Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Илинденско-Преображенското въстание 1903

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    Илинденско-Преображенското въстание 1903

    ПОЛИТИЧЕСКА И ВОЕННА СТРАТЕГИЯ
    НА ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ 1903


    Като система от научни знания и област на практическата дейност военната стратегия решава проблемите на стратегическото планиране и управлението на въоръжените сили, определя противника, уточнява военностратегическата цел и разработва всички други проблеми, които в своята съвкупност гарантират успешния изход на войната или въоръжената борба. По презумпция военната стратегия е подчинена на политическата, от която получава задачи и с чиито цели и програми е длъжна да се съобразява. Това означава, че между политическото и военното ръководство трябва да има най-тясно съгласуване и взаимодействие.
    Така е на теория. Колкото практическото приложение е по-близо до теоретическите изисквания, толкова се увеличават шансовете за успех. И обратно.
    Политическата обстановка на Балканите, в Европа и в света в края на ХIХ и началото на ХХ в. поставя сложни проблеми за разрешаване пред българското националноосвободително движение в Македония и Одринска Тракия. На българските стремежи за политическа свобода и национално единство противостои не само военната мощ на Османската империя, но и установеният от великите сили политически ред. Поради самото естество на своя генезис Македонският въпрос е от компетенцията на великите сили, скрепили с подписите си клаузите на Берлинския договор от 1878 г. При това положение пред ръководителите на освободителната борба има само една възможност – да мобилизират всички вътрешни сили на българското население в Македония и Тракия и с едно масово и повсеместно въстание да привлекат вниманието на европейските държави, да активизират дипломацията на великите сили и да принудят Османската империя да предостави политическа автономия на двете области.
    Тази стратегия започва да се избистря от края на 1902 г., когато у ръководителите на ВМОРО окончателно назрява мисълта, че въстанието е неизбежно и моментът за неговото обявяване приближава. До голяма степен това се дължи на Горноджумайското въстание, организирано през есента на същата година в Пиринска Македония от ВМОК и тайните офицерски братства. Въпреки прибързаната подготовка и неблагоприятния изход тази акция подтиква ВМОРО към решителната крачка. Мисълта, че през идната година българите в Македония и Одринска Тракия трябва да се вдигнат на въстание, изцяло обсебва умовете на ръководните кадри и дейците от всички равнища и структури на организацията. На тази основа започват да затихват и вътрешните противоречия в освободителното движение.
    В средата на декември 1902 г. Централният комитет на ВМОРО изпраща окръжно, с което изисква мнението на ръководителите на революционните окръзи по съдбовния въпрос. Специално писмо е изпратено и до дейците, които по това време пребивават в София. По този повод от края на декември до средата на януари тук се свикват няколко съвещания с участието на задграничните представители Христо Матов и Христо Татарчев, главния ревизор на четите Гоце Делчев, присъединилите се към организацията военнослужещи и бивши ръководители на ВМОК – поручик Борис Сарафов и поручик Владислав Ковачев, изтъкнати и опитни дейци като Гьорче Петров, Пере Тошев, Михаил Герджиков, Христо Силянов и др., общо около двадесет души. В хода на споровете „за“ или „против“ въстанието постепенно се очертава схващането, че въоръжената борба през 1903 г. е неизбежна. Като най-подходяща тактика се налагат засилените партизански действия в планините и диверсионните акции срещу военни обекти на противника. Тези идеи, макар развити в различни варианти и наименования – „перманентно въстание“ според Гьорче Петров, „активни партизански действия“ според Борис Сарафов, „отделни терористични акции“ според Михаил Герджиков или „акции от I и II разряд“ според Христо Матов – намират прием сред всички останали участници в заседанията.
    Докато споровете и дискусиите в София продължават, на 2 януари 1903 г. във физико-математическия кабинет на Солунската българска мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“ се открива конгрес, който трябва да реши въпроса за въстанието. Отговорът е даден още на другия ден. След не много дълги и не толкова остри спорове за „частично“ или „повсеместно-стратегическо“ въстание надделява второто становище.
    В съответствие с политическата и стратегическата цел на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско е разработен план за предстоящото въстание. В основата си той е плод на професионалните знания и умения на български офицери, членове на тайните офицерски братства и активисти на ВМОК. Основната концепция е нахвърляна от генерал Цончев още през март. Тя е доразвита в „Общи ръководящи начала за едно успешно въстание в Македония“, редактирани от капитан Димитър Венедиков. През май на тази основа Христо Матов създава „Общ план и цел на въстанието“. Така основният елемент от стратегията на Илинденско-Преображенското въстание е решен със съвместните усилия на офицерите от ВМОК и дейците на ВМОРО1.
