната... Т. 7, с. 455—468.

    248. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 354; Приложение към том първи... с. 254.

    249. ЦДИЛ, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 417, 421.

    250. Пак там, л. 240, 378, 483, 507, 517; а. е. 1388, л. 53; ф. 568, оп. 1. а. е. 862, л. 48—50; ф. 1452, оп. 1, а. е. 4, л. 7; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 18-20.

    251. БИА, ф. 15, а. е. 1717, л. 37—39; Държавен вестник, ¹ 96, 2. V. 1913.

    252. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 446; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 7—8; ДПИК, т. 1, с. 326—327.

    253. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 16—17; ДПИК, т. 1, с. 327—328; Приложение към том първи... с. 60; Гешо
    То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

    Comment


      #47
      Глава четвърта. Залезът на османския полумесец в Европа


      За разлика от играта на шах войната почти никога не завършва с реми. Започваха я с обещаващи надежди за успех, но в края се очертаваха жестоко само двете категории — победители или победени. Българската армия можеше да изтръгне победата дори и за месец, преди още точно сверените часовници на великите сили да наближат застрашителния „цайтнот”. Молбата на Кямил паша предполагаше извършването на бързия последен ход. Но висшето командуване, подмамено от минаретата на „Св. София”, пропусна внезапно появилата се възможност да спечели зашеметяваща победа. Фердинанд не бе шахматист, а картоиграч. Трябваше отново да пламнат боевете при Булаир, Чаталджа и Одрин, за да поиска пак Портата мир. Макар да бяха написани следващите славни страници в българската военна история, биха могли да бъдат прескочени, защото вместо в мастило мечът се топеше в кръв. Политиката бе длъжна не само да се възползува от спечелените битки, но и да ги предотвратява, когато това бе по силите й.
      Както писа разтревоженият Ризов на Гешов, „няма нищо по-ужасно за нас от перспективата да оставим в ръцете на нашите съюзници по-голямата част от Македония — и то оная, която най-много е бивала разпъвана на кръст за своята българщина”. Той не можеше да си прости, че бе възторжен двигател при образуването на Балканския съюз, в който сега се плетеше „един истински мефистофелски тесен заговор”. За да завиеше българската външна политика пред пропастта, пълномощният министър препоръча: „Върху договора ни със Сърбия не трябва нито разговори да се допускат. Ние трябва непременно да граничим с бъдещата Албания.” Югозападна Македония трябваше да се включи в границите на българската държава, а Солун да се обяви „поне” за свободен град. Ризов се надяваше от Петербург да заявят твърдо в Белград, че „ние няма да отстъпим нито на йота от договора и ако Сърбия иска да го нарушава, ние ще се опитаме сами да го изпълним”. Довчерашният разпален привърженик на Балканския съюз съветваше да се изчерпят „всички възможни средства” за избягване на една нова война,но при провал: „Ние не трябва да се спрем даже пред една война е тях (съюзниците — б. а.) като крайно средство.” На първо място той настояваше да се побърза със сключването на мира и да се постигне споразумение с Румъния [1]. Голямата мъка се отреждаше на добруджанци, които се втурнаха да се бият за освобождението на братята си в Македония и Одринска Тракия, а щяха да се завърнат в родния си край под робство.


      ДОБРУДЖАНСКИЯТ ВЪПРОС НА ПОСЛАНИЧЕСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ В ПЕТЕРБУРГ

      Много вода бе изтекла по Нева от поставянето на добруджанския въпрос за разрешение в Петербург. Бобчев се въздържа да прави изявление, не разполагайки с наставления от правителството, а и с пристигането на Данев и Гика посланиците сметнаха, че не се нуждаят от други свидетели по спора, по който вече се връчиха мемоари и справки със статистически данни. На 18 март 1913 г. Сазонов откри в Певчески мост конференцията, влязла още от самото начало в коловоза на „тайната дипломация”, без да се осведомяват пряко заинтересованите страни. Руският външен министър постави като главна цел осигуряването на „продължителен мир между двете съседни държави”. Граф Пурталес предложи да се жертвува гр. Силистра, намеквайки за възможна компенсация. Неговият английски колега сър Дж. Бъканан остро възрази, като отбеляза, че в краен случай би могло да става дума само за някои дребни подобрения на границата в полза на Румъния, получила и без това на Берлинския конгрес повече от определеното й в Санстефанския мирен договор. Граф Турн и маркиз Карлоти се изказаха за обезщетяване на България със Солун. Делкасе се въздържа да се произнесе окончателно относно въпроса за Силистра, който за него оставал открит, обаче се обяви против обещаването Солун на България. Сазонов заключи, че Силистра е „стар български град”, но въпросът за Солун не бивало да влиза в обсега на конференцията, а по-добре било да се помисли за обезщетяване в друга посока [2]. Първото заседание завърши без изгледи за скорошно единомислие.

      Връчените от Бобчев мемоар, статистики и други документи, отхвърлящи аргументирано необоснованите румънски претенции, не можеха да бъдат пренебрегнати от посланиците. Според Бъканан никой закон в международното право не даваше право на една страна да настоява за териториално „обезщетение” от съседката си, понеже последната се разширила в друга посока. Той заяви, че единственото право на Румъния в този труден за България момент е „правото на по-силния”. Но Сазонов, макар да разбираше несъстоятелността на румънските домогвания, не подкрепи достатъчно енергично английския посланик, защото изпълняваше инструкциите на своя император. Николай II се страхуваше да не би усложненията около добруджанския въпрос да доведат преждевременно до европейска война и бе склонен да се жертвува Силистра в името на общия мир, разбира се, срещу обезщетение от османското наследство. Делкасе изчакваше развитието на разискванията. Постепенно се изясни, че Тройният съюз няма да може да прокара румънското желание в пълния му обем [3]. А това желание нарастваше непрекъснато, достигайки линията Тутракан — Балчик, та дори и „стратегическия четириъгълник” Силистра — Русе — Шумен — Варна.

      Първият признак за възможно споразумение между двата империалистически блока се появи във второто заседание на 22 март. Граф Пурталес поиска да се отстъпи гр. Силистра, двата издадени триъгълника и крайбрежието до с. Шабла. Сър Джордж отхвърли рязко крещящата несправедливост, като не позволяваше да слуша дори за предаване на Меджидие табия. Едва сега се намеси Делкасе, който се зае да търси „средната линия”, изтъквайки, че би се съгласил с отстъпването само на гр. Силистра, ако румънското правителство гарантира, че няма да има повече никакви териториални претенции към България. Сазонов веднага поде явно предварително уговорената формулировка. Той сметна, че Силистра е достатъчна „стратегическа поправка”, осигуряваща румънското присъствие в Добруджа. Изоставен от двамата си съюзници, сър Дж. Бъканан се принуди да се примири с тяхното становище. Граф Турн предложи да се компенсира България, ако Румъния получи повече от гр. Силистра, но това не се прие. Същата вечер Салабашев предаде новината от Виена, че Русия и Австро-Унгария се споразумели да се отстъпи Силистра на Румъния [4].

      Бобчев не бе осведомен в Певчески мост за новия ход в обсъждането на добруджанския въпрос. Вместо това му бе казано, че още няма взето никакво решение, разменяли се мисли по разни комбинации от отстъпки, които „биха задоволили и двете страни”. Сазонов успокояваше с надеждата, че „всичко ще се реши, както е предложил Данев”, но не могъл „да се противопоставя дълго, нито да се крие”. Той бе на мнение да се съобщи поверително в Букурещ очертаването на скорошен изход, за да стихне войнственото настроение там. След като не бе признат за делегат на конференцията, Данев потегли за родината. В дипломатическите кръгове се заговори, че ненадейното му занимаване се дължи на недоволство от развитието на преговорите [5]. Никой български официален представител не опроверга.

      В столиците на великите сили вече смятаха отстъпването на гр. Силистра за почти решен въпрос, но българското правителство се губеше в неизвестност и се мъчеше да узнае нещо извън залата на конференцията. Бобчев напразно се опитваше да проникне зад здраво затворените врати на Певчески мост: „Всичко, което се обсъжда и решава в тая конференция, се държи в най-строга тайна.” Той утешаваше своя министър-председател, че според дочутото още не била казана „последната дума на „европейския концерт” [6].

      Единствено граф Берхтолд продължаваше да уверява Салабашев, че ще се бори за компенсация. И действително въпреки малките изгледи за успех граф Турн не преставаше да настоява да се признае поне по принцип българското право на компенсация; ако не Солун, то в друг район на Македония. Макар в първото заседание представителите на Съглашението да признаха по принцип правото на обезщетение, в третото заседание на 25 март те го отклониха, отказвайки неговото уточняване [7].

      За жалост заседанията не протичаха строго официално, а по-скоро имаха характер на поверителни обсъждания. Председателят Сазонов никога не поставяше предложенията на гласуване, а и не се водеше протокол. Той възразяваше срещу разглеждането на въпроси, засягащи подялбата на Македония, отрече обезщетението в Тракия, защото България твърде много се приближавала към Цариград и Протоците. Според него било достатъчно да се гарантира, че Силистра е последното румънско искане. Делкасе го подкрепи и призова към бързо решение, докато Чаталджанската позиция все още не е пробита, когато България няма да приеме никаква отстъпка. Сега дискусията се разгоря по въпроса, колко километра да се отстъпят около гр. Силистра. Председателят на конференцията определи 3 км в радиус от периферията на града, като България се задължи да не строи укрепления по добруджанската граница. На 26 март Гешов нареди на Бобчев да внушава постоянно да не се взема решение, „освен, първо, когато мирът се подпише и, второ, само срещу компенсация” [8].

      Вилхелмщрасе не се отказа от стремежа си да откъсне допълнително двата издадени триъгълника и няколко километра крайбрежие. Но Съглашението се възпротиви на всякакви допълнителни териториални отстъпки. За да извади конференцията от „мъртвата точка”, граф Берхтолд предложи срещу „осигуряването на Мангалия” България да бъде обезщетена освен с остров Тасос, и с остров Самотраки, лежащ пред българския беломорски бряг, далеч от входа на Дарданелите. Освен това въпросът за Беломорските острови бе от компетентността на великите сили. Самият цар Фердинанд бе изказал желание да получи този остров като „личен подарък”. Сан Джулиано се отнесе положително, обаче фон Ягов отблъсна и тази възможност за компенсиране на ощетена България [9]. На 28 март граф Пурталес поиска отлагане на заседанието, защото неговите инструкции се различаваха от тия на колегите му съюзници.

      Между граф Бертхолд и фон Ягов се размениха няколко телеграми на разногласие. Първият човек в Балплац поддържаше, че искането на линията Силистра — Шабла ще провали конференцията, а Съглашението целяло да докаже в Букурещ, че гр. Силистра е „негов подарък”. Фон Ягов упорито се съмняваше във възможността да се привлече България към Тройния съюз и се опасяваше да не „изпусне” Румъния [10]. Най-сетне той се съгласи да се постави въпросът за Самотраки като дискусионен, при чието обсъждане граф Пурталес да не се изказва нито „за”, нито „против”.

      Четвъртото заседание, състояло се на 29 март, премина в обикновения си ред. Граф Пурталес заяви, че за да бъде Румъния „военно осигурена” в Добруджа, трябвало освен гр. Силистра да получи и крайбрежна ивица. Отново най-силна съпротива оказа сър Джордж, което се обясни от германския посланик с неговите лични симпатии към България, където прекарал дълги години като дипломатически представител. Той повтори, че „с голяма тежест на сърцето” се принудил да се съгласи с жертвуването на Силистра. Граф Турн, поддържан от маркиз Карлоти, допускаше допълнителна отстъпка по крайбрежието срещу обезщетение с остров Самотраки. Делкасе, подкрепен от Сазонов, се обяви както против допълнителна отстъпка за Румъния, така и против обезщетение на България със Самотраки. Според тях спорът засягал само добруджанската граница [11].

      Майореску вече се хвалеше, че „щели да добият не само Силистра, но и няколко километра от черноморския бряг”. “Опасявайки се обаче, че конференцията ще се забави със своето окончателно решение, той отново се върна на прякото споразумение въз основа на решената вече отстъпка, за да няма „изгубили и спечелили”. Последва поредното обещание на „материални и политически облаги” като първа крачка към съюз [12]. Срещу цената на ново „възнаграждение” до линията Тутракан — Добрич — Балчик включително.

      Гешов веднага разпореди на Бобчев да протестира пред Сазонов и да настоява да не се дава повече от онова, което е съобщил Данев, „и то срещу компенсация”. Той отправи предупреждението, че „грозно впечатление ще произведе у нас всякакво решение по нашия спор с Румъния, ако то не е съпроводено и с някакви компенсации за България”. Министър-председателят предвиди, че Великото народно събрание няма да одобри прекалените териториални жертви: „Това трябва да знаят всички дипломати, които са натоварени с неблагодарната задача да ампутират България, начиная с господин Сазонов.” Председателят на конференцията не можеше да каже друго, освен че бил поддържал в последното заседание същото становище [13].

      Граф Берхтолд не успя да прокара компенсацията със Солун или Самотраки, като в телеграма до София стовари всички грехове върху съпротивата на Съглашението. Естествено за опозицията на Вилхелмщрасе си замълча. Недоволството трябваше да се насочи изцяло към противниковия блок. Той не одобри безвъзмездната отстъпка по крайбрежието. Граф Пурталес бе инструктиран да работи за отлагането на конференцията, докато не се задоволи румънското желание, но се озова сам сред въздържащите се колеги. Ето защо Вилхелмщрасе се видя заставено „с извънредно неудоволствие” да позволи на своя посланик да се присъедини към австро-унгарската формулировка, макар да очакваше това да отблъсне Румъния, и то без да спечели България [14].

      Румънската пропаганда биеше отклоняваща вниманието тревога, че Велика България щяла да издигне лозунга за възвръщане на Северна Добруджа. В отговор Бобчев предаде на Сазонов няколко издадени в Букурещ учебници, според които цяла Добруджа била „румънска земя, завещана от Мирчо Велики”, с молба да ги представи „за куриоз” на посланиците [15]. Във всеки случай владеенето на Северна Добруджа нямаше да стане по-сигурно, ако се завземеше и Южна Добруджа. Напротив, в двустранните отношения щеше да залегне трайно ожесточеният дух на реванша.

      В петото заседание на 2 април се изясни напълно, че Тройният съюз не може да изкопчи повече от гр. Силистра. Поредното предложение на граф Турн да се обещае възможна бъдеща компенсация в полза на България не намери отклик. Сазонов възрази, че така ще се отворят вратите за всички български искания. Вместо това той сметна за достатъчно да се благодари на България, че с принесената жертва е направила осъществима посредническата акция, допринасяйки за запазването на „европейския мир”. Делкасе се зае с готовност да състави точката на „комплимента” [16]. Великите сили можеха да си позволят да благодарят за нещо, взето насила.

      Изработването на протокола завърши в шестото заседание на 4 април 1913 г. Посланическата конференция, „след като разгледа румънските искания и направените от България отстъпки, реши град Силистра да се отстъпи на Румъния” заедно с околността в радиус 3 км, измерени от периферията на града. Предвиди се образуването на две смесени българо-румънски комисии. Първата трябваше в тримесечен срок да установи точното трасе на променената граница в Добруджа, а втората в шестмесечен срок да определи зоната, в която България се принуждаваше да разруши своите укрепления. При необходимост се набелязваше използуването на вещи лица от силите посреднички. България поемаше задължението да даде автономия на куцовлашките училища и черкви, които щяха да се намират в пределите на нейните бъдещи териториални придобивки. Конференцията изказа задоволството си от българското решение за заякчаване на приятелските връзки с Румъния, „което така много помогна на нейната работа”, и изрази убеждението, че „силите ще поблагодарят на България за жертвите, които тя е направила” [17]. Скоро събитията щяха да покажат как умеят да благодарят империалистическите сили.

      Текстът на протокола бе представен за одобрение в столиците на „европейския концерт”, след което, на 10 април бе съобщен в общи черти в София и Букурещ като решение за сведение и изпълнение. Още на следващия ден Гешов сподели недоумението си как може да се благодари на България за едно решение на великите сили, което България, „не е приела и не може да приеме освен срещу реални компенсации”. Той предупреди: „Ние си запазваме правото да си кажем думата” [18]. Това право по конституция принадлежеше на Великото народно събрание.

      Нератов не можеше или по-скоро не искаше да разбере „неблагодарността” на България за това, че е възвърнала с „най-минималните отстъпки” добросъседството на Румъния. Управляващите кръгове в Букурещ също не били никак доволни и „сега правели усилия да ги успокоят” [19]. Това поставяше изобщо под въпрос гореспоменатото „добросъседство”.

      Българското правителство настоя съдържанието на протокола да се запази в строга тайна с оглед общественото мнение в страната, а и неговото приложение трябваше да се реши единствено от Великото народно събрание, понеже се посягаше върху държавна територия. Освен това се постави изричното условие в точката на благодарността да не се отбелязват поименно цар Фердинанд и неговото правителство, за да не се създаде погрешното впечатление, че те са съгласни с решението на великите сили. Трябваше да се разбере, че България се отказва от своята „вековна твърдина” не доброволно, а под непоносим натиск. Посланиците се вслушаха поне в това желание и съкратиха „последната фраза за благодарност” [20].

      Тъй като Министерският съвет отказа да започне преговори по предложението за съюз преди подписването на протокола, румънското правителство заплаши, че няма да уточни схващането си по македонския въпрос. Недоволна от решението на конференцията, Румъния бе вече склонна да приеме предложението на Сърбия и Гърция за съюз против България. Точно това караше Балплац да съветва сближение с Румъния за налагане изпълнението на съюзните договори в Македония [21]. Подобно сближение обаче изискваше хвърляне на нови късове от Южна Добруджа.

      Сазонов и Делкасе нарекоха откъсването „само на Силистра” — „евтина жертва”, ако се гледало на нея „не от сантиментално гледище”. Засега руското предупреждение, че няма да се допусне насилствено завземане до линията Тутракан — Балчик, възпираше нарастващите домогвания на Букурещ [22]. Същевременно обаче бе дадено да се разбере, че исканият по военната конвенция натиск е извършен, без да се прибягва до военна заплаха или по-право, за да се избегне тя.

      След неколкократно отлагане протоколът се подписа от Сазонов и посланиците едва на 26 април 1913 г. в осем екземпляра — по един за всяка велика сила и по един на спорещите страни, на чиито пълномощни министри председателят на конференцията ги връчи на следващия ден. Текстът на протокола не подлежеше на публикуване. Разреши се само неговото оповестяване в тайно заседание на румънския парламент с цел „успокояване на духовете” [23]. Такова обаче не настъпи въпреки старанията на великите сили.

      България не можеше да се примири с наложеното отстъпване на един чисто български град, а апетитът на румънската върхушка бе само раздразнен и ламтеше за линията Тутракан — Добрич — Балчик. Скоро протоколът се превърна — според сполучливото определение на сър Дж. Бъканан — в ненужно „парче хартия”. По-късно Сазонов призна малката ефективност и голямата нетрайност на постигнатото, но се успокои с мисълта, че поне отложил конфликта между Румъния и България [24]. За по-благоприятно време, когато Сърбия и Гърция се нуждаеха от румънската помощ. Подписите на великите сили заблудиха меродавните фактори в София, че Румъния няма да посмее да пристъпи тяхната воля, изразена в един международен документ.



      --------------------------------------------------------------------------------

      1. Миланов, П., цит. съч., с. 299—304.

      2. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 52—53; GP, Bd. 34, S. 589—590; DUAP, Bd. 5, S. 1111—1121; BD, V. 9, P. 2, p. 627—628.

      3. ДПИК, т. 1, c. 755; GP, Bd. 34, S. 608—609; BD, V. 9, P. 2, p. 647—648; Buchanan, G., Op. cit., S. 72—73.

      4. ЦДИА, ф. 176, op. 2, a. e. 1366, л. 387; Сазонов, С., цит. съч., с. 102; OUAP, Bd. 6, S. 33—34; BD, V. 9, P. 2, p. 670—671.

      5. Пак там, л. 392, 428.

      6. Пак там, л. 456, 463—464.

      7. ДПИК, т. 1, с. 758.

      8. Пак там; OUAP, Bd. 6, S. 44—46, 65—67, 80-81.

      9. GP, Bd. 34, S. 617, 643; OUAP, Bd. 6, S. 77—78, 90—91.

      10. GP, Bd. 34, S. 663, 675—676.

      11. Ibidem, S. 683; OUAP, Bd. 6, S. 114—115; BD, V. 9, P. 2, p. 693.

      12. ДПИК, т. 1, с. 758—759; Калинков. Г., цит. съч., с. 188—189.

      13. ЦДИА, ф. 176. оп. 2, а. е. 1366, л. 518, 521; ДПИК, т. 1, с. 759; Бобчев. Ст., цит. съч., с. 97.

      14. OUAP, Bd. 6, S. 139—140, 150—151.

      15. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 15.

      16. GP, Bd. 34, S. 692; OUAP, Bd. 6, S. 162—163; BD, V. 9, P. 2, p. 695; AMAE, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 264, p. 9, 158; Vol. 265, p. 58.

      17. Кесяков, Б., цит. съч., т. 1, с. 53—55.

      18. ДПИК, т. 1, с. 761.

      19. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 216. Цифром загубата в територия се изчисляваше на около 20 кв. км, обаче съществуваше и народопсихологически показател. — В. Мир, ¹ 3870, 29. IV. 1913.

      20. OUAP, Bd. 6, S. 282, 293—294, 345—346; BD, V. 9, P. 2, p. 732—733, 773.

      21. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л, 293; ДПИК, т. 1, с. 760, 762, 764; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 119—120.

      22. БИА, ф. 255, а. е. 9191, л. 1-4.

      23. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 283; ДПИК, т. 1, с. 761; HHStA, PA, Geheim XLV/5, Вl. 306—310.

      24. Сазонов, С., цит. съч., с. 103; Buchanan, G., Op. cit., S. 73; PRO, FO, Political 371/1918, p. 12.
      То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

      Comment


        #48

        РАЗПРА СЪС СЪЮЗНИЦИТЕ


        Замлъкнаха оръдията на Чаталджа и Булаир, огласящи доскоро с протяжен тътен бреговете на три морета. По бойните полета на Тракия настана внезапна тишина, макар още да не бяха изписали подписите писалките на дипломатите. Но спокойствие за заслужена почивка не обзе изморените войници, защото изстрелите в Македония не секнаха. Съюзниците воюваха с водителите на българщината, благословената жадувана свобода помръкна при изгрева си. Освободителите се превърнаха в поробители. Потискаща тревога и мрачно предчувствие се вкорениха дълбоко в душите на македонските българи. Сръбските и гръцките власти се държаха така самоуверено, сякаш нямаха никакво намерение да си отидат от „временно окупираните” български земи, несъюзническите действия прераснаха във вражески. Те късаха българските знамена, за да ги заменят със свои, но не успяха да променят коравите българи. Извършваните жестокости надминаваха дори тези на младотурците. Царят и правителството трябваше да чуят тежкото обвинение: „Защо ни предадохте? По-добре е да ни върнете на турците, при които по-малко ще теглим!” [25].

        За висшето командуване „главният политически обект на войната е освобождението на Македония”. Силите, доколкото бе възможно, се пазеха за „решителния момент”. Настъпвайки към Цариград и Галиполи, българските войници и офицери не преставаха да мислят за своите сънародници в Македония. По-голямата част от сръбските войски се съсредоточаваха в долината на Вардар от Скопие до Гевгели. На 2 април генерал Савов сподели с министър-председателя тревожния извод: „Това е признак, че те (сърбите — б. а.) със сила ще защищават окупираните от тях български градове в Македония.” Министърът на финансите Лаза Пачу открито заяви в Скупщината, че не може да става и дума за демобилизация, докато не се сключи мирът и извърши дележът. Тази декларация направи „твърде тъжно впечатление” на Гешов, който в окръжно до легациите обърна внимание, че сръбското правителство не възнамерява да подлага на арбитраж въпроса за бъдещите граници, нито да опразни доброволно безспорната зона. В същата посока тласкаха и сведенията за тайно съглашение между „коварствуващите” Гърция и Сърбия против България: „Настойте, че не сме ние, които ще бъдем отговорни за разтурянето на Балканския съюз, ако Тройното съглашение, което толкоз много държеше за тоя съюз, не вземе веднага енергични мерки, за да се вразумят гърци и сърби.” Бедата бе още по-голяма, защото управляващите кръгове в Белград и Атина не само преговаряха за съюз против България, а и си разделиха ролите за привличане на Румъния чрез Сърбия и на Османската империя чрез Гърция [26].

        Маджаров посети на 3 април Форин офис с оплакването, че „Сърбия и Гърция правят против нас заговор, за да могат по тоя начин да нарушат безнаказателно своите писмени задължения”. Протакането на преговорите за мир целеше да се задържат повече време българските армии на Чаталджа и Булаир. Пълномощният министър обясни, че биенето на тревога не е плод на уплаха: „Ако е въпрос да се бием помежду си, ние сме в състояние, струва ми се, да дадем урок и на едните, и на другите, но какво разочарование за всички ония, които вярваха в съюза на балканските държави!” Той помоли британското правителство да направи необходимите постъпки в Белград и Атина, „за да се избегне тоя скандал”, предупреждавайки същевременно: „Ние няма да се уплашим от един заговор и няма да отстъпим нито педя земя от това, което считаме наше право.” След като съюзниците струпваха войски в Македония, за да задържат и отнемат българските земи — „ние ще трябва да се защитим с всички средства”. И с военни. Опасността се увеличаваше от предложението на сър Едуард „европейският концерт” да запази неутралитет спрямо разногласията между съюзниците [27].

        Много доволен от прекратяването на военните действия, Сазонов по настояване на българското правителство на няколко пъти телеграфира на Хартвиг, че договорът „трябва да се изпълни буквално”. Той изтъкна пред гръцкия пълномощен министър, че „остров Тасос ще е български като част от Кавала”. Но руският дипломатически представител в Белград упорито поддържаше стремежа на меродавните фактори за нарушение на договорните задължения. След един разговор „през зъби” с намусения Хартвиг и горчиво съжаление за водената война, „която ние не предприехме на всеки случаи, за да се видим изиграни един ден от нашите съюзници”, Тошев препоръча на правителството, след като изчерпи всички средства за политическо въздействие, на първо място от страна на влиятелната Русия — „ще трябва да подирим спасителните средства у самите нас”: „Ако сърбите не вземат от дума, ако продължават да обръщат гръб на здравия разум, ако се покажат глухи на истинските приятели на Балканския съюз, не ще остане друго, освен да прибегнем към тяхното изтласкване от припадащите се нам земи, за която цел трябва незабавно да се упътят към Македония всички наши свободни вече войски. Колкото и да е печално, това ни се налага, щом няма друг изход... Доста е това, което отстъпихме.” Той посъветва да се издирят приятели навсякъде, където може да се намерят, особено във Виена и Букурещ, и предпочете да се прояви отстъпчивост спрямо Гърция [28]. Но съюзниците вече работеха в румънската столица за обкръжаваме на България.

        В Министерския съвет на 3 април се разгоря спор с коя съседна държава да се прави политика на добри отношения. Министър-председателят едва удържаше на запитванията в Народното събрание, като често пъти не им отговаряше по силата на чл. 92 от Конституцията за запазване на държавните интереси. Гешов, Яблански и Пеев смятаха, че Румъния трябва да бъде предразположена, „за да няма страх от нея, когато ще се разправяме със съседите”. Абрашев намираше за неестествено да се играе на приятелство „след грабежа” в Добруджа и се изказа за споразумение с Гърция: „Сърбите ще се бият с нас, защото не искат арбитраж, а ние ще се бием с гърците, защото пък ние не искаме арбитраж.” Христов възрази, но постепенно надделя възгледът за арбитраж и с Гърция, ако не е предложена за база приемлива разграничителна линия. Имаше се предвид линията, съобщена от Венизелос на Демидов: устието на Струма, брегът на Тахинското езеро, като Нигритско остане в Гърция, а Кукушко в България, след което да се включи в гръцка територия Гюмендже и Леринското поле, за да стигне Преспанското езеро. Гешов натовари Хаджимишев да изрази готовност за мирно уреждане на дележа чрез преговори и взаимни отстъпки [29].

        Започнала работата си на 31 март, смесената комисия се затрудняваше от пречките на гръцките делегати, включващи в своята зона „повторно освободени” земи. Умишленото представяне на Солун като единствената спорна точка се правеше от тях, за да се изложи България пред Европа, когато поиска и Югозападна Македония. Гръцкото правителство се стремеше да присъедини и Света гора, като запази местното манастирско самоуправление. Сарафов и Хесапчиев притежаваха инструкции да отстранят „досегашните търкания и печални инциденти” чрез прокарване временна разделителна линия с изключение на Солун и Сяр, което „съвсем не предрешава въпроса за окончателното разпределение между България и Гърция на завзетите от съюзните войски крайове”. Дотогава всяка страна, заела първа определена местност, трябваше да я управлява военно и политически. Понеже гръцката армия не бе освободила Нигритско и Правищко, нейните делегати предложиха да се тегли произволна демаркационна линия, което естествено не се прие. Гешов призова Венизелос към умереност и уреждане дележа в преки преговори, като в краен случай да се прибегне до посредничеството на силите. Напротив, генерал Савов, ядосан от продължаващото гръцко проникване, снемаше всякаква отговорност от себе си, ако не спрат несъюзническите действия [30].

