Военнополитически аспекти на външната политика на неутрална България 1939-1941

[dibo]

1. Увод

През септември 1939г. когато избухва Втората световна война, независимо от различията в интересите, целите и симпатиите към една или друга от воюващите страни всички балкански страни се стремят да останат извън конфликта. По това време всички държави – и воюващи и невоюващи са за неутралитет на Балканите. Съществуващото статукво удовлетворява балканските държави, с изключение на България, която обаче, слаба във военно отношение и обкръжена плътно от Балканския пакт, също води предпазлива политика на неутралитет. За Великите сили в началото на войната Балканите, с тяхното сложно историческо и етническо наследство и силно взаимозависими междудържавни отношения, са донякъде второстепенен театър и те не желаят все още да се ангажират с военно присъствие там (изключение прави само Италия). И въпреки всичко войната не отминава Балканите и към края на 1941г. всички балкански държави, без Турция, вече участват на страната на една от двете групировки. България, присъединила се към Тристранния пакт на 1 март 1941г., и обявила война на 13 декември 1941г. на САЩ и Великобритания, не прави изключение. С това приключва и периода на неутралитет и необвързване на българската външна политика.
Въпросът за българската външна политика през началният период на Втората световна война е обект на множество публикации , които в по-голяма или по-малка степен засягат почти всички аспекти на дипломатическата история на периода. Външната политика на България обаче по това време е резултат не само на международната обстановка, но и на множество исторически, етнически, вътрешнополитически, икономически, както и не на последно място - военно-политически фактори. Последните включват военния потенциал на България, дейността на българските правителства по усилването му, особено на международната сцена, и отражението, което той дава върху формирането на външната политика на България и на съседните страни. В съществуващите досега изследвания на българската външна политика през периода, този въпрос е третиран най-често като страничен и е сравнително слабо проучен. Настоящата курсова работа се базира на немногобройните публикации по темата , на информация, получена чрез Интернет и наши и чужди спецализирани издания с военна тематика и е опит да се открият взаимовръзките между военнополитическия потенциал на България и съседните страни и външната политика на България през този период.

2. България в навечерието и началото на Втората световна война.

Към септември 1939г. България е с площ от 103 146 км² и население от 6,29 милиона души . В икономиката, преодоляла последиците от икономическата криза, се наблюдава значителен напредък в предвоенните години, но тя е сравнима по показатели само с тази на съседите . Характеризира се със слабопродуктивно, но произвеждащо достатъчно за нуждите на страната селско стопанство, слабо развита промишленост, сравнително добре развит транспорт и банково дело. Общо взето към 1939г. икономически България се намира във възход. Управлението на страната е авторитарно, но със значителни демократически остатъци. Политическите партии са забранени, но съществува парламент, в който правителственото мнозинство е несигурно. Цар Борис III е с водеща роля в управлението, но не може да се нарече диктатор, защото действа задкулисно, а не с открит терор. Правителството е съставено от безпартийни личности, лоялни на царя и провежда почти изключително политиката, желана от него.
Министър-председател и министър на външните работи по това време е Георги Кьосеиванов, бивш началник на дворцовата канцелария, опитен дипломат със значителен международен авторитет. Във външната политика той постига два несъмнени успеха – Солунското споразумение от 31 юли 1938г. със страните от Балканския пакт, отменящо ограниченията във военната област наложени с Ньойския договор на България; и Пакта за вечно приятелство с Югославия от 1938г., първият значителен български пробив в междусъюзническите отношения на Балканския пакт. Наред с това Кьосеиванов не е особено популярен във вътрешен план в България, а и се засилват противоречията му с царя. Това води до смяната му с професор Богдан Филов, оглавил новото правителство през февруари 1940г. Външен министър е Иван Попов, дотогава пълномощен министър в Белград. Външната политика на новото правителство се решава от Царя и т.нар. “Четворка”, включваща освен Филов и Попов, министърът на войната генерал Теодоси Даскалов и министърът на вътрешните работи Петър Габровски. От тях единствен с просъюзнически възгледи е Попов, който впоследствие е против влизането на България в Тристранния пакт , и чиито противоречия със считания за германофил Филов, водят до неговото отстраняване през 1942г.
Основните цели на българската външна политика в края на 30те и началото на 40те години са три – премахване на ограниченията за въоръжаване на България, връщане по мирен път на Южна Добруджа, излаза на Егейско море и Западните покрайнини и излизане от международната изолация, наложена и от системата на междудържавни съюзи на Балканите (Балканския пакт и Малката Антанта). Като такива те са формулирани от Кьосеиванов в неговата известна Директива №19 от 19 април 1939г., но практически са основполагащи за външната политика на всички български правителства през 30те години. Първият от тях е успешно разрешен с подписването на Солунското споразумение , вторият е частично разрешен с Крайовската спогодба от 7 септември 1940г., връщаща Южна Добруджа на България, а Балканския пакт към началото на 1941г. губи голяма част от своята практическа стойност поради изменената международна обстановка на Балканите. Но с избухването на войната пред българската външна политика възниква и един нов приоритет – запазване на България възможно най-дълго извън военните действия. Във връзка с това характерните черти на българската дипломация могат да се сведат до няколко основни принципа:
 Недопускане на военни действия върху българска територия
 Ненамеса и неучастие в съюзи на една Велика сила срещу друга, докато е възможно
 Неоказване на съпротива на войска на Велика сила преминала българските граници
 Осъществяване на териториалните претенции само по мирен път чрез споразумение със съседите и с одобрението на Великите сили
 Засилване на военната мощ на държавата
 Поддържане на добри отношения с Турция, преценявана като най-голяма потенциална заплаха за България
Осъществяването на тези принципи в практиката, обаче зависи от множество фактори, сред които не на последно място стоят и военнополитическите. По-долу те се разглеждат въз основа на тяхното пряко и косвено влияние върху основните събития от дипломатическата история.

3. Балканския пакт и неговият противник – България

Сключен на 9 февруари 1934г., Балканският пакт представлява по своята същност съюз на Гърция, Румъния, Турция и Югославия с цел взаимно гарантиране на балканските им граници. Един бегъл поглед върху текста на документа, сочи че той е насочен преди всичко срещу България, тъй като тя е единствената държава притежаваща обща граница с тези държави. Като причини за сключването му най-често се изтъкват измененията в международната обстановка в Европа през 1933-34г., свързани с активизацията на агресивната политика на Италия на Балканите, тревожещи Югославия и Гърция (виждащи в България един логичен потенциален съюзник на Италия в своя тил) и възходът на Хитлер в Германия с неговото враждебно отношение към Версайската система на международните отношения, както разбира се и общия интерес от запазване на статуквото и от сдържане на българските стремежи за връщане на териториите отнети с Ньойския договор. Любопитен е обаче и фактът, че подписването на договора съвпада с първите по-сериозни опити на България да възроди военната си мощ. Към 1935г. българската армия е с численост едва 53 841 ч., по всеобщо мнение е слабо въоръжена и зле обучена , и трудно би могла да бъде заплаха за която и да е от съседните и държави, дори поотделно. Същевременно, използвайки международната обстановка българските правителства работят непрестанно за засилване на военния потенциал на страната. Към 1939г. са постигнати определени успехи – армията вече наброява 72 250ч . и по изчисления на българския Генерален щаб е в състояние да води отбранителна война срещу единичен противник. Съотношението на силите спрямо Балканския пакт дадено в таблицата по-долу, обаче показва, че България няма шанс в случай на въоръжен конфликт с държавите от Пакта.

Таблица 1 : Въоръжени сили на Балканските държави 1939г.
Есен 1939г. България Турция Гърция Югославия Румъния
Численост Въоръжени сили ( в хил. души) 73 (650 при война) 194 (1938) (1,5-2 млн. при война) 120 (500 при война) (1400 при война) (1700 при война)
Дивизии 16+2 39 (27*) 18 36 34
- в т.ч. срещу България 18 4 7 9
Самолети 211 250* 160* 630* 400-500*

* Горната таблица е по тогавашни изчисления на българския Генерален Щаб. По данни от Интернет и други съвременни източници обаче цифрите са по-различни (разликите са и поради постоянните мобилизации в Балканските държави) и са дадени с звездичка. В крайна сметка обаче определящи за формирането на българската външна политика са били не реалните данни, така както ги знаем днес, а точно тези възприемани за меродавни изчисления на разузнаването.