    Един от основните елементи на военната стратегия е формулирането на стратегическата цел. В „Общия план и цел на въстанието“ тя е определена по следния начин: „Целта на борбата е не да победим Турция, а тя да не може да ни победи; колкото по-дълготрайна е борбата, толкоз по-сигурно, че рано или късно един ден европейските сили ще бъдат заставени да извадят на сухо свои войски2.“
    В изпълнение на общия стратегически замисъл в някои въстанически окръзи са изработени конкретни планове, в които е уточнен моментът за започване на бойните действия и в съответствие с идеята за удължаване на въстанието е възприето стъпаловидното му обявяване – 20 юли в Битолски окръг, 27 юли в Скопски, 6 август в Одрински, 14 септември в Серски.
    От главната идея на плана – дълготрайно въстание – произтича и основният начин на борба: партизанските действия. Въстанието, разглеждано от ръководителите на ВМОРО и техните военни съветници от ВМОК като активни партизански действия на чети и отряди, опериращи далеч от населените места, има за цел да осигури достатъчно време за осъществяване на политическата стратегия – такова драстично изостряне на Македонския въпрос, което да гарантира намесата на великите сили и да принуди Османската империя да предостави жадуваната автономия.
    Ръководителите на въстанието правят всичко възможно да предпазят невъоръженото население от отмъщението и репресиите на турската войска. Този въпрос, определен като „един от най-трудните“, е разгледан в шест отделни точки в заключителната част на „Общия план и цел на въстанието“. Самите му автори оценяват препоръчваните мерки „не като нещо добро, а като по-малко зло“. Те са наясно, че жертвите от страна на невъоръженото население, колкото и свидни да са за техните семейства, са неизбежната цена, която трябва да се плати в името на свободата.
    Турският план за смазване на въстанието се основава на разоряване на българските села с цел да се деморализират въстаниците, да се унищожат техните ресурси и да се сломи волята им за съпротива. В някои райони и селища репресиите се стоварват главно върху невъоръженото население, което става изкупителна жертва на безсилието на османската войска да се справи с четниците. Трябва обаче да се подчертае, че това най-често се случва там, където местните ръководители се отклоняват от предписанията на въстаническото планиране и се ангажират с отбрана на населени места. Типичният случай е задържането, отбраната и гибелта на Крушево (т. нар. „Крушевска република“).
    По време на въстанието загиват 4694 души от страна на невъоръженото население. Цифрите от статистиките не са в състояние да пресъздадат цялата драма, изживяна от македонските и тракийските българи. Те обаче придобиват различен смисъл, ако се сравнят с жертвите, които дава един друг поробен християнски народ в Османската империя, който също се бори за свобода – арменците. Само през 1894–1896 г., когато арменците правят първите си опити за въоръжена съпротива, турската армия и кюрдските военизирани отряди избиват над 300 000 души.
    Трагедията на арменците не се заключава само в обстоятелството, че обитават малоазийските виалети на империята. Както на Балканите, така и в Мала Азия великите сили, особено Русия и Англия, имат важни стратегически интереси. Както за българите, така и за арменците Берлинският договор от 1878 г. предвижда административни реформи под европейски контрол. Трагедията на арменците се крие в избраната форма на съпротива – изолираните терористични акции. За разлика от тях българите залагат на масовата организирана борба. Илинденско-Преображенското въстание е нейната най-ярка проява. То показва на Османската империя цялата мощ на революционните организации и респектира турската войска. Най-вече поради тази причина, а не заради някакво съобразяване с европейското обществено мнение и с твърде въздържаната реакция на великите сили Високата порта не се осмелява да приложи срещу македонските и тракийските българи арменския модел на организиран и целенасочен геноцид.
    Това се потвърждава и от съпоставянето на жертвите, дадени от страна на въстаниците и войската. Според статистиката на Задграничното представителство на ВМОРО в боевете падат 994 въстаници, а противникът дава 5328 жертви3. Според секретни турски сведения, станали достояние на българското военно разузнаване, броят на турските загуби само в убити достига до 6000 души4. Следователно в Илинденско-Преображенското въстание османската армия претърпява загуби в жива сила, близо три пъти по-големи от тези в Гръцко-турската (Тесалийската война) от 1897 г.
    Това дава основание на задграничния представител Христо Матов да заяви по повод на реформите в Македония, наложени от великите сили през 1904 г.: „Въстанието не можеше да не стане и трябваше да стане, като нещо предвиждано и съзнателно подготовлявано. От гледна точка на целта, която преследваме, то не е безрезултатно: то засили международната намеса и разшири реформите, а с това се направи сериозна крачка напред към автономията. От нас зависи да ускорим новите крачки, които неминуемо ще последват5.“
    В нито един етап от въстаническото планиране не се говори за евентуална въоръжена намеса на България. Ръководителите на ВМОРО и ВМОК са наясно, че българската армия още не е готова за война с Османската империя. Въпреки това за поробеното население и за редовите въстаници България си остава най-съкровеното упование. То им вдъхва сили да продължат борбата в следилинденския период и да влеят своята енергия в българската армия чрез различни форми на подкрепа по време на Балканската война.

