Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Отношенията между НАТО и ООН

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    Отношенията между НАТО и ООН

    В условията на съвременната глобалистика и свързаните с нея планетарни кризисни процеси се формира ново отношение между ООН и НАТО. То засяга фундаменталните проблеми на международното право и международните отношения.
    Общото в статутите на двете международни организации е, че те са вторични, производни, несуверенни субекти на международното право. Учредени са и функционират по волята на държавите-членки, които са първични субекти на международното право. Съгласуваната воля на държавите-членки придава юридическа сила на учредителните актове на ООН и НАТО. В Хартата на ООН (ХООН) и в Североатлантическия договор държавите-членки определят целите, функциите и правомощията на тези международни организации, рамките на тяхната международна правосубектност. Членственоправните отношения на ООН обвързват всички членове на НАТО, които са членове и на ООН. На тази основа
    между ООН и НАТО трябва да има безпротиворечиво единство
    Хартата на ООН е универсален, с планетарна характеристика, международен договор на следвоенния мир и сигурност. Той е кодекс на нормите и принципите на новия общодемократичен международен правов ред и конституция на социалните ценности на една нова цивилизация. Принципите на ХООН са принципи на мирното съвместно съществуване, в същността на които са суверенното равенство на държавите, правото на самоопределение на народите (нациите) и социалният прогрес. ХООН като многостранен юридически акт има водещо значение и определя за ООН първото място между равни по своя статут международни организации. Тя съдържа изричен текст, според който „в случай на противоречия между задълженията на организацията, произтичащи от този устав, и задълженията им, произтичащи от което и да е друго международно съглашение, задълженията на този устав имат предимство“ (чл. 103). По силата на това ХООН има примат пред всички други устави (договори) на международни организации. В международноправната теория, юриспроденция и юрисдикция няма спор, че всички международни актове трябва да бъдат съгласувани и да съответстват на принципите и нормите на ХООН, като принципи и норми на общодемократичното, антиколониално, антихегемонистично, антитоталитарно и антидискриминационно международно право.

    В контекст с това само ООН осигурява и поддържа международния мир и сигурност и по компетентност „взема ефективни колективни мерки за предотвратяване и отстраняване на заплахите на мира и за потушаване действията на агресия и други нарушения на мира“ и за „постигане с мирни средства... уреждане или решаване на международните спорове“ (чл. 1).

    Североатлантическият договор (Вашингтон, 4 април 1949 г.) в своя преамбюл потвърждава „целите и принципите на ХООН и желанието си да живеят в мир с всички народи“. Този договор на няколко места се позовава на ХООН (чл. 1, 2, 5, 7 и 9) и на нейните принципи, като висши международноправни норми jus cogens, които отразяват ценностите на нова епоха. Съгласно чл. 1 „страните по Договора се задължават, в съответствие с Устава на ООН, да уреждат всички международни спорове, в които могат да се окажат въвлечени, с мирни средства и по начин, който да не застрашава международния мир, сигурност и справедливост, и да се въздържат в международните си отношения от заплаха със сила или употреба на сила по какъвто и да е начин, несъвместим с целите на Организацията на обединените нации“.
    Договорът изрично признава задължението на държавите-членки да спазват чл. 51 от ХООН в случаите на въоръжено нападение на член на НАТО, като употребяват „правото на индивидуална или колективна самоотбрана, признато в чл. 1 от Устава на ООН“ (чл.5).

    Член 7 от Договора за НАТО признава примата на ХООН и компетенцията на Съвета за сигурност за поддържането на международния мир и сигурност. Той признава, че дейността на НАТО ще бъде съгласувана с ООН и с нейния главен орган Съвета за сигурност. И заедно с това договорът влиза в противоречия с тях

    1. ХООН допуска учредяването само на регионални международни организации и действия за поддържане на международния мир и сигурност (чл.52). НАТО не е регионална международна организация, а междуконтинентална, и включва територии от Европа, Америка, Азия и Африка.

    2. Договорът за НАТО заобикаля ХООН като употребява термина „Североатлантическа зона“, за да елиминира термина на ХООН „регионална зона“ (чл. 52 и 54). По този начин се пренебрегва регионалното ограничение за териториалния фундамент на действие на НАТО (чл. 6 и 12).

    3. Договорът неправомерно включваше в „Североатлантическата зона“ алжирските департаменти на Франция в Африка, т.е. територия с колониален статут, което е в нарушение на принципа на ХООН „за равноправие и самоопроделение на народите“ (чл. 1, п.2).

