Преди известно време покрай ученето ми попадна едно домашно на хуманитарния профил за външната политика на България в този период. За това задигнах това домашно от една моя съученичка (която го е направила много добре), добавих една доза критика към Симеон и реших да го покажа тук. Според мен много добре се обобщава периода на ниво материал от 12 клас, като след него бих искал да питам за няколко въпроса и детайла.
Оригиналната авторка известно време имаше ник haljasko тук във форума, нейно дело е и всичко освен Симеон (просто не съм му фен на човека след 912 год.). Надявам се да ви е интересно
В най-първия си етап целта на българската външна политика (680-681г.) е създаването на държавата. Като всички номадски племена, българите проявяват стремеж към усядане и през 660те-670те, в търсене на по-добри земи от блатистата местност Онгъла и притиснати от хазарите на североизток, систематично нападат византийската област Малка Скития на юг. В отговор, през лятото на 680 г. тогавашният византийски император Константин IV Погонат предприема поход срещу българите, но войските му са обърнати в бягство и до есента на 680 г. българите стигат до Стара планина и сключват договор със Седемте славянски племена и северите. През пролетта на следващата 681 година българите сключват мирен договор с Византия, според който получават право на политическо обединение на север от Стара планина и византийците плащат за мира си под формата на данък. Официално признаване на държавата няма, защото българите не са християни, а в очите на Византия християнството е задължителен елемент от държавността. Въпреки това, де факто държавата е призната, защото Византия й плаща данък – елемент, който отсъства от нормалните федератски договори. Заради това и договорът от 681г. е смятан от повечето историци за началото на българската държава.
От този момент насетне нейната външна политика преминава през множество етапи, всеки със своите цели, принципи и посоки: етапи на утвърждаване и укрепване на новата държава(681-721), на вътрешна и външна криза (750-те), ново укрепване и стремеж за присъединяване на славянски племена от българската група(766-852), на смут и бунтове предизвикани от приемането на християнството и тяхното преодоляване (863-897) и на политическо могъщество (897-927).
През втория етап (681-721г.) основни цели на българската външна политика са укрепването на държавата и утвърждаването й в международен план. Укрепването започва при управлението на Аспарух (681-700/1г) с първото териториално разширение след войната с аварите и присъединяването на тимочаните към държавата. Така той не само разширява държавата, но и поставя началото на по-късно ярко проявена тенденция в българската външна политика към привличане на славяни от така наречената „българска” група и етнически, и териториално. Поглед върху войните на Аспарух, водени във всички посоки – на юг срещу Византия, на северозапад срещу аварите и на североизток срещу хазарите – илюстрират отлично затвърждаването на граница спрямо всички основни съседи. Започнатото от Аспарух укрепване продължава при хан Тервел (700/1-718/721г.) с получаването на областта Загоре през 705г., която е с огромно стратегическо значение за по-нататъшното развитие на държавата поради близостта й с Черноморските крепости, а и за укрепването на България, тъй като при евентуално внезапно нападение от юг би могла да осигури време за укрепяването на Стара планина и защитаването на столицата Плиска. Тази полза бързо се доказва, когато през 708 год. Византийските войски са разбити при Анхиало. Тервел постига и другата цел, по-ясно признание на държавата чрез договора си с Византия от 716г., който потвърждава Загоре като българска територия, налага ежегоден данък на Византия за България, постановява, че двете държави трябва да си разменят политическите бегълци, и урежда помежду им мита и такси. Този договор, очевидно между две независими държави, косвено признава българската държава за такава. Активната намеса на хан Тервел във вътрешната византийска политика чрез подкрепата за Юстиниан II подпомага и обуславянето на България като важен фактор и силa, с която всеки бъдещ император трябва да се съобразява. Допълнително утвърждение, вече в международен план, българите получават през пролетта на 718г. с критичната си помощ за Константинопол по време на арабската обсада. Тази победа, възпряла арабската експанзия от югоизток, извоюва международен авторитет на българската държава. С една битка хан Тервел става един от малкото българи, повлияли решаващо на бъдещето развитие на европейската цивилизация – вторият Рим е спасен и гибелта му е отложена с 8 века.