    Статията е на Светлозар Елдъров и Димитър Минчев и е публикувана в сп. Военноисторически сборник. 2003, бр.1
    Last edited by Parabellum; 26-02-2005, 02:33. Причина: Авторски права
    То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

    #2
    Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. е светла страница в героичната летопис на освободителните борби, които българското население в Македония и Одринско води в продължение на дълги години срещу Османската феодална държава. Въстанието е връхна точка в развитието на българското националноосвободително движение в периода, настъпил след Берлинския конгрес в земите, които по волята на дипломацията на Великите сили остават под властта на Османската империя. Революционната акция, придобила такъв широк обхват, е организирана и ръководена от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).

    Следвайки заветите от епохата на Българското национално възраждане, и примерите на предишните въстания за национално освобождение, дейците на Организацията призовават и организират българското население от двете области за въоръжена борба. Организацията прави героичен опит да разрешат сама, със собствени сили, въпреки противодействието на вътрешната и международната реакция, задачите, поставени пред тях от самото историческо развитие. Нашите сънародници се стремят да разчистят пътя на прогреса и демократичното развитие и на свободното самоопределение. Въстаниците от Македония и Одринско проявяват невиждан героизъм и със своите подвизи заемат достойно място в историята на българския народ.

    Освободителното движение в двете области се развива в трудна и противоречива епоха. Както е известно, по силата на Берлинския договор от 1878 г., тези области остават в пределите на Османската империя. В договора наистина се предвижда в империята да се въведат реформи, които да я модернизират, а районите, населени с нетурско население, да получат вътрешна административна автономия. Реформите, обаче, си остават написани само на книга. Разложителният процес в Турция продължава да се задълбочава. В недрата на османското общество кълнят условията за извършване на буржоазнодемократична революция. Остатъците от турския феодализъм не са премахнати в голяма част от Балканския полуостров. Националноосвободителното движение представлява съществен поток от общия революционен процес, който разтърсва издъно империята. Така запазилите се огромни национални, социални и религиозни противоречия в този район създават непрекъснато напрежение и повод за конфликти. В същото време освободените от турско иго балкански държави тръгват по пътя на капиталистическото развитие и се стремят към обединение на своите народи. Те се оказват в сложни взаимоотношения, върху които трайно въздействие оказват интересите на големите европейски държави. Османската империя изпада все повече под икономическата и политическата зависимост на Великите сили, на които тя разчита да съхрани владенията си на полуострова и да отстои срещу териториалните претенции на съседите си.

    Илинденско-Преображенското въстание получава широк отклик сред световната демократична общественост. Неговото справедливо дело обаче намира най-голям отзвук в България, която служи за база на Вътрешната организация. Тук се формират и оттук тръгват чети за Македония и Одринско, събират се материални средства, оръжие и муниции и се дава подслон на пострадалите. Цялото българско общество и отговорните фактори в страната вземат живо участие в акцията за подпомагане на справедливата борба, която води Вътрешната организация.

    Великите сили, вкопчени в разпределението на зоните на влияние и на своите конюнктурни интереси са категорично против участие на българска войска в Македония.

    Поради невъзможността България пряко да се намеси с военна сила на страната на въстаналия народ, българското правителство масово пуска в отпуск офицери, подофицери, военнослужещи, които ръководят и се присъединяват към заминаващите за Македония чети. Хиляди доброволци поемат през границата за да помогнат на своите братя.

    От Илинденско-Преображенското въстание изминаха вече 101 години - повод за равносметка и напомняне за героизма и патриотизма на борците за свобода.

    Въпреки неуспеха си, въстанието от 1903 г. продължава да привлича вниманието на всички, които проучват героичните събития от историята на българския народ. То служи като неизчерпаем извор на обич към отечеството, за изпълнение на синовния дълг към него и за готовността за саможертва пред олтара на свободата.
    То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

    Comment


      #3
      бре някой все пак се сети за вчерашния ден...БРАВО!!!
      ...Българите това е народът,който имаше всичко което е пожелавал,народ в който е придобивал титли онизи който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля,народ при който бойното поле прославя рода,понеже у тях без колебание за по-благороден се смята ония,чието оръжие е било окървавено повече в сражение...

      Comment


        #4
        Комити нови пак развяват
        окървавени знамена-ечат
        гори,поля,балкани от бойни
        песни и ура!!!!!!!!!!!!!!!!!

        Comment


          #5
          araslan написа
          бре някой все пак се сети за вчерашния ден...БРАВО!!!
          Само толкова ли? Аз очаквах, че ще му дръпнеш поне една реч
          То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

          Comment


            #6
            ПОЛИТИЧЕСКА И ВОЕННА СТРАТЕГИЯ
            НА ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ 1903
            СВЕТЛОЗАР ЕЛДЪРОВ, ПРОФ. Д.И.Н., ДИМИТЪР МИНЧЕВ, СТ.Н.С. Д-Р, ПОЛК. О.Р.