    4. Договорът за НАТО, без да е изрично определен като закрит, не е открит международен договор. Приемането на нови членове става само по покана и при условие, че държавата кандидат „е в състояние да съдейства за осъществяване на принципите на този Договор“ (чл.10). С това едностранно се налагат предварителни условия, без да има реална възможност кандидатът да предлага като равноправна страна свои пожелания. Режимът за приемане на нови членове граничи с режим на дискриминация. СССР, сега Русия, са кандидатствали за членство в НАТО 4 пъти без успех, защото са предлагали обосновани идеи.

    5. Принципът на Договора, че „въоръжено нападение, предприето срещу един или повече от тях, било то в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всяка от тях... срещу което ще упражнява правото на индивидуална или колективна самоотбрана (чл.5), елиминира чл. 51 от ХООН за регионална самоотбрана. Договорът за НАТО изобщо пренебрегва и не отчита разпоредбата на ХООН, че мерките, взети от членовете при упражняването на това право на самоотбрана, трябва незабавно да се съобщават на Съвета за сигурност и с нищо да не пречат на Съвета за сигурност по компетентност „да предприема действия за поддържане и възстановяване на международния мир и сигурност“ (чл. 51 от ХООН).

    6. Договорът за НАТО заобикаля изричната разпоредба на ХООН, че регионалните организации „трябва да положат всички усилия за постигане на мирно уреждане на местните спорове... преди да отнесат тези спорове пред Съвета за сигурност“ (чл. 52, ал.2 от ХООН). Отново се подчертават „местните“ регионални спорове, а не спорове на територията на четири континента. След изчерпване на всички усилия за мирното им решаване, същите следва да се внасят по компетентност пред Съвета за сигурност.

    7. Договорът за НАТО мълчи по важната разпоредба на ХООН, че „Съветът за сигурност използва тези регионални съглашения за принудителни действия под негово ръководство“ (чл. 53 от ХООН) и че само този орган на ООН „определя съществуването на верска заплаха за мира“ и предприема съответни мерки (чл. 40, 41, 42).

    Договорът за НАТО изключва поставената забрана в ХООН, че „никакви принудителни действия не могат да бъдат предприети въз основа на регионални съглашения без разрешение на Съвета за сигурност“ (чл. 54 от ХООН).
    Теоретичният анализ на нормативно-правното съдържание на ХООН и Договора за НАТО, а така също на отношението между тези два международни договора обосновава и други различия, противоречия и несъответствия. Той поставя и важния проблем за правомерността на статута на НАТО. Освен че противоречиво се позовава на ХООН и съдържа разпоредби в противоречивие с ХООН

    НАТО в международните реалии се поставя вън от ООН, над ООН или поставя в изолация ООН и Съвета за сигурност. Това става с прилагането на военна сила за утвърждаване на нов световен ред (Novas Ordo Seclarum), който пък се характеризира с хегемонизъм и глобализиране на планетарните отношения под егидата на транснационалния капитал. За това свидетелстват факти и събития, които международното право квалифицира като актове на агресия.

    НАТО оправдава своите действия като сам разработва и приема в разрез с ХООН свои доктрини и документи, които по същество ревизират ХООН и Договора за НАТО.
    Стратегическата концепция на Съюза (Вашингтон, 23-25 април 1999 г.), Инициативата за отбранителния потенциал, Научната програма на НАТО и други актове налагат военно-стратегически промени в статута на НАТО, без да се променя самият Договор за НАТО. Това се налага от „появата на нови комплексни рискови фактори за сигурността като политическото потисничество, международните конфликти, икономическата нищета, разпадането на политическия ред и разпространяването на оръжие за масово унищожение“, т.е. от различни военни и невоенни противоречия и конфликти. Така НАТО си присвоява правото да има отношение и да прилага сила в широк план, при свободно и по целесъобразност преценени обстоятелства. Включително при възникване на нови икономически, военни, социални и политически трудности, международни религиозни конфликти и войни, териториални спорове, нарушаване правата на човека, терористични актове, организирана престъпност, прекъсване доставки на жизненонеобходими ресурси и други.

