Съобщение

**Гост** · 26-07-2004, 13:19

Големите пространства” в глобалното геополитическо противостоене

Величината и енергията на цивилизационното послание са определящ фактор за перспективите на световното развитие

д-р Марин РУСЕВ.

В съвременното световно политическо пространство се открояват няколко традиционно силни геополитически центъра. С най-голямо значение е пространството, известно като Атлантически Запад, начело със суперсилата САЩ. В противовес на атлантизма се развиват няколко силови центъра, от които най-голяма историческа роля изиграва пространството на Руската империя и нейните геополитически наследници - СССР и съвременната Руска федерация. Днес САЩ и Русия са начело на двете най-важни геополитически тенденции при формирането и структурирането на световното политическо пространство - атлантизма и евразийството.

Всъщност, развитието на

Морската геополитическа традиция на Запада

започва в басейна на Средиземно море. Като най-типична морска сила в Средиземноморието се развива финикийският Картаген, чиито кораби редовно браздят и вълните на Атлантическия океан. Постепенно наследници на геополитическа традиция в Западното Средиземноморие стават Италия, Испания и Португалия. През ХV²-ХV²² век Португалия и Испания успяват да глобализират голяма част от земите в Новия свят. Католическите следи на атлантизма днес можем да открием в Латинска Америка, чието население говори предимно испански и португалски език. Частични следи могат да се открият и в Африка, където населението на Ангола, Мозамбик и Гвинея-Бисау говори колониално наследения португалски. В Азия следите от испано-португалската колонизация са символични – католическата религия във Филипините, обществено-политическата култура в бившите португалски колонии Макао, Източен Тимор и др.

Много по-късно от Картаген възниква морската геополитическа традиция на викингите. Първоначално те обитават крайбрежията на Балтийско, Северно и Норвежко море. През IХ-Х век разширяват влиянието си на югозапад и северозапад, достигайки Британските острови, Исландия, Гренландия и дори Северна Америка. Благодарение на викингите, в Западна Европа възниква втори център на атлантическата морска сила, ръководен предимно от протестантски държави. Най-голяма роля играят Норвегия, Дания, Нидерландия и Великобритания, а впоследствие - Франция и Белгия. Протестантската атлантическа геополитическа традиция се характеризира с много по-голям обхват, продължителност и сила на влиянието, като се простира върху всички континенти и океани без изключение.

Развитието на атлантизма през ХV-Х²Х век придобива формата на европоцентризъм. Главният военно-политически потенциал на Стария континент е съсредоточен в Пиринеите, Франция, Британските острови, Белгия, Нидерландия и Скандинавия. Останалата част от романските, германските и славянските народи, изпълняват предимно функции на демографски донор при заселването на Новия свят. Водеща роля за развитието на атлантизма и европоцентризма играе Великобритания. До ХХ век тя упражнява глобално морско господство, а Лондон е световен политически и икономически център.

Сред бившите колонии на Великобритания най-голямо значение за приемствеността на атлантизма имат САЩ. За около два века там се изгражда принципно нова и ефективна система на стопанско развитие и държавно управление. През ХХ век САЩ се превръщат в суперсила с претенции за глобално превъзходство във всички области, докато геополитическата значимост на Европа намалява. Европоцентризмът се заменя с нов тип атлантизъм - американския, който постепенно прераства в мондиализъм. САЩ налагат своето влияние не само в бившите европейски колонии, но и в самата Европа. Повечето от западноевропейските държави днес членуват в “атлантически” политически и икономически организации.

Като противовес на атлантизма и мондиализма, в традиционалистичните общества възникват конкурентни центрове на световната политика. С най-голямо значение за през Х²Х-ХХ век сред тях се откроява пространството на руската държавност, за което често се използва геополитическото понятие Евразия. То става основа при формулирането на руските геополитически идеи, най-типична сред които е евразийството. Евразийската идея има ясно изразена континентална геополитическа ориентация. Евразийците признават водещата роля на източните номадски народи при изграждането на руската държавна идея. Повечето от тях смятат, че прозападните реформи на Петър ² играят отрицателна роля за развитието на Руската империя и самобитността на нейните народи. Според съвременните евразийци, съветският период от развитието на страната е поредната форма на традиционната руска пространствена експанзия. Те твърдят, че първостепенна геополитическа задача на Русия днес е да противостои на атлантизма и мондиализма. Представители на евразийската геополитическа концепция има и сред интелектуалните, научните и политическите елити на западноевропейските държави. Според много от тях, изолирането на Русия от политическия живот на Стария континент може да има отрицателни последици и за самата Европа.

Исторически и съвременни форми на антизападно геополитическо поведение възникват и в други пространства на Европа, Азия и Африка - в Германия, Япония, Китай, Индия, Турция, Арабския свят, Иран.

Големите пространства

Според много класически и съвременни изследователи, основен структурен елемент в изменящите се геополитически модели на света са Големите пространства. Това са значителни по териториален потенциал държави или междудържавни политико-икономически обединения. От геополитическа гледна точка между Големите пространства съществуват традиционни отношения на противоборство или сближаване. Тези отношения предопределят геополитическата картина на света през отделните исторически периоди. Освен големината на територията, значими геополитически критерии за силата на Големите пространства са тяхната форма, географско положение, икономическа и военна мощ. В исторически план от значение е също приносът на Големите пространства за културно-политическия модел на световното развитие.

Открояването на Големите пространства е фундаментален принцип в геополитическите теории. Динамизмът на отношенията между Големите пространства се извежда като първостепенен геополитически фактор. Според класиците на геополитическата мисъл, суверенитетът на отделните големи държави и макрорегиони до голяма степен зависи от самостоятелността и самодостатъчността на пространството, което те заемат.

Концепцията за Големите пространства

се обосновава за пръв път от големия немски философ и историк Карл Шмит (1888-1985). Той обосновава нейния смисъл чрез очертаването на географски региони, в рамките на които многообразието на политическите прояви може да придобие хармонично и непротиворечиво обобщение, изразено в голям геополитически съюз. В това отношение Шмит е силно повлиян от американската Доктрина “Монро”, предполагаща икономическа и стратегическа интеграция на американските държави в естествените граници на Новия свят. Тъй като Евразия представлява много по-разнообразен конгломерат от етноси, държави и култури, Шмит смята, че в нея е необходимо да се говори не за пълна континентална интеграция, а за създаването на няколко крупни геополитически образувания, всяко от които трябва да се управлява от гъвкав свръхдържавен принцип.

Голямото пространство, организирано в оптимална политическа структура от имперско-федерален тип, според Шмит, трябва да компенсира многообразието от национални, етнически и държавни волеизяви, служейки като своеобразен безпристрастен арбитър и регулатор на възможни локални конфликти. В своята знаменита книга “Номосът на Земята”, публикувана през 1950, Шмит изказва идеята, че най-типичните Големи пространства са континенталните политически макрообразования – телурократиите, които по своя собствена логика постепенно прерастват в империи. Концепцията на Шмит за Големите пространства ("Grossraum") е създадена не само като анализ на историческите тенденции в Евразия, но и като проект за бъдещо обединение, което е възможно, желателно и дори необходимо.

Основавайки се на идеите на Макиндер и Челен, Шмит противопоставя таласократиите на Елада, Финикия, Великобритания и САЩ с телурократиите на Персия, Рим, Австрия и Русия-СССР. Според него, изграждането на хармонично и органично пространство е възможно само при телурократичните империи, при които господства континенталното право. Той посочва като първопричина за сблъсъка между двете доминиращи тенденции таласократиите, “които излизайки извън рамките на своя “остров”, подкопават основите на телурократичните Големи пространства и активират тяхното континентално самосъзнание”.

В този смисъл Големите пространства са причина, а не резултат от световното развитие. Не всички големи региони от политическа карта на света могат да се определят като Големи пространства, а само тези, които играят ролята на движещите сили за световната история. От тях в значителна степен зависят и

Перспективите за световното развитие

В това се състои една от принципиалните разлики при методологията на политическата география и геополитиката. Географското положение, формата и големината на територията имат значение, но то не е решаващо. Хронологичният подход, величината и енергията на цивилизационното послание са не по-малко важни критерии в това отношение. Най-общо, Големите пространства не са резултат от историята, а инициират исторически събития.

Анализ на противопоставянето между континенталните и морските държави правят още Маън и Ратцел, но пръв Макиндер формулира геополитическата му същност. Според него, държавният суверенитет зависи не толкова от военната сила, технологичното развитие и икономическата база, колкото от величината и географското положение на териториите. Главната си геополитическа идея той излага в доклад пред Кралското географско дружество на Великобритания на тема “Географската ос на историята” през 1904. С този термин авторът обозначава континенталното пространство, което не е подложено на културното, икономическото и военно-политическото влияние на англо-саксонските морски държави. Ядрото на тази ос той нарича хартланд, включвайки в него Русия, Казахстан, Синцзян и Монголия. Според Макиндер, само контролът върху хартланда дава възможност за световно господство.

Теориите на Ратцел и Макиндер доразвива Карл Хаусхофер (1869-1945). Според него, народите са длъжни да ориентират своето развитие чрез нова форма на политическа организация. Като такава форма той посочва следните Големи пространства (или панрегиони): Евро-Африка, в която господства франко-германският тандем; Русия с влияние върху Персия, Афганистан и Индустан; Източна Азия, начело с Япония; Северна и Южна Америка под ръководството на САЩ. Хаусхофер е и един от инициаторите на известния германо-съветски пакт от 1939. През 1940 той предлага план за голям континентален евро-азиатски съюз между франкистка Испания, фашистка Италия, вишиска Франция, хитлеристка Германия, болшевишка Русия и императорска Япония против Британската империя и САЩ. Една от блестящо потвърдените му от времето прогнози е статията “Геополитическа динамика на паралелите и меридианите”, в която още през 1943 обръща внимание на разрастващата се мощ на Азиатско-тихоокеанския регион.

В противовес на тезата, че “който контролира Хартланда - владее света”, в политикогеографските учения възниква и антитезата, че “който контролира периферията на Евразия, блокира Хартланда и може да упражнява световно господство”. Най-видните изразители на тази идея са Маън и Никълъс Спикмън (1890-1944). В значителна степен техните възгледи са повлияни от Макиндер, но същевременно се отличават по стратегията за достигане на световно господство. Изключително ценен в това отношение е трудът на Маън “Влияние на морската сила върху историята - 1660-1783”. Според Спикман, след Втората световна война центърът на историята вече не е Хартланда, а “Атлантическата общност”, чиято движеща сила са Съединените щати.

**Гост** · 26-07-2004, 13:25

“Големите пространства”в глобалното геополитическо ...

От времето на Карл Велики насам, “европейският проект” винаги е носел подчертано имперски характер. Кои, в такъв случай, са естествените направления на новата европейска експанзия?

Напоследък стана модерно да се коментира “дясната вълна” в Европа. И, в частност, възходът на “крайната десница” на континента. Действително резултатът на Льо Пен не президентските избори във Франция бе впечатляваващ, макар и без всякакви реални политически последици. Доброто, но в никакъв случай не и блестящо, постижение на т.нар. “Списък на Фортаун” в Холандия, вкара тази формация в правителството, но съвсем не доведе до очакваните радикални промени в холандската политика. Историята на следвоенна Европа познава немалко примери за убедителни изборни постижения на обявени за “крайно десни” формации, макар и не чак в мащабите, на които сме свидетели днес. От друга страна обаче, никога досега “крайнодесните” на са демонстрирали такава привързаност към либералната икономика, не са били толкова “социално ориентирани” и не са се показвали така конформистки настроени към съществуващия ред. Впрочем, това се отнася не само за Западна, но и за Източна Европа. В Русия например, създаденото наскоро Движение “Евразия”, ръководено от известния геополитик и философ Александър Дугин, което по европейските критерии спокойно би могло да се причисли към “крайната десница”, използва откровено конформистка риторика и изцяло подкрепя прозападно настроения президент Путин. Очевидно е, че на фона на чисто словесния сблъсък се реализира

Взаимна конвергенция

на традиционната политическа десница и “крайната десница”, доколкото идеите на “крайнодесните” придобиват все по-функционален характер за съвременна Европа и, преставайки да бъдат маргинална идеология, се превръщат в съществен елемент от “реалната политика” на Стария континент.

Несъмнено е също, че доминацията на либералната и социална демокрация в Обединена Европе се изчерпа и е на път да се срине окончателно. Несъмнено е обаче и, че сегашната дясна вълна, значително се отличава от неоконсервативната вълна от 80-те години на миналия век. Най-малкото защото, в далеч по-голяма, степен се основава на национализма, а, от друга страна, защото на практика не поставя под въпрос либералните и социални завоевания на досега управлявалата левица. Всъщност Европа обръща гръб на левите, не защото са се провалили тотално, а по-скоро, защото вече са се изчерпали. Днешният Европейски съюз е до такава степен, социално уреден, че за левицата просто няма работа в него. Сега, на дневен ред в ЕС е съвсем друг и значително по-важен въпрос – кой все пак ще обитава този “нов социален рай”? Дали това ще са самите европейци – включително интелектуалците-хомосексуалисти и почитатели на “меката дрога” от Холандия и облечените винаги по последна мода френски домакини, или пък “новият пролетариат” - имигрантите от Тунис, Алжир или Турция, ставащи и лягащи с проповедите на мюезина, носещи се от телевизора?

Досега управлявалата левица успя да изпече достатъчно апетитна общоевропейска баница. И днес голямата задача на десните партии е правилно да я разпределят. Формулата на покойния Фортаун, че “вече няма място за чужденци”, е приложима за цяла Европа. Разбира се, тази позиция не пречи на Брюксел да демонстрира съчувствие към каузата на Арафат или на чеченските “борци за свобода” и, в същото време, да подкрепя на думи призивите за “свещена война” срещу ислямския тероризъм, разнасящи се от Вашингтон или Москва.

В България са се наложили две взаимноизключващи се визии за геополитиката на т.нар. Обединена Европа. Едната продължава да разглежда Европейския съюз като безропотен сателит на Америка, другата – напротив, разчита на хипотетичен бъдещ съюз между Брюксел и Москва, който ще сложи край на сегашната хегемония на САЩ и техния модел на “еднополюсна глобализация”. Общото между двете е, че не разглеждат Европа като самостоятелен геополитически субект и, на практика, отхвърлят идеята за “европейския глобализационен полюс”. Ако се обърнем към историята обаче, ще видим, че в хода на Втората световна война например, срещу САЩ и (тогавашния) СССР се изправя именно обединената от Адолф Хитлер Европа. В паметта на поколението, изградило днешния Европейски съюз, споменът за тази, макар и просъществувала само няколко години, “имперска Европа” не може да бъде изтрит. А фактът, че след разгрома и, победителите все пак се опитват да го изтрият, раздувайки размерите на “солидарната съпротива на европейските народи срещу фашизма”, говори по-скоро за волята на самите победители, а не за истинските настроения сред победените.

Несъмнено е, че след войната и Вашингтон, и Москва правят всичко възможно за да лишат Европа от качеството и на самостоятелен геополитически субект. И в руската, и в американската геополитически доктрини (включително разработените от Спийкмън, Макиндър или Савицки) Европа е промеждутъчно образувание (“rimland”) между континенталния “Хартленд” и морския “Външен полумесец”. В рамките на подобна геополитика, тя е просто операционно удобна погранична зона между “сушата” и “морето”. От гледната точка на противостоящите си по време на студената война свръхсили пък, Европа е най-вече “разменна монета”. Макар че за самите европейци, тя, разбира се, никога не е била такава. В епохата, когато насилствено бяха лишени от статуса си на самостоятелен геополитически субект, (западно)европейците, под прикритието на американския военен чадър, успяха да оформят ново единно европейско пространство – не само икономическо, но (най-вече) пространство, където доминира общия мироглед… И, най-вероятно, оттук нататък ще станем свидетели на това, как

Това общоевропейско пространство

постепенно възстановява позицията си на политически и геополитически субект.

Този субект притежава собствени амбиции, интереси, своя геополитическа митология и идеология, които неумолимо ще го тласкат към определени действия, в чиято логика за нас българите (както и за останалите източноевропейци) е изключително важно да се ориентираме предварително.

Геополитическата идея за Европа възниква като контрапункт на идеята за Рим и, в частност, в противовес на византийската интерпретация на “римската идея”. А за първи акт на идеологическото контструиране на Европа като самостоятелен субект може да се смята провъзгласяването на франкския крал Карл Велики за император. Така, още преди разкола между западната и източната църкви, става разцеплението на идеологическо-политическото Римско имперско пространство и Европа, като геополитически субект, се конституира чрез своята “империя”, която макар и да не се превръща в стабилна политическа реалност, чак до Вестфалския мир от 1648, с който приключва Трийсетгодишното война, си остава водеща европейса идеологема. И никак не е случайно, че съвременните европейски интелектуалци от т.нар. “нова десница” (като Дьо Беноа или Стюкерс например) активно апелират именно към този имперски исторически опит.

Знаково значение за европейското единство

има не толкова идеологемата на Римската империя, формирала се около Средиземноморския басейн, но изключваща Германия и Централна Европа, колкото идеологемата на Карл Велики и Свещената римска империя на германската нация, обхващаща (в общи линии) цялото днешно пространство на Европейския съюз.

Тоест, идентичността на съвременната “Европейска република” притежава мощен имперски исторически фундамент (без какъвто, между другото, не може да мине нито един истински геополитически субект). Идеологемата на империята на Карл Велики лесно може да бъде изведена от подсъзнанието на европееца, още повече, че опитът на Наполеон и Адолф Хитлер и придават допълнителна актуалност. А след вътрешната етническа консолидация на “коренните европейци”, която днес се реализира с помощта на “крайно десните” националисти (последните, независимо от всичко, са по-скоро “европеисти”), вероятно ще последва геополитическата консолидация на Европейския съюз, в качеството му на реална световна държава. Още повече, че новото поколение европейски десни политици разглеждат европейското единство като аксиома и тяхната “дясна ориентация” вероятно ще има в по-голяма степен общоевропейски (т.е. имперски), отколкото национален и националистически характер.

Подобна имперска консолидация на Европа изглежда още по-възможна на фона на продължаващата “инфлация” на ядрените оръжия – старите свръхдържави ги съкращават, докато новите атомни държави са готови да ги демитологизират, използвайки ги именно като оръжие, а не само като заплаха. В тези условия въпросът за силовия потенциал на Европа губи част от своята актуалност – доколкото е трудно ЕС да се превърне в трета ядрена свръхдържава. За сметка на това, ремилитаризацията на Европа, посредством изграждането на мощна конвенционална армия, е напълно възможна, още повече, че тази армия ще се окаже, практически, единствената сериозна сила чак до Великата китайска стена.

Най-важното обаче е не това, а фактът, че империите се градят на базата на експанзията. А какво може да бъде

Направлението на европейската имперска експанзия

Тя едва ли ще насочи на Север, нито пък на Юг. Всяка интегрирана пан-европейска държава има само един път за експанзия – на Изток (т.е. към Балканите и Русия). Така че, напук на идеята на геополитиците-евразийци за изграждането на мощен антиамерикански “континентален блок” и за “единна Европа от Дъблин до Владивосток”, реалното осъществяване на европейския проект, т.е. реалното връщане към митологемата на Карл Велики, автоматично превръща обединена Европа в противник, едновременно и на Америка, и на Русия – както по отношение на реалните им геополитически интереси, така и по отношение на изградените през вековете чисто политически митологеми. Що се отнася до Балканите (и, в частност, до България), на тях изглежда им е съдено да се превърнат в част от бойното поле (друга негова част вероятно ще станат териториите на Прибалтика, Беларус и Украйна), където ще се реализира този сблъсък (между европейските интереси от една страна, и руско-американските, от друга).

Така че, новата “дясна Европа” се очертава като конфликтна спрямо Москва и Вашингтон федерална свръхдържава. Техен достоен противник, при това значително по-силен отколкото неясното “геополитическо междуметие”, каквото представляваше досегашния либерален европейски “римленд”. Именно поради това всички приказки за “залеза на Европа” са най-малкото преждевременни, а възторжените твърдения за “възраждането на Европа” - най-малкото неразумни. Особено в страна като България, където европейската имперска идея се кръстосва с имперските идеи на САЩ и Русия.

Петър ГЕОРГИЕВ

**Гост** · 26-07-2004, 13:31

В сложните схеми на геополитическите противопоставяния и съюзи, Източна Европа трудно може да се дефинира като самостоятелно “голямо пространство”

Д-р Марин РУСЕВ *

Сред главните цели на атлантизма като геополитическа формула, обединяваща Големите пространства на Северна Америка и Западна Европа, е да препятства формирането на други силни алтернативни Големи пространства. Защото Северна Америка, начело със САЩ, има перспектива за реално световно господство само ако блокира тяхната мощ, туширайки възможността за геополитическата им реализация. Никога преди атлантическата (мондиалистка) идеологическа концепция и геополитическата доктрина на САЩ не са достигали подобни мащаби на глобалната мощ. На практика, хартландът (СССР-Русия) е териториално раздробен и политико-икономически отслабен. Другите потенциално значими Големи пространства като Западна Европа, Средна Европа (Mitteleuropa) и Източна Азия пък не притежават реална геополитическа самостоятелност и са по-скоро американски форпостове, изиграли значителна роля за блокирането на хартланда. Що се отнася до Арабския свят, Иран и Индия, културно-политическата им значимост е от регионален мащаб.

Основен инструмент за реализация на

Геостратегическите цели на атлантизма

и мондиализма са т. нар. санитарни кордони, ограждащи хартланда (Русия-Евразия). По силата на пряката геополитическа необходимост, подсказана още от Маън и Спайкмън, за да блокират влиянието на хартланда в Европа, през ХХ век САЩ изграждат Западния санитарен кордон, заемащ значително меридионално пространство в Източна Европа.

Санитарният кордон е пространство, обединяващо държави и народи, разположени между крупни геополитически образувания, чийто съюз би навредил на отдалечена суперсила или алианс. Той се изгражда между две Големи пространства, като негов инициатор е външен силов център на силата, нямащ интерес от стратегическото им обединяване. Геополитическата самостоятелност на страните от санитарния кордон е невъзможна. Затова пък те често са причина за континентални и глобални конфликти. Същността на политиката на външния силов център е в това да използва санитарния кордон като зона за постоянно напрежение.

Западният санитарен кордон е разположен между Mitteleuropa и Евразия или в по-тесен геополитически смисъл – между Германия и Русия. Исторически примери за изграждането на такъв са възстановяването на полската държавност от Наполеон или френско-английските проекти за на т. нар. “малка Антанта” след Първата световна война. След 1945 източноевропейските държави играят ролята на идеологически буфер между двете световни политически системи. Днес този буфер е изнесен значително по-на изток и югоизток, като обхваща западните, кавказките и средноазиатските републики на бившия СССР. Тук той се слива с Източния санитарен кордон (който, по терминологията на Макиндер, е южната част на т.нар. Вътрешен полумесец).

В отделните исторически периоди, за обозначаване на пространствения обхват и вътрешната подялба на Европа се използват термини, в които често се влага и различен географски смисъл. Значителните терминологични различия при географската подялба на континента пък водят до неяснота при определяне обхвата, културно-политическата и социално-икономическа значимост на отделните му части. Което влече след себе си пространствено припокриване на утвърдили се формулировки като Западна, Северна, Средна, Централна, Източна, Южна Европа. Проблемът се задълбочава от използването и на междинни пространствени индикации – Северозападна, Югоизточна и особено често дефинираната напоследък Централно-Източна Европа. В повечето случаи това се дължи на субективни културно-политически трактовки, отстоявани от представителите на отделните геопространства в Европа.

Една от главните причини за липсата на единна вътрешна регионална подялба на Стария континент е значителната неопределеност на пространствения му обхват и граници, както и спорната принадлежност на някои негови периферни пространства. С най-голяма относителност се отличава източната граница на Европа. Урал и Кавказ действително са ясно изразени природни обекти, за да бъдат използвани в качеството на континентални граници. Те обаче не отразяват редица класически критерии, благодарение на което са налице резки социално-икономически и политически контрасти в пространството между Атлантика и Урал.

Най-активен застъпник на значително изтеглената към Азия източна европейска граница е Русия, стремяща се да поддържа авторитета си на европейска сила. Но именно Русия, като евразийска държава, е главна причина пространствената формулировка за Европа “от Атлантика до Урал” на практика да се трансформира в реалност от типа “от Атлантика до Владивосток”. Против очевидното руско геополитическо лидерство в този континентален блок безспорно е Западна Европа. Според западните геополитици, Европа е онова, което не е под юрисдикцията на Москва. Същевременно, макар и условно, наличието на източна, контролирана от Русия, периферия в Европа се признава от всички класици на немската геополитика. Без Източна Европа, според повечето от тях, Mitteleuropa губи геополитическата си същност и значение като средищно континентално пространство.

В известен смисъл спорен характер и културно-политическа идентификация имат и другите европейски граници. Ясно очертаната от океана западна континентална граница, например, е силно размита във военно-политическо отношение, благодарение на трансконтиненталния атлантически съюз НАТО и осезаемото американско военно-политическо присъствие на континента, което реално трансформира формулировките от “от Атлантика до Урал” и “от Атлантика до Владивосток” в малко вероятния поне на този етап геополитически алианс в пространствени рамки “от Ванкувър до Владивосток”.

Южните периферни пространства

на Европа са делимитирани от няколко фактора. В исторически план, Средиземноморието дълго време е обединявало двата континента, като и днес осигурява конкурентно висока транспортна достъпност между трите южни европейски полуострова, от една страна, и Северна Африка и Близкия изток, от друга. Важен фактор, обуславящ съвременните тенденции към икономическо овладяване на Южното Средиземноморие и стремежа за интеграция в западната му част, са традиционните интереси на Италия, Франция и Испания в Северна Африка. Днес те се подхранват и от значителния насрещен миграционен поток. Следва да се изтъкне и реалното европейско политико-икономическо присъствие в Мала Азия, Кипър, Малта и испанските владения в Мароко. От значение в това отношение са митническите споразумения между държавите от Магреб и ЕС, както и статутът на асоциирано членство към ЕС, които имат Тунис и Мароко.