След смъртта на Тервел (718/721г.) в продължение на трийсетина години (до 754г.) византийските източници мълчат по отношение на българите. Това довежда до мисълта, че в това време е царял мир, който допълнително е спомогнал за вътрешното укрепване на българската държава и е довел до устойчивост, която в последствие помага за преодоляването на настъпилата криза.
Кризата, започнала с преврат в държавата през 754г., добива външнополитически измерения след като през 755г. византийският император Константин V Копроним поема на първия от общо девет похода срещу българите и връща Загоре за империята. Последвалите продължителни византийски нападения – не само военни, но и съдаване на интриги в Плиска, породени от амбицията на Константин V да унищожи българите, омаломощават държавата. В този кризисен период целите на външната политика са насочени към оцеляване и излизане от кризата, но също има и някои амбициозни проекти като например опитите на хановете Телериг (през 774г.) и Кардам (през 791г.) да привлекат славяни от „българската” група, политика, чиито корени могат да се набележат още у Аспарух и която по-късно се превръща в основа на българската външна политика. Началото на излизането от кризата настъпва със смъртта на Константин V, чиито наследник не продължава политиката му срещу българите. При липсата на постоянен масиран външен натиск, хан Кардам окончателно преодолява кризата и българската държава влиза в офанзива, възвръщайки областта Загоре и данъка на Византия.
В следващия си етап българската външна политика (803-852г.) окончателно се обособява в две основни посоки: северозапад (Панония) и юг-югозапад (Тракия и Македония). Обща цел и в двете посоки е отново стремежът към привличане на славяни от така наречената „българска” група както териториално, така и етнически. Причината за тази цел е че славяните са изключително важни политически обекти в Европа през девети век. Поради големия брой (една трета от населението) и все още недостатъчната държавна организираност на славяните, контролът върху тях, културен или политически, би довел до доминиране в Европа. Затова и външната политика на българската държава през този етап се стреми към присъединяване на славяни и в двете посоки.
Има обаче и други цели. На юг-югозапад, освен славяните от „българската” група, са и Куберовите българи. Стремежът към привличане на двете групи личи в политиката на хан Крум от похода му по долината на река Струма (807г.), превземането на Сердика (809г.), която е важен стратегически център към Македония, и усилените кампании на юг в Тракия (811-813г.), където най-често се сблъскват българските и византийските армии заради интересите на българите на югозапада. След Крум се забелязва приемственост на целите. Мирът, подписан от Омуртаг с Византия през 815г., е необходим за усвояване на вече постигнатото и подготовка за бъдещи акции. Постигнатото високо ниво на централизация на държавата при хан Омуртаг бързо се превръща и във външнополитически капитал. Целите на юг и югозапад са същите и при хан Маламир (превзел Филипопол през 832г.) и хан Пресиян (завоювал Филипи през 837/8г., а в периода 840-843г. – почти цяла Македония и част от Албания), които оползотворяват постигната стабилност като водят добре организирани военни кампании. Зад всички военни действия на юг и югозапад стои основната цел да се присъединят славяните от „българската” група и Куберовите българи. Не трябва да се забравя, че именно в Македония се намира и най-многобройната група славяни, а оттам и най-апетитната цел за българските владетели.
Приемственост в политиката има и в другата основна посока, на север-северозапад, където цели са отново славяните, но също панонските българи. Освен тези етнически причини, присъединяването на тези две групи би довело и до контрол над така наречения „Степният коридор” между Карпатите и Дунав, който осигурява контрол върху пътя на Великото преселение на народите и буфер в случай на нападение от североизток срещу централните части на България и столицата Плиска. След като хан Крум постига тези цели през 805г., доунищожавайки Аварския хаганат, наследниците му се стремят да съхранят вече постигнато. Пример за това е политиката на хан Омуртаг, който първо чрез дипломатически опити (824, 825, 826г.), а в последствие и чрез военни походи (827, 829г.) възвръща откъсналите се през 818г. славянски племена. Стремежът за запазване на северните позиции е причината и хан Пресиян, а по-късно и Борис, да застават на страната на слабите (Великоморавия) срещу Немското кралство, за да предотвратят в перспектива военния и политически натиск върху българската държава. Далеч по-неуспешно направление от югозападното, постоянните военни загуби в тази насока водят и в двата случая до преориентиране на политиката на север, пример за което е и мирният договор между Пресиян и Людовик Немски от 845г.
