Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Германският антисемитизъм

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    Германският антисемитизъм

    Темата е разработвана преди поне 12-13 години за друг форум. Основната канава съставят "История на антисемитизма" на Франсоа дьо Фонтет и "Съвременността" (Modern Times) на Пол Джонсън (Paul Johnson). Освен тях са ползвани и други източници, които вече съм забравил, мина все пак доста време.

    Антисемитизмът

    Терминът „антисемитизъм”, схващан като целенасочена враждебност срещу евреите, понякога прерастваща в организирани гонения, е рожба на Новото време и е въведен, изглежда, от Вилхелм Мар (1819-1904 г.) около 1880 г. Той е – доста знаменателно - немски журналист и политик, автор на „Der Sieg des Judentismus uber Germanentum” (Победата на юдаизма над германизма), където, обаче, независимо от декларираното в заглавието, изразява движение, насочено не толкова срещу юдаизма, колкото срещу силните културни и финансови позиции на евреите в модерните европейски общества. Самият термин, както е лесно да се забележи, съдържа противоречивост – «семитски» се отнася по-скоро за езици, отколкото за етнос (или раса) и антисемитизмът би трябвало да има не само антиеврейска, но и поне антиарабска насоченост.

    Спорен е и въпросът кога се появява самото явление, което днес е прието да наричаме антисемитизъм. Ако вярваме на Теодор Момзен (немски, отново, историк и политически деец), то антисемитизмът е “стар колкото самия юдаизъм”. Други също мислят така и проследяват корените чак до древен Египет, където ксенофобията спрямо евреите произтичала от асоциирането на последните с източните завоеватели, т. нар. хиксоси (те управляват Египет повече от столетие). Антипатията се градяла също и върху културни и религиозни различия, а някои от ритуалите (например пасхалните жертвоприношения на агнета) се считали от египтяните направо за светотатствени. Гръко-латинското общество в дохристиянската епоха също ги смятало за нечестив и асоциален народ отново изключително поради техните необичайни религиозни практики – за античния човек обрязването, шабатът, въздържането от свинско месо са напълно непонятни, а и монотеистичния характер на религията им е също причина за изолираност. Обаче представата все пак на античните автори за евреите е доста далеч от съвременната. Тя изобщо не включва нито расови, нито икономически елементи – евреите не са нито лихвари, нито скъперници, нито надменни и самодоволни богаташи. Обратно, доколкото ги споменават, авторите от епохата говорят за тях като за жалки мизерници и просяци, а основното чувство, което преобладава е презрението.

    С появата и най-вече с официалното признаване на християнството се навлиза в едно далеч по-остро противопоставяне – то се трансформира в една нова антисемитска апологетика, където централният аргумент е, разбира се, «богоубийството». Те са описвани ни повече, ни по-малко като «убийци на Господа, убийци на Пророците, непокорни и мразещи Бога... съюзници на Дявола, змийска порода, доносници, клеветници, замъглени мозъци, фарисейска закваска, сборище от демони, отвратителни, прокълнати твари, убиващи с камъни, врагове на всичко красиво». В IV век словесната риторика преминава в законово потвърждение – съборът в Елвира от 306 г. забранява смесените бракове между християни и евреи – и оттук насетне в следващите около 14 века репресивните мерки като правило се задълбочават. От забрана евреите да заемат обществени постове през конфискация на имуществото, телесни наказания и изгнание до обвинения в държавна измяна и обявяването им за роби за вечни времена с отнемане на децата им. Изобилстват, естествено, и живописни разкази за ритуални убийства на християни, извършвани от евреи, и за практикуването на други окултни ритуали.

    Същевременно именно през Средновековието се появява за първи път – а след това трайно се оформя - образът на евреина-лихвар. Повсеместните репресии и гонения не дават възможност на еврейската общност да се занимава с някакви форми на земеделие и, подобно на други разпръснати народи – финикийци, гърци, а в по-ново време арменци – те усвояват умението добре да боравят с пари, едничкото имущество, което може бързо да събереш и да вземеш със себе си. И докато в началните векове антисемитската идеология борави основно с религиозни аргументи, то постепенно именно финансовата им специализация започва да се превръща във все по-главно обвинение. Заедно с това започва, отначало с все още силен религиозен привкус, да си пробива път още една нова концепция – расовата. Тя твърди, че дори покръстеният евреин дълбоко в душата си остава все пак евреин, «един покръстен евреин може би е един католик повече, но не и един евреин по-малко», както жлъчно отбелязва Едуар Дрюмон, френски политически деец.