            Като система от научни знания и област на практическата дейност военната стратегия решава проблемите на стратегическото планиране и управлението на въоръжените сили, определя противника, уточнява военностратегическата цел и разработва всички други проблеми, които в своята съвкупност гарантират успешния изход на войната или въоръжената борба. По презумпция военната стратегия е подчинена на политическата, от която получава задачи и с чиито цели и програми е длъжна да се съобразява. Това означава, че между политическото и военното ръководство трябва да има най-тясно съгласуване и взаимодействие.
            Така е на теория. Колкото практическото приложение е по-близо до теоретическите изисквания, толкова се увеличават шансовете за успех. И обратно.
            Политическата обстановка на Балканите, в Европа и в света в края на ХIХ и началото на ХХ в. поставя сложни проблеми за разрешаване пред българското националноосвободително движение в Македония и Одринска Тракия. На българските стремежи за политическа свобода и национално единство противостои не само военната мощ на Османската империя, но и установеният от великите сили политически ред. Поради самото естество на своя генезис Македонският въпрос е от компетенцията на великите сили, скрепили с подписите си клаузите на Берлинския договор от 1878 г. При това положение пред ръководителите на освободителната борба има само една възможност – да мобилизират всички вътрешни сили на българското население в Македония и Тракия и с едно масово и повсеместно въстание да привлекат вниманието на европейските държави, да активизират дипломацията на великите сили и да принудят Османската империя да предостави политическа автономия на двете области.
            Тази стратегия започва да се избистря от края на 1902 г., когато у ръководителите на ВМОРО окончателно назрява мисълта, че въстанието е неизбежно и моментът за неговото обявяване приближава. До голяма степен това се дължи на Горноджумайското въстание, организирано през есента на същата година в Пиринска Македония от ВМОК и тайните офицерски братства. Въпреки прибързаната подготовка и неблагоприятния изход тази акция подтиква ВМОРО към решителната крачка. Мисълта, че през идната година българите в Македония и Одринска Тракия трябва да се вдигнат на въстание, изцяло обсебва умовете на ръководните кадри и дейците от всички равнища и структури на организацията. На тази основа започват да затихват и вътрешните противоречия в освободителното движение.
            В средата на декември 1902 г. Централният комитет на ВМОРО изпраща окръжно, с което изисква мнението на ръководителите на революционните окръзи по съдбовния въпрос. Специално писмо е изпратено и до дейците, които по това време пребивават в София. По този повод от края на декември до средата на януари тук се свикват няколко съвещания с участието на задграничните представители Христо Матов и Христо Татарчев, главния ревизор на четите Гоце Делчев, присъединилите се към организацията военнослужещи и бивши ръководители на ВМОК – поручик Борис Сарафов и поручик Владислав Ковачев, изтъкнати и опитни дейци като Гьорче Петров, Пере Тошев, Михаил Герджиков, Христо Силянов и др., общо около двадесет души. В хода на споровете „за“ или „против“ въстанието постепенно се очертава схващането, че въоръжената борба през 1903 г. е неизбежна. Като най-подходяща тактика се налагат засилените партизански действия в планините и диверсионните акции срещу военни обекти на противника. Тези идеи, макар развити в различни варианти и наименования – „перманентно въстание“ според Гьорче Петров, „активни партизански действия“ според Борис Сарафов, „отделни терористични акции“ според Михаил Герджиков или „акции от I и II разряд“ според Христо Матов – намират прием сред всички останали участници в заседанията.
            Докато споровете и дискусиите в София продължават, на 2 януари 1903 г. във физико-математическия кабинет на Солунската българска мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“ се открива конгрес, който трябва да реши въпроса за въстанието. Отговорът е даден още на другия ден. След не много дълги и не толкова остри спорове за „частично“ или „повсеместно-стратегическо“ въстание надделява второто становище.
            В съответствие с политическата и стратегическата цел на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско е разработен план за предстоящото въстание. В основата си той е плод на професионалните знания и умения на български офицери, членове на тайните офицерски братства и активисти на ВМОК. Основната концепция е нахвърляна от генерал Цончев още през март. Тя е доразвита в „Общи ръководящи начала за едно успешно въстание в Македония“, редактирани от капитан Димитър Венедиков. През май на тази основа Христо Матов създава „Общ план и цел на въстанието“. Така основният елемент от стратегията на Илинденско-Преображенското въстание е решен със съвместните усилия на офицерите от ВМОК и дейците на ВМОРО1.
            Един от основните елементи на военната стратегия е формулирането на стратегическата цел. В „Общия план и цел на въстанието“ тя е определена по следния начин: „Целта на борбата е не да победим Турция, а тя да не може да ни победи; колкото по-дълготрайна е борбата, толкоз по-сигурно, че рано или късно един ден европейските сили ще бъдат заставени да извадят на сухо свои войски2.“
            В изпълнение на общия стратегически замисъл в някои въстанически окръзи са изработени конкретни планове, в които е уточнен моментът за започване на бойните действия и в съответствие с идеята за удължаване на въстанието е възприето стъпаловидното му обявяване – 20 юли в Битолски окръг, 27 юли в Скопски, 6 август в Одрински, 14 септември в Серски.
            От главната идея на плана – дълготрайно въстание – произтича и основният начин на борба: партизанските действия. Въстанието, разглеждано от ръководителите на ВМОРО и техните военни съветници от ВМОК като активни партизански действия на чети и отряди, опериращи далеч от населените места, има за цел да осигури достатъчно време за осъществяване на политическата стратегия – такова драстично изостряне на Македонския въпрос, което да гарантира намесата на великите сили и да принуди Османската империя да предостави жадуваната автономия.
            Ръководителите на въстанието правят всичко възможно да предпазят невъоръженото население от отмъщението и репресиите на турската войска. Този въпрос, определен като „един от най-трудните“, е разгледан в шест отделни точки в заключителната част на „Общия план и цел на въстанието“. Самите му автори оценяват препоръчваните мерки „не като нещо добро, а като по-малко зло“. Те са наясно, че жертвите от страна на невъоръженото население, колкото и свидни да са за техните семейства, са неизбежната цена, която трябва да се плати в името на свободата.
            Турският план за смазване на въстанието се основава на разоряване на българските села с цел да се деморализират въстаниците, да се унищожат техните ресурси и да се сломи волята им за съпротива. В някои райони и селища репресиите се стоварват главно върху невъоръженото население, което става изкупителна жертва на безсилието на османската войска да се справи с четниците. Трябва обаче да се подчертае, че това най-често се случва там, където местните ръководители се отклоняват от предписанията на въстаническото планиране и се ангажират с отбрана на населени места. Типичният случай е задържането, отбраната и гибелта на Крушево (т. нар. „Крушевска република“).
            По време на въстанието загиват 4694 души от страна на невъоръженото население. Цифрите от статистиките не са в състояние да пресъздадат цялата драма, изживяна от македонските и тракийските българи. Те обаче придобиват различен смисъл, ако се сравнят с жертвите, които дава един друг поробен християнски народ в Османската империя, който също се бори за свобода – арменците. Само през 1894–1896 г., когато арменците правят първите си опити за въоръжена съпротива, турската армия и кюрдските военизирани отряди избиват над 300 000 души.
            Трагедията на арменците не се заключава само в обстоятелството, че обитават малоазийските виалети на империята. Както на Балканите, така и в Мала Азия великите сили, особено Русия и Англия, имат важни стратегически интереси. Както за българите, така и за арменците Берлинският договор от 1878 г. предвижда административни реформи под европейски контрол. Трагедията на арменците се крие в избраната форма на съпротива – изолираните терористични акции. За разлика от тях българите залагат на масовата организирана борба. Илинденско-Преображенското въстание е нейната най-ярка проява. То показва на Османската империя цялата мощ на революционните организации и респектира турската войска. Най-вече поради тази причина, а не заради някакво съобразяване с европейското обществено мнение и с твърде въздържаната реакция на великите сили Високата порта не се осмелява да приложи срещу македонските и тракийските българи арменския модел на организиран и целенасочен геноцид.
            Това се потвърждава и от съпоставянето на жертвите, дадени от страна на въстаниците и войската. Според статистиката на Задграничното представителство на ВМОРО в боевете падат 994 въстаници, а противникът дава 5328 жертви3. Според секретни турски сведения, станали достояние на българското военно разузнаване, броят на турските загуби само в убити достига до 6000 души4. Следователно в Илинденско-Преображенското въстание османската армия претърпява загуби в жива сила, близо три пъти по-големи от тези в Гръцко-турската (Тесалийската война) от 1897 г.
            Това дава основание на задграничния представител Христо Матов да заяви по повод на реформите в Македония, наложени от великите сили през 1904 г.: „Въстанието не можеше да не стане и трябваше да стане, като нещо предвиждано и съзнателно подготовлявано. От гледна точка на целта, която преследваме, то не е безрезултатно: то засили международната намеса и разшири реформите, а с това се направи сериозна крачка напред към автономията. От нас зависи да ускорим новите крачки, които неминуемо ще последват5.“
            В нито един етап от въстаническото планиране не се говори за евентуална въоръжена намеса на България. Ръководителите на ВМОРО и ВМОК са наясно, че българската армия още не е готова за война с Османската империя. Въпреки това за поробеното население и за редовите въстаници България си остава най-съкровеното упование. То им вдъхва сили да продължат борбата в следилинденския период и да влеят своята енергия в българската армия чрез различни форми на подкрепа по време на Балканската война.