В първата част от езическия период на своето управление (852-856г.) хан Борис се опитва да продължи политиката на своите предшественици на север и, също като Пресиян и по същите причини, сключва съюз с по-слабата Великоморавия срещу Немското кралство. След загубата в този конфликт, последвалата през 855-856г. война на юг с Византия и мира от 856г., с който държавата губи излаза на Бяло море при Филипи, Родопската област, Филипопол, Черноморските крепости и дори Загоре, Борис за дълго се отказва от активна външна политика и военни действия в продължение на няколко години.
През втората част от езическия период на управлението си (856-863г.) Борис преориентира политиката си на север и добавя още една цел: приемането на християнството. За това решение влияят редица външнополитически причини и фактори. По-голямата част от Европа е вече християнска, почти всички съседи на държавата са християни или в процес на християнизация, а и отношението към езическите държави е враждебно и недоверчиво, което би могло да застраши съществуването на държавата. Множеството военни загуби, а също и християнският „обръч” около България, който би могъл във всеки момент да се превърне в антибългарска / антиезическа коалиция, поставя държавата в много крехко международно положение. Всичко това убеждава Борис да добави още една цел към подсигуряването на северните позиции, което личи и в договора с Немското кралство срещу Великоморавия от 862г., с който Борис се съгласява и да приеме християнството от Немското кралство. По този начин обаче българите се намесват в съперничеството за религиозно влияние между новия си съюзник и Византия. България е византийски диоцез, който Немското кралство иска (и е на път) да „открадне”. Великоморавия от друга страна е диоцез на Немското кралство, който Византия иска да отнеме. Когато в края на 862г. Великоморавия моли Византия за военнополитическа помощ срещу българите и покръстване на славянски език, Византия се отзовава заради двойната възможност да открадне чужд и да опази свой диоцез и през лятото на 863г. напада България при изключително неблагоприятни за българите условия – разбита е войската на Расате срещу сърбите, а основните български сили са на северозапад; страната е претърпяла земетресение, суша, глад и скакалци.. Така византийците с лекота налагат условия (дори не пресичат границата), според които Борис трябва да скъса договора с Немското кралство, да остави Великоморавия на мира и да приеме християнството от империята.
След 863г., до края на управлението му през 889г., външната политика на Борис се променя коренно. Търси се мир с всички, за да могат да се извършат драстични вътрешни промени – най-значимата от които е може би масовото въвеждане на християнството (864г.). Приемането на християнството обаче води до проблеми, най-значимите от които са твърде засиленото имперско влияние и опозицията на прабългарската аристокрация. След последвалия бунт на боилите от 865г, Борис търси решение на проблемите и го намира в самостоятелността на българска църква. В последствие външната му политика през периода 865-870г. е предимно лавиране между Константинопол и Рим в опит тази цел да бъде постигната. След отказа на Константинопол, през 866г. Борис се пренасочва към Рим, но няколко папски мисии в Плиска през 866-870г. изясняват конфликта на интереси: българският княз иска самостоятелна църква, докато папата иска контрол върху България, както става ясно от отказа му да ръкоположи епископ Формоза или дякон Марин за глава на българската църква. Освен това Борис осъзнава, че римският папоцезаризъм, духовната над светската власт, е по-неподходящ за целите му от византийския цезаропапизъм. Поради тези причини през 869г. Борис отново се пренасочва към Византия, вече в силна позиция спрямо нея, и на Осмия вселенския събор в Константинопол (869-870г.) българите минават под покровителството на империята и получават самостоятелна църква. Целта на Борис обаче е напълно постигната десет години по-късно, на Фотиевия събор през 880г., когато църквата в Константинопол прави своеобразен жест на сдобряване към Римската и премахва българската църква от Византийските епархийски списъци. Така българската епископия постига още по-голяма самостоятелност. За да е сигурен, че наследниците му ще продължат делото му, Борис се оттегля в манастир, но през 892г. синът му Владимир-Расате преориентира външната политика като сключва договор с немския крал срещу Великоморавия и се опитва да върне езичеството, заради което баща му го сваля с преврат, свиква Преславски църковно-народен събор (893г.) и поставя третия си син Симеон на трона.
