Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Участието на България във Втората световна война 1941-1945

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    #16
    Еееееее, Пазителю на Пръстена, това вече ми замязва на спекулация Аз не говоря за земи и територии ИЗОБЩО, а за такива с изконна общопризната национална принадлежност, чието население по всички свои характеристики е част от обитаващите държавата-майка.
    Затова именно СССР Е окупатор за балтийските държави, а Германия НЕ Е за Елзас и Лотринген... Едното е заграбване, другото - освобождение. Или както у нас наричат спомените региони - възвърнатите земи
    Si vis pacem - para bellum!

    Comment


      #17
      Аз по-скоро намеквах, че твоето изказване е спекулативно . Защото обикновено общопризнатата национална принадлежност много рядко наистина е "общопризната". Да не говорим, че това има значение при водене на преговори, а не при участие в война и заемане на територии с войски - на това му се вика именно окупация. Btw, според французите Елзас и Лотарингия са етнически френски земи. Така че и тук не си прав.

      Ако ние преговаряхме с тях като им обясняваме, че трябва да ни върнат съответните територии, защото населението им е етнически българско, те ни бяха отказали и ние бяхме започнали война поради тази причина, вероятно бих се съгласил, че нашите войски са "освободителни" (т.е., понеже мразя сърбите по-принцип съм съгласен ). Но не става баш тъй - немците ги побеждават, а нашите войски окупират съответните територии след това.

      Comment


        #18
        Трябва ли да привеждам безбройните изследвания за етническия характер на населението във Вардарска и Егейска Македония, за да те убеждавам тепърва, че то е "общопризнато" за преобладаващо българско?! Ако го бяха изселили и заменили изцяло с "гръци" и "прави срби", то тогава бих се съгласил, че нашите войски навлизат като "окупатори". Обаче те са посрещнати от българи и то именно като "освободители"!
        Нещо подобно направиха след ВСВ в Судетите, изселвайки германците, за да не може Фатерланда да смята тази територия за част от себе си :lol:
        Какво от това, че германците са разгромили Югославия и Гърция; та нали сме техен съюзник по силата на Тристранния пакт! Виждал съм снимки от съвместния парад на двете армии в Скопие през май 1941, когато единият съюзник предава управленските пълномощия на другия
        Между другото двете германски формирования на Балканите - армейските групи "Е" и "F" не се наричат окупационни, защо този етикет да се залепва на българските войски?!
        Si vis pacem - para bellum!

        Comment


          #19
          Хауптман, НЯМА НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ какво гласят изследванията, дори всички да са били чисти българи, тази територия е принадлежала на Сърбия.ВАЖНОТО Е, че според нормите на МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО нашите войски ОКУПИРАТ територия, принадлежаща на друга държава. Ние не говорим за моралната или фактическата страна на въпроса, а за правната, а тя е , че нашите войски са 100% окупационни. Защо спориш без да има смисъл. От морална гледна точка, съглъсен съм с теб, имаш право. но моралът много рядко има нещо общо с политиката или фактическата страна на нещата
          "If elections changed anything, they would be forbidden" ~ Kurt Tucholsky

          Comment


            #20
            Защото воината не е приключила - нямаме сключен мирен договор с Гърция или Сърбия, който да потвърждава правото ни над тези територии. И затова, когато войната приключва те са върнати на съответните държави, а не са останали в рамките на България.

            Разбира се, че те освобождават територии, чието население е основно с български етнически състав (макар да има и достатъчно други), въобще не споря по това. Въпросът е, че да ги наречеш "Освободители" е емоционално оределение, докато окупационни просто посочва фактическото състояние на нещата (в крайна сметка тези земи повече от 20 години са част от съответно Гърция и Югославия).

            Честно казано, не ми се спори по този въпрос повече - това си е твое мнение, аз казвам как стоят по-принцип нещата (а иначе - само преливаме от пусто в празно)

            Comment


              #21
              Уффф, добре де, предавам се
              Обаче ако се запознаете със задачите, които изпълняват наричаните от вас "окупационни" войски, може и да си попромените малко мнението :lol:
              Si vis pacem - para bellum!

              Comment


                #22
                Ами нямам нищо против - запознай ни с тия задачи и цялата история в детайли! То затова беше пуснал човекът и темата явно. Така че - чакаме подробно включване от теб .

                Comment


                  #23
                  Втори "окупационен" корпус е сформиран в началото на ноември 1943 г. В него влизат 7-а, 16-а и 28-а пехотни дивизии, Беломорската флотилия и различни допълващи поделения. Йерархически е подчинен на Щаба на войската, а в оперативно отношение - на Командването на Heeresgruppe "Е". Общата численост е около 58 000 души, командири са първоначално ген. Трифон Трифонов, а след това ген. Асен Сираков.
                  Основната бойна задача на корпуса е прикритието, охраната и отбраната на Беломорието, в участъка от Дедеагач до Солун (вкл. островите Тасос и Самотраки) - около 260 км.
                  Естествената предна отбранителна линия на корпуса е егейското крайбрежие. С течение на времето все повече се засилва изграждането на укрепления в дълбочина, планирането и отработването на контраудари за отхвърляне на десантирал противник, миниране на комуникации с цел преграждане на направленията, удобни за провеждане (в случай на успешен десант) на широка настъпателна операция към вътрешността на Балканите.
                  Всичко е мотивирано от евентуалността на съюзнически десант и масовото нахлуване на англосаксонците на Полуострова.
                  За значението на Корпуса в германската балканска стратегия и плановете за използването му свидетелства голямото количество немски инструктори, непрекъснато провеждащи учебни курсове по усвояването на най-модерни бойни техники и тактики за повишаване на подготовката на личния състав, както и постоянните инспекционни посещения в корпусното пространство на висши военни чинове на Вермахта. През януари 1944 лично ген. Валтер Варлимонт прекарва цяла седмица в щаба на корпуса. След като става ясно, че нахлуването в Европа ще е през френското нормандско крайбрежие, стратегическата стойност на корпуса постепенно започва да се понижава.
                  Информация за размишление - ген. Сираков не е съден от т.н. Народен съд, което дава основание на мнозина да го считат за съветски шпионин :evil:
                  Si vis pacem - para bellum!

                  Comment


                    #24
                    Малко допълнение за нашите окупационни войски.


                    Действията на българсите окупационни войски през ВСВ минават през 3 основни етапа.

                    1етап.
                    Съгласно т.н. спогодба "Доктор Клодиус" България поема ВРЕМЕНЕН ангажимент да замени германските войски на територията на Македония,Моравско и Западна Тракия,като създаде администрация на тези райони и запази различни германски икономически интереси там.

                    Практически това се осъществява както следва:

                    За Македония и Моравско след 19.04,1941 от части на 5 Армия /ген.Михов/
                    в състав 6 и 7 пехатни дивизии и 1 бърза дивизия.
                    За Западна Тракия 2 армия-ген.Г .Марков,сменен поради липса на общ език с германците с ген.Лукаш.Първоначално завземането започва с 10пехотна дивизия,2гранична бригада,1пехотен попълващ полк.По -късно е включена и 11 пехотна дивизия.
                    След27,07,1941 се формира Беломорският отряд в състав щаб,свърз.рота,два пех.полка,беломорска флотилия,две трудови дружини,интендантска рота,болница.Този отряд по същество сменя частите на 2 армия с изкл. на 11пех.дивизия.Подчинен му е впоследствие един бомбардировъчен орляк на летище Кавала.


                    2етап.

                    Поемане на окупационни функции на част от Сърбия от Първи окупационен корпус.Това е същинската окупация.Цел -освобождаване на част от германските войски от окупационни функции.Не се създава българска администрация,а войските се подчиняват на германското командване в Белград.
                    За изпълнение на тази задача се формира Първи корпус/ген.Николов/ в състав :
                    щаб в Нишка баня,6 пехотна,17пехотна дивизия,сборно въздушно ято,корпусни части и служби.Малко по-късно и 21 пех.дивизия.Окупационното пространство включва:
                    северно от Голак планина,източно от река Ибър,гр.Кралево и Крагуевац,южно от гр.Лапово,западно българската граница.Завземането на пространството започва на0701,1942 и завършва около 15,01,1942г.

                    3етап.-след 1943г.
                    Замяна на войсковите части и усилване на някой участъци.В Беломорска Тракия в частност се формира Втори корпус,за който Капитана писа по-горе.

                    Само още малко информация относно "окупационните " действия в Беломорието и Македония.По най-общи приблизителни разчети,бълг.държава ,за периода 41-44г.е изразходвала за ИНФРАСТРУКТУРА -строеж на пътища,мостове,диги,пресушаване на блата и др.съоръжения
                    във Вардарска Македония-над4,5млр.лева,а в Беломорието над 3 млр.лева.
                    Това са огромни за България суми ,като имате предвид,че целият бюджет на държавата за 1939г. е 8 млр.лв.За сравнение при присъединяването на Добруджа съгл.Крайовския договор българия е поела задължение да изплати на Румъния 1 млр.леи,/около 400млн.лв./и тази сума и изплащана до 1943г.
                    Друг е въпросът дали е трябвало да правим тези разходи при временното положение на тези територии.

                    Ако някой се интересува по-подробно от въпроса препоръчвам мемуарите на нач.на оперативния отдел на Ген.щаба ген.Иван Попов"Дейност на Българското главно командване през Втората световна война"-военно издателство и издателство "Св.К.Охридски"1993.

                    Comment


                      #25
                      Много уместно допълнение А ако към разходите за инфраструктурни проекти добавим и тези за образователни и културни цели, ще се окаже, че значителна част от държавния бюджет е изразходвана за повишаване на материалното и духовното качество на живот на населението в тези земи!
                      Хвала на такива "окупатори"
                      Si vis pacem - para bellum!

                      Comment


                        #26
                        Благодаря на всички!

                        Comment


                          #27
                          БЕЛОМОРИЕТО И НЯКОИ СТРАНИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКА ЛИНИЯ
                          (октомври 1940 - април 1941 г.)


                          В края на тридесетте години се засилват българските надежди за мирна ревизия на Ньойския договор. Със започването на Втората световна война българското правителство полага усилия без едностранно определяне и без война да реши своите териториални и национални проблеми ].

                          В досегашните изследвания по проблемите на външната политика на България през началния период на Втората световна война , Д. Сирков ги очертава в две основни тези. Според едната българското правителство следва политика на мним неутралитет, под прикритието на който съзнателно и целенасочено обвързва България с хитлеристка Германия. Това схващане, според Д. Сирков, се поддържа от мнозинството изследователи и е изложено най-последоватслно във второ преработено издание (1964 г.) на „История на България”.

                          Според другото схващане България наистина е следвала политика на мир, неутралитет и необвързване - така както публично с заявявало тогавашното българско правителство. Гледище защитавано от Н. Генчев .

                          Д. Сирков посочва, че полемика не се развива, но постепенно започват да се появяват публикации, които без да вземат отношение към изказваните гледища, излагат конкретния проблем, не дават ясно качествено определение на външнополитическата ориентация на страната. В някои трудове се прокрадват формулировки и от двете тези. В други публикации фактически започна да се възприема второто гледище .

                          В настоящото изследване нямаме за цел да се започва полемика. Постепенно нещата си идват на мястото. Пръв Н. Генчев напуска стандартното мислене от класово-паргийни позиции и се старае обективно да представи проблема. По-скоро ще се стремим да осветлим усилията на България за решаване териториалните неправди нанесени й от Ньойския договор и отражението на военнополитическите събития върху българската външнополитическа линия през есента и зимата на 1940/1941 година.

                          *

                          На 7 септември 1940 г. се подписва българо-румънският договор, с който се връща на България Южна Добруджа. Така първата част от външнополитическата програма на българското правителство е изпълнена. Остава да се върнат българските земи в Тракия, Македония и Западните покрайнини, като на този етап на преден план се извежда въпросът за Западна Тракия.

                          Въпросът за възвръщането на Западна Тракия с един от най-важните в „малко странното и специфично по характер турне на министъра на земеделието Иван Багрянов в Германия и Италия от 5 до 25 октомври 1940 г.” . При срещата си с помощник държавния секретар Вайцзекер, Багрянов повдига въпроса за долините на реките Марица, Струма и Места, откъснати от българската територия чрез мирните договори. Повдигнат е и въпросът за долината на р. Вардар. Германският дипломат обаче само изслушва тези мотиви и не дава никакви конкретни обещания .

                          При посещението му в Италия по-открито изпъкват българските искания за ревизия на мирните договори. От друга страна, посещението с удобен случай за Мусолини и Чано да придобият „впечатление какъв прием ще получи в София поканата за участие във войната” на Италия срещу Гърция. Италианските домакини са значително по-словоохотливи по предстоящите териториални промени на Балканите. Мусолини заявява, „че признава за безспорни българските права върху Западна Тракия” . Министърът на външните работи граф Чано отбелязва, „че с Гърция щели да свършат за няколко седмици и България трябва да бъде готова и да използва случая и веднага от планините... да слезне на морето” . По всяка вероятност Багрянов още от Рим предупреждава царя за поканата, която ще получи.

                          На 17 октомври 1940 г. цар Борис III получава от ръцете на Анфузо - личния пратеник на Мусолини, предложение за участие на България в предстоящата агресия на Италия срещу Гърция . Писмото на Мусолини до цар Борис III е умело редактирано. „Реших да започна уреждането на сметките си с Гърция... Пред Вас и пред България се предлага историческият случай за реализиране на старата и справедлива аспирация за Егейско море ... не възнамерявам да влияя върху Вашите решения и да искам помощта на въоръжените Ви сили. Вие ще направите това, което Ви подскаже съзнанието и отговорността на цар и интересите на Вашия народ.” В посланието се премълчава италианската заинтересованост от българското участие в акцията - излиза, че това участие се налага само от интересите на България . В отговора си до Мусолини от 18 октомври 1940 г. цар Борис III дипломатично отклонява „поканата” за участие в италианската агресия на Балканите.

                          Същевременно градусът на напрежението на Балканите се увеличава. В информациите до Държавния департамент на САЩ, изпращани от района, се очертава „един несигурен отбранителен фронт в случай на италианско нахлуване в Гърция. Анкара постоянно изменяше решението си кога и при какви обстоятелства би се притекла на помощ на западната си съседка. На 12 октомври турският министър заявява, че Турция ще воюва ако бъде нападната” ]. В същото време българската дипломация твърди, че България няма намерение да атакува Гърция, но ще иска с мирни средства да удовлетвори претенциите си за Егея .

                          Качествена промяна в обстановката на Балканите настъпва след 28 октомври 1940 година. Съсредоточените в Албания италиански войски извършват агресия срещу Гърция. Полесраженията на Втората световна война се пренасят на Балканите. Веднага се забелязват и първите нюанси в промяната на българската политика. „В срещата си с българския министър на външните работи Иван Попов на 31 октомври пълномощният министър на САЩ в София Ърл бе отново уверен, че българската външна политика спрямо съседите остава непроменена. Липсвала обаче предишната увереност в гласа на външния министър.

                          Попов не се осмелява да отговори на въпроса, възможно ли е германски части да преминат през българска територия по посока към турската граница и как ще реагира България. Надява се само, че засега подобна акция не се предвижда от германското командване.”

                          Попов се „надява”, но на 12 ноември 1940 г. Хитлер издава Директива ¹ 18 за завземане на Северна Гърция в случай на необходимост преминаване през България и заплашване по въздуха британските бази в Източното Средиземноморие. На първо време за операцията се отделят 10 дивизии [16].

                          Два дена по-късно българският посланик в Берлин П. Драганов отклонява предложението на Рибентроп България да заеме полагащото й се място в Тристранния пакт, като изтъква териториално-националните проблеми. Драганов напомня, че „България се намесва в Първата световна война, като има Западна Тракия. Снемането на искането за линията Мидия-Енос, призната от Лондонския мирен договор, не означава отказ от нея” . Цар Борис III в стремежа си за решаване на териториално-националния въпрос подхожда предпазливо, възпиран от грешките на баща си и се старае да избегне едно евентуално ново злополучно съюзничество.

                          Изменената обстановка дава отражение и върху отношенията между балканските страни и на политиката на Великите сили спрямо отделните страни на Балканите. Албания е окупирана от италианските войски, а в Румъния от 12 октомври 1940 г. се настаняват немски войски. С агресията на Италия срещу Гърция по същество последната се определя към Англия. Неблагоприятното развитие на военните действия за Италия създава непредвидени затруднения на Хитлер. Това силно нарушава плановете му за подготовка на войната срещу Съветския съюз. В разговора си от 4 януари 1941 г. с Богдан Филов Хитлер изказва съжаление от създалата се обстановка - не са го питали и той е бил против тази акция .

                          Към това изявление на Хитлер трябва да се подхожда внимателно. От една страна, то може да се приеме за искрено, като се има предвид, че Мусолини е държал в тайна от Хитлер подготовката за война срещу Гърция, защото е знаел за резервите на Хитлер срещу преждевременни военни действия на Балканите. От друга страна, е съмнително Хитлер да не е имал информация за намеренията на Мусолини и подготовката на италианската армия за военни действия срещу Гърция. Нещо повече. „На 22 октомври кореспондентите на САЩ в Рим бяха уведомени от „висш служител” в германското посолство, че през седмицата Италия ще нападне Гърция; операцията щяла да бъде относително малка по мащаб и със задача да се провери „твърдостта” и „съпротивителната сила” на гърците.”

                          В резултат на героичната борба на гръцкия народ се налага изменение на хитлеристките планове спрямо Гърция, особено след проваляне на италианската агресия. На 17 ноември 1940 г. Хитлер при срещата си с цар Борис III в Бергхоф го осведомява, че Германия възнамерява да нападне Гърция, като използва територията на България. На него му става ясно, че Италия не е в състояние сама да се „справи” с Гърция. Това създава нови трудности пред българската външна политика. Царят и българската дипломация трудно могат да спрат хитлеристките войски да преминат през България за война с Гърция и да проточват до безкрайност влизането на страната в Тристранния пакт.

                          Събитията от 17 до 25 ноември 1940 г. „са критична седмица в дипломатическата история на България. Тя започва с посещението на цар Борис при Хитлер, последвана от включването на Румъния, Унгария и Словакия в Тристранния пакт, от визитата на фон Папен в София (21 ноември), от съобщението на германски източници за предстоящата среща на Филов и Попов с Хитлер (22 ноември), от обявената мобилизация в Турция и накрая от пристигане на съветския пратеник в България”. [20] На 22 ноември посланикът на Германия в Турция фон Пален след срещата си с царя чрез посланика на Германия в София Рихтхофен информира подробно Рибентроп за водените разговори. Интерес представлява изложението на царя за реакцията на Съветския съюз от посещението му при Хитлер. „Няколко часа след неговото посещение при фюрера русите извикали неговия пълномощен министър и изглеждали доста в неведение относно намеренията на Германия спрямо България. Те му обещали границите според Санстефанския мирен договор и подкрепа на всички ревандикации по отношение на Румъния, Гърция и Югославия.” Тази критична седмица завършва с пристигането в София на главния секретар на съветското външно министерство А. Соболев. За посещението му, при което Съветският съюз обосновава възобновеното си предложение за сключване на пакт за взаимопомощ, е писано немалко в нашата историография. Особено важно е уверението в 12-а точка, че ако се сключи този пакт, възраженията на Москва срещу встъпването на България в Тристранния пакт биха могли да отпаднат .

                          Интерес представлява донесението на Рихтхофен до Берлин от 26 ноември за посещението на Соболев в София. „Русия била готова да окаже на България всякаква помощ от военен и финансов характер. След това следва руското признаване на претенциите на България по отношение на Западна Тракия, а може би и на Източна Тракия. Следователно това уверение се различава от даденото неотдавна в Москва.” Рихтхофен получава тази информация от министъра на външните работи Попов, пред когото Соболев е прочел декларацията на съветското правителство, след като я е изложил пред царя.

                          Наистина има различия, по-специално по териториалните въпроси, между това, което предлага съветската дипломация на Иван Стаменов, български пълномощен министър в Москва, и това, което прави А. Соболев в София. По всяка вероятност съветското правителство, за да отклони България от влизане в Тристранния пакт и да засили влиянието си в България, е решило да съдействува за разрешаване на българския териториален и национален въпрос на първо време с излаз на Бяло море.

                          Независимо че външнополитическата ориентация на цар Борис и българското правителство в значителна степен да е предопределена, те са изправени пред сложна дилема. Действията им не могат да се разглеждат изолирано, а по-скоро са резултат на външнополитическите усилия на България в следвоенния период за отхвърляне на Ньойския диктат и търсене на мирни средства за решаване на националните и териториални въпроси на страната.

                          При оценка на външнополитическите решения на цар Борис III и правителството на Б. Филов не може да не се вземат предвид от една страна, традиционното германско и отчасти италианско влияние в двореца. От друга страна, искреният стремеж към неутралитет в политиката на българските управляващи среди. Политиката на неутралитет е характерна за всички балкански страни. Те вървят по този път, но една след друга го напускат. Благодарение на геополитическото си положение успява да го извърви успешно до края на Втората световна война единствено Турция. Неутралитетът на всяка една от тези държави в зависимост от целите на външната й политика има своя специфика. За България през есента и зимата на 1940/1941 г. е характерен прогерманския неутралитет.

                          Именно тази прогерманска политическа ориентация паралелно с антисъветската обремененост пречат на цар Борис III и българските управници да извлекат от предложенията на съветската дипломация максималното за българските национални интереси. „Ако Хитлер - казва цар Борис на Н. Мушанов - недвусмислено ме заплашва с войските си, Сталин упражнява натиск чрез собствения ми народ. Но аз дори и по принцип не мога да разговарям за помощ от болшевиките... Соболевата мисия има само тоя резултат, че ме разколебава в решението ми да протакам въпросите с германците.” Като отклоняват съветското предложение, цар Борис III и правителството на Филов все по-трудно могат да следват политиката на неутралитет, но полагат големи усилия за отсрочване влизането на България в пакта.

                          Единствената надежда за българската дипломация е Италия сама да успее да разгроми Гърция и по този начин България да остане извън конфликта на Балканите, като продължи политиката си на неутралитет. Все по-ясно става обаче, че Италия не може да постигне военен успех срещу Гърция.

                          ните и политическите кръгове в чужбина, включително и в Германия, очакват България да се възползва от създалата се ситуация и да предприеме военни действия срещу Гърция, за да си възвърне Западна Тракия . От надеждите на тези кръгове и особено на италианските управляващи среди личи, че те не са вникнали достатъчно дълбоко в последователната външнополитическа линия на българското правителство.

                          Тази политика на българското правителство „позволява на Генералния щаб на Гърция да изтегли от границата с България пет дивизии, една бригада и четири полка и да ги прехвърли на албанския фронт” ], което способствува за успешно контранастъпление на гръцките войски. То започва на 14 ноември 1940 г., като италианските агресори са отхвърлени от гръцка територия. При подготовката на второто италианско настъпление, което започва в началото на март 1941 г. правителството на Мусолини прави предложение българската армия да окупира Западна Тракия и да струпа на десния фланг на гръцката армия две-три дивизии. Срещу това Италия предлага със съгласието на германското правителство България да вземе и Солун, като бъдещата гранична линия да мине по р. Бистрица . Тези предложения на Италия са продиктувани не само от военните й неуспехи, а и от недооценяването на външнополитическата линия на България. Българското правителство, вярно на своята политическа линия, отхвърля възможността чрез военна сила да си възвърне някои територии, но и никога не се е стремяло да заграби чужди земи. То не само категорично отказва военна подкрепа на Италия, но и заявява, че териториите към р. Бистрица са гръцки земи, за които България не претендира .

                          Последователността на българското правителство в търсенето пътища за възвръщането на Западна Тракия и за решаване на териториалните неправди спрямо нея без участие във военни операции не е отчетено от управляващите среди в Гърция и от гръцкия Генерален щаб. Тяхната оценка на обстановката на Балканите дава отражение върху концепцията им за водене на войната. Гръцкото държавно и военно ръководство се оказва изключително недалновидно и като разглеждат България като най-вероятен и единствен балкански агресор срещу Гърция .

                          В крайна сметка отказът на България да се възползва от италианско-гръцката война, за да си възвърне Западна Тракия, облекчава гръцката армия по отношение на отбраната от север. Не без значение е и фактът, че в първите дни на нападението на Италия срещу Гърция не България, а Югославия е тази, която планира да заграби територии, този път от Гърция. И в съвременната гръцка историография се подчертава, че още в началния период на войната на Италия с Гърция, югославското правителство разглежда възможността да завладее Солун и околностите му .

                          Италианското военно аташе в София по поръка на италианското главно командване многократно се среща с военния министър и началника на щаба на българската войска с искане да се предприемат военни действия на българо-гръцката граница, за да бъдат оттеглени гръцките сили от албанския фронт и да се облекчи италианската армия . Въпреки италианския натиск българското правителство и Щабът на войската не променят становището си. Неучастието на Българиявъв войната срещу Гърция обективно подпомага гръцкия народ и е един от външните фактори, които улесняват героичната му съпротива.

                          В същото време се засилват опитите на Англия за неутрализиране и отклоняване на България от влизането й в Тристранния пакт. Възприемането на английските внушения би довело до изправяне на България срещу Германия. Цар Борис III обаче не разполага с военни средства, за да възпре 12-а немска армия. Хитлеристките дивизии биха нахлули в България за война срещу Гърция през пролетта на 1941 г. с или без негово съгласие. Ако откаже, означава война с Германия, запазване на версайската система на Балканите - оставане под робство на българите във Вардарска Македония и Западните покрайнини, проливане на българска кръв за Гърция, заграбила български земи с диктатите в Букурещ и Ньой. Съгласието дава възможност, ако България не може да остане неутрална, поне да е извън сферата на военните действия, да не участва пряко в тях и по договорен път да осъществи национално-териториалните си аспирации.

                          Българското правителство неведнъж се сблъсква с отрицателното становище на Англия към българските териториални претенции особено що се отнася до излаз на Бяло море . Поради това английската политика няма изгледи за успех.

                          Германия все повече засилва натиска си към България за присъединяването й към пакта. Колкото повече германски войски се съсредоточават в Румъния, толкова повече се увеличава и германският натиск.

