Информация за Рим

[messire Woland]

За тези, които тепърва се ориентират (като мен), ето един прекрасен сайт с информация и карти: http://intranet.dalton.org/groups/rome/
Препоръчвам го на всички.
И предлагам в тази тема да се слага и друга такава информация, за да можем всички да се ориентираме по-добре в реалностите и духа на епохата.

[княз Крылов]

http://ancientrome.ru/

според мен е много добър .... представени са както преводи така и оригинали на латински текстове по различни аспекти на живота в Рим. А също и много извадки от статии на известни латинисти.

[Sir Gray]

Малко разяснения за управлението на римските провинции.

Принципно всяка провинция е управлявана според lex provinciae, сборник закони или правила, установени от завоевателя и сенаторска комисия. Този сборник установява и данъците, които варират от провинция на провинция. Дадена провинция бива управлявана за една година от пратеник на сената, най-често претор след завършане на службата му в Рим (откъдето и става пропретор или проконсул ако е бивш консул), който има почти неограничена власт в провинцията.
Разпределянето на провинциите става чрез жребии. Назначения управник взима обикновено със себе си един от квесторите да се грижи за финасните на провинцията, няколко легата да се грижат за дневната администрация и свита от различни други помощници (писачи, лектори, близки лични приятели и тн) Не съществува определен управленчески екип обаче, всеки управник взима със себе си който реши.
Главните задължения на управника в провинцията са да поддържа реда и сигурността, срещу вътрешни безредици и понякога срещу външни врагове, както и да събира данъците. За първата цел често управника има на разположение известна военна сила, като в граничните провинции тя може да е значителна (по принцип легионите, намиращи се в дадена провинция са под командването на управника й, Няма отделно военно командване). Затова и граничните провинции са толкова желани – военната сила в тях позволява авантюризми извън границите на републиката (всъщност нови завоевания се правят от управници на прилежащите провинции, а не по централната воля на Сената). Но пък управника е и отговорен за издръжката на намиращите се в провинцията му легиони (парите разбира се идват от данъците в самата провинция, но при по-големи армии това може да се окаже тежко бреме)
Както вече казах, управника има пълна власт в провинцията (още повече, че е и пълноправен военен командир). Единствените спънки пред неговата власт са ако някой римски гражданин се оплаче в Рим (след отзоваването му управникът може да бъде съден за нарушения в провинцията, но съдиите също са сенатори с подобни проблеми или пък могат лесно да бъдат подкупени, така че това обикновено до никъде не води) или пък ако някой от градовете в провинцията има легални права, признати от Рим.

За събирането на данъците няма никакъв държавен апарат. Правото да се събират данъци в дадена провинция се продава на търг на частни сдружения, имащи финансовата сила да се заемат с такава задача – това са най-често сдужения конници (само те разполагат с наличен капитал). Естествено тези сдружения след това изтискват провинцията до дупка за печалба. На теория управникът трябва да ги държи под контрол да не експлоатират провинциалистите прекалено, но най-често на практика управникът е в комбина с тях (доста сенатори са длъжници на конниците или пък уреждат свои хора да събират данъците срещу съответния процент)
За данъците и таксите: има най-общо три вида
-Stipedium – твърдо определена сума, плащана годишно (в имперския период това е поземлен данък в сенаторските пров. и личен данък “на глава” в императорските)
- Decuma – процент от реколтата в провинцията
- Portoria – мита, такси пътища/мостове и подобни
Размера варира от провинция на провинция, като обикновено се запазва съотношението от преди завоеванието.
Стипендиума се събира от квестора в свитата на управника. Декума и порториа се дават на сдруженията (Publicani). Те се задължават да предадат определената сума на държавата, а каквото съберат отгоре си остава за тях.
Не успях обаче да намеря досега къде точно се събират тези данъци, къде отиват. При императорите има три основни “хазни” – aerarium Saturni, съкровищница в подземията на храма на Сатурн, заменила предишната републиканска хазна, частната “кошница” на иператорта – fiscus и aerarium militare, което е военната хазна. Границите на трите обаче са доволно размити. Също така не ми е ясно кои данъци къде точно отиват, в какъв процент и най-важното какви плащания вървят после от различните хазни. Освен това в Републиката положението несъмнено е било по-друго, само мога да предполагам обаче, че е съществувала единствено републиканската хазна, без военната (императорската е ясно

