Йозеф Менгеле, някак си не мога да се съглася с вас, но пък и явно вашето мнение е продиктувано от някакви силно негативни чувства или към Великобритания като държава, или към англичаните като нация. Естествено, че когато говорим за Гояма политика, подобни чувства имат сравнително малко значение на фона на трайни геополитически интереси. Германската империя към обсъжданият момент би могла да извлече много от подходяща политика спрямо Великобритания, но условия за съюз между тях почти напълно отстъстват. И причините за това съвсем не са в това, че подобни отношения биха били "под достойнството на Германия", а по-скоро поради други причини (тук бих подчертал, че дори кайзерът, както и широки кръгове сред управниците се стремят към положение сходно с това на Великобритания, което означава, че донякъде се възхищават и завиждат на положението на последната, а в никакъв случай не я презират или нещо подобно; още повече това важи за следващият конфликт - ВСВ, когато Хитлер съвсем очевидно се стреми към съюз с Великобритания (но отново няма нужното покритие на интересите и склонност към компромис)).
Първо, британските интереси са насочени срещу развитието на Германската империя, защото последната от създаването си бързо разбалансира равновесието на силите на континента и започва все по-очевидно да доминира. А това е в рязко противоречие с външнополитическия континентален курс на Британската империя. Второ, има на лице ясно очертано търговско-икономическо противопоставяне между двете държави, което потенциално започва да застрашава доминирането на Британската империя.
Трето, военноморската програма, която Германската империя започва в началото на новия век съвсем очевидно разделя двете империи и представлява предизвикателство, отправено директно към "Повелителката на моретата".
Четвърто, въпреки близките роднински връзки между двамата монарси, кайзерът очевидно е в плен на силна амбиция да се сравнява с по-могъщия си роднина, пък и всячески завижда на положението му. Което го води до поредица от напълно погрешни външполитически и дипломатически действия.
Интересното е, че в конкретната ситуация не Германия има интерес от конфликт (във всеки случай пряк военен сблъсък) с Великобритания, а по-скоро последната има нужда от повод и континентални съюзници за това. Но въпреки всичко, именно Германската империя се изявява като агресор - до голяма степен за това е виновна недалновидната политика на кайзера и висшите управници.
Въобще, ако се върнем към обсъжданата напоследък в този форум тематика, интересно е, че поведението на Германската империя около и в навечерието на ПСВ е напълно неадекватно на интересите й, нещо повече, тя сама си налага ораза на тъпоумен милитаризиран народ от агресори - възможност, от която съюзническата пропаганда не пропуска да се възползва. Може би вина за това има неправилното тълкуване на събитията около създаването на Германската империя - грешка в интерпретацията, която спохожда не само кайзера, но и повечето висши правителствени чиновници и казано по-обобщено - управляващите. Явно те не схващат, че трите успешни войни, съпътствали обединението на Германия и създаването на нейният империум, са прецизно режисирани и балансирани и са били абсолютна политическа необходимост, а не важни сами по себе си външнополитически действия. От тогава та чак до края на ВСВ, Германия сякаш е обладана от самомнението за собствената си сила и мощ, и най-вече от схващането, че това трябва да е основата на нейната външна политика и да съпътства всеки акт на разширение на империума. НАпълно погрешно схващане, още повече, когато войните са започват и водят по принцип и по-скоро за да се "натрие нечий нос" или да се демонстрира груба сила. И в двата случая провалът е предварително набелязан. Впрочем, достатъчно показателен е фактът, че Германия за цялата история на съществуването си реално печели само тези три войни, в които се съчетават политически, идпломатически и вонен гений, но и предварителна внимателна преценка на всяко действие, което се провежда поради конкретна цел, а не от липса на разбиране на ситуацията и желание нещо да се прави.
Между другото, нито Германия и Франция са толкоз вековни врагове, нито временните съюзи на Великолбритания с някои германски княжестваса били толкова доминантен фактор, защото при всички случаи става въпрос за политически интереси и конкретни ситуации. Но от момента, в който Германия явно започва да се стреми към континентална хегемония, че и започва да се домогва към морска такава, то противоречието и с Великобритания е съвсем ясно очертано. Интересното е, че през ПСВ реално Германия няма конфликтни интереси нито с Франция, нито с Руската империя, а именно с Великобритания. Въпреки че реално действията й се насочват срещу Франция и Русия. Впрочем, същото не важи за Франция, която не толкова е "вековен враг" на Германия, колкото неизбежно е принудена да търси начин да си възвърне загубената "Национална чест". Сиреч тя е най-малко свободният участник и действията й са предопределени - при това, предопределени от недалновидността на кайзера и висшите немски военни, които правят следващата Френско-Гремнаска война абсолютна неизбежност.