        След като заключи, че „съединените гръцка и сръбска армии вземат едно изходно стратегическо положение, за да влязат във война с нас”, на 2 април помощник-главнокомандуващият изказа пред царя и правителството опасението, че българската действуваща армия би била поставена „в безизходно положение, в положение еднакво с онова, което имаме спрямо Румъния, под влиянието на което да бъдем принудени да принесем в жертва най-жизнените национални интереси в Македония”: „Единственият благоприятен изход от това положение е и ние да заемем спрямо вашите съюзници едно стратегическо положение, което да ни дава абсолютна готовност да влезем във война с тях, ако висши отечествени интереси това ще изискат.” Генерал Савов настоя за по-скорошно сключване на мира, за да се добие свобода на действие с прикованите сега армии на Чаталджа и Булаир, които да се съсредоточат съгласно новата политическа обстановка. Всяко забавяне на мира бе в полза на съюзниците: „Пропускането на време за съсредоточаване на нашата армия на съответствуващите операционни театри впоследствие с нищо не може да се поправи и може да ни костува безвъзвратно непоправими злини” [31]. Министерският съвет на първо време се задоволи с прехвърлянето на 8-а тунджанска дивизия в Югоизточна Македония.

        Българските дипломатически представители предприеха стъпки на предупреждение и в трите столици на съглашенските сили. На 4 април Маджаров отново заяви във Форин офис, че „ще отидем докрай, за да защитим правата си”. Лойд Джордж посочи отклоняващо: „Сърбия се намира в руски ръце и без насърчение от Русия не би смеяла да наруши договора.” Той нарече „голям и печален скандала”, ако се стигне до кърваво стълкновение между съюзниците, при което пълномощният министър вдигна рамене: „Отговорността ще бъде на тия, които нарушават задълженията си.” В Ке д'Орсе Пишон застана на удобната формула „да не се меси във вътрешното разделяне” между балканските държави, които трябвало да се разберат помежду си. Когато Станчов напомни, че от острата разправия в Балканския съюз ще се възползува само Австро-Унгария, френският външен министър обеща да размени мисли с колегите си от Съглашението, за да не обвинят България, „ако стане нещо” [32].

        „Воплите” на сръбските управляващи кръгове заради недопускането до Адриатическо море, усилвани от „сърбуващия” Хартвиг, предизвикваха състрадание в Петербург, но Бобчев не се съмняваше в безпристрастието на височайшия арбитър: „Аз не мисля, че ще подмамят онези, от които зависи решението на въпроса — кому що се пада. В тоя случай, сигурен съм, не ще помогнат и най-големите късания на коси у велики и знатни особи.” По негова молба Сазонов телеграфира до Белград и Атина, че усилването на сръбските и гръцките войски срещу България и преговорите за съюз против нея клонят към разтуряне на Балканския съюз. Но в отговор се чу обвинението, че „прусаците на Балканите” искали да добият надмощие, заплашващо да наруши „равновесието” на полуострова [33]. На всички други бе позволено да го нарушават.

        Хартвиг подкрепи Пашич в опровержението на всички слухове за сръбско-гръцко сепаративно съглашение, но предрече неговото сключване с оглед общите интереси против България. Венизелос не скри от Демидов, че подобно съглашение може да се наложи по силата на обстоятелствата. Той предложи среща на четиримата министър-председатели в коя и да е балканска столица. За разлика от своите колеги Неклюдов се позова на вестникарските заплахи и допусна враждата да доведе до нападение още преди подписването на предварителния мир с Портата, което щяло да се извърши „вероятно от българска страна”. Според него Гешов бил „безсилен да направлява събитията” и все повтарял, че ще подаде оставка, ако се дойде до въоръжено сблъскване между съюзниците [34]. Нещо още невъзможно, защото българските армии стояха приковани в Тракия.

        Най-сетне на 6 април Гешов се оплака на Сазонов от противобългарското поведение на Хартвиг, който, вместо да съветва в Белград точно изпълнение на договорните задължения, насърчаваше към тяхното нарушаване. Дълбоко огорчен, той обърна внимание „върху голямата опасност, която заплашва и Балканския съюз, и бъдещето въобще на славянството в Балканския полуостров”: „Ни дума не може да става вече за съюз, когато при първото опитване да влезем в подобен съюз ние срещаме толкова горчиво разочарование.” Хартвиг обаче бе приближен на Николай II, та в Певчески мост не смееха да му направят полагащото му се мъмрене. Като председател на БАН Гешов отхвърли „първоаприлската лъжа” на „Новое время”, изтълкувал обръщението на българските учени от 28 март до славянските академии като меморандум против Сърбия и Гърция. Общото събрание на БАН възропта срещу направляваните престъпления в Македония, чрез които се целеше „да се убие духът у българите, та да не смеят да проявяват вече своето народно съзнание, като са насилвани да се наричат сърби” [35]. Въпреки признатата от видни слависти етническа граница по Шар планина и Скопска Черна гора.

        Венизелос вече гледаше песимистично на възможно споразумение по дележа. На 5 април той посочи на Хаджимишев, че линията, спомената от него пред Демидов, се различава от предложената на Данев в Лондон, понеже включвала и Правищко. Явно гръцкото правителство бавеше отговора си, за да печели време за съглашение с Белград. В околностите на Солун се съсредоточи 60 000 армия, готвеше се десант в Чаязъ. а пленниците се пускаха да се връщат в родината си. Гешов настоя да бъде писмено представена втората линия като основа за сериозни преговори и миролюбиво разрешаване на въпроса. Хаджимишев предполагаше, че съюзниците нарочно правят въртели, за да завършат напълно съсредоточаването на войските си в Македония, без да бързат да преговарят за мир, тъй като българските армии ще се прехвърлят от Тракия. Идеята за среща на четиримата първи министри даваше възможност за натиск върху България да отстъпи на прекомерните претенции [36]. Руската дипломация се хвана за нея, за да облекчи предстоящата си извънредно трудна задача.

        Въпросът за Солун застана между двамата ръководители на управляващите партии. Данев се изказа против арбитраж с Гърция, защото Съглашението било за Гърция и Солун щял да се загуби. Гешов изрази съгласие да отстъпи Солун, за да „отцепим гърците от сърбите” и да бъде осуетен съюзът между тях. В противен случай съюзниците щяха да се насърчават и подкрепят взаимно срещу България. Венизелос уверяваше, че все още не съществувало сепаративно споразумение, но могло „да бъде предизвикано по силата на обстоятелствата. . . от българите зависи гръцко-сръбската дружба да не бъда поставена в необходимост от съвместно действие”. Непримиримите противоречия все по-често навеждаха Гешов на мисълта да подаде оставка [37]. Чакаше само да се сключи мирът с Османската империя.

        След като не успя да добие Родосто, Фердинанд се запали от Самотраки. По негово нареждане Бобчев се зае да убеждава Сазонов, че с отстъпването на острова „може действително да се покаже една любезност към тогози, който толкоз много се изложи и излага с Балканския съюз и войната” [38]. Но в Петербург смятаха, че островът е разположен по-близо до Дарданелите, отколкото до Дедеагач и Енос.

        Поради желанието си да отговори по-скоро на колективната нота на силите за сключване на мира българското правителство прие всички предложения на съюзниците относно нейното съдържание. На 7 април Гешов упълномощи Маджаров да действува щото посланическата конференция, като се убеди в благоприятния отговор, без да губи време, да пристъпи към редактиране на предварителните условия на мира. Той намекна за включване на условие за „частична поне демобилизация”. На следващия ден обаче Министерският съвет взе решение да не се демобилизира: „България в отстояване на правата си върху освободените земи в Македония ще отиде докрай.” Генералите Савов, Фичев и Диков се поканиха да бъдат изслушани относно прехвърлянето и продоволствието на войските в Македония, Кюстендилско и Софийско. Те бяха длъжни да отговорят на съдбоносния въпрос: „Готови ли сме да воюваме?” Царят се съгласи с необходимостта на съвещанието, разширявайки темата: „Как и ще ли можем воюва едновременно срещу гърци и сърби?” [39]. Великите сили трябваше да знаят, че България бе готова да защити договорните си права и със силата на оръжието.

        За жалост отношенията между монарха и правителството приличаха на тези между съюзниците. Вместо да работят заедно, те тръгнаха по различни пътища. Министерският съвет бе „черноработникът” и всичко добро, сторено от него, се приписваше на държавния глава, а неговите задкулисни пакости влизаха в натежалата сметка на правителството. Но „шило в чувал не се крие”. Фердинанд се затвори под карантина в двореца „Царска Бистрица” и държеше писмена връзка чрез секретарите си. Той подкрепи проекта на генерал Савов въоръжените сили да достигнат 15 дивизии, а военният бюджет да скокне от 45 на 72 милиона лева. Министерският съвет възрази на исканите „главоломни цифри”. Най-затруднен бе генерал Никифоров, който трябваше да отговаря в Народното събрание за действията на Главното командуване, предприети без негово знание и дори в разрез с неговата воля [40]. Генералите от Главната квартира знаеха, че царят е зле настроен спрямо военния министър, и не пропускаха случай да го пренебрегнат. Пристигналият от Скопие генерал Паприков настоя да се изпратят незабавно по една дружина в Щип, Кочани и Струмица. На 8 април Гешов поиска от генерал Савов да се ускори по необходимост бързото прехвърляне на войски в Македония [41]. По-късно помощник-главнокомандуващият с основание щеше да твърди, че Министерският съвет е наредил пренасянето на освободените сили към запад и югозапад.

        Съюзниците на България се чудеха как да забавят отговора на колективната нота от 31 март. Най-после на 8 април той последва, установявайки разликата в условията на посредничество от съюзническите условия, поставени на 23 март. Въпреки това, за да съдействува за успеха на посредничеството, балканските държави го приеха с молба да се възприеме по принцип военното обезщетение и си запазваха правото да дебатират в течение на преговорите по въпросите, отнасящи се до островите, определянето границите в Тракия и на цяла Албания [42]. Въпреки изказаните резерви условията за сключването на предварителен мир бяха в същността си осигурени. Понататъшното развитие на преговорите зависеше повече от добрата воля на съюзниците, защото противникът бе вдигнал бяло знаме и силите поеха защитата на неговите интереси.

        Сръбско-черногорските войски напразно се опитваха да превземат Шкодра, докато на 9 април се подписа протокол за излизане на нейния гарнизон с оръжието към Тирана, родния град на Есад Топтани паша, проявяващ амбиции да стане владетел на Албания. Сърбия и Черна гора спечелиха властолюбивия комендант и крепостта падна, без да пролеят „нито една капка кръв”. Сръбските дивизии нямаха достатъчно силен съюзник, който да овладее Шкодра с щурм, както стана при Одрин. Те бързаха да се превозят с гръцки кораби до Солун и да се окопаят в Македония. Въпреки съперничеството между двете династии Черна гора се очертаваше да застане в полза на сръбските домогвалия срещу България [43]. Така крал Никола се надяваше да получи повече земи в Новопазарския санджак.

        Въз основа на правителственото решение Гешов възпря Маджаров да не говори за частична демобилизация под предлог, че имало опасност да се помисли, че българската армия е уморена, което би насърчило „известни противници”. Той възложи на Бобчев да проучи дали Сазонов е на мнение да се поиска отдалечаване на войските от Чаталджа след сключването на предварителния мир. Въпреки настояването на Високата порта прекратяването на бойните действия да продължи с още 10 дена или за един по-голям и дори неопределен срок — до подписването на мира, генерал Савов по решение на правителството продължи срока с 5 дена при същите условия, без да се подписват никакви документи. Впоследствие дните се увеличиха на 10 [44]. Превозването на тежката артилерия и поставянето й на огневи позиции продължи.

        Гешов намери „новата сръдня” на Сазонов относно забавеното спиране на огъня „съвършено безосновна”, както предишните му разгневявания. Целият Министерски съвет отиде в Одрин, за да убеди генералите да сключат „един вид примирие'', а Портата, вместо да изпрати упълномощен представител за устно договаряне, се опита да изложи България, че уж тя предложила да се спрат бойните действия чрез руско посредничество. На 9 април министър-председателят покани Сазонов да направи огромна услуга на Балканския съюз: „Нашите отношения със сърби и гърци от ден на ден тъй се изострят, щото става вече необходимо мощното, авторитетното слово на Русия да предвари ужасната буря, която се готви.'' Хартвиг бе подведен под отговорност „за голяма част от скандала, който пълни с радост душите на нашите неприятели”. Той поощрявал сръбското правителство да не се подчинява на договора и да не приема арбитража: „Ще изтърпи ли руският император такова оскърбление?” [45]. В случая Николай II се оказа безкрайно търпелив.

        Тревогата на министър-председателя се усилваше от предположението, че дори силите да наложат мира и армиите да се оттеглят от Чаталджа и Булаир, България няма да може да демобилизира предвид натрупването на сръбски и гръцки войски в Македония. На 9 април той подтикна Маджаров да настоява пред Грей и сьглашенските посланици да побързат, „ако не желаят да видят скандала на война между балканските съюзници”: „Положението от ден на ден се изостря и ние трябва енергически да работим, за да предотвратим голямото зло, което ни заплашва. Сред висшите ни военни не подлежи на никакво съмнение, че ние ще бием и сърби, и гърци. Но можем ли да бъдем сигурни откъм Турция, па дори и откъм Румъния, когато не сме свършили нито с едните, нито с другите и когато, насърчени от нашите явни вече несъгласия с нашите съюзници, те могат да искат да се възползуват от обстоятелствата?” След тази трезво преценена международна картина на Калканите Гешов изплака болката си и възмущението си от Хартвиг, който заявил на Баучер: „Русия иска една по-силна Сърбия, за да я употребява като оръдие против Австрия” [46].

        Недоволен от непристъпването към преговори за мир, на 10 април помощник-главнокомандуващият докладва на правителството, че „туй хроническо преустановяване” на военните действия, без да се започне веднага оттегляне на армиите от Тракийския театър, заплашва с гибелни последици отечеството. Бездействието постепенно заличаваше ефекта от славните победи, а гърци и сърби печелеха време за заемане благоприятно стратегическо положение, за да наложат със силата на оръжието своите условия за дележ на Македония преди подписването на мира. За съсредоточаването на цялата действуваща армия срещу съединените сили на враждебните съюзници бяха потребни не по-малко от 40 дни: „Единствен изход от това крайно неизгодно положение е да се намери средство да се сключи сепаративен мир с Турция час по-скоро, за да можем да пристъпим веднага към съсредоточаване на нашата армия и след това да почнем да третираме въпроса за раздялата. Всяко бавене на сключване на мира може, при горната обстановка, да има гибелни, с нищо непоправими за военните операции последствия” [47]. Правителството допускаше оказване на натиск върху нечестно играещите съюзници посредством прехвърляне на войските от Тракия, което не означаваше желание за война, а за защита.

        Същата превантивна тактика усвоиха и българските дипломати, които като Маджаров например изтъкваха, че по въпроса за спазването на договорите не може да се прави „никакъв пазарлък” и следователно „кървавият конфликт е неизбежен”. Той убеждаваше посланиците, че „малките резерви в отговор не трябва да спират сключването на мира”. С подписването на предварителния мир по-малката част от войските на двете страни при Чаталджа и Булаир щяха да се оттеглят, а като се сключеше окончателният договор за мир, българската армия се отдръпваше на определената нова държавна граница. Посланическата конференция обаче се бавеше с процедурата, поради което Маджаров предвиждаше протакане: „Трябва да направим всичко възможно, за да се сключи мир между нас и Турция, а другите въпроси може да се провлачат” [48].

        В сравнение с главозамаяните шовинисти Венизелос изглеждаше умерен. Но предложението, което той представи на 9 април чрез Панас, „на запад от Кавала” до „на запад от Преспанското езеро”, бе толкова неопределено, че не можеше да се вземе като основа за разискване. Гешов напомни, че в Лондон гръцкият министър-председател бе много по-точен пред Данев с линията по левия бряг на Струма, Правищко, по десния бряг на Тахинското езеро, през Вардар до Гюменджа, на север от Енидже — Вардар и Воден до южния бряг на Преспанското езеро и Корча. Въпреки обещанието си, дадено в София, Венизелос не изпрати писмено предложението, за да започнат преговори. Гешов настоя да се вземе за основа предложението, направено пред Демидов, върху което да се почнат незабавно преговори, като се представи и от българска страна разграничителната линия. Особено впечатление направи твърдението на Венизелос, че Солун „може да се отстъпи само след една нещастна война”, но не и след арбитражно решение. По пресмятания на Шопов Гърция се стремеше да вземе население 2 043 000 души, а на България да остави 1 401 000: „При тая чудовищна несъразмерност направете апел към чувството за справедливост на Венизелос и настойте да направи държавническия жест, който тъй много ще улесни моята (на Гешов — б. а.) задача да свършим миролюбиво дележа и да запазим и занапред великото съюзно дело, което ни даде толкова бляскави резултати” [49]. Гръцкият първи министър обаче категорично отказа да даде друга линия и затова чакаше от София да представят българската „крайна линия”. Той виждаше общата граница със Сърбия южно от Битоля.

        Още на 12 април Гешов предложи на съюзниците преговорите да продължат там, където са почнали — в Лондон, седалище и на посланическата конференция. Същевременно той възнегодува пред Съглашението от постоянното увеличаване на гръцките и сръбските войски срещу България въпреки неведнъж изказваното желание за миролюбиво уреждане на споровете и уверението, че „ние няма да нападаме”. Настояваше се за най-сериозни мерки, за да не се види „окончателният крах” на Балканския съюз и „ужасният скандал на една междухристиянска война на Балканския полуостров”. Дипломати като Хаджимишев обаче не вярваха в полезното въздействие на съглашенските сили: „Аз главно разчитам върху силата на нашата славна армия” [50].

        Сръбската пропаганда в руските вестници за ревизия на договора достигна толкова големи размери, че българската легация трудно смогваше да противодействува. Бобчев обикаляше първите личности в Певчески мост с необоримия факт, че българите са дали повече жертви, отколкото другите съюзници, взети заедно, които не бива да се отричат от подписите си: „Сърбите правят една колосална грешка, като са се заловили да секат съюза, на който досега почива цялата блестяща обща сполука. Най-много те ще се каят за развалянето му.” Сазонов изразяваше пълно съгласие, че договорът ще трябва да се изпълни буквално с посредничеството на Русия, но получил известие от Белград, че българските войски се готвели да заемат със сила някои окупирани от сърбите земи. Пълномощният министър Попович често „плачеше” на Сазонов, че България се готви да отвори война на Сърбия. Бобчев призова да не се намесва чувството на състрадание спрямо „горките сърби”, задължени да спазват договора, а не да го тъпчат” [51]. Спорът не биваше да излиза извън компетентността на третейския съд, който имаше и правото да онеправдава.

        Изострянето на отношенията между съюзниците накара Сазонов да подеме гореспоменатата идея за среща на правителствените ръководители и да предложи едновременна демобилизация с подписването на предварителния мир. От България се изискваше „необходимата отстъпчивост”. На 11 април Неклюдов връчи нота на Гешов, в която се обръщаше сериозно внимание върху неизчислимите и бедствени последици, произлизащи за България от едно „братоубийствено сблъскване”: Румъния няма да изпусне случая да нападне България, а Османската империя ще поднови войната, но този път руското правителство не се наемаше да пази тила — „ще остане само да бъде с болка в сърцето си безучастен зрител нa гибелта на българското дело”. Целият съюзен договор със Сърбия, включващ българските права по разпределението на Македония, тогава „пада сам по себе си”. От българското правителство се очакваше да увеличи усилията си „за мирното изравняване на съществуващото изостряне”. Обвиненията и заплахите толкоз възмутиха Министерския съвет, че се заговори за изоставяне от Русия и наложителна оставка. Данев обаче препоръча да се изчака подписването на прелиминарния мир, а и царят все още се надяваше на подкрепа от Петербург [52].

        С пълно основание на 13 април Гешов натовари Бобчев да изрази „дълбока скръб” от това, че България се туря на „равна нога” със своите съюзници при изострянето на въпросите около дележа на Македония, въпреки че с нищо не е допринесла за това изостряне. Пашич пръв повдигна въпроса за ревизия на договора, а Венизелос предлага линия, обхващаща и земите на запад от Кавала. Министър-председателят подчерта, че Сърбия и Гърция не само се съюзяват и трупат войски срещу България, но и търсят и други съюзници. Той намираше излишна една среща с Пашич, търсещ случай лично да му говори за ревизия на договора, и настоя на основание чл. 4 от тайното приложение „Русия да реши окончателно” спора със Сърбия, и то колкото се може по-бързо, за да се успокоят разпалените духове. Спорът с Гърция се измести на второ място. Българското правителство имаше още едно право да упорствува, защото спря разполагането на тежката артилерия пред Чаталджанската позиция, събитие, проверено на място от двама руски полковници военни инженери [53].

        Най-откровено изля мъката си Теодоров в писмо до Бобчев от 12 април. Той предупреди, че ако отправеният призив не се вземе присърце в Петербург: „Ние ще напуснем в най-скоро време властта или по-правилно ще бъдем изтикани от властта, за да отстъпим мястото на лудите и авантюристите да управляват България и да настанат онези нещастия за нашето отечество, за Балканския съюз.” Министърът на финансите сподели голямото си разочарование от съюзниците, измамници на доверието, оставени да завземат българските земи „лесно и без кръв зад гърба ни”, докато българската армия воюваше с непрекъснато прииждащите от Азия османски пълчища и даде огромни жертви за общото дело. Честният човек не можеше да се начуди: „Какво е това нещо и на какво прилича — съюзниците да сключат съюз помежду си против едного от тях?” Тук се криеше коренът на злото, за което Сазонов се закани да накаже България. Той не смееше „да повиши тон” и пред румънското правителство. Теодоров заби тревога, че „на Балканския полуостров ще пламне огън въпреки всичките съвети на благоразумие и заплашвания”. Привърженикът на Балканския съюз бе обзет от отвращение: „Аз вече не мога да чуя името на тези подлеци хладнокръвно. Толкоз отвратително е тяхното коварство.” Овладял чувствата си, миролюбивият държавник все пак вярваше, че след сключването на мира и военното осигуряване на България откъм запад и югозапад „сърбите и гърците ще си налеят потребното количество вода във виното и всичко ще се свърши благоприятно”. В случай че съюзниците не изпълнеха арбитражните решения, България щеше да влезе в ролята на „съдебен пристав” от името на великите сили, осигурена откъм Османската империя и Румъния [54]. Умно заключение, в което Данев и неговите съпартизани трябваше да се вслушат.

        Твърде откровен разговор проведе същия ден Маджаров с Никълсън, пред когото за трети път настоя да се спре струпването на сръбски и гръцки войски против България, „но не от страх пред съединените гръцки и сръбски войски, а от срам пред позорното зрелище да се бият вчерашни съюзници”. Той обори погрешното становище на някои руски дипломати, че „Сърбия ще спре австрийския напор към юг, и затова трябвало да се усили повече, отколкото има право”: „Ние искаме да знае Англия кой провокира, кому трябва да падне отговорността за бъдещото кръвопролитие, а после ще знаем как да защитим интересите си.” Държавният подсекретар се ограничи да съобщи, че решението на посланическата конференция е преговорите за мир да започнат незабавно върху предложената база, като силите си запазват въпросите за островите и Албания, а финансовите въпроси ще се разглеждат в Париж [55].

        Поради липса на инструкции пълномощните министри на великите сили в София не правеха колективната постъпка за назначаване на пълномощници и за посочване мястото за подписване на мира. Наричайки бавенето „крайно вредно”, на 14 април Гешов издаде окръжно, в което нареди да се помоли настойчиво Грей и посланическата конференция да приготвят текста на предварителния договор за мир, „за да се не губи време за подписването му” [56]. Прекратяването на военните действия не бе безсрочно.

        По искане на Министерския съвет царят покани генералите Савов и Фичев да се явят в София за великденските празници,, за да се изслуша тяхното компетентно мнение. Помощник-главнокомандуващият не намери за уместно да напусне поста си в Главната квартира, което не било в интерес на службата, и помоли правителството, „ако е възможно”, да го освободи от участие в съвещанието. Той гласува пълно доверие на началник-щаба, макар да не бяха в единомислие: „За горната цел генерал Фичев е достатъчен, той би могъл да даде всичките осветления на почитаемия Министерски съвет.” Едва ли генерал Савов искаше само да спести 12 часа клатушкаме с влак от Одрин до София. В същото време без знанието на правителството той заповяда да се изтегли гарнизонът от Солун, за да не попадне в плен „в случай на конфликт”: „Това при сегашното критическо стратегическо положение на нашата армия по отношение на сърбите и гърците е крайно опасно и впоследствие с нищо непоправимо зло.” Внезапната стъпка произведе „потресаващо впечатление” в Атина поради страх от предстоящо нападение. Генерал Хесапчиев забеляза, че с оттеглянето на българските войскови части гръцките власти веднага ще закрият всички български учреждения — пощата, телеграфа, банката, гарата и др., и изказа мнението да се оставят в оспорвания град „поне две роти”. Министерският съвет прецени, че „положението не е още толкова критическо”, и отмени чрез царя заповедта на генерал Савов [57].

        Генерал Савов поясни, че смята положението за критическо, защото българските роти са обкръжени от цели гръцки полкове, а някъде дори от цели дивизии, прехвърлени тъкмо когато правителството му забрани да усилва гарнизоните в спорните места заради работата на смесената комисия: „Военната предвидливост ми налага да държа съсредоточени войските си. Щом политиката ми налага противното, отговорността за последствията няма да бъде моя. При това докладвам, че въпросът и със солунските войски е от същото естество и че в случай на нужда и те за нас ще бъдат изгубени благодарение на политиката” [58].

        Предпазливата тактика на Гешов да отлага откритото поставяне на спорните въпроси не му донесе желания успех, защото самите съюзници ги раздухваха. Създаде се мнението, че той е станал „играчка на съюзниците”, колеблив в разпрата със Сърбия, чиято острота се опитваше да притъпи, отстъпчив за Солун. Данев упрекна своя партньор в коалицията, че „не е повишил тон” пред Спалайкович и Панас и те правели погрешния извод, че българското правителство ще отстъпи. Той заплашваше войнствено, че ако е необходимо, България ще се бие, за да накара съюзниците да изпълнят договорите. Великите сили, Румъния и съюзниците трябваше да разберат и запомнят, че България е готова да отиде „докрай” в отстояването на своите законни права [59]. Председателят на Народното събрание твърде скоро щеше да получи възможността от друг държавен пост за „повишава тон”, без да го чуят отсреща.

        Сутринта на 13 април 1913 г. в Министерския съвет се разисква по положението в Македония, където съюзниците са се окопали, готови да задържат със силата на оръжието окупираните български земи. Един въпрос се сложи на дневен ред на следобедното петчасово съвещание: „Предвид положението ни спрямо сърби и гърци, може ли да разчитаме на армията?” Генералите Савов и Фичев отговориха утвърдително, но при условието — „не веднага след прелиминарния мир”, защото, докато българската действуваща армия се съсредоточеше на запад и югозапад, Сърбия и Гърция щяха да нападнат. Те сметнаха за най-изгодно силите да наложат обща или поне частична демобилизация на всички воюващи, частите да се завърнат по гарнизоните си с усилен или най-малко запазен кадър, за да се направи, ако се наложи, нова мобилизация и набързо съкрушат изменилите съюзници. Това мнение се възприе от Гешов, Яблански, Тодоров, Франгя и дори от Теодоров. Малцинството в лицето на Пеев, Христов и Абрашев предпочитаха вместо демобилизация, равнозначна с поднасяне Македония „на тепсия”, да се оттеглят войските от двете страни на Чаталджа и Булаир, като част от тях в пълен боен състав се развърнат в Македония и по границата със Сърбия, за да бъдат принудени съюзниците да преговарят ускорено и отстъпчиво. Те не вярваха, че Сърбия и Гърция ще се решат да нападнат, но при такава заплаха избираха споразумение с Румъния и Османската империя [60].

        Генерал Савов заяви, че след сключването на мира не може да задържи войниците под знамената, защото са закопнели за близките си. На този по-късно често повтарян аргумент тримата му опоненти възразиха, че няма да бъде възможна нова обща мобилизация, което ще означава сърбите да заграбят цялата „спорна зона”, а гърците — Солун. И не само тези местности. Помощник-главнокомандуващият се беше похвалил, че в Одрин казал на царя „да не му се меси в командуването”, но сега трябваше да даде лично обяснение за боевете на 16 и 17 март, за които според него правителството не носело отговорност. Тогава Абрашев го засече: „Като не отговаряме ние, защо ни питахте дали да щурмувате, или не Одрин?” Той изтъкна, че Министерският съвет е отговорен за политическата целесъобразност на военните действия, които на Чаталджа струваха безсмислено проливане на кръв поради ненужното проникване зад укрепената позиция [61]. Генералите останаха на схващането си за обща демобилизация въпреки допълнително положените усилия на Данев да ги разубеди. Понеже имаха съвещателен глас, те бяха освободени да се завърнат в Главната квартира.