Опасенията се засилват и поради факта, че българското правителство е наясно с решенията взети на съвещанието на началник-щабовете на армиите на страните от Балканския пакт на 14 ноември 1938г. в Атина, предвиждащи в случай на война срещу Германия да се иска незабавно обезоръжаване на България, конфискация на нейното въоръжение, и използване на транспортната и мрежа за военни цели, при това независимо от позицията на България, а в случай на отказ на последната се предвижда незабавна атака срещу нея от страна на пакта .
Българските държавни ръководители отчитат това неблагоприятно съотношение на силите и затова изключват военния вариант за постигане на целите на своята външна политика. Така Балканския пакт играе наистина значителна роля при формирането на българската външна политика през 30те години, ограничавайки възможните варианти за действие. Разпоредбите му са една постоянна заплаха за България и нейните международни позиции. Затова се работи по две направления за подобряване на ситуацията – първото, е използвайки противоречията на държавите-участнички в Пакта, последният да се подкопае отвътре. Определени успехи в това отношение се постигат със сключването на Българо-югославския пакт за “вечно приятелство” от 24 януари 1938г . Макар че, съюзническите задължения на Югославия към Пакта формално да остават в сила, договорът позволява на България да се надява, че при един бъдещ конфликт, Югославия ще остане неутрална. Въз основа на тези предположения е изработен и първият сравнително реалистично звучащ стратегически план за действие на Българската армия при конфликт с държавите от Пакта. Той предвижда да се водят сдържащи действия, използвайки благоприятния терен за отбрана (Рило-родопския масив, Странджа и Сакар) срещу Турция и Гърция, да се приеме удара на румънската армия, последната да бъде разгромена и отблъсната обратно в Румъния .
Второто направление предвижда по-нататъшно засилване на военния потенциал на България.

4. Развитие на военния потенциал на България 1939г. – 1941г.

Преди да бъде разгледан тогавашният военен потенциал на България, е необходимо да бъдат казани няколко встъпителни думи за характеристиките на балканските армии през този период. Преди всичко на територията на полуострова господства слабо развита аграрна икономика, която определя и сравнително слабата финансова база на държавите. Със сериозна военна промишленост в истинския смисъл на думата разполага само Югославия, но и там, поради липса на достатъчен научно-развоен потенциал, се произвеждат предимно лицензни разработки. Останалите държави въоръжават своите армии с внесено оръжие, за което се използват обикновено финансови кредити от Великите сили.
Основна съставна част на техните армии са сухопътните войски, в това число и кавалерията. На военноморския флот ( с изключение на Гърция) и авиацията се определя спомагателна роля. Силата на всички армии се определя от мобилизационните потенциали на човешките ресурси, за които като правило не достига въоръжение и екипировка. Армиите са в състояние да воюват само срещу противник от подобен клас, тъй като решително отстъпват на армиите на Великите сили. При мобилизация пехотата разполага с достатъчно планинска и полева артилерия, в по-голямата си част наследство от Първата световна война, но не така стои въпросът с тежката, противотанковата и противовъздушната артилерия, а бронетанковите войски почти липсват. Основните транспортни средства в армиите са с животинска тяга, което предполага слабата мобилност и невъзможността да се водят съвременни бойни действия в условията на “Блицкриг” (“Светкавична война”).
Всичко изложено дотук важи естествено и за българската армия. Нещо повече – тя изпитва и допълнителни затруднения до 1938г. поради наложените от Ньойския мирен договор от 1919г. ограничения за численост, организация и въоръжение . Наистина заобикаляни от средата на 30те години, те си остават един неблагоприятен фактор, определящ факта, че към началото на Втората световна война България има едва малко повече от година пълноценно нарастване на военната мощ без налагани ограничения. Както показва таблица 1, въпреки постигнатия очевиден напредък българската армия си остава една немногобройна армия с качествени показатели на армия от средно развит европейски тип и е в състояние да брани държавния суверенитет само от нападение на единичен противник от същия тип. Това и определя ролята и на ариегард на външната политика, за разлика например от Германия и СССР, където на армията се определя водеща роля в реализацията на целите във външната политика. В условията на враждебното обкръжение на Балканския пакт, възпиращите възможности на българската армия, като фактор в дипломатическите борби, са с намалена стойност. Но българските държавни ръководители от това време, начело с цар Борис III, са наясно с тези изводи и следваната от тях политика на неутралитет е в немалка степен свързана и със съзнанието за недостатъчните възможности на българските въоръжени сили да участват реално в реализацията на поставените външнополитически цели.
Същевременно продължават и усилията по прогресивното нарастване на военния потенциал на българската армия. За периода 1939 – 1941 българската армия нараства числено над два пъти, а благодарение на масираните доставки на оръжие се превъоръжава с модерна военна техника . Внесеното оръжие е предимно от Германия и в по-голямата си част е същото, употребявано и от германската армия, т.е. модерно и с добри тактико-технически показатели. Същевременно тази засилваща се зависимост във военно отношение от Германия е фактор, които държавните ръководители не могат да пренебрегнат при определяне на отношенията между двете страни. Доставената техника изисква резервни части, боеприпаси и обучение на персонал, което е силен лост на влияние на Германия в отношенията и с България. Докато през 30те години България съумява да постигне някакъв баланс във военните доставки, внасяйки оръжие от Чехословакия, Полша и други страни , то след тяхната окупация и избухването на войната тези алтернативи изчезват. Опитите да се сключат сделки с Англия и Франция пропадат поради нежеланието им да изострят своите отношения със съюзническите държави от Балканския пакт . Заобиколена от враждебно настроените си съседи, България няма друг избор и нейната зависимост във военно отношение на Германия нараства с всяка нова доставка на германска военна техника.

5. Идеите за Балкански неутрален блок и политиката на Великите сили на Балканите в началния период на войната.

Към средата на септември 1939г., малко след началото на Втората световна война, английското правителство подема инициатива за създаване на неутрален блок на Балканите с цел ограничаване все по-засилващото се влияние на Германия и СССР на полуострова. Както е известно, тази инициатива по ред обективни и субективни фактори не получава развитие . Въпреки всичко тя за дълго време е водеща тема в балканските и европейски столици. Обсъждат се различните геостратегически варианти при съществуващите условия относно участието на една или друга държава в планирания блок. Оказва се, че позицията на България е от особена важност, тъй като при географското положение което заема, нейното участие или неучастие е от решаващо значение за жизнеността на пакта, а от друга - тя е една от двете държави с изявени териториални претенции към съседите си (другата е Унгария), което при изявената и позиция за неучастие, освен при определени териториални компенсации, прави задачата на английската дипломация изключително трудна. В този смисъл интерес представлява един английски документ от лятото на 1939г. – доклад до Комитета за имперска отбрана на Великобритания, в който се излагат стратегическите положения на Балканите в зависимост от поведението на България.
По това време на Запад противопоставянето на Англия, Франция и Германия е достигнало до критична точка и в Европа вече открито се говори за войната като неизбежна. Англия и Франция са изправени пред сериозни трудности, поради възприеманите като ограничени възможности на англо-френската коалиция за действия срещу Германия от запад. Във връзка с това като основна цел на съюзническата стратегия се очертава Германия да бъде заставена да воюва на два фронта. Затова задачата да бъде изграден солиден фронт на Изток срещу Германия придобива първостепенна важност. Шансът за такъв фронт се преценява като малък, ако не се разчита на съдействието на СССР или пък ако България е в германския лагер. От друга страна българското сътрудничество би позволило на Румъния да окаже значителна съпротива срещу възможна агресия, на Югославия да укрепи поразклатените си връзки със съседните държави, а на Турция – да пренасочи дислокацията на своите войски от Тракия срещу СССР; Гърция, Румъния и Югославия биха получили военна помощ от Турция и България, а дори ако Германия или Италия разгромят Румъния или Югославия, те мъчно биха проникнали по-нататък, изправени пред обединените сили на балканските държави.
Всички тези съображения в доклада водят до заключението, че България е ключ към Балканите. Ако, тя се присъедини към Балканския пакт, последния ще разполага със значителна дълбочина на отбраната си, а възможностите на Германия да оказва натиск върху Турция и съответно проливите ще бъдат ограничени значително. Обаче, ако България е вражеска, ще бъде трудно да се парира една офанзива срещу която и да е от членките на пакта.
Докладът разглежда и военния потенциал на България. Подчертава се, че България, макар и разполагаща в мирно време едва с 60 хилядна армия е способна да мобилизира десетократно по-голяма армия (14 дивизии срещу 28 на Турция, 26 на Румъния, 20 на Югославия и 15 на Гърция), с боеспособност равна на турската и превъзхождаща тази на Гърция и Румъния. Военните възможности на българската държава растат прогресивно, което придава известно самочувствие на българската външна политика, а с присъединяването на Южна Добруджа на следната година (прибавят се нови 7700 км²;, а населението на България нараства с 320 хиляди души ), те нарастват още повече.