                          След съсредоточаването на около 500 000 германски войски в непосредствена близост до България - в Румъния, и след разполагането на германски танкови части в Северна Добруджа (многократно искано от българското правителство с оглед на осигуряването на страната откъм Съветския съюз) българските аргументи за безопасността на страната загубват тежест . Позицията на Германия обаче по това какво предвижда да отстъпи на България след присъединяването й към пакта все още е неясна и неопределена.

                          Нов етап в борбата за присъединяване на България към Тристранния пакт започва със срещата на Филов с Хитлер и Рибентроп на 4 януари 1941 г. в Оберзалцбург . В разговорите Хитлер, като предлага излаз на България на Егейско море, се стреми да спечели за плановете си българския министър-председател. Тази териториална придобивка, казва той, би допринесла за вътрешното укрепване на режима в България ]. На тези обещания обаче Филов отговаря с по-нататъшни искания, като засяга Македонския въпрос и изразява загриженост относно слуховете, че Югославия щяла да получи Солун. По тези въпроси Филов не получава ясен отговор, но и Хитлер, от своя страна, не можа да „откопчи” от министър-председателя точна дата за присъединяването на България към Тристранния пакт .

                          В България се обсъждат подробно водените от Филов разговори. Най-после правителството възлага на Драганов да заяви в Берлин териториалната цена, което би улеснило вземането на решение за присъединяването на България към пакта, а именно конкретното обещание от страна на правителството на Райха да удовлетвори българските претенции в Беломорието . След срещата с държавния подсекретар Вайцзекер на 18 януари 1941 г. Драганов пристига в София и съобщава, че германците били съгласни „да ни се отстъпи Беломорска Тракия от Марица до Места, както и да изпратим двама генералщабни офицери да преговарят по военните условия за гарантиране на нашата сигурност” ]. Това обаче не решава българския териториален въпрос в Беломорието.

                          Германският натиск все повече се засилва. На Рихтхофен му е наредено да не приема никакви български уговорки. Той трябва „да не оставя никакво съмнение относно това, че решението на правителството на Райха е неотменно (преминаване на германски войски през България за война с Гърция - бел. Д.Й.) и че необходимите за това военни заповеди вече са отдадени” . В случай че българското правителство продължава да прави уговорки, Рихтхофен е инструктиран „незабавно да изтъкне с най-голяма настойчивост сериозните последици, които биха могли да произлязат непосредствено от това за България и за нейната сегашна и бъдеща политическа позиция” .

                          Независимо от това, че в резултат на германския натиск везните на българската външнополитическа дейност силно накланят към Тристранния пакт, не се изоставят стремежите на българското правителство за търсене на нови пътища за неучастие на България във войната или в крайна сметка за проточване и отлагане подписването на пакта. Последен опит се прави с изпращането на 21 януари 1941 г. на българска военна делегация за преговори в щаба на фелдмаршал Лист. Делегацията се води от генерал-майор В. Бойдев, командващ въздушните войски. В нея влизат полковник Ив. Попов - началник на оперативното отделение в Щаба на войската, подполковник Ив. Николов - началник на снабдителното отделение, майор Г. Генчев от разузнавателното отделение и поручик Ив. Антонов - адютант преводач от Въздушните войски. Делегацията получава инструкции на 18 и 19 януари 1941 г. в Министерския съвет от министъра на войната генерал Т. Даскалов и от министъра на външните работи Ив. Попов . В инструктажа в отделни моменти взимат участие и Б. Филов, българския пълномощен министър в Берлин П. Драганов и генерал Хаджипетков - началник на щаба на войската . Важно е да се отбележат някои моменти в подготовката на делегацията и резултатите от разговорите с германците. Инструктажът започва с четене и обсъждане въпросите, които ще се поставят на германците и по които делегацията ще иска да води преговори.

                          Генерал Даскалов поставя като първи и най-важен въпроса как ще се осигури ненамесата на България във войната. Именно по „ненамесата” се появяват големи разногласия . Даскалов и особено министърът на външните работи Попов, както и Драганов смятат, че трябва да се търсят пътища за запазване на неутралитета и за избягване включването в Тристранния пакт. Те искат именно такава позиция да се отстоява от делегацията. От друга страна, Б. Филов, известен с прогерманските си настроения, настоява да не се захващат толкова за „ненамесата”, още повече че с „германците е уговорено и че те не искат от България военна помощ, а не че изобщо няма да се ненамесваме .

                          Отчитат се последиците за страната в случай, че двете воюващи армии - от север германската и от юг английската и гръцката, подкрепени евентуално от турската, - се срещнат на българска територия. Пред българското правителство стои въпросът или доброволно да пусне през страната да премине 12-а германска армия, или тя насилствено да нахлуе в България.

                          На 20 януари царят извиква във Варна Б. Филов, Ив. Попов, Т. Даскалов и П. Габровски и разискват върху инструкциите, дадени на делегацията, след което царят лично приема нейните членове . Взема се окончателното решение, макар и по принуда, че Тристранният пакт трябва да се подпише, без да се дава военна помощ за Германия .

                          Делегацията заминава за Педял в Румъния с определено схващане за това, какво ще преследва и към какво ще се стреми по време на преговорите. А то е: да уточни плановете на германското командване за използване на съсредоточената в Румъния 12-а армия и да напомни на командването на тази армия, че България е неутрална страна и с оглед задълженията й като такава, не може да допусне преминаването на чужди войски през нейна територия за нападение на трета страна, като подчертае, че страната ще отстоява неутралитета си и не ще се намеси в подготвяната от Германия война срещу Гърция .

                          На 22 януари 1941 г. вечерта делегацията пристига в щаба на 12-а армия и веднага е представена на нейния командващ фелдмаршал Лист. На протоколния разговор Бойдев излага българската позиция за отлагане влизането в пакта. Обосновава я със затрудненията по превъоръжаването на българската армия и поставя редица условия за военната сигурност на страната. В отговор фелдмаршал Лист задава риторично въпроса: „А ако ние преминем през страната ви без вашето съгласие, което може да стане? Щом няма друг изход?” Естествено генерал Бойдев не отговаря директно.

                          На 23 януари е първото заседание от преговорите между двете делегации. От германска страна участвуват началникът на щаба на 12-а германска армия генерал Грайфенберг, полковник Кюхлер - началник на оперативния отдел, полковник Шъонебек - германски въздушен аташе в София. Обстановката в това първо заседание никак не е ведра. Чувствува се напрегнатост и нервност.

                          Генерал Грайфенберг посреща хладно българската делегация. Първият въпрос, който задава, е: „За какво сте дошли при нас?” Независимо от тягостната обстановка генерал Бойдев отговаря изчерпателно в духа на получените указания. Реакцията на генерал Грайфенберг е много по-остра и безцеремониа. Без да скрива раздразнението си и с видимо недоволство и учудване, пита „защо по тези въпроси, които интересуват българската делегация се отнасят към щаба на 12-а армия, когато те са от компетенцията на германското правителство и германското главно командване” При така очерталата се конфронтираща обстановка остава самооправдателния и благосклонен призив на военния министър генерал Т. Даскалов: „По-добре да минат като приятели, отколкото като неприятели. Нито можем да ги спрем в изпълнение на техните планове, нито ще имаме полза от едно противодействие, нито пък ще помогне някои.”

                          Интересно е да се анализира защо българското правителство изпраща военна делегация в щаба на 12-а германска армия. Царят и правителството след продължително лавиране с цел да запазят прогерманския си неутралитет вече са склонни да приобщят страната към Тристранния пакт, но полагат усилия да избегнат военното сътрудничество. Именно към това са насочени усилията на българската делегация в Предял. Главното е да се запази страната да не стане място на полесражение на евентуален балкански фронт между воюващите групировки. Още повече че и Грайфенберг ясно и недвусмислено потвърждава, че съсредоточената в Румъния германска армия ще премине през р. Дунав и България за война срещу Гърция. На това категорично изявление от немска страна генерал Бойдев не се поколебава да заяви, че България е неутрална страна и не желае да допусне преминаването на чужди войски през територията си за нападение срещу трета държава . Генерал Грайфенберг изразява учудването си, че може и да се помисли от българска страна, че „нашето нежелание да ги допуснем” може да отмени действията на 12-а армия, на която е поставена определена стратегическа задача от германският върховен главнокомандващ Хитлер. Подчертава, че армията вече изпълнява поставената й задача и никой не може да отмени преминаването й през България . На българската делегация при така създалата се обстановка не остава нищо друго, освен да се стреми при понататъшните преговори да осигури колкото се може по-леки условия за преминаването на немските войски през България. Независимо от това генерал Бойдев веднага уведомява военния министър генерал Даскалов за хода на преговорите. Реакцията от София е бърза. Разпорежда се, без да се приключват преговорите, делегацията да се върне в София на доклад пред Министерския съвет.

                          Цар Борис III и българското правителство правят последни отчаяни усилия да продължат прогерманския неутралитет. Трябва да вземат съдбоносно решение с твърде ограничена практическа възможност за избор на правилна посока . Българските управляващи среди се стремят да осигурят в кръга на възможното по-благоприятни условия за страната при преминаването на германските войски през нея. Те не стигат изведнъж и случайно до този избор. В резултат на методично и последователно използване формите на икономическо, политическо и идеологическо въздействие дипломацията на Третия райх в началото на 1941 г. вече съумява да измени някои от главните принципи на българската външна политика .

                          При така създалата се обстановка в Предял усилията на българското правителство се насочват да осигурят безопасността на страната преди всичко откъм Турция при предстоящото навлизане на немските войски в България. Усилията на българската военна делегация при повторния й инструктаж се насочват по същество именно към тази цел. Това е и главното съдържание на протокола, подписан на 2 февруари 1941 г. „във връзка с евентуално преминаване на германските войски през България и употреба на последните срещу Гърция и евентуално срещу Турция, ако последната се намеси във войната” . Въпроси за отстъпване на територии от Тракия и Македония не се засягат по време на водените преговори и не фигурират във въпросния протокол.

                          Териториалният въпрос заедно с други въпроси правителството на Филов поставя в заявление чрез Драганов в Берлин, дублирано на 8 февруари 1941 г. чрез Рихтхофен в София. В него се посочва, че „българското правителство разчита, че декларацията по териториалния въпрос, която бе направена устно от господин държавния подсекретар фон Вайцзекер пред българския пълномощен министър в Берлин, ще бъде потвърдена писмено в едно тайно приложение към пакта” .

                          Българското правителство е принудено да отиде към подписване на пакта, без да е сключило с германското правителство писмена договореност за връщане на Беломорието на България. Всичко е в сферата на устни обещания, които не са „облечени” в писмен двустранен документ.

                          Искането на българското правителство за оказване на немска военна помощ при „евентуално преминаване на германските войски през България” е резултат на реална оценка на съотношението на силите между българската войска и нейните евентуални противници, които по сведения на българското командване към началото на 1941 г. разполагат със 179 дивизии, като очаква 71 от тях да действуват срещу България. От 54-те дивизии на Турция 29 са дислоцирани в Източна Тракия за евентуални военни действия срещу България. Независимо от това, че Гърция воюва с Италия и вече е изхвърлила италианските нашественици от своя територия, тя е определила седем съединения да воюват при нужда срещу България. В Близкия изток англичаните са съсредоточили 30 съединения, от които 20 се намират в Сирия, Палестина, Египет и Киринейка с разчет да действуват при разширяване на конфликта на Балканите. Въпреки че хитлеристка Германия води активна политика за приобщаването на Югославия към Оста, близо една трета от югославските дивизии (11 от общо 36) са съсредоточени на общата ни граница. Румъния е в Тристранния пакт и въпреки това държи 4 съединения на българско-румънската граница в Добруджа и се опитва да повдига въпроса за корекция на границата с България ].

                          При това обкръжение българското правителство оценява, че главната опасност за България е от Турция. Спрямо нея се води особено активна политика, както от Германия, така и от Англия, САЩ и Съветския съюз. Позицията и политическата линия на Турция заема важно място в подготовката на балканската операция на Вермахта.

                          Мерките на българското правителство и Щаба на войската за обезопасяване от страна на Турция не са без основание. След подписването на протокола в Предял немското командване изисква от България да усили войските си на турската граница . То не изключва агресията на Турция в посока към Пловдив с крупни сили - около 15 дивизии, само в първи ешелон .

                          Неслучайно въпросът за опасността от Турция и осигуряването на отбраната на българско-турската граница се обсъжда обстойно в Предял. Организира се и взаимодействието между българската войска и немската 12-а армия в случай на евентуална агресия от нейна страна. Немското командване се задължава да вземе необходимите мерки с достатъчно германски сили да разгроми турската армия и да я отхвърли, без да допуска продължителна отбрана от страна на българската войска .

                          Дипломацията на хитлеристка Германия все пак съумява да постигне Турция и България да започнат преговори в Анкара, които завършват с подписването на обща декларация и на 17 февруари тя е публикувана едновременно в София и Анкара. Американската легация в София определя точно значението на подписаната в Анкара декларация, която намалява опасността от война между Турция и България и улеснява преминаването на германските войски през България . Това е успех за немската дипломация. Вермахтът се стреми в кратки срокове да приключи военните си действия на Балканите, с което да осигури южния си фланг. Главните му усилия са за развръщането на ударната си групировка по план „Барбароса” за агресията си срещу Съветския съюз.

                          Така план „Барбароса” се поставя в зависимост от операцията „Марита” (действията на Балканския полуостров), по-точно от срока на нейното завършване . Операция „Марита” немското командване трябва да проведе със силите на 12-а армия, като първоначално предвидените за участие в операция „Марита” са 12 пехотни, 4 танкови и 1 моторизирана дивизия и 2 усилени пехотни полка, което се равнява всичко на 18 дивизии. При създалата се обстановка обаче немското командване отчита, че тези сили, ако не бъдат привлечени на изток, не може да се разчита на успех при операция „Барбароса” .

                          По разчета на план „Барбароса” в Румъния остават 6 дивизии, като в България влизат първоначално 10, а след това още 2 дивизии - всичко около 380 000 войници за участие в операция „Марита” . Първоначално определените немски войски се увеличават допълнително с две дивизии, защото цар Борис III не се съгласявала се включат български части в акцията на Вермахта срещу Гърция . В българските среди не се забелязва и не се проявява авантюризъм, включително и при тази обстановка. Нито в политическите среди, нито във военното ръководство се чертаят планове чрез пряка военна сила й война с Гърция да се присъедини Западна Тракия към България. Българското държавно и военно ръководство не проявяват реваншизъм. Това не пречи на управляващите среди и на царя, след като България се ориентира към Тристранния пакт, да претендират за всички български земи в Беломорието, за които България воюва в три войни.

                          На 1 март 1941 г. след подписването от България на Тристранния пакт Рибентроп и Чано един след друг предават на Б. Филов писма, в които се излагат становищата на Германия и Италия, че при уреждането на балканските граници се признава на България излаз на Бяло море, приблизително от устието на р. Струма до устието на р. Марица ]. С това не се удовлетворяват стремежите на българското правителство да се сключи тайно споразумение към пакта за българските териториални искания.

                          България подписва Тристранния пакт преди всичко под натиска на Германия, без да е успяла да обезпечи териториалните си стремежи, а се задоволява с „предадените писма”, които нямат договорна сила. На този етап териториите западно от р. Струма и Солун Хитлер обещава на Югославия след влизането й в Тристранния пакт. Излаз на Бяло море и предаването на Солун е едно от условията, поставено от югославските управляващи среди за влизането на страната в Тристранния пакт .

                          Немското командване е насочило своите усилия на изток и се стреми колкото се може по-малко сили и средства да ангажира за операция „Марита”. Вермахтът бърза, времето го „притиска” с оглед на съсредоточаването на групировката по съветската граница. В началото на март, когато предните части на германските пехотни дивизии са достигнали българско-гръцката граница, Вермахтът все още няма ясна концепция докъде да се разпростре операция „Марита”. Още на 5 декември 1940 г. на съвещание при Хитлер е разгледано положението на Балканите и е обсъден планът „Марита”, чието изпълнение трябва да започне в началото на март. На 13 декември с Директива ¹ 20 планът е утвърден от Хитлер. Целта на операцията, поставена в директивата, е била да се достигне някъде до Бяло море .

                          Така формулираната цел през декември 1940 г. не отговаря на оперативната обстановка на Балканите през пролетта на 1941 г. Още повече че България не само че не подкрепя Италия във войната й с Гърция, но отказва и на Германия да вземе участие в операция „Марита”. Всичко това дава негативно отражение върху българско-германските военни отношения. Тъй като се закъснява с изпълнението на план „Марита”, Хитлер е принуден да измени първоначалната цел на операцията.

                          На 17 март 1941 г. той взема ново решение - операция „Марита” да продължи до изтласкването на английските войски от гръцката суша, включително и от Пелопонес, като в операцията участвуват и италиански войски [70]. Въпреки решението на Хитлер немското командване закъснява с внасянето на яснота по водене на операцията .

                          В същото време гръцкото командване отчита опасността от немско нахлуване от територията на България и увеличава на шест дивизиите си на българско-гръцката граница Към края на март е прехвърлена още една дивизия, като общата численост на войските срещу България съсредоточени в Източна Македония достига около 160 000 души. В същото време на гръцко-югославската граница са оставени само засилени гранични части с около 20 000 души ]. В Гърция се взимат мерки за евакуация от Западна Тракия и се извършва подготовка за съпротива ]. В началото на март гръцкото командване изтегля войските си от Западна Тракия, като остава по българско-гръцката граница войски, колкото да я прикриват, но не и да я отбраняват. Храната на гръцките войници в Западна Тракия е колкото да им стигне до 15 март, като очакват дотогава България да предприеме нападение .

                          Населението в района е изключително тревожно, особено в градовете. Всички по-влиятелни и богати гърци се изселват . Изнасят се ценните вещи и всичко, което може да се евакуира. Същевременно гръцките власти вземат мерки срещу малцинствата в района, като интернират на островите тези, които не скриват симпатиите си към България и които са с българско национално съзнание. Това е продиктувано от проявеното задоволство на българите и на преобладаващата част от мюсюлманите в района, че се вижда краят на гръцкото владичество . Гръцките власти и гръцкото командване нямат доверие на мюсюлманите в района и събират оръжието на всички мобилизирани в армията мюсюлмани. Те носят службата си без оръжие .

                          Гръцките власти и гръцкото командване организират планомерна евакуация на имуществото и материалните ценности от района. До началото на април, когато се очаква германската агресия, те планират да евакуират всичко включително и дребния добитък . Паралелно с евакуацията от района гръцкото командване предприема мерки за организиране на отбраната. То има концепция за нея, която предвижда прикритие на страната главно от север. В основата на схващането за воденето на отбраната лежи изградената укрепена линия „Метаксас”, която е по-добре развърната по Беласица планина и Рупелското дефиле. През март 1941 г. гръцкото командване предприема допълнително инженерно оборудване, бетонни и дървено-землени укрепителни съоръжения по старата българско-гръпка граница по долината на р. Места, като стига до Бяло море .

                          Организацията на отбраната и предприетите мерки в района показват, че Гърция не възнамерява да отбранява Западна Тракия преди всичко от оперативно-стратегическо естество. Не е издържано да се организира отбраната на цялата българско-гръцка граница. Успехът при водене на такава отбрана при създалата се оперативно-стратегическа групировка за Гърция е нищожен.

                          Гръцкото командване не извършва преднамерено отстъпване от Западна Тракия и от Македония. Адмирал П. Констас посочва, че подобно оттегляне би довело до естествено пораждане на проблеми сред населението от тези райони, които тогавашното правителство искаше на всяка цена да избегне .

                          Независимо от това извършената планомерна евакуация на имуществото и материалните ценности от района пораждат „проблеми сред населението”, от които гръцкото правителство се опасяваше.

                          Очевидно е, че гръцкото правителство е хранило опасения от евентуална ревизия на наложените след Първата световна война мирни договори. То не е искало да застане в положение на доброволно оттеглило се от района със спорна историческа съдба. Впоследствие се разбира, че на владението им се е гледало и като на предпоставка за териториални претенции в северна и източна посока. На 4 юли 1941 г. председателят на правителството Е. Цудерос изпраща меморандум до крал Георг. По това време те вече се намират в емиграция.

                          В меморандума, който е по същество правителствена програма, са изложени основите на външната политика на правителството, „националните искания”, които Гърция трябва да издигне, и средствата за реализирането на тази политика. В основата на документа стоят „националните искания”, т.е. онези териториални придобивки, които Гърция трябва да си осигури след завършването на войната. В тях са включени Северен Епир, Додеканезите, Кипър, „регулирането” на гръцко-българската граница, „засилването” на гръцко-югославската граница в посока на Гевгели. Предвижда се, в случай че Турция следва до края на войната враждебна политика спрямо Англия, да се положат усилия за присъединяването на Източна Тракия към Гърция и за превръщането на Цариград в свободна държава с гръцко участие в управлението й .

                          С оглед на предстоящите задачи българското командване и Щабът на войската вземат мерки за повишаване боеспособността на армията. Специално внимание се отделя за укрепването на моралното състояние на войските, на дисциплината и на сглобеността на полковете и дивизиите и преди всичко на тези, които прикриват границата. Вземат се мерки за подобряване състава на войниците в съединенията и частите, които охраняват границата. През февруари и началото на март се изготвят списъци на „неблагонадеждните” лица. Провеждат се мероприятия за повишаване на бдителността и опазване на тайната. Засилва се борбата срещу чуждото влияние и особено на комунистическата пропаганда ].

                          България прикрива цялата си южна граница. Охраната на българско-гръцката граница от 19 февруари 1941 г. е поета от 2-ра армия в състав 7-а и 10-а пехотна дивизия и 21 -ви усилен пехотен полк . Втора пехотна дивизия, която дотогава е на българско-гръцката граница, е изтеглена и придадена на прикриващата групировка срещу Турция. Мястото й се заема от 7-а пехотна дивизия. Към края на март 1941 г. с оглед подготовката на Германия за агресия срещу Гърция и плана на командването на 12-а германска армия за пробив на укрепената линия „Метаксас” в района на Рупелското дефиле 7-а пехотна дивизия е изтеглена от Струмското и Местенското направление и на нейно място остава само 2-ра гранична бригада [85]. В същото време немски офицери усилено разузнават укрепената линия „Метаксас” и избират участъка за пробив .

                          В страната правителството на Б. Филов води пропаганда с оглед предстоящата агресия на Германия срещу Гърция и вероятните действия на българската армия за влизане в онази част от Беломорието, която се предвижда да бъде отстъпена на България.

                          На 6 април 1941 г. Германия напада Гърция. Укрепената линия „Метаксас” не оправдава надеждите, които й се възлагат. Чрез обхода й немските войски на 9 април достигат Солун. Същия ден с разрешение на гръцкия генерален щаб командващият армейската група „Източна Македония” генерал Бакапулос подписва акта за капитулация, по силата на който войските, отбраняващи Беломорската област на изток от р. Вардар, преустановяват съпротивата си и са разоръжени от германците без да бъдат отвеждани в плен ]. С освобождаването на гръцките военнопленници Хитлер се стреми да създаде благоприятна за Германия обстановка и настроение сред гръцкия народ.

                          На 17 април хитлеристките съединения проникват в Тесалийската равнина. На 20 април командирът на армейската група „Западна Македония” генерал Чолакоглу и командирите на корпуси от армейска група „Епир” генералите Бакапулос и Демистихас без съгласието на правителството и на главното командване подписват капитулацията на подчинените им войски ]. На 23 април кралят и правителството на Гърция напускат Атина и се установяват на остров Крит. Четири дни по-късно, на 27 април, хитлеристките войски влизат в Атина. До края на месеца овладяват цяла континентална Гърция.

                          Съпротивата на гръцката армия по същество е сломена, а в Северна Гърция такава не съществува.

                          *

                          С присъединяването на България към Тристранния пакт в началото на 1941 г. цар Борис III и българското правителство определят страната към една от воюващите групировки. Решаваща роля за това изиграва непосредственият военен и дипломатически германски натиск. При така създалата се обстановка българските управници се стремят да решат българския териториален и национален въпрос. При преследването на тези цели те не допускат пряко участие на българската армия в агресията срещу Гърция. Царят и българското правителство се подготвят след разгрома й от Германия да върнат Беломорието към България. В крайна сметка те избират подход, основаващ се на германската военна мощ за решаване на българския териториален и национален въпрос.
                          То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

                          Comment


                            #28
                            ВЪЗВРЪЩАНЕ НА БЕЛОМОРИЕТО КЪМ БЪЛГАРИЯ
                            (април-юни 1941 г.)


                            Влизането на 2-а армия в Беломорието започва на 20 април 1941 г., след като частите на Вермахта успешно провеждат операция „Марита” срещу Гърция и Директива ¹ 25 срещу Югославия. Въпреки увещанията на Берлин българското правителство и цар Борис III съумяват да не допуснат българската армия да участвува в агресията.

                            Периодът от 6 до 20 април 1941 г. се характеризира с голямо напрежение и нервност сред българските управляващи среди. Тази обстановка е породена от неопределеността на намеренията на немско-фашисткото ръководство относно териториалните отстъпки, които възнамерява да направи на България.

                            Осъществените контакти между Щаба на войската и командването на 12-а немска армия не довеждат до чувствителни промени. Изказванията на началник-щаба на 12-а армия генерал Грайфенберг са също така неопределени и неангажиращи. Тази неяснота личи и в писмото му от 10 април 1941 г. до Министерството на войната, с което се съобщава, че „командването на армията няма нищо против, ако българската армия предприеме окупация на Беломорието, докъдето намери за добре. Доколкото той знаел, германското политическо ръководство било съгласно за това” [1]. Следователно от германска страна се вижда, че трябва да се отстъпи територия, с която да се реши част от българските териториални претенции, но в същото време германското политическо и военно ръководство се стреми към колкото се може по-малки отстъпки с оглед на германските политически планове спрямо Гърция.

                            В същото време началник-щаба на 12-а немска армия изисква от Щаба на войската турският фронт да не се отслабва и да не се изтеглят оттам българските войски [2]. Това изискване от страна на командването на 12-а немска армия е с цел да не се отслаби прикритието на левия фланг на немската армия. За това немското командване има основание.