        Царят не прие генералите, обаче напълно одобри предложението за демобилизация, „ако тя бъде обща за всички воюващи държави”. Най-войнствен от ръководната тройка в Главното командуване се оказа полковник Нерезов, упорствуващ на своето: „Война не се води всеки ден. Сега, когато сме мобилизирани, е най-добрият случай да се разправим с тях (съюзниците — б. а.).” Той ругаеше слабостта на правителството, склонно да прави отстъпки на Сърбия и Гърция, след като могло да бъдат бити едновременно. 8-а тунджанска дивизия бе вече съсредоточена в Югоизточна Македония, 3-а балканска се стягаше да заминава, следвана от 6-а бдинска. Според началника на Оперативния отдел три дивизии биха били достатъчни за действия към Солун, другите дивизии можеха да се насочат към Средна Македония [62]. Забравяха се посоките север и югоизток.

        Прелиминарният мир можеше да се сключи върху основата, съдържаща се в отговора на съюзниците от 8 април, намерен от посланическата конференция за приемлив. Трябваше само да се съберат отново делегатите в Лондон, за да се споразумеят относно точната формула, в която да се облече предварителният договор, след което да започнат преговори между воюващите страни за подробностите и на окончателния договор, без да се изменя приетата вече основа. Тогава великите сили щяха да получат свободата да се произнесат относно Беломорските острови, границите на Албания и военното обезщетение. На 15 април Грей изказа учудването си, че отговорът на силите още не е връчен на съюзниците, и обеща да подкрепи в посланическата конференция българското становище относно проектодоговора за мир и международната финансова комисия. Маджаров посочи, че „въртелът на всички компликации” е неглижиране сключването на мира между воюващите, което, ако продължи, съществува опасност от подновяване на военните действия [63].

        Вместо да се заеме да подготви извършването на арбитража, Сазонов изрази недоволство от нежеланието на българското правителство да отиде на среща с министър-председателите на Сърбия и Гърция. На 15 април той защити сръбското тълкуване на договора, който трябвало да се разглежда не само в частта, отнасяща се до разграничаването, но и в пълния му обем. Министърът намери „доза от справедливост” в поведението на Белград: „Затова ние смятаме, че запазвайки договорното разграничение като основна база, българите трябва да държат сметка за необходимостта да внесат известна поправка. Разумната отстъпчивост от тяхна страна, без да изключва принципиалната задължителност на договора, ще спомогне за настоятелната задача да се запази здравината на съюза.” И пак се препоръча среща на съюзническите министър-председатели [64]. Правителството на Гешов щеше да предпочете да подаде оставка, но не и да прави нови териториални отстъпки в Македония.

        След многократните изявления на Николай II и Сазонов сега министрите в София бяха „поразени”. На 18 април Гешов, крайно огорчен, напомни на Неклюдов: „Точно преди месец, когато нашите (военни —б. а.) бяха решили да форсират Чаталджа и щяха да я форсират, щом им пристигнеха одринските обсадни оръдия, подир тържественото му (на Сазонов — б. а.) обещание, че ако ние спрем военните действия пред Чаталджа, договорът ни със Сърбия ще бъде буквално изпълнен, ние никога не очаквахме подобна депеша от Сазонов.” Министър-председателят се видя предаден и опрян о стената:„Подир взетото и от мене задължение пред царя и Главната квартира, какво договорът ще бъде буквално изпълнен, ако действията на Чаталджа се спрат, моето положение става невъзможно, щом Сазонов проявява попълзновения да се изпрани някакъв коректив в казания договор.” Месец преди подаването на оставката Гешов я виждаше пред себе си: „Малка надежда вече имам и моето решение е вече взето. Бог да пази България!” [65]. Твърде много станаха грешките и враговете.

        Главната спирачка за разгръщането на българската външнополитическа пропаганда бе тайната, забулваща договорните документи. Сръбските дипломати пуснаха в европейския печат отделни части от договора, за да се видело колко тяхната страна била „съвсем онеправдана”. Бобчев вярно отбеляза, че ако не се раздават ордени и пари, както правят съюзниците, то българската кауза трябва да се защищава, макар да е справедлива от само себе си. Той поиска да узнае текста на договора и военната конвенция, сключени със Сърбия, но му бе казано да чете „Таймс” и „Дейли телеграф”. На същата молба, отправена от Салабашев, се отговори, че му било съобщено всичко, което е нужно, могъл да опровергава „явно лъжливото” предаване на съдържанието на договорите, но без предизвикателства и остра полемика”“. Напразно опасение, защото съюзниците вече откриха огъня с всички възможни оръжия, за да заблудят европейското обществено мнение. Външното министерство правеше възможното да се отбият клеветите, обаче не се решавате да изнесе истината по договорите.

        Великите сили съветваха да се бърза към мира, но нещата не се развиваха с желаната от София скорост. На 16 април Гешов нареди на пълномощните министри: „Узнайте причините за това бавене и енергически настойте да се ускори подписването на прелиминарния мир.” Бобчев посети Сазонов и Нератов, за да им изтъкне, че със съсредоточаване на войски в Македония съюзниците се стремят ,,да изтръгнат, както Румъния, някой къс земя повече от договора ни със сърбите и повече, отколкото се пада на гърците”. От името на българското правителство той изказа съжаление за еднаквото третиране с Белград и Атина в изострянето на междусъюзническите отношения, „като не се прави разлика между добросъвестността и некоректността”: „Всичко това води към катастрофа между съюзниците, ако не се побърза с вземане на мерки и вразумяване.” Пълномощният министър призова Русия да упражни посредничеството в спора със Сърбия, а на Гърция да внуши да не иска дележ преди сключването на мира. Сазонов се зае да успокоява, че „побратимяването на гърците и сърбите било преимуществено на военни шовинисти”, но Пашич и Коромилас нямало да ги последват. Той увери, че вече прави постъпки за посредничество в Белград и въздействува в Атина да мируват, но помоли Гешов да продължи преките преговори с тях, ако не за друго, то да се спечели време и внесе успокоение. Съюзниците били уплашени от едно българско нападение и вземали мерки за самозащита. Руският министър се обърнал с допитване за демобилизация само към Сърбия и Гърция, защото вярвал в искреността на България [67]. И на приказките за „българската заплаха”.

        Докато сръбските и гръцките дипломати се оплакваха, че българите ще нападнат в Македония, техните войски се готвеха трескаво да воюват за задържането на завзетите български земи и подлагаха живеещите там българи на постоянен терор. Така трябваше да се предизвикат българските военни кръгове да дадат повод за отбиване на „агресията” и скъсване на договорите. Назряващото намерение за саморазправа изрази най-добре майор Йосиф Разсуканов, български представител при Сръбската главна квартира в Скопие: „Ще е необходимо поне едно мирно изтикване от Македония. И колкото по-скоро стане то, толкова по-успешно може да бъде и в политическо, и в чисто военно отношение.” От Лондон пък Маджаров си позволи да даде военностратегически съвет, ако се дойде до въоръжено сблъскване, настъплението да се извърши и в Нишкото направление, за да се заставят главните сръбски сили да напуснат Македония и отдалечат от гръцките им съюзници [68].

        Съзрял опасността от кръстосване на оръжията между България и Сърбия, което щеше да унищожи Балканския съюз, на 17 април Сазонов се обърна към техните правителства с искане да потвърдят, че „разногласията помежду им ще се решават от способите, предвидени в договора, а не по силата на оръжието”. Той подчерта, че всеки спор по тълкуването и изпълнението на договора и военната конвенция „се подлага на решението на Русия”, щом една от страните не може да достигне съгласие в непосредствени преговори [69]. Тази страна бе Сърбия, спрямо която Николай II не бе способен да спази обещаното „най-пълно безпристрастие”.

        Нервозността на управляващите кръгове в Петербург се усили от усложнението около Шкодра, която крал Никола не желаеше да напусне, и се стигна до десант, стоварен от международна ескадра. Австро-Унгария бе готова да воюва, но да включи този важен град в пределите на албанската държава. Ризов узна от достоверен източник за увереността на руското правителство, че „ако Русия воювала сега, революцията е неизбежна”. Коковцов предупредил императора, че „в такъв случай династията ще се намери в опасност” [70].

        Проектът за мирен договор се утвърди в окончателната му форма от посланическата конференция на 18 април и съдържаше приблизително точките в последната нота на силите. Надеждата на Маджаров бе, че ако някоя от воюващите страни „не иска да прави въртели”, договорът би могъл да се подпише веднага от упълномощените дипломати [71]. За да постигнеше това, „европейският концерт” трябваше да премине от посредничество към намеса.

        За да се приложеше най-добре поговорката „желязото се кове, докато е горещо”, българската дипломация бе длъжна да държи постоянно няколко железа в огъня. След като България не можеше да отстъпи на всички съседи, то трябваше да се споразумее поне с едни от тях, защото противобългарското обкръжение ставаше все по-очевидно. Но висшите офицери на фронта, макар и най-близо до войските и боевете, взеха да смятат неизбежна войната едновременно срещу Сърбия и Гърция след сключване на мира с Османската империя. Въпреки мнението, че „не е далеч времето, когато ще се води европейската война”, те бързаха да решат частично източния въпрос в неговите балкански измерения. Разбирателство с Гърция не могло да се постигне с цената на Солун. Дори генерал Димитриев изрази недоволство от руската политика, покровителствуваща Сърбия, и в писмо до Д. Христов на 18 април поощри правителството да не се бои да прибегне и към военни средства, за да наложи изпълнението на договорите [72]. Отстъпчивостта се обяви за дезертьорство пред все по-враждебните лица на съюзниците.




        --------------------------------------------------------------------------------

        25. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 82, 86—81; ф. 1157, оп. 1, а. с. 75, л. 36; БИА, ф. 20, а. с. 2, л. 122; СД XV OOHC, 2 р. с., кн. 3, с. 822; Пешев, П., цит. съч., с. 398—400.

        26. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 742, л. 26—27; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 1—2; ф. 20, а. е. 4, л. 481—482; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 177, л. 1—2; ДПИК, т. 1, с. 433—434; Руската оранжева книга... с. 75—76; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 447; Гиргинов, Ал., цит. съч., с. 163—167; OUAP, Bd. 6, S. 9—10, 101, 167—169.

        27. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 74—77; AMAE, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 263, p. 55.

        28. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 25; ф. 173, оп. 3, а. е. 48, л. 96— 100; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1. а. е. 705, л, 2—3; ДПИК, т. 1, с. 438—439; Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 3, S. 252, 302—306.

        29. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 256; ДПИК, т. 1, с. 592, 595—596.

        30. ЦДИА, ф. 176, оп. 2; а. е. 1214, л. 172—173, 182—184, 188; а. е. 1367, л. 270; ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 25: НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е, 168, л. 22— 25; ф. 41 к, оп. 1, а. е. 174, л. 1; ДПИК, т. 1, с. 1021, 1025.

        31. ДПИК, т. 1, с. 434—435, 442.

        32. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а, е. 1367, л. 88, 59; ДПИК, т. 1, с. 440; OUAP, Bd. 6, S. 169—171, 176—177.

        33. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 35—36; БИА, ф. 255, а. е. 10133, л. 2; Руската оранжева книга... с. 75—76; GP, Bd. 34, S. 708—709, 712, 730; Boghitschewitsch, М., Op. cit., Bd. 1, S. 321—322.

        34. Руската оранжева книга... с. 76—77; OUAP, Bd. 6, S. 193—194, 197.

        35. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 82—83; СД XV ОМС, 2 р. с., кн. 3, с. 765—768; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 79—101; В. Мир, ¹ 3852, 8. IV. 1913.

        36. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 482 а—г; ДПИК, т. 1, с. 336, 596-598; СР, Bd. 34, S. 766.

        37. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 701, л. 19—20; а. е. 762, л. 1; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 282, л. 1.

        38. БИА, ф. 255, а. е. 9190. л. 1—2.

        39. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 85, 87, 90—92, 101; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 29—31.

        40. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 20.

        41. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 140.

        42. Войната... Т. 7, с. 496.

        43. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 118—119, 155, 187, 208, 221—223, 254—258, 306—307, 309, 338—364, 387; ДПИК, т. 1, с. 1133.

        44. ДПИК, т. 1, с. 336—337.

        45. БИА, ф. 255, а. е. 3244, л. 1—2; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 121—122.

        46. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 164, л. 30—31; Маджаров, М., цит. съч., с. 135—136.

        47. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. П8, л. 83; ДПИК, т. 1,с. 443—444; HHStA, PA, Geheim XLV/9, Bl. 504—507; PRO, FO, Political 371/1918, p. 6.

        48. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 154.

        49. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 795, л. 25—26; ДПИК, т. 1, с. 598—599.

        50. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 211; БИА, ф. 255, а. е. 3857, л. 1; ДПИК, т. 1, с. 337, 600.

        51. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 398; OUAP, Bd. 6, S. 212—213.

        52. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. с. 16, л. 34; СД XV ОНС, 2 р. с., кn. 3, с, 793, 815—817; Руската оранжева книга... с. 78—79, 82—83.

        53. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 36—38; ДПИК, т. 1, с. 445—446; Гешов, Ив. Балканският съюз... с. 52—54, 60.

        54. БИА, ф. 255, а. е. 5358, л. 1—17.

        55. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 210; BD, V. 9, Р. 2, р. 714—715, 774— 777.

        56. Пак там, л. 178, 214; БИА, ф. 20, а. е. 3. л. 794; ДПИК, т. 1,с. 338.

        57. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 203, 215; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 4—5.

        58. ДПИК, т. 1, с. 1032—1033.

        59. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 35.

        60. Пак там, л. 36—37; БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 793; Приложение към том първи... с. 256; Приложение към том втори... с. 59, 291; Фичев, Ив. Балканската война... с. 360—362.

        61. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 37.

        62. ЦДИА, ф. 1452, оп. 1, а. е. 4, л. 7—9.

        63. Пак, там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 238; Приложение към том втори... с. 351.

        64. Руската оранжева книга... с. 81; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 122—125.

        65. БИА, ф. 255, а. е. 5346, л. 1—2.

        66. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 103, 111, 237, 279.

        67. ДПИК, т. 1, с. 449, 451—453; OUAP, Bd. 6, S. 249—250, 284—285.

        68. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. с. 1367, л. 271; ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 94— 96; ДПИК, т. 1, с. 448.

        69. Руската оранжева книга... с. 84—85.

        70. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 191, 253.

        71. Пак там, л. 270.

        72. Пак там, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 38-43, 45.
        То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

        Comment


          #49

          УМИШЛЕНО ПРОТАКАНЕ ЗА ПЧЕЛЕНЕ НА ВРЕМЕ


          „Европейският концерт” засвири повелителен марш. На 18 април в 15 ч. пълномощните министри на великите сили направиха радостно съобщение на Гешов. Като се позоваха на приетата от съюзниците и Портата основа за сключването на мира, силите настояха „воюващите страни да прекратят незабавно военните действия, да посочат своите пълномощници и мястото за водене преговорите за мир”. Резервите относно островите и Албания бяха отхвърлени с потвърждаването, че разглеждането на тези въпроси принадлежи изключително на великите държави. Министър-председателят има удоволствието веднага да отговори, че военните действия между България и Османската империя са прекратени, пълномощници остават същите лица, а за мястото на преговорите предложил отново Лондон. Той веднага се обърна към съюзниците с мнението, че „няма нужда от писмен отговор” [73]. За да се избегне излишното протакане в предварително съгласуване на отговора.

          Желанието на българското правителство за по-скорошно завършване на войната намери енергичен поддръжник в лицето на Грей, който на 19 април прочете на Маджаров предложения от него проект за предварителен мир: границата Мидия— Енос да бъде уточнена от международна комисия; албанският въпрос и Беломорските острови да се предоставят за разрешение от силите, а Крит се отстъпва на Гърция; финансовите въпроси се решават от международна комисия в Париж с участието и на делегати от воюващите страни. Сър Едуард посъветва този проект да се вземе като основа на бъдещия договор, който да се подпише от дипломатическите представители без чакане на особени делегати. Той предвиждаше гръцки възражения за островите и загатна, че ако продължат много преговорите, „България и Турция могат да подпишат сами”. Маджаров изброи неудобствата на този начин на действие, обаче не го изключи от използуване, ако съюзниците протакат, вместо да се постигне „бърз мир”: „Наша длъжност е да действуваме бързо с уреждането на въпроса за делегатите и незабавно почване на работата.” Гешов настоя посланическата конференция да приеме непременно проекта в следващото си заседание, „и то във форма, щото да може да се обозначат граничните постове от Енос до Мидия” [74].

          Фердинанд се стараеше да се издокара пред младотурците, като заповяда на генералите Иванов и Вазов „да застрелят веднага” пленения техен противник Шакир паша. Но българските военачалници не възнамеряваха да убиват обезоръжен човек и изпратиха „особено опасния” за Портата паша в София. От Цариград поискаха неговото предаване. Царят бе възмутен: „Каква подигравка с моите разпореждания!” [75]. Щом противоречаха на общоприетите международни обичаи. За жалост се изпълняваха други противоконституционни заповеди.

          В отговор на призива, отправен от Сазонов, разногласията между България и Сърбия да се решават не със силата на оръжието, а по силата на договора, Гешов на 19 април изрази „пълно доверие в справедливостта на нашия третейски съдия”. Същевременно той възнегодува против намека да се нанесе в договора „известна поправка”, понеже сръбската помощ при Одрин бе дадена въз основа на предварителните споразумения.

          Никой в София не поиска „възнаграждение” за голямата подкрепа, оказана от 7-а рилска дивизия на сръбската армия в Македония. Министър-председателят пак се позова на чувството за справедливост у руското правителство, което трябваше да обсъди различията в тълкуването и изпълнението на договора, но се възпротиви категорично на всяко изменение на договора с късна дата, деяние извън правата на арбитъра. Всяко даване на териториално „възнаграждение” отвъд разделителната линия означаваше ревизия на договора, насърчаваща несъюзническото поведение на Белград [76].

          Въпреки „натъртените обяснения” на Бобчев, в Певчески мост не вярваха, че Сърбия и Гърция ще се осмелят да предизвикат България на война или да я нападнат направо. Докато за спора между България и Сърбия се вярваше да бъде уреден чрез посредничество, повече загриженост се проявяваше по спора между България и Гърция, особено за Солун, за чието владение гостуващият в Петербург принц Николас се оплака пред Николай II „твърде много и твърде нависоко”. Бобчев не се умори да умолява за енергична намеса на руското правителство „и особено да стегнат юздите на Хартвиг”, препоръчвайки да се потърси и съдействието на Великобритания и Франция „за усмиряване на сърби и гърци” в настаналата разправия [77].

          Гешов вярваше, че съюзниците ще замълчат поне пред внушителните цифри на силите и жертвите, дадени от България за възтържествуването на общото дело: „Те трябва да запушат устата на ония, които омаловажават съкрушителното ни участие във войната и искат да ни разбойнически отнемат оная част от придобивките, която ни се справедливо пада съразмерно с нашите сили, жертви и загуби” [78]. Принцип, следващ по справедливост този за разграничаване според народността на освободеното население.

          С очертаване на сръбско-гръцкия съюз срещу България правителството на Венизелос вече не бързаше да преговаря по дележа. Черпейки кураж от Белград, то на думи изказваше „пълно доверие” в искрените мирни намерения на българското правителство, но се оправдаваше с опасения от „военнолюбивите намерения” на българските военачалници, решени „да не предават без бой” българите под чужда власт в Македония. Хаджимишев държеше меродавните личности в София нащрек, за да не бъдат приспивани с подобни успокоителни уверения. Той вярваше, че докато прозорливият Венизелос „държи здраво в ръцете си юздите на управлението”, ще може да се преговаря [79]. Не се дооцени промяната на гръцкия престол, зает от властолюбив и самонадеян владетел.

          Министерският съвет обмисляше изпращането в бившия Солунски вилает на толкова войски, колкото са и гръцките. Генерал Савов възрази на 21 април да не се взема такова решение, защото гърците са съсредоточили цялата си армия в Южна Македония след прогонването на слабите български подразделения на север и изток от Солун. Той държеше да запази „свобода на действие” и съобщи, че след няколко дена ще завърши съсредоточаването на войските, прехвърлени от Тракия, което ще накара управляващите кръгове в Атина „да бъдат по-благоразумни”. Помощник-главнокомандуващият смяташе да се предложи на гърците като условие за влизане в преговори по разграничаването да опразнят всички заети спорни околии „и ако не се съгласят, тогава да се принудят даже със силата на оръжието” [80]. След като смесената комисия не сполучи по дипломатически път.

          Въпреки своите четиринадесет заседания българо-гръцката комисия не се приближи до съгласие по никой спорен въпрос. Сарафов бе наклонен да отстъпи и Съботско срещу насрещни отстъпки в Лъгадинско, Нигритско и Правищко. По заповед на Главното командуване малочислените български отряди, заплашени с обкръжение и глад, напуснаха Съботско, Гюмендженско и Лъгадинско, а от Нигритско и част от Правищко бяха изтласкани със сила. Гръцките делегати не допускаха признаването на българското първенство на заемане, понеже разглеждаха тези земи като „най-малък хинтерланд” за Солун, в който струпаха войски за в случай на война с България [81]. Протоколите на заседанията бяха подписани и поднесени на правителствата да се произнесат по това, което комисията не успя да стори.

          Докато българското правителство се стараеше да излезе от безпътицата, на 22 април 1913 г. в Атина Коромилас и Бошкович подписаха таен предварителен протокол за сключване на съюз между Гърция и Сърбия. В него се определяше двадесетдневен срок за подписване на съюзен договор срещу България, за предоставяне на взаимна помощ при отстояване на обща граница на запад от Вардар — от Гевгели до Охридското езеро, и за прокарване на границите „по принципа върху действителната окупация”, в името на „равновесието между трите държави”. Ако България не приемеше посредничество или арбитраж, заплашеше или опиташе със сила да наложи исканията си, то двете страни се задължаваха да си окажат военна подкрепа и сключват мира „само съвместно и в съгласие”. Предвиждаше се съставяне и на военна конвенция [82]. Пукнатините в сградата на Балканския съюз, издигната набързо върху песъчливата основа на временното споразумение, се разшириха заплашително.

          Позовавайки се на страдащите от бездействие войски, генерал Савов, поддържан напълно от „неотговорния” Фердинанд, докладва на 23 април на Министерския съвет, че вижда нови опасни противници в друга географска посока: „Негодуванието” срещу нашите съюзници като пряка причина за нашето безцелно стоене на Чаталджа и Булаир е твърде голямо, заради това и подемът на духа в армията за една военна акция срещу тях е извънредно голям, даже по-голям и от оня, който беше в началото на войната с турците. При нужда успехът ще бъде несъмнен. Това твърдя с положителност.” Помощник-главнокомандуващият поощри правителството да следва политика и в неотстъпчивост с пълната увереност, че „ако трябва, армията ще посрещне една война срещу нелоялните наши съюзници, сърби и гърци с възторг”. Той се възпротиви срещу умишленото протакане на подписването на предварителния мир и свързването му с демобилизация, защото съюзниците се стремеха да наложат разглеждането на споровете преди мира. Генерал Савов намери за по-целесъобразно да се даде на великите сили да разберат, че ако до известен срок не се подпише предварителният мир, България ще поиска да сключи отделен мир с Високата порта, която пък ще бъде принудена да и приеме, защото „ние ще атакуваме Чаталджа”. Тогава според, политическото мислене на генерала споровете със съюзниците щяха да бъдат разрешени в полза на България: „Защото ще бъдем способни да групираме всичката си армия срещу тях, а те няма да бъдат в положение да издържат една борба спрямо нас, и твърде е вероятно, че без всяка военна акция ще отстъпят” [83]. Така се зараждаше тактиката на сплашване съюзниците чрез „военна акция”, като се изхвърляше от военностратегическата сметка победената империя.

          Министерският съвет се съгласи с генерал Савов да се засили военното присъствие в Югоизточна Македония. Данев се завърна от Одрин с бодри впечатления: „Войската е здрава и бодра. Против сърби и гърци е готова да тръгне тутакси и да не се спре, докато не завземе това, което е българско.” Народняците министри начело с Гешов проявяваха все по-голяма склонност да отстъпят Солун срещу Югозападна Македония, а прогресистите, водени от Данев, споделяха становището на генералите да се действува бързо, та докато се разбере, гръцките войски неочаквано да бъдат изхвърлени от Солун и силите да се поставят пред свършен факт. Що се отнасяше до противобългарските превъплъщения на Белград, сега Теодоров с дълбока въздишка припомни царското пророчество: „Помнете ми думата, че сърбите ще ви измамят” [84]. Като имаха насреща си самата поголовна доверчивост.

          Макар че още на 2 април БТА опроверга, че има подписано примирие с Османската империя и само е постигнато устно споразумение за временно спиране на военните действия, сръбското правителство се сети едва на 23 април да протестира с вербална нота за неспазване на чл. 6 от военната конвенция. Подхвърли се и обвинението, че проектът за мира бил съставен по желанието на София и Цариград. Закъснялото недоволство, след като правителствата на Сърбия и Гърция бяха осведомени за спирането на огъня, без да се чуе нито дума на негодувание, целеше да се „хване” и България в някакво договорно нарушение. Сръбското правителство също прекрати бойните действия около Шкодра, а съюзниците приеха по принцип посредничеството на силите за постигане на мира. Ето защо на 19 април Гешов настоя Сазонов да изтъкне, че прекратяването на военните действия е извършено по искане от Петербург [85]. Това признание щеше да потвърди пряката заинтересованост на Русия към съдбата на Протоците.

          Бобчев се яви в Певчески мост на 23 април, за да направи обширно изявление против формулата за „арбитраж с поправка”. Българското правителство отхвърли упътването за отпускане на териториално възнаграждение, защото бе сключило съюз не за да раздава след победите „българска земя комуто и да било”. Услугите на Сърбия бяха извършени по силата на договореното. Височайшият арбитър трябваше да се ограничи изключително в прилагането на договора и споровете по него, без да се насърчават несъюзническите домогвания на Белград. Сазонов изказа съжаление, че бил криво разбран, и заяви тържествено, че България е напълно права по договора, добавяйки успокояващо, че Русия ще се произнесе безусловно в нейна полза. Той призива към благоразумие в името на общите съюзнически интереси, като се остави на Николай II да реши окончателно спора [86]. Общите интереси обаче се изчерпаха с осигурената победа, а императорът се чудеше как да се отърве от поетата тежест.

          Гешов побърза да благодари за тържественото заявление, като подчерта на 24 април, че българското правителство „по никой начин” не може да приеме да се преговаря пряко по ревизиране на договора. Демобилизацията се одобряваше по принцип при условие да се приеме и от Високата порта, и то след съгласуването на предварителните условия на мира. Но Атина и Белград протакаха отговора на последната колективна нота на силите. Коромилас упорствуваше да се придобие правото за произнасяне относно границите на албанската държава и разпределението на островите. Той не позволяваше да се отстъпят Тасос и Самотраки на България. Пашич с последователната подкрепа на Хартвиг гледаше всячески да злепостави българите като “недобри славяни”, върху чийто гръб да се стоварят „всички криви дърва” [87]. И да отстъпят още земи в Македония въпреки решаващите победи в Тракия.

          Бобчев обърна внимание, че в Петербург се забелязва състрадателното желание „да дадат нещо на горките сърби, които получавали толкоз малко, когато българите добивали цяла Велика България”. „Обезщетението” се търсеше извън договора. Пълномощният министър често повтаряше, че „България вън от договорената територия не отстъпва ни една педя, ни един къс”. Това трябваше да знаят както в Белград, така и в Петербург. На 25 април в Министерския съвет се обединиха около пророческата надежда, че до един месец след сключването на мира с Османската империя ще се изясни „дали ще се бием или не със съюзниците”, през което време войските ще се изтеглят от Тракия [88]. С всичките съдбоносни последици от такова застрашаване на тила.

          Изпълнявайки строго нареждане, на 25 април Маджаров причака Грей, преди да влезе в заседание на посланическата конференция, за да му заяви категорично, че българското правителство „няма да подпише договора”, ако не съдържа точно обозначение на пограничните точки по линията Енос — Муратли — Мидия: „Немислимо е една техническа комисия да се споразумее върху една въздушна погранична линия близо 200 километра.” Ръководителят на Форин офис си взе бележка, но веднага изрази съмнение, че посланиците ще искат да навлязат в подробности извън тяхната компетентност. Маджаров защити мнението пред Министерския съвет да не се пращат делегати преди разрешението на въпроса, инак щеше да се разисква от противника и съюзниците цял месец. Гешов поиска от пълномощните министри в столиците на великите сили да работят бързо и енергично, за да се включи уточнението на границата в Тракия или в предварителния договор, или в приложен към него протокол [89]. Щом се прокараше това искане, българското правителство бе готово незабавно да подпише договора.

          Гърция и Сърбия обаче предпочитаха да протакат, за да задържат българските армии на Чаталджа и Булаир. Техните дипломатически представители действуваха непрекъснато за преразглеждане на договорите и обща граница по десния бряг на Вардар. Вместо да им издърпа ушите, Сазонов на 27 април предупреди Бобчев да не се разгласява неговото заявление относно безусловното изпълнение на договора, защото „в противен случай” той ще бъде принуден не само да опровергае, но и да се откаже от всякакъв арбитраж, по който ще изглежда, че се е произнесъл предварително. И пак мина на любимата си тема за австрийците, които искали „само да използуват всяка треска против едно солидно действие с Русия и със съюзниците” [90]. Много „трески за дялане” останаха след набързо изградения Балканския съюз, чийто самопоканил се архитект бе руската дипломация.