В първия период от управлението му (893г.-912/3г.), външнополитическите цели на Симеон са до голяма степен в унисон с традиционните през девети век насоки в българската политика. Той отстоява икономическите и териториалните позиции на държавата, което се налага още в началото на управлението му заради преместването на българските тържища от Константинопол в по-скъпия Солун, където българите нямат традиции и име. За да защити икономическите интереси на държавата си, Симеон повежда война (894г.), в която си служи с имперски дипломатични похвати: обръща печенегите срещу привлечените от Византия маджари и протраква преговорите, когато е в неблагоприятна позиция. Така Симеон отстоява икономическите позиции на България и териториите й на север. Освен това в края на девети и началото на десети век той активизира политиката на югозапад, където през 904г. постига големи успехи само като не влиза в сринатия от пиратски флот Солун и в замяна получава огромни територии. Постигнал успех и в тази посока, Симеон прекарва единствените мирни години от своето управление до 913г.
През втория период от управлението си (912/3-927г.) Симеон се стреми да наложи личностната си амбиция да управлява от свое име в Константинопол и ориентира цялата си външна политика и държавни ресурси около тази цел. Симеон използва отказа на регента Александър да плати данък през 913г., за да обсади Константинопол и постави условията си за титла „цар” и годеж на дъщеря му с императора, който би го довел до властта. Разтурването на споразумението за годеж през 914г. кара Симеон да оказва постоянен масиран натиск над империята с цел да го върне и в периода 914-915г. той опустошава Тракия, а Одрин превзема три пъти през 915, 919 и 925г. След грандиозната си победа при Ахелой на 20 август 917г. Симеон добива още повече самочувствие и на Втория Преславски събор през 918г. се провъзгласява за цар, а българската църква – за патриаршия. Въпреки всички тези усилия обаче споразумението за годеж от 913г. не е върнато, друг жени дъщеря си за императора и Симеон е принуден да преследва амбициите си по трудния начин чрез множество опити за превземане на Константинопол в периода 920-922г. През последните години от управлението си (923-927г.) Симеон навярно започва да разбира, че няма да постигне целта си, но въпреки това не се отказва и присъствието на папски пратеници в Плиска през 926/7г. е най-вероятно опит за споразумение да бъде коронясан за император в замяна на религиозно влияние в България. До решение обаче не се стига, тъй като смъртта му на 27 май 927г. поставя край на амбициите му. Отличителен белег на външната политика през този период е че въпреки многобройните завоевания Симеон не интегрира новопревзетите райони в българската държава, а просто ги опустошава. Това от своя страна води до изключително негативни последици, защото срещу огромните загуби по време на войните в крайна сметка България не получава нищо, а границите й остават на равнището от 913 година. Така външната политика през втория период на управлението на цар Симеон изтощава държавата без да постигне каквато и да било крайна цел и без да има някаква дългосрочна перспектива.
Смъртта на Симеон бележи края на период, в който външната политика на българската държава преминава през множество етапи: създаване, укрепване, кризи и ново укрепване, вместване в християнска Европа и политическо могъщество. През целия този период се забелязва една интересна тенденция. Владетелите, които си поставят общодържавни цели и следват последователна и приемствена политика, успяват да постигнат значими държавни цели. От друга стана, тези които преследват личностни цели, повличат цялата българска държава. И така, като хан Вимех, чиито преврат през 755г. води до криза в България, Симеон, с петнадесетгодишното си загуба на ресурси за непостижимата си лична амбиция, ще доведе до началото на края на Първата българска държава.
Сега и няколко въпроса:
1. Има ли сведения за контакти между България и куберовите/панонските прабългари? А със съседните славянски племена (има няколко наши кампании в тяхна подкрепа, но аз питам за подробности)?
2. Има ли някакви подробни сведения какво става със северната/североизточната граница в периода 852-927? Осбено интересно ми е какво е положението след като нападат маджарите и Симеон ги разбива с помощта на печенегите - тоест къде точно се заселват печенегите по това време и как маджарите стигат до Великоморавия - чисто географски явно трябва да са поунищожили земите на България в Карпатите. Накратко, аз обвинявам Симеон, че твърде много занемарява отвъддунавските владения и по този начин улеснява нападения от тази посока + изчерпва ресурса на държавата за свои лични цели. Съгласни ли сте?