    Единодушното приемане на Стратегическата концепция на съюза и на Инициативата за отбранителния потенциал (1999 г.) акцентира върху разширяването на Североатлантическата зона за стабилност, управлението (регулирането) на кризите, включително чрез провеждане на съответни операции. Под рискови фактори НАТО разбира „несигурността и нестабилността в Евроатлантическата зона и около нея, както и възможността от регионални кризи по периферията на НАТО, които бързо могат да ескалират“. За източници на тези кризи НАТО приема „междуетнически и религиозни вражди, териториални спорове, неадекватни или неуспешни усилия за реформи, незачитане на правата на човека и разпадането на държави“. В тези случай НАТО може да предприема „операции извън рамките на чл. 5“. А така също и в случаи, „които не са предвидени в чл.5“ от Североатлантическия договор.
    Вашингтонската декларация, подписана от държавните и правителствените ръководители (1999 г.), определя решимостта на НАТО „да защитава принципите на демокрацията, правата на човека и върховенството на закона“.

    Териториалното пространство за защита на тези принципи не се ограничава в рамките на чл.5 от договора. Тези принципи по своята политическа същност и социална практика се поставят над системата от международни принципи на ХООН, които като принципи jus cogens са критерии за правомерност на международните актове и дейност. Това потвърждава агресията в Югославия, изразена в нарушаването на суверенитета под предлог за защита на човешките права. Това потвърждава нарушаването на суверенитета на народа на Афганистан под предлог за борба против тероризма, а според някои източници – с цел завладяване на огромните природни ресурси (мед, благородни метали и други).

    Според правно-нормативното съдържание на новите си документи НАТО, без да изоставя основната си цел „колективната отбрана и запазване на мира и сигурността“ на държавите-членки, се идентифицира с новите цели, като се трансформира в катализатор на сигурността и стабилността на една разширена в пространството и времето международна общност.

    Отношението ООН – НАТО премина три етапа:

    1. Първият етап се характеризира с приетата от държавните и правителствени ръководители Стратегическа концепция (Рим, 1991 г.). С нея се постави началото на новия широк подход към сигурността, основаващ се на диалог, сътрудничество и поддържане на потенциал за колективна отбрана. Приетата Декларация за мир и сътрудничество се отнася до реформите в държавите от Централна и Източна Европа в процеса на трудния преход. Това сътрудничество се координира от Североатлантическия съвет за сътрудничество (САСС).

    2. През втория етап НАТО реализира инициативите за сътрудничество в рамките на „Партньорство за мир“ с участието на 27 държави и на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ). През 1997 г. на мястото на САСС се учреди Евроатлантическият съвет за партньорство (ЕАСП), в който участват 44 държави. На Мадридската среща през 1997 г. в преговорите между НАТО и Русия и Украйна се постигна разширяване на „Партньорство за мир“. Двете държави са членки на ЕАСП.
    В Парижкия акт за сътрудничество и сигурност между Русия и НАТО се предвижда Русия и НАТО да работят съвместно за постигане на всеобща сигурност, основана на общите ценности, задължения и норми за поведение в интерес на всички държави. В акта се подчертава, че той не засяга главната отговорност на Съвета за сигурност на ООН за поддържане на международния мир и сигурност. Актът се състои от 4 раздела и определя функциите на Съвместния постоянен съвет за консултации, координиране на съвместните действия и приемане на съвместни решения. Съветът се състои от 16 члена на НАТО плюс Русия.

    Този основополагащ акт съдържа съществени празноти. Първо, той не предвижда правото на вето на Русия или НАТО по отношение действията към другата страна. Второ, актът не засяга и не ограничава правата на Русия или НАТО да приемат решения и да действат самостоятелно. Трето, не се предвижда отказ на НАТО от плана за разширяването му с включването на държави от Източна Европа и от ОНД.

    По време на агресията на НАТО в Югославия (24 март 1999 г.) Русия преустанови действието на акта и отзова представителя си от щаб-квартирата на НАТО в Брюксел, а така също прекрати работата на информационните центрове на НАТО в Русия. След приемането на резолюция 1244 от Съвета за сигурност (10 юни 1999 г.), която предвижда международно присъствие на силите за сигурност в Косово и прекратяване на военните операции на НАТО (20 юни 1999 г.), Русия възстанови действието на акта.

    3. Третият етап се характеризира с мандата на Съвета за сигурност за присъствие на многонационални военни сили в суверенна република Македония.

    Самоотстраняването на Съвета за сигурност.