Всичко това изисква дефинирането на европейското пространство на няколко нива. В най-тесен смисъл, границите на континента днес са маркирани от тези на ЕС. Значително по-голямо е европейското политико-икономическо присъствие в радиуса Арктика, Гренландия, Магреб, Кипър, Мала Азия, Кавказ и Урал. В най-широк геополитически смисъл пък е европейското цивилизационно послание в рамките на НАТО (където влизат САЩ и Канада) и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (включваща и всички републики от бившия СССР). Така дефинираното пространство обединява над 50 признати от международната общност държави. Показателен за бързата европейска политическа динамика факт е, че през 1989 само в рамките между Атлантика и Урал има общо около 26 хил. км междудържавни граници, а само 3 години по-късно те са вече 40 хил.

За разлика от многовариантната комплексна географска подялба на Европа, нейната

Геополитическа диференциация

се отличава с по-ясна пространствена определеност. В нея безспорно се открояват контурите на три Големи пространства. Границите между тях обаче са твърде условни и често представляват зони с двойствена геополитическа принадлежност. Така, Западноевропейското Голямо пространство е част от широкото тълкуване на сакрално-пространственото понятие Запад, представено от традиционно атлантически ориентирани държави. Въпреки че между задокеанския Запад (Северна Америка-САЩ), островния Запад (Великобритания) и континенталния Запад (Франция) има определени вътрешни противоречия, по отношение на останалите Големи пространства в Европа, Западът следва единна геополитическа линия на поведение. Съвременната атлантическа доктрина вижда в континентална Европа най-вече плацдарм за блокиране на хартланда. Според Бжежински, след 1918, Европа все повече се превръща от субект в обект на глобалната политика. Културно-психологическите аспекти на този процес са задълбочено и далновидно анализирани още от Освалд Шпенглер (1880-1936) в книгата му "Залезът на Запада".

Типични представители на европейския Запад са Британските острови, Португалия, Нидерландия, Белгия и Норвегия. С известна условност, към западноевропейското Голямо пространство могат да се отнесат също Испания, Франция и Швеция. Независимо от значителния си социално-икономически потенциал и културно-политическа роля за развитието на атлантическата геополитическа традиция обаче, историческото им развитие в редица случаи е континентално ориентирано. При оценката на геополитическия потенциал на европейския Запад трябва да се отчита и осезаемото американско присъствие и интереси в него. Геополитически, Великобритания може да се окачестви като най-неевропейската държава, чийто интереси са традиционно противоположни на средноевропейските и евразийските континентални тенденции в Европа. Самостоятелната и геополитическа позиция обаче, е силно отслабена, заради нарастналата мощ на САЩ в атлантическото пространство. Като противоречива може да се определи геополитическата позиция на Франция. По отношение на Mitteleuropa например, френската история се отличава с предимно атлантистки характер, въпреки че са налице и примери за алтернативна континентална позиция. Най-типични примери за което са управленията на Наполеон, Петен, Дьо Гол и Митеран.

Безспорно европейско по геополитическата си същност Голямо пространство е Mitteleuropa. За нейна пространствена основа се приемат немскоезичните страни, а като относително верен исторически репер – първото голямо политическо обединение на германските племена, извършено от франките и провъзгласяването на Западната (Свещена) Римска империя. По-късно, консолидираща роля за европейското ядро играят Австрия и Германия. Традиционно в орбитата на културно-политическото влияние на Mitteleuropa попадат страните от бившата Австро-Унгарска империя, Скандинавия, Прибалтика, Апенините, част от Балканите. Mitteleuropa има ясно изразен телурократичен характер и е единственото Голямо пространство, защитаващо чисто европейски геополитически интереси.

Източна Европа има по-сложно геополитическо представяне. Най-важната особеност тук е невъзможността да се дефинира Голямо пространство под името Източна Европа. Неясната геополитическата принадлежност на региона е обусловена и от двойствената гравитация на редица страни от специфичната буферна зона (Западния санитарен кордон) между Русия (Евразия) от една страна и Германия (Mitteleuropa) от друга. На европейския континент Русия представлява едновременно геополитическите интереси на народите от индо-европейското, уралското и алтайското езиково семейство. Най-типични представители на Западния санитарен кордон са Финландия, Полша, Словакия, Румъния и България.

Между главните геополитически образувания в Европа съществуват променливи пространствени и политически отношения. Схематично могат да се откроят няколко потенциални варианта за геополитически съюзи или противопоставяния, които са с относително константен характер в континенталните междудържавни отношения, а редица от тях имат и осезателни исторически прецеденти. Така, Европейският Запад може да противостои на Mitteleuropa като на най-близък източен съсед. Тенденция, въплътена исторически в противоборството между Франция и Австрийската империя и френско-немските конфликти. Далеч по-редки са случаите на френско-германски стратегически съюз. По правило Западът поддържа борбата си против Mitteleuropa в съюз с европейския Изток, а борбата против Русия - в съюз с Mitteleuropa. Спрямо източния си съсед Mitteleuropa също може да е както в състояние на противоборство, изгодно за Запада, така и в съюз, насочен срещу Запада. Геополитическите предпочитания на Русия-Евразия пък могат да се ориентират както в антигерманска насока (тогава Западът автоматично се превръща в съюзник), така и в антизападна (тогава оста Берлин-Москва става твърде вероятна).

В противовес на атлантическата идея за изграждането на западния санитарен кордон, класическите геополитици на Mitteleuropa противопоставят доктрина, известна като

Геополитика на диагоналите

Неин основоположник е шведът Челен, според който единна Европа е възможна само при наличие на непрекъсната пространствена връзка между Северно море и Персийския залив. Антиконтиненталната стратегия за атлантизма винаги се е стремяла да разкъса тази връзка, провокирайки конфликти на Балканите, Кавказ, Месопотамия. От своя страна, традиционната външнополитическа стратегия на Берлин (в миналото и на Виена) се отличава с перманентен вектор, насочен към създаването на независим от западноевропейския атлантизъм и руското евразийство диагонален европейски коридор.

---------------
* Гл.асистент в СУ “Св.Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество

**Гост** · 26-07-2004, 13:44

ГЕОПОЛИТИЧЕСКОТО СЪЗНАНИЕ НА “MITTELEUROPA” КАТО ГОЛЯМО ПРОСТРАНСТВО

(В: Военен журнал, ¹ 3, 2000.)

“Историята е география в движение” - Herder (1821)

Формулирането на верни ориентири във външнополитическото поведение на България през ХХ² век изисква познаване генезиса на глобалното противостоене, дефиниране обхвата и силата на Големите пространства, същността на геополитическите възли и значението на геостратегическите ключови пространства (Русев, 1994; 1995; 1998). От научна гледна точка изследването на европейското ядро трябва да се разглежда като важна част от посочената методологичната последователност на пространствената йерархия. Традиционният интерес към тази материя е резултат от непрекъснатите трансформации на континенталното съотношение на силите през Х²Х и ХХ век. Актуалността на изследването пряко кореспондира с неговата главна цел – открояване разностранните геополитически измерения и значимост на европейското ядро. Като второстепенна за изследването, но изключително важна за нашата страна, цел трябва да се посочи дефинирането на “посредните и непосредните пространствени съотношения” (по Батаклиев, 1937) между Средна Европа, Балканите и България.

ЕВРОПА – ГРАНИЦИ НА ПРОСТРАНСТВЕНИЯ И КУЛТУРНО-ПОЛИТИЧЕСКИЯ ОБХВАТ

За обозначаване пространственото ядро на Европа се използват термини с различен географски смисъл. Значително терминологично разминаване се наблюдава и при географската подялба на континента, което води до неяснота при определяне обхвата, културно-политическата и социално-икономическата значимост на отделните му части. Налице е пространствено прeпокриване на утвърдили се формулировки като Западна, Северна, Средна, Централна, Източна, Южна Европа. Проблемът се задълбочава с използването и на междинни пространствени индикации като Северозападна, Югоизточна и особено често дефинираната напоследък Централно-Източна Европа. Това се дължи на субективни културно-политически трактовки, отстоявани от представителите на отделните геопространства в Европа. Възможните варианти за регионална подялба на Стария континент са схематично представени на ( фиг. 1.)

Сред главните причини за липсата на единна регионална подялба на Стария континент е значителната неопределеност на пространствения му обхват и граници, както и спорната принадлежност на някои негови периферни пространства. С най-голяма относителност се отличава източната граница на Европа. Урал и Кавказ действително са ясно изразени природни обекти, но те не отразяват редица класически критерии, благодарение на което между Атлантика и Урал се открояват резки социално-икономически и политически контрасти. Най-активен застъпник на изтеглената към Азия източна европейска граница е Русия, която държи на авторитета си като европейска сила. В качеството си на евразийска държава Русия е главна причина пространствената формулировка “от Атлантика до Урал” на практика да се трансформира в реалност от типа “от Атлантика до Владивосток”. Против геополитическото лидерство на Русия в такъв континентален блок е Западна Европа, според която Европа е всичко това на континента, което не е под юрисдикцията на Москва. Макар и условно, наличието на източна, контролирана от Русия, периферия в Европа се признава от повечето класици на немската геополитика. Без Източна Европа, според тях, континенталното ядро губи своята геополитическа същност и значение като средищно континентално пространство.

Спорна културно-политическа идетнтификация имат и другите европейски граници. Ясно очертаната от океана западна континентална граница, например, е силно размита във военно-политическо отношение, благодарение на НАТО и осезаемото американско присъствие на континента, което реално трансформира вече посочените формулировки в по-малко вероятен алианс “от Ванкувър до Владивосток”. Южните периферни пространства на Европа са делимитирани от няколко фактора. В исторически план Средиземноморието продължително време обединява двата континента, като и днес осигурява конкурентно висока транспортна достъпност между южните европейски полуострови, Северна Африка и Близкия изток. Фактор, обуславящ съвременните тенденции към икономическото овладяване на Южното Средиземноморие и стремежа за интеграция в неговата западна част, са традиционните интереси на Италия, Франция и Испания в Северна Африка. Днес това се подхранва и от значителния насрещен миграционен поток. Не на последно място трябва да се изтъкне и реалното европейско присъствие в Мала Азия, Кипър, Малта и испанските владения в Мароко. От значение в това отношение са митническите споразумения между държавите от Магреб и ЕС, както и статутът на асоциирано членство към ЕС, който имат Тунис и Мароко. На север европейското пространство също има сложна и неясна културно-политическа граница, обусловена от двойствената природна и политико-икономическа принадлежност и гравитация на Гренландия, както и от лимитирането на антропогенната дейност от екстремните природни условия в Арктика.

Всичко това изисква дефинирането на европейското пространство да става на няколко нива. В най-тесен смисъл границите на континента са маркирани от границите на ЗЕС и ЕС. Значително по-голямо е европейското присъствие в радиуса Арктика, Гренландия, Магреб, Кипър, Мала Азия, Кавказ и Урал. В най-широк геополитически смисъл е европейското цивилизационно послание в рамките на НАТО (в което влизат САЩ и Канада) и ОССЕ (включваща всички републики от бившия СССР), т.е. в пространство, обединяващо над 50 признати от международната общност държави. Показателен за европейска политическа динамика факт е, че през 1989 г. в рамките между Атлантика и Урал има общо около 26 хил. km междудържавни граници, а само 3 години по-късно те са вече 40 хил. km.

Един от удачните принципи за регионална подялба на Европа е определянето на съотношението между ядрото и континенталната периферия. Това особено важи при геополитическата подялба, която отразява комплексното въздействие на всички природни, социални, икономически и културно-политически фактори. В схемата на Schultz (1997) като най-удачни за тази цел и съобразени със спецификата на континенталните контури трябва да се посочат вариантите ¹ 6, 8 и 12 (фиг. 1). Общоприето е пространственото дефиниране на континенталното ядро да става чрез термините Средна или Централна Европа. В настоящото изследване за геополитическо му обозначаване се използва класическият термин - Mitteleuropa, който в най-пълна степен отразява неговата автентична същност. Същевременно Mitteleuropa не трябва да се възприема само като немския аналог на Средна или Централна Европа. Във вече посочения алгоритъм Mitteleuropa е едно от значимите Големи пространства (Русев, 1998).

Mitteleuropa е и фундаментално геополитическо направление в политическата география. Основание за това ни дава традиционно водещата роля на геополитически идеи, чийто носители са изследователи, свързали съдба с континенталното европейско ядро. Mitteleuropa е класически пример за геополитическо осъзнаване на пространствената адекватност на обществените отношения. По терминологията на Каледин (1996) Mitteleuropa е и обект, и предмет на теоретичното геополитическо съзнание, формирало се под въздействието на конкретни геопространствени условия и отразило се върху развитието на световните геополитически школи. От тази гледна точка може да се формулира и друга второстепенна цел на изследването - разграничаване на идеологическите отношения, зададени от геопространството на Mitteleuropa и възникналото на тази база адаптиране на субективното геополитическо съзнание в него. Декларираните до тук цели на изследването трябва да се разглеждат в контекста на методолого-гносеологическите функции на политикогеографското познание, независимо от това, че чрез тях се постигат и значими практико-приложни резултати. Амбициите на автора в това отношение са свързани единствено с възможностите да се съдейства за повишаване статуса на политическата география и геополитиката като фундаментални области на съвременното научно познание.

От природногеографска гледна точка европейското ядро заема средищно положение на прехода между морския Запад, континенталния Изток, студения Север и топлия Юг (Гловня, Благоева, 1989). В геоморфологично отношение то се изразява в меридионалното редуване на равнини, полупланински и високопланински земи. Пряко отражение на средищното положение е и безспорната биогеографска връзка с периферните континентални пространства. В морфоструктурно отношение континенталното ядро традиционно се дели на Средноевропейска равнина, Херцински планини, Алпи и Карпати. Сърцевината на континенталното ядро е разположена между Северногерманската низина, Поморското Поезерие, Силезия, Моравия, Долна Австрия, Бавария, Шварцвалд и Саар. Нейната периферия обхваща равностойни по общ териториален обхват земи – Мазурско Поезерие, Източни Карпати, Среднодунавска низина, Алпи, Вогези, Лотарингия, Ардени, Люксембург, Фландрия, Нидерландия, полуостров Ютланд. В зоната на контакта със съседните геопространства могат да се посочат и други земи, отъждествявани като средноевропейски (Скандинавски полуостров, Прибалтика, част от черноморско-балтийския коридор, Балкани и Апенини), но това е обусловено по-скоро от историко-политически и социално-икономически фактори. В този смисъл Mitteleuropa трябва да се асоциира по-скоро като Средна Европа.

ТЕОРЕТИЧНА ПОСТАНОВКА

Спорът за принадлежността на настоящото изследване към политикогеографския или геополитическия научен анализ е неизбежен. Специфичният му предмет и аналогиите с други географски изследвания, имащи за обект европейското ядро, изисква уточняване същността на някои научни категории. На първо място е нужно да се изяснят някои аспекти, засягащи теоретико-методологичната същност и практико-приложното значение на политическата география, геополитиката и геостратегията.

На тези проблеми са посветени изследванията на редица автори -
Herder (1821), Ritter (1833), Roon (1837), List (1841), Humboldt (1852), Риттер (1853), Peschel (1858), Данилевский (1871), Тютчев (1873), Ratzel (1882, 1887, 1898, 1900, 1901, 1902, 1905), Леонтьев (1885), Beloch (1886), Reclus (1890, 1908), Mahan (1890, 1892, 1910), Kretschmer (1903), Mackinder (1904, 1907, 1919), Kjellen (1905, 1915, 1917), Penck (1905, 1917, 1918), Supan (1906, 1922), Woeikow (1906), Kirchhoff (1910), Vallaux (1911), Trubezkoi (1913), Partsch (1914), Huntington (1915), Braun (1915), Naumann (1915), Sieger (1915, 1917), Hettner (1916, 1923, 1927, 1928, 1929), Arldt (1917), Oncken (1917), Hassinger (1917, 1928, 1930, 1931), Demangon (1920, 1923), Трубецкой (1920, 1925, 1927), Bowman (1921, 1942), Савицкий (1922), Бицилли (1922), Vidal de la Blache (1922), Febvre (1922), Fischer (1925), Maull (1925, 1929, 1939), Haushofer (1926, 1927, 1929, 1931, 1937, 1941, 1943), Карсавин (1927), Бердяев (1927), Hennig (1928), Krebs (1929), Eckert (1929), Teleki (1930), Fawcett (1933), Ancel (1936), Hartshorne (1939), Schmitt (1916, 1922, 1928, 1940, 1941, 1942, 1950, 1959), Spykman (1942, 1944), Федотов (1947), Степун (1962), Cohen (1963), Cohen и Rosental (1971), Маергойз (1971), Muir (1975), Benoist (1979), Горбацевич (1981), Schlesinger (1986), Lacoste (1986, 1993), Колосов (1988), Thiriart (1988), Taylor (1989), Attali (1990), Каледин (1990, 1996), Аксенов (1992), Стойкерс (1992), Гумилев (1993), Huntington (1993), Glassner (1993), Лавров (1994), Parker (1994), Андрианова (1996), Сорокин (1996), Дугин (1997), Бжежински (1997), Mironenko (1998), Мамаду (1999) и много други. У нас основните тенденции в развитието на политическата география и геополитиката намират отражение в изследванията на Радев (1924), Дрончилов (1925), Иширков (1929), Батаклиев (1937, 1940, 1940/1941, 1941), Христов и Димов (1991, 1992), Карастоянов (1992, 1997), Русев (1994, 1995, 1998), Нешев (1998), Бъчваров (1999), Бацаров (1999).

Въпросът за разграничаването на политическата география и геополитиката възниква в края на Х²Х в. Първоначално те са твърде близки по своята същност, но след Първата световна война се забелязва все по-осезаемата гравитация на първата към географията и на втората към политологията. Различията стават най-очевидни в Германия, където политическата география се тълкува като наука за пространствените условия на държавата, а геополитиката – за пространствените изисквания на държавата. Най-точен в това отношение е Ратцел – “политическата география разглежда държавата от гледна точка на пространството, а геополитиката разглежда пространството от гледна точка на държавата” (Dorpalen, 1942). Такова определение може да се приеме единствено като обозначаване на една от действително съществените разлики между тях. Според шведския социолог Киелен геополитиката е осветляване на политически въпроси от географска гледна точка. През 1905 г. (в “Stormakterna”) той пише: “Държавата се стреми към хармония във всички области на нейната дейност. Мярката на тази хармония е обект на изследване”. През 1917 г. (в “Staat als Lebensform”) същият добавя: “Обектът на геополитиката не е “земята”, а изпълнената с политическа организация държава”. Според Батаклиев (1940/1941) политическата география и геополитиката не са статични, а “аналитични и динамични учения”. Същият достига до извода, че геополитиката е метод за приложение на политическата география в живота на държавата.

Съвременното тълкование на геополитиката изисква значително по-широко разбиране. Parker (1994) приема, че политическата география и геополитиката са тясно свързани както по отношение на произхода, така и по отношение на предмета. Същият определя политическата география като изучаване на държавата, разглеждана като “пространствен и земен феномен”, а геополитиката е “пространственото изучаване на връзките и взаимоотношенията между държавите”. Паркър допуска, че е възможно геополитиката да включва в себе си политическата география, а определението геополитически би могло да се използва като обединяващо. Бъчваров (1999) определя политическата география като “хоризонтално изучаване на политическите явления”. Според Христов и Димов (1991) общото в дефинициите за предмета на политическата география е “да се разкрие отношението между природните дадености (ресурси, потенциал) на географското пространство и функциите на държавата”. Твърде спорно звучи твърдението им, че при новите условия “геополитиката трябва да се разглежда като конкретна геоикономическа, геосоциална, геотехнологична и геоекологична стратегия …(!!! – бел. авт.)”. Опитите да се смесват по такъв начин понятията геополитика и геостратегия, водят по-скоро до разнобой, отколкото до консолидиране на научните основи на политикогеографското познание.

Съдържателна дефиниция на съвременния тип политикогеографско познание дава Каледин (1996), който го разглежда като “исторически закономерен резултат от последователната смяна на редица научни парадигми: 1) комплексна държавноописателна, 2) широка антропогеографска, 3) тясно държавно-геополитическа и 4) дейностно-обществена”. Според него съвременната ситуация в политическата география е резултат от развитието на последните две. От особено значение е разграничаването на емпиричната същност и практико-приложните възможности на геополитическия анализ и синтез. Главна координатна система, в която се осъществява политическата дейност на обществото, е геопространството, което трябва да се разглежда едновременно и като резултат от природно-обществени процеси, и като тяхна “арена”, и като многостранен политикогеографски фактор. Така геопространството придава на политическата дейност геополитически характер. Геопространствените предпоставки за политическата дейност формират съответстващи на нейните субекти геополитически интереси и цели. Тяхната реализация в геопространството трябва да се разглежда като геополитическа организация на обществото, чийто конкретен резултат са геополитическите системи. Чрез тях могат да се формулират основни научни категории като геополитическо единство, геопространствено отношение, геополитическо отношение. Последното е израз на взаимната адаптация между политическата дейност и геопространството. От тази позиция Каледин формулира предмета на политическата география - “наука за геополитическите отношения и тяхното конкретно-историческо развитие и израз – геополитическите процеси и геополитическите системи”.

Класическата геополитическа перспектива свързва държавно-“националното” с глобалното измерение, както и “обяснението” на дадена ситуация с ориентирани към практиката изводи (Sandner, 1993). Една от постоянните величини на това мислене е традиционният геополитически модел на Макиндер. Развитието на геополитическите изследвания днес е белязано от масовото присъствие на редица изследователи, които субективизират нейната научна същност, най-често в зависимост от определени тясноотраслови научнио-методологични акценти. Каледин (1996) отъждествява този процес като “смислов плурализъм”, като същевременно посочва преимущественото отъждествяване на геополитиката с геопространствените аспекти на международните отношения и външната политика. Против абсолютизацията на междудържавните отношения като единствена обектна област на геополитиката се изказва и Аксенов (1992). Според него геополитиката “трябва да се разбира като реална политическа дейност, насочена към изменение параметрите на цялото политикогеографско пространство”.

Мамаду (1999) обобщава, че “във всички случаи геополитиката се свързва с власт и пространство, най-често нейн обект е територията и държавата, а също така силовите отношения между държавите”. Според Каледин (1996) геополитиката трябва да се разглежда като “организация и осъществяване на политическата дейност от различни субекти с отчитане на фактора геопространство”. Макар и декларирана от автора като обща, тази дефиниция може да претендира за една от най-точните. Строго научно-методологично разграничаване между политическата география и геополитиката предлага и Стойкерс (1992), определяйки първата като анализ, а втората – като синтез.

Характерна черта на повечето геополитически доктрини е стремежът към междудисциплинарен синтез. Типичен пример за многоаспектните възможности на научното обяснение е определението за геополитика, дадено от Сорокин (1996). Според него марксизмът е икономическото направление в материалистическото обяснение на историята, а геополитиката трябва да се приеме като алтернатива на марксизма. Макар и нестандартна, тази позиция трябва да се приема като принос в съвременното научно познание. Сорокин определя три вълни в развитието на геополитиката: 1) до Втората световна война; 2) в периода на “студената война” и 3) след краха на световния комунизъм. Според него геополитиката от първата и втората вълна са безвъзвратно устарели и за да се изясни същността на настоящата трета вълна е необходимо разширяване предмета на модерно дефинираната геополитика. За “възкръсване” на геополитиката и преоценка на нейната методология на Запад още през 70-те години говори и Parker (1994). Според него “докато старата геополитика е фокусирана върху сегментите, които съставляват глобалната общност, то новата геополитика се фокусира върху самата общност. Нейна изходна точка обаче си остават националните държави, които все още са най значимите компоненнти на световното геополитическо пространство”.

Според Лакост (1993) понятието геополитика се употребява далеч по-разумно и подходящо в сравнение с особено привлекателното понятие геостратегия. Същият предлага разграничаването им. Според него терминът геополитика трябва да се запази за споровете и дискусиите между граждани от една и съща нация, а геостратегията – за антагонизма между враждебни държави или политически сили. Очевидно е обаче, че разликата между геополитика и геостратегия може да бъде определяна не само според мащаба на политическото мислене. Ако предположим, че геополитическите отношения, събития и мотиви за поведение протичат между политическите субекти в регионален или континентален мащаб, то геостратегическите отношения се формират, когато в рамките на регионално или континентално противостоене се оказва външен натиск, обслужващ интереси на свръхдържавите. В терминологичния речник Геополитика…(1999) се акцентира върху връзката на геостратегията с геополитиката, като се изказва мнението, че геостратегията е нейно продължение. Според Бжежински (1997) геостратегията е стратегическо управляване на геополитическите интереси. Същият декларира твърде тясно разбиране на тази връзка - единствено в областта на въоръженията и баланса на военните сили. В по-широк смисъл геостратегията трябва да отчита разнообразни културно-политически и социално-икономически аспекти на глобалната и регионалната политика. От методологична гледна точка много по-удачно е разграничаването на обективно съществуващи геополитически закономерности и субективно декларирани геостратегически интереси.

ГОЛЕМИТЕ ПРОСТРАНСТВА

Ако се съобразим с горепосочения алгоритъм на Каледин (1996), по-голямата част от настоящото изследване се вписва в държавно-геополитическата парадигма на политическата география и то в нейната “западна форма“. Според Дугин (1997) могат да се формулират три фундаментални геополитически категории, които са в основата на съвременните разногласия при дефинирането на традиционните закономерности и основните тенденции в пространственото обществено развитие: 1/ административно или културно-етнически обособен автономен район; 2/ национална държава и 3/ Голямо пространство, обединяващо няколко национални държави във политико-икономически или военен блок. В по-ново време все по-актуални стават изследванията на т. нар. геополитически възли и геостратегически ключови пространства (Русев, 1998).