[dibo]

6. Връщането на Южна Добруджа и военните аспекти на българо-румънските отношения

Въпросът за връщането на Южна Добруджа заема централно място в целите на външната политика на всички български правителства след Първата световна война . Същевременно българското правителство е длъжно да се съобразява с международната обстановка, която до края на 30те години е неблагоприятна за осъществяването на тази цел. Едва след възхода на Германия, свързан със значително разместване на пластовете в Източна Европа, възникват нужната атмосфера, в която присъединяването на Южна Добруджа вече не се разглежда като някаква химера. Румъния, по това време е заобиколена от държави, с които не поддържа особено добри отношения. Нейното правителство се страхува от Германия и СССР, има враждебната Унгария за съсед от север и несигурната България от юг, а с румънските непосредствени съюзници – Полша и Югославия расте взаимното недоверие. От друга страна Румъния все още е членка на Балканския пакт и Малката Антанта, а Англия и Франция гарантират границите и . Така че Румъния все още разполага със значителен външнополитически ресурс и това кара българските управляващи да бъдат особено предпазливи когато поставят на дневен ред Добруджанския въпрос.
През 1939-1940г. съотношението на военните потенциали на България и Румъния също не е в полза на България . Румъния разполага през есента на 1939г. със над 300 хилядна мирновременна армия, разпределена по границата срещу враждебните Унгария и България, докато по-голямата част от българската армия, която въпреки частичната си мобилизация е двойно по-малка, е съсредоточена на българо-турската граница. Румънските ВВС са четири пъти повече от българските, а флота има почти абсолютно превъзходство над българския. Като се добави и че румънската армия като цяло е по-добре въоръжена и снабдена от българската (например едно сравнение между румънската и българската пехотна дивизии , показва че при сходна численост, румънската има около 40% повече огнева мощ, макар че от друга страна, поради наличието на множество потискани малцинства в Румъния, армията на последната страда от остри социални и националистически проблеми, което несъмнено се отразява на боеспособността и), това дава известна представа, защо българското правителство така и не залага в нито един момент на “военната карта” при разрешаването на Добруджанския въпрос.
Разбира се, изложеното по-горе, не пречи на България да търси начини да промени това неблагоприятно съотношение на силите. Така например през есента на 1939г. се правят опити за споразумение с Унгария, чиито претенции към Румъния за Трансилвания са добре известни, за евентуални съвместни действия срещу Румъния. Още през август 1939г. началник-щаба на българската армия посещава Будапеща, където води разговори с унгарския си колега . Тези разговори обаче не водят до практически резултати, поради съмнението на унгарската страна, изразено относно ефективността на българската армия и недоверието към “колебливата” българска политика като цяло. Нещо повече постигнатото временно уталожване на противоречията между Унгария и Румъния в края на 1939г., позволява на Румъния да прехвърли значителна част от войските си от унгарската граница в Добруджа, една демонстрация на сила и решимост спрямо България, която Румъния все още може да си позволи. И на двете страни обаче е ясно, че въпросът за Добруджа няма да се решава от тях, а от Великите сили, и по-специално СССР и Германия. Маневрирайки успешно между последните, българската дипломация успява да извоюва тяхното съгласие за връщането на Южна Добруджа на България – един безспорен успех на външната политика на България. Предположенията на българското правителство, че не българската армия ще изиграе ролята на решаващ “коз” в сложната дипломатическа игра, а решаващо ще бъде изгодното и географско положение на държавата, от която зависят до голяма степен плановете на Великите сили на Балканите се сбъдва изключително точно. На армията се пада само представителна роля – тя навлиза на 21 септември 1940г., две седмици след подписването на Крайовската спогодба в Южна Добруджа с малкото си модерни танкови и моторизирани съединения. Но се оказва, че централното и географско положение на Балканите не носи само изгодни възможности, но и сериозни заплахи при разгарящата се война в Европа, поглъщаща все нови и нови държави.

7. Итало-гръцката война и България

Итало-гръцкия конфликт от 1940г. като цяло е слабо познат в България. А косвената, но значима роля на “българския” фактор в него, макар и засяганa на места , е почти напълно неизследванa в неговите военнополитически аспекти в нашата история. Всичко това налага едно по-обстойно встъпление към историята на конфликта.
Политическата обстановка в Гърция през втората половина на 30те години е изключително динамична . На 10 октомври 1935г. е извършен правителствен преврат, влязъл в историята с името “космогония”. Превратаджиите от “военния съюз” свалят правителството на Цандарис и събират парламента на извънредно заседание. Приема се постановление за провеждане на плeбисцит и временно възстановяване на монархическата конституция от 1911г. На 25 ноември 1935г. крал Георг II се завръща в Гърция в качеството си на монарх. По това време Мусолини вече е заявил намерението си да превърне Средиземно море в “италианско езеро”. Гръцкият цар, пренебрегвайки парламента, назначава на мястото на починалия министър-председател Демерзис генерал Метаксас. Генералът е възпитаник на немската военна академия. Той поема курса на икономическо сближаване с Германия.
В началото на април 1939г. Италия окупира Албания и нейните войски се раполагат на гръцко-албанската граница. На 13 април 1939г. Англия и Франция едностранно гарантират независимостта и териториалната цялост на Гърция. Гаранциите имат обаче практически чисто декларативен характер и не предвиждат конкретна помощ. Правителството е принудено да предприеме мерки за укрепване на границата и повишаване на боеспособността на армията. Започва строителството на укрепената линия “Метаксас” за прикриване на направлението от Западна Тракия. В стратегическо отношение това не е най-доброто решение и поражда много спорове. Поречието на р. Вардар и албанската граница остават незащитени.
Отначало военната доктрина по признанието на началника на Генералния щаб на гръцката армия генерал Папагос се ориентира основно към действия по изолиран гръцко-български конфликт. Игнорира се възможността за война с Италия. Едва след окупацията на Албания се поставя сериозно въпросът за италианска заплаха, но липсва увереност в успешното отразяване на евентуална агресия от страна на новия съсед. За това в частност свидетелства разработения оперативен план, според който в случай на нападение от страна на Италия се ограничава в отбранителни действия и отстъпление на 200км. от албанската граница, в дълбочина на територията на страната.
Една от основните задачи на Италия по това време е политическото и военно подчиняване на държавите от Балканския полуостров. През април 1939г. на практика без водене на военни действия е завладяна Албания. Новата външна политика на марионетното албанско правителство се провежда фактически от Мусолини. Тя е свързана най-вече с претенции към граничните територии с Гърция и Югославия и по-точно – Епир, Косово и Метохия, където живее по-компактна маса от албанско население. Замислите за окупиране на балкански държави се обсъждат от Мусолини и външния министър граф Чано. След разгрома на Франция са разработени конкретни планове за военни действия на Балканите. Граф Чано предлага първо да бъде нападната Гърция, отчитайки, че Германия е против разпалването на война на Балканите, а Югославия все повече се приближава към Германия във външнополитически план. Тук трябва да се напомни, че конфликтът между двете държави датира още от началото на 20те години. През 1924г. италианския флот извършва десант на гръцкия остров Корфу и го напускат едва след намесата на ОН. На 15 октомври плановете за военна операция са окончателно одобрени. По това време съотношението на силите на албанско-гръцката граница изглежда така:
Таблица 2 : Гръцко-италиански конфликт Октомври 1940г.
Октомври 1940г. Хора Танкове Оръдия Самолети
Италия – 10 дивизии 87 хил. 163 686 380
Гърция – 4 дивизии 27 хил. 20 220 36