Управника и неговата провинция
• Управниците (особено в нашия период) са първо и предимно военни командири. Рядко има у тях чувство за граждански дълг или социална справедливост
• При бавните комуникации по онова време на повечето управници не им харесва да стоят толкова време откъснати от политическия живот в Рим и считат провинциите за задънено място.
• Управникът иска от своята провинция две неща: военна слава и пари. В Рим обаче рядко се коментира нещо друго освен военната слава (сиреч начините за набавяне на парите ще останат най-често забулени)

Като цяло Рим не е незаинтересован за провинциалните си поданици и както вече споменах управниците могат да бъдат съдени. Обаче същевременно Рим не е особено заинтересуван от “неизвестните хора”, така че ако искаш да се свърши нещо трябва да намериш някой влиятелен човек, който да подаде жалба от твое име. А дистанциите и нужното време означава, че това ще струва скъпо. Така само богатите провинциалисти имат нужните финансови средства и/или социални и политически връзки в Рим, че да предприемат такива действия. Обаче е разбираемо ако такива хора с връзки не желаят да дърпат прекалено силно по тях за случайни хора, па макар и съграждани, за да не се скъсат връзките. Така започването на процес от провинциалисти срещу управник е трудна работа.
Допълнително в съдилищата на Рим (съдиите са често сенатори както казах вече) цари повече симпария към колегата управник, отколкото към провинциалистите.

[mellisa]

Предлагам ти това да го пуснеш и в някой друг раздел на форума, информацията е ценна, прекрасно предложена и ще е от полза за всеки, който се интересува от периода.

Въобще, тук в играта се изнесе много добра информация, не може ли някой да я подреди и да я публикува ?

[gollum]

Сър Грей, браво :tup:. Информацията е отличано синтезирана и ще свърши работа както в играта, така и извън нея .

[княз Крылов]

Мда, определено е добро. Бтв като стана дума за данъци - не винаги е било така, но в късната република съществува термин като "откупуване на данъци". Това било позволено обаче единствено на конниците, което е и в основа на тяхната финансова мощ.

[von Danitz]