                            На 10 април 1941 г. главният секретар на турското министерство на външните работи Менеменджиоглу информира българския пълномощен министър Киров за дипломатическите постъпки на югославския пълномощен министър в Анкара, Турция да изпълни задълженията си на базата на Балканския пакт. Турската страна отклонява тези искания, като посочва декларацията на българския министър-председател, направена на 8 април 1941 г. в Народното събрание, че никакви български войски не участвуват във войната, водена от Германия на Балканите [3]. Независимо от това Менеменджиоглу все пак обръща внимание на Киров, че по-нататъшното развитие на обстановката може да доведе до изпълнение на турските задължения.

                            В резултат на бързото настъпление на германските войски се засилва загрижеността в българските управляващи среди дали ще бъдат спазени германските обещания. От българска страна се отправят постоянни запитвания до германските дипломатически и военни представители в София.

                            На 13 април 1941 г. Хитлер издава Директива ¹ 27. Като остава една част от Западна Тракия, прилежаща към Турция в германско разположение, Хитлер уточнява ,,... 3. Окупацията на останалата част от Тракия да се поеме от българите в момент, който ще бъде определен от мен... 4.... Засега бреговата отбрана да се предвиди на основата, че северното егейско крайбрежие, включително и Солун, да се повери на българите...” [4] Хитлер изхожда преди всичко от своите агресивни планове и се стреми да използва българската армия за своите цели. Веднага възниква въпросът обаче за Солун. Вероятно Хитлер, след като решава да не даде цяла Западна Тракия на България, възнамерява да й предостави и Солун. По-сетнешните събития показват, че той ревизира тази постановка в директивата си.

                            Българското правителство и Щабът на войската долавят двойственото държание и недостатъчната определеност в позицията на ръководителите на Третия райх и командването на Вермахта спрямо българските териториални и национални проблеми. Всичко това се пренася в още по-голяма степен в становищата и отношението на командването на 12-а германска армия спрямо българските стремежи за решаване на териториалните и националните ни проблеми. Това донякъде може да се обясни, от една страна, с факта, че Германия изхожда от собствените си интереси на Балканите. От друга страна, немското командване не е много добре запознато или не е склонно да се съобрази напълно с историческата истина за Беломорието. Българското правителство, като отчита тези въпроси, със съгласието на фелдмаршал Лист изпраща на 17 април 1941 г. в щаба на 12-а германска армия в Солун професор Димитър Яранов като съветник по българските териториални и национални въпроси [5]. Това дава възможност да се внесе по-голяма яснота в щаба на 12-а армия за стремежите на България да си възвърне собствени територии.

                            Българското правителство и Щабът на войската се готвят за влизане на българските войски в Западна Тракия и Македония. Те знаят становищата на своите съюзници, изложени на 1 март 1941 г. в едностранните декларации от Германия и Италия [6]. Специално споразумение между германското и българското политическо и военно ръководство за влизане на 2-ра армия и действията й в Беломорието не е имало. Няма специален българско-германски документ, третиращ тези въпроси [7]. По всяка вероятност германците умишлено са избягвали да дават такъв, понеже са се стремели предварително да не се ангажират пред българското правителство и съобразно развитието на обстановката на Балканите да могат да преследват своите цели и интереси.

                            Още със започването на операция „Марита” започват сондажи от българска страна за отстъпване на България на овладените от германските войски територии от Македония, част от Моравско и Западна Тракия. На 8 април 1941 г. Рибентроп уведомява Драганов за желанието на 4морера три български дивизии да окупират Вардарска Македония и да поемат администрацията, за да могат да се освободят германските войски. Терминът „окупация” не се възприема от българските правителствени среди и лично от царя. България не си поставя за цел да окупира територията на Гърция и Югославия, а се стреми да си възвърне свои собствени територии. Не случайно през 1939 г. при разискване на положението на България в английския парламент лорд Ноел-Бъкстон напомня, че „четвърт от българската територия е под чужда власт” [8]. Ето защо българското правителство е склонно не да „окупира”, а да приеме германското предложение с цел запазване на „реда и спокойствието” в овладените от германците територии [9]. Нещо повече - царят и правителството, като се стремят да върнат „по мирен път” българските земи, заграбени от Гърция и Югославия, не са съгласни да сключат военна договореност с Третия райх. Ето защо царят, за да не се ангажират български войски във войната срещу Гърция и Югославия, отклонява евентуална военна конвенция между България и Германия [10].

                            На 12 април 1941 г. Драганов идва от Берлин в София. Тогава се уточнява, че немското предложение не включва изграждането на българска администрация в завладяната област [11]. Това положение и становище на Вилхелмщрасе само по себе си говори много. Рязко се очертава разликата във възгледите. От една страна, Хитлер се стреми да използва България и българската армия да „окупира” територии от Гърция и Югославия. От друга страна, българското правителство търси възможности не да „окупира” чужди територии, а да решава българските териториални и национални проблеми. Целта е с влизането на българските войски в Беломорието и Македония да започне и административното заемане и възвръщането на тези територии към България. Като преследва своите цели, Хитлер се въздържа, и в крайна сметка не е подписана договореност, според която да се фиксират какви територии се отстъпват на България. Това става по устно споразумение и дадено от германците съгласие. На 15 април 1941 г. в Щаба на войската е занесена от двореца немска карта с мащаб 1:1 000 000 и е предадена на началник-щаба на войската генерал Никола Хаджипетров. На картата е нанесена разграничителна линия на областите в Моравско и Източна Македония, които се възвръщат към България. Към картата не се дава никакъв текст или писмена спогодба. Нарежда се устно от министъра на войната на началник-щаба на войската заедно с началника на оперативния отдел да проучат показаната на немската картаразграничителна линия и да дадат мнение по нея.

                            В тази немска карта, на която е дадена разграничителна линия за Моравско и Македония, не е отбелязано нищо за Западна Тракия. Независимо от това министърът на войната дава устни нареждания за изготвяне на разпореждане за навлизане на 2-ра армия в Беломорието [12].

                            От Щаба на войската се изготвя упътване за навлизане на 2-ра армия в Беломорието. С него се цели да се изяснят пред войските целите, обектите, средствата и реда, по който ще се извърши навлизането от частите на армията. Има се предвид преди още да започне навлизането на 2-ра армия да се извърши необходимата подготовка и същевременно да се създаде ясна представа за реда и целта на задачата, поставена от армията. Целта на задачата е „да се завземе най-бързо територията на Тракия, за да се запази населението... да се избегне всякакъв период на безвластно и предотвратяване евентуални грабежи, отмъщения и т.н. Изобщо, да се осигури Тракия бързо и напълно като част от държавната ни територия” [13].

                            От самото формулиране на целта се вижда, че на тези територии се гледа като на заграбени български земи. Щабът на войската на 18 април 1941 г. определя силите и средствата за заемане на Беломорието, а именно 10-а пехотна дивизия, 2-ра гранична бригада без 1/7 и 3/7 гранични дружини, 1 попълващ полк, а 11-а пехотна дивизия и 2-ри армейски артилерийски полк - като войски, имащи готовност да се включат за изпълнение на задачата [14].

                            Заедно с овладяването на Беломорието от командването и щаба на 2-ра армия се изисква да вземат всички мерки за организирането на тази област във военно и административно отношение. Затова на армията се поставят следните задачи: да охранява Беломорския бряг и да не допуска стоварването на неприятелски групи и отделни лица; да прикрива Беломорския фронт, като отбива всеки опит за десант и осигурява съсредоточаването на определените за отбраната на този фронт оперативни части (като предна линия на съпротивата се определя самия бряг); да осигурява реда и спокойствието в заетата област, като потушава всеки опит за бунт и вредителство; да устрои военното и гражданското управление в областта, като вземе мерки за спокойствието на населението и за повдигане стопанския живот в Беломорието [15]. Независимо от това кога ще започне и докъде ще се разпростре операцията по заемане на Беломорието, с предприетите мерки от Щаба на войската се цели да се внесе яснота сред командването на 2-ра армия и да се осигури по-голяма оперативност в отделните войскови звена след издаването на заповедта до армията за изпълнение на задачата по заемане на Беломорието.

                            Неопределеността до последния момент и постоянното отлагане на влизането на 2-ра армия в Беломорието създават напрежение и безпокойство у българските управляващи среди. Безпокойството обхваща и българското командване, което е извело войските, съсредоточило ги е на границата и е готово да ги приведе в действие [16]. На 17 април 1941 г. Рибентроп изпраща телеграма до Рихтхофен, в която се посочва, че „на българската армия се разрешава да окупират гръцка Тракия, ограничена на изток с демаркационната линия Мустафа паша (дн. Свиленград - бел. Д.Й.) - Кюпрюлю - Дедеагач, а на запад с линията на р. Струма...

                            Участвуващите германски военни инстанции вече са получили указания от главното командване на Вермахта” [17]. На 18 април 1941 г. българският пълномощен министър Драганов телеграфира от Берлин и паралелно с него Рихтхофен информира правителството в София, че германското правителство е дало съгласие за навлизане на български войски в Беломорието без Димотишко. Българското правителство решава влизането на 2-ра армия да стане незабавно.

                            Същия ден в Щаба на войската се получава заповед ¹ 990 от 18 април 1941 г. на командващия 12-а германска армия, в която се уточнява редът за изтегляне на германските съединения от Беломорието и влизането на 2-ра армия. Подчертава се, че трябва да бъде установена незабавна връзка с командването на 30-и германски армейски корпус. Според заповед на Върховното командване на Вермахта командирът на корпуса ще уточни детайлите, отнасящи се до навлизането на 2-ра отделна армия [18]. По този начин изпълнението на заповедта от командира на 2-ра армия за навлизане в Беломорието се поставя в зависимост от решението на командира на 30-и армейски корпус. Иска се от българското командване с оглед на това, че „военните действия на германските войски ще бъдат засегнати от навлизането на българските войски, частите на последните да бъдат подчинени на 12-а германска армия” [19].

                            В областта, където е решено да влезе 2-ра армия, военните действия са приключени. По-скоро това са стремежи от страна на немското командване да преподчини отделни съединения и части от българската войска. Подобни опити се правят и по-късно. Българското командване и Щабът на войската полагат усилия да парират подобни стремежи и да наложат такава линия на взаимоотношения, при която немските разпореждания или желания за действия на отделни дивизии и части да минават през Щаба на войската. По този начин българското военно командване се стреми да има възможност да преценява целесъобразността за изпълнението на тези действия и да може своевременно да отстоява българските интереси. В резултат на тази позиция Министерството на войната и Щабът на войската се стремят да не допускат преподчиняване на български части на 12-а германска армия.

                            Все пак с цел установяване на взаимодействие между 12-а германска армия и 2-ра армия Щабът на войската съобщава частите, които са определени за заемането на споменатите области, пътищата за движение, пунктовете за нощуване. Началото за навлизане и ежедневно достиганите рубежи [20].

                            Въпросът за влизането на съединенията и частите на 2-ра армия и извършването на взаимодействие между българските и немските войски се урежда от германското военно командване под формата на две разпореждания, издадени на основание оперативната заповед от 18 април 1941 година.

                            Едното от тях е разпореждане от командващия 12-а германска армия до Щаба на войската, а другото - в същия смисъл от командира на 30-и армейски корпус до командира на 2-ра армия [21]. Това обаче не внася яснота какви територии се отстъпват на България. Разговорите между държавни ръководители и дипломатически представители от българска и германска страна не изясняват въпроса. Нещо повече, на 15 април 1941 г. в София пристига германският държавен съветник Турнер, от когото се разбира, че е изпратен от Хитлер със задача за устройване на цивилно управление в заетите от армията на Лист Тракия, гръцка и сръбска Македония [22]. Това повишава още повече градуса на напрежение в българските ръководни среди. То е продиктувано от факта, че още не е разрешено влизането на българските войски, а в Германия вече се предприемат мерки за устройване на гражданско управление в тези райони. Тази неопределеност се запазва и след срещата на царя с Хитлер на 19 април 1941 година. В резултат на немски стремежи да привлекат Турция чрез отстъпки на територията около Одрин, се налага царят да обосновава и отстоява пред Хитлер позицията, че не трябва да се отива по-далече от линията Свиленград - Димотика. Същевременно Хитлер отклонява стремежите на царя за Солун [23]. Царят се стреми да бъдат върнати български земи, които се владеят от Гърция и са били обещани на Югославия. Хитлер още не е решил окончателно какво още ще отстъпи от гръцка Македония на България. Очертават се различията между териториалните искания от страна на България и обещанията от Германия. Като се връща, царят споделя пред Б. Филов, „че е останал с впечатление, че войната с Гърция никак не е била по угодата на фюрера и че при все това, изглежда, Гърция ще бъде щадена” [24].

                            По тези въпроси се водят продължителни разговори от царя, Филов и Попов с Клодиус - заместник-началник на отдела за икономическа политика в германското външно министерство, от 23 до 27 април 1941 година. Още същата вечер - на 23 април, след срещата си с българските ръководители, Клодиус в шифрована телеграма до Рибентроп прави подробен доклад за водените разговори. В нея излага и мнението си, „че в настоящия момент е по-добре още да се избягва сключването на официално споразумение, поради което възнамерява да размени с министъра на външните работи само парафирани записки” [25] През цялото време на разговорите си в София Клодиус поддържа постоянни контакти с Вилхемщрасе и получава подробни указания от Рибентроп. В крайна сметка Клодиус много умело използва стремежите на българското правителство за решаване на българските териториални и национални проблеми, като подписва на 27 април 1941 г. „споразумение” с министъра на външните работи, според което сключената на 24 април „спогодба” относно Югославия се прилага съответно и по отношение на заетите от българските войски Западна Тракия и Източна Македония [26]. Без да се уточнява какви територии се отстъпват на България, Германия съумява не само да получи концесии в експлоатацията на мините и железопътните линии, но и да наложи такива условия, с които защитава германските икономически интереси. Съумява също така да обремени и натовари страната т с нови икономически ангажименти.

                            По всяка вероятност германските ръководни кръгове още преди агресията са чертали пътища за търсене на по-широка социална основа в Гърция след разгрома й. Затова те имат известно основание, като се има предвид фашисткия режим в Гърция, наличието на прогермански настроения сред една част от офицерския корпус и гръцката буржоазия. Стремежът е да отстъпят по-малко територии на България, като се отклоняват исканията от българската страна за Беломорска Македония, западно от р. Струма.

                            В българско-германските отношения се очертава двустранна тенденция: от една страна, Вермахтът да използва българската войска да поеме окупационни задачи, и от друга - царят и българското правителство при създалата се ситуация да решават българския териториален и национален въпрос. На 23 април Яранов съобщава от Солун, че немците допускат само българска военна „окупация”, но не са съгласни за устройване на гражданско управление [27]. Тази тенденция изпъква още по-релефно и остро в края на април и началото на май 1941 година. Българското правителство се стреми да узакони и намери приемлива форма за присъединяване на тези територии към България, да противодействува на германците, които и след започване на навлизането на 2-ра армия не допускат паралелно с него да се извършва и административното им заемане.

                            Дейността по заемане на Беломорието е регламентирана от командира на 30-и армейски корпус, който издава и изпраща до командира на 2-ра армия специална инструкция за заемане на областта от български и немски войски. В нея се изисква „да се избегне с всички средства насилствено емигриране на гръцко население от областта; влизането на българско население в новоокупираните области не трябва да бъде допускано; докато съществува немска военна администрация никаква българска администрация няма да бъде установена” [28]. По-нататък уточнява реда за установяване на военните комендантства, като по същество изисква българските служби да са подчинени на немските военни власти. „За поддържане на реда и спокойствието сред цивилното население гръцката полиция ще бъде оставена, като за целта ще й бъде оставено и оръжието.” [29]. Уточнява се и редът за правораздаване. Нарушенията на цивилното население в заетите територии се разглеждат от военни съдилища, като „немската военна институция запазва правото да изкаже своята компетенция на българските съдилища на всеки отделен и особен случай, когато тя счита за уместно” [30]. Създава се противоречие между германското становище, изложено от командира на 30-и армейски корпус, и задачата, поставена на командира на 2-ра армия генерал-лейтенант Г. Марков, „да заеме Беломорието бързо и напълно като част от държавната територия на България” [31].

                            Това дава отражение на българо-германските отношения в хода на заемането на Беломорието от 2-ра армия. Германия се стреми да създаде известна атмосфера на сближение и сътрудничество с току-що създаденото гръцко правителство на Чолакоглу. Поради това концесиите в полза на България са половинчати и не задоволяват правителствените среди.

                            Недостатъчната яснота за териториалните отстъпки на България затруднява Щаба на войската в ръководството на 2-ра армия при навлизането й в Беломорието. Поради това границите за навлизане на 2-ра армия в Беломорието се дават на 15 април 1941 г., четири дни преди оперативната заповед на Щаба на войската, устно от министъра на войната генерал Даскалов. Границите са: на запад р. Струма и на изток Свиленград, Димотика, Дедеагач [32].

                            Щабът на войската все пак не е наясно за същността на линията Свиленград - Дедеагач. Той не е запознат с дипломатическите ходове на Вилхемщрасе за спечелване на Турция. В същото време царят и българското правителство полагат усилия за отстояване на българските позиции пред Хитлер [33]. Още повече че подобни искания от страна на немското командване задължават 10-а пехотна дивизия да отстъпи от българската територия югоизточно от Ивайловград, включително и с. Мандрица. Българското командване е принудено да не се съобразява напълно с тези искания и да премести линията по на изток, за да не се отстъпва българска територия. Претекст за това е, че заемат командни височини, необходими при организиране на отбраната на 10-а пехотна дивизия в участъка, определен за прикриване на границата срещу Турция [34]. Въпреки това Щабът на войската прави запитване чрез офицера за свръзка в щаба на 12-а германска армия генерал Жилков относно указаната линия. Отговорът, който се получава е, че линията Свиленград - Дедеагач е заповядана лично от Хитлер и не се разрешава да се нарушава, понеже ще се усложнят отношенията с Турция [35]. България е принудена да се съобразява с германските интереси. В същото време германската дипломация прави всичко възможно да спечели Турция на своя страна. За тази своя дейност тя има ясна концепция и постановка. На 31 март 1941 г. по време на вечеря, на която присъствува и пълномощният министър на Германия в Турция фон Пален, Хитлер дава ясни и конкретни указания в това направление като заявява, „че Турция трябва да се спечели като съюзник и другар. Тя ни е много по-скъпа от България, понеже последната е славянска и русофилска” [36]. По-нататък по време на вечерята той говори за бурния прием на съветския футболен отбор по време на престоя му в София, докато връщането на Б. Филов от Виена, където е подписал протокола за присъединяване на България към Тристранния пакт не е отбелязано от народа [37]. Тези настроения и становища на Хитлер ясно се схващат от германските ръководни среди. От друга страна, обстановката в България и русофилските настроения на българския народ допринасят за оформяне на недоверие у германските военни кръгове към България. Това още по-релефно изпъква, когато българските войски влизат в Беломорието.

                            С получаване на съгласието на германското правителство за влизане на български войски в Беломорието, Щабът на войската веднага разпорежда на 2-ра армия с командир генерал-лейтенант Марков да пристъпи към овладяване на района. Съставът на армията е: 10 пехотна дивизия, 2 гранична бригада (без 1/7 и 3/7 гранична дружина) и 1 пехотен попълващ полк [38]. Заемането на Беломорие не се извършва така, като е планирано от Щаба на войската. Генерал-лейтенант Отт - командир на 30-и германски корпус, действуващ в Беломорието, не разрешава веднага навлизането на 2-ра армия.

                            Поведението на командира на 30-и германски корпус силно озадачава Щаба на войската и командването на 2-ра армия. На армията е разпоредено от Щаба на войската да започне в 8.00 ч. на 20 април 1941 г. навлизане в Беломорието. Щабът на войската е дал схема на командира на армията за заемане и охрана на районите от отделните й части и съединения. През първия ден армията трябва да достигне линията Демирхисар, Зърнево, Щахин, Гюмюрджина, Темиридирон, с. Караджали, Караагач [39].

                            В резултат на отношението на командира на 30-и германски корпус се осуетява изпълнението на първоначалния план на командването на 2-ра армия за овладяване на Беломорието.

                            Командирът на 30-и германски корпус не е съгласен българските войски да настъпят и да заемат градовете Драма, Кавала и Ксанти, понеже там имало все още немски войски и щяло да попречи на водените бойни действия [40]. Всъщност една от причините, поради които не се разрешава 2-ра армия да навлезе в Беломорието така, както й е заповядано, е, че с това се нарушават плановете на германците да организират събирането и извозването на военната плячка [41]. Германците успяват да изнесат всички храни, тютюни, стоки и други. При навлизането на 2-ра армия в Беломорието българските власти нямат право да събират каквото и да е имущество за нуждите на българската държава, понеже „завареното, стопанският инвентар, военната плячка и прочие са собственост на германския райх” [42].

                            Българското правителство не се и стреми да събира военна плячка. Напротив то чертае пътища за развитие и разгръщане на стопанската дейност в района. В буквалния смисъл на думата, след като влизат в Беломорието, българските войски заварват една ограбена територия. Това от своя страна създава допълнително големи трудности пред българското правителство при възстановяването и стопанското развитие на областта, на която то гледа като на българска територия.

                            Причината за нелоялното държание на командването на 30-и германски корпус към командването на 2-ра армия може да се търси, от една страна, в прогръцките му настроения. В Щаба на войската постъпват сведения, според които командирът на 30-и корпус попаднал бързо под влияние на гръцката пропаганда и се стремял да бави навлизането на българските войски в Беломорието [43]. От друга страна, това може да се разглежда и като последица от провежданата германска политика спрямо създаденото гръцко окупационно правителство. Всичко това забави овладяването на Беломорието, което става на етапи и малко по-късно, като се изчаква изтеглянето на частите на 30-и германски корпус.

                            Поради това избухва остър конфликт между командира на 30-и германски корпус генерал-лейтенант Отт и генерал-лейтенант Марков. Стига се дори до намеса на двореца и правителството. След направените постъпки до командващия 12-а германска армия в Солун се постига известно туширане на конфликта.

                            Подобни антибългарски настроения проявява не само командирът на 30-и германски корпус, в случая обаче в резултат на недостатъчната сдържаност и тактичност и от двамата, тези настроения стигат до най-остра форма. Такива антипатии са обхванали преобладаващата част от германците, действуващи в Гърция, поради което българско-германските отношения в Беломорието се изострят преди всичко по германска вина. Цар Борис III предприема на 28,29 и 30 април 1941 г. обиколка в Беломорието. Освен да се запознае с обстановката в новоп-рисъединявашите се към България земи, царят се опитва да разсее натегнатата обстановка в областта и да разведри българско-германски-те отношения. Независимо от това при завръщането си той споделя с Б. Филов, че „командващият немските войски в Кавала не бил много добре разположен към нас и поддържал доста гърците, както това правят почти всички германци” [44].

                            Германските окупационни власти в Беломорието не са наясно относно бъдещето на областта. Те не са запознати не само с историческата истина за Западна Тракия и Македония, но и с политическите ходове на Германия по отношение на тези райони. След обиколката си в Тракия цар Борис III споделя и с Рихтхофен, че „на някои места, например в Дедеагач, съществува съвсем добро сътрудничество между българските военни инстанции и германските власти и населението. Изобщо германските служби били в неведение относно бъдещето на Тракия и често изразявали схващането, че българите нямало какво да търсят в Тракия. Естествено, товасхващане се подемало от гърците...” [45]. Затова становище на царя Рихтхофен изпраща веднага информация до Берлин.

                            Българското правителство отчита, че на тези територии са водени бойни действия и войната е оставила много разрушения. Задачите, които стоят пред българската власт, са твърде големи. С връщането на Беломорието българските власти се стремят в кратки срокове да преодолеят и заличат последиците от войната. В същото време българското правителство е обезпокоено, като има предвид опита от миналото, от настъпване на безредици в областта. Именно от тези позиции се обосновава необходимостта заемането на Беломорие да стане така, както е планирано, за да се осигури редът в областта, да се даде възможност да се извършат възстановителни работи и да се започне активна земеделска дейност. За да се постигне това, необходимо е съответните органи да бъдат в административните центрове, откъдето да могат най-добре да организират и ръководят политическата и стопанската дейност. Затова Щабът на войската прави постъпки пред командира на 12-а германска армия да разреши в Драма, Кавала и Ксанти да се настани веднага една пехотна дружина и щабовете на частите, определени за тяхното заемане [46].

                            Щабът на войската при всяка удобна възможност настоява пред командването на 12-а германска армия чрез офицера за свръзка в щаба на армията генерал Жилков за ускоряване на навлизането на българските войски в Беломорието. На 23 април 1941 г. генерал Жилков съобщава, че вече е подготвена почвата за едно по-широко заемане на Тракия и Македония. За това той съди от изказването на генерал Мойзе, командир на инженерно-сапъорните войски, за подготовката и изтеглянето им от Тракия и Македония и заменянето им с български. В проведения с генерал Мойзе разговор за влизането на българските войски, той обещава да настоява за по-скорошно разрешаване на въпроса [47].

                            Всичко това дава отражение на взаимоотношенията между българското командване и това на 12-а германска армия. Към 23 април 1941 г. 30-и германски корпус е с щаба си в Кавала, а Беломорието от Дедеагач до Кавала е заето от 164-а германска пехотна дивизия, която остава да охранява брега, докато българската армия окончателно заеме и организира за отбрана Беломорието. Едва на 27 април 1941 г. се подновява, а по същество започва навлизането на 2-ра армия, като още същия ден 2-ра гранична бригада трябва да достигне южно от Серес и се придвижва в направление Драма - Кавала, а 10-а пехотна дивизия към Ксанти и Гюмюрджина. Разрешава се щабът на 2-а армията да се изнесе в Ксанти, след като се заеме от българската войска [48].

                            С навлизането на 2-ра армия пред българското правителство се очертават главно два проблема. Първият е: след разрешението от германците за административно заемане на областта да се изградят и утвърдят в кратки срокове българските органи на държавна власт в Беломорието. След получаване на разрешение за овладяване на областта от българската армия управляващите кръгове все по-малко се съмняват, че ще получат разрешение и за административното й заемане. Вторият въпрос, който занимава българското правителство, е: търсене на пътища за засилване на българския етнически елемент в Беломорието. Този проблем е тясно свързан с установяването и функционирането на българската власт. За формиране на предстоящата политичевка линия за стопанско и културно развитие в Беломорието правителството назначава комисия за изработване на мнение по тези въпроси. Комисията е в състав: професор Ив. Батаклиев от географския институт на университета, инженер В. Морфов, Хр. Караманджуков и А. Разбойн»-ков от Тракийския научен институт, Ив. Данчев от Министерството на вътрешните работи и народното здраве и Г. Сотиров от Дирекцията за гражданска мобилизация [49].