По същото време на българо-гръцката граница са съсредоточени 6 гръцки дивизии (от общо 18 в гръцката армия). За италианското военно командване е ясно, че те биха представлявали значителна заплаха за италианското настъпление на юг, ако бъдат прехвърлени на албанския фронт. Затова Италия през септември-октомври 1940г. се опитва да си осигури намесата на България във войната , предлагайки и по този начин да реализира искането за излаз на Егейско море. Италианското предложение съвпада с първото германска покана за присъединяване на България към Тристранния пакт. България, обаче въпреки това остава неутрална. Една седмица преди Италия да нападне Гърция, цар Борис III отклонява предложението на Мусолини, мотивирайки се с недостатъчното въоръжение на българската армия и враждебното обкръжение на Балканския пакт. Изтъква се и факта, че макар и неутрална България задържа значителни гръцки сили по границата. Наистина двете български дивизии прикриващи българо-гръцката граница задържат по това време срещу себе си една трета от гръцката армия . Италианските ръководители са недоволни от решението на Борис, но не му отдават в началото голямо значение, считайки, че трикратното им превъзходство ще им донесе победа и без българско участие. Това им мнение се споделя и от България. Но когато на 26 октомври войната започва, става ясно, че италианците са подценили своя противник. Гърците се отбраняват упорито, спират италианското настъпление, и мобилизирайки резервите и прехвърляйки частите от границата с България, на свой ред минават в контранастъпление през ноември и изтласкват италианците обратно в Албания. България остава безучастна, в немалка степен и поради предупреждението, отправено и от Турция да не се намесва; предупреждение, подкрепено от 18те турски дивизии в Тракия. Изводът е, че ненамесата на България изиграва важна роля във войната и международните отношения изобщо, защото неуспехите на Италия, принуждават нейния съюзник Германия да промени своите планове относно полуострова. В светлината на неговите планове за нападение над СССР, тя не може да остави в своя тил на юг страна-съюзник на Англия. На 12 ноември 1940г. Хитлер подписва специална директива за подготовка на акцията срещу Гърция; тя предвижда преминаване на германските войски от Румъния през България. За тази цел е нужно да се осигури българската територия по един или друг начин. Натискът върху България да се определи окончателно на страната на Германия се засилва неимоверно. Обаче се оказва, че и СССР си има свои планове за външнополитическата ориентация на България.

8. България в плановете н Германия и СССР

На 24 ноември 1940г. в София пристига главният секретар на Народния комисариат на външните работи на СССР Аркадий Соболев. Целта на неговата мисия е подновяване контактите между София и Москва от септември 1939г. за евентуално сключване на договор. Тогавашните съветски предложения са отклонени от правителството на Кьосеиванов, което подписва само въздухоплавателна конвенция и търговски договор със СССР, избягвайки да се обвързва с по-нататъшни ангажименти. След края на първата година на войната обаче, в Европа и света настъпват дълбоки промени в баланса на силите след впечатляващите германски победи на Запад, което предизвиква сериозна ревизия в плановете на Великите сили. Непосредствените поводи за подновяването на инициативата от 1939г. за СССР са два – трайното настаняване на германски войски в Румъния и предполагаемото присъединяване на България към Тристранния пакт. Противопоставянето на намиращите се в договорни отношения Германия и СССР за влияние в България е част от противоборството между тези две велики сили за надмощие в Европейския Югоизток. За момента останалите Велики сили, в повече или по-малка степен, са наблюдатели на събитията, без особени възможности за намеса в спора за външнополитическата ориентация на България .
За Соболевата акция е писано много в нашата литература , но продължават да съществуват неизяснени моменти около нея. Един от тях е какво точно съдържа предложението на СССР във военнополитически аспект и по-специално искани ли са военни бази в България. Еднозначен отговор засега не е даден, поради противоречията в спомените на съвременниците, както и поради неяснотите в съществуващите документи . Изяснена е обаче връзката на тази инициатива на СССР с проведените разговори по време на посещението на Молотов в Берлин на 12 и 13 ноември 1940г. между съветската и германската страна имащи пряко влияние върху последвалите събития. Запазени са две версии на протоколите на срещите – руски и немски, които понякога сериозно се различават . И в двата обаче се съдържа въпросът на Молотов, отправен към Хитлер, за германското отношение към едни съветски “гаранции” за България. Хитлер, очевидно изненадан от тази неочаквана съветска инициатива, отклонява отговора, посочвайки, че не му е известно България да е искала такива гаранции от СССР. В последвалите дискусии, Молотов неведнъж се връща към това си предложение, обосновавайки го с наличието на подобни германски гаранции за Румъния и със съветските интереси в Турция, и по-специално Проливите. Германската страна обаче отказва да се заангажира .
След завоалирания, но твърд отказ на Германия да се съгласи с исканията на съветското правителство относно България Москва се обръща за пряк диалог към София чрез българския пълномощен министър в Москва Иван Стаменов. Пред него са повторени в общи линии съветските предложения от Берлин. Цар Борис III и министрите решават да отхвърлят съветското предложение предадено им през българското посолство, но Москва не се отказва от своята инициатива, и така се стига до посещението на Соболев. Със себе си той носи предложение от 12 точки, които предоставя на българското правителство и на царя.
От военнополитическа гледна точка определен интерес представляват някои моменти от него. Преди всичко, СССР предлага вече не “гаранция”, а “Пакт за взаимопомощ”. Идеята е да се покаже, че СССР третира България като равноправен партньор. Също така за първи път са формулирани конкретни ангажименти: точка 7 гласи, че според Пакта СССР се задължава да окаже на България всякаква помощ, в това число и въоръжена, в случай на заплаха от нападение на България от страна на някоя друга страна или комбинация от страни”; в точка 11 се казва, че “СССР е готов да окаже на България помощ в пари, продоволствие, въоръжение и материали под формата на заем, ако България се нуждае от това” . От своя страна ангажиментите на България се крият зад формулата ”България се задължава да окаже помощ на СССР в случай… на реална заплаха на интересите на СССР в Черно море или в Проливите” Освен със своята армия като жива сила и въоръжение България е привлекателна за СССР в неговите амбиции в района на Проливите и с геостратегическото си положение. Българската територия е най-удобен плацдарм за военни демонстрации или интервенция срещу Босфора и Дарданелите. В проекта за пакта съветското правителство не поставя въпроса за предоставяне на “бази” на българска територия. Желанието на СССР да разполага с такива обаче е обсъждано по време на разговорите на Соболев в България.
България, както е известно, отхвърля съветското предложение. Към изтъкваните многобройни интерпретации на причините за този отказ, може да се добави и още една, свързана с намалелия престиж на въоръжените сили на СССР, след войната с Финландия от зимата на 1939-1940г. За България това означава намалена вяра във възпиращите способности на Червената армия и в реалната помощ, която тя би могла да окаже на България при един конфликт. Още повече, че за България не е тайна все по-засилващите се противоречия между Германия и СССР и враждебното отношение на Германия към всеки опит на СССР да засили своето влияние на Балканите. Самата Германия има своите планове за “умиротворяване на полуострова” и територията на България играе важна роля в тях. За целта обаче е нужно последната да бъде убедена да влезе в Тристранния пакт.