Каква е била тактиката на римляните, за да покорят всички народи



Шарл Монтескьо

--------------------------------------------------------------------------

В хода на толкова сполуки, които обикновено водят до пренебрегване на дребните неща, сенатът винаги е действал с една и съща задълбоченост; и докато армията е поразявала всичко, той държал в подчинение вече разбитите народи.
Той си присвоявал ролята на трибунал, който съди всички народи; след свършването на всяка война вземал решения за наказания и награди, които всеки е заслужил. Той отнемал част от земята на победените народи и я раздавал на своите съюзници; с това постигал две цели: привличал към Рим ония царе, от които се страхувал малко и очаквал много; отслабвал други царе, от които не очаквал нищо и които му внушавали само страх.
…Когато (римляните) имали пред себе си няколко противници те сключвали примирие с най-слабия, който се чувствал щастлив от това и се надявал да отсрочи гибелта си.
Когато били заети с някоя голяма война, сенатът търпеливо понасял всяка обида, очаквайки мълчаливо момента за наказание; ако някой от народите му изпращал виновни, той се отказвал да ги накаже, предпочитайки да държи виновна цялата нация и запазвайки възможността да й отмъсти с полезна цел.
Макар римляните да причинявали на своите врагове невъобразими злини, все пак срещу тях не се образували никакви съюзи; защото този, който бил най-далеч от опасността, не искал да се приближи до нея.
По такъв начин на тях рядко им обявявали война; но те винаги започвали войната в най-подходящият момент, по най-подходящият начин и в съюз с тези, на които този начин най-подхождал; и сред народите, които те нападали, имало много малко, които да не понесат всякакъв вид оскърбления само и само да ги оставят на мира.
Понеже никога не сключвали мир с добра воля и се стремели да завладяват всичко, техните договори, собствено казано, представлявали само съглашения за временно прекратяване на войната. В тях не винаги включвали условия, служещи като начало за гибелта на държавата, които ги приемала; те правели така, че гарнизоните да излязат от крепостите, броят на сухопътните войски да бъде намален, или искали да бъдат дадени коне и слонове; и ако народът е бил силен по море, те го заставяли да изгори корабите си…
След като унищожели войската на даден господар, те съсипвали финансите му чрез прекомерни такси или данъци, които са събирали под предлог, че трябва да възстановят военните разходи; това било нов вид тирания, която го заставяла да потиска своите поданици и да губи тяхната любов.
…Макар титлата съюзник (на римския народ) да била в известен смисъл робска, тя била много желана; защото този, който я получел, можел да бъде сигурен, че няма да бъде оскърбяван от друг освен само от римляните и да се надява, че тия оскърбления няма да бъдат големи. Така че не е имало нито една услуга, която народите и царете да не могат да им направят; не е имало нито една низост, която те да не извършат, за да получат тази титла.
Римляните имали няколко вида съюзници. Едни те привличали, давайки им привилегии и участие в тяхното влияние, като например латините и херниките; други като техни колонии считали за съюзници още от самото им установяване. С някои сключвали съюз, като с това им правели услуга, както е било с Масиниса, Евмен и Атал, които дължели на римляните своето царство и своето въздигане; с други сключвали доброволни съюзи; но когато тези съюзи се запазели за дълго, съюзниците ставали поданици, както било с царете на Египет, Витиния, Кападокия и повечето гръцки градове; и най-сетне на много от тях те налагали договори и закон за подчинение, както станало с Филип и Антиох; защото те никога не сключвали мирен договор с неприятел, който не желаел да стане техен съюзник; а това значи, че всеки покорен от тях народ им служел като оръжие за покоряване на други народи.
Когато давали свобода на някой град, те най-напред предизвиквали възникването на две партии; едната защитавала законите и свободата на своята страна, другата поддържала гледището, че единствения закон е волята на римляните; понеже втората партия била винаги по-силна, ясно е, че такава свобода съществувала само на думи.
… когато побеждавали някой силен владетел, те сключвали с него мир при условие, че той няма да разрешава чрез война споровете си със съюзниците на римляните (т.е. обикновено с всички техни съседи); но че трябва да признае римляните като арбитри - нещо, което му отнемало възможността да използва военна сила.
За да си запазят изключителното право на война, те отказвали това право даже на своите съюзници; щом между последните възникнел спор, те изпращали посланици, които ги заставяли да сключат мир…
…Като знаели колко са пригодни за война народите на Европа, те приели закон, според който никой цар на Азия няма право да нахлува в Европа и да подчинява който и да е народ там…