          Генерал Савов, както обикновено, сметна за свой „свещен дълг” да докладва на 27 април пред Министерския съвет, че военното положение на България се влошава от ден на ден. Недоволството от безнаказаните действия на неверните съюзници и роптанието срещу принудителното безпомощно състояние будеха опасения от избухване на безредици. Противникът попълваше частите си, строеше укрепления и доставяше нови оръдия: „Ако не се вземат мерки своевременно, опасявам се да не докараме някоя катастрофа на страната. Настоятелно моля да се направи всичко възможно без всяко по-нататъшно бавене да се деантажираме (освободим — б. а.) от Турция — протакането може да постави армията и страната ни в безизходно положение” [91]. Както стана на 16 юни 1913 г.

          Военното министерство, макар да не поемаше никаква отговорност за воденето на операциите, бе задължено да държи сметка за оперативните намерения на действуващата армия. Генерал Савов призова правителството да вземе енергични мерки, за да не се връзват ръцете на Главното командуване. Повод за избухване на недоволството бе недоставянето навреме на поръчаните от Главното тилово управление коне: „Когато над отечеството ни са надвиснали такива грозни обстоятелства, когато сръбската и гръцката армия, напълно стъкмени и снабдени с всичко, само чакат заповед да нахлуят в земята ни ние поради липса на коне сме принудени да демобилизираме 10 батареи или 60 оръдия не ще бъдем в състояние да ги използуваме” [92]. В случай на нужда.

          Съсредоточаването на сръбски и гръцки войски за война срещу България в случай, че тя не допусне задържането на окупираните от тях български земи, продължаваше неспирно. Гърците стовариха десант в Лефтера и настъпиха, за да завземат Правище. И в последното заседание на смесената комисия всяка страна остана на своето. Българското първенство на заемане се призна само устно на юг от пътя Сяр — Солун, от Орляк до Гювезна. На 27 април помощник-главнокомандуващият доложи, че ако се допускат и по-нататъшни нахални действия, скоро ще бъде загубена и Кавала: „Убийствено е за нас от военна гледна точка, гдето това положение да не можем да освободим войските си от Чаталджа и Булаир се продължава. То служи само на интересите на нашите нелоялни съюзници.” Възползувайки се от нареждането на българското правителство да не се предприемат твърди действия, гръцките дивизии „по хайдушки” постепенно заеха околиите Правищка, Зиляховска, Нигритска, Негованска и приближаваха железницата, за да я прережат и излязат в тил и фланг при Сяр. Това щеше да попречи на превозването на българските войски в Македония. Ето защо генерал Савов настоя да се спре гръцкото нахлуване и да се наложи неговото отдръпване назад, инак увеличаващите се всекидневно сблъсъци, взимащи все по-големи размери, „неминуемо ще се обърнат в една война с гърците, щом съсредоточаването на войските, предназначени за действия срещу тях, се завърши”. Той помоли правителството да определи становището си по този назрял парлив въпрос и да му развърже ръцете. Въпреки прекратяването на бойните действия поради продължаването на военното положение същия ден Народното събрание гласува четвъртия поред свръхсметен кредит от 50 000 000 лева [93]. Той се използува в следващата война.

          Умореният от постоянното напрежение Гешов все по-често говореше за оставка, защото войската не желаела да се съобразява с политиката на правителството, спъвало я и дори готвела преврат в близко бъдеще. В инцидента за моста при Вълчища той виждаше едва ли не „начало на война и с Гърция, и със Сърбия”. Народняците начело с министър-председателя търсеха изход в арбитраж и с Гърция, за да се откъсне от Сърбия, но прогресистите, водени от Данев, възразяваха да не се избързва, а само ако се наложи, и то след съсредоточаването на българските войски в Македония. Гешов отговори на генерал Савов, че правителството е за избягване на всякакви предизвикателства поради голямата опасност от „една обща акция на сърби и гърци, преди още да сме могли ние да освободим войската си от Чаталджа и Булаир”: „Ние решително заставаме на едно отбранително становище — да не допущаме нашите съюзници да ни изместват от местностите, които сега окупираме, но да не искаме да ги изместваме от позициите, които те сега окупират. И настояваме да усвоите и Вие това становище. Другояче ние, които водим политиката на държавата в извънредно трудни времена, не можем да отговаряме за последствията.” Към всевъзможните усилия за ускоряване подписването на предварителния мир Министерският съвет прибавяше спорното средство да не се плашат и дразнят съюзниците, с което щели да правят още по-значителни затруднения, за да държат българите „по-дълго време с вързани ръце” [94]. Медалът имаше и обратна страна, понеже съюзническото благоволение вече не се добиваше и на най-скъпата цена.

          Естествено помощник-главнокомандуващият не посрещна добре молбата на Министерския съвет да се проникне от rope-изтъкнатите „очевидни истини” и да отдаде съответни заповеди, защото българските войски не предизвикваха, а биваха предизвиквани и действуваха при самоотбрана. Той се опасяваше, че ако не срещнат решителна съпротива, гръцките дивизии ще повторят атаките си с превъзхождащи сили по цялата линия на българските полкове, докато завземат най-сгодните за по-нататъшни действия стратегически точки и „ни поставят в невъзможност при нужда да водим войната с тях”. Желаното от правителството положение не можеше да се удържи без бой [95]. Гешов не престана да опитва дипломатическите средства.

          В своя проектодоговор посланическата конференция не прие да се обозначи поименно границата Енос — Мидия, защото „това е една подробност, на която е място в окончателния договор, а в прелиминарния договор трябвало да се поставят само главните принципи в общи черти”. Но подписването на окончателния мир не се очакваше преди два-три месеца, понеже предстояха преговори за Албания и Беломорските острови, а и финансовата комисия в Париж щеше да отнеме продължително време [96]. България трябваше да се разграничи от своите съюзници, за да не бъде упреквана, че и тя бави сключването на предварителния мир, настоявайки за прокарване на точна граница в Тракия.

          Сазонов намери за достатъчно точките на границата между България и Османската империя да се впишат в протокола на посланическата конференция и да се имат предвид от смесената демаркационна комисия. Руското правителство съветваше да се приеме и подпише предварителният договор за мир без разисквания, за да се избягнат нови големи мъчнотии в преговорите с Високата порта. На 29 април Гешов, след като изказа надеждата за включване в протоколите на посланическата конференция исканото уточняване на границата Енос — Мидия, упълномощи Маджаров да подпише договора. Данев отпътува на следващия ден за Лондон, придружен от съветници и секретари. Маджаров незабавно съобщи във Форин офис, че е натоварен да подпише договора, но нито съюзническите дипломатически представители разполагаха с подобни пълномощия, нито посланиците имаха инструкции за включването на уточнената гранична линия в протоколите [97].

          Царят и министрите народняци бяха склонни да опитат споразумение с Гърция направо или чрез арбитър. След като Венизелос представеше писмено своята „лондонска” разделителна линия, Сарафов щеше да бъде изпратен в Атина с линия, обхващаща всички български земи в Югозападна Македония, та да се образува друга „спорна зона”. Данев подозираше, че Фердинанд иска „да претупа” спора с Гърция, за да бие Сърбия и вземе всичко в Македония — и безспорно, и спорно, дори Пирот и Ниш [98]. Председателят на Народното събрание обаче бе хипнотизиран от Солун.

          Поради неотстъпчивостта на гръцките делегати смесената комисия не дойде до никакво съгласие в писмен вид относно първото заемане на спорните околии. Това доведе до нови кървави схватки и понеже Гръцкото главно командуване изпрати допълнително войски към Правишко, Гешов предупреди на 29 април — „не отговаряме за последствията”, ако проникването продължава, без да се наказват виновните, и за кой ли пореден път призова да се спре нарушаването на статуквото на заемане в Македония. Той дори възприе предложението на генерал Фичев да се покани арбитражна комисия от шведски и норвежки офицери, която да се произнесе по първенството на заемане [99]. Скандинавските обноски трудно биха вирели в балкански условия.

          Тъкмо когато се изискваше пълно единство между политическото и военното ръководство на страната, между тях се задълбочи отдавна загнездилото се недоверие и дори враждебност. Главното командуване хвърли направо ръкавицата, като ограничи разпространението на „Мир” и „България” в действуващата армия, а покровителствуваше това на „Вечерна поща” и „Дневник”, насочени против външната политика на правителството. Министерският съвет реши да изпрати Д. Христов в Одрин, за да убеди генералите Савов и Фичев да спрат недопустимата агитация: „Злото трябва да се пресече, догдето е време” [100]. Правителството не разполагаше в Главната квартира с влиятелни привърженици по партийна линия.

          По сведения на военното разузнаване от Цариград османската армия се засилваше така, сякаш не възнамеряваше да свършва войната. На Чаталджа вражеските войски достигнаха 270 000 души, а на Булаир — 80 000. Всеки ден пристигаха свежи подкрепления от Мала Азия, влакове с оръдия и боеприпаси. На 29 април генерал Савов сподели с Гешов основателната си тревога: „Както изглежда, тези хора с всичката си лукавщина са на мнение да използуват при пръв сгоден случай недоразумението с неразумните ни съседи и шовинисти съдружници.” Вместо да развие вярното си предсказание, помощник-главнокомандуващият препоръча споразумение с Портата „при каквито и да е условия”, за да се обърнат погледите на запад,. където „на бодливите крави им се дадоха рогове”. В заключение той пак подчерта: „С една дума, по нищо не се забелязва, че мирът е предстоящ, а приготовленията продължават, като че ли военните действия утре ще почнат отново” [101]. Два месеца по-късно.

          Макар лично да държеше много на военната тайна, понякога скривана дори от правителството, генерал Савов бе неприятно засегнат, че то не смята за необходимо да държи Главното командуване отблизо в течение на преговорите за мир. Бюлетините на телеграфните агенции не можеха да служат за достоверна основа за даване сведения в отделните армии, което би много спомогнало „за уталожване духовете и лошите настроения в частите”. Така например 5-а дунавска дивизия тъкмо бе обхваната от „значителна безредица”. Гешов успокои генерала, че не е загубил много, защото сведенията били толкова противоречиви, че могли да заблудят онзи, който не плувал още от самото начало по тяхното бурно течение. Той извести, че Маджаров е упълномощен да подпише договора с условието по-точно да се определи границата в Тракия, а съюзниците пакостно протакат с поставянето на неважни или решени вече въпроси: .„Надеждата ни е, че силите могат да настоят, за да стане подписването” [102].

          Бездействието на войниците доведе до упадък на дисциплината в някои части, появиха се и „безредици”. На 30 април генерал Савов донесе на царя и министър-председателя, че очаквателното положение се отразява зле върху бойния дух, поради което заповяда дивизиите да излязат на лагери с артилерията, където да се проведат занятия, строева подготовка, беседи и развлечения, а „подозрителните агитатори” се даваха под съд с цел „затягане на дисциплината”. На войниците и подофицерите се обясни подробно, че въпросът за мира не е в ръцете на малка България, а във волята на великите сили, които сега разискваха по него и вероятно скоро ще го разрешат. Необходими бяха преди всичко постоянство и търпение: „Търпението е първото качество на войника. С нетърпелива работа и деяния ние можем да унищожим всичко, което досега сме сдобили с толкова труд и с кръвта на геройски загиналите братя.” Генерал Димитриев лично инспектира частите, след което докладва, че „въпросът не е сериозен, има само недоволство вследствие дългото бездействие”. Министерският съвет одобри всички мерки, които „могат да докарат до успокоение, разбира се, ако не са пакостни в друго отношение”. Царят заповяда бунтовниците да се накажат с „желязна ръка” [103]. Но корените на вълненията останаха незасегнати.

          Във Външното министерство зачестиха постъпващите тревожни телеграми с преобладаващото впечатление, че Гърция не възнамерява да уреди въпроса за разграничаването в Македония по пътя на дипломатическите преговори, тъй като и Сърбия не се съгласявала да приложи доброволно договора без ревизия. Крал Костантинос се зарече, че „не ще отстъпи ни педя от завоюваните земи”. От Белград все по-високо заявяваха, че ще задържат „с оръжие в ръка заграбените български краища”. Понеже съюзниците се стремяха да забавят и затегнат преговорите за повече от два месеца, Маджаров предложи да изпревари пристигането на делегатите в Лондон: „Когато кръвта се лее между съюзниците, излишно е вече нашето чакане да се съгласят всички, че тогава да подпишем. Проектът на конференцията е приет от всички (велики сили — б. а.) и аз ще го подпиша, дори с риск да ме дезавуирате” [104]. Министерският съвет предпочете да се изчака подновяването на конференцията за мир.

          Сазонов посрещна със задоволство готовността на българското правителство да подпише предварителния договор за мир и нареди на граф Бенкендорф всячески да улесни изпълнението на тази задача. Същевременно той телеграфира на Неклюдов, че руското правителство се съгласява да поддържа исканата от българите граница Мидия — Сарай — Муратли, по водораздела между Кешан и Малгара и оттам до нос Ивриджи на изток от Енос. Като условие обаче се постави да не се настоява нейното включване в предварителния договор за мир, което би отложило подписването му, а да се отбележат писмено пограничните точки в приложен протокол. Като взе акт от декларацията на руското правителство, на 1 май Гешов съобщи в окръжно до българските легации в столиците на великите сили, че нарежда на Маджаров да подпише договора без включването на уточнената граница, върху която българското правителство ще настоява, когато се прокарва граничната линия [105]. Според „европейския концерт” в един предварителен договор не биваше да се говори за подробности, подлежащи на обсъждане и изпълнение от международна погранична комисия. Следователно български войски щяха да останат на Чаталджа и Булаир, докато Високата порта приеме прокарването на границата.

          Умишлено забавяйки сключването на договора за мир, управляващите кръгове на Гърция и Сърбия се готвеха за нова война. На 1 май 1913 г. в Атина капитан Йоанис Метаксас и полковниците Петър Пешич и Душан Туфегдич подписаха военна конвенция за взаимно оказване на помощ в случай на война срещу България. За тази цел в Югоизточна Македония се съсредоточаваше 90 000 гръцка армия, а 150 000 сръбска армия се струпваше в районите на Гевгели, Велес, Куманово и Пирот. Гръцкият флот се задължаваше да действува покрай северното крайбрежие на Бяло море. Военните операции щяха да се водят въз основа на общ оперативен план, изготвен от представители на двата генерални щаба. Двете съюзнически армии имаха за главна задача да разгромят българската армия, като сръбската получаваше право да окупира и задържи земите на север от линията Градец — Беласица — Перелик, а гръцката — южно от тази линия [106]. Или България трябваше да се лиши напълно от новоосвободените земи в Македония.

          Пътувайки през Сърбия, Данев и Теодоров бяха силно впечатлени от ускореното насочване на препълнени военни ешелони към българската граница. След като се убедиха, че „от страна на Сърбия има опасност”, на 30 април те телеграфираха от Виена на Министерския съвет да вземе съответните предпазни мерки: „Когато е покрито млякото, котките не го лочат.” Като потвърждение дойде новината от Тошев, че веднага след подписването на предварителния мир сръбското правителство щяло да отправи към България ултиматум за преразглеждане на договора. Трескавите приготовления за нова война вдъхваха опасението, че ще бъде поставен къс срок за отговор, като се допускаше по силата на предварително споразумение между Гърция и Сърбия да бъде предизвикана България първо от гръцка страна или едновременно от двете страни. Пълномощният министър бе уверен, че сръбското правителство ще се постарае всячески да избегне прилагането на арбитража, а и Николай II би се опитал да се отърве от неблагодарната мисия. Пашич и Хартвиг представяха сблъсъка като неизбежен, за да издействуват чрез Петербург поредни отстъпки извън „спорната зона”, една „много опасна игра”. Тошев виждаше „главния цяр на злото” в час по-скорошното прехвърляне на войски към западната граница [107].

          Меродавните фактори в Белград искаха да сплашат България, за да я принудят към нови жертви. Царят се стресна пред възможно сръбско нашествие до незащитената София и разпореди да подготвят за превозване най-ценните документи и вещи. Той се изказа пред Гешов за пренасяне на златото и архивата на сигурно място, а министър-председателят, вместо да го успокои, се зарази от боязънта. Създаде се, както писа Начович — „положение хуже губернаторское”. Министерският съвет с изключение на генерал Никифоров и Хр. Тодоров прецени, че няма опасност от сръбско нападение срещу столицата. Ризов бе натоварен да мине през Белград и узнае истинските намерения на Пашич. Въпреки измяната на съюзниците Гешов не се решаваше да отиде на отделен мир с Портата. Страхът от намесата на Австро-Унгария въздържаше Сърбия и Гърция да нападнат първи [108]. Те търсеха повод за война.

          В щаба на 3-а армия достигнаха до съдбоносния извод, че „войната е най-добрият арбитър”, който” ще осигури и Скопския окръг. Макар и не толкоз войнствени, офицерите от щаба на 1-ва армия също бяха против откъсване на български земи в Македония. На 2 май по заповед на генерал Савов в гр. Чорлу се събраха командуващите на трите отделни армии, за да получат директива чрез негов пратеник. 2-ра армия се прехвърляше в Югоизточна Македония, 3-а армия оставаше на Чаталджа още 10—15 дена. По всичко изглеждаше, че новата война няма да се избегне, особено след потвърждаването на „зловещите слухове” за съюз на Сърбия и Гърция срещу България. Към това мнение се присъедини и Т. Александров, врекъл се в освобождението на цяла Македония заедно с тъй наречената „спорна зона” [109]. Призната единствено от неколцина български държавници и дипломати.

          В отговор на проведената чрез Гешов на 2 май молба за прикриване на западната граница, генерал Савов изтъкна на в май, че при сегашното положение на нещата „Главната квартира не може да вземе на своя отговорност никакви сериозни мерки” против вероятно сръбско нападение. Всяко отслабване на Чаталджа и Булаир заплашваше да усложни още повече международното положение на България, понеже би усилило желанието на Портата да настъпи в Тракия и възвърне отнетите земи. Правейки трезва преценка, помощник-главнокомандуващият заяви, че българската армия не е в състояние да се бие едновременно на три фронта, което би означавало да бъде навсякъде слаба и следователно бита: „Подобно разхвърляне на войските, при подобна обстановка, е противно на основните правила за воденето на войната.” Единствената възможност — да се изпрати една пехотна бригада, не осигуряваше защитата на София, а за 40 000-те новобранци липсваха достатъчно командни кадри и въоръжение. Генерал Савов се произнесе за решителни мероприятия, но първо трябваше да се знае къде да се съсредоточат въоръжените сили. Оттеглянето на войските от Чаталджа и Булаир щеше да остави отворени вратите на Одринската крепост и да заплаши Одринска Тракия с връщане под властта на султана. Но и столицата не биваше да се оставя на произвола на съдбата. Генерал Савов сложи съдбоносния въпрос за разрешение от Министерския съвет, който да заповяда на Главното командуване. Той поиска да се уредят отношенията с Румъния в случай на конфликт със Сърбия и Гърция. Заключението се преповтори: „За да можем да бъдем свободни да съсредоточим войските си срещу Сърбия, трябва час по-скоро да се сключи мир с Турция” [110]. Но и победоносният мир не осигуряваше гърба откъм победения противник, дебнещ благоприятни обстоятелства за вземане на бърз реванш.

          Протакането на преговорите задържаше българските армии на Чаталджа и Булаир. Гешов се съгласи Маджаров да не посещава конференцията преди подписването на проекта за договора. Той се обърна на 3 май с призив към великите сили да употребят цялото си влияние, за да бъде подписан веднага договорът от всички воюващи. Същия ден министър-председателят осведоми Сазонов, че поради повдигнатия от Сърбия въпрос за ревизия на договора непосредствените преговори са невъзможни и се поканва Николай II да встъпи в отредената му роля на третейски съдия: „За да се избягнат ужасите на една братоубийствена война и скандалът на краха на Балканския съюз, ние считаме арбитража за повелителен.” Сръбските войски трябваше да опразнят безспорната зона, а височайшият арбитър да се произнесе само по разделянето на т. нар. „спорна зона”, чието цялостно жертвуване БТА опроверга [111].

          Благосклонното уж становище на Певчески мост започна да се огъва в полза на Сърбия. На 3 май Сазонов изпрати писмо до Неклюдов, в което призна, че „исканията на Сърбия не могат да бъдат оставени без всяко внимание”: „Тесният и национален егоизъм може да тласне българите на почвата на непримиримо и формално тълкуване на договора.” Той предрече на България, на която „може би е съдено да изиграе най-сериозната роля в съдбините на Балканския полуостров”, че „рискува да продаде първенството си за една паница леща”. Намекваше се за внушения от Виена. Обградена от враждебни съседи и ненамираща подкрепа у Русия, България щеше да преживее само разочарования от такава „политическа авантюра”. Изводът съдържаше съвет, който накара управляващите кръгове в София да настръхнат: „България ще постъпи мъдро, ако сама признае необходимостта от известна поправка в договорното разграничение и направи поне малки отстъпки.” Княз Трубецкой поясни на Бобчев, че руското правителство не налага поправяне на разделителната линия към безспорната зона, а само го представя драговолно да се има предвид в София. Пълномощният министър съжали, че напразно се дава съвет за нови териториални жертви, поощряващи сръбските домогвалия и водещи до братоубийствена война [112].

          Ръководейки се от мнението на Гешов, че едва ли ще има „особен окончателен договор за мир”, на 4 май генерал Савов съобщи на командуващите, че с предстоящото подписване на мира в Лондон и с уреждането на другите въпроси по-късно с допълнителни споразумения — „свършва войната”. Той изрази увереността си, че с постепенното прехвърляне на войските от Чаталджа и Булаир в Македония войнственият жар на съюзниците „всекидневно намалява”. Победното „ура” от тракийските полета напомняше за неотшумялото „ура” при Сливница, Драгоман и Пирот. Въпреки изкопаните два-три реда окопи според помощник-главнокомандуващия „вероломниците” се ужасявали от представата за едно българско настъпление, очаквано денонощно [113]. Сведенията, получени главно от четите на ВМОРО, трябваше да се оценяват не в дух на прекален оптимизъм, а да се разбере, че съюзниците са готови да воюват. Грей и повечето от посланиците все още прекарваха празниците извън Лондон, когато на 4 май Данев възобнови пратеническата си дейност, сметната като „обиден натиск” върху силите. Най-напред той обяви чрез агенция „Ройтер”, че е дошъл да преговаря за окончателен, а не за предварителен мир, който би трябвало да бъде подписан час по-скоро според предложената от „европейския концерт” формула. Понеже съюзниците бавеха одобрението на предварителния договор, първият български делегат се зае да проучи дали Високата порта е съгласна да го подпише само с България. Певчески мост щеше да бъде своевременно осветлен, за да няма право на осъждане. Гешов подкани Сазонов, по чието настоятелно искане бяха прекратени военните действия, да повлияе върху турците и съюзниците да подпишат мира веднага след предстоящото заседание на посланическата конференция: „Ние не можем по никой начин да чакаме вече” [114]. Враждебните действия на Сърбия и Гърция не можеха да имат други последици.

          В Певчески мост вече знаеха, че щом се появи, Бобчев ще заговори забързано за необходимостта от незабавно подписване на мира и ще обърне внимание върху крайно опасното изостряне на отношенията между съюзниците, налагащо да се пристъпи към арбитража. Сазонов обеща да направи потребното, по преди това Пашич искал да се убеди лично в среща с Гешов, че мирното разбирателство е постижимо. В Лондон Данев разправяше, че „договорът е тъй ясен, щото място за колебание, а следователно за различни тълкувания няма”. Присъединяването на Солун, за което подкрепата се очакваше от Австро-Унгария и Италия, се нарече „жизнен въпрос за Българска Македония на запад от Вардара”. Не се пропуснаха островите Тасос и Самотраки. Първият български делегат се боеше да не би „дрънкането на саби” от съюзниците да накара руското правителство да наложи нови отстъпки под предлог осуетяване на стълкновенията [115]. Ето защо българската дипломация бе длъжна да отбива непрекъснато съюзническите интриги в Петербург.

          Министерският съвет постанови изпращането на Сарафов в Атина, където заедно с Хаджимишев да преговарят по разграничаването в Южна Македония. Доскоро почти натрапващ преките преговори, сега Венизелос предпочиташе среща на четиримата министър-председатели, които да обсъдят „равновесието” на Балканите. Гешов отново отхвърли това предложение уловка, защото за споровете със Сърбия имаше предвиден арбитраж, а в споровете с Гърция не можеха да се месят другите съюзници. Тогава Панас постави условието непременно да се уведомява Белград за хода на преговорите, което издаваше съществуването на двустранно споразумение в Балканския съюз. Крал Костантинос и Коромилас, обзети напълно от желанието за коалиционна война срещу България, разполагаха с изготвен в основни линии съюзен договор със Сърбия. Хаджимишев виждаше най-сигурното средство за предотвратяване на новата война в съсредоточаването на българските армии срещу заговорничещите съюзници: „Да разчитаме само на Европа, значи да си правим илюзии.” Честите пътувания на високоупълномощени пратеници между Атина и Белград потвърждаваха предположението, че между Гърция и Сърбия е уговорена обща граница на запад от Вардар — от Гевгели до Преспанското езеро. Нямало нужда от подобно споразумение, понеже и двете страни се стремели да запазят „равновесието на Балканите” [116]. В ущърб на България.

          България обаче държеше твърдо да има обща граница с Албания. Председателят на Временното албанско правителство Исмаил Кемал помоли на 6 май Данев да бъде защитник на неговото отечество. Първият български представител, без да с нарочно упълномощаван, отговори, че работи доколкото му е възможно „в полза на Албания, тъй като нейните интереси са тъждествени с интересите на България” [117]. От раздуваната преди година „албанска опасност” не остана и помен.

          Колкото и да говореше за отделен мир с Портата, Данев го виждаше осъществим само ако последва такъв съвет от силите предвид умишленото разиграване на съюзниците. Голямата надежда се възлагаше на сър Едуард с неговото меродавно влияние на председател. На 5 май Данев запита граф Менсдорф какво ще бъде поведението на Двойната монархия, ако Сърбия нападне България. Посланикът сви рамене и изказа надеждата „България да бъде в състояние да се справи сама със своя немирен съсед” [118]. Истина, която трябваше добре да се запомни от Главното командуване. Особено в случай на румънска намеса.

          От направените дипломатически проучвания Данев извлече извода, че османската делегация е готова да подпише мира направо с България, след което веднага да се постигне споразумение за оттегляне или по-добре за разпускане на войските. Малко мъчнотии се очакваха при прокарването на границата, но те се смятаха преодолими. Той възнамеряваше да поиска от Съглашението да натисне протакащите съюзници за незабавно подписване на договора, защото Тройният съюз съдействувал за отделен мир с Османската империя, което би било „равносилно на разпадането” на Балканския съюз. Данев помоли за ясни указания от Министерския съвет, „ако, паки чаяния, на системата на протакане не се тури точка” [119]. Великите сили сложиха точката.



          --------------------------------------------------------------------------------

          73. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 265; В. Мир, ¹ 3862, 20. IV. 1913; GP, Bd. 34, . 777.

          74. ДПИК, т. 1, с. 338—339, 350—351.

          75. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 472, л. 1.

          76. ДПИК, т. 1, с. 450; Руската оранжева книга... с. 85; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 266, p. 91, 116.

          77. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 64; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 125—128; OUAP, Bd. 6, S. 314—320.

          78. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 297.

          79. Пак там, л. 311; а. е. 1214, л. 397; ДПИК, т. 1, с. 662—663; Гешов, Ив., Престъпното безумие..., с. 18; OUAP, Bd. 6, S. 394—395, 403, 414—415.

          80. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 458—459, 461; ДПИК, т. 1, с. 1038; т. 2, с. 352—353.

          81. Пак там, л. 403; ДПИК, т. 1, с. 1040—1041; PRO, FO, Political 371/1918, p. 8—9.

          82. Дусманис. В., цит. съч. с. 31—32; GP, Bd. 34, S. 791.

          83. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1449; ДПИК, т. 1, с. 341. Подобен възглед изказа Ризов, който смяташе войната със съюзниците неизбежна — „ако не сега, малко по-късно”, и препоръчваше тяхното „отблъскване” зад Шар планина и р. Бистрица, за да „кристализират” окончателно границите на България. Гешов отговори иронично: „Поставяме Ви начело на войските!” — Пак там, с. 455; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 47.

          84. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 44, 46.

          85. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 37; ДПИК, т. 1, с. 341—342, 348— 349; В. Мир, ¹ 3848, 4. IV. 1913.

          86. ДПИК. т. 1, с. 451; В. Мир, 25—26. IV. 1913, ¹ 3886—3887.

          87. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 346, 371, 405; ДПИК, т. 1, с. 342— 343, 463—456.

          88. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 45; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 67.

          89. ЦДИА, ф.. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 370; ДПИК, т. 1, с. 343; В. Мир, ¹ 3868—3869, 27—28. IV. 1913.

          90. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 70, 75; ДПИК, т. 1, с. 457; Руската оранжева книга... с. 88—89.

          91. ДПИК, т. 1, с. 345.

          92. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 123—124.

          93. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 64, л. 3—10; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 125; ДПИК, т. 1, с. 458—461, 1045—1047.

          94. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 49; ДПИК, т. 1, с. 1047; OUAP, Bd. 6, S. 419—421, 444—445.

          95. ДПИК, т. 1, с. 1047—1048.

          96. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 396, 411; В. Мир, ¹ 3870—3871, 29—30. IV. 1913.

          97. Пак там, л. 413: ДПИК, т. 1, с. 347—348; GP, Bd. 34, S. 799—820.