За целите на изследването е необходим по-задълбочен научен анализ на геополитическата същност на Големите пространства, чието открояване е фундаментален принцип в разкриване особеностите на глобалното геополитическо противостоене. От Ратцел и Макиндер до Коен и Бжежински повечето изследователи акцентират върху променящата се относителна тежест на т. нар. “панрегиони” и динамизма на отношенията между тях. Според Schmitt (1940) концепцията за Големите пространства ("Grossraum") се основава на очертаването на региони, в рамките на които многообразието на политическите прояви може да придобие хармонично обобщение, изразено в голям геополитически съюз. В това отношение Шмит е повлиян от американската доктрина “Монро”. Тъй като Евразия представлява много по-разнообразен конгломерат от етноси, държави и култури, Шмит смята, че в нея е необходимо да се говори не за пълна континентална интеграция, а за създаването на няколко крупни геополитически образувания, всяко от които трябва да се управлява от гъвкав свръхдържавен принцип. Голямото пространство, организирано в гъвкава политическа структура от имперско-федерален тип, според Шмит, трябва да компенсира многообразието от национални, етнически и държавни волеизяви, да служи като своеобразен безпристрастен арбитър и регулатор на възможни локални конфликти. В своята знаменита книга “Der Nomos der Erde” (1950) Шмит изказва идеята, че най-типичните Големи пространства са континенталните макрообразования – телурократиите, които по своя собствена логика постепенно прерастват в империи. Концепцията на Шмит е създадена не само като анализ на историческите тенденции в Евразия, но и като проект за бъдещо обединение, което e “възможно, желателно и дори необходимо”. Основавайки се на Макиндер и Киелен, Шмит противопоставя таласократиите на Елада, Финикия, Великобритания и САЩ с телурократиите на Персия, Рим, Австрия и Русия-СССР. Според него изграждането на хармонично пространство е възможно само при телурократичните империи, при които господства континенталното право. Първопричина за сблъсъка между двете тенденции са таласократиите, които излизайки извън рамките на своя “остров” подкопават основите на телурократичните пространства и активират континентално им съзнание (Дугин, 1994).

Може да се допълни, че не всички големи петна от географската карта са Големи пространства. В това, според мен, се състои една от принципиалните разлики при методологията на политическата география и геополитиката. Географското положение, формата и големината на територията имат значение, но то не е решаващо. Хронологичният подход, величината на културно-политическото излъчване и цивилизационното послание са не по-малко важни критерии в това отношение. Най-общо Големите пространства не са резултат от историята, а я инициират. Според класиците на геополитиката суверенитета на свръхдържавите или макрорегионите до голяма степен зависи от самостоятелността и самодостатъчността на пространството, което те заемат.

ГОЛЕМИ ПРОСТРАНСТВА В ЕВРОПА

За разлика от географската, геополитическата диференциация на Европа се отличава с по-голяма пространствена определеност. В нея безспорно се открояват контурите на три Големи пространства (фиг. 2). Границите между тях обаче са твърде условни и често представляват зони с двойствена геополитическа принадлежност. Западноевропейското Голямо пространство е част от широкото тълкование на сакрално-пространственото понятие Запад, представено от традиционно атлантически ориентирани държави. Въпреки че между задокеанския Запад (Северна Америка - САЩ), островния Запад (Великобритания) и континенталния Запад (Франция) съществуват определени вътрешни противоречия, по отношение на останалите Големи пространства в Европа Западът следва единна геополитическа линия на поведение. Съвременната атлантическа доктрина разглежда континентална Европа предимно като плацдарм за блокиране на хартланда. Според Бжежински (1997) след Първата световна война Европа все повече се превръща от субект в обект на глобалната политика. Културно-психологическите аспекти на този процес са задълбочено и далновидно анализирани още от Spengler (1918).

Като типични представители на европейския Запад могат да се посочат Британските острови, Португалия, Нидерландия, Белгия и Норвегия. С известна условност към тях могат да се посочат също Испания, Франция и Швеция, чието историческо развитие в редица случаи е континентално ориентирано, независимо от значителния си социално-икономически потенциал и културно-политическа роля за развитието на атлантизма. При оценката на геополитическия потенциал на европейския Запад трябва да се отчита и осезаемото американско присъствие и интереси в него. Геополитически Великобритания може да се окачестви като най-неевропейската държава, чийто интереси са традиционно противоположни на средноевропейските и евразийските континентални тенденции в Европа. Самостоятелната геополитическа позиция на Великобритания днес е силно отслабена, благодарение на нарастналата мощ на САЩ в атлантическото пространство. Като противоречива може да се определи геополитическата позиция на Франция. По отношение на Mitteleuropa френската история се отличава с предимно атлантистки характер, въпреки че са налице и примери за алтернативна континентална позиция. Най-типичните примери в това отношение са периодите при управлението на Наполеон, Петен, Де Гол и Митеран.

Безспорно европейско по своята геополитическа същност Голямо пространство е Mitteleuropa. За нейна пространствена основа могат да се приемат немскоезичните страни, а като относително верен исторически репер – първото голямо политическо обединение на германските племена, извършено от франките и провъзгласяването на Западната (Свещена) Римска империя (фиг. 3, фиг. 4). По-късно консолидираща роля за европейското ядро играят Австрия и Германия. В тяхната културно-политическа орбита попадат страните от бившата Австро-Унгарска империя, Скандинавия, Прибалтика и Апенините. Mitteleuropa има ясно изразен телурократичен характер и е единственото Голямо пространство, което защитава типично европейски геополитически интереси. Източна Европа има по-сложно геополитическо представяне. Най-важната особеност в това отношение е невъзможността да се дефинира Голямо пространство под името Източна Европа. Неясната геополитическата принадлежност на Източна Европа е обусловена и от двойствената гравитация на редица страни от специфичната буферна зона между Русия (Евразия) от една страна и Германия (Mitteleuropa) от друга. На европейския континент Русия представлява едновременно геополитическите интереси на народите от индо-европейското, уралското и алтайското езиково семейство. Типични представители на посочената буферна зона са Финландия, Полша, Словакия, Румъния и България. В класическата литература това пространство обикновенно се обозначава като “Западен санитарен кордон”.

Между главните геополитически образувания в Европа съществуват променливи отношения. Схематично могат да се откроят няколко потенциални варианта за геополитически съюзи или противопоставяния, които са с относително константен характер, а редица от тях имат осезателни исторически прецеденти. Европейският Запад може да противостои на Mitteleuropa като на най-близък източен съсед. Исторически тази тенденция е въплатена в противоборството между Франция и Австрийската империя и френско-германските конфликти. Западът винаги поддържа борбата си против Mitteleuropa в съюз с европейския Изток, а борбата против Русия - в съюз с Mitteleuropa. По отношение на източния си съсед Mitteleuropa също може да е както в състояние на противоборство, изгодно за Запада, така и в съюз, насочен срещу Запада. Геополитическите предпочитания на Русия-Евразия могат да бъдат ориентирани както в антигерманска насока (западът автоматично се превръща в съюзник), така и в антизападна (тогава руско-германският съюз става твърде вероятен) (Дугин, 1997).

ЗАПАДЕН САНИТАРЕН КОРДОН И ГЕОПОЛИТИКА НА ДИАГОНАЛИТЕ

Една от главните цели на атлантизма като геополитическа формула, обединяваща Големите пространства на Северна Америка и Западна Европа, е да препятства формирането на силни алтернативни Големи пространства. Северна Америка има перспектива за реално световно господство само в случай, че блокира тяхната мощ и тушира възможностите за обединението им (Русев, 1998). Никога преди атлантическата идеологическа концепция и геополитическата доктрина не са достигали толкова големи мащаби на глобалната мощ. На практика хартландът е териториално раздробен и икономически отслабен. Други потенциално значими Големи пространства като Западна Европа, Mitteleuropa и Източна Азия днес не обладават реална геополитическа самостоятелност и са по-скоро американски форпостове за блокиране на хартланда. Арабският свят, Иран и Индия се отличават със значимост от регионален мащаб.

Основен инструмент на геостратегическите цели на атлантизма и мондиализма са т. нар. “Западен санитарен кордон”, и “Източен санитарен кордон, ограждащи хартланда (Русия-Евразия). “Санитарният кордон” се изгражда в зоната на контакта между Големи пространства, като негов инициатор е външен център на силата, който няма интерес от тяхното стратегическо сближаване. Геополитическата самостоятелност на страните от “санитарния кордон” е невъзможна, но те често са причина за континентални и глобални конфликти. Същността на политиката на външния център на силата се състои в това да използва “санитарния кордон” като зона за постоянно напрежение (Геополитические …, 1993). За да блокират влиянието на хартланда в Европа, през ХХ век САЩ изграждат т. нар. “Западен санитарен кордон”, заемащ меридионалното пространство на Източна Европа. Той е разположен между Mitteleuropa и Евразия или в по-тесен геополитически смисъл – между Германия и Русия. Като исторически примери за изграждането на “санитарен кордон” в Източна Европа могат да се посочат възстановяването на полската държавност от Наполеон или френско-английските проекти, насочени към изграждането на т. нар. “малка Антанта”. След Втората световна война източноевропейските държави играят ролята на идеологически буфер между двете световни политически системи. Днес този буфер е изнесен значително по-на изток и югоизток към Кавказ и Средна Азия, където се слива с южната част на вътрешния полумесец (по Mackinder, 1904) или т. нар. “източен санитарен кордон”.

На атлантическата идея за западния “санитарен кордон” класическите геополитически представители на Mitteleuropa противопоставят доктрина, известна като “геополитика на диагоналите”. Основоположник на тази доктрина е Kjellen (1905, 1915, 1917), според когото единна Европа е възможна само при наличие на непрекъсната пространствена връзка между Северно море и Персийския залив. Антиконтиненталната стратегия за атлантизма винаги се е стремяла да разкъса тази връзка, провокирайки конфликти на Балканите, Кавказ, Месопотамия. От своя страна традиционната външнополитическа стратегия на Mitteleuropa се отличава с перманентен вектор, насочен към създаването на независим диагонален европейски коридор. Двете световни войни са красноречиво потвърждение на това. В по-конкретен план Батаклиев (1937) по недвусмислен начин доказва “морфоложките” основи на геополитическия диагонал между Mitteleuropa и Балканския полуостров. В наше време идеята за възраждане на европейския диагонал се поддържа от Стойкерс (1992).

ГЕОПОЛИТИЧЕСКОТО СЪЗНАНИЕ НА MITTELEUROPA

Геополитическите изследователи обикновенно демонстрират ангажираност към културно-политическата съдба на своето Голямо пространство. Англо-саксонските автори са безусловни поддържници на атлантизма. На другия полюс са руските евразийци, които не поставят под съмнение абсолюстното превъзходство на руската идеократия. По-комплицирани са проблемите на геополитическата самоидентификация на французите, изискваща симпатии или към англосаксонския или към германоезичния свят. В Германия,, от една страна, е налице континенталната евразийска симпатия, противоречаща на славянската антипатия, а от друга – културно-лингвистичната близост с англо-саксонския свят, противоречаща на традиционното континетално антиатлантическо поведение на държавата. Тези противоречия предизвикват сложна симбиоза в поведението на Германия през двете световни войни, която може да бъде формулирана като антиевразийски континентализъм (Дугин, 1997). Всичко това предизвиква значителни различия в акцентите, които поставят отделните автори при дефинирането на геополитическото послание на Mitteleuropa в исторически план.

Според Стойкерс (1992) германската геополитика e висш израз на съзнание, декларирано от името на Mitteleuropa. Изследователи като Ratzel (1882, 1887, 1898, 1900, 1901, 1902, 1905), Kjellen (1905, 1915, 1917) и Haushofer (1926, 1927, 1929, 1931, 1937, 1941, 1943) отъждествяват Германия със сушевата ос, телурократията и Голямо пространство, което е длъжно да противостои на англосаксонските телурократии. Списъкът на най-ярките изразители на геополитическо съзнание в пространството на Mitteleuropa обаче, е значително по-голям. Сред най-ярките му представители трябва да се посочат също Herder (1821), Ritter (1833), List (1841), Humboldt (1852), Peschel (1858), Beloch (1886), Kretschmer (1903), Penck (1905, 1917, 1918), Kirchhoff (1910), Partsch (1914), Braun (1915), Sieger (1915, 1917), Hettner (1916, 1923, 1927, 1928, 1929), Schmitt (1916, 1922, 1928, 1940, 1941, 1942), Oncken (1917), Arldt (1917), Hassinger (1917, 1928, 1930, 1931), Fischer (1925), Maull (1925, 1929, 1939), Krebs (1929) и др.

Според Кюизьоние (1993) “идеологията, основана на теорията за присъщите на германите и на немската култура ценности, е дело на философи”. Освен че е основа на модерния национализъм, немската класическа философска мисъл изиграва решаваща роля и върху формирането на геополитическото съзнание в пространството на Mitteleuropa. Сред най-значимите в това отношение трябва да се изтъкнат трудовете на Kant (1784), Fichte (1808), Hegel (1821), Nietzshe (1886), Chamberlain (1903), Hasse (1905), Spengler (1918, 1924, 1932, 1933) и др. Особеност на немското Просвещение през ХV²²-ХV²²² век е стремежът към рационално съхраняване на консервативните ценности с особен приоритет на национализма и строгата военно-абсолютистка йерархия в обществото. Крьонер (1995) смята, че за разлика от френското Просвещение, немското няма за цел на основата на образованието да промени социалното разделение в държавата, базиращо се на съсловията. “Напротив - пише той – елитът на бюргерството вижда своята най-благородна задача в това, да допринася за плавното функциониране на рационално устроения механизъм ... В степента, в която образованието измества дворянските добродетели като максима на качеството на военното ръководство, военното дело се превръща в съставна част от управлението на просветената държава. Военните могат да се мерят по стандарт с академично образованите княжески чиновници.”

Трансформацията на традиционните немски философски представи води до постепенна ирационална абсолютизация на национално-държавните прерогативи в общественото поведение. В съчетание с провокирания от историята реваншизъм това се оказва благодатна почва за расово-политическия цинизъм и военен авантюризъм на Хитлер. “Въпреки противенето на немците в началото на войната – пише Рот (1995 б) – той успява да прокара мост към солидарност, която не може да се обясни рационално и която подкрепя неговия режим до самия му ужасен край.” Същевременно общовалидните линии на немската геополитика имат дълбоки исторически основания. Според Stürmer (1983) Втората световна война не е свързана само с предисторията и последствията от Първата. Нейните корени се простират далеч в историята, когато най-напред Прусия на Фридрих Велики и след това новообразуваната немска държава встъпват с нова тежест в европейската система на равновесие”. Идеята за излизане от теснотата на Средна Европа започва да се утвърждава в германското общество при Вилхелм ²² (1890-1918). Началото на ХХ век е белязано и от изключително важна за бъдещото външно поведение на Германия и Австро-Унгария вътрешно политическа тенденция – консолидация между държавния, културно-политическия, военния и икономическия елит на обществото. Именно през този период Mitteleuropa започва да привлича вниманието на геополитическите изследователи.

Важен момент в анализа на средноевропейската политическа традиция е учението на Фридрих Ратцел, в чиято основа лежи разглеждането на държавата като една от формите на живота. Той въвежда фундаменталното понятие жизнено пространство, като решаващ фактор за управление на обществените отношения и световната политика. Според него “разпределението на хората и техните творения по земната повърхнина носи всички признаци на едно движещо се тяло, което прогресивно и безотказно се разширява и свива. … В правилото: германците чувстват необходимостта да направят политическа форма за тяхната съвкупност, заляга политикогеографски смисъл - те се стремят към териториално обединение и разграничаване, за да поставят своето съществуване на една сигурна и възможно най-обширна и собствена земя” (Ratzel, 1887). Ратцел е ученик на хайделбергския професор Ернст Хекел и неговия политически мироглед е силно повлиян от дарвинизма. Основен акцент в теорията на Ратцел е политическото пространство, неговата форма и граници. Според Ратцел държавата наподобява жив организъм, вкоренен в почвата. Почвата е основополагаща, неизменна даденост, около която гравитират интересите на народите. Държавата е обективна географска реалност, чието осмисляне се изразява в политиката, поради което “изначално чисто географските понятия се превръщат в емоционална връзка между жителите на страната и тяхната история” (Ratzel, 1887). “Нормална” държава Ратцел нарича тази, която най-органично съчетава географските, демографските и етно-културните параметри на нацията. Органичният подход на Ратцел тълкува пространствената експанзия на държавата като естествен процес (Ratzel, 1901). Одухотвореното пространство (Raum) обладава ново качество и се превръща в жизнено пространство (Lebensraum). От тук следват и други два термина – Raumsinn (пространствен смисъл) и Lebensenergie (жизнена енергия), които обозначават особени качества, присъщи на географските системи и предопределящи политическото поведение на народите и държавите. В този смисъл Ратцел може да се разглежда и като пряк наследник на немската органична социология (Дугин, 1997).

Важен акцент в ратцеловите изследвания е концепцията за световната власт (Weltmacht). Според него големите държави се стремят към максимална географска експанзия, която неизбежно ще се прояви на континентално и планетарно равнище. Анализирайки американския опит той стига до извода, че в Европа най-континенталната държава е Германия. За да постигне своите световни цели обаче тя трябва да развие и мощни военно-морски сили. Според него това, което морските народи и държави осъществяват спонтанно, сухопътните държави трябва да правят съзнателно (Ratzel, 1900). Съдейки по стила и основните акценти в посочените трудове на Ратцел, може да се предположи, че идеите му, засягащи значението на морето за световната власт, са формулирани (или само загатнати) независимо от изследванията на Mahan (1890, 1892). Едва в трудовете на Haushofer (1931, 1937, 1943) и Schmitt (1922, 1940, 1941, 1942) немската геополитическа идея за значението на морската сила придобива завършен вид.

Ратцеловите тезиси стават фундамент за формулирането на основни геополитически принципи в методологията на редица типични представители на геополитическото съзнание на Mitteleuropa. С неговите трудове се съобразяват и редица атлантисти като Vallaux (1911), Mackinder (1904, 1919), Reclus (1908), Mahan (1910) и Vidal de la Blache (1922), както и руските евразийци –Трубецкой (1913, 1920, 1927), Савицкий (1922), Бицилли (1922), Карсавин (1927), Бердяев (1927) и др. Според много от критиците на Ратцел теория му е своеобразно ръководство за немския империализъм, макар че той никъде не се наема да го оправдава. Налице е обаче просветителско желание да се създаде концептуален инструмент за адекватно осъзнаване на отношенията между историята и пространството на немската нация. Интересна представа за същността на Ратцеловата геополитическа идея дава Андрианова (1996): “За разлика от Макиндер и Маън, за чиито стил е свойствен прагматизъм на разсъжденията и задължителни “оргизводи”, Ратцел се ограничава с единствено с теоретизиране, а “прагматичните оргизводи” са извършени по-късно от Хаусхофер”.

Осезаеми континентални черти на геополитическото съзнание на Mitteleuropa придават Kjellen (1915, 1917) и Naumann (1915). Киелен доразвива постулатите на Ратцел и въвежда термина геополитика – “наука за държавата като географски организъм, въплатен в пространството” (Kjellen, 1917). Той е силно повлиян от ситуацията в Европа от началото на ХХ век и стига до извода, че в “контекста на Европа Германия е обладана от осев динамизъм и е призвана да структурира около себе си останалите европейски държави”. Той е убеден, че от геополитическа гледна точка отъждествяването на Германия с Европа е неизбежно, въпреки временното й поражение в Първата световна война. Показателна максима на неговата концепция е твърдението, че интересите на Германия са противоположни на атлантическите и са равнозначни на европейските, дори когато съседите й не са убедени в това. Според него културно-идеологическите аспекти на геополитическото противостоене са второстепенни по своето значение. Идеите на Киелен за отъждествяването на Германия с интегриращо континента пространство съвпадат с идеите на Фридрих Науман, които пръв употребява Mitteleuropa като геополитическо понятие. Според него, за да издържат на натиска от страна на Великобритания, САЩ и Русия, народите от Mitteleuropa трябва да се обединят в интегрирано политико-икономическо пространство. Негова ос са немците, но Mitteleuropa, за разлика от чисто пангерманските проекти, е геополитическо понятие, в което главно внимание се обръща не на етническото единство, а на “общата географска съдба” (Naumann, 1915). Проектът на Науман е насочен към интеграция на Германия, Австрия, придунавските страни, а в по-далечна перспектива – дори “контенентално осъзнатата Франция”.

В началото на ХХ век особено важна роля в идеологическото развитие на Mitteleuropa играят идеите за “Третия път” и “Консервативната революция”, изповядвани от Ван ден Брук ( вж Элементы, ¹ 3, 1993), Spengler (1918, 1924, 1932, 1933) и Шмит ( 1916, 1922, 1928, 1940). Консервативната революция е парадоксално за съвременните ни представи идейно течение, което съвмещава в себе си национално-консервативни и социално-революционни елементи. Ван ден Брук е един от ярките представители на немската Консервативна Революция през 20-те години. Най-известната му книга е “Третият Райх”, написана много преди завземамането на властта в страната от нацистите. В нея той обединява идеите за Консервативната революция и Третия път като съобразява тяхната логика с конкретната ситуация в Германия и германоезичните страни. Непосредствено след Първата световна война Ван ден Брук пише: “Само Германия има достатъчно сили да привлече Русия в Европа. Без нея Русия ще бъде отнесена към Азия”.

Резултатите от Първата световна война демонстрират пълната липса на реализъм в германските стратегически концепции. Най-видният немски геополитик от това време – Haushofer (1926, 1927, 1929, 1931, 1937, 1941, 1943) си поставя за главна задача да доведе основните геополитически концепции до масовото съзнание на немците. Според Бжежински (1997) Хаусхофер адаптира идеята на Макиндер към потребностите на Германия. Очевидно е обаче, че теорията му има много по-дълбоки теоретико-методологически основи. Хаусхофер възприема идеите за планетарния дуализъм между таласократиите и телурократиите като единствено верен ключ за анализ на международната политика. Според него сблъсъкът между атлантизма и континентализма поставят пред Германия въпроса за нейната геополитическа самоидетефикация. За да се отговори на това предизвикателство са необходими усилия в 2 основни насоки. На първо място трябва да се стимулира индустриално развитие, културен подем и геополитическа експанзия за сметка на морските държави. Що се отнася до въпроса за самоидентефикацията на Германия, Хаусхофер смята че тя е западното продължение на евразийската традиция. Тази геополитическа линия на поведение е известна под наименованието “Ostorientierung”. Учението на Хаусхофер обаче значително се отличава от доктрината “Drang nach Osten” и трябва да се тълкува като съвместни цивилизационни усилия на двете континентални държави.

През 1923 г. Хаусхофер основава своето известно “Списание за геополитика”, чийто страници се превръщат в типично поле за изява на геополитическото съзнание на Mitteleuropa. Името на Хаусхофер обикновенно се свързва с хитлериските планове за създаване на Третия райх. Действително немската геополитика от 20-те и 30-те години може да се формулира като опит на Германия да си възвърне Mitteleuropa и чрез нея да разшири своето “жизнено пространство”. Но стратегическите задачи, които формулира Хаусхофер, коренно се различават от същността на хитлеристката политика, особено що се отнася до отношенията с Русия. Според Хаусхофер главен враг на Германия са морските държави, начело с Великобритания и САЩ. Той смята, че на Русия трябва да се гледа като на естествен съюзник срещу морските държави. В навечерието на Втората световна война Haushofer (1937) пише “Средна Европа и светът са днес като отклик на въпроса за съществуването ни … Средна Европа трябва да работи за своето спасение в една по-висока степен на геополитическа осъзнаване на обкръжаващата среда. Колкото по-големи стават напреженията, толкова по-ясна и отчетлива трябва да бъде преднината в геополитическото знание”. В практически план Хаусхофер смята, че за да придобие необходимото жизнено пространство “Германия трябва да вземе под внимание реалностите на геополитическата ситуация и съответно нейната мощ да се установи твърдо върху една силна и подкрепяща я Mitteleuropa”. Хаусхофер е един от инициаторите на известния германо-съветски пакт като първа стъпка от реализирането на своя план за континентален евразийски съюз срещу Британската империя и САЩ. В този съюз според него трябва да влязат франкистка Испания, фашистка Италия, вишиска Франция, хитлеристка Германия, болшевишка Русия и императорска Япония (Haushofer, 1941).

Лишеният от идеологически пристрастия проект на Хаусхофер за обединяване на солидарни нации и Големи пространства не съвпада с пангерманските, заложени в “Моята борба”. Там недвусмислено се заявява: “Външната политика на националистическата държава трябва да осигури съществуването на обединената чрез държавата раса ... , като създаде едно здраво, жизнено и естествено взаимоотношение между численост и прираст на народа, от една страна, и големина и качество на земята и територията, от друга ... Единствено едно Голямо пространство на тази земя осигурява на един народ свобода за съществуване... Ние ще започнем оттам, където са стигнали преди шест столетия. Ние ще спрем германския поход на юг и запад в Европа и ще обърнем поглед към страната на изток... Когато обаче ние говорим в Европа за нови земи и територии, ние на първо място мислим за Русия и нейните подчинени територии“ (Hitler, 1926).