    Нито Великата схизма през 1054 г., нито по-късната Реформация в XVI век повлияват съществено ширещите се из Европа антисемитски гонения (освен може би в Англия и, отчасти, във Франция, където протестантските идеи водят до по-добро отношение към евреите; мюсюлманска Турция също се отнася търпимо към тях като «хора на Книгата» и не ги дели особено от християнските неверници). Първата значима «еманципация на евреите» идва с XVIII век, века на Просвещението – но далеч не навсякъде. Антисемитските настроения утихват по-забележимо там, където влиянието на Просвещението е по-изразено – но в страни като Полша и Русия погромите дори се засилват. Освен това и в «просветените» страни «разведряването» не трае дълго. От средата на XIX век във Франция, например, където не толкова отдавна Наполеон е направил евреите пълноправни французи, враждебността към тях не само се завръща, но и претърпява една ясна и изключително важна трансформация. Религиозната принадлежност на евреите към юдаизма, която в предишните столетия е играла водеща роля за аргументацията на антисемитите, вече не е актуална. Модерният антисемитизъм се превръща главно в расистко понятие, обрисуващо евреите като най-низшите човешки същества. Тази представа бързо се разпространява. Някъде през 80-те години на XIX век излиза двутомната «Еврейска Франция», която дава детайлно описание на евреина – «лицемер и предател». За една едничка година книгата претърпява 114 издания само във Франция, а и далеч не е единствената, която подробно развива темата. Краят на века и началото на следващия бележи окончателната еволюция на представата за евреите – те не принадлежат просто към определено вярване, а са еманация на най-долни и мерзки пороци, произтичащи от самата им същност.
    Човешката глупост е безпределна, защото разумът му е неограничен!

    #2
    Германският антисемитизъм

    В Германия, каквото и да разбираме под това название в началото на 19 век, антисемитизмът не е често явление. Русия е страната на антиеврейските погроми, Франция, Испания, Португалия са класическите антисемитски държави. Но не и Германия. Точно затова там има значителна еврейска общност. Обаче във втората половина на 19 век Германия се превръща в огромна и успешно развиваща се индустриална сила. Създава се многоброен промишлен пролетариат – а това е градско население, което не може да се управлява както селяните дотогава. Управляващата класа от земевладелци и военни не желае да сподели властта с тази ненадейно възникнала и бързо увеличаваща се прослойка. Необходимо е решение на това обществено противоречие. Бисмарк намира такова. Неговото решение е двустранно. От една страна, през 80-те години на 19 в. той разширява традиционните осигурителни услуги при Пруската монархия до мащаба на истинска социална държава – първата такава в света. Така патерналистичната традиция затвърждава у германците навика да предоставят на Държавата да мисли вместо тях и да възнаграждава послушните. От друга, след края на експанзионистичните си войни, за да спои вътрешното единство, той преднамерено създава предимно въображаеми чужди заплахи от “обкръжаване”. Така затваря нацията в един манталитет на постоянно обсадно положение и нарастваща подозрителност към всеки, различен от фолка. Бисмарк, да речем, знае как да управлява този изкуствен кошмар. Тези след него вече не знаят. Постепенно те самите започват да му вярват, ставайки жертви на растящия ирационализъм и страх, който сами са сътворили.

    Именно по такъв начин, не по-късно от края на първото десетилетие на XX в., управляващата група в Германия вече е успяла да раздуха един нов етнически национализъм. Между най-важните му елементи е антисемитизмът и не е далеч времето, когато той ще се превърне в негов крайъгълен камък. Но засега основната хранителна среда на германския национализъм е движението фолк.