                            Първата констатация на комисията е, че Беломорието е най-важната в икономическо отношение новоосвободена българска област. Комиси-яталма предвид, че е изгонена голяма част от българското население в резултат на подписаната по настояване на Гърция на 27 ноември 1919 г. и наложена на България конвенция за взаимно изселване. Отчита се, че са настъпили етнически промени. В резултат на това тази българска област е с най-слаба българска народност. Комисията смята, че около 150 000 души от населението в областта са местни жители. Останалите са християни, преселници от Източна Тракия, Мала Азия, Южна Русия, Кавказ и Пелопонес, между които има караманлии, лази, черкези и други, които в една или друга степен се гърчеят [50]. В резултат на тази констатация се изказва мнение, че е необходимо да се търсят възможности за увеличаване на българския елемент, като българите се увеличават отново и по брой бъдат повече от половината население (чрез изселване на колонизираното население) [51]. В тази препоръка се вижда ограничеността на българските политици и идеолози за решаване на националния проблем. Комисията вижда, но не отчита в предлаганата политическа линия, която да следва българското правителство, голямата разнородност и пъстрота на населението. Преобладаващата част от колонизираното християнско население в голяма степен е с гръцко национално съзнание. То обаче не е така обременено от антибългарс-ката пропаганда на гръцката държава и е по-склонно да приеме променените обстоятелства. Като изразява становище това население да бъде изселено, комисията предлага на българското правителство недалновидна политика. Вярно е, че решаването на националния въпрос никак не е леко. Още повече че този въпрос е усложнен в резултат на яростната гръцка националистическа и шовинистическа пропаганда и политика между двете световни войни за промяна на етническия състав на населението в района и за насилствено асимилиране и задушаване на българското национално самосъзнание сред онази част от населението, което е от български национален произход.

                            Препоръките и становищата на комисията са интересни дотолкова, доколкото очертават по-нататъшната политика на българското правителство за установяване и укрепване на българската власт в областта. Колкото и да има в тях известна непълнота, все пак се очертава едно перспективно виждане и становище, че на тази област се гледа като на територия, която се връща безвъзвратно към България. Търсят се пътища за икономическо, стопанско и културно развитие, за преодоляване изостаналостта в сравнение с останалите райони на България. Още повече че на Беломорието се дава приоритет, защото от икономическа и търговска гледна точка то е много важно. Чрез него се осъществява излазът на Бяло море [52].

                            На 26 април 1941 г. още преди да се получи разрешение за административното заемане на областта. Министерският съвет приема постановление за откриване на поделения на Министерството на финансите в градовете Дедеагач, Гюмюрджина, Ксанти, Кавала, Драма, Сяр. Решава се да бъдат открити и клонове на Българската земеделска и кооперативна банка освен в посочените градове още и в Саръшабан и Демирхисар [53].

                            На 27 април 1941 г. 2-ра армия продължава навлизането. Още същия ден щабът на 2-ра гранична бригада заедно с 2-ри пехотен полк се установяват в Драма, а 7-и пехотен полк - в Сяр. Същия ден 1-ви пехотен попълващ полк достига с. Зиляхово. Десета пехотна дивизия с 47-и пехотен полк заема границата към неутралната зона [54].

                            В Беломорска Тракия българските войски са посрещнати от малобройното българско население с възторг и радост. Една част от гръцкото население напуска областта преди капитулацията на гръцката армия. При навлизането на българската войска останалите в Беломорието гърци и гърчеещи се християни се отнасят сдържано към българската армия, но и без открити прояви на враждебност. От своя страна мюсюлманското население мрази гърците и е недоволно от гръцкото управление и като че е по-склонно да замени гръцкото с българско поданство [55].

                            За да изглади последиците от конфликта между командването на 2-ра армия и на 30-и германски корпус, в българските управляващи среди се стига до решение да бъде сменено командването и щабът на 2-ра армия. С министерска заповед на 2 май 1941 г. 2-ра армия е преименувана в 1 -ва армия [56]. По същото време, за да се усили армията, в състава й се включва и 11-апехотна дивизия, която дотогава участвува в прикриването на турската граница, но заедно с 2-ри армейски артилерийски полк се планират от Щаба на войската като войски за усилване на 2-ра армия при овладяване на Беломорието [57]. На 5 май 1941 г. в Ксанти пристига със своя щаб и приема командването на армията новият й командир генерал-лейтенант Лукаш [58]. От изостряне на българско-германските военни отношения не е заинтересовано и немското командване. Донесението на Рихтхофен до Вилхемщрасе за впечатленията на царя относно българско-германските отношения в Беломорието вероятно е направило впечатление. Генерал-лейтенант Отт е сменен с генерала от пехотата фон Салмут. На 12 май генерал Отт е изпратен, а на 18 май генерал-лейтенант Лукаш е посетен от новия командир на 30-и германски корпус [59].

                            Оперативната обстановка в Беломорието при овладяването му от 2-ра армия е следната: основните сили на 30-и германски корпус се изтеглят от заеманата от него област, като остава 164-а германска дивизия да отбранява морския бряг източно от р. Вардар и гръцките острови. В пространството между р. Марица и демаркационната линия Дедеагач - Свиленград са разположени слаби германски части [60].

                            За непосредствено заемане на Беломорския бряг на 25 април 1941 г. в Русе от Дунавската флотилия се сформира Беломорски отряд в състав: щаб на отряда, две гранични наблюдателни роти, една пристанищна рота и три пристанищни комендантства. На 1 май 1941 г. частите на Беломорския отряд, малко по-късно наречен Беломорска отбрана, се настаняват окончателно на Беломорското крайбрежие и заемат определените им участъци и постове, като формират гранично-наблюдателна и пристанищна служба в центровете Дедеагач, Порто Лагос, Кавала и Орфани [61].

                            Едновременно с това се извършва прегрупиране на съединения и частите на армията, като 10-а пехотна дивизия постепенно сменя частите на 164-а германска пехотна дивизия и заема нейния участък за отбрана на крайбрежието на Беломорието, а 11 -а пехотна дивизия от З май 1941 г. започва съсредоточаването си на юг, за да смени 10-а пехотна дивизия и заеме източната част от Беломорието [62].

                            Създава се обстановка, при която е възможно българските войски да увеличат присъствието си в Беломорието. Това е продиктувано преди всичко от немските стратегически планове и съсредоточаването на главните сили на Вермахта на границата със Съветския съюз за операция „Барбароса”. На 5 май 1941 г. българското правителство получава разрешение от Германия да изпрати административни власти в Беломорието с изключение на крайбрежната ивица, която включва Дедеагач, Порто Лагос и Кавала [63]. Това дава възможност на българското правителство да започне да изгражда българския административно-управленчески апарат в областта. Три дни по-късно българското правителство получава разрешение и за цялостно административно заемане на областта, включително и на островите Тасос и Самотраки [64].

                            За тази дейност българското правителство се готви и има определено схващане за изграждане на административното управление на областта. На 30 април 1941 г. Б. Филов по същество вече е решил на кого ще възложи управлението на Беломорската област. За областен управител е определен Илия Кожухаров, който е юрист и има опит като държавник. На 28 април 1941 г. Министерският съвет решава завареното административно деление по околии и общини в новоосвободените български земи да се запази временно. Възложено е на Министерството на вътрешните работи и народното здраве да направи впоследствие поправки с оглед на новите изисквания на българското управление [65].

                            Това по същество ускорява овладяването на областта от българската армия. В резултат на постигнатата съгласуваност между Щаба на войската и командването на 12-а германска армия на 7 май 1941 г. се заповядва на 1-ва армия да заеме изцяло Беломорската област в границите: от запад р. Струма и от изток демаркационната линия, включително островите Тасос и Самотраки [66].

                            Командването на 30-и германски корпус с писмо от 7 май 1941 г. до командира на 1-ва българска армия генерал-лейтенант Лукаш известява последния, че българската армия трябва да установи в заетата от нея гръцка област, източно от р. Струма военно управление [67]. За целта генерал-лейтенант Лукаш нарежда във всички по-големи населени пунктове, в които има военни части, да се сформират веднага военни комендантства, които да започват да приемат службата от германските военни комендантства [68]. Военните комендантства поемат първоначално цялата административна и гарнизонна служба в областта. Приемането на службата се извършва с приемателен протокол, подписан от двете страни.

                            По същество изпълнителната власт преминава в ръцете на командира и щаба на 1-ва армия. Армията получава правата на дотогавашното гръцко правителство. Задачите по управлението обхващат всички въпроси относно администрацията, стопанството и политическия живот [69]. На 8 май 1941 г. командирът на 1-ва армия разпорежда административните власти и българската полиция да заемат служебните си места. Нововъведените в областта български граждански власти временно влизат в подчинение на военните власти, т.е. на съответните командири и военни комендантства [70].

                            Не е случайно, че административните власти влизат първоначално в подчинение на военните власти. Независимо че от вътрешността на страната се подбират и изпращат в Беломорието подготвени органи за всеки вид управление [71], те не са в състояние да поемат веднага напълно своите функции. Обстановката все още не е съвсем ясна. Българската войска е в положение на привършване на овладяването на областта. Има стабилна връзка както с Щаба на войската, респективно с правителството, така и със съединенията на 12-а немска армия, които действуват в Беломорието. В същото време органите на гръцката държавна власт още функционират в отделни населени места. В Ксанти, определен за център на областта, и в други градове се получават ситуации, когато действуват органите на три власти: германска, която е в процес на изтегляне, българска, която е в процес на поемане на функциите си, и гръцка, която търси начини, пътища и форми да продължи своето функциониране. Гръцката власт се стреми да постигне целта си преди всичко като търси германска подкрепа. Това е една от причините за усложняване на българско-германските отношения. При пристигането на българските власти в Ксанти гръцкият областен съд заседава с разрешение на германските власти, които са се настанили в долните етажи на съдебната сграда, а на горните гръцкият съд провежда своите съдебни заседания [72]. Има много случаи, когато, ползвайки се от присъствието на германските войски, представители на бившата гръцка власт продължават да организират административната, полицейската, съдебната и други форми на власт, дори да назначават на служба административни чиновници [73]. Всичко това създава неудобства, стигащи до конфликтни ситуации. Докато българските представители на военната и административна власт изчакват да се оттеглят германските войски, за да поемат административното управление, представителите на бившата гръцка власт правят всичко възможно да спечелят благоразположението на германците.

                            В отношенията си с германците гърците провеждат линия на поведение, която се основава на еднотипността на фашистката диктатура на Метаксас и хитлеровия фашизъм. Монархо-фашистката диктатура на Метаксас се стреми да „обогати” т.нар. Мегали идея, в която тезата за фашистката диктатура като създателка на трета световна култура (след старогръцката и византийската) се преплита с претенциите за териториални разширения на Гърция до границите на Византийската империя [74]. За наследници на старогръцката и византийската култура те се прокламират широко и от хитлеровия фашизъм. Неслучайно на 4 май 1941 г, в хода на войната срещу Гърция Хитлер в произнесена от него реч заявява, че Германия винаги е хранила голямо чувство на уважение към Гърция, с която се е считала вече свързана чрез древната гръцка култура. По-нататък той подчертава, че Германия няма никакви политически, военни и териториални интереси на гръцка земя .

                            Немските войски, воюващи на Балканите, и особено офицерският състав, са разположени благосклонно към Гърция. В резултат на това се получават много местни конфликти, и то преди всичко между български и германски военни представители. При заемането на Драма българските военни власти разпореждат български полицаи да заемат местата и осъществят регулирането на движението по улиците в града, за да се даде видимост за присъствие на българската власт. По нареждане на германския комендант на града българските полицаи се отстраняват и същият нарежда на гръцката полиция да заеме отново местата на българската. Това предизвиква спонтанно излизане на гръцките граждани по улиците с нескрито задоволство от случилото се. Налага се близо два часа водене на преговори от българска и германска страна, за да се измени положението . За да се избегнат такива „недоразумения”, българското правителство препоръчва да се назначи доверено лице за поддържане на контакт с германските военни инстанции, докато Рихтхофен настоява да се открие в Кавала германско консулство, за да се осигурят влиянието на германското министерство на външните работи и запазването на германските икономически интереси в Тракия. Освен това Рихтхофен предлага управлението да преминава постепенно от германски в български ръце . За това той има известно основание, защото „внезапно преминаване на управлението в български ръце при евентуално оттегляне на германските войски лесно би могло да има за последица възникване на по-сериозни трудности” . Постепенно докъм 10-12 май тези конфликтни ситуации намаляват в резултат на оттеглянето на немските комендатури от Беломорието и заменянето им с български и със започване на изграждането на български административни органи.

                            Изясняването на обстановката позволява голяма част от жителите на областта, предимно от крайбрежните населени пунктове да се върнат в жилищата си. Само от Дедеагач близо 60 % от населението уплашено избягва с гемии на остров Самотраки и на някои други острови, но след изясняване на обстановката започва да се връща в града . За ориентиране и внасяне на спокойствие сред населението и подобряване на реда в областта спомага издаването на първата заповед на командващия 1-ва армия генерал-лейтенант Лукаш от 10 май. Тя е адресирана към населението и обявява, че от 10 май заетата от българските войски територия остава под българско управление. Призовава се населението да запази спокойствие и да се залови с мирната си работа . Същевременно в заповедта има положения, с които се цели да се респектира населението и да се пресекат опити за размирици. Предупреждава се населението, че всеки открит или скрит опит за съпротива ще бъде наказан [. Това не е случайно. Гръцката армия се обезоръжава, но не се отвежда в плен. По нареждане на германското правителство плененият редови и команден състав на гръцката армия се пуска свободно да се прибере по домовете си ]. В същото време гръцките войници и офицери успяват да скрият голямо количество оръжие. Независимо че се организира събиране на оръжието, по сведение на германски генерали при обезоръжаването на гръцката армия са били укрити около 10 000 пушки. „Пленниците” се движели свободно, а в градовете можело да се видят на тълпи гръцки офицери . Това се отнася и за Беломорието и представлява сериозна предпоставка за нарушаване на реда и спокойствието в областта.

                            С връщането на Беломорието и присъединяването му към България възниква въпросът за намиране на средства за посрещане на разходите в областта. На 7 май 1941 г. Министерският съвет постановява да се използват заделени и освободени кредити по бюджета на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството за посрещане на разходите ]. Търсят се възможности за покриване разходите на новоосвободените земи. Отклоняват се средства, които са били предназначени за друго направление, и се пренасочват за нуждите на Беломорието, Македония и Западните покрайнини. Това може да си позволи правителство, което се стреми да развива области, които са български и не гледа на тях като на временно присъединени. На 13 май Министерският съвет постановява да се отпуснат на Министерството на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ) 5 млн. лева помощ, необходима само за разходи по настаняването и устройването на административния апарат в новоосвободените земи . С поемането на военното управление на заетата от българските войски област и предприетите от правителството мерки се дава възможност по-ускорено да започнат работа българските власти и да насочат обществения живот в нормален ритъм. За внасяне на яснота и ориентиране на населението спомага и официалното съобщение на българския министър-председа-тел Богдан Филов за освобождаване на поробените краища и обединението на България, направено на 14 май 1941 г. на първото заседание на Народното събрание след пролетната ваканция . В същото време управителят на Беломорската област с целия си помощен персонал се намира в Кавала, на път за Ксанти, определен за административен център на областта ].

                            Когато се съобщава в Народното събрание за присъединяването на новоосвободените земи към България, е необходимо да се отбележат две особености. Първо, при обявяване на съобщението в Народното събрание, за разлика от друг път, не присъствуват в заседателната зала пълномощните министри на Германия - Рихтхофен и на Италия - Магистрати. По всяка вероятност те отсъстват, защото политическата линия на правителствата им не съвпада и гледат на тези граници като временни, а българското правителство провъзгласява присъединяване на тези земи към България. Второ, депутатите от опозицията не реагират, остават по местата си и не акламират съобщението, като всички други депутати. Те не са съгласни с начина на възвръщане на тези земи към България, и решаване на българския териториален и национален въпрос. С държанието си те искат да покажат, че не одобряват подхода, който е избран за премахване на несправедливите клаузи на Букурещкия и Ньойския договор. Това по същество е продължение на борбата им срещу недалновидната политика за обвързване на България с Германия и въвличане на страната ни в агресивните планове на Третия райх.

                            С възвръщането на българските земи в началото на май 1941 г. към дотогавашната територия на България се добавят още 39 765,6 кв. км с население около 1 875 904 души . Към страната ни се включват значително повече територии в Тракия, Източна Македония, Западните покрайнини и Вардарска Македония. След урегулиране на съединението и по-късно установяване на броя на населението, към началото на 1942 г. тези земи възлизат на 42 666 кв.км с население около 1 841 000 души . Границата на българската държава в Беломорието се измества от връх Тумба на Беласица взема югоизточна посока, минава по южния бряг на Будковското езеро и върви по р. Струма, на която следва течението до Бяло море. Морската граница започва от устието на р. Струма до една точка, отстояща на 5 км източно от Дедеагач, като включва островите Тасос и Самотраки. В сектора срещу р. Марица започва 5 км източно от Дедеагач, взема посока на североизток до острата чупка на старата българско-гръцка граница до с. Бекташи и на северния бряг на р. Арда и оттам върви по права линия на североизток към с. Чермен (с. Бештепе остава в българска територия) и излиза на р. Марица . При тези граници присъединените територии в Беломорието възлизат на 12 990,6 кв. км с население 649 419 души. От тях о. Тасос е с 443 кв. км и 13 500 души и о. Самотраки - със 184 кв. км и 3886 души, а континенталната част на областта е 12 363 кв. км с население 632 033 души . С присъединяването на Беломорието към България се оформя отделна самостоятелна административна област под наименованието Беломорска област, в която започват да се развиват всички граждански служби и учреждения, предвидени за управление на една българска административна област в старите предели на страната.

                            На 15 май, един ден след обявяване на присъединяването на новите земи към България, Дирекцията на администрацията към МВРНЗ получава разрешение за заемане в административно отношение на околните: Кавала, Нестос, Правище, Драма, Ангиста, Сяр, Ксанти, Дедеагач, Саръшабан, Зърнево . С присъединяването на Беломорието към България и изтеглянето на немските комендатури се получава разрешение за цялостно административно заемане на областта .

                            Българското правителство не си прави илюзии, че само с помощта на административните органи ще може да управлява и да провежда политиката си в областта. Затова още от самото начало на присъединяването на Беломорието то създава условия за изграждане на културно-просветните институции на българското училище и Българската православна църква.

                            В неясната и сложна обстановка през април и май Българската църква най-бързо се ориентира и най-напред изгражда структурата на църковната власт и пристъпва към нейното установяване. Неслучайно на много места то изпреварва установяването на административните власти. За това има и определени обективни исторически предпоставки. Извършва се възстановяване дейността на Българската православна църква в пределите, където Екзархията е развивала дейност и е водила непримирима борба с Патриаршията. След 1918 г. църковните органи на Екзархията са премахнати, а българските архиерийски свещеници и учители са изгонени. Само в новоприсъединените през 1941 г. земи в периода след 1918 г. над 1700 български църкви и манастири са обърнати в гръцки или сръбски и повече от 1450 български училища са затворени .

                            На Българската православна църква се отрежда голяма роля за утвърждаване на българската власт и за националното избистряне на съзнанието на онази част от българското население, което е останало да живее по родните си места след откъсването на тези територии от България.

                            Българската православна църква разглежда въпроса от позициите на възстановяване на ведомството на Българската църква в новоосвободените епархии. Тези въпроси Светият Синод обсъжда на свое заседание на 29 април 1941 година. Той решава да се разграничат в Беломорието две епархийски ведомства: 1. Маронийската епархия с градовете Гюмюрджина, Дедеагач, Димотика, Ксанти, Софлу и Фере. За временно управляващ епархията до окончателно установяване на новите граници се назначава Пловдивският митрополит Кирил. 2. Струмишко-Драмската епархия с градовете Баракли Джумая, Демирхисар, Драма, Кавала, Пехчево, Радовиш, Сяр, Струмица. За управляващ епархията се назначава съседният Неврокопски митрополит Борис . Решава се също всички свещеници, които са служили в Беломорието, където Екзархията е упражнявала духовно влияние, да бъдат задължително командировани в новоприсъединените области ]. С оглед на това, че Светият Синод не разполага с необходимия брой свещеници, които да поемат носенето на църковната служба се решава да се привлекат и пенсионери свещеници .

                            На тези въпроси Светият Синод напълно основателно отделя голямо внимание. На влиянието на църквата се отрежда важно място в укрепването на властта. От друга страна обаче, променените политически условия в Беломорието предполагат засилване позициите на Българската църква. Тя трябва да играе ролята на институция, която не само да сплотява българите, останали извън пределите на държавата, но и да упражнява духовно влияние върху всички християни в областта. В същото време в Гюмюрджина, Дедеагач, Димотика, както и на други места, гръцките владици се намират в своите духовни епархии, изпълняват функциите си и се опитват да упражняват не само църковното управление, но да поемат и общественото управление на епархиите си. Всичко това налага суспендиране на властта на Гръцката църква и ускоряване установяването на духовната власт на Българската църква .

                            На 18 май 1941 г. 30-и германски корпус се изтегля от Беломорската област. По този начин се създава възможност за цялостно административно заемане на областта . За целта Щабът на войската поставя задача на армията, в изпълнение на която командващ 1-ва армия генерал-лейтенант Лукаш на 19 май 1941 г. издава заповед за окончателно заемане на Беломорската област. Задачата на армията пече е да охранява Беломорския бряг и да организира отбраната на Беломорието, да осигури реда и спокойствието в заетата област и да организира и устрои военното и гражданското управление .

                            Армията изпълнява така поставената й задача паралелно с две съединения - 10-а и 11-а пехотна дивизия. Всяка дивизия организира и охраната на заповядания й район. Задачите на съединенията и частите за охрана и действие са съобразени с новото административно деление.

                            Десета пехотна дивизия в състав 10-и, 44-и и 47-и пехотен полк сменя частите на 2 гранична бригада и заема района между р. Струма и линията с. Арда, Дипотами, с. Потомаки, с. Амисинон, Сидироптера, р. Места. В района на дивизията се включва о. Тасос. Щабът, управлението на службите на дивизията и щабните подразделения се разполагат в Драма ].

                            В същото време 11-а пехотна дивизия в състав 22-ри, 25-и и 42-ри пехотен полк след извършената смяна на частите от 10-а пехотна дивизия заема района с граници - на запад разграничителната линия с 10-а пехотна дивизия и от изток демаркационната линия Дедеагач - Голям Дервент - Свиленград. Щабът и управлението на службите на дивизията се разполагат в Гюмюрджина .

                            Охраната и отбраната на брега и островите Тасос и Самотраки остават да бъдат изпълнявани от Беломорската отбрана (Беломорския отряд). На нея не се поставят други задачи, освен заемането на пристанищата . Цялостното заемане на областта се извършва от 10-а и 11-а пехотна дивизия и подразделенията на 2 гранична бригада до изтеглянето на бригадата като армейски резерв . Паралелно с тази задача на дивизиите се поставя и задачата да започнат и проучването на условията по организиране на отбраната. Окончателното и пълно заемане на Беломорието става на 28 май 1941 г., когато цялото управление и администрацията на Беломорието преминават в ръцете на командира на 1-ва армия .

                            Хитлеристка Германия през май-юни 1941 г. не се страхува от флангова заплаха откъм Балканите. Вермахтът обективно преценява, че Англия няма възможност за сериозни действия на Балканите. Същевременно се води усилена дипломатическа борба между Англия и Германия за приоритет и засилване на политическите им позиции в Турция.

                            Независимо от благоприятната за Германия стратегическа обстановка на Балканите и Източното Средиземноморие немското военно командване взема мерки за организиране на отбраната и охраната на островите и Беломорския бряг. Беломорският бряг от р. Марица до р. Струма и островите Тасос и Самотраки се предоставят за отбрана на българската армия. Това е продиктувано главно от започналото изтегляне на германските войски от Балканите във връзка с предстоящата агресия срещу СССР. На 18 май Хитлер издава Директива ¹ 29 относно окупацията на Гърция . Страната е разделена на окупационни зони. В Северна Гърция се сформират три зони: германска, италианска и българска ]. В случая стигаме до въпроса за т.нар тройна окупация на Гърция, въпреки че изобщо формулирането му по този начин не отговаря на историческата истина, що се отнася за българската „окупационна” зона.

                            В Директивата се уточнява и въпросът за предоставяне на отбраната на морския бряг на българската армия, като Хитлер изрично подчертава, че „трябва по северния бряг на Бяло море... да се осигури германско влияние върху българската брегова охрана, както и в миналото” . На основата на тези изисквания Щабът на войската пристъпва към организиране на отбраната на Беломорската област. За целта на 25 май 1941 г. командуващият 1-ва армия издава заповед за организиране отбраната на областта. Решението на генерал-лейтенант Лукаш е до 18,00 ч. на 28 май да се заеме и организира отбраната на Беломорския бряг и островите Тасос и Самотраки с цел да не се допусне десант на противника .

                            При организиране на отбраната Щабът на войската и командирът на 1-ва армия вземат целесъобразно решение, като изнасят предната линия на главната съпротива на отбраната непосредствено на морския бряг, като веднага започват изграждането на отбранителни съоръжения на десантно достъпните места. В същото време правилно се съсредоточават главните усилия на армията в района на Драма - Кавала - Ксанти – Бук . Така се прегражда главното направление, което е по поречието на р. Места и е най-благоприятно при евентуален противников десант за провеждане на настъпателна операция от противника към вътрешността на страната.

                            Непосредствената охрана на Беломорския бряг и брега на островите Тасос и Самотраки се предоставя на командира на Беломорската отбрана, който е в подчинение на командира на 1-ва армия . Пристанищните морски и гранични поделения са подчинени на съответните командири на отбранителните ротни и пружинни участъци.