    Упълномощаването от Съвета за сигурност на група държави -членки на ООН да създадат многонационални сили за прилагане на принудителни действия има своя история. Така например
    – в отсъствието на СССР Съветът за сигурност на ООН предаде своите пълномощия за създаване на многонационални сили на ООН от 16 държави, които да се използват във военните операции под флага на ООН (25 и 26 юни и 7 юли 1950 г.;
    – с резолюция 660/1990 г. Съветът за сигурност сам се отстрани от задълженията си да предприеме мерки при въоръженото нападение на Ирак върху Кувейт и предаде своите правомощия на многонационални сили под ръководството на САЩ;
    – Съветът за сигурност упълномощи група държави за създаване на многонационални сили за прилагане на принудителни действия в Сомалия (резолюция 794/1992 г.) под ръководството на САЩ, в Руанда (резолюция 929/1994 г.) под ръководството на Франция за провеждане на хуманитарни операции, в Хаити под ръководството на САЩ (резолюция 940/1994 г.) и други.
    – Съветът за сигурност предостави правото на държави-членки да съдействат за изпълнение на мандата на Силите на ООН на територията на Босна и Херцеговина (резолюция 836/1993 г.). Аналогична резолюция 958/1994 г. е приета от Съвета за сигурност по отношение Хърватия. Резолюциите касаят предприемане на въздушни удари под ръководството на Съвета за сигурност и в координация от Общото събрание на ООН и Генералния секретар на ООН и командването на Силите на ООН. Силовото осигуряване и изпълнение на тези резолюции предприе НАТО, който от 27 февруари 1994 г. нанася бомбени удари. Съветът за сигурност загуби контрол над събитията и се самоотстрани.
    – САЩ разработи Общо рамково съглашение за мир в Босна и Херцеговина (21 ноември 1995 г., Дейтън), подписано в Париж (14 декември 1995 г.) в отсъствието на ООН. Съгласно Приложение N1 към съглашението контролът за неговото изпълнение се осъществява от сухопътните, въздушните и морски сили на държавите-членки на НАТО и други държави по договор с НАТО. От Съвета за сигурност се искало да приеме формална резолюция, която одобрява създаването на многонационални сили под егидата на НАТО и да прекрати мандата на Силите на ООН, като пълномощията се прехвърлят на многонационалните сили на НАТО (резолюция 1031 от 15 декември 1995 г.). В състава на тези въоръжени сили от 60 хил. души Русия участва само с 1500. Минимално е участието на други държави нечленки на НАТО. Русия не участва в управлението на операциите. ООН под ръководството на Генералния секретар има само гражданска канцелария.

    Тази ретроспекция на отношението ООН – НАТО, респективно Съвет за сигурност – САЩ, дава основание за следните изводи:

    1. Международната сигурност е главна цел на ООН. Тя е неделима и всеобща и има политически, военен, икономически, хуманен, екологически, финансов, информационен, продоволствен и други аспекти. Затова ХООН овласти Съвета за сигурност с изключителната, неотменима и незаменима функция и задължения да поддържа или възстановява международния мир и сигурност (чл. 39 от ХООН).

    2. Съветът за сигурност носи главната отговорност за поддържането на международния мир и сигурност и е единствен орган на ООН, който има право и задължение да предприема действия – превантивни и принудителни, от името на ООН и международната общност. Включително да обединява въоръжени сили на държавите-членки на ООН и да ръководи използването им във въоръжени миротворчески операции (чл.24). ХООН изключва възможността Съветът за сигурност да предава своите правомощия на други държави (държава) във връзка със съдбовния планетарен проблем поддържане или възстановяване на международния мир и сигурност.

    3. Съветът за сигурност е задължен от ХООН да решава всички въпроси по създаването и използването на въоръжени сили, като за целта учредява Военнощабен комитет, който да подпомага Съвета във връзка с използването на въоръжени сили за поддържане на международния мир и сигурност (чл.47). Досега разпоредбите на чл.43 и чл.47 са неприложими поради противоречия и разногласия между постоянните членове на Съвета за сигурност. Този вакуум противоправно се запълва от НАТО и САЩ, включително с „Партньорство за мир“ под егидата на НАТО. В правната теория основателно възниква спор доколко правомерно е създаването на многонационални сили, дори с разрешението на Съвета за сигурност, които да поемат негови функции. Защото в ХООН няма разпоредба, която да предоставя правната възможност Съветът за сигурност да се самоотстранява, да абдикира от изпълнението на своите отговорни функции и да делегира своята компетентност на държави (държава).