          98. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 51.

          99. ДПИК, т. 1, с. 1048.

          100. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 51—52.

          101. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 441.

          102. ДПИК, т. 1, с. 244—245.

          103. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 2, 4—5; а. е. 1388, л. 63; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 356—358; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1482.

          104. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. с. 1368, л. 6, 8, 10—11, 37, 102; ДПИК, т. 1, с. 349—350, 603—604.

          105. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 40; ф. 284, оп. 1, а,, е. 2954, л. 1; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 483; В. Мир, ¹ 3874, 3. V. 1913.

          106. BD, V. 9, Р. 2, р. 1022—1023, АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 269, p. 200, 231, 267; Vol. 270, p. 9, 51, 67—68.

          107. БИА, ф. 15, a. e. 878, л. 3—4; ДПИК, т. 1, с. 461; Приложение към том първи... с. 183, 257; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 460—461; Тошев, Ан. Балканските войни... Т. 2, с. 258.

          108. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 55; БИА, ф. 14, а. е. 4010, л. 232; GP, Bd. 34, S. 858—861, 873.

          109. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 46—50; ф. 1157, оп. 1, а. е. 75, л. 49.

          110. ДПИК, т. 1, с. 462—463; Приложение към том втори... с. 59; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 84—85.

          111. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 74; ДПИК, т., 1, с. 352, 464; В. Мир, ¹ 3875, 4. V. 1913.

          112. ДПИК, т. 1, с. 470—471; Руската оранжева книга... с. 89—91; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 128—132; PRO, FO, Political 371/1918, p. 13—14.

          113. ЦВА, оп. 1, а. е. 9, л. 20, 23—25, 1368, л. 87, 89; ДПИК, т. 1, с. 353; В. Мир; ¹ 3876, 5. V. 1913.

          114. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е.

          115. Пак там, л. 88, 92.

          116. Пак там, л. 95, 39—51, 150; ф. 316, оп. 1, а. е. 20, л. 1—2; ДПИК. т. 1, с. 466—477, 604—606.

          117. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 104.

          118. Пак там, л. 95; OUAP, Bd. 6, S. 445—456.

          119. ДПИК, т. 1, с. 354; OUAP, Bd. 6, S. 459—460. [/size]
          То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

          Comment


            #50
            ЛОНДОНСКИЯТ ДОГОВОР ЗА МИР — ГРАНИЦА ОТ МИДИЯ ДО ЕНОС
            Вземайки удобен повод от наложителните мерки за прикриване на границата, на 6 май генерал Савов в доклад до Гешов заговори за възможна намеса на оръжието в споровете със съюзниците: „Съветвам да имате кураж и стойкост при воденето преговорите със съюзниците, като имате предвид, че техните армии са такива, които ние лесно ще разбием и унищожим. И че може да няма по-благоприятен случай за нас да направим това сега, когато те сами ни предизвикват. Нам само едно ни е потребно — да можем да се освободим от Турция и съсредоточим. Ние ще имаме непременно надмощие над нашите съюзници във всяко отношение.” Според генерала войските горели от желание да отмъстят за „изменническото падение” на гърци и сърби. От правителството се искаше да осигури снабдяването в западното направление: „Иначе снабдяването не може да функционира и никакви операции не могат да се водят [120]. Османската империя и Румъния се изключваха от сметката в една възможна война със съюзниците.

            Във втори доклад от същия ден помощник-главнокомандуващият изрази убеждението, че съюзниците и след сключването на мира няма да се съгласят доброволно да уважат „неоспоримото право” на България над завзетите от тях български земи в Македония: „Войната следователно между нас и сърби и гърци фатално ще се наложи. Армията с възторг ще (я — б. а.) приеме и ще се бие с тия вероломници с най-голямо ожесточение. Всякакви отстъпки в полза на мекушавите ни съюзници ще предизвикат голямо незадоволство в нейната среда, което с нищо не ще може да се заглуши.” Възникналият от войната въпрос, „кому ще принадлежи първенството на Балканския полуостров”, според генерал Савов трябваше да се реши незабавно и окончателно чрез една нова победоносна война: „Сега е моментът... Ние трябва да употребим всичката си хитрост, всичкото си умение, без да вземаме отговорността да докараме непременно работите до едно въоръжено стълкновение с некоректните си съюзници и с едно решително поражение да отнемем от тях възможността завинаги да ни пречат на реализирането на нашите национални задачи” [121].

            Генерал Савов упрекна Гешов: „Ще бъде една непоправима грешка, ако пропуснем тоя удобен момент. Успехът е несъмнен. Войната няма да бъде продължителна.” Той изложи военностратегическите си съображения, според които „най-късно до четири дена” гърците, отделени от сърбите, щяха да молят за сключване на спасителния отделен мир. Тогава цялата действуваща армия можеше да се стовари върху сръбската, обречена да не издържи българската стремителност. Единственото непреодолимо препятствие се видя в забавянето на военните доставки — поне храна, облекло и ботуши, което връзваше ръцете на Главното командуване и му пречеше да сформира нови съединения. По този начин правителството нямаше да разполага „с достатъчно средства на западната граница, за да поддържа политиката си срещу Сърбия”: „Ние рискуваме да не можем да се подготвим за третата (втората — б. а.) война, толкова повече, че както предвиждам, събитията бърже ще се развият и ще ни наложат една безусловно бърза готовност. Нека Министерският съвет най-после постъпи, както намери за най-целесъобразно, но с едно условие — да улесни задачата на командуването по доставките, иначе то не ще бъде в положение да отговаря на важните задачи, които недалечното бъдеще ще му наложи” [122].

            Високата порта внимателно следеше изострянето на противоречията между съюзниците, за да може навреме да се възползува от неговото зло развитие. Хилми паша говореше пред общи приятели във Виена, че е готов да работи за сближение между двете държави, като се улесни България чрез „приятелски неутралитет” в нейната борба със съюзниците при подялбата на Македония. Той покани Салабашев да разменят мисли „на четири очи”. Гешов разреши на пълномощния министър да се срещне с османския посланик, когото да изслуша мълчешком — без да прави никакви заявления и обещания. От свое име Салабашев трябваше да узнае дали Портата е готова да подпише отделен мир и ще пожелае ли веднага след мира да влезе в съглашение с България, „тъй като сега няма вече Македония да ни дели, а има маса жизнени интереси, които ни съединяват” [123].

            Градейки своите съображения, помощник-главнокомандуващият поиска да узнае дали Портата наистина е склонна да сключи сепаративен мир, „или е повече наклонна да използува създаденото положение от съюзниците и да търси под разни предлози да поддържа настоящето крайно лошо за нас състояние на нещата?” Като се позова на Данев и Салабашев, Гешов отговори, че „турците желаят да сключат отделен мир”, поради което е нужно да се задоволят някои техни искания като това за размяната на задържаните одрински чиновници и отвлечените български първенци. Международната обстановка налага „да бъдем внимателни и снизходителни към приятелите на младотурското правителство” [124].

            Възможността разгневените българи да сключат мир, без да чакат разиграващите ги съюзници, накара Сазонов на 6 май строго да предупреди, че „те ще вземат почина да скъсат съюза, след което не могат да разчитат на спазване на съюзния договор от страна на Сърбия”. Засегнал болното място на българската външна политика, той осъди заплахите на Данев за възобновяване на военните действия като съвършено неуместни, защото никой не допускаше „България да воюва едновременно със съюзниците и Турция” [125]. Последвалите събития го опровергаха за жалост в най-лошия смисъл.

            На неверието, изказано от Сазонов, че Сърбия и Гърция могат да нападнат България, Бобчев възрази: „Това е най-вероятното, защото те са в положението на държащи владението.” Поради това съюзниците бяха длъжни да опразнят окупираните български земи, а Николай II да се произнесе по „спорната зона”. Външният министър увери, че арбитражът ще бъде задължителен, за да послужи за запазването на Балканския съюз след войната [126]. Доброто пожелание се нуждаеше от доказателства.

            Сазонов предостави на българското правителство да определи деня за подписване на предварителния договор, като покани и съюзниците да сторят същото. На 6 май той прояви готовност да пристъпи към арбитража при двояко подразбраното условие — арбитражът ще бъде задължителен и за двете страни, като съюзният договор остане в сила. Главното затруднение стопанинът на Певчески мост откриваше в натиска на генералите върху техните правителства, поради което предложи след подписването на прелиминарния мир да се извърши едновременно и равномерно съкращение на въоръжените сили до една трета или една четвърт от мобилизирания им състав. Българо-гръцкият спор подлежеше на едновременен арбитраж. Опитът на руския външен министър да се прави на оптимист не мина пред Бобчев, чийто извод бе пределно ясен: „Не трябва да ни приспива (Сазонов — б. а.) и да ни спира да вземем военни мерки, за да бъдем готови и барутът ни да бъде сух” [127].

            В началото на май 2-ра армия се прехвърли в Югоизточна Македония като недостатъчна противотежест на значителното гръцко военно присъствие. На 7 май генерал Савов нареди на генерал Иванов, чийто щаб се премести в Сяр, да избягва всяко предизвикателство „предвид на особено деликатното политическо положение в настояще време”. Според необорими сведения Гърция и Сърбия вече бяха в съюз против България. Войските не трябваше в никакъв случай да отстъпват заетите места, като осигурят двата бряга на Струма и Ангиста „с цел при нужда да можете (генерал Иванов — б. а.) да преминете в настъпление със значителни маси и през двете реки”. Постепенно и „без бой” 2-ра армия трябваше да се утвърди на изходни позиции за настъпление: „Имайте предвид, че в случаи на откриване военните действия като първа задача Вам вероятно ще бъде поставена отрязването на цялата гръцка армия, изходяща се между Кавала и левия бряг на Вардар от Солун, а след това и завземането на Солун” [128]. Армията се прегрупираше с оглед на нововъзникналите военностратегически намерения.

            Обиколките по посолствата взеха да омръзват на Данев и той предупреди Никълсън, че ако Европа не може да наложи волята си на съюзниците, България ще намери средства да наложи мира, защото всъщност само българи и турци са воюващи страни. На 7 май първият български делегат се обърна към Грей с молбата, щом съюзниците протакат, силите да улеснят сключването на отделен мир. Ръководителят на Форин офис съобщи, че турците са готови да подпишат предварителния мир, който веднага да влезе в сила, обаче отказа да се намесва в „семейните спорове” на Балканския съюз, а сключването на отделен мир означавало разтуряне на съюза — „цял скандал”. Данев възрази, че споровете между съюзниците засягат пряко въпроса за мира, а „колкото до скандала, той вече съществува предвид сключения съюз между Сърбия и Гърция против България”. Същата вечер посланическата конференция одобри българското становище и реши да настои по-енергично пред съюзниците да подпишат „час по-скоро” предварителния мир, като им се даваше право да си кажат думата по въпросите, предоставени за разрешение на силите [129].

            Събрани на 7 май следобед, съюзническите делегати пак поискаха да изземат запазените права на силите относно границите на Албания, Беломорските острови и финансовата конференция. Данев разясни становището на българското правителство „да се подпише без забава прелиминарният мир тел-кел (непроменен — б. а.)”. Ако съюзниците държаха да нанесат своите поправки на договора, той се съгласи на лична отговорност да почака от 24 до 48 часа, за да убедят силите да ги приемат и чрез тях Османската империя. Първият български делегат заяви, че е излишно да се събират отново по този въпрос, понеже не е дошъл изобщо да преговаря по предварителния мир, чиято формула е одобрена от силите [130]. И напусна салона.

            Министерският съвет не виждаше друг изход, освен силите да заставят съюзниците да подпишат, като техните искания се поместят в приложените протоколи, и ако не се съгласят — да позволят на България да подпише отделен мир. Спомена се за съвета на Сазонов българската делегация да определи деня и съюзниците да подпишат без отлагане — „ако не остава друга надежда” [131].

            Водачът на османската делегация Осман Низами паша не посмя да предложи на Данев сключването на отделен мир, но бе готов да възприеме този последен дипломатически ход. Той бързаше да подпише договора за мир, който незабавно да влезе в сила, пожелание, охотно прието от българска страна. Доскоро непримиримият младотурчин сметна за необходимо да се оттеглят и демобилизират войските, като се опразни територията между Чаталджа, Булаир и линията Мидия — Енос. Данев обеща да се напусне посочената територия, щом се определи новата граница, но тези въпроси подлежали на разглеждане след подписването на мира [132]. Високата порта търсеше начин да възвърне част от позициите си в Тракия.

            Правителството чакаше с нетърпение да се съсредоточат сборните дружини около София, но Министерството на войната не осигуряваше нужното количество хранителни припаси чрез реквизиционните комисии и прехвърли тежката грижа върху Главното тилово управление. Генерал Савов използува случая да ухапе Министерския съвет: „Не сме в състояние да посрещнем нуждите на 20 000 души, ами какво ще правим тогава, когато ще ни се наложи само в няколко седмици да съсредоточим 100 000 души?” Напредваше сформирането на 5-а -армия съгласно тайната заповед ¹ 218 на помощник-главнокомандуващия от 7 май 1913 г. и оповестено на 12 май в София от нейния командуващ генерал Тошев [133].

            Генерал Савов помоли генерал Никифоров да не се намесва в неговите чисто оперативни разпореждания, което водело до толкоз изстраданото двувластие. Ако това продължеше, той не виждаше друго, „освен да се откажем да водим всяка нова война”. Военният министър трябвало да знае по-добре от Главното командуване спешните изисквания на политическата обстановка. Полковник Нерезов направо телеграфира, че щабът на действуващата армия ще прави всичките си разпореждания „мимо него (Военното министерство — б. а.) и в нищо няма да иска неговата помощ” [134]. Двамата меродавни дейци в Главната квартира притискаха изпадналия в царска немилост генерал Никифоров дори по въпроси на тила. Неуреденото снабдяване предизвикваше чести пререкания.

            Запитан от министър-председателя, помощник-главнокомандуващият изказа на 8 май мнението да се отиде на отделен мир с Османската империя, ако е искрено желан от Портата и не се срещнат „някои затруднения или неудобства” по най-целесъобразно намерения от правителството начин. Той предложи да се прекратят военните действия за шест месеца, като двете страни оттеглят войските си от Чаталджа и Булаир. След определянето на неутрална зона двете се задължаваха да не оставят в Тракийския оперативен театър повече от една пехотна дивизия с полагащата й се артилерия и кавалерия. Ако в определения срок не се сключеше мирът и военните действия се подновяха, предупреждението се правеше 45 дни по-рано. Този път условията трябваше да бъдат отбелязани писмено, а споразумението сключено между двамата главнокомандуващи и потвърдено от техните правителства [135].

            В случай на затруднения при сключването на отделен мир и при липса на надежда заплашващите съюзници да се съгласят веднага да подпишат предварителния мир, тогава генерал Савов предлагаше да се постигне споразумение с Портата за окончателното прекратяване на военните действия. Ако в Цариград приемеха предложената от великите сили граница с точното й и подробно прокарване от една смесена комисия, включваща представители на великите сили, можеше да се извърши демобилизация на армиите само за двете воюващи страни. Българските войски щяха да се оттеглят на линията, искана за граница, а османските войски се задължаваха да напуснат Чаталджанската позиция, като до сключването на мира двете страни да не държат в Тракия повече от една пехотна дивизия [136]. Предложение, осъществено за зла участ едностранно.

            Подскокоросан от Белград и Атина с обвинението срещу Данев в липса на „задружност”, Сазонов обърна внимание на българите да не проявяват „излишна привързаност”, защото, ако сключат мир, без да дочакат съюзниците си, „то те ще вземат върху себе си началото на разрива на съюза, после което те не могат да разчитат на уважение на съюзния им договор от страна на Сърбия”. Заплашването на Данев за възможно подновяване на бойните действия на Чаталджа и Булаир се сметна неуместно, понеже не се предполагаха „сериозни намерения от страна на България, едновременно да воюва и със съюзниците, и с Турция”. Гешов на 8 май възложи на Бобчев да обясни, че бързането да се подпише мирът „е много естествено”, защото войските се намират в „ужасно бездействие'', правят се непосилни парични жертви, войнишките семейства гладуват. Опозицията обвиняваше Русия, че не е допуснала диктуването на мира в Цариград, бичуваше и съюзниците, че умишлено протакат преговорите и отлагат подписването на мира. Министър-председателят постави Сазонов пред избора или да накара съюзниците да подпишат колективно мира, или да се съгласи българската делегация да определи срока, в който предварителният мир да бъде непременно подписан дори без съюзниците [137].

            С ловки подмятания съюзниците успяха да внушат на Сазонов парещото го подозрение за някакво „шушу-мушу” между България и Австро-Унгария, което било „опасна игра”. Той лично не вярваше, че България ще се реши да отиде против Русия и Съглашението, защото „имал и средства да ни вкара в правия път”. Бобчев се опита да поясни, че България не може да изостави своите сънародници в Македония, търпящи всекидневните насилия на чуждите окупационни власти. Тя „води и ще води национална политика, а и славянска, доколкото не е в противоречие с интересите ни”: „Русия трябва да държи за България, без която на Балканския полуостров няма славяни.” Сазонов недоверчиво подхвърли, че българите били „прусаци на Балканите”, и пак настоя споровете да се уреждат бързо, без да бъдат докарвани до конфликт, представян като „подшушнат отвън” [138]. В Петербург все повече си пробиваше път уравнителството — Одрин за България, Скопие за Сърбия, Солун за Гърция.

            Генерал Хьотцендорф възнамеряваше да подготви военна намеса в очертаващото се сблъскване между съюзниците, като смаже Сърбия още преди Русия да й окаже помощ. Но Франц Йосиф възрази, че подобна стъпка е в зависимост от държането на Румъния. А то било против България. Граф Берхтолд пък се ограничи да осигури тила на България, което също не сполучи [139]. Съюзниците продължиха да бият пробития тъпан за „австрийските агенти на Балканите”.

            През втория етап на конференцията българските делегати се бореха не с представителите на противника, а с извъртащите представители на съюзниците. Преодолееше ли се едно препятствие по пътя към мира, веднага се издигаше друго. Измислиха се седем поправки на проекта Грей, макар посланическата конференция да отхвърляше всяка промяна на текста.

            На 8 май Маджаров пак изтъкна във Форин офис, че ако продължава съюзническата тактика на протакане, България ще се види принудена да се разбере направо с Портата. Сърбия и Гърция не само нарочно бавеха, но и действуваха за привличане на Румъния в обкръжаването на България. Сър Едуард каза, че не е дошло време за тази крайна стъпка, обаче даде да се разбере, че „това може да стане и че ако Турция се противи, Англия може да отстрани мъчнотиите”. Но силите не желаеха да вземат инициатива за пряко споразумение. Граф Бенкендорф предупреди, че това ще се претълкува в Петербург като „край на съюза”. Маджаров възрази, че Русия трябва да упражни цялото си влияние върху съюзниците да подпишат договора без всякакво отлагане, защото на България не остава друго, освен до няколко дена да се споразумее направо с Портата или да й продиктува мира след нови победи. Данев допълни, че е необходимо „мълчаливото съгласие” на силите за преки и отделни преговори с империята, като се постави ребром въпросът — „другояче бихме били принудени да форсираме Чаталджанските укрепления” [140].

            Заклинанието на Сазонов „по никой начин” да не се пристъпва към подписване на отделен мир, понеже височайшият арбитър ще зареже мисията си, подтикна Гешов на 9 май да поиска от Съглашението да се приемат разгласените от съюзниците изменения в проектодоговора. Той се позова на сръбската нота, упрекваща България в отцепничество, след като било решено всички отговори да се дават единодушно. Тогава Данев предложи да се повдигне отново въпросът за точното определяне на границата в Тракия, щом протакането е налице. Мъчнотията произлизаше от решението на посланиците да държат на проекта „тел-кел” и да приемат като поправка само уговореното по взаимно съгласие между воюващите държави [141].

            Уморен от скъпо струващите „дивотии”, на 10 май Гешов се оплака горчиво на Теодоров: „С неотстъпчивостта си станахме причина да се сдружат нашите съюзници-съперници.” Вместо предложения от Сазонов арбитраж на Съглашението по българо-гръцкия спор правителството предпочете този на целия „европейски концерт”. Силно нараснаха съмненията, че Сърбия ще се подчини на договорния арбитраж. Министър-председателят се боеше да не се даде повод да избухне нова война, преди да са се оттеглили войските от Чаталджа и Булаир, поради което заповяда на генерал Савов да вземе всички мерки за избягване на всякакви инциденти. Той се възпротиви на Главното командуване, мечтаещо за 2—3 дена да се завземе Солун, създавайки „един свършен факт”, понеже желаеше споразумение. Гешов се обърна към царя: „Дано се намери средство, за да се тури край на тая твърде опасна игра — опасна, защото ще застави съюзниците ни да отлагат подписването на прелиминарния мир, опасна, защото може да им даде очакван от тях повод да ни нападнат.” В Министерския съвет се изказа мнението, преди да се вземе това съдбоносна решение, да се извикат генералите, за да се разискват всестранно въпросите, както преди войната с Османската империя — дали България е готова и дали с осигурена „откъм гърба”. Полковник Романовски откровено предупреди, че ако при една война със Сърбия Австро-Унгария я нападне, не е изключено от Петербург „да натиснат турците да ни нападнат изотзад”, а и Румъния нямало да остане неутрална без ново „възнаграждение”. Потиснат от гледката на мрачния небосклон, Гешов въздъхна мъченически: „Бог да пази България!” [412]. След като нито управниците в София, нито великите сили можеха да я опазят.

            Генерал Савов призоваваше командуващия 2-ра армия да се въоръжи с търпение както под Одрин, докато 4-а армия заеме мястото си в Македония: „Тогава веднага ще повдигнем тона на нашите действия.” Но продължавайки да „пъплят” в освободените от българските войски земи, гръцките части се насочиха към мостовете Кючуккюпрю и Вълчиста на р. Ангиста, за да ги завземат и срежат железопътното съобщение между Тракия и Македония. Тук на 9 и 10 май Серската бригада, разположена по околните височини, спря и отхвърли назад нашествениците, достигайки линията чифлика Доксамбос при Тахинското езеро — върха Исар южно от с. Радолево. В ожесточения бой, първо бойно кръщение на младите македонски българи, се употребиха картечници и оръдия, чиито гърмежи предвещаваха скорошен сблъсък в големи размери. От българска страна жертвите наброяваха 28 убити, 130 ранени и 10 безследно изчезнали, а от гръцка — 107 убити и 550 ранени. Гешов узна от БТА, че при Ангиста избухнали „формени сражения”, и веднага поиска подробности от генерал Савов: „Гледайте да се тури край на сражения, които могат да ни докарат неизчислими злини, чрез даване повод за една атака от страна и на сърби, при обстоятелства, съдбоносни за нас предвид на положението, в което се намираме. Противниците ни могат нарочно да искат да предизвикат това. Бъдете крайно внимателни” [143]. Основателно предупреждение, забравено на 16 юни 1913 г.

            Гръцкото правителство избърза да връчи чрез Папас оплаквателна нота и Гешов помоли Главното командуване да се спре всякакъв огън. Генерал Савов възрази, че на гърците не се полага да протестират, щом са нахълтали в освободени вече земи, където са неканени гости. Той не допусна да се говори за неутрална зона, и то с езика на победител към победен: „На тая нота трябва да се отговори с още по-голяма енергичност. Това ще накара гърците да се наврат в черупката си. Толкова повече, че те добре знаят, че каквото и да стане, те ще бъдат в два дни унищожени, защото над главите им като чук стои една грамадна българска маса. . . Аз не мога да препоръчам друго, освен гърците да се оттеглят и опразнят територията, която неправилно са заели.” Помощник-главнокомандуващият прецени, че е време да се изтегли гарнизонът от Солун, тъй като крал Костантинос се готви за война „в твърде скоро време” [144]. Царят одобри предложението.

            Венизелос ловко използува значителния инцидент, за да обяви пред вестникарите хитро скроения сценарии, по който се разигра генералната репетиция за 16 юни. България „без декларация обявила война на Гърция”, обаче неговото правителство решило спокойно да държи очаквателно положение, понеже лично все още бил наклонен да вярва, че българското правителство било „чуждо на тая инициатива на българския военачалник”. Той отрече съществуването на отделен договор между Гърция и Сърбия, слуховете били „чиста фантазия”, нямал дори такова намерение, „обаче между Гърция и Сърбия съществуват тъждествени интереси, които могат да бъдат донейде в разрез с българските интереси и при известна евентуалност да им наложат известни кооперации”. По сведения на генерал Ейду почти цялата гръцка армия бе вече съсредоточена в Южна Македония — 215 000 души, от които 140 000 в първа линия. Коромилас се мъчеше да издействува споровете между тримата съюзници да се решат „чрез същия арбитраж”, като се свърже с „известно равновесие”, идея, внушена от съглашенските дипломати [145].

            Подозирайки, че генерал Савов може да върши работи „на своя глава”, на 12 май Министерският съвет нареди Главното командуване да влезе в преговори с гръцката Главна квартира за постигане на съглашение, което да тури край на зачестилите инциденти, заплашващи да докарат „извънредно” голяма опасност за отечеството”. Генерал Иванов и Сарафов се упълномощиха да разискват в Солун за определянето ако не на неутрална зона, то поне на демаркационна линия между двете армии [146]. Без да се предрешава подялбата.

            Отзвукът от боя при Ангиста достигна монархическите върхове на Европа. Сватбен случай събра Вилхелм II, Николай II и Джордж V в Берлин на 11 май, когато долетя телеграма от сестрата на кайзера за предстоящи военни усложнения между Гърция и България поради навлизане на български войски в несъществуващата „неутрална зона”. След бърза размяна на мисли Николай II изпрати телеграма до Фердинанд, в която го предупреди строго да не се стига до военни усложнения, „отговорността за които ще падне върху България”. „Виновникът” се посочи веднага, без да се провери умишлено скроеното оплакване на кралица София. Императорът, „много сърдит на България”, помоли и кайзерът да обърне нужното височайше внимание на Фердинанд „върху големите опасности, които би имало едно ново пламваме на Балканската война за участвуващите държави”. Германската политика не смяташе времето подходящо за ново сблъскване на полуострова. Крал Джордж се изказа много остро срещу личността на Фердинанд, който могъл да провали конференцията в Лондон. Царят отговори, че „България не е никога предизвиквала никого и е въодушевена от силното желание да избегне конфликта”, обаче подобни намерения трябва да имат и в Атина и Белград [147]. За разлика от балканските си съперници Фердинанд не разполагаше с опора в никоя от големите управляващи династии.

            Гешов се възползува по друг начин от случая Ангиста, за да потвърди мнението си, че протакането на преговорите за мир прекалено възбуждало военните и гражданските среди в България, та се създавала нагорещена атмосфера против съюзниците, бавещи нарочно подписването на мира. На 11 май той възложи на Хаджимишев да заяви на Коромилас, че протакането не води до мирно уреждане на споровете, вреди на съюза, следователно мирът трябва да се сключи по-скоро, за да се пристъпи към „радикално уреждане” на всички спорове [148]. Съюзниците обаче влагаха съвсем друг смисъл в определението „радикално уреждане”.

            Държейки правителството под напрежение, генерал Савов на 10 май го предупреди да не смята положението осигурено след прехвърлянето на някои бойни части от югоизток на запад: „Това е само паяжина, която при първия натиск на силен противник ще се скъса. Положението ни следователно от стратегическа гледна точка продължава да е критическо. Политиката ще го направи критическо-непоправимо, ако старият метод за протакането преговорите в Лондон и при сегашните преговори се повтори. Веднъж Турция е склонна да подпише сепаративен мир с нас, това според моето скромно мнение трябва да стане безогледно, за да можем час по-скоро да си съсредоточим войските там, дето висшите народни интереси ги викат. Всяко бавене в сключването на мира ще бъде катастрофално за България.” Той напълно сподели възгледа на Гешов, че гърци и сърби могат нарочно да предизвикат въоръжено стълкновение, но не допускаше в никакъв случай да се прекъсне железопътната връзка между Тракия и Македония. Въпреки отстъпките предизвикателствата на непрестанно „пъплещите” гърци щяха да продължат. И помощник-главнокомандуващият пак посочи изхода: „Мир с Турция по-скоро, за да можем по-скоро да си съсредоточим войските. Всяко бавене е пагубно за нас и ще постави командуването в абсолютна невъзможност да си изпълни дълга” [149]. От „политиканите” се изискваше незабавен мир в Тракия, без да се осигури неговото дългосрочно гарантиране.

            Министерският съвет си взе „сериозна бележка” от мнението на генерал Савов, но му се напомни на 11 май за съглашенските предсказания, че подписването на отделен мир ще се сметне от съюзниците за нарушение на договорите, което пък би им дало удобен повод да ги обявят за невалидни. Съображението на Гешов бе да не се плашат съюзниците, протакащи нарочно подписването с цел да се задържат повече време българските армии на Чаталджа и Булаир. Без да приема арбитража с Гърция, правителството се произнесе да бъде теглена демаркационна линия в Югоизточна Македония върху основата на статуквото [150].