            Бележки:
            1 Елдъров, С. Тайните офицерски братства и освободителните борби в Македония и Одринско 1897–1912. С., 2002,
            с. 85–86.
            2 Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. Подготовка на въстаническата армия и ход на бойните
            действия. С., 2003, с. 296.
            3 Македония и Одринско (1893–1903). Мемоар на Вътрешната организация. Фототипно издание. С., 2003, с. 184.
            4 ЦВА, ф. 23, оп. 2, а. е. 13, л. 238.
            5 Силянов, Х. Освободителните борби на Македония. Т. 2. С., 1943, с. 59–60.

            P.S. Напълно се солидаризирам с мнението на авторите на тази статия!А вие?

            Comment


              #7
              ПОЛИТИЧЕСКА И ВОЕННА СТРАТЕГИЯ

              Пардон!Без да се замислям много-много съм ви задал въпрос по тема публикувана вече от Parabelum,но...изглежда и двамата ползваме едни и същи източници!Това ме радва,въпреки ,че моя милост ,изглежда ,е згафил

              Comment


                #8
                То лошо няма
                Тъкмо потребителите ако не са прочели моята, ще прочетат твоята
                То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

                Comment


                  #9
                  Поклон пред Илинден

                  Днес е Илинден! По старо! Вече съвсем по старо! Героите от Илинден днес от много хора са забравени или се ползват по един илши друг повод от псевдопатриотични организации. Днес всичко е различно! ВМРО вече не означава Вътрешна Македоно(одринска) Революционна Организация, а един Бог знае какво. 'Голямото Българско' въстание е низвергнато от историците и политиците. Жестокостите на турски, сръбски и гръцки окупатори и жертвите (много повече отколкото при Априлското въстание!) днес не се споменават, за да не сме разваляли рахатлъка на комшиите... Днес цел ни е 'глобализацията' и 'Интеграцията в общото европейско семейство' и 'Да влезем в Европа' пр. и пр. Днес има БЮРМ и обиди срещу всичко българско, и това не ни е интересно да забелязваме. Днес гробовете на загиналите за Обединена България тънат в бурени, а надгробните им камъни са системно унищожавани на запад от нашата днешна граница. Днес българи се обявяват за въвеждане на латиницата в България като официална азбука, понеже 'на запад никой не пише на кирилица'. Днес понятия като чест и достойнство са спомен, а нация е мръсна дума. Днес идеали няма, има един единствен идеал - парите! Днес... поне за миг да замълчим и да си спомним, че сме Българи. Не политически противници, не привърженици на псевдонационалистически, псевдокомунистически или псевдодемократически партии и партийки, а просто българи.
                  Да наведем глави пред подвига на илинденци! Дали днес всичко ни е наред? Дали не се чувстваме виновни за нещо? А може би просто нямаме надеждата, за която някога забравени от света българите умираха преди повече от 100 години. Какво се случи с нас? Къде сбъркахме? Днес можем да се гордеем с нашите минали герои и да се срамуваме от нашите настоящи 'герои'. Какво ли ще си спомнят за днешните дни след 100 години!? Да аз съм оптимист и вярвам, че и тогава ще има българи! И те ще се гордеят с Илинден! А за нас! За нас остава да се поклоним! И да се постараем да не забравяме гордостта на предците си!
                  Поклон!
                  ---
                  Писмо до в."Les droits du peuple"