9. Тристранния пакт и Балканската кампания

На 27 септември 1940г. е сключен Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония. Берлин отправя покана към България, Румъния, Унгария и Словакия да се присъединят към пакта. На 16 октомври 1940г. германският външен министър с телеграма предава на българското правителство ново предложение за присъединяване към Тристранния пакт. Цар Борис III прави опит за лавиране. На 21 октомври той изпраща лично писмо до Хитлер, в което настоява да се направи преценка дали действително се налага да се предприемат действия, които могат да доведат до изчерпване на българските сили. На срещата си с Хитлер на 17 ноември 1940г. той отново отказва да влезе в пакта, мотивирайки се това, че макар и неутрална България задържа 24 турски и 7 гръцки дивизии.
Въпреки позицията на българския цар Германия продължава всячески да се стреми да осигури влизането на България към Тристранния пакт. През декември 1940г. натиска на немската дипломация за присъединяването на България към пакта и уточняване на участието и в предстоящите военни действия се засилва. От началото на декември 1940г. с българско съгласие на територията на България започват да пристигат германски специалисти, които проучват необходимата инфраструктура за нуждите на Вермахта по предстоящите военни действия срещу Гърция. Целта на тези действия се определя с подписаната на 13 декември от Хитлер Директива за нападение срещу Гърция. В нея се предвижда в началото на 1941г. в Южна Румъния да се съсредоточи силна групировка (около 24 дивизии), която с настъпването на благоприятни метереологически условия (предполага се през март) да премине през България и да овладее северното крайбрежие на Егейско море, а при необходимост – и цялата територия на Гърция. Прикриването на фланга откъм Турция се възлага на българската армия с известно усилване от германски войски. Пряко участие на български войски в бойните действия не се предвижда. Остава все още неясно поведението на Югославия .
На среща на Богдан Филов с Хитлер на 4 януари в Оберзалцбург става ясно, че България няма вече възможности за маневриране и е изправена пред съдбоносен избор. В нота на германския външен министър Рибентроп, предадена на 15 януари 1941г. от германския пълномощен министър Рихтхофен се съдържа откритата заплаха за “тежките последици, които могат да дойдат в резултат на отказа от пропускане на германските войски, за България и за нейното сегашно и бъдещо положение ”. Притиснато по този начин, на 16 януари българското правителство отговаря, че е готово да започне военни преговори и да се присъедини към Тристранния пакт. На 20 януари 1941г. на заседание на правителството е решено окончателно, че “макар и по принуда” България трябва да се присъедини към Тристранния пакт.
Имала ли е България и друг вариант на действие? На 11 февруари 1941г. английския заместник министър на външните работи Ал. Кадоган заявява пред българския пълномощен министър в Лондон Н. Момчилов, “Англия смята, че България не може да спре германците, но в наш интерес е България да брани независимостта си и да не стане съучастница на Германия” . Разбира се ефективната военна съпротива на България срещу германските войски, които по това време са вече на другия бряг на река Дунав е немислима и това добре се съзнава от българското държавно ръководство. В този смисъл българската стратегия тогава е най-добре изразена от тогавашният министър на външните работи Иван Попов, който малко преди да се самоубие през 1944г., споделя: “България в оня момент трябваше да избира от двете злини по-малката, за да избегне войната и окупацията, та да остане в наши ръце кормилото поне дотолкова, че в решителния момент да можем да го обърнем натам, където се налага от нашите интереси” . Така България допуска на своя територия до края на март 1941г. 17 немски дивизии.
Важно място през този период заемат разговорите в Предял, Румъния на 22 и 23 януари 1941г., завършили с подписването на протокол между българския Генерален щаб и командването на 12а германска армия . В него се потвърждава още веднъж, че “според споразумението между двете правителства” българската армия “няма да бъде употребена за нападателни действия” срещу Гърция и Турция (ако последната се намеси във войната), а ще бъде усилена “ за да се осигури новия ред на Балкана”. Основната и задача всъщност е да прикрива изнасянето, съсредоточаването, развръщането и провеждането на операциите на Вермахта, главно откъм Турция, за което се предвижда да бъдат отделени не по-малко от 6 дивизии, както и достатъчно сили на българо-гръцката граница и усилване на пограничната стража на българо-югославската граница. Впоследствие тя трябва да поеме отбраната на онези участъци от фронта, на които не настъпват немски войски.
Що се отнася до задачите на Вермахта по съвместната защита на територията на България срещу посочения в протокола възможен противник (Турция, Гърция, Югославия и Съветския съюз), то те са дадени най-общо и с отделяне на “достатъчно сили” за целта. Определят се и някои въпроси по осигуряването на немските войски на територията на България. Същевременно между двете страни се водят преговори и по стопански въпроси – за снабдяването на немските войски в България, завършили на 1 февруари с подписването на известната спогодба “Нойбахер” .
Същевременно в началото на март започва прехвърлянето в Гърция и на силите на английски експедиционен корпус – две пехотни дивизии и една танкова бригада – общо 62 хиляди души с 200 самолета и няколко десетки танка. Тези сили се разполагат по северните граници на Гърция с цел да подпомогнат гръцката армия при очакваното нахлуване от север. Появата на тази нова потенциално враждебна сила по южните граници на страната (България вече е член на Тристранния пакт), кара българското военно командване да вземе мерки за укрепване на отбраната срещу Гърция, като тези действия обтягат и без това не особено добрите и отношения с Гърция и Англия .
Плановете на германското командване обаче още веднъж се изменят рязко поради събитията в Югославия. На 25 март 1941г. нейното правителство подписва във Виена протокол за присъединяване към Тристранния пакт, което предизвиква буря от протести в страната. На 27 март е извършен преврат и макар новото правителство да не денонсира официално подписания протокол и да уверява Германия в своята лоялност, неговата антигерманска същност е ясна. Още същият ден Хитлер подписва нова директива, с която Югославия се разглежда като противник, който трябва да бъде разгромен колкото може по-скоро. Тази директива скоро е допълнена от нова, която разглежда взаимодействието със съюзниците в Балканската кампания. На българската армия се възлага да привлече на българо-гръцката граница 3 дивизии за сметка на отделянето на една немска танкова дивизия в резерв на силите на българо-турската граница. Отделни български дивизии, които могат да бъдат привлечени в действията срещу Югославия, трябва да се подчиняват на съответното немско командване .
Взаимодействието между германските и българските войски в случай на възникване на опасност за нея от страна на нейните съседи се осъществява от командването на германската 12 армия според сключената специална спогодба от 15 февруари. Така на българската армия се отрежда спомагателна роля, което е в унисон с почти единодушното заявявано желание на българските ръководни кръгове за неучастие във войната.
На 3 април 1941г., във връзка със събитията в Югославия, в София пристига командващият сухопътните войски на Германия Валтер фон Браухич, който от името на германското Главно командване отправя искане при евентуални действия срещу Югославия българската войска да съдейства на германската армия за осигуряване на германския тил. Предложението е отхвърлено веднага както от военния министър Даскалов, така и от цар Борис III .
Балканската кампания, започнала на 6 април 1941г., е кратка и победоносна за немската армия. На 17 април капитулира Югославия, на 23 април Гърция. На 31 май последната английска база на Балканите – остров Крит пада в германски ръце. Кампанията продължава само малко повече от месец и половина, но и това време е достатъчно България, формално неучастваща във военните действия да претърпи няколко бомбардировки от английски и югославски самолети, в резултат на които загиват 115 човека и 162 са ранени . Но за сметка на това България се разширява териториално, прибавяйки след присъединяването на Беломорието и Македония нови 39765 км² с население около 1 875 хиляди души . В новоприсъединените земи са формирани нови съединения на българската армия, която се разраства значително.

Таблица 3: Съотношение на силите преди началото на Балканската кампания 1941
Март 1941г. Дивизии (танкови) Танкове Самолети
Германия 32 (6 танкови) 1200 780
Италия 28-43 800 300-400
Унгария 5-10 250-300
България 18 80 250-300
Югославия ~40 110 450
Гърция ~22 40-50 80
Англия 2+0,5 танкова 100? 200

[dibo]