            За да не се бави повече подписването на мира и не се дава повод на съюзниците да се връщат на стари искания, Министерският съвет единодушно постанови уточняването на границата Мидия — Енос да се впише само като решение в протоколите на посланическата конференция. След като международната комисия прокараше на място граничната линия, българските войски щяха да се оттеглят на новата държавна граница, а османските — от Чаталджа, със задължението да не се държи в Тракия повече от една пехотна дивизия до окончателното сключване на мира. Данев обаче продължи с променлив успех да наобикаля и убеждава посланиците да наложат на Портата уточняване на границата като приложение към договора. Той разбираше, че този въпрос сега не може да те разреши, но искаше чрез неговото повдигане да натисне върху съюзниците — особено гърците, погубили му цяла седмица в безплодни преговори [151]. Надеждата се възложи на сър Едуард, който бе в положение да застави протакащите делегати да приемат предложената формула с поправката, че договорът веднага влиза в сила.

            Помощник-главнокомандуващият заповяда със стиснати зъби: „До разяснение на политическото положение вземете строги мерки никакви поводи за предизвикване от наша страна да не се дават. Също да се спрат всякакви активни действия.” Генерал Иванов отговори, че гърците предизвикват инцидентите, като последният „се разви в опасен бой”. Той настоя по дипломатически път да се тури край на подобни, далеч водещи сблъсквания. Генерал Савов се позова на правителствената заповед и разпореди: „Засега да се спре всякакво движение на нашите войски напред, за да не се създадат някои непоправими сериозни усложнения.” Българските войници обаче трябваше да отговарят на огъня с огън, на атаките с контраатаки. „Изтикването” на съюзниците се отложи. Налагаше се избягването на всякакъв вид инциденти, за да не се създават „сериозни затруднения на висшето командуване и на правителството” [152].

            В срещите си на 10 и 11 май Хилми паша каза на Салабашев, че Високата порта желае скорошното сключване на мира и ако Сърбия и Гърция разиграват, ще го подпише само с България. Той възнамеряваше да предложи постигане на споразумение за „приятелски неутралитет” с петгодишен срок. Като познавач на Македония посланикът говори на колегите си и в Балплац, че „Костур, Охрид, Дебър, Тетово, Скопие и Куманово са чисто български и че всичките местности на изток от изброените градове са населени само с българи, с твърде малко изключение”: Тези българи са по-силно националистически настроени, отколкото даже населението от София.” От собствен опит Хилми паша предричаше, че ако македонските българи останат под чужда власт — „на Балканския полуостров няма да има траен мир”. Той прегърна съвета на граф Берхтолд да се установят тесни приятелски отношения със силна България. В същото време гръцкото правителство удвои усилията си в преговорите чрез Вехиб бей, брат на Есад паша, за привличане на довчерашния враг в противобългарската коалиция [153].

            Най-сетне на 11 май Грей съобщи на Маджаров, че османските делегати са готови да подпишат без изменение предложения от посланическата конференция договор за мир. Резервите можеха да се направят при подписването, за да ги разгледат по-късно посланиците: „Ако България е готова да подпише договора, Европа ще може да наложи, тия дни и на останалите съюзници да го подпишат без изменение.” Пълномощният министър напомни, че България чака от десет дни подписването на мира и за да не го забави „нито един ден”, отложи в особен протокол искането си за уточняване на границата в Тракия. Той посъветва правителството, ако сър Едуард не сполучеше в натиска си, да се отиде на отделен мир с Портата предвид споразумението между Сърбия и Гърция срещу България. Гешов се отнесе незабавно до Сазонов с молба да въздействува здраво в Белград и Атина, защото инак България ще бъде принудена да даде срок за подписването. Растящото негодувание срещу неверните съюзници застрашавало „да помете” Балканския съюз. На свой ред Теодоров обърна внимание на Поанкаре, че опасността за съюза произлиза от Гърция и Сърбия, съсредоточили всичките си сили против България [154]. Исканията на съюзниците не се приеха от посланическата конференция за включване в предварителния договор, следователно трябваше да бъде подписан без отлагане, щом не се преодоля упорството на „европейския концерт”.

            Преди още да се подпише договорът за мир, сръбското правителство побърза д оповести ревизията на съюзния договор с България. На 12 май Спалайкович връчи на Гешов вербална нота, с която цяла Македония се обяви за „спорна територия”, подлежаща на дележ чрез общо споразумение между съюзниците. И всичко това в името на „нужното равновесие на Балканите”. Нито дума за волята на населението, живеещо в освободените земи. Измисляйки някакви „извъндоговорни услуги” и преповтаряйки мнението си за недопускане до Адриатическо море, сръбското правителство търсеше възнаграждение и обезщетение в Македония. На съвета от Петербург да се търси разширение към идващата наред Хабсбургска монархия то упорствуваше, че не може да изпусне от ръцете си Македония, „за да гони гълъба, който е още на покрива” [155]. Всъщност управляващите кръгове в Белград се стремяха да вкарат повече гълъби в кафеза на своята държава.

            Чувствителният Гешов бе разочарован до дъното на душата си и не намираше достатъчно силни думи да изрази възмущението си. Той хранеше съмнения, че меродавните фактори на Сава искат да се възползуват от боя при Ангиста, за да изострят още повече междусъюзническите отношения. На Бобчев бе предадено поверително, че царят и правителството са решени да турят точка на инцидентите, но „военните са много възбудени против нашите съюзници като виновници за отлагането подписването на мира”. Министър-председателят обясни, че България ще даде къс срок за подписване на договора, за да се потуши всекидневно нарастващият гняв против протакащите съюзници [156]. Съществуваше и друг категоричен начин — да се подпише с Портата един акт за прекратяване на войната, гарантиран от великите сили.

            Изпратен в Париж по финансови въпроси, Теодоров разрешаваше дипломатическите. Той се зае да убеждава колебаещите се в ползата от общия арбитраж на силите по спора между България и Гърция, за да се запази влиянието на Съглашението в тези две страни, понеже не могат да бъдат задоволени едновременно и еднакво. Теодоров не споделяше становището на Данев и неговите съпартизани, че „трябва да наложим със сила на гърците нашата воля”, а се надяваше с помощта на великите сили „въпросът да се реши без война” [157].

            Състоялото се на 13 май следобед заседание на Министерския съвет не доведе до единомислие. Извиканият от Белград Тошев бе уверен, че сърбите се готвят да нападат. Войната изглеждаше предстояща, поради което се налагаше да се печели време, докато българските армии се съсредоточат на запад. Реши се Гешов да се срещне с Пашич в Цариград. България щеше да се бие за правата си или ако бъде нападната, или ако сърбите не се подчинят на арбитражното решение. Но тя се нуждаеше от съдействието на силите и истинския неутралитет на Румъния, които не бяха осигурени. Карол пак напомни, чe няма да позволи създаването на голяма българска държава и ще се намеси против нея при първия сгоден случай. Фердинанд се въздържаше да тръгне с Тройния съюз и по финансови причини: „Ще умрем от глад, господин Гешов.” А добросъседството на север изискваше нова териториална жертва, и то значително по-голяма, за каквато в Букурещ „си точеха зъбите”. Там заявиха, че както Австро-Унгария не би позволила създаването на Велика Сърбия за сметка на Велика България, така и Румъния не би понесла образуването на по-голяма българска държава [158]. И се вслушаха в предложението за противобългарска коалиция.

            Вечерта Сазонов съобщи на Бобчев, че арбитражът се приема с известни уговорки. България и Сърбия трябвало да се споразумеят върху какви годе отстъпки”: „Ние не ви предлагаме нищо и не ви се бъркаме, но вие от себе си направете възможното.” Пълномощният министър отговори категорично: „Възможното сме направили. То е в спорната зона, вън от която нищо не отстъпваме.” От „спорната зона” се очакваше да се получи поне полагаемото — Струга и Кичево. Сазонов си направи оглушка и посъветва да се приеме и извърши едновременно арбитраж на Съглашението по спора с Гърция [159]. Докато Бобчев търсеше справедливостта — „да ни се даде, що ни се пада”, съюзниците щедро раздаваха златни монети и ордени все първа степен.

            Проявявайки настойчивост, Сазонов нареди на Неклюдов да склони Гешов заедно с карта в ръце да обсъдят „какво би могло, без сериозни лишения за българите, да бъде отстъпено на Сърбия, за да се облекчи положението на нейното правителство, намиращо се под натиска на армията”. Следователно, за да приеме Сърбия изпълнението на руския арбитраж, бе необходимо: „България да възприеме известни отстъпки за закръгляване на границите й” [160]. За настроенията в българската армия нe се държеше сметка.

            Друг съвет се чу от Берлин, където Цимерман изрази желанието на великите сили за мир чрез „полюбовно споразумение между съюзниците и взаимни отстъпки, и жертви даже, понеже в този момент една втора война на Балканите няма да бъде уместна”. Според него българите трябвало да предпочетат търпението „за някоя и друга година”, вместо сега да бъдат непримирими. В случай на война обаче се препоръчваше предварително споразумение с Румъния с цената на други компенсации” [161]. Търпението не стигна до следващата година. Понеже силите бяха поставени в унизителното положение да бъдат изнудвани по въпросите за Албания и островите, Грей започна да държи твърд език.. На 13 май в заседание на посланическата конференция умореният от чакане председател предложи да се поканят на следващия ден делегатите на воюващите страни да подпишат договора за мир „тел-кел”. В случай на отказ от съюзниците на България Европа щеше да се погрижи „да не шават”, а България и Османската империя можеха да подпишат мира, защото всъщност само техните армии стояха една срещу друга на Чаталджа и Булаир. И действително на 14 май сър Едуард произнесе знаменитите си думи: „Които делегати желаят да подпишат, нека сторят това, които не желаят, нека си отидат.” Нещо небивало в дипломатическата история. За да се предотврати всякакво по-нататъшно протакане, Данев, почувствувал „морална подкрепа”, се съгласи да подпише, като направи резерва само за границата в Тракия и правата на делегатите в Парижката финансова конференция, а в едно приложение България и Османската империя щяха да заявят, че за тях договорът влиза в сила с подписването му [162]. Великите сили показаха силата си.

            Сръбските делегати се оправдаваха с липса на наставления от Белград, а гръцките разпространяваха в печата разни небивалици за боя при Ангиста. Маджаров отбеляза пред Никълсън, че се подготвя „срамно нападение” срещу България. „Европейският концерт” щял твърде късно да вземе необходимите строги мерки. Държавният подсекретар се надяваше, че решителността на сър Едуард ще предотврати войната между съюзниците. Пълномощният министър защити мнението, че ако още в началото бе подписан отделен мир с победената империя, съюзниците на България също щяха да подпишат, когато видят, че българските армии не са приковани към Чаталджа и Булаир. Теодоров, смятащ вероятна войната между съюзниците, се обади от Париж, че Сазонов трябва да бъде предупреден, че ако не се подпише веднага мирът, правителството ще напусне властта, защото „не се вижда доста поддържана от Русия” [163].

            Различията между ръководителите на двете управляващи партии проличаха и в дипломатическата преписка. На 14 май Данев не сдържа недоволството си в телеграма до Гешов по повод чутото от един посланик, че „българите държат за Солун само за галерията, което той знаел от най-добър източник”: „След зряло обсъждане на въпроса и особено след установеното вече съглашение между Сърбия и Гърция отговарям, че не съм по никой начин съгласен да се предостави българо-гръцкият спор на арбитраж, според както предлага Сазонов“ [164]. Становище на следващия министър-председател.

            Ризов не донесе нищо обнадеждаващо от двудневния си престой в сръбската столица. Решението да се задържат всички окупирани земи в Македония, „даже с риска на една война”, бе непоколебимо и непримиримо. Хартвиг, наречен „подкрал” на Сърбия, обещаваше „обезщетение” в безспорната зона и обща граница е Гърция. Сръбската армия завърши съсредоточаването си срещу България и войната изглеждаше неизбежна, ако не се намесеше лично Николай II. Ризов обаче се съмняваше дали в Белград щяха да се подчинят дори на неговото арбитражно решение, понеже пренасяха арбитража върху въпроса за ревизията на договора и отказваха да го разбират като негово точно изпълнение [165]. Половинчатата теза, че Сърбия нямала юридическо право, но имала морално основание да добие повече, отколкото се предвиждаше, си пробиваше път до Нева.

            Много показателен разговор за морала в политиката се проведе между Ив. Ст. Гешов и Жюл Камбон на 13 май. Българският дипломатически представител припомни, че българските армии не пробиха Чаталджанската позиция и не спряха поне в Сан Стефано или Макрикьой, пред вратите на Цариград, не по военни, а по политически причини. България не можеше да си позволи сблъсък със своята освободителка и прекрати бойните действия срещу обещанието да се сключи по-скоро мирът и да се приложи буквално договорът със Сърбия. Той смяташе, че никой „сериозен и почтен арбитър” няма да вземе в съображение сръбските претенции извън „спорната зона”, защото договорът бе толкоз ясен и категоричен, че не подлежеше на никакво тълкуване. Камбон съветваше чрез благоразумие, хладнокръвие и умереност да се постигне „полюбовно споразумение”, понеже запазеният и укрепен Балкански съюз ще представлява „една нова велика сила, в която пруската роля ще играе безспорно България, така че не бивало да се пренебрегне тая първенствуваща роля в замяна на някои градовце и паланки”. Гешов говори за споразумение съгласно договорните условия със Сърбия и арбитраж с Гърция: „Но ако не стане нито едното, нито другото, нашите войски са готови да запазят интересите на българския народ със същата енергия и патриотичен полет, както бе ураганът ни срещу Турция през октомври т. г., и в такъв случай не те, не царското правителство, не България ще бъдат отговорни за новата война и последиците й, а други, съвсем други!. . .” [166].

            Граф Берхтолд не преставаше да настоява за бързо разбирателство между България и Румъния, за да бъдат предотвратени „непоправими злини”. Макар и още неподписан формално, съюзът между Сърбия и Гърция съществуваше на дело. Той изрази на 15 май готовността на Австро-Унгария да подкрепи България „дори и с демонстрация на войските” по границата със Сърбия, ако българското правителство се откаже открито от съюза си с нея [167]. Но Румъния също щеше да се намеси срещу България, с което Балплац трябваше да се съобразява.

            Опрян върху „изключителното надмощие” над съюзниците и уверен в „абсолютно гарантирания успех” при кръстосване на оръжията, на 14 май генерал Савов препоръча на правителството да държи неотстъпчиво рязък език: „Единственото средство, за да се избегне войната, е да бъдем готови всяка минута да я обявим, щом не бъдем удовлетворени.” Така помощник-главнокомандуващият се надяваше да повлияе благотворно на Съглашението, от чиито среди съюзниците черпели кураж да предявяват неудовлетворими претенции. Генералът се впусна смело в областта на голямата политика, правейки крайно погрешния извод, че и двете империалистически групировки ще предпочетат да спечелят България, защото „тя повече тегне на везните” с въоръжените си сили — от първостепенна важност за общоевропейската политика. България щяла да наклони везните в борбата между Тройния съюз и Съглашението и тъй като засега надмощието било на страната на Тройния съюз, то Съглашението ще се старае да задържи България, като я предпочете пред Сърбия и Гърция. Генерал Савов искаше да се всели в съглашенските сили убеждението с думи и дела, че „ние сме решени да отидеме докрай, ако тия ни права не бъдат удовлетворени”. Той пак настоя да се сключи отделен мир, ако съюзниците продължат умишлено да протакат, за да се прехвърлят още една-две дивизии срещу сръбските войски в Македония. По този начин сърбите щели „да се скрият в черупката си”, както направили гърците, а пък съглашенците ще побързат да ги посъветват да зачетат справедливите права на България: „Това е най-сигурният път за удовлетворяване на нашите искания при подялбата” [168]. Път, довел страната до крушението. Политическите разсъждения на висшите военни все още бяха в областта на теорията, поради което не вдъхваха опасения у правителството.

            За да възстанови телеграфните и железопътните съобщения между Солун и Карасули, генерал Иванов не виждаше подходящи средства: „Не могат да бъдат други освен атакуване, което, за да предприема, чакам Вашето (на генерал Савов _ б. а.) разпореждане.” Помощник-главнокомандуващият се обърна към министър-председателя за наставления и с молба да се протестира срещу „неокачествимата нахалност” на гръцките войски, стигнали до р. Галик. На 14 май Гешов най-строго насочи вниманието на Главното командуване „върху гибелните последствия за отечеството в днешното му неприготвено положение от подобни атаки”. Те можеха да докарат война с Гърция и Сърбия: „Заявявам Ви най-категорично, че сегашното правителство няма да се съгласи да бъде въвлечено въз втора война, ако тя не бъде разисквана и приготвена, както първата. Велико престъпление ще бъде да се постъпи в тоя случай другояче” [169].

            Министър-председателят държеше на поразклатеното си становище, че не са изчерпани още дипломатическите средства и отново настоя да се преговаря с гръцката Главна квартира за определяне на неутрална зона или прокарване на демаркационна линия, което според него нямаше да има никакво значение при разпределението на освободените земи. Генерал Савов се засегна от острата критика, почувствувана като съвсем незаслужена, понеже не откриваше „легален начин” за спиране на противосъюзническото гръцко настъпление. Той отхвърли като неоснователно обвинението, че „Главната квартира едва ли не се стреми да въвлече правителството в една война с досегашните ни съюзници, защото във всички свои мероприятия по отношение на тях не е правила нищо повече от онова, което е искало правителството”. В потвърждение се изтъкнаха исканията за прикриване на столицата и за съсредоточаване на войски в Югоизточна Македония. Помощник-главнокомандуващият поддържаше с още по-голяма увереност, че „сега е най-удобният момент за една война със Сърбия и Гърция, за да си осигурим веднъж завинаги първенството на Балканския полуостров”. Като развиваше своя възглед за „една борба с шансове на успех едновременно и срещу сърби, и срещу гърци”, генерал Савов подчерта чисто военното му съдържание: „Не може да служи за основание на правителството да предполага, че аз се стремя да го въвлека в една война, защото държи всичките и най-тънките нишки на политиката в ръцете си. То е следователно в положение да знае дали може да се воюва, или не, то има правото на вето” [170]. Вето, което можеше и да бъде уважено, ако царят не представляваше важна част от Главното командуване.

            Победоносният мир носеше награди. За да поласкаят Фердинанд с оглед по-нататъшното развитие на събитията, внушавайки му липсващите качества на пълководец, генерал Савов и полковник Нерезов взеха инициативата Орденската дума, която се състоеше от командуващите отделните армии, да подпише на 2 май акт за връчване на изработения в Берлин фелдмаршалски жезъл точно в деня на мира. След като се посъветва с генерал Фичев, царят прецени на 15 май, че „момента за подобно тържество е много зле избран” — „опасни времена” за отечеството и „тъжно настроение” сред армията и народа: „Сега ни предстои разрешаването на съвсем други задачи, за които Господ Бог да е нам на помощ!” [171]. И великите сили също. Жезълът остана на съхранение у генерал Савов, който дълбоко в себе си смяташе, че го заслужава повече от формалния главнокомандуващ.

            Въпреки честото застраховане при изказване на мнения в политическата област на 15 май генерал Савов предрече на Фердинанд, че управляващите кръгове в Петербург „в края на краищата ще отстъпят само и само да не изгубят България, от своята сфера на влияние”: „Но затова спрямо тях ние трябва да се държим достойно и с пълно съзнание на онова голямо значение, което принадлежи на България за в бъдеще да има за общоевропейската политика благодарение на нейната военна сила.” Той изключи всякакво „извъндоговорно възнаграждение”, защото между България и Сърбия се спазило правилото — „услуга за услуга”. Без помощта на двете български дивизии в Македония сръбската армия нямаше да надделее в сражението при Куманово, нито пък да завземе Скопие и Битоля. Предупрежденията за разваляне на Балканския съюз генерал Савов пренасочи към Сърбия, защото „България, опирайки се на своите права, произхождащи от договора и от необоримия факт, че тя положи най-големи усилия за сломяването на врага и понесла най-големи жертви при това сломяване, има безусловното право да си вземе онова, което по текста на самия договор е нейно” [172].

            Помощник-главнокомандуващият лекомислено отхвърли заплахата, че „България ще бъде блокирана от неприязнени съседи”, понеже всякога щяла да има надмощие „над тоя неустойчив и с памучен конец вързан блок”. Той виждаше в сближението с Румъния „широка перспектива за първенството на Балканския полуостров”. При неуспех на преките преговори с Гърция политиканствуващият генерал предпочиташе арбитража на всички велики сили. Уреждането на спора със Сърбия обаче имаше предимство поради влиянието си върху българо-гръцките отношения и върху становището на силите. Помощник-главнокомандуващият не допускаше намесата на трета страна по „вътрешния” въпрос на демобилизацията. Съюзниците сами трябваше да се споразумеят колко войски да оставят в Македония, като българските са най-малко равни на сръбските и гръцките, взети заедно. Предложението на Сазонов не се прие, защото неговите норми — „имат за пряка цел да ни омаломощят и поставят в положение да бъдем без сигурни средства да защитим своите права, когато ще се водят преговорите за подялбата на Македония” [173].

            Гешов изпрати Ризов и Тошев на 15 и 16 май в Одрин, за да помолят да бъде ускорено превозването на войските към столицата и същевременно лично се запознаят с духа на Главната квартира. А тоя бе доста войнствен. Полковник Нерезов говореше разгорещено за образуването на „истински чук”, който ще се стовари върху новите противници, ако се осмелят да нападнат. Генерал Савов се нуждаеше от 30—40 дни за завършването на съсредоточаването срещу сърби и гърци, след което — „ако не влезели в правия път, сме могли буквално да ги смажем”. И двамата обещаваха успех „сто на сто”, но дипломацията трябвало само да гарантира тила откъм Османската империя. Дошло време за ориентиране към Тройния съюз [174]. Такива препоръки се даваха от хора, представящи се за уж некомпетентни в областта на външната политика, но можещи да й попречат.

            Почувствувал се действителен главнокомандуващ, макар и без фелдмаршалски жезъл, Фердинанд заповяда на 15 май генерал Савов да направи незабавно разпореждане за бързо прехвърляне на една дивизия за защита на столицата. Той съвсем не очакваше да му бъде изнесена продължителна лекция по военна стратегия, с която обидно да се изтъкне неговата самодейност по военно дело. На 16 май забравилият царския указ помощник отговори поучаващо, че София не може да се осигури с една дивизия, а чрез ускорено съсредоточаване на войските в Македония. Политическата обстановка не позволяваше да се изтегли от Чаталджа нито една дивизия, което според генерала не само можеше да бъде фатално, но и оставането на другите дивизии ставаше „съвсем безумно и безпредметно”: „Ето защо нужна е политическа обстановка, която да позволява освобождаването на цялата ни армия от Тракийския театър, а тая обстановка може да настъпи само когато се подпише мирът” [175]. И като се оголи гърбът откъм Тракия?!

            На генерал Савов омръзна да слуша от цял месец, че мирът ще се подпише „утре”, та преди неговото сключване отказваше да разхвърля войските насам-нататък: „Това е противно на азбуката и правилата за воденето на войната.” Понеже и правителството не отговори на предложението да се отслабят „до минимум” войските на Чаталджа и Булаир и да се съсредоточат главните сили срещу Сърбия, помощник-главнокомандуващият го сметна за указание, че „политическата обстановка не благоприятствува за такава една рискована акция”. Той не допускаше разделянето на армиите на парчета, пръснати на фронт от Видин до Деркос: „Българската армия е твърде слаба по количество, за да се бие едновременно на четири фронта. Да сторим това, то е равносилно да се поставим в положение навсякъде да бъдем бити, защото ще бъдем навсякъде слаби” [176]. Умни мисли, забравени скоро под напора на чувствата, обзели главозамаяния военачалник.

            Най-жежко опари царя забележката, че не бива да взема решения по оперативни въпроси и да отдава „формални заповеди” по тях, преди да поиска мнението на своя компетентен помощник. Откровеното предупреждение, че подобна любителска намеса връзва ръцете на генерала и го лишава от свободата на действие, необходима за успешното водене на войната, от което Фердинанд може да бъде сполетян от съдбата на Наполеон III при Седан, нарани дълбоко самолюбието на монарха. Непослушният заместник държеше да бъде самостоятелен в стратегическите си съображения като лице, единствено отговорно за изхода на операциите, в противен случай си подаваше оставката. Посочвайки, че отечеството „благодарение погрешките на дипломатите” се намира пред прага на „една грозна катастрофа”, той съзираше спасението в „един пълководец със силна воля, със силен и самостоятелен дух, с твърд и хладнокръвен характер, пълководец, който в своите съображения по операциите и групировката на армиите да не се влияе нито от атмосферата на софийските критици, нито от късогледството на някои политиканствуващи генерали, защото някога докараха детронирането на един княз, а от трезвата логика на нещата, която му рисува истинската военна обстановка, от която само неговият дух трябва да се влияе, защото тя е истинската повелителница на войната” [177]. А не опиянението от победите.

            Генерал Савов не пропусна да изтъкне, че „когато още всички в София спяха спокойно в очакване на благата, които ще ни донесе съюзът”, взел енергични мерки за засилване на войските срещу съюзниците: „Направих всички съображения за групировката на армиите и тяхното съсредоточаване за новата възможна война. Но повече от това при тази обстановка аз не мога да направя, не мога да тегля повече войски от тука, защото на мене е възложена задачата да водя войната с Турция, да браня земите, които сме завзели от нея, против едно нейно нападение.” Помощник-главнокомандуващият отказа „на своя глава” да оголи югоизточната граница. На 1-ва софийска дивизия бе заповядано да се подготви за поход, без командуващият 1-ва армия да знае каква е нейната нова задача, но прехвърлянето й зависеше от сключването на мира: „Това става не вследствие заповедта на Ваше Величество, а защото влиза в съображенията ми за съсредоточаването на войските на оня театър. Иначе аз нямаше да изпълня заповедта на Ваше Величество, макар и с риска да бъда наказан” [178]. Следователно генерал Савов имаше характера да не изпълни и устната заповед за нападението през нощта на 16 срещу 17 юни 1913 г., ако бе в разрез с неговото убеждение.

            Помощник-главнокомандуващият се обяви против всякаква привързаност, защото дипломацията трябваше да даде на армията необходимите й 25—30 дена да се подготви за нова война. С прехвърлянето на войските в Македония: „Войната е избегната и сърбите няма да посмеят да направят ни крачка към София, защото ще бъдат ударени във фланг и тил от превъзходни наши сили, но затова трябва, първо — време, и, второ — политическа обстановка” [179]. От ловкостта и умението на дипломатите се очакваше незабавно сключване на мира с победената империя, което да откъсне армиите от Чаталджа и Булаир, и да се спечели време за тяхното съсредоточаване на запад, като се избегне преждевременното въвличане във война със съюзниците.

            Невярващ още на очите си, Фердинанд драсна гневно върху телеграмата: „Такъв престъпен тип!” Заплахите с държавен съд вече не минаваха, защото генерал Савов се окичи с лаврите на победителя: „Не Ви позволявам да правите шантаж с тоя процес. Аз съм в състояние да отговарям пред съдиите!” Извикан по тревога на 16 май в 22 ч., генерал Фичев завари царя прав, бледен и размахващ неколцина листа: „Генерале, четете! Нашият помощник, този престъпен тип, ще ме детронира. Какво трябва да се направи, за да се отдаде този час на военен съд и строго да се накаже?” Началникът на щаба се постара да успокои треперещия от възмущение монарх и го насочи към съветите на министър-председателя и главния прокурор, след което да се вземе подходящото решение. На следващия ден вечерта Фердинанд отново повика генерал Фичев, за да му извести, че е решен окончателно да се раздели с генерал Савов, когото ще даде под съд за нанесеното оскърбление, а той да поеме командуването на действуващата армия. Началникът на щаба постави условията — никаква война против съюзниците, разпрата да се предостави за уреждане от височайшия арбитър, незабавно спиране прехвърлянето на войски в Македония, а намиращите се там да заемат отбранителна положение. Царят прие условията и нареди на генерала да замине за Одрин, където ще получи и писмена заповед за отстраняването и заместването на дръзкия помощник-главнокомандуващ [180].

            Фердинанд обвини генерал Савов, че искал „да упражнява диктатура в България”, като си въобразил, че станал „голям човек, направляващ участта на България”. Недоволният предишен военен съветник, все по-често наричан „незаменим”, не щеше да бъде турян на равна нога с генерал Р. Петров, който бил „само чистил гащите на князчетата”, а получавал същите почести и награди. Генерал Савов сподели пред най-близките си хора, че не се бои от бъдещия процес, понеже „на дъното на куфара си” криел документи, компрометиращи страшно царя. Неговата слава и главозамайване достигна върха си. Генерал Сарафов му призна „широк ум и поглед”: „На Савов ние дължим поне половината от победите, защото той организира и снабди армията с почти всичко от времето, когато беше министър.” Генерал Вазов писа на помощник-главнокомандуващия: „Лично за теб, разбира се, две мнения няма. Твоите заслуги от всички се признават и в края на войната ти ще получиш всичко, каквото може да получи у нас едни пълководец” [181]. Но дойде друга война, отнела лаврите на генерал Савов.

            Изпратен с благопожелания за работа на новата длъжност, на 18 май генерал Фичев пристигна в Одрин и издържа четиричасов разговор с първия човек на Главната квартира. Генерал Савов пак изтъкна, че щом го е облякъл с прерогативите на главнокомандуващ, царят няма право да стеснява свободата му. Той спокойно заяви, че „няма да допусне чужда намеса, догдето той стои начело на армията и носи отговорността за воденето на войната”. Напразно генерал Фичев чакаше обещаната височайша заповед. Вместо нея се появиха Добрович и Ив. Стоянович, които успяха да помирят монарха и помощник-главнокомандуващия. Генерал Савов поднесе „най-искрени извинения” за неспазване на дължимия към царя начин на държане, което не направил умишлено и преднамерено за оскърбяване, а се поддал на „нервната атмосфера” [182]. Решаващо обаче бе становището на правителството, което скоро щеше да се кае.