П.П. Зная че последното е говорено в темата за Отвъдунавските владения, но там основно се говореше за ВБЦ, а в случая аз питам за ПБЦ.
Оригиналната авторка известно време имаше ник haljasko тук във форума, нейно дело е и всичко освен Симеон (просто не съм му фен на човека след 912 год.). Надявам се да ви е интересно
В най-първия си етап целта на българската външна политика (680-681г.) е създаването на държавата. Като всички номадски племена, българите проявяват стремеж към усядане и през 660те-670те, в търсене на по-добри земи от блатистата местност Онгъла и притиснати от хазарите на североизток, систематично нападат византийската област Малка Скития на юг. В отговор, през лятото на 680 г. тогавашният византийски император Константин IV Погонат предприема поход срещу българите, но войските му са обърнати в бягство и до есента на 680 г. българите стигат до Стара планина и сключват договор със Седемте славянски племена и северите. През пролетта на следващата 681 година българите сключват мирен договор с Византия, според който получават право на политическо обединение на север от Стара планина и византийците плащат за мира си под формата на данък. Официално признаване на държавата няма, защото българите не са християни, а в очите на Византия християнството е задължителен елемент от държавността. Въпреки това, де факто държавата е призната, защото Византия й плаща данък – елемент, който отсъства от нормалните федератски договори. Заради това и договорът от 681г. е смятан от повечето историци за началото на българската държава.
От този момент насетне нейната външна политика преминава през множество етапи, всеки със своите цели, принципи и посоки: етапи на утвърждаване и укрепване на новата държава(681-721), на вътрешна и външна криза (750-те), ново укрепване и стремеж за присъединяване на славянски племена от българската група(766-852), на смут и бунтове предизвикани от приемането на християнството и тяхното преодоляване (863-897) и на политическо могъщество (897-927).
През втория етап (681-721г.) основни цели на българската външна политика са укрепването на държавата и утвърждаването й в международен план. Укрепването започва при управлението на Аспарух (681-700/1г) с първото териториално разширение след войната с аварите и присъединяването на тимочаните към държавата. Така той не само разширява държавата, но и поставя началото на по-късно ярко проявена тенденция в българската външна политика към привличане на славяни от така наречената „българска” група и етнически, и териториално. Поглед върху войните на Аспарух, водени във всички посоки – на юг срещу Византия, на северозапад срещу аварите и на североизток срещу хазарите – илюстрират отлично затвърждаването на граница спрямо всички основни съседи. Започнатото от Аспарух укрепване продължава при хан Тервел (700/1-718/721г.) с получаването на областта Загоре през 705г., която е с огромно стратегическо значение за по-нататъшното развитие на държавата поради близостта й с Черноморските крепости, а и за укрепването на България, тъй като при евентуално внезапно нападение от юг би могла да осигури време за укрепяването на Стара планина и защитаването на столицата Плиска. Тази полза бързо се доказва, когато през 708 год. Византийските войски са разбити при Анхиало. Тервел постига и другата цел, по-ясно признание на държавата чрез договора си с Византия от 716г., който потвърждава Загоре като българска територия, налага ежегоден данък на Византия за България, постановява, че двете държави трябва да си разменят политическите бегълци, и урежда помежду им мита и такси. Този договор, очевидно между две независими държави, косвено признава българската държава за такава. Активната намеса на хан Тервел във вътрешната византийска политика чрез подкрепата за Юстиниан II подпомага и обуславянето на България като важен фактор и силa, с която всеки бъдещ император трябва да се съобразява. Допълнително утвърждение, вече в международен план, българите получават през пролетта на 718г. с критичната си помощ за Константинопол по време на арабската обсада. Тази победа, възпряла арабската експанзия от югоизток, извоюва международен авторитет на българската държава. С една битка хан Тервел става един от малкото българи, повлияли решаващо на бъдещето развитие на европейската цивилизация – вторият Рим е спасен и гибелта му е отложена с 8 века.
След смъртта на Тервел (718/721г.) в продължение на трийсетина години (до 754г.) византийските източници мълчат по отношение на българите. Това довежда до мисълта, че в това време е царял мир, който допълнително е спомогнал за вътрешното укрепване на българската държава и е довел до устойчивост, която в последствие помага за преодоляването на настъпилата криза.