    Германското фолк-движение датира още от времената на Наполеон. И още през 1817 г. вече изгаря “чужди” и “външни” книги, развращаващи “фолк-културата”. Защото един фолк притежава душа, произлизаща от естествената му родина - от нейния ландшафт, от тъмните и тайнствени гори, от цялата образност на националната митология. Ако ландшафтът някак бъде разрушен или пък фолкът се откъсне от него, душата умира. Евреите в никакъв случай не са фолк. Изгубили са душата си, защото им липсват “корени”. Един баварски професор по античността, Вилхелм Хайнрих Рил, разработва с голяма изобретателност това противопоставяне в серия томове, наречени “Земи и народи”, които издава през 50-те и 60-те години на 19 в. Единствената истинска основа на Фолка е селянинът. А пролетариатът, от друга страна, е създание на евреите. Това еврейско създание гради свой собствен ландшафт – гигантските шумни градове, изтръгвайки от корените им милиони хора. Крайният резултат ще е създаването на “световна буржуазия” и “световен пролетариат”, които в общ сговор ще унищожат всичко що има душа и е “естествено”. И на първо място това ще е германския ландшафт и германското селячество.

    Движението фолк отглежда и цяло котило “селски” романи, най-нашумелия от които е “Върколак” от някой си Херман Льоис, издаден 1910 г. В хода на 30-годишната война, селяните въстават срещу своите подтисници от градовете. Най-противни между тях са евреите, действуващи като лихвари, джамбази и посредници. Хитлер чете ненаситно такива романи. Особено любими са му тези на Дитер Еркхарт (именно той адаптира “Пер Гинт” на немски) и Вилхелм фон Поленц. Те и мнозина други поставят знак на тъждество между евреите и жестокостта и отчуждението на модерното индустриално общество.

    Така че на този етап германският национализъм и германският антисемитизъм в частност е в голяма степен едно движение “назад към селото”. Има специални фолк-училища, пропагандиращи живота сред природата. “Планински театри”, оформени в естествени амфитеатрални местности, се строят в планините. Те представят драматизирани фолк-ритуали и спектакли (и да, по-късно нацистите също ги правят в огромни мащаби). Авангард на антисемитизма са, както може да се очаква, младежките движения. Твърде популярното “Вандерфьогел” (Скитащи птици), дрънкането на китари, велотуризма, много бързо добиват антисемитска окраска. Движението “град-градина” се ръководи от яростния антисемит Теодор Фрич (1887-1936). Неговият “Антисемитски катехезис” претърпява 40 издания. Даже движението за слънчеви бани, под влиянието на арийските и нордически символи, придобива антисемитски привкус. Стига се до гротескни парадокси – в Германия от 20-те години, например, има два вида нудизъм: еврейски, символизиран от Жозефин Бейкър (?!), който е хетеросексуален, търгашески, космополитен, еротичен и аморален; и антисемитски, който е германски, фьолкиш, нордичен, безполов (или пък хомосексуален), чист и добродетелен.

    Казано накратко, модерният германския антисемитизъм, забъркан от най-разнородни съставки, в началните си фази е едно културно и художествено явление. Той е една форма на романтизма. Тъкмо така го определя и Ойген Дюринг, издател на “Ди Тат” (от 1912 г.), който лансира израза “нов романтизъм” като отговор на еврейския експресионизъм. “Ди Тат” е флагман на фолк-романтизма, а точно Дюринг се изхитря да превърне Ницше в антисемитски герой. “Германия” на Тацит пък е обърната в плодотворен фьолкиш текст. Най-много обаче си пати Дарвин, чийто трудове се разпъват на кръст за “научно” оправдание на расовите “закони” (докато Маркс пък ги ограбва заради „класовите”.)