                            Отбраната на Беломорския бряг 1-ва армия организира с част от силите на 10-а и 11 -а пехотна дивизия и с придадената й 2/829 германска тежка батарея. Десета пехотна дивизия организира отбраната на морския бряг в заетия от нея участък между реките Струма и Места, а също така и на о. Тасос. Правилно се изисква главното внимание да се насочи на десантно достъпните места, а именно плажовете при Кавала, Перамус и Амфиполис (при устието на р. Струма). Десета пехотна дивизия изпълнява тази задача при запазване на групировката и изпълнение на поставените й задачи по оказване на съдействие в установяване на българската власт в заетия от нея участък. Непосредствената отбрана на брега дивизията организира с 44-и пехотен полк, като оборудва три участъка за отбрана .

                            На 11-а пехотна дивизия, усилена с поделения от морската дружина, се поставя задача да организира отбраната на Беломорския бряг в заетия от нея участък от р. Места до демаркационната линия. Изисква се да се отдели особено внимание при изграждане на отбраната на плажовете Порто Лагос и Дедеагач. Дивизията организира отбраната, като продължава да изпълнява поставените й задачи по оказване на съдействие в установяването на българската власт в заетия от нея участък. Изгражда два участъка за отбрана и освен това с 11-и конен дивизион отбранява демаркационната линия. Остров Самотраки отбранява с пехотна рота, усилена с един тежкокартечен взвод [. На 11-а пехотна дивизия се поставя и задача да има готовност бързо да изнесе линията на главната съпротива по десния бряг на р. Марица, като заеме неутралната територия . Щабът на войската обективно оценява неестественото положение на територията източно от демаркационната линия, която е окупирана от немски войски, като същевременно е запазено гръцко административно управление. Правилно се поставя задачата при създаване на необходимите условия да се заеме и тази територия.

                            При планиране на отбранителната операция по прикриване на Беломорския бряг щабът на 1-ва армия целесъобразно създава армейски резерв. В свое подчинение при започване на бойни действия армията оставя 25-и и 47-и пехотен полк с придадените им артилерийски отделения . На всеки от тях се планират направления за контраатака срещу евентуално десантирал противник. На 47-и пехотен полк се оказват направления към Орфанския залив, към Кавалския залив и към Лахна, ана 25-и пехотен полк - към Саръшабан, Кавала и залива Порто Лагос [. Като оставя армейски резерв, щабът на 1-ва армия има възможност да маневрира в зависимост от създалата се оперативна обстановка. Армията правилно насочва главното внимание към заливите, които имат най-добри условия за извършване на морски десант и преди всичко към Кавалския залив, откъдето има най-добри условия при евентуален противников десант да се проведе настъпателна операция по долината на р. Места. След заемане и организиране на отбраната на Беломорската област от 1-ва армия към 28 май 1941 г. частите на 2 гранична бригада се изтеглят в мобилизационните си места и се демобилизират, а 1-ви полк се оттегля по нареждане на Щаба на войската в Петрич

                            С овладяване на о. Крит на 31 май 1941 г. от германските войски, войната на Балканите завършва. Щабът на 1-ва армия се разполага в Ксанти. Оттам по-непосредствено могат да се ръководят войските по оборудване на отбраната на Беломорския оперативен театър и да се оказва съдействие при изграждане на българския административно-управленчески апарат, още повече че и Ксанти е определен за административен център на областта.

                            Пред Щаба на войската стои задачата да се извърши изгражцането на отбраната на оперативните театри на Тракия и Македония. За целта Щабът на войската изработва план за отбраната на страната при новите граници. Организира се оперативна поездка с преподавателии офицери от Военната академия и Щаба на войската за изучаване на Югоизточния оперативен театър с решаване на задачи по оперативно изкуство с отделна армия и групи армии. Те минават през Беломорска Тракия, укрепената линия „Метаксас” - Солун - Воден - Охрид и Струга, през цяла Албания и през Източна Македония се завръщат в София. Тази поездка е предшествувана още през края на април и в началото на май от проучване на мястото от офицери - представители на всички щабове и части на по-големите войскови единици на укрепената линия „Метаксас” за запознаване с оперативните условия на водене на военни действия в Беломорието . Всичко това спомага основният команден състав на българската войска да се запознае на място с условията за водене н
                            То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

                            Comment


                              #29
                              БЕЛОМОРСКА ОБЛАСТ
                              (юли 1941 - юни 1943 г.)


                              В гръцката историография се прокарва и продължава да се обосновава становището, че България е „окупирала” Беломорието. Така българското присъствие се изопачава, като се идентифицира с германските и италианските окупатори и тяхната политика.

                              Целта на настоящето изследване, както посочихме и в предговора, е да се постараем да разкрием българското военнополитическо присъствие. В същото време не можем да отминем това схващане в гръцката историография, което по своята същност е необективно, тенденциозно, неточно и подчинено на определени политически цели.

                              Въпреки че сме ограничени с оглед на така поставените цели на изследване, ще си позволим в настоящата глава едно малко по-широко разглеждане на проблема, без да претендираме за неговото всестранно осветляване.

                              *

                              През лятото на 1941 г. няма непосредствена военна заплаха за България. Гърция и Югославия са претърпели военно поражение. „Поведението на Турция по това време се определя от подписаната на 17 февруари 1941 г. българо-турска декларация и особено от сключения на 18 юни 1941 г. пакт за дружба и ненападение между Турция и фашистка Германия.” [1]

                              С присъединяването на Беломорието правителството на България веднага пристъпва към устройване на държавната власт. Важно място в политиката на българското правителство играе армията. Това ясно се вижда в направленията, характера и съдържанието на дейността на армията в Беломорието, определяни от държавното ръководство. Най-релефно то проличава от промяната на военно-стратегическата обстановка в света и отражението й върху военно-политическата обстановка на Балканите.

                              Политиката на българското правителство намира отражение в практическите му стъпки. В Беломорието то не извършва военна окупация в смисъла, който се влага в този термин в Приложението към IV Хагска конференция от 1907 година. С присъединяването на областта към България се ликвидира суверенитетът на тази територия към Гърция и върху нея се разпростират институциите на българския държавен апарат. С изграждането му започва да намалява онази част от вътрешните функции на армията, които се отнасят до управлението на областта. Към началото на август 1941 г. българското правителство организира гражданското административно управление в Беломорието. Създадената областна дирекция, по подобие на останалите в страната, включва деветнадесет служби [2] и създава условия за насочване на обществено-политическия живот в областта. С постановление на Министерския съвет ¹ 5368 се утвърждава наредба за правата на директорите на областите в освободените през 1941 г. земи. Цялото управление на областта се предоставя на областния директор. Той няма права само над органите и представителите на военното ведомство [3].

                              Българското правителство се възползва от създадената външнополитическа обстановка и пристъпва към привеждане на войските си в Беломорието към мирновременен състав. Военното командване извършва демобилизация, реорганизация и предислокация на съединения от българската армия [4]. Това съвпада „с края на първия етап на стратегическото развръщане на българската войска, който започва с началото на Втората световна война и продължава до пролетта (средата) на 1941 г.” [5]. Засяга и 1-ва армия в Беломорието, която се изтегля във вътрешността на страната. Правителството и българското командване са последователни в осигуряване на прикритието на българските граници. Единадесета пехотна дивизия остава да прикрива Беломорието откъм Турция, като се развръща с фронт срещу демаркационната линия [6].

                              С изтегляне на 1-ва армия от Беломорието мястото й се заема от Беломорския отряд с командир полковник Георги Хр. Ковачев, който преди това е командир на 7-и пехотен полк. Той е сформиран на 29 юни 1941 г. към 2-ра дивизионна област в Пловдив като мирновременно формирование [7] пряко подчинено на Щаба на войската и сменя войските на армията [8].

                              Щабът на войската оценява факта, че Англия не разполага на този етап с необходимите сили за извършване на десант в Беломорието. Отчита се, че независимо от германско-турския договор за ненападение, може да се извърши само частична демобилизация, но не и да се снеме прикритието на българско-турската граница. Естествено решението на българското правителство за частична демобилизация се взема не без съгласието на немското командване. След нападението на Германия над Съветския съюз турското правителство прави декларация за неутралитет. Независимо от това, за да намали риска на една турска акция, Рибентроп, въпреки подписания пакт от 18 юни, предприема стъпки за осигуряване на българско-турската граница, като предлага българските и турските войски да се оттеглят от границата [9].

                              Германия изисква от България не само да продължи прикритието на българско-турската граница, но и да започне организиране на отбраната на морския бряг. Обстановката през лятото на 1941 г. е благоприятна за Германия. Въпреки това командването на Вермахта се стреми да осигури южния си фланг, като използва българската армия. Като прикрива и отбранява южните си граници, тя прикрива и южния фланг на немските войски, а също предотвратява и евентуален десант във фланга и тила на германските войски на Източния фронт [10]. Тази задача, поставена на българската армия още през лятото на 1941 г., остава постоянна през целия период на българско-германското сътрудничество по време на войната и се доуточнява в зависимост от промените във военнополитическата обстановка.

                              Към 21 юли завършва изнасянето и разполагането на подразделенията на отряда в Беломорието [11]. Щабът на войската изгражда организационната структура на Беломорския отряд съобразно военнополитическата обстановка в областта през лятото на 1941 година. Съставът на отряда е щаб със съответните щабни и обслужващи подразделения, два пехотни полка, Беломорска флотилия, две трудови дружини, етапна интендантско-охранителна дружина, Беломорска болница със санитарен взвод и военнополеви съд [12]. Поради това че в източната част на областта е разположена 11-а пехотна дивизия за прикритието на българско-турската граница, Гюмюрджинският пехотен полк на Беломорския отряд е с две пехотни дружини (Гюмюрджинска и Ксантинска), конен дивизион и домакински ескадрон. При изграждане на организационната структура на отряда Щабът на войската дава тежест на Кавалския пехотен полк. Той е с по-големи бойни възможности и има четири пехотни дружини (Канадска, 1-ва и 2-ра Драмска и Серска), конен дивизион, конен противоброневи взвод, домакински ескадрон. В състава на полка са и 18-и и 19-и граничен участък с щабове съответно в Сяр и Порна [13]. По този начин Беломорският отряд поема охраната на западната, южната (морска) граница на областта, докато източната се охранява от 11 -а пехотна дивизия.

                              Щабът на отряда със службите и обслужващите го подразделения се разполага в областния град Ксанти. Командването дислоцира подразделенията на отряда в главните населени пунктове [14].

                              Българското командване включва в състава на отряда образуваното морско формирование под наименованието Беломорска флотилия [15]. През юли тя се състои от щаб с домакинство и свързочен взвод в Кавала, 20-и беломорски граничен участък с щаб в Кавала с два гранични подучастъка, съответно в Кавала и Дедеагач, пристанищна служба с щаб в Дедеагач, две пристанищни роти, разположени също в Кавала и Дедеагач, брегово артилерийско отделение на флотилията, състоящо се от три батареи, се развръща по Беломорския бряг, като щабът му се установява в Кавала [16].

                              През лятото на 1941 г. българското държавно и военно ръководство привежда българските войски в областта към мирновременен състав и ги освобождава от изпълнение на вътрешни функции. Ръководството на обществено-политическия живот се поема от областния директор и областното управление. Задачите по поддържането на обществения ред изпълнява областният полицейски началник и подчинените му служби.

                              В същото време Щабът на войската наред с мирновременния учебен процес изисква под немски натиск от Беломорския отряд да започне инженерно оборудване и изграждане на отбраната на областта. Изгражда се прикриваща и предна линия на първата съпротивителна позиция -беломорския бряг [17]. Българското командване отдели по-голямо внимание за изграждане на отбраната срещу демаркационната линия където се построяват 20 железобетонни картечни бункера [18]. Успоредно с това се работи по изграждане на пътища за оперативни нужди, водещи към Димотишката зона [19].

                              Това е съобразено преди всичко с прикритие на страната откъм Турция. При изграждане на отбраната на морския бряг командването на отряда съчетава силите на Беломорската флотилия и на бомбандировъчния орляк със силите на пехотните полкове. При изграждането на отбранителните позиции те се допълват от минни заграждания. В системата на отбраната важно място се отделя на Беломорската флотилия. По същество тя не разполага със значими плавателни съдове. Нейното наименование няма необходимото покритие с реалните й боиш възможности. Най-силното й огнево средство в борбата с противниковите десантни кораби е бреговата й артилерия.

                              Главният характерен белег в политиката на българското правителство в областта през лятото на 1941 г. е привеждането на българските войски към едно минимално мирновременно състояние, което се изразява в тяхната реорганизация. В същото време усилията на правителството се насочват и за ускорено изграждане структурите на държавната власт в областта за поемане на ръководството на обществено-политическия живот.

                              Българските власти в Беломорието се изправят пред редица проблеми от политически, стратегически, стопански и народностен характер. Първоначално най-остро изпъкват стопанските и народностните проблеми. За възстановяване на щетите, причинени от военните действия на Балканите, за възстановяване и разширяване на транспортната мрежа и за развитие на стопанството в Беломорието, което е значително изостанало в сравнение с останалите части на Гърция и особено от вътрешността на България, възниква необходимост от значителни инвестиции.

                              Стопанските и народностните проблеми са непосредствено свързани с политическите и стратегическите. Отделянето на всяка една група от тези проблеми от другите е относително и това е възможно дотолкова, доколкото да могат да се разгледат в контекста на цялата политика на българското правителство в областта.

                              Ненормалните политически условия, в които се намира областта и особено Западна Тракия в периода след Първата световна война, се отразяват най-осезателно върху стопанството. Независимо че в Гърция се регистрира икономическо развитие, в Западна Тракия то е значително по-ниско. Според гръцката статистика от 1938 г. населението на Западна Тракия по занаяти се разпределя: земеделие и животновъдство - 75,58 % (в цяла Гърция - 53,7 %); индустрия и занаятчийство - 15,75 % (в цяла Гърция - 28,1 %); търговия и кредит - 5,00 % (в цяла Гърция -11,7 %); други занаяти - 3,58 % (в цяла Гърция - 6,5 %) [20]. Вижда се, че Западна Тракия има главно земеделски характер. Стопанска инициатива не се проявява, тъй като гръцката власт се чувства несигурно и нетрайно в района. Богатите гърци, които се изселват от България и други страни след Първата световна война, се заселват не в Западна Тракия, а във вътрешността на Гърция, където влагат своите средства.

                              В Беломорието не е провеждана планомерна дейност, а по-скоро са|налице тенденции за извличане на суровини и даване на приоритет на селското стопанство, като и в него не са влагани необходимите средства за развитие. В Беломорието низините и равнините съставляват 59 % срещу 41 планински и полупланински територии, а в старите предели на България са съответно 49 % и 51 % планински и полупланински територии. Независимо от тази благоприятна географска даденост, обработваемата площ в Беломорието е 23-24 %, какъвто е и средният процент и за цялата територия на Гърция. А в старите предели на България обработваемата площ е 41 %. Ниският процент на обработваемата земя в Беломорието се дължи на неразорани и необработваеми хълмисти места и на големите блатисти пространства. За премахване на последните не е отделено необходимото внимание от гръцките власти. Те създават големи проблеми в борбата с малария и принуждават българската държава да заделя средства за пресушаването им и превръщането им в обработваеми пространства. Само за санитарни мерки, дренажи и борба с маларията през периода 1941 -1944 г., българското правителство изразходва 205 574 119 лв. [21]

                              Не по-добро е състоянието и на горското стопанство, където залесената част от планинските територии е около 60 %, и то 63 % с нискостеблени насаждения, докато в старите предели на България тази част е 83%.

                              Крайно незадоволителна е и шосейната пътна мрежа, а железопътната мрежа българските власти заварват в окаяно положение. Железният път Дедеагач - Одрин е построен през 1878 г., а този през Беломорската низина от Солун за Цариград - през 1894 година. И двата пътя са в крайно лошо състояние. Освен това при оттеглянето си гръцката армия разрушава мостовете както на железопътните, така и на шосейните пътища.

                              Повечето от градовете и почти всички села нямат регулационни планове, което налага българското правителство да организира изработването им. Не са канализирани, нямат изградени водопроводи за питейна вода. За водопроводни и канализационни мрежи само за по-големите градове през периода на българското присъствие в Беломорието се изразходват 31 389 024 лв. [22]

                              Оценявайки природните дадености и икономическото състояние на областта, германската страна разчита на увеличен износ на тютюн, опиум, бобови растения, ранни зеленчуци и плодове [23]. Реквизициите и безогледното ограбване на Беломорието от германските военни власти до тяхното изтегляне поставя пред българските снабдителни служби много трудности.

                              На 8 юни 1941 г. Дирекцията на гражданската мобилизация изисква от снабдителния отдел на Щаба на войската „да влезе във връзка с германските власти и установи какви още храни и др. припаси от тези, върху които са сложили ръка в присъединените към страната територии те ще задържат в свои ръце и до кога ще трае последното” [24]. Дирекцията на гражданската мобилизация иска да си изясни с какви продоволствия ще разполага в повоприсъединените земи, за да направи необходимите разчети по снабдяване на населението с храни, тъй като вече се очертава неблагоприятно положение.

                              Снабдителният отдел е запознат с ограниченото количество хранителни продукти в Беломорието в резултат на германските „нужди”. Още преди навлизането на българските войски в областта от Щаба на войската се прави запитване до началник-щаба на 30-и германски корпус Молков Боч за наличието на хранителни и фуражни припаси в Тракия. В края на април 1941 г. от щаба на 30-и корпус се отговаря, че „в Тракия няма хранителни и фуражни припаси. Всичко трябва да се подвозва от вътрешността на България. Тук всеки момент се очаква да избухне глад” [25] Независимо от това се прави ново запитване. На 15 юни 1941 г. снабдителният отдел получава отговор от германското командване, че „реквизираните от германските войскови части хранителни припаси из гръцките земи, присъединени към България, са крайно необходими за снабдяването на германските войски” [26].

                              Безогледното „извозване” от германските военни власти на стоки, храни и военна плячка от Беломорието предизвиква възмущение сред командния и редовия състав на българската войска. На места в Беломорието българските командири и войскови части се опитват да възпрепятстват извозването им, но това веднага предизвика германската реакция. На 24 юни 1941 г. Щабът на войската изпраща писмо до командира на 1-ва армия генерал-лейтенант Лукаш, в което се посочва, че „по донесение на германските органи, натоварени с извозването на закупената от Германския райх тютюнева реколта 1939 и 1940 г. в Гръцка Тракия, някои войскови части са създали затруднения при отвозване на тютюна... тези тютюневи запаси са собственост на Германския райх и трябва да се допусне отвозването им без да се правят пречки” [27].

                              Българското правителство се сблъсква с изключително труден проблем. С присъединяването на „новите земи” се налага да се изхранва население близо 1 900 000 души, една трета от което е в Беломорието, с хранителни продукти предимно от „старите предели” на страната. Всичко това, като се прибавят и „доставките” за Германия, силно утежнява продоволствения проблем за цяла България.

                              В същото време пипалата на глада обхващат населението на Гърция. Капитан първи ранг Хайе - началник-щаб на командването на немската морска група „Юг”, участва в разговори с представители на гръцкото окупационно правителство за търсене на възможности за облекчаване на глада. Министърът на земеделието на Гърция Платон Хагимихали поставя въпроса, „че в Тракия трябва да се намира една част от миналогодишната реколта”. На 9 юли 1941 г. Хайе прави веднага запитване до Щаба на войската. В резултат на „нуждите на немската армия” обаче българските власти „не са намерили нищо в Тракия от миналогодишната реколта” [28].

                              С присъединяването на областта българското правителство се сблъсква с един от най-трудните проблеми в провеждането на набелязаната политическа линия. Той е породен от насилствено извършените народностни промени в Беломорието от гръцките власти между двете световни войни. Най-същественото е изменението на народностния състав на областта. Българското правителство има най-общи данни за демографската картина. Министерският съвет през юли 1941 г. решава да започне подготовка за извършване на преброяване на населението в страната след присъединяване на новоосвободените земи [29]. Това решение е предшествано от предварително преброяване, извършено от българските административни власти със самото им настаняване в Беломорието. Организира се събиране на информация за броя на населението и произхода на колонизираните гърци в различните части на областта, както и за размера на свободните обработваеми земи. По същество това първо набързо организирано преброяване на населението се извършва от създадената на 1 юни 1941 г. областна училищна инспекция и подведомствените й околийски училищни инспекции.

                              Неслучайно тази задача се поставя на областната училищна инспекция. Българското правителство при провеждане на политиката си в областта, където българският етнически елемент е малцинство, възлага голяма роля на българското училище. От самото начало българското правителство изгражда структурата на училищната мрежа с цел новата учебна година да може да започне организирано.

                              В областта, състояща се от 812 населени места, от които 13 са градове и 799 села и махали, групирани в 11 административни околии, се обособяват 6 учебни околии: Дедеагачка, Гюмюрджинска, Кавалска, Ксантийска, Драмска и Серска. По-късно се извършват нови промени на структурата, като от 20 февруари 1942 г. Дедеагачка околия е присъединена към Гюмюрджинска, а след това и Кавалска към Ксантийска учебна околия. Останалите включват в състава си по 2-3 и повече административни околии [30].

                              В резултат на преброяването през юли 1941 г. общо населението на областта възлиза на 649 419 души [31]. То се разпределя по учебни околии както следва: Гюмюрджинска - 99 563; Дедеагачка - 25 629; Серска - 113 990; Драмска - 161 897; Кавалска - 175 549 (от което за Саръшабанска административна околия - 52 725 души); Ксантийска - 72 821. По народност (без Саръшабанска околия) населението на областта е: българи християни - 43 751, българи мюсюлмани - 6138, с турцизирано съзнание (определящи се за турци) - 72 985, гърци - 461 831 и други 12 019, като от последните най-много са евреите, след тях арменците и т.н. [32].

                              По административни околии населението се разпределя: Ксантийска - 72 821, от които българи християни - 1740; с турцизирано съзнание -23 938, гърци - 45 588 и други 1555; Гюмюрджинска - 99 563, от които българи християни - 730, българи мюсюлмани - 6138, с турцизирано съзнание - 47 214, гърци - 42 214 и други 3267; Дедеагачка - българи християни - 2670, с турцизирано съзнание - 1819, гърци - 20 137 и други 1003; Серска - 80 190, от които българи - 11 000, гърци - 67 963 и други - 1237; Демирхисарска - 33 800, от които българи - 10 820, гърци - 22 295 и други - 685; Драмска - 128 463, от които българи - 11 068, гърци и други - 117 395; Зиляховска - 33 434, от които българи - 4710, гърци и други - 28 724; Кавалска - 64 419, от които българи - 1000, гърци - 59 433, с турцизирано съзнание - 9 и други - 3977; остров Тасос - 21 273, от които българи - 3 и гърци - 21 270; Правищенска - 37 133, от които българи - 10, с турцизирано съзнание - 5, гърци - 36 822 и други 296 [33]; Саръшабанска - вероятно 52 725. Това първо преброяване организирано набързо несъмнено е обременено от непрецизираност и неточност. Провежда се при доброволно записване на народност. Преброяването позволява на българското правителство да получи една по-реална представа за населението в района и различните тенденции в настроенията сред отделните етнически групи.

                              В демографско отношение областта представлява твърде пъстра картина, основният тон на която се дава от гръцката народностна група. От своя страна обаче и тази народностна група не е единна. Преобладаващата част от това население са преселници от Източна Тракия, Мала Азия, Кавказ, Черноморското крайбрежие и др., хора с различно възпитание, различна култура, нрави, обичаи и др. и с различно понятие за труд, хигиена, семеен и обществен живот - нещо, което внася още по-голяма пъстрота и разнообразие в народностния състав на областта [34].

                              В езиково отношение Беломорието също е доста разнообразно. Най-широко застъпени са гръцкият и турският език. Турски език говорят не само местните ислямизирани жители, но и голяма част от преселниците от Източна Тракия и Мала Азия. На езикова свобода се радват и почти всички народностни малцинства, включително арменци, евреи, руси и др. Не такова е било отношението на гръцките власти към българското малцинство. И най-малката българска проява е била обект на строго преследване и тежки наказания. Една изречена дума на български език е трябвало да се изкупува с пяла поредица страдания и изтезания. Всичко това нанася твърде големи поражения върху духа на българското население, останало в Беломорието [35]. От 43 751 души населението, останало в Беломорието и декларирало своята българска народност, 21 820 са в Серска, 15 778 в Драмска и 1013 души в Кавалска учебна околия или общо в Източна Македония живеят 38611 души.

                              В Западна Тракия от „101 766 българи, от които 81 457 християни и 20 309 мохамедани, през октомври-ноември 1919 г.” [36] са останали 5140 българи християни и 6138 българи мюсюлмани [37] при преброяването през юни 1941 година. Даже ако се вземе предвид, че една част от Западна Тракия (Димотишката зона) не е включена в Беломорската област и тези данни от 1941 г. за демографското състояние не включват населението източно от демаркационната линия, то картината не би се изменила съществено. Резултатите от провежданата гръцка политика между двете световни войни за обезбългаряване на Беломорието, като за Източна Македония този процес започва и по-рано, са твърде големи. Особено чувствителни са те в областта на езика. Правителството на първо време се стреми да укрепи българското национално съзнание именно сред това население. Във връзка с това то разчита главно на българското учебно и просветно дело в Беломорието.

                              Този въпрос е предмет на разговор на 10 юли 1941 г. между Б. Филов и министъра на вътрешните работи и народното здраве П. Габровски. Образователната система, която се въвежда в Беломорието, отговаря преди всичко на общите задачи на политиката на българското правителство. Тя се различава от останалите части на страната. С откриването на българските училища се предвижда задоволяване предимно на нуждите на българското население в областта и на нуждите на това население, което ще бъде заселено в Беломорието.

                              Политиката на българското правителство по народностния проблем, който се предвижда да се решава чрез изселване на гърците и заселване на българи от вътрешността на страната, през лятото на 1941 г. намира отражение и в устройване на учебното дело. Поради това Габровски предлага на Министерството на народната просвета „първата грижа на държавната власт да бъде създаването на училища за българския елемент в размер на нуждите му, а малцинствените училища, трябва да останат засега, като втора задача, без да се бърза с нейното решаване” [38].