            Фердинанд се оплака на Гешов от „чудачеството” на своя помощник, който го „просто изгонил от театъра на войната”. Министерският съвет обаче изказа мнението да не се избързва с отстраняването на генерал Савов от Главното командуване: „Не е време. Ако има някой, който да знае лудориите на Савов, това е Министерският съвет. Но интересите на България стоят по-горе от личните ни.” Царят уважи мнението на правителството, за да бъде избягнато неблагоприятното впечатление от една смяна сред армията и в чужбина. Но той бе допълнително възмутен от предложението на група младши офицери, обнародвано във вестниците, да се издигне паметник на генерал Савов, чието единствено достойно място според сполучливия израз на Малинов щеше да бъде мястото на Народното събрание, ако се срути. Самият генерал Савов не одобри апела и заяви, че няма „най-заслужил победител”, защото всички, от редника до генерала, изпълнили дълга си, всеки в кръга на възложената задача. Той призова офицерите да положат всичките си усилия за изкарване до края святото дело [183]. Паметникът бе издигнат посмъртно над гроба на генерала, обърнат по негова последна воля в посока към Македония, която неговата заповед от 15 юни 1913 г. хвърли в още по-тежко положение.

            Новината за енергичната постъпка на Грей се разнесе „като гръм” в столиците на съюзниците. Гръцкото правителство обеща да подпише предварителния мир, но след незабавна съвместна демобилизация и арбитраж на Съглашението. Хаджимишев изрази на 15 май опасенията си, че България ще бъде сериозно ощетена от руски или съглашенски арбитраж: „За да бъдем колкото-годе сигурни, че жертвите, които пак от нас ще се искат в полза на бъдещето на Балканския съюз, ще бъдат по-малки, нам се налага дълга да настояваме неизменно, щото въпросният арбитраж да бъде поверен на шестте сили“ [184]. Вилхелм II обаче поддържаше своя зет Костантинос, а Австро-Унгария не се стряскаше от разширяването на Гърция за разлика от случая със Сърбия.

            Въпреки споразумението за среща в Цариброд на 15 май Пашич оповести високо в Скупщината искането за преразглеждане на договора. Дълбоко впечатлен, Гешов се обърна към Сазонов: „Очевидно Сърбия не ще се подчини на никакъв арбитраж и стремглаво върви към ужасите на една братоубийствена война. Русия решена ли е да спре тая война и как?” Той отказа да приеме едновременен арбитраж по споровете със Сърбия и Гърция. Правителственият делегат Сарафов трябваше да опита в преките преговори с Венизелос да разреши миролюбиво въпроса за подялбата [185]. После можеше да се отиде и на отделен арбитраж.

            Интересна идея разви Теодоров, пребиваващ в Париж във връзка с подготвянето на международната финансова конференция. Той одобри свиждането с Пашич като „отлагателно средство” и препоръча да се направи всичко и с Гърция „за забавяне избухването на войната, защото отлагането днес е нейното отстраняване или спечелване утре”. Вторият човек в Народната партия бе за отлагане с „възможно повече дни” едновременната война със Сърбия и Гърция, предполагайки, че и след победа „ще дойде да се разправяме и с трета, даже и четвърта наша съседна държава” [186]. Това мрачно пророчество, трябваше добре да се проумее и запомни в Главната квартира.

            Постоянните търкания със съюзниците извадиха от равновесие дори такъв разсъдлив дипломат като Маджаров, който пак на 15 май писа със съжаление до Теодоров: „Поведението на сърбите погребва Балканския съюз. Сърбите ще изпълнят задълженията си само в един случай — когато видят, че ще бъдат бити.” За Гърция предвиждаше общоевропейско решение, като Петербургския протокол. Пълномощният министър бе склонен да се отстъпи на гърците нещо, но не и на сърбите: „Поведението на тия хора е тъй безчестно, щото всяка отстъпка ще означава съучастничество в едно престъпление... Те мислят, че са победили целия свят и че ще си пият кафето в София. Е, добре, нека заповядат” [187]. Напомни се за незадоволеното желание на крал Милан през есента на 1885 г.

            Министърът на финансите успя да изкопчи от парижките банки едва 25 000 000 франка заем, а бяха нужни поне още толкова. Френското правителство не позволи, понеже искаше да накара България да прояви отстъпчивост пред своите съюзници. Теодоров на 16 май отговори на Маджаров, че още преди 40 дни предсказал, че „ние не можем да избегнем войната срещу Сърбия и Гърция”. „Истинското злощастие”, което било необходимо да се предотврати или забави поне с няколко дни след подписването на мира [188].

            Неутралната зона между българските и гръцките войски в Южна Македония не можеше да се определи, защото те не бяха воюващи страни въпреки избухналите кървави стълкновения. Генерал Савов възрази против нейното приемане, за да не се признаят гръцките претенции в спорните райони, откъдето постепенно се изтласкаха малочислените български подразделения. Той предложи съюзниците да очистят Правищка и Нигритска околия и да се оттеглят на почетно разстояние. Гръцките кораби вече застрашаваха Кавала, поради което се наложи да се премине от предупредителна стрелба с халосни снаряди към бойна. Помощник-главнокомандуващият предпочиташе преките преговори, защото според него чрез арбитраж, нямало да се постигне желаното: „Толкова повече, че нашето стратегическо положение спрямо тях в настояще време е такова, че ние бихме могли да ги подчиним на нашата воля” [189]. Въпреки нежеланието на генерал Савов да одобри прокарването на разделителна линия, правителството реши да се преговаря и състави протокол, като двете армии се задължеха да не напускат временно заеманата територия зад линията. Дипломатическите средства бяха на изчерпване.

            Одобрил споразумението със Сърбия срещу България, Венизелос го прикриваше с благи приказки. На 16 май в Солун; той разви пред генерал Хесапчиев наглед миролюбивото си схващане
            То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

            Comment


              #51
              ЛОНДОНСКИЯТ ДОГОВОР ЗА МИР — ГРАНИЦА ОТ МИДИЯ ДО ЕНОС
              продължение

              Одобрил споразумението със Сърбия срещу България, Венизелос го прикриваше с благи приказки. На 16 май в Солун; той разви пред генерал Хесапчиев наглед миролюбивото си схващане за належаща необходимост от уреждане на спорните въпроси „по приятелски начин чрез взаимни отстъпки, като за запазване на великото дело не се караме за някаква си околия или за няколко хиляди души повече или по-малко, които ще вземе едната или другата страна”. В краен случай могло да се отиде на съглашенски арбитраж. На предаденото от генерала искрено намерение на българското правителство да дойде до задоволително уреждане на бъдещата граница министър-председателят подхвърли, че лично в Гешов има доверие,, но го подозира да „се влияе от армията”. Както и сръбското-правителство не било свободно в действията си, защото Главната квартира налагала волята си. Българският военен представител, засегнат, отбеляза: „Нашата армия е доста дисциплинирана и не се занимава с политика” [190]. С решаващото изключение на висшето командуване.

              Венизелос сподели по-откровено със Сарафов, че не вярва в успеха на преките преговори. Гешов не бил още отговорил на неговите предложения за подялба. Ето защо гръцкият министър-председател се залови здраво за арбитража, и то не само по спорните въпроси между България и Гърция, а и относно повдигнатия от Белград въпрос за ревизия на договора. Той настоя за обща граница между Гърция и Сърбия. На македонските българи щели да дадат пълни права. Така щял да се запази Балканският съюз и „главно да се избягнат военните стълкновения между съюзниците”. Целесъобразно било самите съюзници задружно да си разделят отстъпените територии,, като станат „съпределни”, макар Сарафов да възрази, че хора не могат да се делят като „мъртви вещи”. Що се отнасяше до предстоящите военни преговори, Венизелос разбираше разделителната линия като преминаваща през средата на една неутрална зона. Хаджимишев донесе, че крал Костантинос начертал върху картата с червен молив „крайните отстъпки” — от залива Лефтера до Сяр включително, като се „отказват” от Драма и Кавала. Но понеже Коромилас не се отказвал от Сяр, на 9 април била представена неопределена линия [191]. Самочувствието на гръцките ръководители доказваше, че вече са постигнали споразумение със Сърбия за задружни действия.

              Декларацията на Пашич в Скупщината, че Австро-Унгария предложила на Сърбия „цялата долина на Вардар със Солун”, ако се откаже от излаз на Адриатическо море срещу излаз на Бяло море, издаваше докъде стига сръбската експанзия на юг. Тошев намери, че при подобен език срещата в Цариброд става излишна. Стремежът за обща граница между Сърбия и Гърция за сметка на България не биваше ни най-малко да се поощрява. Генерал Савов поиска да знае „какво мисли правителството”, за да гради по-нататъшните си военностратегически съображения. Министерският съвет отговори на 17 май, че е решен да не се отклонява от договора: „И тъй като сърбите настояват да искат ревизията му, която ние не можем да приемем, положението продължава да бъде твърде сериозно.” Решимостта на управляващите кръгове в Белград да нарушат на всяка цена договора пролича и от тяхната упоритост да търсят някакво нарушение на военната конвенция с прекратяването на бойните действия при Чаталджа и Булаир, дори когато предстоеше подписването на договора за мир [192]. И след като великите сили наложиха спирането на огъня при Шкодра и опразването на града.

              С чисто английски похват на 15 май Форин офис изпрати покани до делегатите със съобщението, че тъй като те всички получили пълномощия да подпишат приложения в препис договор за мир, то нека бъдат добри да сторят това в уреченото време и на посоченото място — 12,30 ч. по Гринуич в Сен-джеймския дворец. Данев сметна мира за „свършен факт” и вече бързаше със сключването на специална конвенция между България и Османската империя, с която да се разрешат въпросите за амнистията, за военнопленниците, за оттеглянето на войските и правото на опция. Той говори на Хакъ паша относно необходимостта от добросъседство в Тракия, но събеседникът му все се вайкаше, че българите завзели Одрин, „прозореца на техен харем”, т. е. заплашвали Цариград. Трябваше да му се напомни, че Цариград бе застрашен и без превземането на Одринската крепост през есента на 1912 г., а оттеглянето на българските войски от Мраморно море ще опровергае казаното опасение [193]. В близко бъдеще опасенията принадлежаха на българската страна.

              Най-сетне удари дългоочакваният час. На 17 май 1913 г. Грей се появи на първото и последно заседание на конференцията за мир след възобновяването на преговорите и подкани делегатите на воюващите страни да подпишат договора за мир. Веднага се раздадоха изготвените предварително преписи и точно в 12,35 ч. подписите бяха сложени с невероятна бързина. Султан Мехмед V отстъпваше на балканските съюзници „всички територии на своята империя върху европейския континент, на запад от линията Епос върху Бяло море до Мидия върху Черно море с изключение на Албания”. Точното трасе на новата граница подлежеше на определяне от международна комисия. Великите сили си запазваха правото да се произнесат върху границите на Албания и съдбата на Беломорските острови. Финансовите въпроси се поверяваха за уреждане на международната комисия, свикана в Париж, а на специални конвенции се отреждаха въпросите за военнопленниците, подсъдността, народността и търговията. Договорът предстоеше да бъде ратифициран, като ратификациите се разменят в Лондон „по възможност в най-кратък срок” [194].

              Сър Едуард изрази задоволството на силите от историческия акт, без да си въобразява, че всичко е постигнато с едно драсване на перото: „Не можем да не знаем, че остават още въпроси за разрешение, преди да се достигне до пълно съгласие, но иска ми се да вярвам, че със сключването на този мир ще се улесни уреждането на тези въпроси и ще се увеличи към всички ни, уверен съм, благосклонният интерес на другите сили.” Данев благодари на Грей, на чиито постоянни усилия преди всичко се дължеше подписването на мира, и предсказа, че идните дни няма да бъдат спокойни: „Тежките изпитания на войната ще отстъпят място на цял куп въпроси, смущаващи нашето бъдеще” [195]. Най-вече оставеният неразрешен взривоопасен македонски въпрос, по който посланическата конференция се въздържа да се произнесе, за разлика от албанския въпрос. Височайшият арбитър трудно можеше сам да се справи със сложната задача.

              Първият български делегат направи резерви относно уточняването на границата в Тракия, като напомни за линията Мидия — Еркене — Муратли — Кешан — Малгара — Енос и за равноучастието на воюващите страни с великите сили във финансовата конференция. Кратки речи произнесоха и пълномощниците на другите държави, след което пак Данев заяви, че трябва да се подпише допълнителен протокол, според който договорът веднага да влезе в сила. Представителите на съюзниците обаче отказаха, под предлог че нямат нужното разрешение от своите правителства. Грей схвана избухването на нова разправия и не желаейки да помрачава забележителния см успех, оповести, че салоните на двореца са на разположение за продължаване на разискванията. И побърза да напусне залата. Тогава пълномощниците на България и Османската империя подписаха протокол притурка, съставляващ неразделна част от договора. В 13,30 ч. след полагащото се ръкостискане пред фотографите всички делегати излязоха от двореца [196]. Въпреки показните усмивки някои държаха лявата си ръка свита в юмрук зад гърба.

              Предстоящата международна финансова конференция в Париж обещаваше големи спорове. Балканските съюзници поставиха участието си в османския държавен дълг в зависимост от изплащането на „прилично” военно обезщетение. Заинтересованите велики сили бдяха обезщетението да не бъде по-голямо от съответната част на дълга, а да е по-малко. Разпределянето на османския външен дълг щеше да се извърши според размера на присъединените земи. България, дала най-големи жертви във войната, имаше право на най-голяма част от военното обезщетение. Теодоров изчисли, че Високата порта всъщност печели от загубването на европейските си владения, понеже се освобождаваше годишно от 20 000 000 франка дефицит и 50 000 000 разходи за поддържане на въоръжените сили. Той не прие изплащане от България на 400 000 000 като част от османския публичен дълг, „защото това е унижение за нас, победителите” [197].

              Уводната статия на правителствения вестник бе точно озаглавена: „Нерадостен мир”. Повече загриженост, отколкото облекчение лъхаше от редовете и едно късно прозрение: „Ако България не беше добила предварителното задължение на Сърбия, че земите в Македония ще бъдат разделени по договора, то никога, никога и за нищо на света не би отишла да воюва заедно със Сърбия” [198].

              Маджаров пръв зарадва Гешов с едно възклицание по телеграфа: „Слава Богу, мирът се подписа!” Министър-председателят незабавно изпрати открита телеграма до генерал Савов в Одрин: „Тоя час получих от Лондон официално известие, че мирът се подписа. Искрено поздравявам доблестната ни армия и Вас със свършването войната с Турция.” Помощник-главнокомандуващият благодари за поднесените поздравления и също се уповаваше на небесата: „Господ Бог да помага всичко да се свърши надобре за България.” Правителството пожела и на царя славното дело „мирно и яко да се закрепи за благото на Отечеството” [199].

              Едва дочакал сключването на мира, Гешов подаде оставката на правителството, посочвайки в писмо до Фердинанд, че войната свършила, а за предстоящото разпределение на придобитите територии може да се намери за необходимо да се повери властта на друго правителство. Той пресметна с удовлетворение, че докато Санстефанска България обхващала 172 275 кв. км, то „Лондонската”, без „спорната зона” и някои земи в Южна Македония, достигала 171 060 км. км. По-късно в спомените си бившият първи министър обясни постъпката си с желанието да се постигне дележът без война със съюзниците, да не се разваля Балканският съюз и да се осъществи арбитраж не само със Сърбия, но и с Гърция. Но не срещнал одобрение, напротив, царят приел без негово знание опозиционните водачи на 16 май, а на следващия ден Добрович предал упрека, че единствено миролюбивият Гешев не бил настроен войнствено: „Всичките шефове бяха на мнение противно на Вашата външна политика.” Тогава министър-председателят подал писмено оставката на правителството, връчена официално след новината за подписването на мира [200].

              Ръководителят на Народната партия не можеше да признае, че ударът дойде и отвън, направил положението му неудържимо. На 14 май Сазонов обвини българското правителство в упорито нежелание за влизане в каквито и да било преговори със съюзниците, като така то самото изостряло в значителна степен отношенията. Той прецени, че разделителната линия по договора била неудобна поради „крайно кривите линии, при което на много места българската територия се врязва в сръбската”. Следователно в Певчески мост вече даваха цялата „спорна зона” на Сърбия. Без да се натрапва, височайшият арбитър намираше за необходимо България да се съгласи с прокарването на „по-права” граница, с което би могло да се въздействува успешно в Белград [201]. В „Оранжевата книга” се пропусна умишлено уточнението: „Ако България би се съгласила за прокарването на по-права линия, като се даде на Сърбия — Струга, Крушово, Велес и Кратово...” Определянето на точките се предостави на Неклюдов и полковник Романовски. Тук царският министър си позволи едно съвсем неподходящо сравнение. България да последва примера на Петербург, направил съществени отстъпки при очертаването на защитната зона на Цариград, а сега могло и при прокарването на границата Мидия — Енос да не се придържа „о буквата” [202]. Колкото и незначителни да изглеждаха на царизма малките градчета в Македония, те бяха български и скъпи на България, та не можеха да се сравнят дори с изключително високата международна цена на Златния рог.

              Министерският съвет в заседание на 16 май се обедини единодушно около мнението, че „за отстъпки не може да става и дума”. Положението се разгледа като извънредно тежко. Всички искаха нови жертви от България. Генерал Фичев докладва относно готовността да се воюва със Сърбия и Гърция — материалната готовност била в съотношение 250 дружини с 600 оръдия против 275 дружини с 800 оръдия, за бойния дух трябвало да се пита генерал Савов. Той се изказа за предотвратяване на новата война. Прехвърлянето на войските на запад радваше министрите, защото в Цариброд Пашич трябвало да знае, че зад Гешов стои армията, която няма да позволи похищаване на националните нрава: „Надеждата е в армията.” Но от Петербург предупредиха, че от Букурещ пристигат крайно обезпокоителни сведения за намеса против България, ако влезе във война със Сърбия [203]. В ход се вкара заплахата с румънската карта.

              Победната вест на 17 май не предизвика полагаемата радост в Министерския съвет заради големите мъчнотии със съюзниците и двусмисленото поведение на руската дипломация. Гешов съобщи, че е твърдо решен да подаде оставка още преди завръщането на спешно извиканите Данев и Теодоров за решаването на „съдбоносни въпроси”. Най-възмутителното бе, че Николай II и Сазонов бяха говорили неведнъж на Данев, Теодоров и Бобчев, че България ще получи всичко според договора, особено за да не се атакува повторно Чаталджанската позиция и да се прекратят бойните действия. Царят прие оставката, „за да се въздействува върху русите”, но тя трябваше да се запази в тайна до пристигането на Данев и Теодоров. Гешов не се чувствуваше вече сигурен нито в подкрепата на колегите си, нито в поддръжката на мнозинството народни представители. Вдигането на покровителствената императорска ръка предвещаваше вместо очакваното справедливо решение сблъсъци с непредвидени последици.


              --------------------------------------------------------------------------------

              120. Пак там, с. 246; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 86; GP, Bd. 34, . 838—839.

              121. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 141.

              122. Пак там, л. 142.

              123. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 115, 119.

              124. Пак там, л. 111, 113, 147.

              125. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 864, л. 25.

              126. БИА, ф. 273, а. е. 286, л. 42—43.

              127. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 118; ДПИК, т. 1, с. 467, 472— 472; В. Мир, ¹ 3878—3879, 6. — 7. V. 1913; Руската оранжева книга... с. 91—92.

              128. ДПИК, т. 2, с. 391.

              129. Пак там, т. 1, с. 354—355; BD, V. 9, Р. 2, р. 798; Grey, Е., Op. cit., S. 252.

              130. Пак там, с. 357; В. Мир, ¹ 3880, 9. V. 1913.

              131. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 757, л. 3.

              132. ДПИК, т. 1, с. 355.

              133. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 145—146, 149, 170; ЦВА, ф. 51 х, оп. 1, а. е. 1, л. 1; Българска военна история... Т. 2, с. 595—596, 597—598.

              134. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 60; ДПИК, т. 2, с. 414—416; т. 4, с. 8.

              135. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 153.

              136. Пак там, л. 209.

              137. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 775—776; ДПИК, т. 1, с. 356; Маджаров, М., цит. съч., с. 138.

              138. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 81—82; БИА, ф. 255, а. е. 9192, л. 1—2; OUAP, Bd. 6, S. 507—508, 535—536.

              139. Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 3, S. 311, 315, 329.

              140. ДПИК, т. 1, с. 358—359; В. Мир, ¹ 3881, 10. V. 1913; BD, V. 9, Р, 2, р. 807.

              141. Пак там, с. 360—361.

              142. БИА, ф. 273, а. е. 515, л. 21—22.

              143. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 20, л. 100, 112, 163; ДПИК, т. 1, с. 1053— 1054.

              144. ДПИК, т. 1, с. 1055—1060. Хаджимишев съобщи, че пътуването на краля от Атина до Солун се предприема „в свръзка с предстоящата война с България”, препоръча миролюбиво разрешение и „повече от всякога да бъдем нащрек, защото лично никога не съм наклонен да вярвам на гърците”. — Пак там, с. 363—364.

              145. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, е. е. 1368. л. 23—25; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 545.

              146. ДПИК, т. 1, с. 1061—1062.

              147. В. Мир, ¹ 3889, 19. V. 1913; HHStA, PA, Geheim XLV/15, Bl. 45—46; GP, Bd. 34, S. 864—865; BD, V. 9, P. 2, p. 809.

              148. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 222.

              149. ДПИК, т. 1, с. 362—363; Приложение към том първи... с. 256.

              150. ДПИК, т. 1, с. 363—364; В. Мир, ¹ 3882, 11. V. 1913.

              151. Пак там, с. 361—362; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 228.

              152. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 20, л. 201—202, 281—282; а. е. 33, л. 30.

              153. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е 1368, л. 184, 205, 229; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 168, л. 1; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 463—467; Високата порта не възнамеряваше да демобилизира след сключването на договора за мир, за да се намеси в назряващото сблъскване между съюзниците. — HHStA, PA, Geheim XLV/9, Bl. 503—504; OUAP, Bd. 6, S. 548, 558; GP, Bd. 34, S. 846, 857, 869.

              154. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 227; ДПИК, т. 1, с. 365—366; В. Мир, ¹ 3883, 13. V. 1913; BD, V. 9, Р. 2, р. 812—814.

              155. ДПИК, т. 1, с. 474—480. Спалайкович прибягна до косвено съобщение във Виена, че България се задължила да изпрати срещу Австро-Унгария 200 000 армия. — OUAP, Bd. 6, S. 519—520; Boghitschewitsch, M., Op, cit., Bd. 1 S 333

              156. Пак там, с. 480; Тошев, Ан. Балканските войни... Т. 2, с. 279.

              157. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 366, л. 92.

              158. Пак там, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 62; Руската оранжева книга... с. 95; GP, Bd. 34, S. 876-877; OUAP, Bd. 6, S. 640—545.

              159. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 87—88, 91—92.

              160. Пак там, а. е. 864, л. 13.

              161. Пак там, ф. 316, оп. 1, а. е. 20, л. 68—69; GP, Bd. 34, S. 877—878.

              162. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 14; ДПИК, т. 1, с. 367; В. Мир. ¹ 3886, 16. V. 1913; BD, V. 9, Р. 2, р. 814—818.

              163. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е, 1369, л. 12; ДПИК, т. 1, с. 481; GP, Bd. 34, S. 867.

              164. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 885.

              165. ДПИК, т. 1, с. 481—482.

              166. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 44—48.

              167. Салабашев, Ив., цит. съч., с. 468—470; OUAP. Bd. 6, S. 489—490; GP, Bd. 34, S. 843—844, 870.

              168. ДПИК, т. 1, с. 483—484.

              169. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 236.

              170. ДПИК, т. 1, с. 607—608.

              171. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1450; ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 53; ДПИК, т. 2, с. 351.

              172. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 779—780.

              173. Пак там, л. 783.

              174. Тошев, Ан. Балканските войни... Т. 2, с. 296—297.

              175. НАБАН, ф. 1452, оп. 1, а. е. 4, л. 18; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1451.

              176. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1451 гръб. Османската армия, макар и победена, чакаше на Чаталджа и Буланр, за да вземе евтин реванш. — АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 269, p. 80, 111, 184—185.

              177. Пак там, л. 1452—1453.

              178. Пак там, л. 1454. Генерал Савов се вълнуваше от естествено възникващия въпрос: „Тогава с какво ще вардим Чаталджанската позиция?” — ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е 65, л. 15.

              179. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1455; Приложение към том първи... с. 376.

              180. Пак там, ф. 14, а. е. 4883, л. 152; Фичев, Ив. Балканската война... с. 389—391.

              181. НАБАН, ф. 17 к, о.п. 1, а. е. 176, л. 165—167; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 61—62; ф. 14, а. е. 4883, л. 161; ф. 15, а. е. 1377, л. 7—8.

              182. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 834; Приложение към том първи... с. 269; Фичев, Ив. Балканската война... с. 392—393; Коцев, Вл., нит. съч., с. 28—29.

              183. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 65, 68; БИА, ф. 14, а. е. 4883, л. 268—269; ф. 255, а. е. 3636, л. 6; ЦВА, ф. 317, оп. 1, а. е. 2, А 90; Нашата дума... с. 274—276.

              184. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 23, 59.

              185. Пак там, л. 36, 51; ДПИК, т. 1, с. 484.

              186. ДПИК, т. 1, с. 484, 608.

              187. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 366, л. 112—113.

              188. Пак там, л. 95.

              189. ДПИК, т. 1. с. 1063—1065.

              190. Пак там, с. 1067—1068; PA. AA., Turkei 203, Bd. 16, Dok. No 86, Bl. 1—2.

              191. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 80, 84; ф. 316, оп. 1, а. е. 20, л. 81; ф. 568, оп. 1, а. е. 869, л. 71—76; НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 163, л. 38—41.

              192. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 82—83; ДПИК, т. 1, с. 485. Получиха се сведения, че по този начин Италия поощрява разширението на Гърция в Македония, за да ограничи достъпа й до Адриатическо море и Беломорските острови. — АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 270, p. 49.

              193. БИА, ф. 15, a. e. 1815, л. 598—599; ДПИК, т. 1, с. 368.

              194. Кесяков, Б., цит. съч., т. 1, с. 51—52; Protocoles des Seances..., p. 33—35.

              195. В. Мир, ¹ 3889, 19. V. 1913.

              196. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а, е. 209, л. 110—113; В. Мир, ¹ 3890, 20. V. 1913; Маджаров, М., цит. съч., с. 142.

              197. БИА, ф. 273, а. е. 2319, л. 5—15; НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. л. 366, л. 79—89.

              198. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 92, 99, 177; ДПИК, т. 1, с. 368.

              199. В. Мир, ¹ 3887, 17. V. 1913.

              200. Гешов, Ив. Балканският съюз... 64; Престъпното безумие... с. 109— 110; Приложение към том първи... с. 148, 194; Нашата дума... с. 260—261; OUAP, Bd. 6. S. 554—555.

              201. Руската оранжева книга... с. 97; Сазонов, С., цит. съч., с. 101; Kokovtsov. Vl., Op. cit., p. 344, 359—360; AMAE, DPC, Serie D—38—1a, Turquie 76—77; 112, 222—224.

              202. ЦДИА. ф. 568, оп. 1, a. e. 864, л. 19; Приложение към том първи... с. 203; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 646.

              203. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 65, 68—69; ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 56—57; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 66—67; БИА, ф. 15, а. e. 1815, л. 576; Приложение към том първи... с. 399; Фичев, Ив. Балканската война... с. 386—387; Тошев, Ан. Балканските войни... Т. 2, с. 298—299. [/size]
              То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

              Comment


                #52
                Край с продължение


                Почувствувал се миогозаслужил победител в освободителната война, Гешов записа с полагащата се скромност своите „Малки мисли за Велика България”: „Грешат ония, които казват, че ние направихме Велика България. Вярното е, че Велика България направи нас. Идеалът на тая Велика България ни вдъхна оная смелост и оня патриотизъм, които докараха съюза и войната. Нейното осъществяване ни даде тая възможност и тая известност, които направиха от нас и от нашето поколение това, що сме... Широка България иска широки умове. Велика България — велики сърца” [1]. Месец по-късно той щеше да се глуми над другите грешници, защото всеки простосмъртен имаше сърце и чувства, но малко бяха избраните прозорливи умове. Министър-председателят в оставка също не принадлежеше към тяхната къса редица.



                Обикновено най-важните изводи се правят накрая, когато пътят е извървян. Генерал Иванов отбеляза със съжаление: „Нашата политика и стратегия не вървяха в един път и към еднаква цел” [4]. Те не биваше да се разминават или противопоставят, а да се допълват. Защото правителството водеше цялостно войната, а Главното командуване ръководеше действията на бойното поле. Министрите бяха длъжни да притежават определена подготовка по военно дело, а генералите да познават същността на сложните игри в голямата политика. Тогава щяха да бъдат полезни и на отечеството, и на себе си. Правителството често предоставяше на висшето командуване да решава военнополитическите въпроси, възнаграждавайки го с повече права, а хората с пагони по-лесно поемаха отговорности, взиращи се само напред — към врага. Гръмките победи засилиха авторитета и значението на военачалниците до степен да предприемат и самостоятелни стъпки във воденето на войната, и то понякога с опасни за политиката последици.