    Обаче, освен тълкуватели, има и предостатъчно оригинални мислители и наставници. Пол дьо Лагард проповядва чисто германистична религия, не допускаща никакво християнство. Причината е, че християнството е юдаизирано от “равина” св. Павел. Юлиус Лангбен учи, че евреите, особено асимилираните, са “напаст и холера”, отравяща фолка. Те трябва да бъдат изтребени или превърнати в роби, впрочем заедно с други “долни” раси. Хюстън Стюарт Чембърлейн е на мнение, че Бог е разцъфтял в германската, а дяволът – в еврейската раса, полюсите на Доброто и Злото.Тевтонците са наследили гръцките аристократични идеали и римската любов към справедливостта и са добавили собствения си героизъм и сила на духа. Така че, само тяхна е ролята да се борят и унищожат единствената друга раса – еврейската, притежаваща подобна чистота и воля за власт. Нужно е “варварство” в германската самоотбрана срещу еврейския декаденс. През 1927 г. Хитлер го посещава, за да му целуне ръцете на смъртния одър. И тъй, “неусетно и полека” в периода до и по време на ПСВ се изяснява, че евреинът не е просто фигура от някаква си пошла комедия. Той всъщност е смъртен, неумолим враг. Обаче това е само началото. Защото поражението на Германия в ПСВ придава нов, невъобразим тласък на германския антисемитизъм.
    Човешката глупост е безпределна, защото разумът му е неограничен!

    Comment


      #3
      Германия е до голяма степен създание на пруския милитаризъм. Съответно по етажите на нейното управление преобладават униформи, ботуши и, разбира се, мущровка в прекия и преносен смисъл. При това положение е естествено, че създаването на нов европейски ред, в който Германия да доминира, се търси най–вече с военни средства. Войната от 1914 г. изглежда удобен повод. Германия я започва, движена едновременно от страх и от амбиция. И я завършва сред потреса и смазващия шок на поражението. Не просто е победена. Германия е унизена, опозорена и - в по-прагматичен аспект - фалирала, след опитите на победителите да я накарат да плати масрафа. Натрапените и условия в мирния договор от Версай ще имат печални до крайност политически и всякакви други последствия. Най-вече защото въоръжават националистическото ядро с много повече и по-истински поводи за недоволство, отколкото Германия е имала когато и да е преди 1914 г.

      Същевременно, войната и абсолютната чудовищност на деянията, извършени и от двете страни в конфликта, са подгряли етническия антагонизъм, който и преди нея е бил докаран до степен на ирационална омраза. Ирационалната омраза ражда и ирационални обяснения. Едно такова е германския мит за “ножа в гърба”, забит от цивилното пораженство и страхливост. Разбира се, никой във Вилхелмова Германия – най милитаризираното общество в света - не е бил способен да се противопостави на военните, камо ли да им забие нож в гърба. И сега, и още повече - тогава, представата, че цивилна сила е в състояние някак си да прекатури страховитата и всепроникваща германска военна машина, и то посред най-голямата война в световната история, е напълно абсурдна. Само че това е без значение. Може би в друго общество или в друго време подобни оправдания щяха да се възприемат като позорно и жалко малодушие от страна на тези, които са разпалили военната треска, вкарали са страната във война и после са я проиграли. В Германия през 1918 г. обаче, яростта и срамът от поражението чисто и просто откриват търсенето на чуждо предателство сред фолка.

      Евреите, даже и без допълнителни доказателства, автоматично влизат в ролята. Но освен това има и доказателства! Нима болшевизмът не е вдъхновен и воден от евреи? Кой е Ленин, ако не Исахар Цедерблум, чистокръвен евреин, както черно на бяло пише по вестниците? Не са ли много евреи между главните действащи лица в левичарския тероризъм, залял Германия през зимата на 1918-1919 г.? И как да се обясни приливът на евреи след войната? От Русия, от Полша, от изгубените германски територии тази паплач се стича към Ваймарската република – защо? Не е ли защото самата република е контролирана от еврейския капитал, зад гърба на който е световния ционизъм. Въобще не е ли целия този ваймарски режим, така ясно асоцииран с поражението и резултат от поражението, една юденрепублик?