Впрочем, още по-смешно е (ако не беше и достатъчно тъжно), че основната причина да се отнемат Елзас и Лотарингия, както и гарничните крепости като Мец, е именно за да се създаде напълно неизгодна в оперативно положение позиция за Франция, т.е., Греманската империя да може лесно и безппроблемно да се защитава срещу нея. А потенциалът на тази политическа стъпка въобще не е използван, въпреки че последиците от нея тегнат през цялото време над отношенията между двете държави по един напълно очевиден начин. Това има пряка връзка с предложения от Воланд и обсъждан в другата тема план за водене на война от Германската империя, защото тази диспозиция обезсмисля всякакви активни френски действия и германското военно планиране би могло напълно да се опре на този факт. Но се случва точно обратното, самата Германска имеприя действа като агресор, когато всъщност е в защитна позиция спрямо Франция и по този начин и прави твърде любезна услуга.
Първо, британските интереси са насочени срещу развитието на Германската империя, защото последната от създаването си бързо разбалансира равновесието на силите на континента и започва все по-очевидно да доминира. А това е в рязко противоречие с външнополитическия континентален курс на Британската империя. Второ, има на лице ясно очертано търговско-икономическо противопоставяне между двете държави, което потенциално започва да застрашава доминирането на Британската империя.
Трето, военноморската програма, която Германската империя започва в началото на новия век съвсем очевидно разделя двете империи и представлява предизвикателство, отправено директно към "Повелителката на моретата".
Четвърто, въпреки близките роднински връзки между двамата монарси, кайзерът очевидно е в плен на силна амбиция да се сравнява с по-могъщия си роднина, пък и всячески завижда на положението му. Което го води до поредица от напълно погрешни външполитически и дипломатически действия.
Интересното е, че в конкретната ситуация не Германия има интерес от конфликт (във всеки случай пряк военен сблъсък) с Великобритания, а по-скоро последната има нужда от повод и континентални съюзници за това. Но въпреки всичко, именно Германската империя се изявява като агресор - до голяма степен за това е виновна недалновидната политика на кайзера и висшите управници.
Въобще, ако се върнем към обсъжданата напоследък в този форум тематика, интересно е, че поведението на Германската империя около и в навечерието на ПСВ е напълно неадекватно на интересите й, нещо повече, тя сама си налага ораза на тъпоумен милитаризиран народ от агресори - възможност, от която съюзническата пропаганда не пропуска да се възползва. Може би вина за това има неправилното тълкуване на събитията около създаването на Германската империя - грешка в интерпретацията, която спохожда не само кайзера, но и повечето висши правителствени чиновници и казано по-обобщено - управляващите. Явно те не схващат, че трите успешни войни, съпътствали обединението на Германия и създаването на нейният империум, са прецизно режисирани и балансирани и са били абсолютна политическа необходимост, а не важни сами по себе си външнополитически действия. От тогава та чак до края на ВСВ, Германия сякаш е обладана от самомнението за собствената си сила и мощ, и най-вече от схващането, че това трябва да е основата на нейната външна политика и да съпътства всеки акт на разширение на империума. НАпълно погрешно схващане, още повече, когато войните са започват и водят по принцип и по-скоро за да се "натрие нечий нос" или да се демонстрира груба сила. И в двата случая провалът е предварително набелязан. Впрочем, достатъчно показателен е фактът, че Германия за цялата история на съществуването си реално печели само тези три войни, в които се съчетават политически, идпломатически и вонен гений, но и предварителна внимателна преценка на всяко действие, което се провежда поради конкретна цел, а не от липса на разбиране на ситуацията и желание нещо да се прави.
Между другото, нито Германия и Франция са толкоз вековни врагове, нито временните съюзи на Великолбритания с някои германски княжестваса били толкова доминантен фактор, защото при всички случаи става въпрос за политически интереси и конкретни ситуации. Но от момента, в който Германия явно започва да се стреми към континентална хегемония, че и започва да се домогва към морска такава, то противоречието и с Великобритания е съвсем ясно очертано. Интересното е, че през ПСВ реално Германия няма конфликтни интереси нито с Франция, нито с Руската империя, а именно с Великобритания. Въпреки че реално действията й се насочват срещу Франция и Русия. Впрочем, същото не важи за Франция, която не толкова е "вековен враг" на Германия, колкото неизбежно е принудена да търси начин да си възвърне загубената "Национална чест". Сиреч тя е най-малко свободният участник и действията й са предопределени - при това, предопределени от недалновидността на кайзера и висшите немски военни, които правят следващата Френско-Гремнаска война абсолютна неизбежност.
Впрочем, още по-смешно е (ако не беше и достатъчно тъжно), че основната причина да се отнемат Елзас и Лотарингия, както и гарничните крепости като Мец, е именно за да се създаде напълно неизгодна в оперативно положение позиция за Франция, т.е., Греманската империя да може лесно и безппроблемно да се защитава срещу нея. А потенциалът на тази политическа стъпка въобще не е използван, въпреки че последиците от нея тегнат през цялото време над отношенията между двете държави по един напълно очевиден начин. Това има пряка връзка с предложения от Воланд и обсъждан в другата тема план за водене на война от Германската империя, защото тази диспозиция обезсмисля всякакви активни френски действия и германското военно планиране би могло напълно да се опре на този факт. Но се случва точно обратното, самата Германска имеприя действа като агресор, когато всъщност е в защитна позиция спрямо Франция и по този начин и прави твърде любезна услуга.
Comment