                Недостатъчното въоръжаване имаше и политическо отражение. Ако българската армия разполагаше с мощна обсадна артилерия и Одринската крепост би била овладяна още в самото начало на войната, то единственото пряко железопътно съобщение към Цариград щеше да бъде отворено и по него тежките оръдия и гаубици щяха да стигнат до Чаталджанската укрепена позиция [5]. Както стана след пет месеца, след даване на огромни жертви и след настаняването на съюзниците в Македония. Вместо предварително необходимите 30 000 000 лв. в хода на войната се намериха 200 000 000 лв., но твърде късно за доставки от чужбина, та дори се опря до Сърбия, за да й се предаде още един изкуствен довод за ревизия на договора. Разбира се, вината не се стоварваше само върху народняшко-прогресисткото правителство, понеже подобни оръжейни доставки се осъществяваха поне за две-две и половина години.

                Войниците дадоха всичко, сражавайки се устремно и себеотрицателно. Офицерите и подофицерите ги водеха лично в атаките. Поради значителните загуби на офицери, мъчно попълними и процентно по-големи от войнишките, се наложи царят да заповяда предпазливост, но неговата дума остана нечута. Пропуските и грешките се вписаха в сметката на висшето командуване, макар и заплатени с кръвта на бойците: непреследване след победите при Лозенград и Бунархисар — Люлебургаз, закъсняване в Солун, атакуване на Чаталджанската позиция, колебания около превземането на Одринската крепост. Но положителните прояви преобладаваха: бърза мобилизация и ускорено съсредоточаване, изтръгване на стратегическата инициатива чрез постигане на стратегическа изненада, решителни действия в напрегнатите денонощия, обмисляне на военностратегическите ходове и тяхното последователно изпълнение, своевременна подкрепа на външната политика — при добро желание. Може с чиста съвест да се твърди, че войските имаха ако не съвършено и образцово, то поне достойно командуване

                По-трудно е да се прецени дали политиката и дипломацията бяха достойни за подвизите на войските. Колкото и да внимава историкът да не бъде безпощаден от разстоянието на времето, не може да си затвори очите пред грубите недомислия на управляващите кръгове: прибързано изграждане на Балканския съюз и още по-припряното му вкарване във война; прекалена доверчивост към думите и подписите на съюзниците, които не преставаха да бъдат и опасни съперници; пренебрегване на дългосрочното външнополитическо осигуряване с оглед на възможното сблъскване както между съюзниците, така и между великите сили; липса на трайна прозорливост — не се предвиди развитието на военните действия и неговите териториално-политически последици, макар да бе близко до ума възможното окопаване на сръбските и гръцките окупационни власти в Македония, когато българската армия настъпва в главното направление към Цариград; постоянно отлагане на натрупващите се остри противоречия между съюзниците за разрешаване от следващото правителство.

                Понякога дипломацията страдаше от липса на професионализъм. Изпращането на видни дейци на управляващите партии в столиците на великите сили не донесе очакваната полза за делото. Докато Маджаров попадна на мястото си в Лондон, Бобчев страдаше от славянофилско увлечение в Петербург, а професионалистът Станчов, вместо да стои на поста си в Париж, тръгна да търси своя орден към Солун. Ризов пък се смяташе за предопределен да бъде поне министър на външните работи и все даваше от Рим разгорещени съвети. Салабашев повече се вслушваше във внушенията на Балплац, докато Ив. Ст. Гешов знаеше докъде да върви по Вилхелмщрасе. Дейността на дипломатическите представители в балканските столици бе едно безконечно бягане с все по-високи препятствия. Тошев се превърна в нежелана персона, която нямаше как да изгонят, Хаджимишев се мъчеше да разгадае хитрините на Венизелос, а Калинков напразно биеше тревога за готвеното нашествие от север. Данев стремително се наложи като пръв български дипломат, човека на отговорните мисии, чиито успехи и неуспехи се редуваха като вълните на голямата политика. Енергичният председател на Народното събрание засенчи Гешов на международната сцена, и то без да срещне съпротива.

                В коалиционните войни не се влагат еднакви усилия. Водена от геополитиката и стратегията, българската армия изнесе основната тежест на войната и я доведе до победоносен край, като хвърли най-много сили и даде най-големи жертви. Докато гърмяха оръдията, съюзниците признаваха през зъби решаващия български принос, но с очертаването на успеха заговориха за „дележ поравно” и запазване на „балканското равновесие” въпреки поетите договорни задължения. Това означаваше освободителната война да придобие и признак на завладяване, понеже значителна част от населяващите Македония българи щяха да преминат от едно робство под друго, което поставяше под заплаха главната политическа цел на българското участие във войната. Обвинението в „издребняване” заради градчета и села можеха да произнесат само чужди държавници. Дори най-запалените привърженици на Балканския съюз почувствуваха със закъснение на собствен гръб, че допусне ли се спор за безспорни неща, „спорната зона” се разширява непрекъснато според желанията на усетилите тяхното огъване. Политически компромиси със земя и население би могло да се допуснат, но не на всяка цена и в зависимост от това на кого се правят.

                Войната е рисковано предприятие, особено когато се води с неосигурен тил. Заплахата от север влияеше отрицателно върху размаха на военните операции и поощряваше упорството на Високата порта. Изнудването не прави чест никому, обаче се среща като средство във външната политика. Натискът на Букурещ бе пример в това отношение. Снизходителното “дайте ни нещо” съдържаше разтегливите линии от Силистра — Балчик до Тутракан — Добрич — Балчик, та дори Русе — Варна. Нарочно се искаше невъзможното, тъй като откъсването на Южна Добруджа бе поводът, а недопускането на голяма българска държава — първопричината. Силистра бе поредната „хапка” за нарастващия апетит на румънската буржоазия в стремежа й към разширение на юг от Дунава и в излаза на Черно море.

                Великите сили наричаха България „стълб” и „първа цигулка” на Балканския съюз, търсеха от нея отговорност и за действията на съюзниците й, обаче не й даваха предимство и в заслужените придобивки. В хода на войната България постепенно загубваше първоначалната подкрепа на Съглашението, особено тази на Русия, без да е спечелила благоволението на Тройния съюз като цяло. „Европейският концерт” обичаше послушните победители. Навлизането на българската армия в забранената „защитна зона” на Цариград и Протоците и опитът за закрепване на Мраморно море породиха дълбоки подозрения, както и намерения за омаломощаване на засилилата се България. С ръцете на проявилите злорадна готовност нейни съседи.

                Известната древноримска мъдрост „Победителите не ги съдят” не бива да се прилага след всяка победа. Има победоносни войни, последвани от други, затриващи постигнатото с реки от кръв. В Първата балканска война се затегна възелът на непримирими и трудно разрешими противоречия. Гешов подаде оставка, но спорните въпроси останаха заплетени в тежко наследство. Фердинанд оповести: „Аз съм горд от българското войнство, което удиви старата Европа. Тo славно изпълни великата задача против вековния враг из тракийските полета и македонските усои” [6]. Но царят таеше в себе си желанието да възлага още бойни задачи, преди да се изживее помрачената радост от победата.

                За пръв път Османската империя се призна за победена от своите доскорошни „раи”, тези, на които допреди тридесет й пет години забраняваше да носят оръжие. Селските чеда доказаха на дело, че се трудят добре и на бойните полета, леейки вместо пот — безценната си кръв. Те се сражаваха доблестно и всеотдайно, мечтаейки едновременно и за връщане при „буйните нивя”. Някои носеха в раниците си случайно намерени железни палешници за ралата въпреки тежестта им и неизвестността на идния ден. Но трябваше да преживеят още една кървава жетва. Стремежът на управляващите кръгове в Сърбия и Гърция да разделят освободените земи „без оглед на националностите и населенията” създаде „опасно положение на Балканския полуостров”, при което можеха да се намерят „много поводи за взаимни сблъсъци” между балканските държави, а великите сили „няма да се откажат да интригуват” за тяхна сметка. Мнозинството от македонските българи бяха впрегнати в „нов ярем”. Националното обединение на българския народ отново се постави под въпрос [7]. Победоносно завършилата Първа балканска война щеше да има своето злощастно продължение — Втората балканска (Междусъюзническа) война.



                --------------------------------------------------------------------------------

                1. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. с. 704, л. 15—16.


                4. Иванов, Н. Балканската война... с. 315—316.

                5. Войната... Т. 5, с. 38—43; Ценов, П., цит. съч., с. 79—89; Реч на д-р Никола Генадиев... с. 9—10.

                6. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 3, л. 94—95.
                То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

                Comment


                  #53
                  Тази тема ще разглежда всичко свързано с Балканските войни. Тук ще обсъждаме и дискутираме най-различни въпроси свързани с дипломацията и военните действия.
                  Ровейки се из нета, днес попаднах на това:
                  The Balkan League alliance of Bulgaria, Greece, Montenegro and Serbia went to war with the Ottoman Empire and defeated it. The Turks were forced to surrender their European holdings.


                  Адресът го пускам в този вид, защото нещо картинката не може да излезе. Както й да е. Направи ми впечатление, че българските въоръжени сили са само 60 000 души
                  То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

                  Comment


                    #54
                    Балканските войни 1912-1913

                    явно са изпуснали една 0

                    но този сайт често прави подобни грешки
                    albireo написа
                    ...в този форум... основно е пълно с теоретици, прогнили интелигенти и просто кръчмаро-кибици...

                    Comment


                      #55
                      Не са изпуснали нищо. Гледах данните за Руско-турската Освободителна война. Там е поместено, че през тази война имаме 40 000 души войници, а Русия има 1 200 000-вярно има ги, но само на хартия. За загубите да не говорим.
                      То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

                      Comment


                        #56
                        Очевидно става въпрос за приблизителния мирновременен състав на българската армия,като офицерите са около 2500 души.

                        Comment


                          #57
                          Мирновременният състав на армията е бил само 35 000 души. Нашата армия е била 13-та в света по численост тогава.
                          То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

                          Comment


                            #58
                            Много неща от военната ни история са малко известни. Наскоро попаднах на една статия за гръцки концлагер за българи от Междусъюзническата война. А сега на статия на Б Димитров за боевете при Булаир:
                            =====
                            До средата на ноември 1912 г. българските войски превземат цяла Източна Тракия. В Европа турците разполагат само с ивицата земя между Цариград и Чаталджа, Галиполския полуостров и обсадените Одрин, Янина и Шкодра. В Лондон започват преговори за мир. През януари 1913 г. обаче в Истанбул e извършен преврат. Взелите отново властта младотурци, възвърнали вярата си, че след Чаталджа военното щастие е минало на турска страна, решават да нарушат примирието и подновяват военните действия.
                            Планът на турското командване предвижда да се изненадат българите с атака не от Чаталджа, както е логично, а от Галиполския полуостров, като ударът е подкрепен и от десантни войски. Веднъж съединена, тази групировка трябва да тръгне към Одрин и да го деблокира, след което да удари в гръб попадналите български армии при Чаталджа.
                            Мястото на ударите е избрано сполучливо. В този район няма крупни български сили. Пред Булаир са отделни части от изморената 7-ма рилска дивизия, водила тежки боеве в Егейска и Вардарска Македония, а при Шаркьой стоят две дружини от недообученото Македоно-Одринско опълчение.
                            Турското настъпление започва на разсъмване на 26 януари 1913 г. От Галиполския полуостров тръгват в пълна тишина 27 турска пехотна дивизия и елитната дивизия "Мюретаби". Мъглата благоприятства придвижването им и бойното охранение на 13-и полк ги открива едва когато турците са на няколко метра от стратегическата височина Рязаната могила. Българската артилерия открива огън по турските колони, но с устремни атаки турците, независимо от загубите, овладяват Рязаната могила и чифлика Доган арслан, създавайки опасност от обкръжение на основните сили на дивизиите.
                            В 13 часа започва и десантът при Шаркьой. Десантните части са прикривани от десетки големокалибрени оръжия, срещу които българските опълченци не могат да противопоставят нищо. За няколко часа турците стоварват 10-и армейски корпус, който изтиква двете опълченски дружини въпреки яростната им съпротива от Шаркьой. Турците се отдават на обичайните си зверства, избивайки няколко десетки ранени български войници в болницата на Шаркьой.
                            Контраударът на българската армия е светкавичен и безмилостен. Командването на 7-ма рилска дивизия се справя само с булаирските турски дивизии, като заповяда още на 26 януари на 13-и полк да атакува "Мюретаби" при "Разрязаната могила". Един обикновен български полк срещу цяла, и то елитна турска дивизия. При това полкът атакува без артилерийска подкрепа. Всички батареи на 7-ма рилска дивизия са при "Доган арслан". Но 13-и полк атакува "на нож", а това е ужасът за турските войници. След кратка, но ожесточена схватка оцелелите от "Мюретаби" бягат ужасени в укрепленията си на Галиполи.
                            Лоши работи се случват и на 27 дивизия. Настъпващите й колони са смазани от артилерията на 7-а рилска дивизия в ранния следобед, а в 16,30 часа в атака на нож тръгват 4 дружини от 22 полк. Към 17 часа турската дивизия е буквално изтребена, а Доган арслан отново е в български ръце.
                            Идва ред на турския 10-и армейски корпус. През нощта на 26 срещу 27 януари към силите на двете опълченски дружини се насочват Първа бригада на Втора дивизия, 26 пехотен полк и Втора и Трета бригада на Македоно-Одринското опълчение. Рано сутринта на 27 януари българските части нанасят концентричен удар от всички посоки по дебаркиралите части, а полевата артилерия бие по пристанището и броненосците. В турските войски избухва паника и те се хвърлят към лодките и корабите. Разправата с неуспелите да избягат е безмилостна.
                            Така само за два дни Българската армия спечелва пълна победа, разгромявайки един армейски корпус и две дивизии. Победата при Булаир обаче не се измерва само с хилядите убити турски войници и офицери. Според мемоари на турски военни сред тях отново е настъпил психологически срив, следствие на убеждението, че дори при огромно превъзходство на силите, турски части не могат да спечелят срещу българи. Действително до края на войната турската армия не предприема активни бойни действия нито при Чаталджа, нито при Галиполи.И безсилно наблюдава подготовката за атака на Одринската крепост.

                            Comment


                              #59
                              Случайно разполагам с данните за численият състав и разположението на турските корпуси в Османската империя, но за съжаление не са у мен. Септември живот и здраве ще ги публикувам.
                              То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

                              Comment


                                #60
                                Парашутната Дружина

                                ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ОДРИНСКАТА КРЕПОСТ НА 13 (26) МАРТ 1913 Г.
                                ЕДИН СПОМЕН НА ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ГЕОРГИ ВАЗОВ




                                В своя бурен и изпълнен с многобройни събития и превратности живот генерал-лейтенант Георги Вазов (1860–1934) се изявява не само като виден военачалник, пълководец и строител на българската армия, но и като военен теоретик, публицист и мемоарист. През различни периоди от живота си той пише отделни свои спомени, в които отразява житейския си път през определен отрязък от време. Ръкописите на някои от тях са запазени и се съхраняват в различни български архивохранилища, като повечето са публикувани. Макар и твърде разнообразни по тематика и по време, отделните спомени са сравнително ограничени по хронологичен обхват, а едновременно с това и твърде различни по обем, но преобладават по-кратките.
                                Спомените на ген. Вазов за трите войни, в които той взема участие – Сръбско-българската от 1885 г., Балканската от 1912–1913 г., както и Междусъюзническата от 1913 г., имат сравнително по-конкретен характер. С пълна сила това се отнася и за спомена му от превземането на Одринската крепост от българската армия на 13/26 март 1913 г., който ген. Вазов пише непосредствено след събитието и го публикува двукратно още през следващата 1914 г. под заглавие „Преди една година“. Написаното излиза почти едновременно на страниците на юбилейния сборник „Одрин. В памет на падналите герои“1, а също и в една от книжките на месечното списание за книжнина, исторически и обществени знания „Българска сбирка“2, които отдавна представляват библиографска рядкост.
                                Значително по-късно – през 1983 г., по повод 70-годишнината на славното събитие, текстът е препечатан в леко редактиран вид и в юбилейния сборник „Одрин“3, включващ непосредствени впечатления на участници в събитията. Макар и окачествено като спомен, изложението на генерала представлява до голяма степен дневник на станалите събития, тъй като обхванатият в публикацията период от време (от сутринта на 12/25 март 1913 г. до обяд на следващия ден) е описан по часове. Отпечатването на спомена днес, 90 години след овладяването на Одринската крепост, е подходящ повод да си припомним още веднъж както за славното събитие от новата ни история, така и за дейността на храбрия български генерал.
                                Предложеният по-долу спомен на ген. Георги Вазов се печата по текста на публикациите от 1914 г. Запазени са напълно всичките му езикови особености, като непознатите и чуждите думи са обяснени в бележка под линия. По същия начин са дадени и пояснения за остарелите думи, а някои съкратени думи или доуточнения в текста са доразвити в прави скоби. Всички дати в изложението са предадени така, както са посочени в оригинала, тоест по стария календарен стил.



                                На 12-и март 1913 г. утринното пролетно слънце отдавна грееше на небосклона. Леката мъгла, която покриваше рано сутринта хълмистото пространство около Одрин, към 8 часа сутринта се беше вече изгубила и само пара бликаше тук-там из още влажните гърди на земята. Към това време всичките предни неприятелски позиции в Източния сектор бяха в наши ръце. Маслак, Сапунджилар, Ески Кумлук, Пачаджилар, Мезартепе и Демиркапу – една отбранителна линия от 12 километра – падна в един час под напора на 55 дружини, които ги атакуваха в нощната тишина, преминаха почти едновременно [река] Кумдере и се хвърлиха без изстрел в неприятелските окопи, като разхвърлюваха или прегазваха слабите телени мрежи.
                                Част от неприятелската войска бе избита, около 1000 души и 20 оръдия бидоха пленени, а живите в най-голям безпорядък избягаха зад фортовия пояс. Нашите войски, които нямаха повече от 400 убити и ранени, напредваха неудържимо по петите на противника. Полската артилерия и полските гаубици незабавно напуснаха своите позиции на [укреплението] Шарапйолу и се настаниха там, гдето преди малко бяха турските предни части, и откриха огън по фортовия пояс от сравнително близки дистанции. Крепостната артилерия, на която до тогаз бях наложил мълчание, свободно и неудържимо развърна гигантската си мощ и нейното двойно превъзходство над батареите на противника се твърде скоро почувствува. Крепостните батареи на север от [укреплението] Кестенлик започнаха да замълчават или слабо да отговарят и нашите войски от бригадите на [полковник Гиньо] Кърджиева и [полковник Стоян] Абрашева почти безпрепятствено напредваха към фортовете Айджийолу, Айвазбаба и към [хребета] Софуларбурун. Не така беше обаче в центра и на левия фланг, гдето войските имаше да преминат по-голямо разстояние и срещу които противникът имаше превъзходство в артилерията. Но подкрепени от полската артилерия, те също напредваха, ако и бавно, но постоянно, към назначеното им ново изходно положение на линията [р.] Каналъдере, [p.] Сервандере и [p.] Халваджидере. Тук те имаше да се устроят и подготвят за атака на фортовия пояс.
                                Към 8 1/2 часа генерал[-майор Григор] Грънчаров, началник на войските от дясното ми крило, ми съобщи, че предните части са заели вече назначеното им изходно положение, че веригите са на места до 200–300 метра от телената мрежа; че подемът на духа е голям и войските му се стремят да влязат в Одрин. Той молеше за разрешение да атакува фортовия пояс. Това ме крайно зарадва. Но преди да приема такова важно решение, съпряжено4 с най-тежка отговорност, която ми бе посочена още на 5-и март от генерала [Михаил] Савова, аз реших да отида лично и проверя.
                                Качих се на автомобила и заминах за [село] Мусубейли, гдето се намираше наблюдателният пункт на началника на дясното крило, като оставих в Гебилер да ме заместя на телефона началник-щабът. По утъпкания червен път вървяха кола с тежко ранени войници, а освен това по надолнището пълзяха без ред други лекоранени, насочени към превързочния пункт в Караюсуф, гдето руската мисия на баронеса Икскул посрещаше братски и превързваше с хиляди ранени. Слязох и се приближих до една група.
                                „Здравейте, юнаци!“ — „Здраве желаем, г-н генерал!“ — отговориха войниците бодро, а в очите им грееше сиянието на победата. Ранени били при атаката на Маслака. Турците ги посрещнали с огън, но пионерите бързо разчистили теловете и те атакували на нож противника, който избягал към Одрин. „Навярно нашите са вече там!“ - забележи радостно един ранен в крака. Благодарих ги за тяхната храброст. Дадох им всички монети, каквито имах. Исках да разпитам и цалуна5 всички тия доблестни и прости момци. Но времето не търпеше. Около 10 ч. пристигнах при наблюдателния пункт, гдето току-що генерал[-майор Ваклин] Церковски бе почнал да устройва на източния склон бригадата си. При генерал Грънчаров заварих неговия началник на щаба и др. артилерийски и инженерни офицери. Близките батареи водеха честа и оглушителна залпова стрелба по неприятеля, който отговаряше рядко и вяло. Генерал Грънчаров ми повтори казаното по телефона и всички присъствующи единодушно потвърдиха за високия морал на войниците и че не трябва да се изпуща благоприятният момент. Бяха вече приготвили и заповед по войските на дясното крило за атака. Прочетоха ми я. Обърнах вниманието им да я попълнят с вземане мерки за нейтрализиране6 на противниковите батареи около Кестенлика, отгдето могат да бъдат анфилирани7 нашите атакующи части. Одобрих я, но не разреших атаката, понеже се съмнявах, че артилерията на противника е замълчала. Освен това, за да не бъде атаката изолирана, необходимо бе да се приближат войските от центра (бригадата на [полковник Никола]Рибаров) и лявото крило на [полковник Васил] Делова, които бяха още твърде далеч, за да могат да приемат участие в удара. Независимо от всичко това бе необходимо съгласието на командующия армията, за да се окаже съдействие и от другите сектори.
                                В 11 ч. се завърнах в Гебилер и подадох нужните телеграми до командующия армията, като молех съгласието му за атаката на фортовия пояс. Исках да я произведа към 4 ч. сл[ед] пл[адне], към което време предполагах, че ще се приготвят частите. Но вследствие новото енергичнонастояване по телефона от началника на дясното крило — да се не отлага атаката по-късно от 1 ч., аз отдадох заповед за атаката в 1 ч. и 30 м.
                                Тази заповед не е могла да бъде получена своевременно от всички войски. Вследствие на което атаката не е била произведена едновременно и главно не бе доведена докрай. 10-и [пехотен Родопски] полк настъпи, но понесе големи загуби и спира настъплението.
                                Между 1 ч. и 30 м. и 5 ч. и 30 м. аз бях в голямо безпокойство. Предположих най-лошото: че противникът е съсредоточил своите резерви против нашия десен фланг и че той е отбил атаката и може би ще премине в контраатака. За отбиване контраатаката имахме достатъчно сили. Но подобна евентуалност би ни дала възможност да направим прорив8 във фортовия пояс с нашия ляв фланг, гдето при Мезартепе стоеше непокътнат моят главен резерв (бригадата на полковник [Иван] Паскалев). В тоя дух дадох в 3 ч. 30 м. нужните разпореждания за готовност до началника на лявото крило полковник Делов и до полковник Паскалев.
                                Сведенията, които получих в 5 ч. и 30 м., ми разясниха обстановката. За мене стана ясно, че чрез една нощна атака ще се отстранят причините на неудачата и ще се даде възможност на войските да починат и се устроят. Главното бе да не даде обсадната ни артилерия възможност на неприятелските резерви да се приближат до атакувания участък, с наличните защитници ние лесно ще се справим само с полската артилерия. От телената мрежа вече се не бояхме. Това бе изразено в заповедта ми ¹ 2887, дадена в 8 ч. 30 м. сл[ед] пл[адне]. В нея между другото се напомняше на войските, че връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чакат слава и мир, а назад — безславие и смъртта. Заповедта се даде за по-скоро по телефона, макар още в 6 ч. устно бе съобщено за предстоящата нощна атака с изгрева на луната в 11 ч. сл[ед] пл[адне] на 12-и март.
                                Уморен крайно, аз легнах да спя, като заповядах да ме разбудят в 10 ч.; до това време остана да бди началник-щабът.
                                В 10 ч. се разбудих и освободих началник-щаба и адютанта, за да починат и те. Оставих при себе си само майор [Константин] Митов. Нощта бе тъмна. Бляскаха тук-там рядко звезди. Оръдията вече бяха почнали своята грозна песен. В стаята ми се струваше душно. Седнах на площадьта9 пред селската ни хижа на походно столче и гледах на грандиозното зрелище, което се откриваше пред очите ми. Със стотини шрапнели се пръскаха във въздуха като някой феерверк10 и от тътнежа земята се тресеше. Ето най-сетне великия момент, в който ще се реши участта на тая ужасна крепост, а заедно с нея и... моята. Как може да се преживее една катастрофа! Сърцето ми се свиваше от болка!
                                Викат ме на телефона. Началникът на артилерията ми съобщи, че ще бъде принуден да отслаби огъня, понеже крепостните оръдия имали малко снаряди. „Как! Да намалите сега огъня? По никакъв начин!“ По справката се оказва, че имало по 200 снаряда. Казах му: „Валяйте11 да ги изстреляте до един... Учестете огъня! Утре няма да има нужда от снаряди!“.
                                Луната закъснява със своя изгрев, бъркат й някакви облаци, нощта е тъмна и се озарява надалече само от блясъците на шрапнелите. Няма донесение. Ето вече три часа, откак е почнала атаката, а известие няма. Началниците на отделите също са в неведение. Какво ни готви тая нощ? Около 2 ч. пр[еди] пл[адне] на 13-и получаваме сведение, че 10-и пех[отен Родопски] полк прави прелези в телената мрежа, а 23-и пех[отен Шипченски] полк, макар и подпомогнат от 53-и пех. полк, все не шава от мястото си при [връх] Куштепе. Даже не е пробвал да атакува! Това ме изкарва от търпение. С трима офицери – ординарци, изпратих три записки до командирите на казаните полкове и бригадния командир с твърде остро съдържание.
                                След половин час се получи радостната вест от началника на дясното крило, че Айджийолу е взет още в 1 ч. и 45 мин. от 10-и полк. „Боже, благодаря ти! Ето началото на края!“.
                                Проривът е готов. Важното е да се там закрепим. Телеграфирах Грънчарову да изпрати по-скоро артилерия и да подкрепи 10-и полк и с пехота от своя резерв. Изпратената артилерия проявява чудеса от доблест. Към 6 ч. пр[еди] пл[адне] на 13-и пада после разни перипетии и Айвазбаба. Казах си: „Боже, благодаря! Сега мога да умра!“.
                                С настъпване на виделината войските от прорива се разпространяват вляво и към 9 ч. пр[еди] пл[адне] фортовете един по един падат без особени усилия и жертви от другите атакующи части.
                                Командующият армията бе държан в течение на всичко. При падането на последния форт той ми каза по телефона: „Благодаря ти; Цалувам те!“ Отговорих му: „И аз също!“.
                                В 10 ч. получих телеграма от полковник Рибарова, че комендантът на града е пратил парламентьор да предава крепостта. Тръгнах незабавно с автомобила си в съпровождение на моя началник-щаба майор [Иван] Вълкова и началника на инженерите в сектора полковник [Симеон] Добревски. Минахме по пътя от Мусубуйли за Сапунджилар. Ето и непристъпното толкова време Кумдере. Търкаляха се почернели трупове с изпулени очи и озъбени челюсти – настоящи негри. Всъщност са турци, паднали в атаката на 27-и и 28-и януари, останали тук оттогава неприбрани. Горните им дрехи им липсват. По-нататък, по склона на Сапунджилар, лежат захлупени по очи или настрани наши войници, свежи жертви на утринната атака. Пътят беше лош и кален. На едно място потъна едното колело на автомобила и струваше много време труд да го измъкнем при съдействие на проходящи обозни войници, които следваха по пътя с полковия си обоз. Най-сетне влязохме в града откъм Каика. Войниците пълняха главната улица. При приближението на автомобила разстъпиха се и образуваха шпалир и викаха възторжено „ура“. Народът се трупаше по прозорците, вратите и викаше също „ура“. Ентусиазмът дохожда до пароксизъм.12 Развълнуван до сълзи, аз им поблагодарих с прекъсващ от вълнение глас и им казвах: „Живейте, мои деца, цалувам ви, славни герои!“.
                                Отвъд северния мост на Тунджа, пред временното комендантство пропусках войските и ги13 благодарих. В една от стаите бяха събрани пленените турски генерали и щабофицери и гледаха на нашите окъсани, но пълни с военна гордост и мъжество войски. В същото време други войски, обезоръжени и нещастни, вървяха на гъсти тълпи към о-ва Сарай... Скоро доведоха и Шукри паша. Поздравихме се. Предложих му да ме последва в автомобила, за да отидем на Каика, гдето го причакваше с щаба си командующият 2-ра армия генер[ал-лейтенант Никола] Иванов.
                                Това е вече сън. Сън чудесен. Сън наяве! Подобни сънища се повтарят след столетия.
                                То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

                                Comment

                                Working...
                                X