По повод обективността на геополитиката и нейната идеологическа обремененост отново можем да се осланяме на написаното от Батаклиев (1940/1941) дори в успешното за българската национална кауза начало на Втората световна война: “Геополитиката не е спекулация. Тя не трябва да се използва произволно, в каквито крайности отидоха някой германски географи като подценяват други нации, както и някой френски географи, които се запретнаха да оправдават състоянието, създадено от парижките мирни договори. Тя трябва да бъде освободена от всякаква тенденциозност. Геополитиката като част от наука не трябва да се свързва само с известни социалнополитически движения като фашизъм, болшевизъм, националсоциализъм и др. Тя е учение за всички народи, за всички общества и класи.” И още: “… в основите на днешната война на Германия като средноевропейска държава със западноевропейските държави (Англия и Франция) и с Източна Европа (Русия) лежат географски фактори: различие в географското положение и природата, различие във възможностите за развитие на държавите. Разбира се, друг е въпросът дали тези различия трябва да се изравняват само чрез война”.

Карл Шмит е известен немски юрист, политолог, философ и историк. Но повечето от неговите идеи са неразривно свързани с осмислянето на геополитическите фактори и тяхното влияние върху цивилизацията. В своите ранни трудове Schmitt (1916, 1922, 1928) определя сферата на политиката като реалност, започваща с определянето на врага. Според него “държавата, партията, обществената асоциация, религиозното движение и т.н. придобиват истински политически характер едва след като техният екзистенционален враг е ясен и след това в борбата с него залог става животът”. Той определя авторитарното водачество като еманация на нацията с най-висша легитимност и осъществяване на националното единство в името на великополитически цели. Идейните концепции на Шмит се основават на фундаменталната идея за върховенството на правата на народа над правата на индивида. В разгара на Втората световна война Schmitt (1940, 1941, 1942) акцентира върху характеристиката на геополитическото противостоене между сушата и водата, като придава на телурократиите и таласократиите задълбочено философско тълкование. Принципно ново геополитическо понятие, въведено за първи път от Шмит именно през този период, е понятието “Голямо пространство” (Grossraum), което е може би най-големият му принос към геополитическа теория. Концепцията за Големите пространства разглежда процеса на държавно развитие като стремеж към придобиването на най-голям пространствен обхват, стремеж обусловен от непрекъснатия стремеж на човешкия дух към универсализъм. След Втората световна война Шмит, заедно с редица други представители на консервативната революция, работи изолиран от световната научна общност. В тези условия той доразвива своите идеи, като въвежда понятието “номос”, в чийто смисъл влага изначалните връзки между политическата култура и пространството. Съпоставяйки различните исторически номоси, Шмит акцентира върху дуализма в отношенията не само между морските и континенталните народи, а и между номадите и оседналите народи (Schmitt, 1950; 1959). Едва през 70-те години трудовете на Шмит са в значителна степен реабилитирани. Показателна за съвременното геополитическо съзнание на Mitteleuropa е преведената на български книга – “Спиралата на мира. Германските въоръжени сили в период на промяна. София, 1995”. Сложните съвременни аспекти на съвременното геополитическо послание на континенталното ядро обаче изискват самостоятелно задълбочено изследване.

Л И Т Е Р А Т У Р А

Аксенов К. Сущностный характер политической географии. – Известия РГО, ¹ 4, 1992.
Андрианова Т. Геополитические теории ХХ в. (социально-философское исследование). Москва, 1996.
Батаклиев Ив. Сравнителен преглед на на политикогеографското положение на България. – Известия на БГД, ¹ 7, 1937.
Батаклиев Ив. Обединението на българския народ и политикогеографското му положение. - Известия на БГД, кн. VIII /1940/.
Батаклиев Ив. Развитие и същност на политическата география и геополитиката. – Год. на Държ. висше училище за финансови и административни науки, т. ² , 1940/1941.
Батаклиев Ив. Географското единство на българските земи. Известия на БГД, кн. IХ /1941/.
Бацаров З. Геополитически системи. София, 1999.
Бердяев Н. Утопический этатизм евразийцев. - Путь, N 8, 1927.
Бжежински Зб. Голямата шахматна дъска. София, 1997.
Бицилли П. Восток и Запад в истории старого света. В: На путях: Утверждение евразийцев. Москва; Берлин, 1922.
Геополитика. Терминологичен справочник. (съставител М. Бъчваров). София, 1999.
Геополитические проблемы ближнего зарубежия. – Элементы. ¹ 3, 1993.
Гловня М., Е. Благоева, Физическа география на континентите. София, 1989.
Горбацевич Р. Проблемы современной политической географии. – Известия ВГО, ¹ 1, 1981.
Гумилев Л. География этноса в исторический период. Ленинград, 1990.
Гумилев Л. Ритмы Евразии. Москва, 1993.
Данилевский Н. Россия и Европа: Взгляд на культурные и политические отношения славянского мира к германо-романскому. Санкт-Петербург, 1871.
Дрончилов Кр. Политическата граница - Годишник на СУ ИФФ, кн. ХХI, ¹ 8, 1925.
Дугин А. Консервативная революция. Москва, 1994.
Дугин А. Основы геополитики. Москва, 1997.
Иширков А. Политическо-географско схващане за държавата. - Научен преглед, ¹ 1, 1929.
Каледин Н. Политическая география: к формированию понятийного аппарата. – В: География, политика и культура. Ленинград, 1990.
Каледин Н. Политическая география: истоки, проблемы, принципы научной концепции. Санкт-Петербург, 1996.
Карастоянов Ст. Същност и значение на политическата география и геополитиката. - В: География - геополитика. Първа книга. София, 1992.
Карастоянов Ст. Политическа география. Геополитика. Геостратегия. София, 1997.
Карсавин Л. Основы политики. - Евразийский временник, Париж, 1927.
Колосов В. Политическая география - проблемы и методы. Ленинград, 1988.
Крьонер Б. Офицерът във възпитателната програма през епохата на Просвещението. – В: Спиралата на мира. Германските въоръжени сили в период на промяна. София, 1995.
Кюизьоние Ж. Етнология на Европа. София, 1993.
Лавров С. Россия: геополитические реалии и ориентиры. - В: Теоритические проблемы региональной политики и региональное реформирование. Санкт Петербубрг, кн. 2, 1994.
Лакост Ив Геополитика и геостратегия. – Военен журнал, ¹ 1, 1993.
Леонтьев К. Восток, Россия и славянство. - Сб. Статей. т. 1. 1885.
Маергойз И. Некоторые вопросы политикогеографического изучения капиталистических стран. - В: Вопросы экономической и политической географии зарубежных стран. Москва, 1971.
Мамаду В. Геополитически подходи в края на 20 век. – В: Геополитика. Терминологичен справочник. (съставител М. Бъчваров). София, 1999.
Нешев К. Политология на ХХ век. Карл Хаусхофер. София, 1998.
Радев Ж. Географска и етнографска Македония (Средецът на Балканския полуостров). - Македонски преглед. Кн. ²², 1924.
Риттер К. Идеи о сравнителном землеведении. - В: Магазин землеведения и путешествий, т. 2. Москва, 1853.
Рот Г. Двете световни войни и Германският въпрос. - В: Спиралата на мира. Германските въоръжени сили в период на промяна. София, 1995 б.
Русев М. Анатомия на глобалното геополитическо противостоене. - Военен журнал, N 2, 1994.
Русев М. Геополитическата традиция в Русия - минало и настояще. - Проблеми на географията, кн. 3, 1995.
Русев М. Атлантическата геополитическа традиция и перспектива. - В: Доклади “100 години география в Софийския университет” - Международна научна конференция. София, 1998.
Савицкий П. Два мира. - На путях: Утверждение евразийцев. Берлин, 1922.
Сорокин К. Геополитика современности и геостратегия России. Москва, 1996.
Стойкерс Р. Теоретическая панорама геополитики. – Элементы, ¹ 1, 1992.
Степун Ф. Россия между Европой и Азией. - Новый журнал, ¹ 69, 1962.
Трубецкой Н. Европа и человечество. София, 1920.
Трубецкой Н. О туранском элементе в русской культуре. - Евразийский временник, 1925, N 4.
Трубецкой Н. Общеевразийский национализм. – Евразийская хроника, вып. 9, 1927.
Тютчев Ф. La Russie et l’Allemagne. - Русский архив, Кн. 2, Вып. 10, 1873.
Федотов Г. Судьба империи. - Новый журнал, 1947, N 16.
Христов Т., Н. Димов. Политическа география. София, 1991.
Христов Т., Н. Димов. География: политическа география и геополитика. - Проблеми на географията. кн. 4, 1992.
Ancel J. Geopolitique. Paris, 1936.
Arldt Th., Die Völker Mitteleuropas. Leipzig, 1917.
Attali J. Lignes d'horizon". Paris, 1990.
Beloch J., Die Bevölkerung der griechisch-römischen Welt. Leipzig, 1886.
Benoist А. Les idess a l'endroit. Paris, 1979.
Bowman J. The New World. New York, 1921.
Bowman J. Geography versus geopolitics. – Geographical Rewiew, 32, 1942.
Braun G., Mitteleuropa und seine Grenzmarken. Wissenschaft und Bildung. Leipzig, 1915.
Chamberlain H. Die Grundlagen des XIX Jahrhunderts. München, 1903.
Cohen S. Geography and Geopolics in a World Divided. New York, 1963.
Cohen S., D. Rosental, A Geographical model for political systems analysis. - The geographical review, January, 1971.
Demangon A. Le Deslin de L'Europe. Paris, 1920.
Demangon A., Ľ Empire Britannique. Paris, 1923.
Dorpalen A. The world of general Haushofer. Geopolitics in action. New York, 1942.
Eckert M., Meer- und Weltwirtschaft. - Weltpolitische Bücher. Berlin, 1929.
Fawcett C. A Political geography of the British Empire. London, 1933.
Febvre L. La terre et ľévolution humane. Paris, 1922.
Fichte J. Reden an die deutsche Nation. Leipzig, 1808.
Fischer A., Zur Frage der Tragfähigkeit des Lebensraumes. - Zeitschrift für Geopolitik. 1925.
Glassner M. Political Geography. New York, 1993.
Hartshorne R. The Nature of Geography. Lancaster, Pensylvania, 1939.
Hasse H. Deutsche Politik. München, 1905.
Hassinger H., Das geographische Wesen Mitteleuropas. Mitteilungen der Geographische Gesellschaft. Wien. 1917.
Hassinger H., Uber einige Beziehungen der Geographie zu den Geschichtswissenschaften. - Jahrbuch für Landeskunde von Niederösterreiche XXI. Wien 1928.
Hassinger H., Uber Beziehungen zwischen der Geographie und Kulturwissenshaften. Freiburg in Bremen, 1930.
Hassinger H. Geographische Grundlagen der Geschichte. Freiburg in Bremen, 1931.
Haushofer K., Bemerkungen zum Problem der Bevölkerungsdichte auf der Erde. - Zeitschrift für Geopolitik. 1926.
Haushofer K., Grenzen und ihre geographische und politische Bedeutung. Berlin, 1927.
Haushofer K., Der Rhein. Sein Lebensraum, sein Schicksal. Berlin, 1929.
Haushofer K. Geopolitik der Pan-Ideen, Berlin, 1931.
Haushofer K. Mitteleuropa und die Welt. – Zeitschrift fur Geopolitik, ¹ 1, 1937.
Haushofer K. Der Kontinentalblock Mitteleuropa-Eurasien-Japan. München, 1941.
Haushofer K. Geopolitische Breiten- und Langsdynamik. - Zeitschrift fur Geopolitik, ¹ 8, 1943,
Hegel G. Grundlinien der Philosophie des Rechts. Berlin, 1821.
Hennig R. Geopolitik – die Lehre von Staat als Lebewesen. Leipzig, 1928.
Herder G. Ideen zu einer Philosophie der Gechichte der Menschheit. Leipzig, 1821.
Hettner A., Deutschlands Weltstellung. Hamburg. 1916.
Hettner A., Grundzüge der Länderkunde. 2 Auflage. Leipzig, 1923.
Hettner A. Die Geographie: ihre Geschichte, ihr Wesen und ihre Methoden. Breslau, 1927.
Hettner A., Englands Weltherrschaft. Leipzig, 1928.
Hettner A., Der Gang der Kultur über die Erde. 2. Auflage. Leipzig und Berlin, 1929.
Hitler А. Mein Kampf. Landsberg, 1926.
Humboldt A., Kritische Untersuchungen über die historische Entwicklung der geographischen Kenntnisse von der Neuen Welt. 3 Bände. Berlin, 1852.
Huntington E., Civilization and Climate. London, 1915.
Huntington S. The Clash of Civilisations. Forein Affairs, ¹ 3, 1993.
Kant I. Idee zu einer allgemeinen Geschichte in weltbürgerlicher Abschicht. – Berlinische Monatsschrift, November, 1784.
Kirchhoff A., Darwinismus, angewandt auf Völker und Staaten. Halle, 1910.
Kjellen R. Stormakterna. Stockholm, 1905.
Kjellen R. Die Ideen von 1914. Leipzig, 1915.
Kjellen R., Die politischen Probleme des Weltkrieges. Leipzig, 1915.
Kjellen R. Der Staat als Lebensform. Leipzig, 1917.
Krebs N., Deutschland und Deutschlands Grenzen. Berlin, 1929.
Kretschmer K. Historische Geographie von Mitteleuropa. München, 1903.
Lacoste Y. Dictionnaire Geopolitique. Paris, 1986.
List Fr. Das nationale System der politischen Ökonomie. Jena, 1841
Mackinder H. Geographical Pivot of History. - Geographical Journal, vol. XXIII, 1904.
Mackinder H., Britain and the British Seas. Oxford, 1907.
Mackinder H. Democratic ideals and reality. London, New York, 1919.
Mahan A. The Influence of Seapower upon History 1660-1783. London, 1890.
Mahan А. The influence of sea power upon the French revolution and empire (1793 - 1812). Boston, 1892.
Mahan A. The interests of America in international conditions. London, 1910.
Maull O. Politische Geographie. Berlin, 1925.
Maull O., Zur Geographie der Kulturlandschaft. - Drygalski-Festschrift. 1925.
Maull O., Politische Grenzen. Weltpolitische Bücherei. Berlin, 1929.
Maull O., Umwertung des Lebensraumes. - Zeitschrift für Geopolitik. 1929.
Maull O. Das Wesen der Geopolitik. Leipzig, 1939.
Mironenko N. Political Position of Contemporary Russia. – В: Доклади “100 години география в Софийския университет” - Международна научна конференция, София, 1998.
Muir R. Modern Political Geography. London, 1975.
Naumann F. Mitteleuropa. Berlin, 1915.
Nietzshe F. Also sprach Zarathustra, 1886; Leipzig, 1910.
Oncken W., Das alte und das neue Mitteleuropa. Berlin, 1917.
Parker G. Political Geography and Geopolitics. London, 1994.
Partsch J. Mitteleuropa. Gotha, 1914.
Penck A., Politisch-geographishe Lehren des Krieges. Meereskunde. Berlin, 1905.
Penck A., Uber politishe Grenzen. Rektor-Rede. Berlin, 1917.
Penck A. Die natürlichen Grenzen Ru ßlands. Berlin, 1918.
Peschel O., Geschichte des Zeitalters der Entdeckungen. Stuttgart, 1858.
Ratzel F. Die Antropogeographie. Stuttgart, 1882.
Ratzel F. Politische Geographie, Leripzig, 1887.
Ratzel F., Deutschland. Leipzig, 1898.
Ratzel F., Mitteleuropa und Frankreich. - Geographische Zeitschrift, 1898.
Ratzel F., Das Meer als Quelle der Vöelkergrösse". Leipzig, 1900.
Ratzel F., Ueber die Gesetze des raëmlicher Wachstum der Staaten. Leipzig, 1901
Ratzel F., Die Erde und das Leben. 2 Bände, Leipzig, 1902.
Ratzel F., Die Menschheit als Lebenserscheinung der Erde. In: H.F. Helmolt, Weltgeschichte I, Leipzig, 1905.
Reclus E., Nouvelle Geographie Universite. Paris, 1890.
Reclus E., Ľhomme et la terre. Paris, 1908.
Ritter C., Uber das historische Element in der geographischen Wissenschaft. Berlin, 1833.
Roon A. Grundzüge der Erdvölker und Staatenkunde. Berlin, 1837.
Sandner G. Globale Trends zur Neustrukturierung des internationalen politischen und ökonomischen Systems aus europäischer Sicht: Die Herausbildung neuer Großräume. Bonn, 1993.
Schlesinger A. The Cycles of American History. Boston, 1986.
Schmitt C. Theodor Daueblers "Nordlicht". Drei Studien über die Elemente, den Geiste und die Aktualität des Werkes. München, 1916.
Schmitt C. Politische Theologie. München-Leipzig, 1922.
Schmitt C. Das Begriff des Politischen. Berlin-Grunewald, 1928.
Schmitt C. Raum und Grossraum im Völkerrecht. Leipzig, 1940.
Schmitt C. Staatliche Souveraenitaet und freies Meer.– In: Das Reich und Europa, Leipzig, 1941.
Schmitt C. Land und Meer. Leipzig, 1942.
Schmitt C. Der Nomos der Erde. Köln, 1950.
Schmitt C. Die planetarische Spannung zwischen Ost und West. Köln, 1959.
Schultz H. Räume sind nicht, Räume werden gemacht. – Europa regional, ¹ 1, 1997.
Sieger R., Die geographischen Grundlagen der österreichisch-ungarischen Monarchien. Leipzig, 1915.
Sieger R., Zur politisch-geographischen Terminologie. - Zeitschrift Gesellschaft für Erde. Berlin. 1917.
Spengler O. Umrisse einer Morphologie der Weltgeschichte: I. Gestalt und Wirklichkeit. München, 1918.
Spengler O. Der Untergang des Abendlandes. München, 1924.
Spengler O. Politische Schriften. München, 1932.
Spengler O. Jahre der Entscheidung. Deutschland und die weltgeschichtliche Entwicklung. München, 1933.

**Гост** · 29-07-2004, 22:03

.................................................

Геополитическото бъдеще на планетата зависи от това ще съумее ли англо-американската тенденция за експанзия по паралелите да пробие съпротивата на източноазиатската тенденция за експанзия по меридианите" (Haushofer, 1943)

Развитието на Изтока е едно непрекъснато движение, при което новостите не разрушават старите устои на цивилизацията, а органично се вписват и разтварят в традицията. Азиатско-тихоокеанският регион е арена на противопоставяне на значими външни и вътрешни центрове на силата. Тази част от света се превръща в най-големия пазар на стоки, услуги и идеи през ХХI век. Големият цивилизационен синтез в региона през последните десетилетия предизвика тежки социално-икономически катаклизми, които до голяма степен бяха инспирирани и направлявани от външни фактори. В перспектива Западът едва ли ще може да налага своите критерии за либерална демокрация в региона без да се съобразява с неговата социо-културна специфика.

Азия е уникален по своите природни, демографски и икономически мащаби континент. декларира своите претенции за световно лидерство в социално-икономическия живот на планетата. Със своя огромен природно-ресурсен, демографски и стопански потенциал Азия навлиза в ХХI век, предвещавайки и солидно участие при формирането на глобалните проблеми, стоящи пред човечеството - природно-ресурсни, социално-демографски, екологични, културни политически и пр.

Поради огромните си мащаби, природногеографски и етно-конфесионални контрасти, както и благодарение на специфичнините особености в историко-политическото и социално-икономическото развитие на отделните региони от континента, Азия трудно би могла да се поддаде на унифицирана и еднозначна характеристика. Тя е многолик континент. На север се простира евро-азиатската мегадържава Русия, обградена с осколките от разпадането на суперсилата СССР. На югозапад доминира ислямът, начело с най-проспериращата през втората половина на ХХ век негова част - арабския свят. На юг е субконтинентът Индия - един необхватен космос от богатство и нищета, изостаналост и съвремие, могъщество и трудноразрешими проблеми. На изток и югоизток, под булото на конфуцианската и будистката култура, лидират колоси като Япония, Китай;, новите индустриални държави /”тигри”/ - Южна Корея, Тайван, Хонг Конг и Сингапур, амбициозното търговско-икономическо обединение на държавите от АСЕАН, част от които предвещават появата на нови тигри.

Наред с проспериращите държави съжителстват и такива, които с големи усилия изхранват бързонарастващото си население, трудно успявят да модернизират икономиките си и да се издължат на своите кредитори - Непал, Кампучия, Бангладеш, Пакистан, Индонезия, Шри Ланка и др. Особена категория са страни като Северна Корея, Монголия, Афганистан, Иран, Ирак и Мианмар, където идеологическият и религиозен авторитаризъм продължава да компрометира бъдещето на милиони хора.

Разнообразните и разнопосочни социално-икономически и културно-политически процеси в регионалното развитие на Азия предизвикват все по-осезаем интерес към континента. С особена сила това важи за най-бурно развиващия се регион - Източна и Югоизточна Азия. Неговият териториален обхват се простира върху държавите - Япония, Северна и Южна Корея, Китай, Тайван, Мианмар, Тайланд, Лаос, Виетнам, Кампучия, Малайзия, Индонезия, Филипини, Папуа-Нова Гвинея. Често за тези страни се използва понятието Азиатско-Тихоокеански регион. Последният обаче има по широк географски обхват, като включва също руското тихоокеанско крайбрежие на север, Австралия, Нова Зеландия и няколко групи тихоокеански острови на югоизток - Мариански, Каролински, Маршалски, Кирибати, Соломонови и др.

Понятието Източна и Югоизточна Азия има преди всичко социо-културно и политико-икономическо съдържание. Територията на региона обхваща 9,5 % от земната суша. Отличава се с изключително голям природноресурсен потенциал /въглища, нефт, руди на черни, цветни и редки метали,благоприятни за стопанството хидро-климатични характеристики, огромен хидропотенциал, големи горски и селскостопански ресурси/. Една от отличителните характеристики на региона е големият демографски потенциал и високата плътност на населението - тук живее всеки трети жител на планетата. Геополитическата значимост на региона е обусловена и от важното транспортно и търговско-туристическо географско положение, както и от високата относителна степен на индустриализация и инфраструктурна обезпеченост на страните. Освен това от значение е и изключително голямата динамика на политическите процеси след Втората световна война - деколонизацията, противопоставянето между Изтока и Запада, преходът към либерално-демократичен модел на развитие в повечето държави през последните десетилетия и пр.

ЗНАЧЕНИЕТО НА РЕГИОНА ЗА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Мястото на Източна и Югоизточна Азия в международните икономически и културно-политически отношения се определя от търговско-икономическата и военно-политическа мощ на държавите от региона, както и от спецификата на етно-конфесионалния облик на народите, които я населяват.В тази част на света се произвежда 1/5 от световния брутен вътрешен продукт /Jmages..., 1995/. Все повече нараства делът на региона в световната търговия. Ако през 1970 г. той е 10,5 %, то през 1992 г. е вече 22,1 % /UNCTAD..., 1992/. Социално-икономическото развитие на страните от Източна и Югоизточна Азия до голяма степен е свързано с демографската ситуация в региона и произтичащите проблеми по изхранването и заетостта на населението. Според модела на индустриализация тези проблеми се решават или чрез бързо развитие на обработващата промишленост, или чрез оптимизиране темповете и структурата на селскостопанското и промишленото производство при съчетаване на традиционните и съвременните икономически сектори. Настъпилите изменения в световното стопанство след 60-те години - глобализация на производството, суровинно-енергийна криза, въвеждане на неопротекционистична политика в развитите страни спрямо страните от “третия свят” и др. - ускоряват започналата след Втората световна война диференциация и поляризация между отделните страни в региона. Този процес проличава особено ясно в еволюцията на икономическата интеграция на двустранна и многостранна основа. За неговото задълбочаване съществено значение изигра идеологическото и военно-политическо противопоставяне в периода на “студената война”.

Характерна особеност за социално-икономическата и политическа ситуация в Азиатско-тихоокеанския регион е постоянно високият интерес от страна на световните суперсили. В годините след Втората световна война тази част от света се развиваше под сянката на глобалното противопоставяне между САЩ и СССР, въпреки че до пряк сблъсък между тях не се стигна. Неколкократно увеличилото се руско военно присъствие обаче след 60-те години предизвика остра реакция в Америка, която смяташе Азиатско-тихоокеанския басейн за своя зона на влияние.

Главна съставляваща на тихоокеанските международни отношения през последните десетилетия са американо-японските отношения. Те са белязани от една все по-изразителна тенденция - увеличаването на относителната икономическа мощ на Япония - локомотивът на източноазиатското икономическо чудо, световният банкер с неприкрити амбиции за присъединяване към “Клуба на великите” в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки големите си ангажименти към САЩ, напоследък страната отдава все по-силно предпочитание на източноазиатското икономическо сътрудничество. Независимо от историческата обремененост, вследствие на милитаристичните опити на Япония за създаването на т.нар. “Велика източноазиатска сфера на благоденствие”, днес Токио търси оптимални финансово-икономически форми на присъствие на материка чрез активиране на регионално икономическо сътрудничество, освободено от попечителството и лидерството на САЩ. На практика обаче този процес протича по две основни направления. Първото е характерно за северната част на региона, където Южна Корея, Китай и Япония отдават приоритет на двустранното сътрудничество. Второто се осъществява в Югоизточна Азия, където функционира АСЕАН - най-динамично развиващата се регионална групировка в света. Към нея принадлежат държавите-учредителки от 1967 г. - Индонезия, Малайзия, Сингапур, Тайланд и Филипините, както и приетият през 1984 г. Бруней. През 1994 г. статут на наблюдател в организацията получи Бирма, а през 1995 за 7-ми редовен член бе приет Виетнам.