Кризата, започнала с преврат в държавата през 754г., добива външнополитически измерения след като през 755г. византийският император Константин V Копроним поема на първия от общо девет похода срещу българите и връща Загоре за империята. Последвалите продължителни византийски нападения – не само военни, но и съдаване на интриги в Плиска, породени от амбицията на Константин V да унищожи българите, омаломощават държавата. В този кризисен период целите на външната политика са насочени към оцеляване и излизане от кризата, но също има и някои амбициозни проекти като например опитите на хановете Телериг (през 774г.) и Кардам (през 791г.) да привлекат славяни от „българската” група, политика, чиито корени могат да се набележат още у Аспарух и която по-късно се превръща в основа на българската външна политика. Началото на излизането от кризата настъпва със смъртта на Константин V, чиито наследник не продължава политиката му срещу българите. При липсата на постоянен масиран външен натиск, хан Кардам окончателно преодолява кризата и българската държава влиза в офанзива, възвръщайки областта Загоре и данъка на Византия.
В следващия си етап българската външна политика (803-852г.) окончателно се обособява в две основни посоки: северозапад (Панония) и юг-югозапад (Тракия и Македония). Обща цел и в двете посоки е отново стремежът към привличане на славяни от така наречената „българска” група както териториално, така и етнически. Причината за тази цел е че славяните са изключително важни политически обекти в Европа през девети век. Поради големия брой (една трета от населението) и все още недостатъчната държавна организираност на славяните, контролът върху тях, културен или политически, би довел до доминиране в Европа. Затова и външната политика на българската държава през този етап се стреми към присъединяване на славяни и в двете посоки.
Има обаче и други цели. На юг-югозапад, освен славяните от „българската” група, са и Куберовите българи. Стремежът към привличане на двете групи личи в политиката на хан Крум от похода му по долината на река Струма (807г.), превземането на Сердика (809г.), която е важен стратегически център към Македония, и усилените кампании на юг в Тракия (811-813г.), където най-често се сблъскват българските и византийските армии заради интересите на българите на югозапада. След Крум се забелязва приемственост на целите. Мирът, подписан от Омуртаг с Византия през 815г., е необходим за усвояване на вече постигнатото и подготовка за бъдещи акции. Постигнатото високо ниво на централизация на държавата при хан Омуртаг бързо се превръща и във външнополитически капитал. Целите на юг и югозапад са същите и при хан Маламир (превзел Филипопол през 832г.) и хан Пресиян (завоювал Филипи през 837/8г., а в периода 840-843г. – почти цяла Македония и част от Албания), които оползотворяват постигната стабилност като водят добре организирани военни кампании. Зад всички военни действия на юг и югозапад стои основната цел да се присъединят славяните от „българската” група и Куберовите българи. Не трябва да се забравя, че именно в Македония се намира и най-многобройната група славяни, а оттам и най-апетитната цел за българските владетели.
Приемственост в политиката има и в другата основна посока, на север-северозапад, където цели са отново славяните, но също панонските българи. Освен тези етнически причини, присъединяването на тези две групи би довело и до контрол над така наречения „Степният коридор” между Карпатите и Дунав, който осигурява контрол върху пътя на Великото преселение на народите и буфер в случай на нападение от североизток срещу централните части на България и столицата Плиска. След като хан Крум постига тези цели през 805г., доунищожавайки Аварския хаганат, наследниците му се стремят да съхранят вече постигнато. Пример за това е политиката на хан Омуртаг, който първо чрез дипломатически опити (824, 825, 826г.), а в последствие и чрез военни походи (827, 829г.) възвръща откъсналите се през 818г. славянски племена. Стремежът за запазване на северните позиции е причината и хан Пресиян, а по-късно и Борис, да застават на страната на слабите (Великоморавия) срещу Немското кралство, за да предотвратят в перспектива военния и политически натиск върху българската държава. Далеч по-неуспешно направление от югозападното, постоянните военни загуби в тази насока водят и в двата случая до преориентиране на политиката на север, пример за което е и мирният договор между Пресиян и Людовик Немски от 845г.