                  Господине редакторе!
                  Отправям Ви следните редове, като съм уверен, че за Вас истината е по-скъпа от всичко друго и следователно, че ще я поставите над всяка деликатност към приятеля, дори когато тряба да му се изрази едно твърде човешко състрадание за загубата на близко същество. Аз искам да поговоря върху писмото на г.Refik Hifzi от Солун, напечатано во Вашия вестник под заглавие "Assassinat" и пр. Нека припомня в няколко думи съдърханието на това писмо: г-н R.Н. изброява качествата на своя брат като човек и социалист - неща, които, между скоби казано, вярвам и от които се възхищавам; после той говори за неговото убиване от българите при обстоятелства - които ме карат - втора скоба - да се съмнявам во вероятността на факта; най-после той представява освобождението на Македония от съюзните балк/ански/ войски като едно варварско нашествие - нещо, което ме изпълня - последна скоба - с искрено и дълбоко възмущение. Прочее, отправям до уважавания редактиран от Вас вестник моя протест на писател, който винаги е застъпвал хуманни идеи в своята страна - моя протест на революционер, който со слово и оръжие е взимал участие в борбите на македоно-одринското население против Хамидовия режим - и протестът на войник, който, изпълнявайки една отечествена повинност, се е сражавал през сегашната освободителна война срещу турските войски в Македония. Аз говоря тъй, въоръжен против г-на Refik Hifzi с истината като очевидец, който иде от Драма и Кавала. Върху тъмни и непроверени слухове за тия два града е написана изпратената Вам кореспонденция от Солун.

                  Разбира се, пишейки тия редове, аз не искам да направя апология на войната. Но понеже се отправям до един социалистически орган, позволявам си да попитам: нима от животинска жажда за кръв трудящите се маси са отстоявали и ще отстояват по барикадите своето право с оръжие в ръка? И с по-голямо основание, струва ми се, трябва да се противопостави насилие на насилието, когато не е още въпрос да се извоюва ползуването на една класа от всичките блага на културата, а просто - възможността на цяло едно население да диша въздуха под небето, сигурно през деня и нощта на своя имот и живот. Твърде вероятно беше да станат в Македония изстъпления от страна на християни, пряко или косвено засегнати по-рано от турците, било чрез заграбване на имоти, било чрез малтретиране и убийства на техни близки. Но тук г.К.Н. вече може да свидетелствува като очевидец, че строгостта на нашите военни съдилища парализира още в зародиш всички пориви към възмездие. Може би отделни злосторници са направили злодеяния - и лично съм бил свидетел на опити за подобни неща, но колкото шепата апаши в Париж дава някому право да нарече разбойнически целия френски народ, толкова и в нашия случай могат да бъдат заклеймени като варварски четирите воюващи балкански народи.

                  Впрочем, г.R.Н. прави своите обобщения върху положението в земите, заети от балканските съюзници, изхождайки от един факт, нека побързам да повторя, твърде съмнителен. Г-н R.Н. разказва:

                  "При обявяването на войната моя брат зае длъжност като поручик в милицията на гр.Драма и нему беше поверено пазенето на телеграфа без жици." Още тук нещата или не са наречени со своите имена, или са буквално неверни. Името на милицията в Турция е "башибозук", име познато по цяла Европа и което прави да настръхват косите на човека. В Драмска околия имаше село Плевна с около 600 къщи - казвам имаше! Два дни преди пристигането на българските войски, драмската "милиция" превърна това село на едно пепелище, обляно с кръвта на старици, жени и деца, понеже възрастните мъже бяха избягали в планините. Не се съмнявам, че свободомислящият Erib Hefzi, в качеството си на един от началниците на башибозука, който унищожи Плевна, се е борил срещу извършеното злодеяние. Но аз бих желал г.Erib Hifzi да е още жив, за да свидетелствува, че в Драмско не пострада нито едно турско село като отплата срещу Плевна. неговият брат, г.Refik, е толкова зле осведомен, че поставя в Драма дори един телеграф без жици. Наистина, Erib е пазил в Драма телеграфа, който като всички телеграфи в Македония бе останал без жици... защото революционните чети ги бяха изсекли.

                  По-нататък Вашият дописник разказва: След капитулиране на Драма, Еrib отива в Кавала като мирен гражданин... Там българите го залавят и изпращат в Съръбашан, гдето го убиват заедно с други пленници. Ако Erib Hefzi bey наистина е постъпил по тоя начин, постъпката му е много лоша. Един офицер - и всеки войник, който захвърли оръжие и се укрива като мирен хител в заетата от неприятеля земя, е двойно дезертьор. Така укрит, той е виновен пред своята армия, която трябаше да следва в нейното отстъпление - и същевременно пред неприятеля, комуто трябаше да се предаде, той, един офицер... Естествено, българите го залавят, защото това изискват всичките воеини закони в света, това изисква и елементарната предпазливост. По-нататък Erib бива откаран во вътрешността на страната и г.Refik Hifzi предполага, че нещастният пленник е убит.

                  Господине редакторе, в моята родина има десетки хиляди турски пленници и никой не е мислил да ги убива. напротив, цяла Европа знае по техните собствени изявления, че те се радват у нас на едно завидно третиране. Посъветвайте г.К.Н. да подири брата си между тях, ако наистина той е паднал в ръцете на нашите войски.

                  Изглежда, че братската обич и патриотическото чувство са вдъхнали на вашия дописник едно безкрайно лековерие към всичко, което би опетнило българина. Той не е пропуснал да Ви съобщи всички невероятни слухове, които една деморализирана и бягаща армия разпространява. Ето и тоя post scriptum за 6 мюсюлмани и арменци избити от нас в Дедеагач. Това е истина, колкото и отиването на чуждите консули в Съръшабан да констатират жестокостите, извършени там от българите. Светата истина е, че никой чужд консул не е стъпвал нито в Съръшабан, нито другаде, защото не е имало за какво. Та дори - избити са били редом с мюсюлманите и арменци - от кого? Дали от арменците, български поданици, които са войници в нашите полкове, или от арменците емигранти, които образуваха самостоятелен доброволчески отряд и се сражават рамо до рамо с нас против един неприятел, когото всички считат и наш, и техен.