В отговор на новата политико-икономическа конюнктура САЩ преосмислят своята стратегия в региона. Расте броят на големите американски и японски предприятия, включени понякога и с участието на Южна Корея в тристранно коопериране и сътрудничество при производството на високотехнологични продукти. Така например, водещи американски и японски електронни гиганти проектират превръщането на Япония в тихоокеански интелектуален център и предмостие за огромните азиатски пазари. От началото на 90-те години САЩ провеждат целенасочена политика за икономическа интеграция със страните от региона, която да бъде алтернатива на търговската война и разрушителната икономическа конкуренция. Създадената през 1989 г. от 15 държави Конференция за азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество /АПЕК/ обаче започна своята дейност без ясна програма и се ограничаваше само с редовни годишни срещи за съвместно проучване на различни проблеми. Още през 1990 г. източноазиатските страни-членки на АПЕК се опитаха да елиминират английски говорещите членове на организацията като създадат т.нар.”Източноазиатска икономическа група”. Новата формация според представителите на Малайзия трябва да се гради около Япония като икономически и технологичен център. Идеята обаче не беше подкрепена не само от Япония, но и от Южна Корея, Тайван и Китай. Стигна се до създаването само на чисто консултативен орган - Източноазиатски икономически съвет в рамките на АПЕК.

Динамиката на съвременните социално-икономически процеси превръща тихоокеанското геополитическо пространство в арена на противопоставяне на държави с разнопосочни интереси. В годините след Втората световна война най-голямо значение за международните отношения в азиатско-тихоокеанския регион придоби позицията на САЩ, чийто стратегически интереси са твърде различни от интересите на старите колониални империи. Трябва да се отбележи че именно американските компании станаха катализатор за икономическото възраждане на Изтока през последните 50 години. Постепенно в центростремителната сила на американо-японското сътрудничество беше увлечена и геополитическата периферия на Пасифика. На един или друг етап това сториха Южна Корея, Сингапур, Тайван, Филипините, Малайзия, Китай, Кампучия и дори все още комунистически Виетнам. Днес Америка полага целенасочени усилия за изграждане на азиатско-тихоокеански диалог на многостранна основа по въпросите на сигурността, но все още отдава приоритет на отношенията с Япония и Южна Корея. Политиката спрямо Китай е пронизана от противоречието между търговските интереси на САЩ и идеологическите ангажименти на Вашингтон.пред западния свят.

Икономическият просперитет на Китай през последните години предизвика значителни промени в съотношението на силите в региона. За периода 1980-1995 г. страната е увеличила 4 пъти своя брутен вътрешен продукт, който се равнява вече на около 700 млрд. долара. Темповете на нарастване се очаква да се задържат на около 10 % годишно до края на века. След присъединяването на Хонг Конг през 1997 г. се очаква страната значително да увеличи относителната си тежест в световната икономика и политика. .Днес Пекин изоставя ролята си на балансьор от времето на “студената война” и вече претендира за културна, военно-политическа и икономическа алтернатива на западната демокрация и либерално пазарно стопанство. В този смисъл не трябва да се забравя пророческото предсказание на Бжежински / 1994 /, че Китай притежава потенциала да бъде културен и политически пример за страните от Третия свят след провала на комунизма и разпадането на СССР. Това може да го превърне в потенциално равен на страни като САЩ и Русия с всичките произтичащи от това последствия.

От значение за политическата стабилност в региона е позицията на Русия. - ядрото на разпадналия се комунистически блок, с огромен военен и природен потенциал, но с нестабилно политическо поведение, стари имперски амбиции и претенции. Западният вектор на външната политика едва ли ще бъде достатъчен през ХХI век за поддържането на глобално геополитическо присъствие на тази все още суперсила. По всяка вероятност в бъдеще Москва ще се опита приоритетно да използва своята азиатско-тихоокеанска перспектива и максимално да се възползва от уникалното си положение на мост между два континента /Русев, 1995/. Значителна пречка за това днес са старите териториални спорове по граничната река Амур и Курилските острови, както и незначителният икономически и демографски потенциал на страната, разположен по тихоокеанското крайбрежие. Русия обаче разполага с огромен военен потенциал в региона - около 500-хилядна армия, 110 подводници със стратегически ракети и постоянно прехвърлящо се от Европа оръжие в съответствие с Договора за конвенционалните въоръжени сили. Освен това огромни армии в региона поддържат Китай - 3 млн. души, Северна Корея - 1 млн., Виетнам - 900 хил., Южна Корея - 600 хил.. Все по-застрашително над азиатско-тихоокеанския регион надвисва ядрената сянка на китайските въоръжени сили. Предполага се, че до 2010 г Китай ще създаде много по-усъвършенствани стратегически ядрени с 50-70 междуконтинентални балистични ракети, разположени на подвижни установки или в укрепени силози. Техният обсег на действие ще бъде около 12 хил. км и ще могат да поразяват обекти в цяла Азия, Западна Русия и тихоокеанското крайбрежие на САЩ /Ричардсън, 1995/.

Съществен фактор за икономическия просперитет на региона са Южна Корея / 10 % прираст на брутния вътрешен продукт през 1995 /, Тайланд / 8,6 % /, Сингапур / 8,4 % /, Индонезия / 7 % /, Тайван / 6,8 % / и др. Валутните резерви само на споменатите държави надхвърлят 250 млрд. долара.

Усложнената политико-икономическа интеграция в рамките на пространства, чиято периферия вече включва не само Южния, но и Източния Пасифик, превръща Азиатско-тихоокеанския регион в най-големия пазар на стоки, услуги и идеи през ХХI век и е най-яркият пример за бързорастящата глобализация на международните отношения.

КОНФЛИКТИТЕ В РЕГИОНА

Международните военно-политически и вътрешните социално-икономически конфликти са важен индикатор за устойчивостта на социо-културните системи, както и за състоянието на международните отношения в глобален и регионален план. Всъщност конфликтите съпътстват историческото развитие на всеки регион от Земята и въпросната устойчивост се измерва, не толкова от тяхното наличие или отсъствие през определен период от време, колкото от тяхната интензивност. Големият цивилизационен синтез през ХХ век, представляващ противоречива комбинация в еволюцията на различни икономики и културно-политически системи, предизвика остри катаклизми в Азиатско-тихоокеанския регион. След 1945 г. тук са се състояли дванадесет големи военни конфликта, а вътрешните политически страсти предизвикаха над двадесет преврата, повечето от които завършиха с кръвопролитни граждански войни. Трябва да се посочи голямата зависимост на тези процеси от външни центрове на силата. Повечето от тях бяха пряк или косвен резултат от разпадането на колониалната система на континента и гигантското идеологическо противостоене между капиталистическите и социалистическите страни в глобален план.

Причините за съвременните конфликти в региона трябва да се търсят още в края на миналия и началото на нашия век, когато се засилва борбата за преразпределение на сферите на влияние между Великите сили. Важни етапи на този процес са насилственото “отваряне” на Япония за американските и европейските стоки и култура, революцията “Мейджи” и последвалата индустриализация и милитаризация на страната; разделянето на Китай на икономически зони на проникване между Русия, САЩ, Великобритания, Германия, Япония и антифеодалната революция в страната през 1911 г.; френската колонизация на Индокитай; Руско-японската война през 1904-1905 г.; Първата световна война; японската окупация на Корея, Манджурия, Източен Китай и Северен Виетнам през 1911-1931-1937-1941 г. и пр.

Ново начало на международните отношения в Азиатско-тихоокеанския регион поставят краят на Втората световна война, капитулацията на Япония, отслабването на британското и засилването на американското и съветското военно-стратегическо присъствие, гражданската война в Китай и революционният взрив, довел до възникване на мощно антиколониално и антикапиталистическо движение в повечето от разглежданите страни. И докато СССР и Китай открито подкрепяха революциите и промените, САЩ и западните държави демонстрираха стремеж към запазване на традиционните обществено-политически устои в региона и постепенно еволюционно движение към западния модел на пазарно стопанство и либерална демокрация.

Характерът на всеки конфликт се определя от подбудителните мотиви на силите, които са го породили. Характерно за конфликтите в региона е преплитането на разнопланови мотиви и многослойни движещи сили. Такова препокриване води до трудно дефиниране на характера на конфликтите и възможностите за тяхното разрешаване. Друг важен момент е типологизирането на конфликтите, разграничаването на съществените черти от второстепенните, които само придават специфична окраска, но не определят тяхната същност. Типични примери за перманентни, многопластови по своята същност и комплицирани от външни сили конфликти са тези в Корейския полуостров и полуостров Индокитай. От по-нисък геополитически ранг са споровете за Курилските острови, отделянето на Тайван от Китай, подялбата на остров Тимор и нашумелият напоследък спор за островите Спратли. Като специфичен политико-екологичен, но показателен за бъдещите международни отношения може да се определи конфликтът с френския ядрен полигон на остров Муроруа.

Корейската криза има своята предистория още със съперничеството за влияние в страната между Китай и Япония в края на миналия век. Оценявайки изключителното геополитическо значение на полуострова, впоследствие в борбата се включват Русия и САЩ. Важен исторически репер в развитието на корейската криза са резултатите от Втората световна война. През август 1945 г. страната е “освободена” от 36-годишна японска окупация с помощта на съветската армия. В южната част на страната обаче започва да функционира американска администрация. В условията на вече зараждащата се “студена война” административната подялба на Корея прераства в идеологическа и военно-политическа и води до кървав сблъсък през 1950-1953 г., който по вече изпитания испански модел бързо прераства в прикрит международен конфликт. В него премериха сили “доброволци” и “инструктори” от СССР, Китай, САЩ и дори редовни военни части от Турция! След 15 години южнокорейски военни части ще участват в друга кървава баня - Виетнамската война.

През последните десетилетия международната общност положи много усилия за разрешаване на корейската криза. Това обаче се оказа невъзможно, защото хода на събитията се диктуваше от двете суперсили, които активираха идеологическите противоречия и тушираха обективните предпоставки за сближаване. Едва през 1973 г. в условията на относително отслабване на международното напрежение ООН разпусна компрометиралата се Комисия за възстановяване и обединение на Корея, а КНДР получи статут на наблюдател към организацията. През 80-те години значително се засили тенденцията за по-голяма външнополитическа самостоятелност на двете държави, а конфликтът между тях започна да придобива своя собствена логика на развитие, в значителна степен освободена от волята на външните центрове на силата.

С много по-силно изразена многопластовост се отличава Индокитайският геополитически възел. Въпреки че този район на света придоби известност и се олицетворяваше с Виетнам като държава, някак си в информационна сянка остана неговото географско ядро - Кампучия. Именно тази държава изживя най-тежката трагедия през годините на “студената война”, и не защото беше обект на по-голяма външна агресия, а защото допусна вътрешното самоубийство като резултат от международното напрежение. През 1863 г. страната е обявена за френски протекторат, през Втората световна война е окупирана от Япония, а след нея отново е притежание на Франция. През 1953 г. Кампучия е вече независима, но бързо е въвлечена в поредица от кървави военни режими. Последният от тях идва на власт през 1975 г. с подкрепата на “световния социализъм” и си поставя за задача изграждането на най-зловещия през най-новата история на човечеството концлагер-държава. Политиката на Пол Пот и Йенг Сари води до безпрецедентна национална катастрофа. Само за няколко години са избити над 3 млн. души, унищожена е интелигенцията, разрушени са промишлените предприятия, голяма част от населението емигрира зад граница, страната попада в пълна международна изолация.

През 1979 г. във вътрешния конфликт се намесва Виетнам. Протежираното от него правителство се заема отново да приобщи страната към световната социалистическа система, което увеличава мащабите на социално-икономическата криза. В резултат настъпва политически хаос и отново е въведено военно положение. Едва след намесата на ООН започва процес на бавна стабилизация в страната, но той се препятства от сепаратизма на “червените кхмери”, неконтролируемото нарастване на населението и произтичащите от това проблеми със заетостта и изхранването му, неблагоприятните последици от продължителната международна изолация на страната и пр.

Благодарение на редица обективни и субективни причини през последните десетилетия много по-голяма геополитическа значимост придоби Виетнам. След френската колонизация и японската окупация през Втората световна война, и следвоенния отказ на Франция от наставничество, Виетнам имаше всички шансове за самостоятелно прогресивно развитие. Вместо това страната бързо се оказа във водовъртежа на глобалното противопоставяне между Изтока и Запада, чиито интереси тук бяха по скоро от представително стратегическо естество, отколкото от някакво политическо или икономическо значение. В резултат от преплитащите се интереси на САЩ, СССР и Китай страната бе поделена по корейски образец, но последвалата братоубийствена война продължи много по-дълго и струва на виетнамския народ много по-скъпо - над 10 млн. жертви, опустошена природа и неизброими материални и морални щети. Едва през 1975 г. социалистическият Север надделя над изоставения от САЩ Юг. След разпадането на “Източния блок” Виетнам безмълвно възприе китайският модел на преход без големи вътрешни сътресения. Външнополитическата ориентация на страната обаче се промени рязко, стана изключително гъвкава и постави на преден план икономическите приоритети. Днес в изказванията на представители на виетнамската дипломация преобладава мнението, че страната за първи път в своята история няма врагове.

От съществено значение за стабилитета в Азиатско-тихоокеанския регион са и вътрешнополитическите процеси, чиято динамика води до колебания и промяна на акцентите в ценностната система на редица традиционалистични общества. Типични примери в това отношение са сътресенията в Индонезия, Кампучия и Тайланд - страни изпитали марксизма, войните и бедността, страни които днес се стремят към благоденствие без идеологически оттенък Вътрешни еволюционни процеси зреят и в такива вече консолидирали се нации като, например, китайската и японската. Вълненията на площад “Тянанмън” и изявите на религиозната секта “Върховна истина на Аун” индикират разместване на социално-икономическите и културно-политическите пластове в тези страни. Показателен е фактът, че във все още “социалистически” Китай спестяванията на 3 млн. души надхвърлят доходите на около 800 млн. души /Аврамов, 1995/. Други по същество китайски проблеми, които обаче често стават обект на международните отношения в региона са признаването на Тайван, предстоящото връщане на Хонг Конг, сепаратизмът в Тибет и др.

Огромен центробежен потенциал при формирането на международните отношения през следващия век крие етно-конфесионалната мозайка в региона. Това важи не само за огромните по територия многонационални държави като Китай, Индонезия, Филипините и Малайзия, но и за такива като Мианмар, Виетнам и Тайланд, в някои от които сепаративните тенденции придобиват все по-ясна изразителност и декларативност. Фактите са недвусмислени - в Китай живеят над 50 националности; в Индонезия - 300 етнически групи и 9 големи народности; във Филипините - 90 народности, обединени в 4 етнически групи; във Виетнам - 60 народности, принадлежащи към 2 езикови групи; в Мианмар - 70 народности и племена /Азия ..., 1984/. Обща характерна особеност за страните от Югоизточна Азия е значителният дял на китайското население в тях - Сингапур /77%/, Малайзия /35%/, Тайланд /10%/, Мианмар, Лаос, Виетнам и Индонезия /8-4 %/. По-голямата част от него живее в градовете и като правило играе първостепенна роля в търговско-икономическия живот на съответните страни и традиционно държи ключови позиции в държавно-административния им апарат.

Пъстрата етническа мозайка в страните от Източна и Югоизточна Азия допълнително се усложнява от разнообразния религиозен състав на населението им. В Китай съжителстват конфуцианство, будизъм, даоизъм, ламаизъм и християнство; в Япония част от тези религии са примесени с шинтоизма; в страните от Индокитай освен тях широко разпространение имат местните вярвания; в Индонезия и Малайзия преобладаващата религия е ислямът /съответно 85 % и 58 %/; а във Филипините 86 % от вярващите са католици.

Осигуряването на азиатско-тихоокеанската сигурност е важна съставна част от гарантирането на планетарната стабилност. Очевидно е че международните военно-политически и вътрешно държавните социално-икономически конфликти заемат традиционно ключово място в цялостното развитие на региона. Големите противоречия в него са трупани от векове и затова един общ регионален подход несъмнено изисква не само задълбочаваща се икономическа интеграция, а и оптимални конструктивни геополитически решения.

СПЕЦИФИКА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА КУЛТУРА В РЕГИОНА

“ Западът е Запад, Изтокът е Изток, няма да се срещнат никога”.

Този цитат принадлежи на английския писател Ричард Киплинг и до ден днешен възбужда спорове сред философи, социолози и политолози. Едни са съгласни с него, твърдейки, че взаимното разбиране между Изтока и Запада е наистина недостижимо. Други - напротив - доказват, че Изтокът се европеизира, а Западът проявява все по-голям интерес към източната традиция в областта на философията, религията, изкуството, медицината и пр. Очевидно е, че съвременният Изток вече е приел, както част от достойнствата, така и част от пороците на западната цивилизация. Въпреки това, Киплинг като че ли е прозрял главното - вътрешното съдържание, а не външната форма на Изтока. Докато Западът демонстрира прекъснатост в своето хилядолетно развитие и всеки нов стадий /Античност, Средновековие и пр./ се съпровожда от унищожаване на голяма част от старата ценностна система, развитието на Изтока е едно непрекъснато движение, при което новостите не разрушават старите устои на цивилизацията, а органично се вписват и разтварят в традицията.

От голямо значение за устойчивостта на източната цивилизация е специфичният мироглед на населението, формиран като резултат от идеологически, философски и религиозни схващания. Основа на източния мироглед е вярата в безкрайната верига от редуващи се смърт и възраждане на всеки човек във винаги различен облик. Тази постановка поражда представата за вечно движение на материята в затворен цикъл. От тук води началото си и общоизвестният фатализъм на Изтока - вярата в невъзможността да се измени предначертаната от бога съдба. Поради това така ценените в западната цивилизация понятия като “свобода”, “демокрация” и “либерализъм”тук са непознати в техния класически смисъл. Преобладаващите акценти в социалното съзнание на населението са не правата, а задълженията. Всеки индивид е длъжен да съблюдава традициите, ритуалите и системата на подчинение в обществото. Разбира се днес условията за спазване на тези порядки са се променили значително, но тяхната специфика продължава да играе съществена роля за формирането на съвременния облик на източноазиатските общества.

Днес държавите от региона се стремят не толкова към демократизирането на своите обществено-политически системи, колкото към изграждането на конкурентноспособни национални стопанства. Трябва да се отбележи, че икономическият просперитет на Азиатско-тихоокеанския регион през последните десетилетия се осъществява в относително тесни вътрешно държавни рамки, в повечето случаи - далеч от демократическото “заиграване”, валидно за западния свят. Началото на икономическият растеж в повечето от страните на Източна и Югоизточна Азия става в условията на авторитарни режими. Типични примери за това са довоенна Япония, маоистки Китай, режимът на Чан Кай Ши в Тайван, “бирманският път към социализъм”, Индонезия с несменяемия президент Сукарто и неговата “направлявана демокрация”, силната еднолична президентска власт в Южна Корея, монархически устроената Малайзия, 25-годишното управление на Фердинанд Маркос във Филипините и пр. Даже в бастиона на твърдия икономически либерализъм - Хонг Конг, правителството се назначава от Губернатора, а политическите дебати се ограничават в триъгълника между колониалната администрация, Пекин и местните магнати.

Единствените изключения от общата политическа картина в региона са Япония и Сингапур, където държавното устройство е организирано максимално близко до западните образци - политическите партии в тях функционират от 1945 г. насам, парламентите се преизбират редовно на 4-5 години, профсъюзите играят значителна роля във вътрешнополитическият живот на страната. И тук обаче се наблюдават признаци на своеобразен авторитаризъм, който макар и в много по-меки форми “носи отговорността” за просперитета на страната. Така например, в Япония около 4 десетилетия управлява Либерално-демократическата партия, а обществото е така устроено, че на практика лишава индивида от големи възможности за социално-икономически избор. В Сингапур от 1959 г.на власт е Партията за народно действие /ПНД/, чийто членски състав е предимно китайски. От 1966 г. в ориентираната към реекспорт държава правото на стачки е в значителна степен ограничено. От 1980 г. генералният секретар на единствено легитимния профсъюз в страната е министър в правителството/!/ и провежда политика на “социално партньорство”. Традиционните пространства на политическата опозиция са силно ограничени от управляващите политически и делови среди. Под абсолютния контрол на ПНД са студентските организации и младежките движения, медиите и даже правосъдието!

Нито една от развиващите се страни в региона не може да се класифицира като демократична в западния смисъл на думата. Така например, управлението в Малайзия е може би най-перфектния тоталитарен режим в наше време, понеже успява редовно да се легитимира по време на проформа проведените “свободни избори”. В Тайланд почти без прекъсване от 1932 г.управляват военни режими. Монархията, армията и религиозните институции тук не могат да бъдат обект на никаква критика. Очевидно е, че демократичните процеси в региона са повърхностни и срещат отпор сред консервативно настроените обществени групи, а в някои случаи са умело дозирани и направлявани. Днес само във Филипините и Сингапур редовното провеждане на изборите е относително гарантирано, а в Малайзия резултатите от тях са предрешени, поради консервативната избирателна система. В Индонезия опозицията има конституционното задължение да подкрепя правителството!

Въпреки цитираните многобройни примери, не би било правилно да се направи еднозначен извод, че сами по себе си, авторитарните режими са достатъчно условие и единствен ключ към икономическия просперитет. Много са примерите за това докъде може да доведе авторитаризмът в съчетание с централизирано икономическо управление и планиране, пълен приоритет на държавната собственост и безпринципни социални привилегии, но при отсъствието на чуждестранни инвестиции и откъснатост от световното стопанство - КНДР, Северен Виетнам по времето на “студената война”, Бирма, начело с генерал Не Вин и пр.

Класическият избор между политическа демокрация и икономически просперитет придобива в региона специфични измерения. В търсенето на оптимален обществено-икономически модел на развитие повечето от посочените страни като че ли по различни пътища достигат до един балансиран тип авторитаризъм, благоприятен най-вече за икономическите приоритети на държавата. Този авторитаризъм до голяма степен има своите корени в конфуцианската ценностна система. Видно е, че съвременният тип държава в Източна и Югоизточна Азия се гради на една своеобразна триада: патернализъм - корпоративизъм - национализъм. Патернализмът се изразява в господство на държавата или по-точно - на централния авторитет. С признат по един или друг начин авторитет държавата покровителства всички слоеве на населението и предотвратява радикалните обществени сътресения. Корпоративизмът ограничава свободата на профсъюзите и защитава интересите на корпорацията в ущърб на индивидуалните интереси. Под национализъм се разбира изграждането на условия за защита най-вече на националния икономически интерес - преференции за национални фирми и стимули за приоритетна консумация на местни изделия, както и недопускане на международен диктат особено в областта на търговията. Плодовете на икономическия просперитет се разпределят според заеманото от индивида място в обществената йерархия и личните му заслуги за постигането на крайния резултат. В противовес на западния модел в страните от региона преобладава мнението, че най-подходящият път към демокрацията минава през икономическия растеж

Един от най-типичните примери за специфичния вътрешнополитически облик на страните в региона са обществено-икономическите процеси във Виетнам. Тяхната динамика и рязка смяна на посоките през последното десетилетие съвсем не отдалечава страната от нейната азиатска идентичност. Напротив, те са поредното доказателство за приоритетното придържане към икономическите приоритети за сметка на политическите. Ако се съди по фактите, светът като че ли се доверява на виетнамското правителство. През 1993 г. Международният валутен фонд сключи благоприятно за Виетнам финансово съглашение. През 1994 г. САЩ вдигна търговското ембарго за страната. След това Ханой бе посетен от премиер-министрите на Сингапур, Тайланд и Австралия, президента на Филипините, британската принцеса Ана, министъра на икономиката на Тайван. Преките чуждестранни инвестиции във виетнамската икономика само за периода 1993-1994 г нараснаха от 3,5 на 10 млрд. долара! Растежът на БВП надмина 8,5 %. През 1994 г. страната получи статут на наблюдател в ГАТТ и пълно членство в АПЕК. Най-голямото признание за успехите на виетнамските реформи в икономическата област е приемането на страната за пълноправен член на АСЕАН, акт който може да се разглежда като един от най-ироничните поврати в съвременната история. Не трябва да се забравя, че АСЕАН възникна преди всичко като политическа организация по времето на Виетнамската война, призвана да предпази Югоизточна Азия от комунизма. Дълго време годишните конференции на организацията се занимаваха предимно с приемане на декларации срещу Ханой. Днес обаче тази война без изстрели завърши в полза и за двете страни.

Според Хънтингтън /1993/ конфуцианската цивилизация, наред с ислямската, ще бъдат трудно преодолими препятствия за провеждането на глобална политика под ръководството на атлантическия свят. В този смисъл Западът няма да може да налага на страните от Източна и Югоизточна Азия своите виждания за либерална демокрация без да държи сметка за социо-културната специфика в тях От цитираните мнения и предложените за размисъл многобройни аргументи и факти става ясно, че Азиатско-тихоокеанския регион е една от главните глобални алтернативи за перспективното социално-икономическо развитие на човечеството. Очевидно е, че процесите, протичащи в това най-динамично развиващо се геопространство ще трябва да се следят с особено внимание от световната общественост и през ХХI век.

Л И Т Е Р А Т У Р А

Аврамов А. Спестяванията на ...., Континент, 05, 07.1995.
Азия - политико-икономически справочник. С., 1984.
Бжежински Зб. Извън контрол. С., 1994.
Маев И. Тихият океан ...., Век 21,бр.12,1995.
Ричардсън М. Сянката на ..., Континент, 25.04.1995.
Русев М. Геополитическата традиция на Русия - минало и настояще - Военен журнал, 1995, N 1.
Хънтигтън С. Сблъсък на цивилизациите. - Военен журнал. 1993, N 6
Haushofer K. Geopolitische Breiten- und Langsdynamik. - Zeitschrift fur Geopolitik, 1943, N 8.
Jmages economiques du monde 1994-95, 1995.
UNCTAD Commodity Yearbook. New York and Geneva, 1994.