      Тази параноя се вдъхновява от иначе забавната теория, че евреите господстват едновременно и в болшевизма, и в световната мрежа на капитала. Освен от вътрешна противоречивост, теорията страда и от липса на достатъчно доказани факти – общо кратно на световните конспиративни теории. Макар че наистина се изявяват в първите комунистически движения, евреите бързо губят почва при по-нататъшното им развитие. В частност в Русия, щом се укрепяват във властта, болшевиките полека-лека ги елиминират и след 1925 г. режимът се връща към антисемитската суровост на царизма. В самата Германия, много дейни при създаването на ГКП, те бързо са прочистени при масовизирането на партията. Между 500 кандидата на ГКП, издигнати за изборите през 1932 г., няма нито един евреин. В другия полюс големият бизнес в Германия на 20-те години е представен от Алфред Хугенберг и Германската Националистична Народна Партия, по начало антисемитска. В този период евреите всъщност не са били особено влиятелни в германските финанси или промишленост, а еврейските бизнесмени се държат встрани от политиката. Не са и във властта. Активни при създаването на Ваймарската република, след 1920 г. евреите нямат представители на високи постове – единственото изключение е Валтер Ратенау, убит през 1922 г.

      Обаче кой ти гледа фактите? От тях без друго няма полза, защото антисемитизмът е непроницаем за логика и доказателства. Евреите са “проблем”, а проблемът изисква “решения”. Такива не липсват. Предложенията варират от двойно облагане, изолация и връщане към системата на гетата до създаване на “еврейски” закони, предвиждащи обесване за нарушаването им. И непременно забрана на смесени бракове. Бестселърът на 1918 г. е книгата “Кръвни грехове”, описваща как богати евреи сквернят расовата чистота на една арийка. Призивите за изтребване на евреите стават чести и популярни, а антисемитски брошурки се издават в милионни тиражи. Стават и многобройни насилия, естествена последица от ерозията на законопослушанието, така характерно за германците преди войната. Има, разбира се, и ответна реакция. От опити за ултра-асимилация до създаване на бойни еврейски организации. Но ефекта е неизменно негативен и всяко поведение създава повече мъчнотии, отколкото отстранява. Ако се стремяг да се приобщят, евреите са подозирани в корист. Ако се съпротивляват, това се сочи като доказателство за необходимостта от крайни решения. Новините от Русия доливат масло в огъня и Червения терор идва като подарък на антисемитските екстремисти. Мюнхен, който е преживял болшевишко-еврейския терор на Курт Айзнер, социалист, убит през 1919 г., се превръща в антисемитската столица на Германия. Вестник “Мюнхенер Беобахтер”, на когото предстои кариера на нацистки официоз под името “Фьолкишер Беобахтер”, се специализира в разкази за червените жестокости. Някои са вестникарски преувеличения, но голяма част са си чиста истина. И са повод евреите да бъдат гонени не като невинни жертви, но като фактически или потенциални терористи. Именно болшевишките изстъпления са и основна храна за аргументите, които представят антисемитизма като “отбранителен”.

      Но 20-те години си напредват и приоритетите на антисемитската фразеология започват донякъде да се сменят. Причината: ужасяващата инфлация. Идва 1923 г. и всичко окончателно се сгромолясва. През лятото 7 долара струват 4 000 милиона марки, а към ноември дневната емисия достига 4 000 квинтилиона (т.е. число с осемнайсет нули). Милиони дребни собственици, а също притежателите на правителствени ценни книжа – и те са милиони - губят абсолютно всичко. Но има и печеливши - освен правителството, това са едрите земевладелци, които изплащат всичките си полици, и индустриалците, придобили на безценица основните активи и напълно освободили се от пасивите. Но никой не помисля да обвини облажилите се от тази гигантска измама - най-силно потерпевшите обвиняват за всичко Версайския договор и “еврейските спекуланти” – отчайващо указание за обществена тъпота.

      Сега няколко думи за едно подминавано, но съществено участие в антисемитския коктейл. Става дума за германската академична младеж.
      Разпространената неясно защо представа, че студентството по някакъв органичен начин е пазител на хуманния идеализъм, е най-малкото странна. Поне за Ваймарска Германия тя напълно се опровергава. Ако не броим запасните чинове, именно студентите представляват главния източник на жива сила за насилническия екстремизъм, ляв и десен, но особено за десния. Повечето студентски дружества изключват евреите още дори преди 1914 г. През 1919 г. братствата подписват “Айзенхаската резолюция”. Според нея расовото противопоставяне на евреите е непреодолимо и не се премахва чрез покръстване. На следващата година еврейските студенти са лишени от “честта” да се дуелират. Всъщност, студентите са по-големи антисемити отколкото работническата класа или буржоазията. През 20-те години в студентската политика господства дясното движение Хохшулринг. После го заменят нацистите. Те винаги са приети по-добре сред студентите, отколкото сред населението като цяло. Образованата младеж, тъкмо защото е образована с националистична митология, вижда в тях едно радикално движение. Студентите го харесват заради неговия егалитеризъм, но също заради неговия антисемитизъм.