Ако видели, че два народа водят война помежду си, те, макар да не се намирали нито в приятелски, нито във враждебни отношения с нито един от тях, все пак не пропускали възможността да се появят на сцената и - както нашите странствуващи рицари - винаги взимали страната на по-слабия. У тях било стар обичай, казва Дионисий Халикарнаски, винаги да се притичват на помощ на този, който ги е помолил за това.
Тези обичаи на римляните съвсем не били нещо случайно, към което са прибягвали само в отделни случаи; те се основавали на постоянни принципи; и това лесно може да се докаже; защото правилата, към които се придържали по отношение на най-великите държави, били съвсем същите, както тези, от които те се ръководили в началото на своята история по отношение на малките народи, които се намирали в съседство с тях.
… Те никога не водели война с отдалечени народи, без да си осигурят съюзник близо до противника, който би могъл да присъедини свои войски към изпратените там части; и понеже армията, никога не била многочислена, те винаги държали една втора армия в провинцията, която била най-близо до врага, и една трета в Рим, която винаги била готова да тръгне на поход. Така те не излагали повече от една незначителна част от своите сили, докато техният противник поставял на карта всичко, с което разполагал.
…Всички народи - негови приятели и съюзници, се разорявали вследствие на огромните дарове, които му правели, за да запазят благосклонността му или да я засилят; половината от парите, които му изпращали, били достатъчни, за да бъдат победени.
… Но от нищо друго римляните не извличали такава голяма полза, както от респекта, който внушавали на народите. Преди всичко той карал царете да замлъкнат, сякаш ги вцепенявал. Вече не ставало въпрос за тяхната власт; самата тяхна личност била атакувана; да обявят война означавало да се изложат на риска да бъдат пленени, убити или унизени при победата. Така царете, които живеели в охолство и наслади, не смеели да погледнат в очите римския народ; загубили смелост те се надявали с търпение и низост да забавят нещастията, които ги застрашавали.
Обърнете внимание, моля ви, на поведението на римляните. След победата на Антиох станали господари на Африка, Азия и Гърция, без почти да притежават градовете; сякаш са побеждавали само за да дават. Но те ставали такива господари, че обявявайки война на някой владетел, стоварвали върху него, така да се каже, тежестта на цялата вселена.
… (Не бързали да завладяват всички покорени страни) Трябвало да се почака, докато всички народи привикнат да се подчиняват - като свободни и като съюзници, преди да им се заповяда като на поданици; преди да изчезнат малко по малко в римската република.
… Те извършвали завоеванията постепенно; когато победели някой народ, задоволявали се само с това да го отслабят; и му поставяли такива условия, които го минирали незабелязано; ако някой се опомнел, те го унижавали още повече; той ставал поданик, без да се разбере точно в кой момент.
…Безумие на завоевателите е това, че те искат да наложат на всички народи своите закони и своите обичаи; това не допринася нищо; защото хората са способни да се подчиняват при всеки вид управление.
Обаче Рим не налагал никакви общи закони, затова народите нямали помежду си никакви опасни връзки; те образували общо тяло само в смисъл на общо подчинение; и без да бъдат съотечественици, всички те били римляни.
… Няма нищо така противоположно едно на друго, както устройството на римляните и устройството на варварите; и, казано накратко, едното било продукт на силата, другото- на слабостта; в единия случай съществувало изключително подчинение, в другия - изключителна независимост. В страните, завоювани от германските народности например, властта се намирала в ръцете на васалите и само правото в ръцете на владетеля; в Рим всичко било обратното.

Превод Тодор Чакъров.

Текстът е от "За духа на законите" - издание на "Наука и изкуство", София 1984

[mellisa]

Има история на Рим, има и история на историографията на Рим. Цяла наука се занимава с проблема за това как е била видяна римското минало през вековете и до каква степен всеки исторически период е поставял под светлината на рампата онези елементи, които са били подходящи политически.
От откровени неточности до чисти изкривявания на събитията и римската мисъл, текстът на Монтескьо е един от примерите за това как във времето на Просвещението борбата срещу абсолютната монархия се е водела и идеологически, като никой не се е опасявал да пропагандира идеалите си, дори с цената на известно пренаписване, не винаги вярно, на миналото и историята.

С две думи, четете Монтескьо, но не забравяйте, че това, което той е направил е да декомпозира историческата композиция, свеждайки я само до нейната интрига и няколко факти, отстранявайки специфичната й форма и пълнеж, който дори вероятно не е могъл да бъде разбран през 18ти век. И това, което остава от историята на една страна, ако отсраним същността и пълнежа й не е продължаване живота на една епоха, а по скоро строеж на мавзолей, на мрамора на който само един малък надпис напомня това, което всъщност е липсващо в своята същност.

[von Danitz]

провинциите

Първи вариант