                              Една от първите грижи на областната училищна инспекция е да установи точния брой на децата, подлежащи на задължително обучение. Разпределени са в няколко групи: българчета, деца от смесени бракове, деца на българи гъркомани, деца на руски емигранти, гърчета, деца с турцизирано съзнание, арменчета, евреи и др. народности. Децата на българите мюсюлмани и на българите християни са обединени в една група [39]. Командированите околийски училищни инспектори и средищни директори изпълняват успешно тази задача.

                              Областната училищна инспекция предлага и Министерството на народната просвета утвърждава откриването на народни училища само в онези селища, където има необходимия брой деца от български произход, такива от смесени бракове, арменчета и деца на българи гъркомани, родителите на които в различна степен са с притъпено българско национално съзнание. Децата гърчета, турчета и др. се оставят на първо време извън обсега на грижите на училищната инспекция.

                              По тези разчети на децата от областта, които са от местен произход, в началото на учебната година на задължително обучение подлежат 11 429 деца от български произход и такива от смесени бракове, 424 арменчета, 102 циганчета и 84 от други народности [40]. Почти всички, с изключение на голям брой от арменчетата, са постъпили в народните училища. Арменчетата са постъпили в откритите частни училища.

                              При изготвяне на първоначалния щат за организиране на учебното дело в Беломорието се предвижда откриване на повече народни първоначални училища - 189 с 342 учители и 30 народни прогимназии със 70 учители, за да могат да поемат децата на чиновниците, които се очакват да дойдат в областта [41].

                              Организиране уреждането на учебното дело е една от първите стъпки на българското правителство в провеждане на политическата му линия за укрепване на българското национално съзнание сред местните българи. Освен това се цели разширяване владеенето на българския език, който е установен като официален държавен език. Това се обуславя от големия брой небългарско население. Към края на септември 1941 г. се установява точния брой на децата, подлежащи на задължително обучение, и се оформя учителския щат в окончателния му вид. В този щат се закриват по-голямата част от онези училища, които са предвидени в общинските центрове, понеже се оказва, че командированите и назначените в общините държавни и общински чиновници или са неженени, или женени без деца и такива, които не желаеха да доведат семействата си. Това налага броят на първоначалните училища да се сведе на 136 с 259 учители, а прогимназиите - на 27 с 60 учители. По-късно по време на учебната година се извършват нови изменения на щата, като към края й броят на първоначалните училища в областта възлизала 140 с 300 учители, а на прогимназиите - на 25 с 55 учители [42].

                              През годината в областта функционират две пълни гимназии в градовете Гюмюрджииа и Ксанти и гимназиален клон в Дедеагач [43].

                              Освен тези училища през учебната 1941/1942 г. в областта функционират една детска градина в Гюмюрджина, 2 частни арменски детски градини, 4 частни армергски първоначални училища, 13 частни турски първоначални училища и 1 частна турска прогимназия.

                              Училищата стават място на първите опити за засилване на политическото влияние на отделните страни. Активно действа и турското консулство в Гюмюрджина.

                              В частните арменски училища учителствуват 8 арменски и 4 български учители, а в турските - 8 турски и 5 български учители [44].

                              Турските учители по степен на образованост са под всякаква критика. Това са ниско образовани ходжи, завършили най-често турски прогимназии или школи на някои по-видни мохамедански учители. За сметка на това фанатично работят за турцизиране съзнанието надецата. Само двама от тях са със средно образование.

                              В края на учебната година в народните първоначални училища остават 8900 деца, а в народните прогимназии - 1204 деца, или всичко 10 104 деца [45]. Необхванати в училище остават 13 % от общия брой на подлежащите на задължително обучение. Областната училищна инспекция не успява да обхване българо-мохамеданските деца от отдалечените махали. Там училищата не са могли да бъдат открити поради недостиг на учители или пък назначените са били мобилизирани почти през цялата учебна година.

                              Прави впечатление, че в частните арменски първоначални училища постъпват и остават до края на учебната година 226 деца, а в частните турски основни училища - 514 деца. От децата арменчета не остава никой извън училище, защото там, където няма частни арменски училища, те постъпват в българските народни училища.

                              За разлика от тях децата на родители с турцизирано съзнание рядко постъпват в откритите частни турски училища. Причината е малкият им брой. По-голяма част от тези деца остават извън училище. В резултат на турската пропаганда и ислямския фанатизъм обаче в българските народни училища не постъпва нито едно от тях [46].

                              Важен фактор за развитието на учебното дело в Беломорската област безспорно са учителите. Те се сблъскват със сериозни трудности, произтичащи от голямото разнообразие на учениците, свързано с общата и езиковата им подготовка. Налага се по-особено групиране на отделенията и на организацията на образователната работа. Провежда се гъвкава учебна работа и подвижност на учебния материал с цел по-бързо и цялостно езиково ограмотяване. Всички деца от различните отделения започват с четмописният материал за първо отделение. Постепенно учениците от по-горните отделения минават от по-долен в по-горен клас. До зимната ваканция учениците от горните отделения в началните училища достигат едно задоволително овладяване на българския език, българската история и география и след ваканцията продължават обучението си по редовната програма [47].

                              За разлика от основните учители, учителите в прогимназиалните училища срещат много по-сериозни затруднения. И тук по-голяма част от учениците минават много бързо предвидения материал за всички по-долни класове. В тази сложна учебна работа учителите успяват да извършват предварителна образователна работа [48]. След зимната ваканция училищата в областта заживяват нормален живот, като учебните програми за съответните класове се сбиват, за да може до края на годината да се премине целият материал.

                              Политиката на българското правителство има за цел чрез разгръщане на учебното дело да закрепи разколебаното народностно чувство на българското население в областта. Учителството разгръща голяма и разнообразна извънучилищна културна и обществена дейност. Читалищата се поставят в центъра на тази дейност и през учебната година те се основават във всички по-големи селища с българско население. Читалищата от Драмска учебна околия са организирани в околийски читалищен съюз. Към края на учебната година най-добре са организирани читалищата в Дедеагач, Гюмюрджина, Кавала, Драма и Сяр [49].

                              Почти във всички села, където има българско население, се провежда системна подготовка под формата на вечерни и празнични училища за ограмотяване на възрастното българско население и запознаването му с българската история и география. Тези училища функционират до април 1942 г., като в тях се постигат доста добри резултати. Полагат се основите на училищните библиотеки и се организират подвижни околийски учителски библиотеки. Подобрява се и учебно-материалната база [50].

                              Със самото присъединяване на Беломорието българското правителство пристъпва към изменение на демографската картина и отново придобиване на български етнически облик. Правителството няма опит в това отношение. От освобождението на България от турско робство и по-сетнешното обединение на българските земи присъединените територии са били с компактно българско население. С компактно българско население са и земите от Битолска и Скопска област, а също и Западните покрайнини, присъединени през 1941 година. Положението в Беломорието е друго. Обезбългаряването му започва още със самото създаване на българската Екзархия през 1870 година. Редом с всички други средства за асимилация на българския народ гръцкият митрополит на Драма Агатапгелос пръв издига идеята да се преселят в епархията му гърци от вътрешността на Гърция и островите и по този начин да започне изменение на демографската картина там, където българите са преобладаващото мнозинство [51].

                              В политиката си към увеличаване на българския етнически елемент правителството на България черпи опит преди всичко от съседните държави, които са натрупали значителен опит в асимилаторската си политика за изменение на демографската картина в завзетите български територии след Руско-турската, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. В практическата си дейност българското правителство използва преди всичко формите и методите на гръцката държава за обезбългаряване на Беломорска Тракия и Македония между двете световни войни.

                              Правителството на България е затруднено при използване подхода на гръцката държава. То не разполага с готови компактни български маси за заселване в Беломорието, с каквито гръцката държава разполага след „Малоазиатската си катастрофа”. От друга страна, няма необходими условия и предпоставки за масово изселване на гръцкото население от областта.

                              Като най-близка задача българското правителство си поставя изселването на колонизираното гръцко население и връщането обратно в родните места на прокуденото местно българско население. В това си начинание то е облагодетелствано до известна степен от наличието на настроения за изселване сред самото гръцко население. Миграционният процес започва още през март с оглед развитието на събитията. Той е особено силен в Западна Тракия. Това налага гръцкото правителство да вземе към средата на март специални мерки, за да спре изселването [52]. Процесът се засилва през май, като от българските военни власти се изисква „на желаещите да се изселят от областта гърци да се дадат открити листове, след като същите подадат писмени заявления, в които изрично да подчертаят, че желаят да се изселят доброволно и по собствено желание”. [53]

                              Нашето правителство се стреми да реши въпроса за увеличаване на българския етнически елемент като ускори изселването на гърците и заселването на тяхно място на българи. При изселването българското правителство подхожда диференцирано към гръцкото население. Правителството се стреми „да изсели поне половината от всички гърци, като изселването засегне колонизираните малоазиатски, кавказки и пелопонески гърци” [54]. Властите не си поставят за цел да изселват коренното гръцко население, а да възстановят демографската картина в Беломорието от края на Първата световна война, когато българите са преобладаващата част от населението. В същото време възниква въпросът дали да се прибере в рамките на българската държава и българското население от Югозападна Македония, за да се предпази от гръцка асимилация. При това се появяват съмнения в правителството, че ще съумее да присъедини и тези земи към България. За това свое намерение българското правителство има известно основание. Още в първите месеци на присъединяване на Беломорието към България се развихря гръцкият национализъм в Македония, останала в рамките на гръцката държава. Българските административни власти в Битолската област донасят до Министерския съвет, „че всеки ден пред тях се явяват пратеници от разни селища на Южна Македония, да се оплакват от всевъзможни насилия и повсеместен терор, на които е подложено българското население, особено в селата” [55]. Броят на оплакванията от този род взема такива размери, че общественото мнение в България е силно разтревожено за участта на българското население в Южна Македония, където то съставлява безспорно мнозинство.

                              В селата, където няма германски воешш власти, гръцката полиция прибягва и до въоръжаване на част от преселниците гърци от Мала Азия за упражняване на въоръжен натиск и тормоз над местното българско население. Те стрелят по къщите на българите, включително и по българските деца [56]. Побоищата и издевателствата от страна на гръцката полиция и от националистическите гръцки елементи над българското население, което се опитва да изяви българското си национално съзнание или дори да проговори на български език, стават постоянна практика. Гръцкият национализъм придобива изключителни размери, особено в районите на Леринско, Костурско, Кайлакарско и др., за което свидетелствуват редица случаи [57].

                              Българското правителство преценява, че може да се реши въпроса с изменение на демографската картина в Беломорието след осигуряване на подслон и земи за заселниците. През лятото и есента на 1941 г. няма заселване на българи в Беломорието. През този период в областта се установяват предимно българи, заангажирани в административно-управленческия апарат и в държавно-политическите структури.

                              Проблемът със заселването възниква още със самото присъединяване на Беломорието към България в резултат на желанията на преобладаващата част от изселниците и бежанците от Западна Тракия и Македония да се завърнат по родните си места. Поради това се приема и на 20 юни 1941 г. се обнародва Закон за вътрешно преселване и заселване [58], в рамките на българската държава, обединила повечето от българските земи. Той узаконява, но не решава, целия комплекс от въпроси, които възникват около всеки един български гражданин, решил да се върне в родните си места или да се засели в Беломорието. Това налага МВРНЗ да издаде и обнародвана на 24 октомври 1941 г. специална Наредба за земеделско-стопанското заселване в Беломорието [59]. С нея се уточнява редът за заселване и оползотворяване още през текущата година на свободните имоти в Беломорието, като заселването се свързва с оземляване и снабдяване с жилища и шгвентар на бивши бежанци и на други жители от страната.

                              От наредбата се вижда, че българското правителство гледа на областта с една по-далечна перспектива. В параграф 3, абзац втори гласи:

                              „На заселниците се дават следните облаги: изплащането на земята, жилищата и наличния инвентар към тях е 65 % от действителната им цена и трябва да се изплати за 15 години, разсрочка, безлихвено. Плащането започва от 1944 г.” [60] Само от това може да се направи изводът, че българското правителство в политиката си към Беломорието подхожда не като към окупирана област, а като към българска територия, която се възвръща към страната.

                              Още по-ясно това проличава в трактовката, отнасяща се до българите бежанци, които искат да се върнат по родните места. В съшия абзац се посочва, че „ако заселникът е бежанец, който е имал и не е бил ликвидирал имотите си в Беломорието по спогодбата Моллов-Кафандарис, оземлява се с жилище, земя и наличен към тях инвентар безплатно, до определения среден тип. Ако имотите на такъв бежанец, който той е оставил преди в Беломорието са били по-малко от тези, с които се оземлява, той доплаща разликата с 65 % от действителната им цена по реда предвиден в тази точка” [61]. От това личи, че българското правителство отчита, че бежанците са свързани с тези земи не само защото са им родни, но и икономически. Интересно е изследването на Г.В. Димитров за „Българо-гръцките отношения и българските бежанци от Гърция (1919-1931 г.)”. В него той доказва, че „остатъкът в полза на България, приведен в българска валута по тогавашен курс на долара, възлизаше на 1 150 031 250 лв. Според друго сведение сумата възлиза на 2 681 450 000 лв. Това са много пари, макар че по редица причини стойността на значителна част от недвижимите имоти на много български бежанци от Югоизточна Македония и Западна Тракия не е включена в тях” [62].

                              Към тези земи българското правителство се отнася като към възвърнати на България, не само като изхожда от историческата истина, но и икономически, понеже повечето от бежанците са свързани с тях. В заграбените им имоти и къщи гръцката държава е настанила колонизирани гърци.

                              Българското правителство решава заселването на Беломорието с българи от вътрешността на страната основно да се извършва през 1942 година. Сформира се и отделение за оземляване към Министерството на земеделието. На 6 декември 1941 г. началникът на отделението назначава комисия, която от 8 до 14 декември извършва проучване в Беломорието във връзка с предстоящото заселване в областта. Комисията уточнява по околии свободната селскостопанска земя за оземляване на преселниците и свободните къщи за настаняването им. На основата на проучването комисията прави извода, „че за едно цялостно и с добри резултати преселване в настоящия момент не може да се мисли. Малкото държавна земя (която е била преди собственост на гръцката държава - бел. Д.Й.) не позволява да се предприеме едно по-чувствителпо заселване на Беломорието с българи, взети от старите предели” [63]. Всичко това налага правителството, за да осъществи своята политика за изменение на демографската картина в Беломорието, да предприеме по-чувствителпо изселване на гръцкото население и препращането му в Гърция.

                              Въпросът с изселването и заселването се усложнява още през лятото на 1941 година. С образуването си гръцкото окупационно правителство има възможност да предприеме мерки пред германските военни власти за спиране на изселването на гърци от Беломорието с цел недопускане съществено изменение и възстановяване на демографската картина в района в полза на българския елемент, както е било в миналото. От друга страна, германските военни власти се изправят пред много трудности с пристигането на гръцки изселници в района на Солун и Югозападна Македония. В резултат на това през август 1941 г. те отправят настойчиви искания да се спре изселването. Българският офицер за свръзка капитан 1 ранг Сава И. Иванов уведомява управителя на Беломорската област, че „германското командване настоява да се спре изселването, понеже създава големи трудности. Независимо от това, изселването не е желателно и от наша страна, понеже изселниците се изпращат в области, където има най-много българи и с това се намалява процентът и се влошава положението на нашите българи” [64].

                              Българското правителство се изправя пред изключително сложен въпрос - въпросът за изселването на гърците от Беломорието. В същото време, независимо че възниква идеята да „прибере” българите от Западна Македония, където са в компактна маса в рамките на българската държава, правителството не може да си го позволи, защото ще се обезбългарят още повече тези територии. При тази сложна ситуация то решава да продължи изселването на гърците от областта независимо от „създаването на трудности за германците”. При това положение германците отново упражняват натиск. На 30 август капитан 1 ранг Иванов уведомява беломорския управител: „Германското командване съобщава, че въпреки тяхната молба да не се изпращат вече изселници, все пак през последната седмица са пристигнали в Солун 2103 души. Германското командване повторно иай-настойчиво моли да се прекрати това изселване веднага, защото в противен случай германците ще бъдат принудени да затворят веднага границата.” [65]

                              Независимо от тези категорични германски предупреждения, българското правителство продължава да търси възможности за продължаване на изселването от Беломорието. В същото време Министерството на вътрешните работи взема мерки за засилване на контрола на българско-гръцката граница. На 1 септември 1941 г. то издава наредба относно преминаването на границата. С нея се установява нов режим за преминаването на границата между България и Гърция [66]. В наредбата обаче не се третира редът за изселване на гърците от границата от германски и български военни лица. Възникват редица въпроси. На 10 септември 1941 г. в Министерството на външните работи се провежда съвещание, на което се разглеждатвъпросите запреминаване на границата от изселващите се от Македония и Тракия, на изселващите се българи от Гърция и Сърбия, и за преминаване на германски военни лица или гърци и сърби, пътуващи в командировка от германска страна или като частни лица [67]. Съвещанието стига до заключение, че изселването от Тракия и Македония трябва да става, след като откритите листове, издадени от административните власти бъдат снабдени с входни визи от германския консул в Кавала. В същото време гръцки граждани могат да влизат в пределите на България, след като издадените германски документи бъдат визирани от българската легация в Атина. Така се въвежда визов режим между България и Гърция, но германските военни лица преминават границата без българска входна виза [68].

                              В същото време на 10 септември 1941 г. командващият Солун - Егея чрез българския офицер за свръзка изпраща проект за уреждане на преминаването на границата между България, респективно окупираните от българските войски гръцки и югославски области и окупираните от германските войски гръцки области. Независимо че германците третират областта като „окупирана”, преминаването на границата се извършва „от всички граждански лица, като се спазва визовия режим”. При посещението на германския командващ Солун - Егея генерал-лейтенант Кренски на 20 септември в София и срещата му с Б. Филов се постига одобрение на проекта, който влиза в сила от 1 октомври 1941 година [69].

                              Независимо че с наредбата силно се ограничава изселването на гърци от района, все пак то не се прекратява напълно и не се постига затварянето на границата от немска страна. На 3 ноември 1941 г. командващият Солун - Егея, с оглед пристигането на много бежанци от 15 ноември, ограничава местата за преминаване на границата: само при устието на р. Струма, моста на р. Струма при Орляк и жп пропусквателните пунктове [70].

                              Увеличаването на броя на бежанците, особено от Източна Македония, е в резултат и на събитията в края на септември и началото на октомври 1941 г. Непълно и неточно ще бъде, ако тези събития се обясняват само в резултат на политиката на българското правителство. За да се осветлят по-пълно и обективно събитията, получили наименованието Драмски (по повод избухналото на 28 срещу 29 септември 1941 г. въстание в района на град Драма), трябва да се разглеждат от различни страни и преди всичко през постановките на Коминтерна за разгръщане на съпротивителната борба срещу силите на Оста [71].

                              Както посочвам в предговора, въпросите на съпротивителната борба не са предмет за изследване в настоящата работа. Независимо от това не можем да подминем събитие каквото е Драмското въстание.

                              В продължение на години в българската историография въпроса за въстанието неправилно се избягваше. За разлика от това от гръцка страна за него е писано не малко. В гръцкия печат още в края на 1944 г. и през 1945 г. се посочват различни данни за убити гърци в Беломорието по време на българското управление. Мануилидис, член на гръцкото правителство, заявява пред представители на печата, че броят на убитите гърци е 45 000. Друг член на гръцкото правителство, професор Тем. Цацос, заявява, че жертвите са 50 000 души. А според Порфирогенис и Ламбрианидис, членове на правителството на Папандреу, които посещават Беломорието през октомври 1944 г., техният брой е бил 65 000 [72]. Изявленията им са така направени, че значителна част от жертвите са по време на Драмското въстание. Издига се даже и тезата, че самото въстание е било провокирано от българска страна, за да се започнат репресии над гръцкото население. По този начин се създават предпоставки за политико-психологически натрупвания преди всичко около Драмското въстание, които дават отражение върху българско-гръцките отношения в продължение на много години.

                              Позицията на БКП за Драмските събития е изразена още на 6 октомври 1941 г. от В. Коларов по радиостанция „Хр. Ботев” [73]. Корените и причините, които довеждат до избухването на Драмското въстание, трябва да се търсят още в първите дни на разгромяването на гръцката армия от вермахта. Още през май „самостоятелното бюро на Централния комитет на Македония и Тракия свиква в Солун съвещание... Съвещанието реши да се образува широк национален фронт и излезе с манифест към народа в Македония, с който го приканваше на борба срещу завоевателите” [74]. Тази дейност за организиране на съпротивата е в унисон с целите на съвещанието, но едва ли формите на борба, които се избират на този етап, са най-подходящи и съобразени с реалната обстановка.

                              Българската власт в Беломорието полага усилия и търси начини за приобщаване на жителите в областта. Още през май най-строго се изисква от представителите на българските власти в отношението им към местното население „да се проявява голяма тактичност и да се пресичат в зародиш каквито и да са случаи на ожесточение и мъст и всякакви груби посегателства” [75]. Българското правителство гледа на Беломорието като на неразделна част от България и е заинтересовано в кратки срокове да изгради държавно-политическите структури, да създаде спокойна обстановка в района и населението да пристъпи към мирна трудова дейност.

                              Избухването на Драмското въстание изненадва българските власти в Беломорието. За потушаването му се изпращат предимно подразделения на Беломорския отряд, като се сформират три групи от стария набор. Първата група е изградена основно от подразделенията на Ксан-тийската дружина. Най-силна в огнево отношение е втората група. В състава й са включени подразделения на Кавалската, на 1-ва Драмска дружина и част от силите на Петричкия гарнизон. Третата група е изградена основно от подразделения на Неврокопската дружина [76]. Предвижда се първоначално и изпращането на отряд от бронирания полк и отделни мобилизирани пехотни дружини, но това не се налага, защото подразделенията от Беломорския отряд до 6 октомври 1941 г. овладяват положението в района на Доксат-Драма [77].

                              Повечето от политико-психологическите натрупвания около събитията през началото на есента на 1941 г. след излизане на „История на националната съпротива на Гърция 1940/1945” се разсеяха в резултат на отношението към тях, взето от ГКП. В този труд се посочва, че „народното въстание, е било преждевременен акт. Ръководителите на комунистическата организация в Драма, които също падат в боя, погрешно са оценили обстановката” [78].

                              Независимо от позицията, изложена в „История на националната съпротива на Гърция 1940/1945 г.”, че над 3 хиляди патриоти паднаха под куршумите в Драма, Доксат и други села в района все още в гръцката историография не е изоставена тезата за големия брой жертви, дадени от гръцкия народ в Драмското въстание.

                              Естествено много трудно е да се определи на този етап точният брой на жертвите, дадени по време на Драмските събития.

                              През март 1943 г. Министерството на външните работи и изповеданията на България предава Вербална нота на германската легация в София. Тя е отговор на оплаквания, направени от страна на Софулис, Кафандарис, Г. Папандреу и Милонас пред Алтенбург в Атина за положението на гърците в Беломорието. Отговаря се на много въпроси, голяма част от които тенденциозно се повдигат от гръцка страна. Във връзка с жертвите в Драмското въстание се обосновава, че те не възлизат на повече от 1600 души [79]. И към тази цифра трябва да се подхожда критично.

                              Стремежът за по-точното им определяне не трябва да се схваща като опит за оневиняване на българските власти в Беломорието, а като стремеж за търсене на данни за жертвите, които да са по-близки до реалните.

                              Драмските събития заставят българското правителство да смени областния директор Ил. Кожухаров с о.з. генерал Герджиков [80] и засили някои от вътрешните функции на българските войски в областта, чрез усъвършенствуване на организационната им структура в Беломорието.

                              Първоначално се извършва ново прегрупиране на някои части и поделения на 11-а пехотна дивизия и на Беломорския отряд. Подразделенията на 11-а пехотна дивизия, които са на о. Тасос и Самотраки се изтеглят и заемат мястото си в полосата на дивизията. Те се сменят от сборна опълченска дружина, мобилизирана и изпратена в подчинение на командира на Беломорския отряд [81]. По този начин охраната и отбраната на двата острова се поема от Беломорския отряд, защото островите се намират и в неговата полоса. Още повече, че и Беломорската флотилия на този етап е в състава на отряда. На 20 октомври 1941 г. българското командване премества командването и щаба на българските морски войски в София. Претекст за това е, от една страна, необходимостта от непосредствена връзка с Министерството на войната, а от друга - създаването на Беломорския флот, при което този флот трудно може да се ръководи от Варна поради голямото разстояние [82]. Така се налага да се изведе Беломорската флотилия от състава на Беломорския отряд и да мине в подчинение пряко на командването на българските морски войски в София. Това дава веднага отражение на организирането на отбраната на Беломорския бряг. Командирът на Беломорският отряд престава да бъде основната фигура, която организира и ръководи отбраната на областта.
                              То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

                              Comment


                                #30
                                БЕЛОМОРСКА ОБЛАСТ
                                (юли 1941 - юни 1943 г.)

                                част 2

                                Българското командване извършва организационни изменения и в самия Беломорски отряд. От 25 ноември 1941 г. отрядът се преименува в 16-а пехотна дивизия [83]. Това не е само смяна на имената. Първоначалният замисъл с една дивизия под името на отряд, усилена с някои подразделения и части, включени в нея, да се осигури отбраната на Бсломорието, се установява, че е трудно осъществима. Независимо че на този етап военнополитическата обстановка не налага да се увеличават войските в областта, отива се на решение да се преименува отрядът в дивизия и чрез попълнение на същата да се изгради една по-стройна в организационно отношение войскова единица. Щабът, управлението и частите на дивизията остават в досегашните си гарнизони. Попълнението на дивизията се извършва от 2-ра, 3-а, 7-а и 8-а дивизионна област. Дивизията си остава пряко подчинена на Щаба на войската [84]. С преименуването на Беломорския отряд в 16-а пехотна дивизия се сменя и командването й. От 10 декември полковник Трифон Трифонов поема командването на дивизията от полковник Г. Генов. Извършват се организационни изменения в дивизията и на 14 декември 1941 г. командирът на 16-а пехотна дивизия обявява организационния състав и мирновременните й формирования. Щабът на дивизията е в Ксанти. В състава й се включват два пехотни полка, два конни полка и придадени части и служби. В пехотните полкове не ес извършва промяна. Драмският пехотен полк продължава да е с четири пехотни дружини при старата им дислокация. В организационния състав на полка остават 18-и и 19-и граничен участък. Гюмюрджинският пехотен полк си остава с две Гюмюрджинска и Ксантийска пехотна дружина. В състава на полка е и 21 -ви граничен участък с щаб в с. Дервент [85].