**Гост** · 29-07-2004, 22:15

уточнение

Геополитическото бъдеще на планетата зависи от това ще съумее ли англо-американската тенденция за експанзия по паралелите да пробие съпротивата на източноазиатската тенденция за експанзия по меридианите" (Haushofer, 1943)

Развитието на Изтока е едно непрекъснато движение, при което новостите не разрушават старите устои на цивилизацията, а органично се вписват и разтварят в традицията. Азиатско-тихоокеанският регион е арена на противопоставяне на значими външни и вътрешни центрове на силата. Тази част от света се превръща в най-големия пазар на стоки, услуги и идеи през ХХI век. Големият цивилизационен синтез в региона през последните десетилетия предизвика тежки социално-икономически катаклизми, които до голяма степен бяха инспирирани и направлявани от външни фактори. В перспектива Западът едва ли ще може да налага своите критерии за либерална демокрация в региона без да се съобразява с неговата социо-културна специфика.

Азия е уникален по своите природни, демографски и икономически мащаби континент. декларира своите претенции за световно лидерство в социално-икономическия живот на планетата. Със своя огромен природно-ресурсен, демографски и стопански потенциал Азия навлиза в ХХI век, предвещавайки и солидно участие при формирането на глобалните проблеми, стоящи пред човечеството - природно-ресурсни, социално-демографски, екологични, културни политически и пр.

Поради огромните си мащаби, природногеографски и етно-конфесионални контрасти, както и благодарение на специфичнините особености в историко-политическото и социално-икономическото развитие на отделните региони от континента, Азия трудно би могла да се поддаде на унифицирана и еднозначна характеристика. Тя е многолик континент. На север се простира евро-азиатската мегадържава Русия, обградена с осколките от разпадането на суперсилата СССР. На югозапад доминира ислямът, начело с най-проспериращата през втората половина на ХХ век негова част - арабския свят. На юг е субконтинентът Индия - един необхватен космос от богатство и нищета, изостаналост и съвремие, могъщество и трудноразрешими проблеми. На изток и югоизток, под булото на конфуцианската и будистката култура, лидират колоси като Япония, Китай;, новите индустриални държави /”тигри”/ - Южна Корея, Тайван, Хонг Конг и Сингапур, амбициозното търговско-икономическо обединение на държавите от АСЕАН, част от които предвещават появата на нови тигри.

Наред с проспериращите държави съжителстват и такива, които с големи усилия изхранват бързонарастващото си население, трудно успявят да модернизират икономиките си и да се издължат на своите кредитори - Непал, Кампучия, Бангладеш, Пакистан, Индонезия, Шри Ланка и др. Особена категория са страни като Северна Корея, Монголия, Афганистан, Иран, Ирак и Мианмар, където идеологическият и религиозен авторитаризъм продължава да компрометира бъдещето на милиони хора.

Разнообразните и разнопосочни социално-икономически и културно-политически процеси в регионалното развитие на Азия предизвикват все по-осезаем интерес към континента. С особена сила това важи за най-бурно развиващия се регион - Източна и Югоизточна Азия. Неговият териториален обхват се простира върху държавите - Япония, Северна и Южна Корея, Китай, Тайван, Мианмар, Тайланд, Лаос, Виетнам, Кампучия, Малайзия, Индонезия, Филипини, Папуа-Нова Гвинея. Често за тези страни се използва понятието Азиатско-Тихоокеански регион. Последният обаче има по широк географски обхват, като включва също руското тихоокеанско крайбрежие на север, Австралия, Нова Зеландия и няколко групи тихоокеански острови на югоизток - Мариански, Каролински, Маршалски, Кирибати, Соломонови и др.

Понятието Източна и Югоизточна Азия има преди всичко социо-културно и политико-икономическо съдържание. Територията на региона обхваща 9,5 % от земната суша. Отличава се с изключително голям природноресурсен потенциал /въглища, нефт, руди на черни, цветни и редки метали,благоприятни за стопанството хидро-климатични характеристики, огромен хидропотенциал, големи горски и селскостопански ресурси/. Една от отличителните характеристики на региона е големият демографски потенциал и високата плътност на населението - тук живее всеки трети жител на планетата. Геополитическата значимост на региона е обусловена и от важното транспортно и търговско-туристическо географско положение, както и от високата относителна степен на индустриализация и инфраструктурна обезпеченост на страните. Освен това от значение е и изключително голямата динамика на политическите процеси след Втората световна война - деколонизацията, противопоставянето между Изтока и Запада, преходът към либерално-демократичен модел на развитие в повечето държави през последните десетилетия и пр.

ЗНАЧЕНИЕТО НА РЕГИОНА ЗА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Мястото на Източна и Югоизточна Азия в международните икономически и културно-политически отношения се определя от търговско-икономическата и военно-политическа мощ на държавите от региона, както и от спецификата на етно-конфесионалния облик на народите, които я населяват.В тази част на света се произвежда 1/5 от световния брутен вътрешен продукт /Jmages..., 1995/. Все повече нараства делът на региона в световната търговия. Ако през 1970 г. той е 10,5 %, то през 1992 г. е вече 22,1 % /UNCTAD..., 1992/. Социално-икономическото развитие на страните от Източна и Югоизточна Азия до голяма степен е свързано с демографската ситуация в региона и произтичащите проблеми по изхранването и заетостта на населението. Според модела на индустриализация тези проблеми се решават или чрез бързо развитие на обработващата промишленост, или чрез оптимизиране темповете и структурата на селскостопанското и промишленото производство при съчетаване на традиционните и съвременните икономически сектори. Настъпилите изменения в световното стопанство след 60-те години - глобализация на производството, суровинно-енергийна криза, въвеждане на неопротекционистична политика в развитите страни спрямо страните от “третия свят” и др. - ускоряват започналата след Втората световна война диференциация и поляризация между отделните страни в региона. Този процес проличава особено ясно в еволюцията на икономическата интеграция на двустранна и многостранна основа. За неговото задълбочаване съществено значение изигра идеологическото и военно-политическо противопоставяне в периода на “студената война”.

Характерна особеност за социално-икономическата и политическа ситуация в Азиатско-тихоокеанския регион е постоянно високият интерес от страна на световните суперсили. В годините след Втората световна война тази част от света се развиваше под сянката на глобалното противопоставяне между САЩ и СССР, въпреки че до пряк сблъсък между тях не се стигна. Неколкократно увеличилото се руско военно присъствие обаче след 60-те години предизвика остра реакция в Америка, която смяташе Азиатско-тихоокеанския басейн за своя зона на влияние.

Главна съставляваща на тихоокеанските международни отношения през последните десетилетия са американо-японските отношения. Те са белязани от една все по-изразителна тенденция - увеличаването на относителната икономическа мощ на Япония - локомотивът на източноазиатското икономическо чудо, световният банкер с неприкрити амбиции за присъединяване към “Клуба на великите” в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки големите си ангажименти към САЩ, напоследък страната отдава все по-силно предпочитание на източноазиатското икономическо сътрудничество. Независимо от историческата обремененост, вследствие на милитаристичните опити на Япония за създаването на т.нар. “Велика източноазиатска сфера на благоденствие”, днес Токио търси оптимални финансово-икономически форми на присъствие на материка чрез активиране на регионално икономическо сътрудничество, освободено от попечителството и лидерството на САЩ. На практика обаче този процес протича по две основни направления. Първото е характерно за северната част на региона, където Южна Корея, Китай и Япония отдават приоритет на двустранното сътрудничество. Второто се осъществява в Югоизточна Азия, където функционира АСЕАН - най-динамично развиващата се регионална групировка в света. Към нея принадлежат държавите-учредителки от 1967 г. - Индонезия, Малайзия, Сингапур, Тайланд и Филипините, както и приетият през 1984 г. Бруней. През 1994 г. статут на наблюдател в организацията получи Бирма, а през 1995 за 7-ми редовен член бе приет Виетнам.

В отговор на новата политико-икономическа конюнктура САЩ преосмислят своята стратегия в региона. Расте броят на големите американски и японски предприятия, включени понякога и с участието на Южна Корея в тристранно коопериране и сътрудничество при производството на високотехнологични продукти. Така например, водещи американски и японски електронни гиганти проектират превръщането на Япония в тихоокеански интелектуален център и предмостие за огромните азиатски пазари. От началото на 90-те години САЩ провеждат целенасочена политика за икономическа интеграция със страните от региона, която да бъде алтернатива на търговската война и разрушителната икономическа конкуренция. Създадената през 1989 г. от 15 държави Конференция за азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество /АПЕК/ обаче започна своята дейност без ясна програма и се ограничаваше само с редовни годишни срещи за съвместно проучване на различни проблеми. Още през 1990 г. източноазиатските страни-членки на АПЕК се опитаха да елиминират английски говорещите членове на организацията като създадат т.нар.”Източноазиатска икономическа група”. Новата формация според представителите на Малайзия трябва да се гради около Япония като икономически и технологичен център. Идеята обаче не беше подкрепена не само от Япония, но и от Южна Корея, Тайван и Китай. Стигна се до създаването само на чисто консултативен орган - Източноазиатски икономически съвет в рамките на АПЕК.

Динамиката на съвременните социално-икономически процеси превръща тихоокеанското геополитическо пространство в арена на противопоставяне на държави с разнопосочни интереси. В годините след Втората световна война най-голямо значение за международните отношения в азиатско-тихоокеанския регион придоби позицията на САЩ, чийто стратегически интереси са твърде различни от интересите на старите колониални империи. Трябва да се отбележи че именно американските компании станаха катализатор за икономическото възраждане на Изтока през последните 50 години. Постепенно в центростремителната сила на американо-японското сътрудничество беше увлечена и геополитическата периферия на Пасифика. На един или друг етап това сториха Южна Корея, Сингапур, Тайван, Филипините, Малайзия, Китай, Кампучия и дори все още комунистически Виетнам. Днес Америка полага целенасочени усилия за изграждане на азиатско-тихоокеански диалог на многостранна основа по въпросите на сигурността, но все още отдава приоритет на отношенията с Япония и Южна Корея. Политиката спрямо Китай е пронизана от противоречието между търговските интереси на САЩ и идеологическите ангажименти на Вашингтон.пред западния свят.

Икономическият просперитет на Китай през последните години предизвика значителни промени в съотношението на силите в региона. За периода 1980-1995 г. страната е увеличила 4 пъти своя брутен вътрешен продукт, който се равнява вече на около 700 млрд. долара. Темповете на нарастване се очаква да се задържат на около 10 % годишно до края на века. След присъединяването на Хонг Конг през 1997 г. се очаква страната значително да увеличи относителната си тежест в световната икономика и политика. .Днес Пекин изоставя ролята си на балансьор от времето на “студената война” и вече претендира за културна, военно-политическа и икономическа алтернатива на западната демокрация и либерално пазарно стопанство. В този смисъл не трябва да се забравя пророческото предсказание на Бжежински / 1994 /, че Китай притежава потенциала да бъде културен и политически пример за страните от Третия свят след провала на комунизма и разпадането на СССР. Това може да го превърне в потенциално равен на страни като САЩ и Русия с всичките произтичащи от това последствия.

От значение за политическата стабилност в региона е позицията на Русия. - ядрото на разпадналия се комунистически блок, с огромен военен и природен потенциал, но с нестабилно политическо поведение, стари имперски амбиции и претенции. Западният вектор на външната политика едва ли ще бъде достатъчен през ХХI век за поддържането на глобално геополитическо присъствие на тази все още суперсила. По всяка вероятност в бъдеще Москва ще се опита приоритетно да използва своята азиатско-тихоокеанска перспектива и максимално да се възползва от уникалното си положение на мост между два континента /Русев, 1995/. Значителна пречка за това днес са старите териториални спорове по граничната река Амур и Курилските острови, както и незначителният икономически и демографски потенциал на страната, разположен по тихоокеанското крайбрежие. Русия обаче разполага с огромен военен потенциал в региона - около 500-хилядна армия, 110 подводници със стратегически ракети и постоянно прехвърлящо се от Европа оръжие в съответствие с Договора за конвенционалните въоръжени сили. Освен това огромни армии в региона поддържат Китай - 3 млн. души, Северна Корея - 1 млн., Виетнам - 900 хил., Южна Корея - 600 хил.. Все по-застрашително над азиатско-тихоокеанския регион надвисва ядрената сянка на китайските въоръжени сили. Предполага се, че до 2010 г Китай ще създаде много по-усъвършенствани стратегически ядрени с 50-70 междуконтинентални балистични ракети, разположени на подвижни установки или в укрепени силози. Техният обсег на действие ще бъде около 12 хил. км и ще могат да поразяват обекти в цяла Азия, Западна Русия и тихоокеанското крайбрежие на САЩ /Ричардсън, 1995/.

Съществен фактор за икономическия просперитет на региона са Южна Корея / 10 % прираст на брутния вътрешен продукт през 1995 /, Тайланд / 8,6 % /, Сингапур / 8,4 % /, Индонезия / 7 % /, Тайван / 6,8 % / и др. Валутните резерви само на споменатите държави надхвърлят 250 млрд. долара.

Усложнената политико-икономическа интеграция в рамките на пространства, чиято периферия вече включва не само Южния, но и Източния Пасифик, превръща Азиатско-тихоокеанския регион в най-големия пазар на стоки, услуги и идеи през ХХI век и е най-яркият пример за бързорастящата глобализация на международните отношения.

КОНФЛИКТИТЕ В РЕГИОНА

Международните военно-политически и вътрешните социално-икономически конфликти са важен индикатор за устойчивостта на социо-културните системи, както и за състоянието на международните отношения в глобален и регионален план. Всъщност конфликтите съпътстват историческото развитие на всеки регион от Земята и въпросната устойчивост се измерва, не толкова от тяхното наличие или отсъствие през определен период от време, колкото от тяхната интензивност. Големият цивилизационен синтез през ХХ век, представляващ противоречива комбинация в еволюцията на различни икономики и културно-политически системи, предизвика остри катаклизми в Азиатско-тихоокеанския регион. След 1945 г. тук са се състояли дванадесет големи военни конфликта, а вътрешните политически страсти предизвикаха над двадесет преврата, повечето от които завършиха с кръвопролитни граждански войни. Трябва да се посочи голямата зависимост на тези процеси от външни центрове на силата. Повечето от тях бяха пряк или косвен резултат от разпадането на колониалната система на континента и гигантското идеологическо противостоене между капиталистическите и социалистическите страни в глобален план.

Причините за съвременните конфликти в региона трябва да се търсят още в края на миналия и началото на нашия век, когато се засилва борбата за преразпределение на сферите на влияние между Великите сили. Важни етапи на този процес са насилственото “отваряне” на Япония за американските и европейските стоки и култура, революцията “Мейджи” и последвалата индустриализация и милитаризация на страната; разделянето на Китай на икономически зони на проникване между Русия, САЩ, Великобритания, Германия, Япония и антифеодалната революция в страната през 1911 г.; френската колонизация на Индокитай; Руско-японската война през 1904-1905 г.; Първата световна война; японската окупация на Корея, Манджурия, Източен Китай и Северен Виетнам през 1911-1931-1937-1941 г. и пр.

Ново начало на международните отношения в Азиатско-тихоокеанския регион поставят краят на Втората световна война, капитулацията на Япония, отслабването на британското и засилването на американското и съветското военно-стратегическо присъствие, гражданската война в Китай и революционният взрив, довел до възникване на мощно антиколониално и антикапиталистическо движение в повечето от разглежданите страни. И докато СССР и Китай открито подкрепяха революциите и промените, САЩ и западните държави демонстрираха стремеж към запазване на традиционните обществено-политически устои в региона и постепенно еволюционно движение към западния модел на пазарно стопанство и либерална демокрация.

Характерът на всеки конфликт се определя от подбудителните мотиви на силите, които са го породили. Характерно за конфликтите в региона е преплитането на разнопланови мотиви и многослойни движещи сили. Такова препокриване води до трудно дефиниране на характера на конфликтите и възможностите за тяхното разрешаване. Друг важен момент е типологизирането на конфликтите, разграничаването на съществените черти от второстепенните, които само придават специфична окраска, но не определят тяхната същност. Типични примери за перманентни, многопластови по своята същност и комплицирани от външни сили конфликти са тези в Корейския полуостров и полуостров Индокитай. От по-нисък геополитически ранг са споровете за Курилските острови, отделянето на Тайван от Китай, подялбата на остров Тимор и нашумелият напоследък спор за островите Спратли. Като специфичен политико-екологичен, но показателен за бъдещите международни отношения може да се определи конфликтът с френския ядрен полигон на остров Муроруа.

Корейската криза има своята предистория още със съперничеството за влияние в страната между Китай и Япония в края на миналия век. Оценявайки изключителното геополитическо значение на полуострова, впоследствие в борбата се включват Русия и САЩ. Важен исторически репер в развитието на корейската криза са резултатите от Втората световна война. През август 1945 г. страната е “освободена” от 36-годишна японска окупация с помощта на съветската армия. В южната част на страната обаче започва да функционира американска администрация. В условията на вече зараждащата се “студена война” административната подялба на Корея прераства в идеологическа и военно-политическа и води до кървав сблъсък през 1950-1953 г., който по вече изпитания испански модел бързо прераства в прикрит международен конфликт. В него премериха сили “доброволци” и “инструктори” от СССР, Китай, САЩ и дори редовни военни части от Турция! След 15 години южнокорейски военни части ще участват в друга кървава баня - Виетнамската война.

През последните десетилетия международната общност положи много усилия за разрешаване на корейската криза. Това обаче се оказа невъзможно, защото хода на събитията се диктуваше от двете суперсили, които активираха идеологическите противоречия и тушираха обективните предпоставки за сближаване. Едва през 1973 г. в условията на относително отслабване на международното напрежение ООН разпусна компрометиралата се Комисия за възстановяване и обединение на Корея, а КНДР получи статут на наблюдател към организацията. През 80-те години значително се засили тенденцията за по-голяма външнополитическа самостоятелност на двете държави, а конфликтът между тях започна да придобива своя собствена логика на развитие, в значителна степен освободена от волята на външните центрове на силата.

С много по-силно изразена многопластовост се отличава Индокитайският геополитически възел. Въпреки че този район на света придоби известност и се олицетворяваше с Виетнам като държава, някак си в информационна сянка остана неговото географско ядро - Кампучия. Именно тази държава изживя най-тежката трагедия през годините на “студената война”, и не защото беше обект на по-голяма външна агресия, а защото допусна вътрешното самоубийство като резултат от международното напрежение. През 1863 г. страната е обявена за френски протекторат, през Втората световна война е окупирана от Япония, а след нея отново е притежание на Франция. През 1953 г. Кампучия е вече независима, но бързо е въвлечена в поредица от кървави военни режими. Последният от тях идва на власт през 1975 г. с подкрепата на “световния социализъм” и си поставя за задача изграждането на най-зловещия през най-новата история на човечеството концлагер-държава. Политиката на Пол Пот и Йенг Сари води до безпрецедентна национална катастрофа. Само за няколко години са избити над 3 млн. души, унищожена е интелигенцията, разрушени са промишлените предприятия, голяма част от населението емигрира зад граница, страната попада в пълна международна изолация.

През 1979 г. във вътрешния конфликт се намесва Виетнам. Протежираното от него правителство се заема отново да приобщи страната към световната социалистическа система, което увеличава мащабите на социално-икономическата криза. В резултат настъпва политически хаос и отново е въведено военно положение. Едва след намесата на ООН започва процес на бавна стабилизация в страната, но той се препятства от сепаратизма на “червените кхмери”, неконтролируемото нарастване на населението и произтичащите от това проблеми със заетостта и изхранването му, неблагоприятните последици от продължителната международна изолация на страната и пр.

Благодарение на редица обективни и субективни причини през последните десетилетия много по-голяма геополитическа значимост придоби Виетнам. След френската колонизация и японската окупация през Втората световна война, и следвоенния отказ на Франция от наставничество, Виетнам имаше всички шансове за самостоятелно прогресивно развитие. Вместо това страната бързо се оказа във водовъртежа на глобалното противопоставяне между Изтока и Запада, чиито интереси тук бяха по скоро от представително стратегическо естество, отколкото от някакво политическо или икономическо значение. В резултат от преплитащите се интереси на САЩ, СССР и Китай страната бе поделена по корейски образец, но последвалата братоубийствена война продължи много по-дълго и струва на виетнамския народ много по-скъпо - над 10 млн. жертви, опустошена природа и неизброими материални и морални щети. Едва през 1975 г. социалистическият Север надделя над изоставения от САЩ Юг. След разпадането на “Източния блок” Виетнам безмълвно възприе китайският модел на преход без големи вътрешни сътресения. Външнополитическата ориентация на страната обаче се промени рязко, стана изключително гъвкава и постави на преден план икономическите приоритети. Днес в изказванията на представители на виетнамската дипломация преобладава мнението, че страната за първи път в своята история няма врагове.

От съществено значение за стабилитета в Азиатско-тихоокеанския регион са и вътрешнополитическите процеси, чиято динамика води до колебания и промяна на акцентите в ценностната система на редица традиционалистични общества. Типични примери в това отношение са сътресенията в Индонезия, Кампучия и Тайланд - страни изпитали марксизма, войните и бедността, страни които днес се стремят към благоденствие без идеологически оттенък Вътрешни еволюционни процеси зреят и в такива вече консолидирали се нации като, например, китайската и японската. Вълненията на площад “Тянанмън” и изявите на религиозната секта “Върховна истина на Аун” индикират разместване на социално-икономическите и културно-политическите пластове в тези страни. Показателен е фактът, че във все още “социалистически” Китай спестяванията на 3 млн. души надхвърлят доходите на около 800 млн. души /Аврамов, 1995/. Други по същество китайски проблеми, които обаче често стават обект на международните отношения в региона са признаването на Тайван, предстоящото връщане на Хонг Конг, сепаратизмът в Тибет и др.

Огромен центробежен потенциал при формирането на международните отношения през следващия век крие етно-конфесионалната мозайка в региона. Това важи не само за огромните по територия многонационални държави като Китай, Индонезия, Филипините и Малайзия, но и за такива като Мианмар, Виетнам и Тайланд, в някои от които сепаративните тенденции придобиват все по-ясна изразителност и декларативност. Фактите са недвусмислени - в Китай живеят над 50 националности; в Индонезия - 300 етнически групи и 9 големи народности; във Филипините - 90 народности, обединени в 4 етнически групи; във Виетнам - 60 народности, принадлежащи към 2 езикови групи; в Мианмар - 70 народности и племена /Азия ..., 1984/. Обща характерна особеност за страните от Югоизточна Азия е значителният дял на китайското население в тях - Сингапур /77%/, Малайзия /35%/, Тайланд /10%/, Мианмар, Лаос, Виетнам и Индонезия /8-4 %/. По-голямата част от него живее в градовете и като правило играе първостепенна роля в търговско-икономическия живот на съответните страни и традиционно държи ключови позиции в държавно-административния им апарат.

Пъстрата етническа мозайка в страните от Източна и Югоизточна Азия допълнително се усложнява от разнообразния религиозен състав на населението им. В Китай съжителстват конфуцианство, будизъм, даоизъм, ламаизъм и християнство; в Япония част от тези религии са примесени с шинтоизма; в страните от Индокитай освен тях широко разпространение имат местните вярвания; в Индонезия и Малайзия преобладаващата религия е ислямът /съответно 85 % и 58 %/; а във Филипините 86 % от вярващите са католици.

Осигуряването на азиатско-тихоокеанската сигурност е важна съставна част от гарантирането на планетарната стабилност. Очевидно е че международните военно-политически и вътрешно държавните социално-икономически конфликти заемат традиционно ключово място в цялостното развитие на региона. Големите противоречия в него са трупани от векове и затова един общ регионален подход несъмнено изисква не само задълбочаваща се икономическа интеграция, а и оптимални конструктивни геополитически решения.

СПЕЦИФИКА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА КУЛТУРА В РЕГИОНА

“ Западът е Запад, Изтокът е Изток, няма да се срещнат никога”.

Този цитат принадлежи на английския писател Ричард Киплинг и до ден днешен възбужда спорове сред философи, социолози и политолози. Едни са съгласни с него, твърдейки, че взаимното разбиране между Изтока и Запада е наистина недостижимо. Други - напротив - доказват, че Изтокът се европеизира, а Западът проявява все по-голям интерес към източната традиция в областта на философията, религията, изкуството, медицината и пр. Очевидно е, че съвременният Изток вече е приел, както част от достойнствата, така и част от пороците на западната цивилизация. Въпреки това, Киплинг като че ли е прозрял главното - вътрешното съдържание, а не външната форма на Изтока. Докато Западът демонстрира прекъснатост в своето хилядолетно развитие и всеки нов стадий /Античност, Средновековие и пр./ се съпровожда от унищожаване на голяма част от старата ценностна система, развитието на Изтока е едно непрекъснато движение, при което новостите не разрушават старите устои на цивилизацията, а органично се вписват и разтварят в традицията.

От голямо значение за устойчивостта на източната цивилизация е специфичният мироглед на населението, формиран като резултат от идеологически, философски и религиозни схващания. Основа на източния мироглед е вярата в безкрайната верига от редуващи се смърт и възраждане на всеки човек във винаги различен облик. Тази постановка поражда представата за вечно движение на материята в затворен цикъл. От тук води началото си и общоизвестният фатализъм на Изтока - вярата в невъзможността да се измени предначертаната от бога съдба. Поради това така ценените в западната цивилизация понятия като “свобода”, “демокрация” и “либерализъм”тук са непознати в техния класически смисъл. Преобладаващите акценти в социалното съзнание на населението са не правата, а задълженията. Всеки индивид е длъжен да съблюдава традициите, ритуалите и системата на подчинение в обществото. Разбира се днес условията за спазване на тези порядки са се променили значително, но тяхната специфика продължава да играе съществена роля за формирането на съвременния облик на източноазиатските общества.