      Междувременно, след ужасната криза от 1923 г., инфлацията е овладяна и в периода 1925 –1929 г. настъпва индустриално възраждане, доближаващо се до довоенното равнище. Безработицата намалява до 18 % през 1926 г. , а после на 8.8% през следващите две години. И веднага общественото напрежение спада и настъпва една относителна вътрешна стабилност. Това е многозначителен факт. Ваймарската република е демократична държавна структура, дори и в съвременен смисъл. Тя има добре изработена конституция, всеобщо избирателно право, свободен печат, синдикални организации, независим съд и прочие. Но тези демократични институции сами по себе си не са достатъчни, за да бъде възпрян етническия екстремизъм. Не и докато народът е обезверен, без работа и живее в несигурност и страх. Абсолютно необходимо е достатъчно видимо и “несимволично” увеличаване на общественото благосъстояние - за да може поне икономическите фактори да не работят в полза на политическите екстремисти.

      Уви, крахът на Уолстрийт слага край на този икономически разцвет. Безработицата стремително се увеличава и през зимата на 1932 г. вече има 6 милиона трайно безработни. Икономическата криза е в пълен ход. И въпреки всичко, унищожаването на Републиката не е предопрелено или фатално неизбежно. Колкото и да е слаба и непопулярна, тя сигурно би оцеляла. Така става с останалите страни около нея, които са не по-малко засегнати от кризата. Обаче нейната голяма трагедия и трагедията на целият останал свят е в това, че германският антисемитизъм създава и отглежда чудовище от изключителен калибър в лицето на Адолф Хитлер.

      Хитлер придобива своя антисемитизъм още преди 1914 г. във Виена от пангерманиста Георг фон Шьонерер. От него младият Адолф научава винаги да поставя “решението на еврейския въпрос” в самия център на политиката. Шьонерер ратува за въвеждането на антиеврейски закони, а последователите му носят на ланеца си значка с обесен евреин. Другият политик с огромно влияние над него тогава е християн-социалния кмет (на Виена) Карл Люгер, също антисемит. От Лудендорф пък Хитлер взема идеята за огромна експанзия на изток, която Брест-Литовския договор показва, че е възможна. Хитлер става ентусиазиран изразител на тази мечта, разширява я и я приспособява за да включи в нея “окончателното решение” на “еврейския въпрос”. Именно “окончателното решение” е най-големият отделен елемент в цялата му програма. Около тази ос се върти всичко останало, защото “решаването” на “еврейския въпрос” е необходимо и достатъчно условие за постигане на целите, които той си поставя.

      През 1923 г. историкът на културата Артур Мьолер ван дер Брук издава една блестяща книга, в която твърди, че германците са формирали Европа чрез техния първи Райх – средновековната империя. Тяхното второ творение - империята на Бисмарк - обаче е несполучливо. Допуснало е покварата на либерализма и затова е загинало. Но предстои друга възожност: чрез очистване на обществото от либерализма и капитализма да се построи една трета, окончателна държава, която ще въплъщава всички германски ценности и ще трае хилядолетия. И сам озаглавява това забележително упражнение по пророкуване “Третият Райх”.

      На 30 януари 1933 г. Адолф Хитлер става канцлер на Германия. Това е точката, отвъд която вече няма връщане. Прологът е свършил. Предстои драмата на най-голямото отделно взето престъпление в историята на човешкия род – всесъжжението на европейските евреи или холокост.
      Човешката глупост е безпределна, защото разумът му е неограничен!

      Comment

      Working...
      X