                                При новата организационна структура в състава на дивизията се включват и два конни полка. Това повишава нейната маневреност и позволява на дивизията да изгради по-добре отбраната на Беломорския бряг. Конните полкове правилно се дислоцират в населени пунктове на най-десантно достъпните места. Трети конен полк е дислоциран в Кавала, а б-и конен полк - в Дедеагач.

                                Възможностите на 16-а пехотна дивизия се увеличават както от организационните й изменения, така и чрез придадените й части и поделения. Така се подобрява плътността на отбраната. Придават й се 67-и пехотен полк, 8-и етапен полк, 443-о войсково разузнавателно ято, сборната опълченска дружина. Дивизията разполага с 16-а дивизионна болница в Драма. Освен това й се придава и 11 -а армейска хирургическа болница [86]. В резултат на организационните изменения и придадените й части, личният състав на дивизията значително нараства. Към 1 октомври 1941 г. Беломорският отряд разполага с 11 767 души личен състав и 1336 коня. Към 1 януари 1942 г. след преименуването и организационните изменения на 16-а пехотна дивизия, мирновременният й състав нараства на 14 482 души и 4326 коня [87]. С тази организационна структура на 16-а пехотна дивизия българското командване решава на този етап да прикрива и отбранява Беломорската област.

                                До април 1942 г. 11-а пехотна дивизия е развърната и прикрива участъка срещу Димотишката област. През пролетта на 1942 г. се извършва прегрупиране на войските, прикриващи българско-турската граница. След април 11 -а пехотна дивизия е сменена от 10-а пехотна дивизия, която заедно с 3-а и 8-а пехотна дивизия участвува в прикритието на българско-турската граница [88].

                                През 1942 г. се работи усилено за укрепване и оборудване отбраната на Беломорието. Голямо внимание се отделя на строителството на пътната мрежа. Ускореното й изграждане се налага както по стопански причини, така и от изискванията за отбраната на областта. Пътната мрежа се строи, от една страна, за свързване на областта с вътрешността на страната, а от друга страна, се изгражда пътната мрежа в самата област. През 1942 г. Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството работи основно по изграждане на пътищата Ксанти - Смолян - Пловдив, Дедеагач - Ивайловград и Гюмюрджина -Маказа - Момчилград, които свързват областта с вътрешността на страната. Освен тях се работи по пътищата Ксанти - Гюмюрджина, Саръшабан - Керамути, Серес - Драма и други [89].

                                Развитието на пътната мрежа е тясно свързано с политиката на българското правителство, което се стреми да възстанови естествените връзки на Южна България с Беломорието, така както са били в миналото. Не случайно в провеждането на тази своя линия българското правителство през периода 1941-1944 г. изразходва 1 661 630 610 лв. за строителство на нови пътища и подобряване на съществуващите [90].

                                Успешно се извършва инженерното оборудване и организиране на отбраната на Беломорския бряг, предимно в дълбочина. Завършват се укрепителни съоръжения от дълговременен характер. Българското командване следи обстановката и работи усилено за организиране на отбраната срещу противников десант и нападение откъм Турция. Към края на 1942 г. срещу България са съсредоточени 16 дивизии от страна на Турция. За прикритието на югоизточната ни граница е съсредоточена 2-ра армия под името Прикриваща в състав 3-а, 8-а и 10-а пехотна дивизия [91]. Двадесет и осем английски дивизии, разположени в Сирия, Палестина, Египет и Киренейка, са също потенциална опасност за Балканите [92]. Всичко това не може да не се отчита от българското командване.

                                С изваждането на Беломорската флотилия от състава на Беломорския отряд и в нея се извършват организационни щатни изменения. Тя прераства в Беломорски флот. „През 1942 г. командването на флота... изважда бреговата артилерия от подчинение на командира на Беломорския флот и я преподчинява пряко на командира на бреговата артилерия, който се намира в управлението на морските войски в София [93]. С тези промени още повече се нарушава организационната структура, връзка и подчинение между 16-а пехотна дивизия. Беломорския флот и бреговата артилерия. В същото време и 10-та пехотна дивизия изпълнява задачи по прикритие на областта откъм Турция. Подчинена е на командващия Прикриващата армия. И четирите войскови формирования в Беломорието са пряко подчинени на четири различни инстанции, а задачите, които имат да решават по отбраната на областта и крайбрежието, са общи и трябва да се изпълняват в най-тясно взаимодействие. Българското присъствие в Беломорието през 1942 г. е характерно не толкова със структурно-организационните изменения на българските войски, а преди всичко с разгръщане на политическата, стопанската и културната дейност. Като предпоставка за успешно провеждане на политическата си линия българското правителство се стреми да измени демографската картина, като увеличи българския етнически елемент, Това е пряко свързано със заселването на българи. То е зависимо обаче от създаване на условия за устройване на преселниците и оземляването им. За решаване на тези задачи през февруари 1942 г. към Беломорското областно управление се създава „Поземлена дирекция”, която пряко да се занимава с оземляването и усчроннането на идващите българи в областта [94]. Българското правителство не може да не оцени, че Беломорието се възвръща към родината без наличието на международноправен договор.

                                Освен това от германска страна, не без влияние на гръцкото окупационно правителство, налагат ограничение на изселването на гърци от областта. Това не позволява на българското правителство да предостави на българските бежанци от Беломорието необходимите условия и възможности да се настанят н родните си места, заети от колонизираното гръцко население.

                                Това създава комплекс от възпиращи причини - преди всичко от психологическо естество и от чисто технически характер. Тези причини възпрепятствуват масовото заселване в Беломорието, порали липса на свободни места, земи и жилища. Въпреки това се извършва голяма подготвителна работа за провеждане на заселването. Беломорската област с разделена на три района. За осигуряване на правилното съществуване на едно българско стопанство се предвижда за зърнопроизводителните райони да се предоставя по 50-60 декара, за тютюнопроизводителните - по 20-30 декара и за зърнотютюнопроизводителните - по 30-40 декара земя. С по 50 % от горните се позволява да се оземляват дребните чиновници и занаятчии, които са се установили със семействата си на постоянно местожителство в Беломорието [95]. За оземляване на общинските служители в селата на областта се издава специална наредба, в която се изисква оземляването им да е временно и след навършване на три години непрекъсната служба в Беломорието то да става постоянно [96].

                                От българското правителство не се отчита, че преобладаващата част от гръцкото „колонизирано” население са преселници от Черноморското крайбрежие на Кавказ и Мала Азия. И да се приеме, че това население е с гръцко национално самосъзнание, поради това, че то е живяло далеч от Гърция, не е обременено от изкуствено натрупаната омраза към българите от гръцката националистическа политика. Поради малкото останали българи в областта, след преселването си в Беломорието, колонизираното население не е било въвлечено до такава степен, както гръцкото население в Западна Македония, в гръцката националистическа асимилаторска политика срещу българското население между двете световни войни.

                                Пристъпва се към заселване на българи при положение, че гърците остават първоначално в Беломорието. В резултат на ограничаване на изселването на гърците, за да се освободят земи и сгради за българските заселници, се решава като временна мярка да се извърши сгъстяване и разселване на гръцкото население. Българското правителство при провеждане на политиката си за всестранно развитие на областта е твърдо решено, че рано или късно колонизираните гърци ще трябва окончателно да напуснат Беломорието. В същото време в този контекст възниква едно ново противоречие. Първите българи, които се връщат в Беломорието, ще трябва да се настаняват върху освободените по-лоши земи и при по-лоши условия. Докато след изселването на колонизираните гърци новите български заселници ще се настаняват при значително по-добри условия, което както правилно се отчита, че няма да е справедливо. В резултат на проучване се уточняват населените места, където ще трябва да се настаняват първите български преселници. Желанията на преселниците се вземат предвид, но преди всичко се изхожда от възможностите за устройването им и нуждите за укрепване на българската власт.

                                Настаняването на българските заселници се предвижда да стане в Дедеагачка, Гюмюрджинска, Ксантийска, Саръшабанска, Кавалска, Драмска, Зиляховска, Серска и Демихисарска околия. В населените места, в които се планира да бъдат настанени българските заселници, броят на семействата по народност е: български - 2990, гръцки - 42 858, с турцизирано съзнание - 2407 и други народности - 704. Общият брой на семействата е 49 004. По брой на населението българите са 14 880, гърците - 197 465, с турцизирано съзнание - 11 491 и други народности - 3690. Общо населението в местата, където се планира да се настаняват български заселници, възлиза общо на 227 586 души [97].

                                Поземлената дирекция на Беломорската област, за настаняване на заселниците, в резултат на проучването, което извършва, установява, че разполага с 441 000 декара земя, от които 66 000 са безстопанствени (за тях не са се явили собственици да предоставят документ, че земята е тяхна) и 375 000 декара държавна земя (която преди това е била собственост на гръцката държава) [98]. Във връзка със заселването в началото на 1942 г. Министерството на земеделието извършва проучване. Стига се до заключение, че малкото и много раздробена по селата държавна земя не позволява да се предприеме едно по-чувствително заселване на Беломорието с българи от старите предели. Като се вземе предвид и невъзможността да се предприеме по-чувствително изселване на гръцкото население, прибягва се до частично заселване [99]. Като първи етап се създават условия за настаняване на 6394 български семейства с приблизително общ брой 26 000 души, като в тях не се включват служителите от административноуправленческия персонал в областта и пристигналите вече търговци и занаятчии. За осигуряване на места за настаняването им се предвижда да бъдат разселени 5901 гръцки семейства [100]. Стремежът е да се създават населени места с компактно българско население или цели български села, като гръцките семейства се разселват на свободните места по селата.

                                Така планирано това първо заселване не е в състояние да създаде необходимите добри условия за създаване на подходящи стопанства на заселниците. На проведената на 31 януари и 1 февруари в Кавала конференция по заселването се стига до заключението, че то следва да се извърши след парцелиране и измерване на землищата на селата изобщо. Българските власти се натъкват на големи трудности, понеже повечето от селата нямат кадастрални планове и са крайно неблагоус-троени. Като гледа в перспектива за развитието на тази област, българското правителство изисква от нашите власти в Беломорието цялостно благоустройване на областта чрез областните служби по архитектура, регулация, пътища, водоснабдяване и канализация. Чрез регулация на населените места се извършва и парцелиране на земите, определени за заселване [101].

                                На 13 май 1942 г. Министерството на земеделието и държавните имоти командирова 9 бригади техници за подпомагане на поземлената дирекция в Ксанти с цел ускоряване на парцелирането на свободните държавни земи, необходими за заселването в Беломорието [102]. До извършване на регулация на селищата се предвижда заселването да продължи по установената практика чрез разселване, като се гледа разселването да бъде минимално. При това първо заселване се предвижда най-много заселници - 2205 семейства да бъдат настанени в Гюмюрджинската околия, като от там не се изселва нито едно гръцко семейство. Изрично се решава заселването през 1942 г. „да се извърши след прибирането на реколтата от досегашните жители и наематели” [103]. За това първо заселване към началото на март 1942 г. са подали документи 18 925 души българи. Най-много са желаещите да се заселят в Демихисарска околия - 2477 души, Ссрска - 4553, Гюмюрджинска - 4144, Дедеагачка - 2117 и други [104]. Това са предимно бежанци и потомци на бежанци от тези райони.

                                С разгръщането на политическата и стопанската дейност в Беломорието възникват много въпроси, които искат оперативно решаване от законодателството на страната. Това налага Народното събрание да гласува и на 2 април 1942 г. е обнародван Закон за бързо уреждане на неотложните въпроси в освободените земи [105].

                                С него не се решават, а се уточняват въпросите, по които се възлага на Министерския съвет уреждане чрез общи наредби или отделни разпоредби. Това се прави с цел по-бързото решаване на тези въпроси. Те се отнасят до начина на настаняване на заселниците, съхранение и използване на земята и имуществото, принадлежащи преди това на гръцката държава, по уреждане на недвижимата собственост, по настаняване на работа и уреждане правото за обществена дейност и други. Разпорежданията и наредбите, издадени от Министерския съвет, подлежат на одобрение от Народното събрание, като дотогава те имат силата на закони.

                                Важен момент в политиката на българското правителство в средата на 1942 г. заема Наредбата за поданството в новоосвободените земи. В нея изпъкват преди всичко два момента. Първият е, че „всички югославски и гръцки поданици от български произход придобиват по право българско поданство..., ако имат местожителство в освободените през 1941 г. земи или в старите предели на Царството”. „Вторият момент с, че по същия начин се третират и всички югославски и гръцки поданици от небългарски произход и че те стават български поданици, освен ако до 1 април 1943 г. изявят желание да запазят досегашното си поданство... и в същия срок се изселят от пределите на царството.” [106].

                                Като въвежда българското поданство в новоосвободените земи, българското правителство придава на този въпрос особена актуалност по отношение на Беломорието, където преобладаващата част от населението с от небългарски произход. С това се цели жителите, които не желаят да приемат българско поданство, да ускорят изселването си и да се създадат условия за заселване на българи, да се засили българският етнически елемент и укрепи българската власт в областта. През десетмесечния период, който се дава за приемане на българско поданство, в резултат на развитие на бойните действия на фронтовете и преди всичко на Източния фронт, военнополитическата обстановка в света се изменя коренно.

                                През лятото на 1942 г. българското правителство в стремежа си за укрепване на българската власт търси възможности за динамизиране на процесите за заселване в Беломорието с българи и изселване на гърци от района. Тук възниква един специфичен момент в политиката на българското правителство. То се стреми да изселва колонизираното гръцко население. Това население обаче далеч не е единно по степен на национално съзнание. Сред него има и потомци на българи, бежанци в Мала Азия и други части на Османската империя, които до преселването им в Беломорието свободно са говорили на родния си език, но са били под влияние на Гръцката православна църква. С преселването им в Беломорието се ускорява тяхното денационализиране, като гръцкото правителство ги лишава от всякакви възможности за изразяване на българската си народност.

                                В стремежа си за увеличаване на българския етнически елемент, правителството не намира най-правилния и най-справедливия подход към „колонизираното” население. Третира го цялото като гръцко и не провежда гъвкава политика съобразно голямата му пъстрота. Не отчита, че през последните десетилетия то е обединено преди всичко от християнската религия и влиянието на Гръцката православна църква.

                                Процесът на заселване на Беломорието се засилва през второто полугодие на 1942 година. На 27 юни 1942 г. се обнародва Наредбата за настаняване и снабдяване със земя и сгради на преселниците в Беломорската област, както и образец от протокола за приемане на жилищните и стопански сгради и земята [107]. На 30 юни 1942 г. МВРНЗ нарежда на областния и на околийския управители в Беломорието да пристъпят веднага към оформяне и снабдяване със земя и сгради на вече настанените под формата на наематели преселници. То изисква да се подготвят за настаняване и оземляване на всички нови преселници [108].

                                Така българското правителство през втората половина на 1942 г. в политиката си към Беломорието извежда като главен въпрос заселването на българи в областта. На 25 август в Ксанти се провежда конференция относно заселването. Веднага след нея директор Б. Бончев (Б. Бончев е директор при централното управление на Министерството на вътрешните работи и народното здраве с ранг на „областен директор на разположение” за решаване задачите свързани с управлението на новоосвободените земи - бел. Д. Й.) изпраща до околийските управители строго поверително упътване по този въпрос. В него изисква „да се вземат всички мерки, за да може през предстоящите месеци септември и октомври да се извърши заселването на колкото може повече преселници... Тази задача е от първостепенна важност и за сега предшествува по значение всички останали” [109].

                                Неслучайно задачата се извежда като пай-важна в политиката на българското правителство в Беломорието. В нея българските управници виждат предпоставка за укрепване на монархофашистката власт. Ако се изхожда само от това обяснение едва ли ще бъде достатъчно, за да се направи обективна оценка на политиката на правителството.

                                Не може да не се отчита от цар Борис III и българското правителство, че Беломорието е присъединено към България, но не е осигурено от международен правен договор. Рано или късно войната ще свърши и с оглед на това българските власти бързат да възвърнат на Беломорието българския етнически облик, за да може по-обосновано да го отстояват от гръцките претенции. Докато за Западна Тракия, която е отнета от България по силата на Ньойския договор, властите разполагат с по-силни аргументи, то за българските земи в Македония, заграбени от Гърция след Междусъюзническата война въпросът е по-сложен. Българското правителство не получава пълно разбиране в момента дори и от Германия, която не поема необходимата закрила над българското население в германските окупационни зони от гръцките националистически изстъпления. Затова българските заселници първоначално се насочват към района между реките Струма и Места.

                                Към края на 1942 г. българските заселници възлизат на 8768 семейства с общо 37 758 души. Те са настанеше в 10 околии, 73 общини и 165 села [110].

                                Българското правителство не провежда политика за съвместно съжителстване между различните етнически групи. Насочва се към изселване на колонизираното население, като засилва антибългарските му настроения и спомага за неговото консолидиране.

                                *

                                Задачите, които изпълняват българските войски в Беломорието, не могат да се разглеждат изолирано от немските интереси. Очерталото се още през 1942 г. значително отслабване на въоръжените сили на хитлеристка Германия следствие на героичната съпротива на Червената армия се оказва важен фактор, способстващ за постепенно отдръпване на турските управляващи среди от Хитлер. В същото време въпросът за въвличането на Турция във войната на страната на съюзниците не престава да занимава британската дипломация. Освен това „егоистични съображения с различна мотивировка правят от Чърчил и донякъде от Рузвелт почитатели на периферийната стратегия... Средиземноморието, Италия и Балканите се включват в обсъжданията и са предпочитани райони за инвазия и за осигуряване на мост към сърцето на стария континент преди всичко от британския министър-председател” [111].

                                През втората половина на 1942 г. се забелязва по-голяма активност сред българското командване в изграждане на отбраната на областта. То предприема мерки за увеличаване на огневата мощ на българските войски в Беломорието. Бреговата артилерия по крайбрежието на Бяло море нараства и се обособяват два артилерийски брегови полка с щабове в Кавала и Дедеагач. На практика през Втората световна война бреговата артилерия е най-добре развърнатият род войска на българския военен флот [112]. На Бяло море бреговата артилерия има значително количество оръдия в добро качествено отношение, които са взети от германците като трофеи.

                                Успехите на Червената армия в края на 1942 г. и началото на 1943 г. дават отражение в цялостната военностратегическа обстановка в света и в частност на Балканите и в югоизточните райони. На 28 декември 1942 г. Хитлер издава Директива ¹ 47, с която уточнява командването и отбраната на югоизточния район [113]. Командването на 12-а армия се разформирова и от 1 януари 1943 г. Командването на войските на Балканите от Военнокомандващ Югоизтока се преименува на Главнокомандващ Югоизтока (група армии „Е”). Всички съюзни войски в окупираните области се подчиняват в оперативно отношение на това командване. Фюрерът изисква при изграждането на отбраната на крайбрежието да се наблегне на Додеканезите, Крит и Пелопонес. В същото време той обръща внимание на колебливото отношение на Турция и изисква координиране на действията с българското командване за прикритие откъм Турция. Уточнява се, че българските войски в Беломорието се подчиняват тактически на немското командване едва в случай на неприятелско нападение. Това налага на 2 февруари 1943 г. в Солун немското командване в Югоизтока да проведе съвещание, на което е поканен да участвува и командирът на 16-а пехотна дивизия полковник Трифонов. Разглеждат се два въпроса: по укрепването на Беломорския бряг срещу морски десант на противника и за немските инструктори, които ще трябва да бъдат придадени в помощ на 16-а пехотна дивизия [114]. От това проличава, че немското командване отделя все по-голямо внимание за оборудването на Беломорския бряг, където е много вероятно противникът да извърши морски десант.

                                По този начин тежестта за укрепване на българските граници през 1943 г. се съсредоточава на Беломорския оперативен театър. Като първа крачка през март се започва с изработването на предвидените н утвърдения от Щаба на войската план за строежи с цел да се даде по-голяма плътност на отбраната [115].

                                Развитието на военно-стратегическата обстановка все повече ограничава възможностите на Вермахта. Той събира отвсякъде сили за прехвърлянето им на Източния фронт.

                                На съвещанието германците се стремят да скрият от полковник Трифонов какви са силите им в района на Солун и Солунското крайбрежие. Все пак българското командване има информация, че те разполагат само с два смесени полка, които са пръснати в пространството от р. Струма, Халкидикаи целия Солунски залив. С тези сили те изграждат отбраната, като опорните точки са разположени по брега и главно на десантно достъпните направления. Немските брегови батареи се подготвят изцяло за кръгова отбрана с телени заграждения, укрития, кабелни свръзки и всички изисквания на противодесантната отбрана. По схващанията за изграждане на отбраната се получават някои различия между командването на 16-а пехотна дивизия и на немското командване. Командването на Югоизтока настоява за едно по-пълно инженерно оборудване, като се отделя по-голямо внимание на противотанковата отбрана; настоява се за изграждане на препятствия, по-надеждна свързочна мрежа и т.и. Като изхожда от възможностите на дивизията, българските интереси и своите схващания за организиране на отбраната полковник Трифонов устоява мнението, че засега дивизията ще трябва да продължи да изгражда укрепителни съоръжения, и то главно с бункери за тежки картечници, без да се мобилизира по военновременния щат и без да заемат отбранителните съоръжения [116].

                                Това становище е продиктувано от състоянието на областта и от възможностите, с които разполага дивизията. Тя е с мирновременния си състав и към януари 1943 г. наброява 14 377 души [117]. С тези сили, ако дивизията заеме брега и целия й заповядан район, за отбрана в резерв ще й остане не повече от една пехотна дружина около областния град Ксанти.

                                Командирът на дивизията не може да се съгласи с немските искания, защото трябва да .има готовност при необходимост да оказва съдействие и на административната власт в областта. Ако съединението заеме отбранителните съоръжения, предвидената при мобилизация охранителна пехотна дружина е без картечници, а и независимо от това пак няма да е в състояние да осигури железопътната охрана. За тези нужди дивизията е заделила две отделни дружини, които имат на въоръжение и тежки картечници. При тази обстановка полковник Трифонов информира Щаба на войската за необходимостта да се усили дивизията в случай на военни действия с един етапен полк, освен предвидената мобилизационно-охранителна дружина за охрана на железопътните линии. Изисква се с една дружина от етапния полк той да може да усили железопътната охрана. Другата дружина трябва да му послужи като известен резерв в Серско, където в случай на започване на бойни действия остава само една попълваща рота в казармите с личен състав около 180 души въоръжени само с пушки [118].

                                Като изхожда от тази обстановка, командирът на дивизията прави предложение пред Щаба на войската за извършване на промяна в организационния й състав. Целта е да се увеличи огневата мощ на съединението, като се измени организационната му структура и се приравни на бойните пехотни дивизии. В пехотните полкове се предлага да бъдат сформирани бронеизтребителни роти с по 20-милиметрови бронеизтребителни пушки и 37-милиметрови бронеизтребителни оръдия, а в дивизията - една бронеизтребителна дружина от 3 роти с общо 18 броя 37-милиметрови бронеизтребителни оръдия [119]. С тези предложения полковник Трифонов се стреми да увеличи възможностите на дивизията, за да може да изгради отбраната в съответствие с изискванията на немското командване в Югоизтока.

                                През януари 1943 г. въпросите по организиране на отбраната на беломорския бряг се обсъждат и при посещението на българския военен министър генерал-лейтенант Никола Михов в главната квартира на Хитлер. Уточнява се, че в случай на опасност отбраната на Балканите се поема от Германия, като българските войски се поставят под германско командване. Освен това Хитлер обещава на българската армия да бъдат доставени необходимите военни материали [120].

                                През зимата и пролетта на 1943 г. Рузвелт и Чърчил разглеждат различни варианти за приобщаване на Турция към аптихитлеристката коалиция и предприемане на военни операции срещу Германия [121]. Засилват се и опасенията на царя и правителството от една намеса на Турция във войната [122]. Освен това генерал Михов очаква през пролетта на 1943 г. десант на англо-американските войски в района на Дардане-лите или на друго място на Балканите [123]. Това становище на генерал Михов в значителна степен е оформено под немско влияние.

                                Вследствие на тези схващания се ускорява инженерното оборудване на полосата за отбрана на дивизията. За целта се постига и по-тясно взаимодействие с германското командване Югоизток. В изграждане на отбраната се привлича и германски инженерен съвещателен щаб за брегова отбрана, който се подчинява на германския военен аташе в София. Удовлетворява се и искането на командира на дивизията и се решава да бъде сформирана дивизионна бронеизтребителна дружина. Търсят се възможности да бъдат усилени и пехотните полкове на дивизията с бронеизтребителни роти. Решава се дивизията да бъде усилена и с 2-ра конна бригада, която се мобилизира, а също и с един пехотен полк. Двата конни полка на бригадата се предвижда да бъдат разположени в Гюмюрджина и Драма със замисъла да бъдат използвани за извършване на контраатаки [124]. Всички тези изменения се извършват преди всичко в резултат на постъпките на немското командване пред Щаба на войската.

                                През март 1943 г. Беломорската брегова артилерия получава 18 брегови 15 5-милиметрови оръдия [125]. Все пак за отбраната на Беломорието българското командване разчита преди всичко на 16-а пехотна дивизия. Тя е усилена, в резултат на което през април 1943 г. заедно с Беломорския флот и придадените й части има личен състав от 29 609 души [126]. Извършените промени се правят с оглед на това, че през пролетта на 1943 г. съюзниците от антихитлеристката коалиция вече разполагат с достатъчно сили за извършване на десант и водене на бойни действия в Източното Средиземноморие.

                                ***

                                В провеждане на политиката си за засилване на българското влияние и интегриране на Беломорската област с останалата част на страната българските власти редом с вниманието, което отделят на стопанското й развитие, обръщат все по-голямо внимание и на разгръщането на учебното и църковното дело.