                  След всичко това, струва ми се, не е мъчно да се догади, че истината не е в онова, което г.R.H. излага в писмото си. Аз съчувствувам на неговата скръб за намиращия се в неизвестност брат - и на патриотическото му огорчение, - но моя длъжност беше да отхвърля несправедливите обиди, отправени към моето отечество. И като се надявам, че съм изпълнил тая длъжност, аз свършвам, ползувайки се от случая да Ви засвидетелствувам моята дълбока почит -

                  П.К.Яворов
                  ---

                  Македони¼а, чудна страна,
                  нема да бидит гр'чка она!
                  Шума и гора, и планина,
                  сами¼ камен на та¼а страна,
                  птица и риба во Вардар река,
                  живо и м'ртво на свои крака
                  ке станат и ке дадат ответ
                  на цела Европа, на цел свет:
                  £а Б'лгарка сум, Б'лгарин сум ¼а,
                  Б'лгари живе¼ат во та¼а страна!

                  Ра¼ко Жинзифов, "Гусл¼ар во собор", 1862
                  Проблемът на форума :damnyou:

                  "Чети историята и като познаеш от нея суетата на тоя свят, научи се да го презираш"
                  Паисий Хилендарски

                  Comment


                    #10
                    .
                    Last edited by ; 21-03-2006, 07:05.

                    Comment


                      #11
                      Не, те не са забравени. Ние ги помним. Изобщо ние, българите, сме стар народ и помним много. Не бива да се заблуждаваме от големият процент първосигналници, които изпълват фолк-кръчмите. Апостолите на Илинден са някъде там, заедно с Христо Ботев и Васил Левски. Това, заради което те оставиха кръвта си по камъните в Егейска и Вардарска Македония, е вътре в нас. Уверен съм, че за България идват светли дни.
                      Hannibal ante portas.

                      Comment


                        #12
                        Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. бе бунт на последните апостоли. По случай неговата 102-годишнина се виели юнашки хора. Много хубаво. Но фолклорът е най-малката част от юначеството. Преображенци и илинденци са жертвали живота си с по-малко шум, отколкото обявените дарения на съвременните спонсори. Колективният подвиг надделява еполетите на прославените генерали. Ние се прекланяме пред онази романтична обреченост, която вечно съпътства историческата ни памет.
                        Когато през септември 1885 г. бившите "румелийци" ликуваха за успеха на Съединението, българските македонци се присъединиха към тях с черни знамена. Тогава тъгата изглеждаше временна. Всички се надяваха, че изразът "днес в Пловдив, догодина в Скопие" не бе прибързано опиянение, а реална перспектива във възстановяването на държавните рамки на българския етнос. Който и да се обявява за днес исторически собственик на тази величава драма, тя е достояние на всички българи. Защото Илинден и Преображение са така дълбоко вградени в историческата ни тъкан, че никакви териториални прекроявания не могат да ни отделят от тях. Между 2 и 6 август 1903 г. светът видя най-значимата съпротивителна акция в Европейска Турция. Тя бе продължение на българското национално-освободително движение преди Освобождението и отчаян протест срещу решенията на Берлинския договор от 1878 г.
                        Резонансът на това усилие достига до Ламанша и пресича Атлантика. Американката Едит Дърам нарича радостта на гърците и сърбите от разгрома му "отвратителна новина". Българите в Княжеството в безсилен гняв гледат как изтича кръвта на македонските им братя. Всички последвали обвинения спрямо нас в коварство и противоестествени съюзи пренебрегват онова съседско веселие спрямо това, която преживяхме през горещото лято на 1903 г. То може да бъде забравено само ако престанат обвиненията срещу нас.
                        Слабото, но ясно различие в отношението на Англия към въстанието е резултат от текуща политическа динамика. От 1897 г. британската политика саботира странния австро-руски тандем за "замразяване" на Балканите. Англия от 1903-а не бе Англия от 1876 година. Постепенната еволюция на Лондон по българския въпрос започна още преди съединистката епоха от 1885 г. Това е най-рязката промяна в нейната европейска политика, изразена в посока от отрицание към подкрепа за целия XIX век. Тя е един от първите случаи на промяна на външна политика под граждански натиск. Изявленията на британския външен министър лорд Лансдаун за автономията на Македония бе пряк резултат от настроенията всред британското общество.
                        На 14 септември 1903 г. в. "Таймс" публикува открито писмо на четирима висши англикански духовници начело с Кентърберийския архиепископ, което настояваше Англия да се намеси срещу беззаконията в Македония. Поздравявайки епископите за тяхната гражданска позиция, "Икономист" напомни на читателите си, че разправата с въстаниците не е толкова хуманитарен, колкото политически въпрос. Това е пряк паралел с април 1876-а. С това писмо, коментирано от цялата британска общественост, защитното движение навлезе в политическата дейност. В отговор до духовниците министър-председателят Артър Балфур защити тезата, че Австро-Унгария и Русия като най-заинтересовани сили първи следва да предложат колективни действия. Изложеното на обществено обсъждане несходство между Балфур и Лансдаун по Македонския въпрос бележи началото на ожесточена полемика между политическия елит и в интелектуалните среди.
                        "Таймс" иронизира идеята за "равната отговорност" в жестокостите във въстанието. Чрез знаменития си кореспондент Джеймз Баучър вестникът твърди, че да се защитава такава позиция значи да се упреква "глупавото нежелание на българите да позволят да бъдат бавно изтребени". Дори официозът на Двореца на "Уестминстър ривю", определи тезата за "равната отговорност" като оправдание, "предизвикващо печален смях".
                        Както и през 1876 г., пробългарската агитация излиза от обхвата на духовни, филантропически и научни кръгове. В дебатите в Камарата на общините от 14 август депутатът-либерал от Ливърпул Джеймс О'Синър напомни, че "без намесата на лорд Бикънсфилд по-голямата част на Македония сега би била свободна. От всички сили, отговорни за сегашното положение там, най-голяма отговорност за това носи самата Англия". В морално-политическото ехо на въстанието навлиза пъстра амалгама от емоция, история и партиен прагматизъм.
                        Любопитна е своеобразната инверсия в партийните атаки и неодобрения между либерали и консерватори по времето на въстанието. Това различие бе проявено дискретно при известната мисия на ген.Цончев в Лондон, когато България бе секретно окуражена за по-твърд курс по Македонския въпрос. По това време става точно обратното, на онова, което наблюдаваме през 1876 г. - консерватори упрекват либералите за недостатъчна подкрепа на балканските освободителни акции въобще и въстанието в частност. Показателен е завоят на седмичното списание "Сатърди ривю". Докато през 1876 г. то бе с Гладстон по Българския въпрос, впоследствие бе единственият авторитетен английски орган, който решително застана на страната на Турция. В знаменателен контраст с благоприятния тон на английската преса това списание защитава османския интегритет в Европа. В уводна статия от 15 август Х. Макдоналд, пише че трябва да се осъди произхода на размириците, а този произход се криел в София. По-нататък той твърди , че "Таймс" е станал не английски, а пробългарски вестник. "Сатърди ривю" прогнозира, че мирът на Балканите щял да бъде осигурен завинаги, ако не се окуражава "това разглезено дете България". От неговите страници един от водачите на либералната партия в Шотландия Х. Джойс предупреждава, че английската подкрепа на българите в Македония може да окуражи ирландците и да събуди национализма в Египет.
                        Независимо от тези противоречия ясно проличава очевидната национална и идейна приемственост между въстанието от 1903 г. и българското национално-освободително движение преди Освобождението. Но има и нещо ново. Появата на тезата за България като "галеното дете" на Европа. Колкото и кощунствено да изглежда за нас, тази зараждаща се тенденция до голяма степен се вписва в бъдещия външнополитически облик на българите. Още по време на Регентството (август 1886 - август 1887 г.) френският дипломатически представител в София Флеш непрекъснато подчертава в донесенията си, че българите искат само придобивки или територии. Проявите на Флеш са функция от френско-руското сътрудничество по Българския въпрос, започнало веднага след ноември 1886 г., след разрива между България и Русия. Неговото поведение предизвиква тих скандал между Париж и София. Въстанието ускори тези подозрения.
                        След 1885 г. България бе представяна като основен носител на териториалния дисбаланс на полуострова. Най-голямата етническа единица на Балканите ставаше и най-силната държавна сила в региона. Тази естествена пропорция излъчваше и негативи, защото обединяваше всички балкански съседи срещу нас. Трудно беше да правиш съюз с България, защото тогава това означаваше неприязън с останалите балкански държави. Това невъзможно положение изпитахме така горчиво през "българското лято" на 1915 г. Съдбата на македонските българи бе частично повлияна и от суровите реалности на тази неблагоприятна тенденция. Така, както и след април 1876 г., Илинден стана част от партийната злоба в Обединеното кралство. Когато той бе употребен като средство на партийна вражда, лесно бе забравян. Но останаха вечни стойности. Необременената от конюнктурни пристрастия британска славистика остана най-последователната хуманитарна област на Запад, която отстояваше с научни аргументи моралните и исторически основания на българското дело в Македония. Дори и когато влязохме във война с Англия, тази позиция бе най-убедителният чужд показател за правотата на това дело.
                        Проф. Андрей Пантев
                        "Търпение и време, време и търпение..."
                        Кутузов