В първата част от езическия период на своето управление (852-856г.) хан Борис се опитва да продължи политиката на своите предшественици на север и, също като Пресиян и по същите причини, сключва съюз с по-слабата Великоморавия срещу Немското кралство. След загубата в този конфликт, последвалата през 855-856г. война на юг с Византия и мира от 856г., с който държавата губи излаза на Бяло море при Филипи, Родопската област, Филипопол, Черноморските крепости и дори Загоре, Борис за дълго се отказва от активна външна политика и военни действия в продължение на няколко години.
През втората част от езическия период на управлението си (856-863г.) Борис преориентира политиката си на север и добавя още една цел: приемането на християнството. За това решение влияят редица външнополитически причини и фактори. По-голямата част от Европа е вече християнска, почти всички съседи на държавата са християни или в процес на християнизация, а и отношението към езическите държави е враждебно и недоверчиво, което би могло да застраши съществуването на държавата. Множеството военни загуби, а също и християнският „обръч” около България, който би могъл във всеки момент да се превърне в антибългарска / антиезическа коалиция, поставя държавата в много крехко международно положение. Всичко това убеждава Борис да добави още една цел към подсигуряването на северните позиции, което личи и в договора с Немското кралство срещу Великоморавия от 862г., с който Борис се съгласява и да приеме християнството от Немското кралство. По този начин обаче българите се намесват в съперничеството за религиозно влияние между новия си съюзник и Византия. България е византийски диоцез, който Немското кралство иска (и е на път) да „открадне”. Великоморавия от друга страна е диоцез на Немското кралство, който Византия иска да отнеме. Когато в края на 862г. Великоморавия моли Византия за военнополитическа помощ срещу българите и покръстване на славянски език, Византия се отзовава заради двойната възможност да открадне чужд и да опази свой диоцез и през лятото на 863г. напада България при изключително неблагоприятни за българите условия – разбита е войската на Расате срещу сърбите, а основните български сили са на северозапад; страната е претърпяла земетресение, суша, глад и скакалци.. Така византийците с лекота налагат условия (дори не пресичат границата), според които Борис трябва да скъса договора с Немското кралство, да остави Великоморавия на мира и да приеме християнството от империята.
След 863г., до края на управлението му през 889г., външната политика на Борис се променя коренно. Търси се мир с всички, за да могат да се извършат драстични вътрешни промени – най-значимата от които е може би масовото въвеждане на християнството (864г.). Приемането на християнството обаче води до проблеми, най-значимите от които са твърде засиленото имперско влияние и опозицията на прабългарската аристокрация. След последвалия бунт на боилите от 865г, Борис търси решение на проблемите и го намира в самостоятелността на българска църква. В последствие външната му политика през периода 865-870г. е предимно лавиране между Константинопол и Рим в опит тази цел да бъде постигната. След отказа на Константинопол, през 866г. Борис се пренасочва към Рим, но няколко папски мисии в Плиска през 866-870г. изясняват конфликта на интереси: българският княз иска самостоятелна църква, докато папата иска контрол върху България, както става ясно от отказа му да ръкоположи епископ Формоза или дякон Марин за глава на българската църква. Освен това Борис осъзнава, че римският папоцезаризъм, духовната над светската власт, е по-неподходящ за целите му от византийския цезаропапизъм. Поради тези причини през 869г. Борис отново се пренасочва към Византия, вече в силна позиция спрямо нея, и на Осмия вселенския събор в Константинопол (869-870г.) българите минават под покровителството на империята и получават самостоятелна църква. Целта на Борис обаче е напълно постигната десет години по-късно, на Фотиевия събор през 880г., когато църквата в Константинопол прави своеобразен жест на сдобряване към Римската и премахва българската църква от Византийските епархийски списъци. Така българската епископия постига още по-голяма самостоятелност. За да е сигурен, че наследниците му ще продължат делото му, Борис се оттегля в манастир, но през 892г. синът му Владимир-Расате преориентира външната политика като сключва договор с немския крал срещу Великоморавия и се опитва да върне езичеството, заради което баща му го сваля с преврат, свиква Преславски църковно-народен събор (893г.) и поставя третия си син Симеон на трона.