                                Важна предпоставка за развитие на учебното дело през 1942-1943 г. е подобряването на училищния ограден фонд. Областната училищна инспекция групира училищата в три пояса: полски, подбалкански и планински. Училищните сгради в първите са в по-добро състояние, докато в подбалканските селища те са почти негодни. В повечето планински села, особено населените с българомохамедани, сградите са напълно негодни, нехигиенични и не задоволяват нуждите на училищата [127]. Това налага българските училища да търсят възможности за подобряване на съществуващите сгради и за строителството на нови. Извършват се проучвания от училищните настоятелства. Те се обобщават от областната училищна инспекция и се изпращат в МНП. За неотложно подобряване на сградния фонд само за учебната 1942-1943 г. се отпускат средства в размер на 4 337 000 лева [128].

                                Българското правителство отдава все по-голямо значение на учебното дело за засилване на българското влияние в областта. За учебната 1942-1943 г. то открива 3 нови първоначални училища и 3 прогимназии. Към декември 1942 г. има 6 народни детски училища, 200 народни първоначални училища и 34 народни прогимназии. Наред с българските народни училища, за през учебната 1942-1943 г. са открити и 25 частни първоначални училища, от които 20 турски, 4 арменски и 1 италианско. Откриват се и 2 частни арменски детски градини. Учителите са 555 първоначални и 81 прогимназиални [129].

                                Освен тези училища в областта се откриват още три нови гимназии, а гимназиалният клон в Дедеагач се развива в пълна гимназия. Така гимназиите стават шест. В Гюмюрджина гимназията е с 10 учители и 280 ученици, в Дедеагач - с 9 учители и 130 ученици, в Драма - със 7 учители и 165 ученици, в Ксанти - с 9 учители и 176 ученици, в Кавала - с 10 учители и 104 ученици и в Сяр - с 11 учители и 277 ученици [130].

                                Променените политически условия и установилата се спокойна обстановка дават възможност за разгръщане на учебното дело в областта през учебната 1942-1943 година. Учебно-възпитателната работа във всички училища за български деца протича нормално в духа на програмите и изискванията. По-особено протича обучението в новооткритите училища за гръцки деца. До края на декември 1942 г. се води изключително езиково обучение. Постигнатите резултати в усвояване на българския език позволяват след коледната ваканция и в тези училища да започне нормално програмно обучение. Със същата цел се провежда и цялата културно-обществена дейност. Само за година и половина се постигат значителни резултати в разпространение на българския език.

                                Учебното дело не остава настрана от стремежите за влияние на политическите сили. На него българските власти отделят все по-голямо внимание и гледат на училищата, от една страна, като просветни средища за културно преуспяване на българския елемент, а от друга - като на центрове за усвояване на българския език, като официален държавен език и от останалите епически групи.

                                През втората учебна година от страна на турската и гръцката пропаганда се засилва стремежът за влияние и използване на учебното дело за политически цели. Не остава настрана и италианското консулство в Кавала. То също търси възможности за засилване на италианското влияние.

                                В резултат на фанатизма, упражняван от страна на имамите и ходжите и на стремежа им за засилване на турцизирането на съзнанието на българите мюсюлмани от Ксантийско, те се въздържат да пращат редовно децата си на училище [131]. Това налага учителите в българомохамеданските селища да окажат помощ и съдействие на възрожденската организация „Родина” при създаване на поделения на организацията сред тези българи. В това отношение се постигат и неочаквани резултати във възстановяване и приемане на български народностни имена, в хвърляне на фереджетата от жените и фесовете от мъжете [132]. При преброяването на населението през пролетта на 1943 г. четирикратно нараства броят на тези, които декларират българския си народностен произход [133].

                                Усилена дейност развиват и читалищата, като до март 1943 г. в изградените към тях театрални състави се изнасят над 80 представления. Най-големи успехи постига театралният състав към читалището в Гюмюрджина под ръководството на актъора Никола Попов [134].

                                В Гюмюрджина е установено и турското консулство, което развива активна антибългарска пропаганда сред населението с турцизирано съзнание. Особено се засилва протурската пропаганда през зимата и пролетта на 1943 година. Пропагандата се провежда много умело, като се използват и по-влиятелни граждани с турско национално самосъзнание. Цели се да се внушава на населението с турцизирано съзнание в Гюмюрджинска и Ксантийска околия, където то е съсредоточено, че предстои влизането на Турция във войната на страната на Англия. При тази обстановка Турция не само ще окупира Беломорието, но то ще й бъде дадено след приключването на войната [135]. Тази протурска пропаганда, която през следващите месеци все повече се засилва, не е случайна и едва ли се провежда без напътствията на управляващите кръгове в Турция.

                                Не може да не се отбележи, че почти няма деца на жители с турцизирано съзнание, които да са постъпили в българските народни училища. За сметка на това откритите турски училища са предимно религиозни и насаждат верски фанатизъм у децата [136].

                                Чисто религиозно е и италианското училище в Дедеагач. То се ръководи от сестри от Францисткия орден. В Дедеагач има само 1-2 италиански и няколко гръцки католически семейства. Областната училищна инспекция оценява, че от италианска страна чрез това училище се поставят някакви по-далечни политически цели, за което иска от МНП италианското училище да бъде закрито [137]. Тази дейност не може да се разглежда изолирано от пропагандата на италианското консулство в Кавала, което работи усилено сред българите от Костурско с цел те да приемат италианско поданство [138]. Независимо че италианските стремежи не дават очакваните от тях резултати, те не могат да се оценят по друг начин, освен като търсене на възможности от италианска страна в окупирани чужди за нея територии да си създава социална база за влияние.

                                Учебната година и за гръцките деца завършва успешно и се постигат добри езикови и общообразователни резултати. Особено добри са резултатите с малките деца от първо и второ отделение. Децата в прогимназиалните класове, които са под влияние на антибългарските настроения на родителите си, не показват задоволителни резултати.

                                След победата на Червената армия при Сталинград и неуспехите на немската армия в Африка силно се повишава духът на гръцкото население. Веднага броят на посещаващите училище деца намалява наполовила. Поради това областната училищна инспекция решава за учебната 1943-1944 г. да се приемат деца гърчета само за първо отделение и то децата на онези гърци, които са декларирали българско поданство [139].

                                За засилване на българското влияние в Беломорието българските власти отдават голямо значение на Българската православна църква. Тя е.призвана не само да укрепва националното съзнание на българите, но и да обслужва духовно цялото християнско население. В същото време на влиянието й се разчита много за създаване и поддържане на спокойна обстановка в областта.

                                Териториалното разположение на Маронийската епархия със седалище в Ксанти позволява тя да упражнява църковната си власт без затруднения. Не така стои въпросът със Струмишко-Драмската епархия. Тук се обособяват две почти равни по големина отделни епархийски области без никаква пряка връзка помежду си, защото са разделени от областта на друга епархия - Неврокопската. Едната половина на Струмишко-Драмската епархия с четири духовни околии (Струмишка, Гевгелийска, Кавадарска и Беровска) се намират в онази част на Македония, предимно около р. Вардар и се простира чак до прохода Плетвар над Прилепското поле, а другата половина, също с четири духовни околии (Драмска, Кавалска, Серска и Демирхисарска), се намира между долните течения на реките Струма и Места и се простира до устията на тези реки на морския бряг. При това положение връзката на епархийския център Струмица с останалите духовни центрове е много слаба.

                                След като започват служебните връзки и действия, се установява, че тази епархия не може да съществува в този вид, с тези размери и с този център. Духовните околии и околийски центрове, дори и тези в западната половина на епархията, не можеха да имат редовни и сигурни връзки с митрополитския град Струмица. Някои от покрайнините в беломорската част на епархията, като например Зърневско, трябва да търсят връзка със Струмица чрез Неврокоп и Неврокопската епархия. Понеже Зърневската област се намира отвъд планините, конто разграничават Драмското поле и въобще Беломорието и понеже тази област географски, стопански и административно е била всякога свързана с Неврокоп, а в турско време е принадлежала към Неврокопската епархия, Струмишко - Драмския епархийски съвет, ма заседанието си на 8 октомври 1941 г. решава и с писмо ¹ 969 от с.м. уведомява Св. Неврокопска Митрополия, че селата от Зърневска област се отстъпват, за да бъчат присъединени към Неврокопската епархия, тъй както е било в миналото [140].

                                Извършват се и други реорганизации на Струмишко-Драмската епархия, произтичащи от географски, стопански и исторически характер с цел по-оптимално упражняване на църковното влияние. Части от нея се присъединяват към Охридско-Битолската и Неврокопската епархия. По този начин Струмишко-Драмската епархия в началото на 1942 г. остава да съществува с два малки града и две малки околии на запад и с четири големи града и четири големи околии на юг, на територията на Беломорието. Всъщност епархията се намира в Беломорието между Струма и Места. Затова през декември 1942 г. Светият Синод решава да премести от 1 януари 1943 г. седалището на епархията от Струмица в Драма и от същата дата временно да се присъедини Струмишката духовна околия към Скопско-Велешката епархия, Гевгелийската духовна околия към Охридско-Битолската епархия. Светият Синод решава също временно от Кавалската духовна околия да се присъедини град Кавала със селата на изток от града към малочислената Маронийска епархия, докато границите на тази епархия бъдат разширени на изток [141].

                                Така Драмската епархия се оформя в своите естествени граници с център Драма. Неестествено е само откъсването, макар и временно, на Кавала и присъединяването му към Маронийската епархия, защото този град, който е отдалечен на 55 км от Ксанти, отстои само на 36 км от Драма и е свързан напълно във всяко отношение с Драма и Драмското поле. Неестествена е и също така западната граница на епархията по р. Струма, защото и по десния бряг на тази река продължава неделимото Серско поле, естествената граница на което е по билото на планините Круша и Богданска, докъдето се е разпростирала епархията в миналото и откъдето е започнала Солунската епархия.

                                Светият Синод среща кадрови затруднения при назначаването на български свещеници, необходими за присъединените земи. Налага се да бъдат командировани и да се привлекат на служба свещеници пенсионери. В Драмска епархия на постоянно местослужение се назначават 66 енорийски свещеници, от които 3 са с висше образование, 14 със средно, 30 с незавършено средно и 19 с основно. Българските църковни власти не само че не проявяват национализъм и не приемат порочните методи на Гръцката православна църква в денационализирането на българското население, но проявяват и подчертан демократизъм. В селата с чисто гръцко население се разрешава на пребиваващите там гръцки свещеници да свещенодействуват и да извършват различни треби на християните, като се ползват от получените приходи [142].

                                С присъединяването на Беломорието към България се констатира, че независимо от гръцката политика за „изкореняване” на всичко българско, много традиции сред българското население и българите гръкомани, насадени още от борбите на Българската Екзархия, са запазени. Българското население е издигнало в миналото много храмове и параклиси в епархията. Нямат хубав външен вид, някои от тях са с по няколко стъпала в земята, но затова пък отвътре се отличават с голямо благолепие и украса.

                                В Драмската епархия има 288 храма и 88 параклиса, като в Драмската духовна околия те са: 169 храма и 56 параклиса в Серска духовна околия - 71 храма и 24 параклиса и в Демихисарска околия - 48 храма и 8 параклиса [143].

                                И в Драмската, и в Маронийската епархия селата, в които има българско население, пък било и с помътено национално съзнание, се отличават по нрав, обичаи и традиции. Това население посреща радушно идването и установяването на българските църковни власти. При посрещането им и голяма част от заварения клир от гръцка народност уверява, че с послушание и лоялност ще следва ръководствата и наредбите на новоустановените църковно-епархийски власи. Както първоначалните уверения, така и по-сетнешното поведение на една част от енорийските свещеници от гръцка народност показва, че то, гръцкото население, донякъде е надраснало анахроничното становище на Цариградската Патриаршия и на гръцките поместни църкви по т.нар. схизма [144].

                                В Маронийската епархия преди установяването на българската църковна власт е имало 139 енории и 120 енорийски свещеници. Общото число на православните къщи е 27 516, а на всички православни християни - 121 840. Образованието на заварените свещеници е ниско. От гръцките енорийски свещеници остават 102, като 18 се изселват доброволно [145].

                                По всяка вероятност по това време гръцките свещеници още намаляват или не всички са назначени на служба. В доклад ¹ 4990 от 23 май 1945 г. до Екзарх Стефан I за дейността на Маронийската епархия, през периода 1941 г. до септември 1944 г. архиерейски наместници са били 5 свещеници, 50 са били изпратени от старите предели и 33 енорийски свещеници са от местен произход, назначени на служба. Освен тях 9 чиновници, от които 5 духовни лица в Маронийската епархия и архиерейските наместничества са били също изпратени от старите предели или общо в епархията са служили 93 духовни лица [146].

                                За провеждане на духовното си влияние Маронийската епархия разполага с 258 храма, от които църкви - 135 и параклиси - 123. На територията на епархията има и 5 мъжки манастири и един девически метох [147].

                                Светият Синод не затваря гръцките църкви. Българската православна църква поема духовното влияние върху цялото християнско население. За развитие на църковното дело и за строителство и подобряване на църковния ограден фонд в областта през периода 1941-1944 г. са изразходвани 56 082 820 лв. [148]. Българската църковна власт, като отчита големия брой гръцко християнско население, не покрива Драмската и Маронийската епархия само с български свещеници. В някои села се назначават на служба и гръцки свещеници. Този демократизъм на българската църква и стремеж за създаване на добри условия за съвместен живот на всички християни в областта се посреща положително от населението. От това обаче се възползват една част от гръцките свещеници, които под булото на треби на църковната служба и в общуването си с гръцкото население провеждат противобългарска дейност [149].

                                Развитието на военните действия и особено разгромът на хитлеристките войски при Сталинград дават отражение на политическата обстановка и настроенията на населението в областта. Засилват се убежденията и вярата в поражението на Германия. Гръцката пропаганда все повече се стреми да внуши на населението, че Беломорието отново ще се върне към Гърция. Не така стои обаче въпросът в Западна Тракия. Надеждите сред населението, че България ще се изтегли от Беломорието все повече намаляват. Тези настроения са продиктувани както от исторически предпоставки, така и от цялата дейност на българските власти за развитие на областта. Всичко това засилва изселническите настроения и през пролетта на 1943 г. в Дедеагач се забелязва масово изселване на гръцки семейства [150].

                                През пролетта на 1943 г. независимо от очертаващия се прелом във войната и изменението на военностратегическата обстановка, не се забелязва адекватно на него изменение в настроенията на гръцкото население. Разгърнатата от българската държава политическа и стопанска дейност в Беломорието допринася значително за оформяне на убеждението в голяма част от гръцкото население, “че българската власт няма да отстъпи Беломорието и че гърците няма да бъдат оставени да живеят в територията на Царството” [151]. Това не е случайно. За всестранното развитие на Беломорската област българската държава през периода 1941-1944 г. изразходва 47 102 237 169 лв. [152].

                                Разгърнатата политическа и стопанска дейност за развитие и благоустрояване на Беломорието силно безпокоят гръцкото окупационно правителство. Постоянно под най-различни претексти то прави понякога крайно необосновани, изопачаващи историческата истина постъпки пред пълномощника на Германия за Гърция с цел ограничаване на българските усилия за всестранно развитие на областта. Понякога будят недоумение протести като следния: „българите нарочно са решили точно сега, посред войната, да провеждат в градовете на Източна Македония и Западна Тракия разхубавителни работи в голям мащаб” [153]. Българското правителство именно защото гледа на Беломорието не като на окупирана територия, а като на територия, която е върната към родината, пристъпва към негово „разхубавяване”. Пристъпва се към „разхубавителни работи”, понеже през годините на гръцкото управление в областта не е бил изграден нито един модерен водопровод, нито една канализационна мрежа, нито един заздравителен канал срещу малария. Няма нито един проучен и утвърден градоустройствен план. Положението на населените места е в крайно лошо състояние. За сметка на това са постигнати значителни резултати в гръцката асимилаторска политика и в българското денационализиране на областта.

                                Гръцкото окупационно правителство възприема линия на поведение, която се изразява в постоянни протести пред германските военни представители в Гърция срещу провежданата „разхубавителна” политика на България в Беломорието. Изложенията не само че са пълни в повечето случаи с тенденциозни и изопачени факти, но и почти винаги изобилстват с непочтени изрази по отношение на българската власт и българския народ [154]. Това поставя в неудобно положение и самите германски представители, които трябва да предоставят в оригинал въпросните изложения на българските дипломатически представители, за да може да се отговори. От друга страна, гръцкото окупационно правителство провежда дейност, която е насочена да злепостави и в крайна сметка да обтегне българско-германските отношения в района.

                                През войната българското стопанство изпитва големи затруднения в изхранването на населението. Това се отразява особено тежко върху градското население, но важи и за новоосвободените земи, в това число и за Беломорието. Снабдяването на областта с храни и стоки е силно затруднено поради още неизградената пътна мрежа за свързване с вътрешността на страната. За Беломорието са създадени два снабдителни пункта. Единият е Горна Джумая (да. Благоевград), откъдето се снабдяват Сяр, Правище, Зиляхово, Драма и вторият пункт е в Момчилград - за снабдяване на Гюмюрджина, Ксанти, Дедеагач и останалите селища [155].

                                Особено тежка е зимата на 1941 -1942 годила. Повишават се заболяемостта и смъртността. През юни 1942 г. гръцкото окупационно правителство в изложение до пълномощника на Райха в Атина посочва, че „смъртността в района (Беломорска област - бел.Д.Й.) сред гръцкото население се била покачила с 450 % в сравнение с предвоенната” [156]. Какво е положението в действителност? Най-релефно това може да се види от естественото нарастване на населението в градовете, където положението с изхранването е най-трудно. За март 1942 г. в страната от 11 административни области в резултат на повишената смъртност в четири области сред градското население не се регистрира прираст. Това са областите Беломорска, Врачанска, Русенска и Шуменска, където смъртността е по-висока от раждаемостта. Най-тежко е положението във Врачанска област, където от 83 242 души населението намалява с 41 души, Шуменска - от 168 207 намалява с 24, Беломорска - от 185 860 намалява със 17, Русенска - от 95 041 намалява с 2. Смъртността в България се увеличава във всички области в сравнение със същия период на 1941 година. В Бургаска област от 181 нараства на 213, във Врачанска - от 120 на 162, в Пловдивска - от 185 на 211, в Русенска - от 135 на 170, в София град - от 444 на 461, в Старозагорска - от 194 на 222, в Шуменска - от 247 на 295 [157]. Подобно е положението в страната и за другите месеци на годината. Вземаме данните за март 1942 г., понеже те са най-отрицателтгите за Беломорската област за цялата година. През другите месеци областта е в по-добро положение.

                                В същото време през „тази тежка зима в Гърция умират от глад 260 000 души... Пак поради същата причина броят на болните от туберкулоза достига 2,4 млн. души или общо 35 % от цялото население на Гърция” [158]. Независимо от тежкото положение, в което се намира България българското правителство не прави разлика за отделните административни области на страната и в изхранването на населението. По същество това спасява гръцкото население, останало в областта присъединена към България, от трагедията сполетяла народа на Гърция в окупираните от Германия и Италия области.

                                В резултат на германските постъпки Министерският съвет приема 22-ро постановление и извършва промени в наредбата за поданството, като се удължават сроковете за приемане на поданство [159]. Така се цели да се намали броят на бежанците от гръцки произход, които не желаят да приемат българско поданство. Нежеланието за приемане на българско поданство е съпроводено и от повишаване у гръцкото население от Източна Македония на оптимизма и надеждата от развитие на военните действия, на убедеността му в победата на съюзниците и разгрома на фашистка Германия [160].

                                При така създадената обстановка българското правителство решава да проведе през пролетта на 1943 г. преброяване на населението, за да види какви резултати са постигнати в изменение на демографската картина в Беломорска област.

                                По околии населението към 31 май 1943 г. се разпределя както следва: Гюмюрджинска - 108 656, Дедеагачка - 20 322, Дсмирхисарска 42 178, Драмска - 103 164, Зиляховска - 48 830, Кавалска - 50 923, Ксантийска - 86 423, Правишенска - 33 846, Саръшабанска - 26 264, Серска - 79 564, о-в Тасос - 16 462. Общо населението възлиза на 616 632 души. Освен това населението на присъединените населени места към околиите Златоградска е 1608 в Неврокопска - 14 475, Ивайловградска - 1031, Свиленградска - 3940, Петричка - 394, което възлиза на 21 448 души. Общо населението на присъединените към България територии в Беломорието възлиза на 638 080 души. По народност се разпределя по следния начин: българи християни - 101 538, българи мюсюлмани - 27 552, гърци - 415 444, с турцизирано съзнание - 69 145, арменци - 5853, цигани - 5797, и други 12 751 души [161].

                                Необходимо е да се отбележат няколко момента, като се сравняват цифрите между първото преброяване на населението през 1941 г. и това през 1943 година. За две години общо населението е намаляло с 11 339 души. В същото време българските християни преда всичко в резултат на преселниците, установили се на постоянно местожителство, нарастват с 57 787, българите мюсюлмани нарастват с 21 414 в резултат на работата на възрожденската организация „Родина” за избистряне на националното им съзнание, разграничаване от ислямизираното население със силно турцизирано съзнание. Гръцкото население в резултат на изселването намалява с 46 387 души. При извършване на преброяването е необходимо да се отбележат няколко момента. В резултат на промените във военнополитическата обстановка в света и засилената скрита пропаганда сред самото население една част от християнското българско население от местен произход се записва като гръцко [162]. Това е една по същество предохранителна мярка, взета от това население. При евентуална промяна и връщане на Беломорието към Гърция, изхождайки от миналото си, то иска да се предпази от изстъпления на националистическите гръцки елементи. Поради това цифрите едва ли най-реално отразяват истинската демографска картина. „За лошия нереален резултат от преброяването са виновни и преброителите, които на много места извършват своята работа крайно небрежно и недобросъвестно... само с равнодушно запитване: Какъв ще се запишеш.” [163] При установената система на преброяване една част от местните българи, предимно от Източна Македония, и при самото преброяване, след като са се записали за българи, отиват повторно и се записват за гърци [164]. Те изживяват дълбока, вътрешна драма. Да потвърдят ли, че са българи, или под чувството за самосъхранение и под натиска на гръцки националистически елементи и техните заплахи за разправа да се запишат за гърци?

                                *

                                През пролетта на 1943 г. все повече се засилва опасността от англо-американски десант. Поради това българското командване под натиска на фашистка Германия взема мерки за развръщане на въоръжените си сили, което засяга и тези в Беломорието. С това България все повече се ангажира във военно участие на страната на хитлерофашистката коалиция. За 16-а пехотна дивизия това се изразява в охранително-от-бранителни функции на беломорското крайбрежие. Развръщането на българските войски в Беломорието не може да се разглежда изолирано. Напротив то е продиктувано от вероятните планове за англо-американ-ски десант по Беломорския бряг. Опасенията за откриване на втори фронт на Балканите налага усилване на войските, отбраняващи беломорското крайбрежие, усъвършенствуване противодесантната отбрана за предотвратяване на евентуален англо-американски десант на Балканите. От германска страна се упражнява натиск върху българското държавно и военно ръководство за увеличаване на ангажираността на българската армия в стратегическата отбрана на полуострова. Тези въпроси са в центъра на разговорите между царя и Хитлер на 31 март и 1 април 1943 година [165]. Веднага след приключване на разговорите, на 2 април Главната квартира издава заповед до главнокомандващия на Югоизтока за организиране на отбраната [166]. С това не само се увеличава ангажираността на българската армия, но и все повече български войски в Беломорието са заставяни да изпълняват задачи пряко свързани с германските стратегически интереси.

                                На 22 април 1943 г. се извършва ново прегрупиране на войските, прикриващи българско-турската граница. Прикриването й от Дедеагач до Черно море се поема от една прикриваща армия в състав 2-ра, 5-а и 11 пехотна дивизия и 44-и пехотен полк. Мобилизирани са до 50-60 % от военновременния щат. От април 1943 г. 11-а пехотна дивизия е изпратена отново в Беломорието. Тя сменя 10-а пехотна дивизия, като се развръща от Дедеагач до с. Мандрица (срещу Димотишката област) [167].

                                През пролетта на 1943 г. германското командване се стреми да предоставя все по-голям относителен дял на българската армия в стратегическата отбрана на полуострова. Вермахтът изпитва все по-голяма нужда от сили, които да прехвърля на Източния фронт. В края на май е отправена покана до Борис III за нова среща с Хитлер. На 3 юни цар Борис заминава за Бертхоф [168]. По време на разговорите Хитлер упражнява натиск за увеличаване на ангажираността на българската войска с цел да се освободят германските части от Балканите. Всичко това води до още по-голяма обвързаност на България с фашистка Германия.

                                *

                                Разглежданият период е характерен с широка дейност на българското правителство за всестранно развитие на областта. От разгърнатата политическа, стопанска и културна дейност на българските власти се вижда, че те се отнасят към тези български земи, като към неразделна част от страната. Те инвестират големи средства, като чертаят перспективите за развитието на областга и ускореното й интегриране с останалата част на страната. В същото време политиката на българското правителство към гръцкото население в областта се оказва не най-удачната. Не се отчита голямата пъстрота на колонизираното християнско население и като не се избира диференциран подход към него, провежданата политика на българското правителство допринася за консолидирането на колонизираното население.

                                Българското правителство неудачно възприема някои от подходите на политиката, провеждана от гръцкото правителство между войните за елинизиране на Западна Тракия и Беломорска Македония. Предприетите мерки за заселване на българи в областта не дават желаните резултати. През пролетта на 1943 г. се достига върха, максимума на заселването. След това в резултат на изменението на военната обстановка в Европа желаещите българи да се заселят в Беломорието намалява. Не се изпълнява набелязания план за заселване на Беломорието с българи и реципрочно на тях изселване на гърци. По същество българското правителство се заема с една непосилна задача в условията на войната.

                                Българското правителство не поддържа военна „окупация” на Беломорската област. Българските войски се увеличават едва през пролетта на 1943 г., преди всичко в резултат на изменение на военнополитическата обстановка в света и засилване на необходимостта от изпълнение на външните функции на българската армия за прикритие на Беломорския бряг от евентуален противников десант, което води до още по-голяма обвързаност на България с фашистка Германия.
                                То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

                                Comment

                                Working...
                                X