Днес държавите от региона се стремят не толкова към демократизирането на своите обществено-политически системи, колкото към изграждането на конкурентноспособни национални стопанства. Трябва да се отбележи, че икономическият просперитет на Азиатско-тихоокеанския регион през последните десетилетия се осъществява в относително тесни вътрешно държавни рамки, в повечето случаи - далеч от демократическото “заиграване”, валидно за западния свят. Началото на икономическият растеж в повечето от страните на Източна и Югоизточна Азия става в условията на авторитарни режими. Типични примери за това са довоенна Япония, маоистки Китай, режимът на Чан Кай Ши в Тайван, “бирманският път към социализъм”, Индонезия с несменяемия президент Сукарто и неговата “направлявана демокрация”, силната еднолична президентска власт в Южна Корея, монархически устроената Малайзия, 25-годишното управление на Фердинанд Маркос във Филипините и пр. Даже в бастиона на твърдия икономически либерализъм - Хонг Конг, правителството се назначава от Губернатора, а политическите дебати се ограничават в триъгълника между колониалната администрация, Пекин и местните магнати.

Единствените изключения от общата политическа картина в региона са Япония и Сингапур, където държавното устройство е организирано максимално близко до западните образци - политическите партии в тях функционират от 1945 г. насам, парламентите се преизбират редовно на 4-5 години, профсъюзите играят значителна роля във вътрешнополитическият живот на страната. И тук обаче се наблюдават признаци на своеобразен авторитаризъм, който макар и в много по-меки форми “носи отговорността” за просперитета на страната. Така например, в Япония около 4 десетилетия управлява Либерално-демократическата партия, а обществото е така устроено, че на практика лишава индивида от големи възможности за социално-икономически избор. В Сингапур от 1959 г.на власт е Партията за народно действие /ПНД/, чийто членски състав е предимно китайски. От 1966 г. в ориентираната към реекспорт държава правото на стачки е в значителна степен ограничено. От 1980 г. генералният секретар на единствено легитимния профсъюз в страната е министър в правителството/!/ и провежда политика на “социално партньорство”. Традиционните пространства на политическата опозиция са силно ограничени от управляващите политически и делови среди. Под абсолютния контрол на ПНД са студентските организации и младежките движения, медиите и даже правосъдието!

Нито една от развиващите се страни в региона не може да се класифицира като демократична в западния смисъл на думата. Така например, управлението в Малайзия е може би най-перфектния тоталитарен режим в наше време, понеже успява редовно да се легитимира по време на проформа проведените “свободни избори”. В Тайланд почти без прекъсване от 1932 г.управляват военни режими. Монархията, армията и религиозните институции тук не могат да бъдат обект на никаква критика. Очевидно е, че демократичните процеси в региона са повърхностни и срещат отпор сред консервативно настроените обществени групи, а в някои случаи са умело дозирани и направлявани. Днес само във Филипините и Сингапур редовното провеждане на изборите е относително гарантирано, а в Малайзия резултатите от тях са предрешени, поради консервативната избирателна система. В Индонезия опозицията има конституционното задължение да подкрепя правителството!

Въпреки цитираните многобройни примери, не би било правилно да се направи еднозначен извод, че сами по себе си, авторитарните режими са достатъчно условие и единствен ключ към икономическия просперитет. Много са примерите за това докъде може да доведе авторитаризмът в съчетание с централизирано икономическо управление и планиране, пълен приоритет на държавната собственост и безпринципни социални привилегии, но при отсъствието на чуждестранни инвестиции и откъснатост от световното стопанство - КНДР, Северен Виетнам по времето на “студената война”, Бирма, начело с генерал Не Вин и пр.

Класическият избор между политическа демокрация и икономически просперитет придобива в региона специфични измерения. В търсенето на оптимален обществено-икономически модел на развитие повечето от посочените страни като че ли по различни пътища достигат до един балансиран тип авторитаризъм, благоприятен най-вече за икономическите приоритети на държавата. Този авторитаризъм до голяма степен има своите корени в конфуцианската ценностна система. Видно е, че съвременният тип държава в Източна и Югоизточна Азия се гради на една своеобразна триада: патернализъм - корпоративизъм - национализъм. Патернализмът се изразява в господство на държавата или по-точно - на централния авторитет. С признат по един или друг начин авторитет държавата покровителства всички слоеве на населението и предотвратява радикалните обществени сътресения. Корпоративизмът ограничава свободата на профсъюзите и защитава интересите на корпорацията в ущърб на индивидуалните интереси. Под национализъм се разбира изграждането на условия за защита най-вече на националния икономически интерес - преференции за национални фирми и стимули за приоритетна консумация на местни изделия, както и недопускане на международен диктат особено в областта на търговията. Плодовете на икономическия просперитет се разпределят според заеманото от индивида място в обществената йерархия и личните му заслуги за постигането на крайния резултат. В противовес на западния модел в страните от региона преобладава мнението, че най-подходящият път към демокрацията минава през икономическия растеж

Един от най-типичните примери за специфичния вътрешнополитически облик на страните в региона са обществено-икономическите процеси във Виетнам. Тяхната динамика и рязка смяна на посоките през последното десетилетие съвсем не отдалечава страната от нейната азиатска идентичност. Напротив, те са поредното доказателство за приоритетното придържане към икономическите приоритети за сметка на политическите. Ако се съди по фактите, светът като че ли се доверява на виетнамското правителство. През 1993 г. Международният валутен фонд сключи благоприятно за Виетнам финансово съглашение. През 1994 г. САЩ вдигна търговското ембарго за страната. След това Ханой бе посетен от премиер-министрите на Сингапур, Тайланд и Австралия, президента на Филипините, британската принцеса Ана, министъра на икономиката на Тайван. Преките чуждестранни инвестиции във виетнамската икономика само за периода 1993-1994 г нараснаха от 3,5 на 10 млрд. долара! Растежът на БВП надмина 8,5 %. През 1994 г. страната получи статут на наблюдател в ГАТТ и пълно членство в АПЕК. Най-голямото признание за успехите на виетнамските реформи в икономическата област е приемането на страната за пълноправен член на АСЕАН, акт който може да се разглежда като един от най-ироничните поврати в съвременната история. Не трябва да се забравя, че АСЕАН възникна преди всичко като политическа организация по времето на Виетнамската война, призвана да предпази Югоизточна Азия от комунизма. Дълго време годишните конференции на организацията се занимаваха предимно с приемане на декларации срещу Ханой. Днес обаче тази война без изстрели завърши в полза и за двете страни.

Според Хънтингтън /1993/ конфуцианската цивилизация, наред с ислямската, ще бъдат трудно преодолими препятствия за провеждането на глобална политика под ръководството на атлантическия свят. В този смисъл Западът няма да може да налага на страните от Източна и Югоизточна Азия своите виждания за либерална демокрация без да държи сметка за социо-културната специфика в тях От цитираните мнения и предложените за размисъл многобройни аргументи и факти става ясно, че Азиатско-тихоокеанския регион е една от главните глобални алтернативи за перспективното социално-икономическо развитие на човечеството. Очевидно е, че процесите, протичащи в това най-динамично развиващо се геопространство ще трябва да се следят с особено внимание от световната общественост и през ХХI век.

Л И Т Е Р А Т У Р А

Аврамов А. Спестяванията на ...., Континент, 05, 07.1995.
Азия - политико-икономически справочник. С., 1984.
Бжежински Зб. Извън контрол. С., 1994.
Маев И. Тихият океан ...., Век 21,бр.12,1995.
Ричардсън М. Сянката на ..., Континент, 25.04.1995.
Русев М. Геополитическата традиция на Русия - минало и настояще - Военен журнал, 1995, N 1.
Хънтигтън С. Сблъсък на цивилизациите. - Военен журнал. 1993, N 6
Haushofer K. Geopolitische Breiten- und Langsdynamik. - Zeitschrift fur Geopolitik, 1943, N 8.
Jmages economiques du monde 1994-95, 1995.
UNCTAD Commodity Yearbook. New York and Geneva, 1994.

**Гост** · 30-07-2004, 13:23

Политическата география изследва взаимодействието между политическите процеси и географското пространство. Геополитиката изследва пространствените закономерности в общественото развитие. Пространственият геополитически анализ е алтернатива на господстващите през Х²Х и ХХ в. социално-философски и политико-икономически концепции. Познаването на обективно съществуващите геополитически фактори създава предимства при прогнозиране трансформациите на политическото пространство.

Според Haushofer (1927) "началото на всяка държава е почвата, върху която се създава сакралният характер на земята". Причина за възникването на т. нар. "сакрална география" е крайният географски детерминизъм. Сакралната география обикновено се разглежда като псевдонаучно направление, при което социалните феномени се тълкуват чрез пространствени характеристики. Основните сакрално-митологични категории са Суша-Вода, Изток-Запад и Север-Юг.

Съвременният геополитически анализ трябва да се основава на алгоритъм, чрез който съподчинено да се разкриват глобалните и регионалните аспекти на пространствено-политическите отношения. Първостепенни изследователски акценти са традиционните центрове на глобалното геополитическо противостоене и съвременната геополитическа структура на света - Големи пространства, санитарни кордони, геополитически възли, ключови пространства (Русев, 1998).

Основен елемент в съвременната геополитическа структура на света е т. нар. Хартланд. Първата формулировка на хартланда е на Mackinder (1904, 1919), който разглежда европейската история като продукт на "азиатската инвазия". Според него затворената сърцевинна земя на Евразия е изградена от степи и пустини, разположени по оста от Унгарската Пуста до пустинята Гоби в Манджурия. Той формулира географските отношения на “осевата земя”. През Древността по нея се осъществява инвазията на конните народи, а в по-ново време е главен вектор при експанзията на Русия. Бицили (1922) пише по този повод: “Ермак, Дежньов и Хабаров са продължители на великите монголи, основоположници на пътищата, свързващи Запада и Изтока".

Според Макиндер, ако Русия мобилизира континенталните си ресурси, може да излезе на морски простори и да се превърне в световна империя. Контролът над евразийските покрайнини може да гарантира световно господство на хартланда. Като антитеза възниква концепцията на Mahan (1890, 1892). Според него контролът над евразийските покрайнини може да се осъществи и от морските държави, но с основната цел да се блокира океанската перспектива на хартланда. Тази идея влиза в основата на англо-американската стратегия през ХХ век и дава реален резултат с разпадането на СССР.

Всяко Голямо пространство има свое геополитическо съзнание. То е непреходна характеристика на политическите образувания и е адекватна на техните пространствено-географски условия. Ядро на геополитическото съзнание е волята на конкретна общност за власт над конкретно пространство. То е рационален механизъм, който насочва силови импулси с цел утвърждаване на оптимално жизнено пространство.

Хартландът е класически пример за пространство, върху което се заражда адекватно геополитическо съзнание. От тази гледна точка могат да се формулират идеологическите отношения, зададени от "географската ос на историята" и адаптираното в нея жизнено пространство. Геополитическото съзнание на руското пространство има различни измерения. Едно от най-значимите сред тях за съвременните глобални отношения е евразийството. То е част от антимондиалисткия традиционализъм. Възниква през 20-те години на ХХ век сред руските белоемигранти. Това е социална философия, основаваща се на идеята за специфичната руска душевност, отричаща чисто славянския произход на руската култура. Руският цивилизационен синтез е резултат от особен път на развитие. Основополагаща е идеята за етно-пространствената специфика на Русия. Тя не е Европа, не е Азия - тя е Евразия, не е Изток, не е Запад - тя е изтоко-запад (Бердяев, 1918; Савицкий, 1921).

В по-широк смисъл евразийството е геополитическа линия на пространствено поведение още със зараждането на руската държавност (Русев, 1995). Главна негова основа е уникалното положение на Русия между Изтока и Запада и аксиоматичното твърдение, че Европа е само западен полуостров на Азия (Данилевский, 1871). Показателни за етно-конфесионалната концепция на евразийците са трудовете на Трубецкой (1925, 1927). В тях той акцентира върху преимуществата на големия национализъм от имперски тип пред малкия национализъм със сепаратистки акцент.

Предтечи на евразийското идейно-философско течение са представителите на руския православен фундаментализъм, ранното славянофилство и т. нар. почвеничество. Те влагат сакрално-митологичен смисъл при пространственото обяснение на руската история, търсейки доказателства за "руската самодостатъчност" още при скитите и протославянските племена. Формирането на "руската идея" има своята религиозна предистория през Х²-ХV в. Характерно е посланието на псковския свещеник Филотей към московския княз Василий ²²². В него се превъзнася ролята на Москва като "Трети Рим" и на Русия като единствена велика православна страна, носителка на източната християнска традиция. Впоследствие първият руски митрополит - Йоан, нарича западничеството "чуждобесие".

Руската идея не е само резултат от религиозна философия. Тя прозира в творчеството на преобладаващата част от руската интелигенция. Като основоположници на евразийското геополитическо съзнание на Русия сред тях трябва да се посочат Чаадаев (1794-1856), Пушкин (1799-1837), Хомяков (1804-1860), Гогол (1809-1852), Белински (1811-1848), Херцен (1812-1870), Достоевски (1821-1881), Чернишевски (1828-1889), Леонтиев (1831-1891), Соловьов (1853-1900). Първата систематизирана концептуална основа на руската идея принадлежи на Соловьов (Soloviev, 1888). Повечето от посочените автори разглеждат мечтаната реализация на руската идея като "запасен ход на историята". През Х²Х-ХХ в. геополитическото съзнание на Русия се проявява в различни форми - почвеничество, славянофилство, панславизъм, панмонголизъм, евразийство, съветски месианизъм и др.

Независимо от силното влияние на Европа върху развитието на Русия след ХV²² в. и проведените радикални проевропейски реформи на Петър ², Екатерина ²², Александър ²² и комунистическите вождове през социалистическия период, руската идея и руското евразийство остават главна идеологическа основа в развитието на страната. Spengler (1918) смята, че руснаците само търпят реформите на Петър ², но така и не ги признават. Показателно е отношението на Трубецкой (1925). Според него, ако резултат от т. нар. "татарско иго" е създаването на силна руска държава, то петровите реформи са "романо-германско иго", чийто плод е болшевизмът! Върхове на проевропейския реформизъм са отмяната на крепостното право през 1861 г., столипиновите реформи и възприемането на марксизма като държавна идеология след Първата световна война.

През 1905-1907 г. в Русия протичат събития, заплашващи нейното политическо устройство. Националната катастрофа е избегната, но започва ревизия на обществените ценности. Първият сериозен опит за преосмисляне на случилото се от руската либерална интелигенция е излезлият през 1909 г. сборник "Вехи". В него се поставят въпроси за историческата съдба на Русия. Въпреки че е задушена от болшевизма, руската обществено-философска мисъл предсказва повечето от последвалите страната катаклизми.

Още през 1918 г. Spengler пише: "От истинския марксизъм в Русия остават само наименования и програми. В действителност е налице чисто татарски абсолютизъм …, заплашващ всеки миг възможността от появата на нов Чингизхан, който да свие в едно руло Азия и Европа". През 1918 г. авторите на "Вехи" издават втори сборник - "Из глубины". Инициатор е Струве (1870-1944), а автори са Бердяев (1874-1948), Булгаков (1871-1944) и др. В сборника се прави опит за задълбочен анализ на новата власт и нейната идеология.

Съветската власт принуждава руската интелигенция да емигрира. Част от нея създава идейно-философските основи на евразийството. Видни негови представители са Трубецкой (1890-1938), Савицки (1895-1965), Илин (1883-1954), Алексеев (1879-1964), Флоровски (1893-1979), Вернадски (1887-1973), Карсавин (1882-1952). Отличават се с разностранни научни интереси и професии - филолози, лингвисти, музиковеди, прависти, географи, икономисти, публицисти, богослови, историци. Според Лавров (1999) Савицки е "първият професионален руски геополитик"

Евразийците започват своята дейност в София, където през 1921 г. издават първия си сборник "Исход к Востоку". През същата година в Прага те издават "Смена вех" - сборник, в който започва ревизия на отрицателното отношение към Съветска Русия. По-късно идеологически центрове на евразийството стават Берлин и Париж. Между двете световни войни евразийците изграждат относително ясна програмна и теоретична концепция. Многобройните им публикации през 20-те и 30-те години на ХХ в. намират широк отзвук сред руската имиграция. В началото сред тях преобладава мнението, че революцията е национална катастрофа. Впоследствие демонстрират безразличие към политическата форма на управление в Русия. За тях от много по-голямо значение са силната държавност, културната и идеологическата самобитност. Постепенно болшевишката държава става за тях символ на пречистване и възраждане на истинския степен дух на руската култура, отправна точка за създаване на могъща Евразия. Така евразийството узаконява най-новата форма на традиционния руски авторитаризъм.

Евразийската концепция съхранява антизападните философски основи на почвениците от ХV²²²-Х²Х в., но стеснените рамки на славянофилството и панславизма вече са недостатъчни. Основният акцент се измества към източните корени на руския суперетнос и взаимната симпатия между народите на Евразия. Гумилев (1992) нарича този феномен комплиментарност. От културно-политическа гледна точка Евразия е продължител на византийската традиция, но византизмът не е единственият елемент на евразийската култура - значително е и туранското влияние от изток. Постепенно отличителна черта на евразийството става панмонголизмът (Савицкий, 1922; Трубецкой, 1925; Бицилли, 1927). Ключова роля за евразийската самобитност играе също типичният за Русия православен месианизъм.

Савицкий (1921) нарича Русия "Континент-Океан". Той и неговите съратници се придържат към концепцията за затвореното и самодостатъчно пространство на Русия-Евразия. (Евразийство …, 1926). Като допълнение на Макиндеровата теза евразийците добавят редица пространствени нюанси. Според тях течащите предимно на север или на юг руски реки могат да бъдат пространствено-политически обединени само от номадските народи, които единствено осъществяват мобилен контрол в посока изток-запад. Северното ограничение на тундрата и южните планински вериги само подсилват политическия потенциал на степта.

В идеологически план евразийците се придържат към т. нар. “трети път” (нито капитализъм, нито социализъм). Методологическа основа на тази идеология е фундаменталното преразглеждане на десните ценности в смисъл на тяхната пределна радикализация, т.е. консервативна революция на обществените ценности. Най-видните изразители на идеята за “третия път” и консервативната революция през ХХ век са Ван ден Брук (1876-1925), Шпенглер (1880-1936), Генон (1886-1951), Шмит (1888-1985), Юнгер (1895-1997), Евола (1898-1974), Тириар (1922-1992).

Според Исаев (1992) разпадането на СССР поставя отново същите въпроси пред съвременния елит на Русия, както в началото на ХХ в. Един от най-видните руски представители на съвременното евразийство е Гумилев (1989, 1990, 1992, 1993). Въпреки че не формулира геополитически изводи в своята теория за пасионаризма, той има огромно влияние върху съвременното евразийство.

Неоевразийството Русия възниква по време на Перестройката, в условията на отслабваща цензура. То има няколко разновидности. Начело на най-влиятелната сред тях са група интелектуалци, обединили се около вестник “Ден” (по-късно “Завтра”), списание “Елементи” и интернет сайта: http://www.arctogaia.com/. Те изразяват интересите на националната опозиция, противопоставяща се на либералните реформи в страната. Неоевразийството лансира идеите на Трубецкой, Савицки и Вернадски като напълно приложими и днес.

Неоевразийството е национална идеократия от имперски континентален мащаб, противопоставящ се и либералното западничество, и на тесноетническия национализъм. То еднозначно клони към социализма, разглеждайки либералната икономика за характерен атлантически признак. Съветският период се разглежда като модернистична форма на традиционния руски национален стремеж към планетарна експанзия и антиатлантистки универсализъм. Така могат да се обяснят прокомунистическите тенденции в неоевразийството. Същевременно се признава стратегическата важност на Европа за геополитическата завършеност на Евразия. Друга особеност на неоевразийството е признаването на ислямския фактор като най-важен стратегически антиатлантически съюзник.

Освен пред класическите принципи на континентализма неоевразийството отчита и нови геополитически проблеми, които са следствие от глобализацията. На еднополюсния западен модел според неоевразийците трябва да се противопостави нова биполярност, но тя не е просто прераждане на Варшавския пакт. Новият континентален алианс трябва или да включва цяла Европа, Иран, Индустан, Индокитай, или да осигури техния благоприятен неутралитет. Неовразийската биполярност трябва да се основава на предпоставки, отрицаващи световната доминация на атлантизма, пазарното стопанство, либералната демокрация, светската култура, философията на индивидуализма и пр. Според съвременните представители на евразийството противопоставянето на атлантизма, САЩ и либерално-капиталистическия обществен модел трябва да се приветства във всичките му форми. Според "Манифеста на Арктогея" всеки, който отправя предизвикателство към западния икономически модел, духовната и религиозна опасност, естетически ценнности и пр. "априори” трябва да разчита на неоевразийската симпатия.

Важна отличителна черта на съвременното евразийство е извеждането на приоритетната роля на Русия-Евразия в борбата срещу атлантизма и мондиализма или т. нар. Руски път като алтернатива на западната геополитическа линия на поведение. Отличителните черти на Руския път в съвременните условия са:

- Вярност към историческите константи на Русия.

- Вярност към евразийската геополитическа стратегия като глобална алтернатива на атлантизма и мондиализма.

- Органична демокрация и евразийски федерализъм, основаващи се на общата географска съдба и реалното народовластие. Органичната демокрация предполага гъвкава система на автономно самоуправление, отчитащо традициите на всеки демос. Държавата има приоритети единствено по отношение гарантиране на териториалната цялост и стратегическите сектори на икономиката.

- Идентичността на Русия трябва да се основава на политическия центризъм като съчетание на социалната справедливост и културния традиционализъм.

- На икономическо ниво ключови приоритети са автаркията и плурализма на стопанските форми на развитие, но при създаване на единна евразийска финансова система. Държавата защитата на своите икономически интереси според принципите на патернализма с цел прагматично участие в световната икономика в качеството на четвърти световен полюс на растежа.

- Съхраняване наследството на евразийския културен синтез и изграждането на принципно нова културология, основаваща на консервативния плурализъм и отказа от културна нивелировка. Ключов момент е консервативната революция.

- Толериране на религиозната търпимост и изграждане на съюз между традиционните религии.

Модернизирането на евразийската идея предизвиква разнороден интерес. Радетели на единното евразийско пространство, доминирано от Москва има дори сред интелектуалния елит на Западна Европа. Най-откровен сред тях е Thiriart (1988), според който “за да премине от категорията “страна ядро”(по Макиндер) в категорията “световен остров”, на СССР не му достига само Западна Европа”.

При анализа на съвременните политически процеси в Русия редица представители на обществознанието, възпитани в духа на марксисткия материализъм, са склонни към елементаризирани определения - панславизъм, пантюркизъм, еврофобия, черно-кафяв болшевизъм, модернистичен национал-социализъм, конгломерат от ултралеви и ултрадесни концепции и др. Изясняването на евразийския феномен обаче изисква конкретен пространствено-исторически и културно-политически подход. Неведнъж в своите знаменити трудове Гумилев отбелязва, че Евразия е естествената географска среда на руския суперетнос. За осмислянето на руския феномен от философско-историческа и пространствено-геополитическа гледна точка идеи изказват Жириновский (1993), Сорокин (1996), Зюганов (1996), Дугин (1997), Гладкий (1998), Гаджиев (1998), Лавров (1999), Михайлов (1999), Хорев (1999), Колосов и Мироненко (2001). Според Лавров например евразийството е руската геополитическа концепция. Гладкий (1998) обаче нарича спецификата на руското географско и геополитическо положение "евразийско неудобство".

Уникалното географско положение и историческа съдба на Русия дават възможност днес евразийската идея да се перефразира като “нито Изток, нито Запад”, т. е. отказ, както от просвещенческата атлантическа тенденция, така и от азиатските социални архаизми.

Л И Т Е Р А Т У Р А

БЕРДЯЕВ, Н., Судьба России. Москва, 1918.
БИЦИЛЛИ, П., Два лика евразийства – В: Современные записки, т. 31, Париж, 1927.
ГАДЖИЕВ, К., Введение в геополитику. - Москва, 1998.
ГЛАДКИЙ, Ю., Евразийское неудобие как индикатор природной и социально-экономической специфики России. - Известия РГО, вып. 1-2, 1998.
ГУМИЛЕВ, Л., Этногенез и биосфера Земли. Ленинград 1989.
ГУМИЛЕВ, Л., География этноса в исторический период. Ленинград, 1990.
ГУМИЛЕВ, Л., От Руси до России. Санкт-Петербург, 1992.
ГУМИЛЕВ, Л., Ритмы Евразии. Москва, 1993.
ДАНИЛЕВСКИЙ, Н., Россия и Европа: Взгляд на культурные и политические отношения славянского мира к германо-романскому. Санкт-Петербург, 1871.
ДУГИН, А., Основы геополитики. Москва, 1997.
ЕВРАЗИЙСТВО. Опит систематического изложения. Париж, 1926.
ЖИРИНОВСКИЙ, В., Последний бросок на Юг. Москва, 1993.
ЗЮГАНОВ, Г., Русия и съвременният свят. София, 1996.
ИСАЕВ, И., Утописты или провидцы? – В: Пути Евразии. Русская интеллигенция и судьба России. - Москва, 1992.
КОЛОСОВ Вл., и др. Геополитика и политическая география. Москва, 2001.
ЛАВРОВ, С., Евразийство: современност концепции - Естествено-историческая специфика России и русские геополитически концепции. Санкт-Петербург, 1999.
МИХАЙЛОВ, Т., Эволюция геополитических идей. - Москва, 1999.
РУСЕВ, М., Геополитическата традиция в Русия - минало и настояще – Проблеми на географията, ¹ 1,1995.
РУСЕВ, М., Атлантическата геополитическа традиция и перспектива – В: Доклади "100 години география в Софийския университет" - Международна научна конференция. София, 1998.
САВИЦКИЙ, П., Поворот к Востоку - Исход к Востоку: Предчувствия и свершения: Утверждение евразийцев. София, 1921.
САВИЦКИЙ, П., Степ и оседлость. - В: На путях: Утверждение евразийцев. Москва; Берлин, 1922.
СОРОКИН, К., Геополитика современности и геостратегия России. Москва, 1996.
ТРУБЕЦКОЙ, Н., О туранском элементе в русской культуре. – В: Евразийский временник, 1925, кн. 4, с. 351-377.
ТРУБЕЦКОЙ, Н., Общеевразийский национализм - В: Евразийская хроника, 1927, вып. 9, с. 24-31.
ХОРЕВ, Б., Естествено-историческая специфика России и подходы руского панславизма. - В: Естествено-историческая специфика России и русские геополитически концепции. - Санкт-Петербург, 1999.
HAUSHOFER, K., Grenzen und ihre geographische und politische Bedeutung. Berlin, 1927.
MACKINDER, H., Geographical Pivot of History. - Geographical Journal, vol. XXIII, 1904.
MACKINDER, H., Democratic ideals and reality. London, New York, 1919.
MAHAN, A., The Influence of Seapower upon History 1660-1783. London, 1890.
MAHAN, A., The influence of sea power upon the French revolution and empire. Boston, 1892.
Spengler, O., Umrisse einer Morphologie der Weltgeschichte: I. Gestalt und Wirklichkeit. München, 1918.
Soloviev, V., L’ Idee russe. Paris, 1888.
Thiriartq J., L'Empire Eurosovietique de Vladivistok jusque Dublin. Brussell, 1988.