10. Военнополитически аспекти на Българо-турските отношения 1939 –1941

В края на 30те години Турция е изостанала селскостопанска страна с авторитарен режим на политическо управление. В навечерието на войната и особено след започването и турските управляващи среди отделят все повече средства за военни цели. В страната за влияние се борят и двата блока. Турция купува значителни количества оръжие от Германия, но през 1939г. влиянието на англо-френския блок в страната все още е преобладаващо. Това се изразява и в сключеното на 12 май 1939г. англо-турско споразумение за взаимопомощ, а на 23 юни подобно съглашение е сключено и с Франция.
През лятото на 1939г. във връзка с усложняването на обстановката на българо-турската граница – прехвърлянето на турски войски в Източна Тракия, провеждането на големи учения и мобилизирането на няколко набора – се налага отделянето на значителни сили и средства от българска страна. От средата на август е формирана т. нар. Прикриваща армия с численост 6 дивизии, която заема отбранителни позиции срещу разгърнатата турска групировка по границата. Това представлява около една трета от всички военни ефективи с които разполага България по това време, което е ясно свидетелство за значението, което България отдава на заплахите, периодични появяващи се откъм Турция .
Доколко тези заплахи са били реални? В нашата литература са застъпени две тези. По-широко разпространената е, че наистина Турция през целия този период е представлявала една потенциална опасност, тъй като поради съюзническите си отношения с Англия, Франция (сключен договор с тези две държави) и другите балкански държави е могла във всеки един момент да нападне България. Другата, застъпвана най-вече от изследователите на българо-турските отношения от този период е, че и двете страни използват истинските си и мними противоречия, за да оправдаят своята политика на неутралитет и ненамеса във войната. България изтъква като аргумент “турската заплаха” всеки път, когато бива притисната да се присъедини към Тристранния пакт. По същия начин Турция използва “заплахата от България” като аргумент да не изпълни съюзническите си ангажименти спрямо държавите от Балканския пакт през 1940-1941.
Дори за съвременниците е било ясно, че Българската армия с тогавашната си численост и възможности трудно би могла да бъде заплаха за Турция . Аргументите на последната, че войските на границата с България изпълняват важна сдържаща роля спрямо възможно нападение, имат някакво покритие само по време на Балканската кампания на Хитлер, когато на полуострова е съсредоточена значителна германска групировка. След нападението над СССР обаче тази заплаха почти изчезва, но противостоенето по границата с България се запазва през цялата война. Всъщност числеността на българската Прикриваща армия по време на войната е един много съществен индикатор за равнището на напрежение в българо-турските отношения през периода . Напрежение, което принуждава България да отделя една значима степен от своите и без това ограничени военни ресурси, и при провеждането на своята външна политика да отчита винаги влиянието на военнополитическите аспекти на отношенията си с Турция.
Началото на войната на 1 септември 1939г., започнала макар и далеч от Балканския полуостров кара балканските страни да определят своето отношение към нея. На 15 септември 1939г. България обявява неутралитет и се стреми до началото на 1941г. да не поема ангажименти чрез политически договори и военни конвенции с нито една от Великите сили. Външнополитическото положение на Турция е по-различно – тя има подписани съглашения с Англия и Франция, в преговори е със СССР за същото (макар че те завършват неуспешно). Тя има съюзнически задължения към държавите от Балканския пакт, а търговските и отношения с Германия продължават да бъдат значителни. На 19 октомври 1939г. е подписан англо-френско-турски договор, с който Турция официално заема позиция на невоюващ съюзник на западните държави в Средиземноморието, като изтъква в същото време пред Германия, че от този договор за нея не произтичат никакви антигермански задължения .
След провала на плановете за създаване на неутрален балкански блок с участието и на България, Турция засилва още повече мероприятията за нарастване на военната мощ. Армията непрекъснато се увеличава и през пролетта на 1940г. надхвърля вече 1 милион души. Държавата се милитаризира все повече; по граничните с България вилаети се въвежда военно положение. България следи с повишено внимание какво отношение ще вземе Турция към светкавичните победи на Германия в Западна и Северна Европа през 1940г. С известно закъснение Турция обявява, че ще продължи да пази неутралитет. Въпреки всичко през есента на 1940г., след италианското нападение срещу Гърция, под английски натиск турското правителство отправя предупреждение към българското, че ако се намеси във войната срещу Гърция, Турция ще подкрепи активно последната и ще навлезе в България. Заплахата е напълно изпълнима предвид съотношението на силите . В края на ноември обаче в резултат на германо-турските преговори се стига до съглашение, според което Турция ще се интересува само от собствените си интереси и ако Германия се съобразява с тях, то Турция няма да воюва. Турската позиция по това време е от изключително значение за Германия, защото както изтъква Хитлер в писмо до Мусолини от 20 ноември 1940г. “поведението на Турция е от особена важност, защото то ще повлияе по решителен начин върху това на България”.
На 17 февруари 1941г. е подписана българско-турска декларация за дружба и ненападение. Фактически Турция се отказва от активна намеса и участие в предстоящата Балканска кампания, изоставяйки по този начин съюзническите си задължения към Гърция. На 18 юни 1941г. е подписан и германо-турски договор за дружба и ненападение. Тази промяна във външнополитическата ориентация на Турция оказва значително въздействие върху българо-турските отношения, напрежението в които до пролетта на 1942г. значително отслабва.

11. България и СССР: юни – декември 1941г.

След нападението на Германия и нейните съюзници срещу СССР пред българската външна политика възникват множество нови проблеми. Един от тях е, че въпреки неучастието на България във военните действия, поради съюзническите отношения с Германия, използваща българските пристанища и териториални води се налага ангажиране на българските въоръ6жени сили с опазване на германските комуникации в Черно море. Въпреки впечатляващите успехи на германската армия, през 1941г. господството в Черно море принадлежи на съветския Черноморски флот и авиация, които провеждат активни действия срещу немските бази по българското крайбрежие. Съветското правителство не скрива враждебното си отношение към България и не се съобразява особено с формалния и неутралитет.
От своя страна и българското правителство на Богдан Филов не крие своето отвращение и страх пред “болшевишката заплаха”. През юни 1941г. неопознати самолети, считани за съветски, пускат бомби над Русе и Добрич .Нещо повече, то предприема и открити подривни действия. През август 1941г. в устието на Камчия са стоварени със съветски подводници, а през септември и началото на октомври 1941г. са хвърлени с парашути при Добрич, Трявна, Хасково и на други места групи на т. нар. Подводничари и парашутисти с цел организиране и подпомагане на нелегалната борба на БКП срещу правителството . По-голямата част от нелегалните дейци загиват в сражения с българската полиция. На протестите на българското правителство, съветската страна декларира, че няма нищо общо с акциите. През първите няколко месеца след нападението на Германия над СССР е реална и опасността от съветски десант по черноморското крайбрежие. Това кара българското правителство да предприеме известни мерки за осигуряване на отбраната на Черноморското крайбрежие. Възникват няколко въоръжени инциденти между български кораби и авиация и съветските подводници, но до разширяване на конфликта не се стига поради бързото напредване на германските войски, които към пролетта на 1942г. завземат основните бази на Черноморския флот – Севастопол и Одеса и го принуждават да се изтегли в източната част на Черно море. Напрежението между СССР и България за известен период отслабва.

12. Заключение

Изложените по-горе събития от дипломатическата история на България и на Балканите в началния период на войната естествено не изчерпват напълно военните аспекти на външната политика на България през периода на нейния неутралитет. Встрани остават много важни теми, като например противопоставянето на Италия и България в Македония, теми, които за жалост още не са достатъчно подробно изследвани. Но и от споменатото дотук, могат да бъдат направени някои изводи за влиянието на военнополитическите фактори при формирането на българската външна политика. Без да бъдат винаги на преден план, през периода те винаги заемат видно място, защото българското правителство във враждебната обстановка на войната е принудено да се съобразява с тях и го прави. Именно тези военно политически съображения, свързани с опасностите за съществуването на България, изиграват решаваща роля при вземането на най-важното решение на българската външна политика през периода – влизането в Тристранния пакт. Присъединяването на България към Тристранния пакт, подписването на военни и други спогодби, предоставянето на своята територия и ресурси на Германия поставят всъщност началото на нейното участие във Втората световна война. С това близо двегодишния период на неутралитет на България във Втората световна война завършва.

[dibo]

Използвана литература:

Международни отношения 1990-2001;
Военноисторически сборник 1978-1999;
Държавен вестник 1938-1941;
Филов Б. Дневник С 1990
Чано Г. Политически дневник 1939 – 1943 С 1947
Чърчил У. Мемоари Т 1-3 С 1994
Димитров Ил. Българо-италиански политически отношения 1922-1943 С 1996;
Димитров Ил. Между Мюнхен и Потсдам. Българската външна политика през Втората световна война – исторически очерци. С 1996
Димитров Ил. Англия и България 1938 – 1941. Навечерието и началото на Втората световна война С 1995
Кузманова А. От Ньой до Крайова. Въпросът за южна Добруджа в международните отношения 1919-1940 С 1989
Марков Г. Българо-германски отношения 1931-39 С 1984
Мельтюхов М. Упущенный шанс Сталина. Советский Союз и борьба за Европу: 1939-1941 М 2000
Николов Р. Българско-германски военно икономически отношения 1941-1944 С 1991
Пауновски И. Възмездието С 1971
Петров Л. Проблеми на военната политика на България 1934 – 1939 С 1990
Попов И. Дейност на българското Главно командване през Втората световна война С 1993
Рачев Ст. Чърчил, България и Балканите 1939-1945 С 1995
Руменин Р. Летящи крепости над България С 1990
Сирков Д. Външната политика на България 1938 – 1941 С 1979
Сирков Д. Политиката на Великите сили на Балканите в навечерието и началото на Втората световна война Във: Великите сили и Балканите в ново и най-ново време С 1985
Спасов Л. България, Великите сили и Балканските държави 1933–1939 С 1993
Спасов Л. Българо-съветски дипломатически отношения 1934-1944 С 1987
Тошкова В. България и Третият райх 1941-1944 (политически отношения) С 1975
Тошкова В България в балканската политика на САЩ 1939-1944 С 1985
The Balkan Campaign 1940-1941 – Center of Military History Publication - http://www.army.mil/cmh-pg/default.htm

Приложения:

Приложение 1 – Балкански пакт 1934г.