                        Comment


                          #13
                          Ето тук има доста информация - http://forum.boinaslava.net/showthread.php?t=5171 добре е все пак преди да отваряте едни и същи теми да проверявате дали вече ги няма е ако може т.е. акло не ви мързи да тъсите макар че става бързо. Иначе поклон пред загиналите.
                          Къде и да одиш, къде и да шеташ, не се срами, не се плаши българин да си.

                          Никой не е по-сляп от този, който не иска да вижда.

                          Войната е много сладко нещо за тези, които не са я виждали.

                          Comment


                            #14
                            Shelenberg написа
                            Ето тук има доста информация - http://forum.boinaslava.net/showthread.php?t=5171 добре е все пак преди да отваряте едни и същи теми да проверявате дали вече ги няма е ако може т.е. акло не ви мързи да тъсите макар че става бързо. Иначе поклон пред загиналите.
                            Незнам дали знаеш, но Илинден идва всяка година за живите, та да си спомнят за мъртвите... Ако тръгнем по твоята логика въобще нищо не трябва да се пише из форуми, страници, книги и прочие като изключим най-пресните новини, които никога и никъде не са публикувани (пък най-вероятно няма и да са верни). :sm186:
                            Проблемът на форума :damnyou:

                            "Чети историята и като познаеш от нея суетата на тоя свят, научи се да го презираш"
                            Паисий Хилендарски

                            Comment


                              #15
                              Ами целта е да не се запълва форума с едни и същи теми за това и някои от разделите са затворени в момента. Не съм казвал че Илинден не идвал всяка година или нещо такова, а иначе мойта логика нищо не означава
                              Къде и да одиш, къде и да шеташ, не се срами, не се плаши българин да си.

                              Никой не е по-сляп от този, който не иска да вижда.

                              Войната е много сладко нещо за тези, които не са я виждали.

                              Comment

                              Working...
                              X