В първия период от управлението му (893г.-912/3г.), външнополитическите цели на Симеон са до голяма степен в унисон с традиционните през девети век насоки в българската политика. Той отстоява икономическите и териториалните позиции на държавата, което се налага още в началото на управлението му заради преместването на българските тържища от Константинопол в по-скъпия Солун, където българите нямат традиции и име. За да защити икономическите интереси на държавата си, Симеон повежда война (894г.), в която си служи с имперски дипломатични похвати: обръща печенегите срещу привлечените от Византия маджари и протраква преговорите, когато е в неблагоприятна позиция. Така Симеон отстоява икономическите позиции на България и териториите й на север. Освен това в края на девети и началото на десети век той активизира политиката на югозапад, където през 904г. постига големи успехи само като не влиза в сринатия от пиратски флот Солун и в замяна получава огромни територии. Постигнал успех и в тази посока, Симеон прекарва единствените мирни години от своето управление до 913г.
През втория период от управлението си (912/3-927г.) Симеон се стреми да наложи личностната си амбиция да управлява от свое име в Константинопол и ориентира цялата си външна политика и държавни ресурси около тази цел. Симеон използва отказа на регента Александър да плати данък през 913г., за да обсади Константинопол и постави условията си за титла „цар” и годеж на дъщеря му с императора, който би го довел до властта. Разтурването на споразумението за годеж през 914г. кара Симеон да оказва постоянен масиран натиск над империята с цел да го върне и в периода 914-915г. той опустошава Тракия, а Одрин превзема три пъти през 915, 919 и 925г. След грандиозната си победа при Ахелой на 20 август 917г. Симеон добива още повече самочувствие и на Втория Преславски събор през 918г. се провъзгласява за цар, а българската църква – за патриаршия. Въпреки всички тези усилия обаче споразумението за годеж от 913г. не е върнато, друг жени дъщеря си за императора и Симеон е принуден да преследва амбициите си по трудния начин чрез множество опити за превземане на Константинопол в периода 920-922г. През последните години от управлението си (923-927г.) Симеон навярно започва да разбира, че няма да постигне целта си, но въпреки това не се отказва и присъствието на папски пратеници в Плиска през 926/7г. е най-вероятно опит за споразумение да бъде коронясан за император в замяна на религиозно влияние в България. До решение обаче не се стига, тъй като смъртта му на 27 май 927г. поставя край на амбициите му. Отличителен белег на външната политика през този период е че въпреки многобройните завоевания Симеон не интегрира новопревзетите райони в българската държава, а просто ги опустошава. Това от своя страна води до изключително негативни последици, защото срещу огромните загуби по време на войните в крайна сметка България не получава нищо, а границите й остават на равнището от 913 година. Така външната политика през втория период на управлението на цар Симеон изтощава държавата без да постигне каквато и да било крайна цел и без да има някаква дългосрочна перспектива.
Смъртта на Симеон бележи края на период, в който външната политика на българската държава преминава през множество етапи: създаване, укрепване, кризи и ново укрепване, вместване в християнска Европа и политическо могъщество. През целия този период се забелязва една интересна тенденция. Владетелите, които си поставят общодържавни цели и следват последователна и приемствена политика, успяват да постигнат значими държавни цели. От друга стана, тези които преследват личностни цели, повличат цялата българска държава. И така, като хан Вимех, чиито преврат през 755г. води до криза в България, Симеон, с петнадесетгодишното си загуба на ресурси за непостижимата си лична амбиция, ще доведе до началото на края на Първата българска държава.
Сега и няколко въпроса:
1. Има ли сведения за контакти между България и куберовите/панонските прабългари? А със съседните славянски племена (има няколко наши кампании в тяхна подкрепа, но аз питам за подробности)?
2. Има ли някакви подробни сведения какво става със северната/североизточната граница в периода 852-927? Осбено интересно ми е какво е положението след като нападат маджарите и Симеон ги разбива с помощта на печенегите - тоест къде точно се заселват печенегите по това време и как маджарите стигат до Великоморавия - чисто географски явно трябва да са поунищожили земите на България в Карпатите. Накратко, аз обвинявам Симеон, че твърде много занемарява отвъддунавските владения и по този начин улеснява нападения от тази посока + изчерпва ресурса на държавата за свои лични цели. Съгласни ли сте?
П.П. Зная че последното е говорено в темата за Отвъдунавските владения, но там основно се говореше за ВБЦ, а в случая аз питам за ПБЦ.
И ако бяха такива разбойници българите, защо не са разграбили Балканската територия на Византия, по времето на втората обсада на Константинопол, а и помагат да унищожи арабите?
Comment