Пакт за разбирателство на Балканите, Пояснителен протокол и Секретно допълнение към пакта
Атина, 9 февруари 1934г.

Негово величество, кралят на Румъния, президентът на република Турция, Негово величество, кралят на
Югославия, и президентът на република Гърция,
В израз на желанието си да съдействат за укрепване на мира на Балканите,
Вдъхновени от атмосферата на разбирателство и съгласие, които преобладаваха при изготвянето на Договора “Бриан-Келог” и при вземането на свързаните с този договор решения на Събранието на Обществото на Нациите,
Твърдо решени да осъществят спазването на вече съществуващите договорни задължение и запазването на настоящето разпределение на териториите, установено на Балканите,
Решиха да сключат
ПАКТ ЗА РАЗБИРАТЕЛСТВО НА БАЛКАНИТЕ
И с тази цел назначиха за свои пълномощници съответно:
Негово величество, кралят на Румъния – Негово превъзходителство, господин Николае Титулеску, министър на външните работи;
Президентът на република Турция – Негово превъзходителство Тевфик Ружди бей, министър на външните работи;
Негово величество, кралят на Югославия – Негово превъзходителство, господин Боголюб Йевтич, министър на външните работи;
Президентът на република Гърция – Негово превъзходителство, господин Димитрие Максимос, министър на външните работи,
Които, след като влязоха в дадената им по съответния подходящ начин пълна власт, се съгласиха на следните положения:
ЧЛЕН 1.
Румъния, Турция, Югославия и Гърция си гарантират взаимно сигурността на всички техни балкански граници.
ЧЛЕН 2
Височайшите договарящи се страни се ангажират да се задълбочат върху мерките, които трябва да бъдат взети по отношение на евентуалности, които биха могли да навредят на интересите им, така, както са определени от настоящия договор. Те се задължават да не предприемат никакво политическо действие спрямо която и да е друга балканска държава, неучастваща в подписването на договора, без предварително взаимно предупреждение и да не поемат никакво политическо задължение към която и да е друга балканска държава, без съгласието на другите договарящи страни.
ЧЛЕН 3
Настоящият договор ще влезе в сила веднага, щом бъде подписан от всички договарящи страни и се ратифицира колкото се може по-скоро. Той ще бъде отворен за всяка балканска държава, чието присъединяване ще бъде обект на благосклонно проучване от страна на страните, подписали договора и ще се осъществи веднага, щом другите страни, подписали договора дадат писмено съгласието си.
В уверение на което споменатите пълномощници подписаха настоящия договор.
Изготвено в Атина, на 9 февруари, 1934г. в четири екземпляра, от които бе връчен по един на всяка от Височайшите договарящи страни.

Височайша страна /долуподписан/: Н. Титулеску
Височайша страна /долуподписан/: Тефвик Ружди бей
Височайша страна /долуподписан/: Д. Максимос
Височайша страна /долуподписан/: Б. Йевтич

ПОЯСНИТЕЛЕН ПРОТОКОЛ
Преди да постъпят към подписване на Договора за разбирателство на Балканите четиримата външни министри – на Румъния, на Югославия, на Турция и на Гърция – сметнаха за необходимо да се уточни, както следва, съдържанието на задълженията, поети от техните страни и незабавно да се направи уговорка, че тези уточнения са неразделна част от договора.
1. За агресор се смята всяка страна, която е извършила един от актовете на агресия, предвидени в Член 2 на Лондонските конвенции, от 3 и 4 юли, 1933г.
2. Договорът за разбирателство на Балканите не е насочен против нечия власт. Неговата цел е да гарантира сигурността на балканските граници срещу всяка агресия от страна на балканска държава.
3. Въпреки това, ако една от височайшите договарящи страни стане жертва на агресия от страна на друга небалканска сила и ако балканска държава се присъедини към тази агресия било незабавно, било в последствие, Договорът за разбирателство на Балканите ще бъде приложен към тази балканска държава с всички произтичащи от него ефекти.
4. Височайшите договарящи страни се ангажират да сключат конвенции, близки с целите, последвани от Договора за разбирателство на Балканите. Преговорите по тези конвенции ще започнат в срок от шест месеца.
5. Тъй като Договора за разбирателство на Балканите не влиза в противоречие с предходни ангажименти, всички поети преди него задължения, както и всички конвенции във връзка с предходни трактати и задължения, ще останат в сила.
6. С израза от преамбюла на договора “твърдо решени да осигурят спазването на вече поетите договорни задължения” се разбира за височайшите договарящи се страни спазването на трактатите, съществуващи между балканските страни, които са били подписани от една или повече от височайшите договарящи се страни.
7. Договорът за разбирателство на Балканите е отбранително средство, следователно – задълженията, произтичащи от Договора за разбирателство на Балканите престават да съществуват за височайшите договарящи страни във взаимоотношенията им с височайшата договаряща страна, която става агресор, според член 2 от Лондонската конвенции, спрямо която и да е друга държава.
8. Запазването на настоящата подялба на териториите, установена на Балканите е окончателно за височайшите договарящи се страни. Що се отнася до задълженията по договора, те имат давност, която ще бъде определена от височайшите договарящи се страни в продължение на – или след изтичането на двете години след подписването на договора. По време на тези две години никакво едностранно нарушаване не е възможно. Давността на договора ще трябва да бъде определена за 5 години минимум или за по-дълъг период. Ако при изтичането на две години след подписването не бъде определена давност, то Договорът за разбирателство на Балканите с пълно право ще получи давност от пет години, смятано от изтичането на две години след подписването. При изтичане на тези пет години и при изтичането на периода, съгласуван от височайшите договарящи се страни за негова давност, Договорът за разбирателство на Балканите ще бъде подновен автоматически с мълчаливо съгласие за период, равен на този, за който е бил в сила преди това, освен ако една от височайшите договарящи се страни не го наруши едностранно една година преди деня, предвиден за изтичането му. Във всеки случай, било че става дума за първия период, през който договорът е в сила /седем години или повече от седем години/ било за следващ период, установен автоматически чрез мълчаливо съгласие, никакво едностранно нарушаване или никакво предупреждение за едностранно нарушаване не са възможни преди годината, предхождаща деня, в който изтича договорът.
9. Веднага, щом се осъществи ратифицирането, потвърждаващо Договора за разбирателство на Балканите, според законодателството на всяка държава, височайшите договарящи се страни ще се уведомят взаимно.

Атина, 9 февруари, 1934г.

Височайша страна /долуподписан/: Н. Титулеску
Височайша страна /долуподписан/: Тефвик Ружди бей
Височайша страна /долуподписан/: Д. Максимос
Височайша страна /долуподписан/: Б. Йевтич


БАЛКАНСКИ ПАКТ. СЕКРЕТНО ДОПЪЛНЕНИЕ

Декларация на Негово превъзходителство, министърът на Външните работи на Турция.
В момента, когато се премина към подписването на Договора за разбирателство на Балканите, министърът на външните работи на Турция, Негово превъзходителство Тефвик Ружди бей, направи следната декларация:
“От името на правителството на република Турция имам честта да заявя, че в никакъв случай Турция няма да позволи да бъде смятана за ангажирана да вземе участие в каквито и да било действия, насочени срещу Съюза на съветските социалистически републики”.
Пълномощниците на височайшите договарящи се страни бяха информирани за тази декларация.
Настоящата декларация е неразделна част от Договора за разбирателство на Балканите.

Атина, 9 февруари, 1934г.
/долуподписан/: Д-р Тефвик Ружди бей

Изт-к: Спасов Л. България, Великите сили и балканските държави С 1993 Стр. 140-143

Приложение 2 - Договор за приятелство между България и Югославия 1938г.