    4. Досега ООН проведе 48 операции с участието на над 120 хил. военнослужащи, от които убити над 1700 хил. Тези операции са свързани с крупни неуспехи, граничещи с провали. Анализът им по категоричен начин доказва негативните последици от овластяването, делегирането, самоотвеждането, предоставянето на мандат от страна на Съвета за сигурност на държави-членки на ООН.

    5. Генералният секретар на ООН участва в заседанията на Съвета за сигурност и приемането на съответни решения и е съпричастен с негативната роля на Съвета за сигурност. Сега той предлага настаняването на омиротворителни сили от хиляда души в Афганистан, докато САЩ предлагат пет хиляди, при запазване на досегашния режим.

    6. Новите актове на НАТО и сключените международни договори от системата „Партньорство за мир“ по своето правно съдържание придават своеобразен нов статут на НАТО без изрично отменяне, изменение или допълнение на Североатлантическия договор от 1949 г. Те актуализират политическите цели, функциите и дейността на НАТО при отчитане на международната среда в противоречие с ХООН.

    7. НАТО мълчаливо дезавуира ООН и прилага сила спрямо други суверенни държави в защита на цивилизационен избор на определени с документите на НАТО ценности.

    8. НАТО се налага като наддържавна военна институция, която прилага военна сила във всички териториални пространства на планетата в името и от името на международната общност.

    9. Генералният секретар на ООН Кофи Анан, който бе удостоен с Нобелова награда за мир за 2001 година, е съпричастен с дейността на НАТО.

    Отношението между ООН и НАТО отразява съотношението на силите на „шахматната дъска“ (по Збигнев Бжежински) и целите на „двойнствената дипломация“ на Хенри Кисинджър. То отразява пълната и безусловна капитулация на Ялта пред Малта, когато според дисидента проф. Ал. Зиновиев зомбираният Горби е напуснал кораба в неадекватно състояние. Има версия, че при тези дипломатически преговори е постигнато джентълменско споразумение за едновременното разпускане на НАТО и Варшавския договор.

    Същността на това отношение през полувековния период на световната „студена война“ бе противоречието между труда и капитала, което след „нежните“ революции прераства в противоречие между богатия Север на консумативното общество и бедния Юг на глада и мизерията. В тази съдбовна за човечеството борба световният капитал синовно отгледа своя бумеранг тероризма, като елемент на духовната деградация и организираната престъпност.

    При тази правна реалност не е безспорен „цивилизационният“ избор на България за членство в НАТО, въпреки участието ни във войната в Югославия (1999 г.) на страната на НАТО. Бившите президент и премиер последователно лансираха внушеното поръчение наши военни сили да заместят тези на САЩ в окупираните балкански територии. Даже парламентът с декларацията си от 21 септември 2001 г. подкрепи позицията на правителството „да съдейства като фактически съюзник на САЩ и страните от НАТО в мерките за борбата със световния тероризъм и да се придържа към ангажиментите, произтичащи от Североатлантическия договор, включително от чл. 5, в съответствие с националните интереси на страната да стане пълноправен член на Организацията“ (ДВ, бр.82/2001 г.).
    Има авторитетни преценки за този парламентарен абсурд. Член 5 на Североатлантическия договор се отнася само за членове на НАТО при самоотбрана срещу акт на военна агресия. Нещо повече, според посланика у нас Жан Лу Кюн-Делфорж, Франция като член на НАТО не участва в операциите срещу Осама бен Ладен, защото не е поканена от САЩ, а участие на Италия е възможно само след решение на парламента.

    Оказва се, че общодемократичните принципи на ХООН нямат приложение и действие пред планетарната практика на НАТО да действа от името на международната общност и да налага със сила нов световен ред. Миротворческата политика и практика на НАТО (Югославия) и обявената глобална война против тероризма (Афганистан) задълбочават световната криза и са начало на нова нетрадиционна апокалиптична война с непредполагаеми мащаби и разрушителни последици.

    ХООН преодоля предизвикателствата на ръба на нова световна война и половин век балансира полярни противоречия в защита на епохалните ценности на международния мир, сигурност и социален прогрес. Тя регулира и координира в степен и в зависимост от съгласуваната воля на държавите глобалните отношения на съвременността в полза и защита на човека, човечеството и опазване на природните симетрии и екосистеми. По общата воля на народите тя подлежи на усъвършенстване и осъвременяване, но не и ликвидиране.
Working...
X