Негово Величество Царят на българите и Негово Величество Кралят на Югославия,
Проникнати от духа на добро съседство, на взаимно доверие и на искрено приятелство, който характеризира съществуващите отношения между техните съответни страни;
Твърдо убедени, че заздравяването и развоят на тези щастливи отношения ще служат на напредъка и благосъстоянието на техните съседни и братски народа;
В желанието си да допринесат за затвърдяване на мира на Балканите.
Решиха да сключат един
ДОГОВОР ЗА ПРИЯТЕЛСТВО МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И ЮГОСЛАВИЯ,
И за тази цел назначиха съответно за свои пълномощници, а именно:
НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАРЯТ НА БЪЛГАРИТЕ:
Негово Превъзходителство Господин Д-р Георги Кьосеиванов, Председател на Министерския Съвет, Министър на Външните Работи и на Изповеданията;
НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО КРАЛЯТ НА ЮГОСЛАВИЯ:
Негово Превъзходителство Господин Д-р Милан Стоядинович, Председател на Министерския Съвет, Министър на Външните Работи,
Които след като размениха своите пълномощия, намерени в добра и надлежна форма, се съгласиха върху следните постановления:
Член първи:
Ще съществува ненарушим мир и искрено и вечно приятелство между Царство България и Кралство Югославия.
Член втори:
Настоящият договор ще бъде ратифициран и ратификациите ще бъдат разменени във възможния най-кратък срок.
Той ще влезе в сила в деня на размяната на ратификациите.
В ПОТВЪРЖДЕНИЕ НА КОЕТО, поменатите пълномощници подписаха настоящия договор.
ИЗГОТВЕН в Белград на двадесет и четвърти януари хилядо деветстотин тридесет и седма година в два екземпляра, по един от които се предаде на всяка от Високите Договарящи страни.

/п/ Д-р М. Стоядинович /п/ Г. Кьосеиванов

Изт-к: Държавен вестник Брой 16, 25 януари 1937г.


Приложение 3 – Солунско споразумение 1938г.

СПОГОДБА МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНСКОТО СЪГЛАШЕНИЕ
Като взеха за съображение:
че България е привързана към политиката за затвърдяване на мира на Балканите и че тя е въодушевена от желанието да поддържа с Балканските държави отношения на добро съседство и на приятелско сътрудничество и
че държавите от Балканското споразумение са въодушевени по отношение на България със същия дух на миролюбие и от същото желание за сътрудничество.
Подписаните:
Негово Превъзходителство Господин Георги Кьосеиванов, Български Министър-председател, Министър на Външните работи и Изповеданията, от една страна и
Негово Превъзходителство Господин Иван Метаксас, Гръцки Министър-председател, Министър на Външните работи, в качеството си на сегашен Председател на Постоянния съвет на Балканското съглашение, действащ от името на всичките членове на Балканското съглашение, от друга страна,
Заявяват от името на държавите, които те представляват, че тези държави поемат задължение да се въздържат в техните взаимни сношения от всякакво прибягване до силата, съгласно съглашенията, които всяка от тези държави е подписала в областта на ненападението и че те се съгласяват, колкото се отнася до тях, да се откажат от прилагането постановленията съдържащи се в част IV (Военни, Морски и Въздушни клаузи) на Ньойския договор, както и от постановленията съдържащи се в конвенцията, относно границите на Тракия, подписана в Лозана на 24 юли 1923г.
Направена в Солун, в двоен екземпляр, ма 31 юли 1938г.

(Подписал) Г. Кьосеиванов (Подписал) И. Метаксас

Изт-к :Спасов Л. България, Великите сили и балканските държави С 1993 – Приложени документи Стр. 178-179


Приложение 4 - Директива ¹ 19 на Министерството на външните работи и на изповеданията, София 19 април 1939г.

Съобщавам само за Ваше лично сведение, че при създаденото международно положение становището на България се определя както следва:
Първо, България не може да влезе в Балканското споразумение, защото гарантира границите, а България не може да приеме сегашните си граници.
Второ, влизането на България в едно ново Балканско споразумение е възможно само след териториални промени, при които да получим Южна Добруджа, границата на Тракия от 1913 година и евентуално Царибродско и Босилеградско, според старата територия на България от преди войната.
Трето, при евентуално наше влизане в Балканското споразумение, България, която единствено няма външни граници по периферията на балканските държави, не може да поеме задължение да брани външните граници на новото Балканско споразумение.
Четвърто, при сегашно създадено положение когато Югославия може да бъде непосредствено заплашена, а евентуално да бъдат заплашени и Гърция и Румъния, Балканското споразумение не може да води една обща политика. Поради създалите се обстоятелства ще се наложи една от балканските държави да отиде с държавите от Оста, а останалите с другата групировка или най-малко да запазят строг неутралитет. България води и ще продължава да води, докато това бъде възможно, самостоятелна политика без обвързвания с никого.
Пето, нашите икономически връзки с Германия, която поглъща над 75 на сто от нашия износ, ни поставя в невъзможност, без оглед на политическите интереси, да се определим на страната на демократическите държави срещу тоталитарните държави.
Шесто, опитите, които се направиха да се получи оръжие на кредит не успяха и ние сме принудени да се въоръжаваме почти изключително от Германия.
При това положение България е изложена на опасност да и се поставят от германска страна политически условия. В последен анализ на изложеното, България следва една очаквателна политика.

Министър-председател: /п/ Г. Кьосеиванов

Изт-к: Спасов Л. България, Великите сили и балканските държави С 1993 – Приложени документи Стр. 184

Приложение 5 - Численост на Българската Прикриваща армия срещу Турция

1939г. лято-есен – 6 дивизии срещу 18 турски
Зима 1939г. до април 1940г. – около 1 дивизия срещу 11 турски
Май 1940г. – 2-3 дивизии
Лято 1940г. – 3-4 дивизии
Ноември 1940г. – 3 дивизии срещу 24 турски (от общо 54 в турската армия)
Декември 1940г. – 2 дивизии
Февруари 1941г. – 6 дивизии (срещу Гърция – 2,5 дивизии)
Март - Май1941г. – 10 дивизии (срещу Гърция – 3 дивизии, срещу Югославия – 3 дивизии) срещу 20-30 турски
Юни 1941г – 6 дивизии (в Македония 3 + създадените там 2 дивизии; в Беломорието – около 2 дивизии; Черно море – сборни части ~ 2-3 дивизии)
Август 1941г. – 2 – 3 дивизии
Зима 1941г. – 3 дивизии (Черно море – 1,5 дивизии)

[dibo]

Курсовата работа е от 4-ти курс. Правописните грешки са автентичните в текста

[подпоручикъ-летецъ]

Поздравления И благодарско

[dibo]

Някакви коментари? Да пускам ли още?

[подпоручикъ-летецъ]

О, да !!!

[Panzerjaeger]

Понеже в курсовата работа (която намирам на много високо ниво, поздравления! ) се споменава предвоенната дейност на министър-председателя Кьосеиванов, ми попаднаха материали от посещението на г-н мин.-председателя през м. юли 1939 г. в Райха.

Интересно ми се сториха отзивите от това посещение. Показателни са думите на фон Рибентроп, външният министър: "Немският народ в спомена на славното братство по оръжие в Световната война се чувства свързан с искрено приятелство с храбрия български народ". Кьосеиванов не остава по-назад. На официалните срещи той говори за "другарство в героични дни и горчиви разочарования, които са заздравили дружбата между двата народа." На срещите се разсейват мненията, че България вече се е определила на една от страните на оформящите се противостоящи европейски коалиции. На тази среща германците не искат от българското правителство никакво договорно обвързване или натрапено покровителство.

На срещата се говори за тежките неправди по отношение на двете държави през 1919-1920 г. Коментира се и така популярния в предвоенния период лозунг за "Фронт на мира", като празен от съдържание и за двете страни. Ограбването от последната война не може да послужи за хармония в междудържавните европейски дела и за "Фронт на мира". Всички европейски държави с изключение на нашите съседки са приели за правилни исканията на нашето правителство в Берлин за възвръщане на южна Добруджа и излизането ни на Егея според Букурещкия мирен договор от 1913 г.

[Sula]

Отдавна не бях чел научна публикация на такова високо ниво, където без емоции, много кратко, точно и с достатъчно факти, е описано развитието на политическата ситуация около България в навечерието на Втората световна. Научих и някои нови за мен неща. Благодаря и продължавайте с добрата работа!

[Boyadjiev]

Голяма благодарност на Дибо!
Едва сега го намирам. Много висока оценка (съобразно моята компетентност и потребности. Няма ли продължение?
Boyadjiev