**Гост** · 30-07-2004, 13:31

РУСИЯ И ЕВРАЗИЙСТВОТО - ОПИТ ЗА ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ АНАЛИЗ

Проследяването на основните тенденции във външната политика на българската държава е изключително сложна задача, за която са необходими усилията на изследователи от редица научни направления. В настоящото изследване основните аспекти на съвременната ни външна политика се разглеждат от гледна точка на българското геополитическо съзнание, глобалните и регионалните геополитически закономерности. Конюнктурно променящите се отношения между външните центрове на силата, както и вътрешнополитическата обстановка в страната, са до голяма степен обусловени от тези реалности. Главна цел на изследването е да се акцентира върху традиционни, но често игнорирани при формулирането на съвременната българска външна политика, геополитически фактори.

Геополитическото съзнание е непреходна характеристика на устойчивите пространствени политически образувания. Според Каледин (1996) реалните геополитически отношения и лежащите в тяхната основа геополитически интереси формират адекватно на геопространствените условия геополитическо съзнание. Според Павлов (1999) ядро на геополитическото съзнание е волята на конкретна общност за власт над конкретно пространство. То е рационален механизъм, който насочва силови импулси с цел утвърждаване на оптимално жизнено пространство. Независимо от динамичните обществено-политически процеси през вековете, многоаспектното българското геополитическо съзнание и традиция се отличават с редица относително постоянни вектори: богато историческо наследство, значителен пространствен обхват на цивилизационното послание, значим за съвременната световна политика потенциал на географското положение и пр.

Задълбочен пространствено-хронологичен анализ на българското геополитическо съзнание, неговото многообразие и метаморфози през последните две хилядолетия прави Павлов (1999). Основавайки се на Ratzel (1887), Mackinder (1904), Савицкий (1922), Гумилев (1993) и др., същият акцентира върху евразийските корени на българската геополитическа традиция. Важен негов методологичен принос е въвеждането на нов геополитически термин - "саракт". В хуно-българската терминология чрез него се обозначава "пространството на държавния организъм". Според мен този термин може да се използва и в много по-широк научен план. В хронологичен аспект неговото съдържание значително изпреварва формулираните от Ratzel (1887, 1901), Kjellen (1917). Schmitt (1950) и руските евразийци термини като "Lebensform", "Lebensraum", "Nomos", "Boden", "Почва" и пр.

Природните и обществените процеси в Евразия през първото следхристово хилядолетие предизвикват неколкократните пулсации на древнобългарския пасионаризъм (по Гумилев, 1990). Пространственият императив е водещ в политическото поведение на протобългарските племена и техните геополитически наследници до ХIV-ХVI в., когато и последните носители на българската държавност изчезват от политическата карта на Евразия. Но въпреки превратностите на историята, традиционното българско геополитическо съзнание продължава да играе първостепенна роля за съвременното геополитическо положение на България. В своята хилядолетна история българската геополитическа традиция многократно налага своя отпечатък върху международните отношения в евро-азиатското пространство. В резултат от сложното въздействие на редица вътрешни и външни фактори тази традиция е двукратно прекъсвана за продължителни исторически периоди, като нейното културно-политическо възстановяване и съвременна формулировка датират едва от втората половина на ХIХ в..

В основата на традиционното българско геополитическо съзнание и неговото съвременно външно-политическо самочувствие лежи значимо цивилизационно наследство. В схематичен план то може да се маркира чрез признанията на изследователи като Тойнби и Гумильов, според които протобългарският суперетнос е представител на цивилизация, изиграла решаваща роля за развитието на Евразия. Неоспорим е фактът, че древнобългарската календарна система е в основата на многобройните източни календарни системи. Според Рънсиман (1993) от всички нации в Европа българската има най-голямо право да претендира за военно-политическото наследство на Атила. В продължение на столетия старобългарският език играе ролята на културен инструмент в Източна Европа - роля не по-малко значима от ролята на латинския за етногенезиса в Западна Европа. Успоредно с това се развива и богатата българска църковна традиция, господстваща в рамките на източното православие. Киевската княгиня Олга е възпитаничка на българския царски двор. Български сановници ръкополагат монарси, митрополити и патриарси в Сърбия, Влашко, Молдова и Русия. Двама от представителите на унищожената от турците Търновска книжовна школа - Киприан и Цамблак стават първите митрополити на Полско-литовското княжество. Киприан е провъзгласен за митрополит "Киевский и всей Руси", а впоследствие е канонизиран за светец. Константин Костенечки - първият реформатор на правописа в Европа, провежда езиковата реформа в Сърбия през ХV в. (Чопланов, 1993). Около едно столетие в полските земи църковните песнопения и богослужения са по източноправославния канон и се извършват на старобългарски език. Същото се отнася и за официалния религиозен и държавен език във Влашко и Молдова до края на ХV²² в.. След превземането на Константинопол от латинците Търновград е обявен за "Трети Рим" - много преди условия за това да възникнат в Москва. Уникалното учение на богомилите заляга в основата на средновековния европейски реформизъм. Българският Златен век оказва безспорно влияние върху културно-политическото развитие на Европа. Благодарение на това българското геополитическо съзнание не изчезва заедно със съкрушената българска държавност и е в основата на нейното възраждане през ХIХ в.

Главните вектори на българския средновековен "саракт", изиграли роля при формирането на съвременното българско геополитическо съзнание, са насочени към западната част на Руската равнина, Мала Азия, Централна и Западна Европа. Сред тях с най-голямо историческо значение се откроява просъществувалата до ХV² в. Волжка България. С походите на Иван Грозни към Казан българската геополитическа традиция изиграва огромна роля за формирането на съвременния руски суперетнос и държавност. Това става едновременно с могъщото културно влияние, което оказва Дунавска България върху формирането на бъдещата огромна Руска империя (вж. Русев, 1995). Но освен посочените стимулиращи българското геополитическо самочувствие фактори трябва да се посочат и редица негови "комплекси", влияещи отрицателно върху външната политика на България през ХХ в.. Те могат да се обединят в две основни групи - културно-исторически и външнополитически. Към първата група трябва да се отнесат непризнатите приноси на България в развитието на световната култура. Вече над 2 века продължава отстъплението на българския език като водещ в славянския свят и утвърждаването на руския като такъв. Симптоматичен е фактът, че в енциклопедия "Британика" името Борис се обозначава като руско! Сред външно-политическите комплекси често изпъкват историческите ни отношения със съседите, Русия и Германия. Универсален характер има "синдромът на малката страна", която не може да реализира своя самостоятелен геополитически потенциал и е продукт на отношенията между Великите сили. Вярна характеристика на този синдром дава Нешев (1994) в своята "малка теория за съдбата".

Външнополитическото на поведение на възродената ни държава е до голяма степен продължение на средновековната традиция. Възкресението на българския саракт е маркирано от близо 20 национални въстания през петвековното турско владичество. Голяма част от тях са провокирани от външни центрове на силата. Загиват десетки хиляди българи, а над 1 млн. се заселват извън империята. Много по-голяма роля изиграва започналият през ХV²²² в. процес на културно възраждане, съпътстван от увеличаване икономическата тежест на българските земи. Това става основание за адекватни претенции в политическата област и "възвръщане" на българското етническо присъствие в Югоизточна Европа. Най-значимият в това отношение резултат е Българската екзархия - юридическата основа на Санстефанска България. Според султанския ферман диаспората на преобладаващия български етнос на Балканите обхваща 1,6 пъти по-голяма територия в сравнение със съвременна България.

Прибързаното Априлско въстание и провокираната от него Руско-турска война въвличат България в играта на Великите сили, водят до частични геополитически успехи и съизмеримо много по-големи загуби. В този смисъл Освобождението е само полувенчато реабилитиране на средновековния български саракт. Този най-важен за модерната ни история акт не успява да мобилизира в пълна степен потенциала на възродилото се в нови измерения българско геополитическо съзнание. Редуването на редица частични успехи, мимолетни надежди и катастрофални катаклизми водят до трагичен за нацията ни резултат: по бойните полета загиват близо 0,5 млн. българи; над 0,6 млн. са репресираните, убитите или "безследно изчезналите" българи в съседни държави; около 1 млн. са бежанците от Добруджа, Западните покрайнини, Македония и Тракия; над 5 млн. са българите, живеещи зад граница, като 2/3 от тях са подложени на денационализация. Класическият лозунг на българския идеал - "Македония е българска", е вече само бледо отражение на една нова реалност. Днес 30-40 % от населението на Македония е албанско, а в Струга, Дебър и Тетово все по-рядко се чува българска реч.

Посочените особености на българското геополитическо съзнание не са достатъчни за изясняване ролята на геополитическите фактори за външнополитическото поведение на съвременната българската държава. Едностранното разглеждане на българската гледна точка ни дава изкривена представа за историята и може да попречи при избора на верни приоритети в перспектива. Коректният научен анализ изисква познаване закономерностите на непрекъснатите геополитически трансформации и значението им за съдбата на българския етнос и държавност.

Каледин (1996) определя политикогеографското познание като резултат от последователната смяна на 4 парадигми: 1) комплексна държавноописателна, 2) широка антропогеографска, 3) тясно държавно-геополитическа и 4) дейностно-обществена. Според него съвременната политическа география е резултат от развитието на последните две. Настоящото изследване се вписва най-вече в държавно-геополитическата парадигма. Според Сорокин (1996) марксизмът е икономическото обяснение на историята, а геополитиката е негова алтернатива. Може да се добави, че отчитането на геополитическите фактори дава нетрадиционна представа за същността на историята и често влиза в противоречие с редица наслоили се идеологеми на традиционното обществено съзнание. У нас това противоречие е усложнено от продължителното руско идеологическо попечителство в развитието на хуманитарните науки. Като резултат се стига до тенденциозно омаловажаване на българския принос за световната цивилизация. Принизяването на националното самочувствие придобива "научна" форма в опита да се докаже дори, че България е четирикратно "освобождавана" от руското войнство (от византийско, татарско, турско и "фашистко" робство). Същевременно българинът така и не разбра същността на Никоновите църковни реформи в Русия, чиято главна цел е изгарянето на старобългарската книжнина; това, че в началото на ХХ в. днешният Татарстан се нарича Булгаристан или защо първото официално честване на Кирило-Методиевото дело в бившия СССР се провежда "свенливо" едва през 80-те години на ХХ в. и то не в Москва, а в Киев. Дори в масово отпечатаните през 1996 г. скопски учебници по "ИСТОРИЯ ЗА V² ОДДЕЛЕНИЕ" все още се твърди, че Охридската книжовна школа е основата на "македонската литература и култура" (вж. Кальонски, 1998).

Геополитическата формулировка на предизвикателствата, пред които са изправени борбите за национално освобождение, технологията при създаването на Третата българска държава и външната политика на следосвобожденска България изискват отчитането на обективно съществуващите външни фактори и реалности, в които е ситуирана възродената българска държавност. Задълбочените научни претенции в това отношение трябва да се основават на познанието на редица аксиоматични и екстернални за страната ни класически геополитически дадености:

- Главни вектори на глобалното геополитическо противостоене, главни центрове на силата, Големи пространства, геополитически възли, геостратегически ключови пространства (вж. Mahan, 1890; Mackinder, 1904; Бицилли, 1922; Hassinger 1931; Schmitt 1940, 1950, 1959; Attali, 1990; Huntington, 1993; Русев, 1994, 1998; Бъчваров, 1999 и др.).

- Атлантическата идея за изграждането на т. нар. "Западен санитарен кордон" в Източна Европа и антитезата на доминираната от Германия Средна Европа, известна като "Геополитика на диагоналите" в пространството между Северно море и Персийския залив (вж. Roucek, 1946; Дугин, 1997; Русев, 2000 и др.).

- Идеите за "Ислямски полумесец", "Панславянска дъга" и мястото на Балканския полуостров в европейското и евро-азиатското геополитическо пространство (вж. Радев, 1924; Батаклиев, 1937; Карастоянов, 1995 и др.).

- Геополитическото положение на България на Балканите, в Европа и света (вж. Батаклиев, 1937; Христов, 1997; Карастоянов, 1995; Деведжиев, 1996; Русев 1997; Георгиев, 1998 и др.).

Съвременните опити за формулиране на концепция за национална сигурност и основни насоки за геополитическо поведение на България през ХХ² в водят до редица обективно и субективно предизвикани научни възражения и спорове (вж. Карастоянов, 1994; Рачев, 1995; България през …, 1997; Слатински, 2000 и др.). В настоящото изследване се прави опит външнополитическите аспекти да бъдат пречупени през призмата на строго определени геополитически лишени от идеологеми фактори. За конкретната оценка на съвременното геополитическо положение на България е необходимо да се отчита: нейното място в Балканския геополитически възел, в зоната на контакта между Големите пространства на Средна Европа и Евразия; традиционното отношение на Великите сили към балканската проблематика; многопластовото етно-конфесионално устройство на Югоизточна Европа; близостта ни до Кавказкия и Близкоизточния геополитически възли, Проливите и редица конфликтни зони на територията на бивша Югославия; широкият излаз на Черно море и река Дунав и др. Днес е нужно да се отчитат и редица нови предизвикателства: глобализацията и разширяващите се невоенни аспекти на сигурността; съседството на България със страни-членки на НАТО и ЕС и протичащите в Европа интеграционни процеси; "коридорното" мислене в европейската политика и прогреса в комуникационните технологии; изместването на балканския геополитически стожер ("хартланд") в посока към Белград, Сараево и Прищина; променените параметри на Българския идеал.

Освен допуснатото значително свиване на саракта, олицетворяван от Третата българска държава, през ХХ в. е налице и отслабване на ареала и интензитета на българското геополитическо съзнание. В това отношение са налице редица ключови индикатори. На първо място трябва да се посочи продължаващата (в редица случаи вече дори необратима) денационализация на българското население зад граница. В културно-политически план този процес се проявява като тенденция дори в рамките на България. Изключително неблагоприятно влияние в това отношение оказват: демографският срив; интензивната емиграция на младо население с висок интелектуален потенциал; опитите за подклаждане на агресивна етническа и религиозна нетърпимост; църковният разкол и слабата обществена съпротива срещу инвазията на чужди за българската традиция религиозни секти; липсата на целенасочена политика спрямо "външните" българи и неефективната защита правата на българските поданици зад граница и др.

Някои от посочените нови реалности, неблагоприятни тенденции и предизвикателства стават основа за формулирането на редица относително нови синдроми на българското геополитическо съзнание. Нетрадиционни, но актуални, аспекти в процеса на принизяване на българското геополитическо самочувствие днес са: поруганите български гробове в Македония; невъзможността да се идентифицираш като българин в Северна Гърция; "възникването" на шопска и помашка нации; превантивно създадената ОМО "Илинден" и др. Нов ход в модерната антибългарска пропаганда са усилията за създаване на движение, защитаващо интересите на т. нар. "македонските мюсюлмани" в Западните Родопи и Гоцеделчевско. Неблагоприятно влияние оказват и редица съпътстващи прехода в страната тенденции: свиването на българската армия до 45 хил. души; нарастващият ядрен и оръжеен диктат от страна на Запада; огромното дългово бреме (80% от БВП на България); продължителната невъзвращаемост на иракския и либийския дълг; спадащият жизнен стандарт на населението; шенгенските ограничения и др. Ново звучене придобива отдавна загубената, все още трудно доказуема като национален приоритет, а може би и завинаги невъзобновима културно-политическа връзка с волжките българи в Русия.

* * *

Развитието на българската държавност в края на ХХ в.. Протича в условията на значително стеснен саракт и принизено геополитическо самочувствие. Традиционните представи за класическите аспекти на българските национални приоритети са обременени от редица исторически наслоили се, противоречиви в своята същност обществени идеологеми, които са причина за неустойчивото външнополитическо поведение на следосвобожденска България. Формулирането на модерна и реалистична външна политика изисква политическият елит да предвижда всички възможни сценарии за геополитически трансформации в Евразия и на Балканите и де е готов да поведе България към ХХ² в. в най-благоприятни за националната кауза позиции. От особено значение са отношенията ни с балканските държави, изискващи диференциран подход към всяка от тях. При решаването съвременните аспекти на Български национален въпрос, например, в отношенията ни с Гърция, Македония и Сърбия, от една страна, Турция и Румъния, от друга, трябва да се поставят различни акценти, отразяващи не само историческото наследство, а и съвременните геополитически реалности. От своя страна редица други външнополитически аспекти като евроинтеграцията, инвестиционният имидж на България, пътната инфраструктурна "блокада" от страна на съседите изискват гъвкаво използване на социално-икономическата конюнктура в глобален и регионален мащаб.

Реабилитирането на българското геополитическо съзнание може да се осъществи дори при значително стеснените рамки на съвременния български саракт, но при условие че отчитането на традиционните и съвременните геополитически фактори придобие по-голяма относителна тежест във външната политика на държавата ни. Геополитическият анализ е анализ на хладния разум, т. е. анализ, освободен от историческите идеологеми и политическата конюнктура. В този смисъл настоящото изследване не трябва да се възприема само от гледна точка на стандартната господстваща обществено-историческа парадигма. Формално погледнато обаче в него не се отстояват и принципно нови научно-методологични или практико-приложни постановки. Новото тук до голяма степен се базира на вече позабравени външнополитически позиции, отстоявани още от Ст. Стамболов, Др. Цанков, К. Стоилов, Ал. Малинов, Цар Борис ²²² и редица други български държавници, които неведнъж демонстрират практическите предимства на геополитическото мислене.

Л И Т Е Р А Т У Р А:

Батаклиев Ив. Сравнителен преглед на политикогеографското положение на България. – Известия на БГД, ¹ 7, 1937.
Бицилли П. Восток и Запад в истории старого света. В: На путях: Утверждение евразийцев. Москва; Берлин, 1922.
Бъчваров М. Геополитика. Терминологичен справочник. София, 1999.
Георгиев Л. След студената война. София, 1998.
Гумилев Л. География этноса в исторический период. Ленинград, 1990.
Гумилев Л. Ритмы Евразии. Москва, 1993.
Деведжиев М. Географското положение на България - нейн шанс през 21-ви век. София, 1996.
Дугин А. Основы геополитики. Москва, 1997.
Каледин Н. Политическая география: истоки, проблемы, принципы научной концепции. Санкт-Петербург, 1996.
Кальонски А. Три учебника по история от Република Македония. - В: Образът на "другия". София, 1998.
Карастоянов Ст. и др. Доктрина за национална сигурност и външната политика. - Нация и политика, ¹ 4, 1994.
Карастоянов Ст. Промените в Европа и света и отражението им върху съвременното геополитическо положение на България и страните от Балканския полуостров. - В: Българската външна политика - вчера, днес, утре. София, 1995.
Нешев К. Българският национализъм. София, 1994.
Павлов Н. Българската геополитическа традиция и перспектива. - Военен журнал, ¹ 1, 1999.
Радев Ж. Географска и етнографска Македония (Средецът на Балканския полуостров). - Македонски преглед. Кн. II, 1924.
Рачев В. Характер на външнополитическия избор и отражението му върху националната сигурност. - В: Българската външна политика - вчера, днес, утре. София, 1995.
Русев М. Анатомия на глобалното геополитическо противостоене. - Военен журнал, N 2, 1994.
Русев М. Геополитическата традиция в Русия - минало и настояще. Проблеми на географията, кн. 3, 1995.
Русев М. Географското положение и националната сигурност на България. - Проблеми на географията. ¹ 3-4, 1997.
Русев М. Атлантическата геополитическа традиция и перспектива. - В: Доклади “100 години география в Софийския университет” - Международна научна конференция. София, 1998.
Русев М. Геополитическото съзнание на "Mitteleuropa" като Голямо пространство. Военен журнал, ¹ 3, 2000.
Рънсиман Ст. История на Първото българско царство. София, 1993.
Савицкий П. Два мира. - На путях: Утверждение евразийцев. Берлин, 1922.
Слатински Н. Измерения на сигурността. София, 2000.
Сорокин К. Геополитика современности и геостратегия России. Москва, 1996.
Христов Т. Геополитическо положение на България. - В: География на България. София, 1997.
Чопланов Б. Земя на световен кръстопът. София, 1993.
България през двадесет и първия век. Българска национална доктрина - първа част. София, 1997.
Attali J. Lignes d'horizon". Paris, 1990.
Hassinger H. Geographische Grundlagen der Geschichte. Freiburg in Bremen, 1931.
Huntington S. The Clash of Civilisations. Foreign Affairs, ¹ 3, 1993.
Kjellen R. Der Staat als Lebensform. Leipzig, 1917.
Mackinder H. Geographical Pivot of History. - Geographical Journal, vol. XXIII, 1904.
Mahan A. The Influence of Seapower upon History 1660-1783. London, 1890.
Ratzel F. Politische Geographie, Leipzig, 1887.
Ratzel F. Űber die Gesetze des räumlicher Wachstum der Staaten. Leipzig, 1901.
Roucek J. The Geopolitics of the Balkans. - The American Journal of Economics and Sociology, Oct., 1946.
Schmitt C. Raum und Grossraum im Völkerrecht. Leipzig, 1940.
Schmitt C. Der Nomos der Erde. Köln, 1950.
Schmitt C. Die planetarische Spannung zwischen Ost und West. Köln, 1959.

**Гост** · 30-07-2004, 13:34

ТРАДИЦИОННИ И СЪВРЕМЕННИ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА ..

ПОЛИТИЧЕСКАТА ГЕОГРАФИЯ – ОТ РАТЦЕЛ ДО ЛАКОСТ

С настоящата статия списание "НИЕ" започва цикъл от геополитически публикации, посветени на малко познат у нас изследователски подход. В основата му стоят пространствените закономерности и фактори на общественото развитие. Пространсвеното обяснение на историята се отличава от утвърдилите се у нас класически материалистически възгледи и идеологеми. Геополитическият анализ може да се разглежда като алтернатива на съвременните социални, икономически и политологически концепции. Познаването на обективно съществуващите геополитически фактори създава предимства при прогнозиране трансформациите на политическото пространство в перспектива. Дори и за малки страни като България, геополитическата грамотност на обществото и неговия интелектуален елит е от решаващо значение при формулирането на верни външнополитически ориентири. Главните цели са отчитане на националните интереси, гарантиране на националната сигурност и извеждане на страната ни в оптимално изгодни позици на Балканите и в евро-азиатското пространство.

Всеки обществен процес се характеризира с конкретна хронологична и пространствена динамика. Неговите хронологични аспекти са в основата на историческото познание. Приоритет в пространствените аспекти на общественото развитие има географията. В нейната сложна вътрешна структура се открояват две основни взаимо обвързани научни направления - природни и обществени географски науки.

Политическата география играе главна роля в развитието на обществените географски науки, като изследва взаимодействието между географското пространство и политическите процеси. Отношенията между политически организираните пространства са предмет на познанието от най-древни времена. Политически описания на пространството намираме още в цивилизациите на Месопотамия, Финикия, Египет, Елада, Картаген, Рим, Индия, Китай, Япония. Развитието на философските идеи в тях е тясно свързано с описанието на страни, тяхната вътрешна политическа организация и отношенията им със съседните страни и народи. Нуждите от регулиране на обществените процеси придава първостепенно практическо значение на политиката и нейните пространствени измерения. Важна роля за това играят етническите движения, военните походи, търговията, строителството на пътища, напоителни и отбранителни съоръжения. Познаването на политическите процеси придобива първостепенно практическо значение за вътрешната държавна организация и междудържавните дипломатически и военни отношения. С най-голям принос при изследване на политическите процеси през Древността са трудовете на Конфуций, Херодот, Платон, Аристотел, Лао Дзъ, Ератостен, Страбон, Ал Суари, Птолемей и други.

До Великите географски открития развитието на политическите процеси става в условията на пространствена изолираност между отделните региони на света. Във всеки цивилизационен регион се развиват специфични политически процеси, които са резултат от конкретно съчетание между природни и обществени фактори. Главен фактор за развитие на политическите процеси и отношенията между отделните геопространства през този период е разпространението на новите религии - християнство, будизъм, ислям и др. Постепенно тяхното развитие става основа за формирането и утвърждаването на нов тип културни ценности и регионални политически центрове. С разширяване на пространственото им влияние се стига до взаимно културно-политическо проникване и сблъсъци между отделните цивилизационни региони. Типични примери в това отношение са походите на Александър Македонски, Великото преселение на народите, пътешествията на Марко Поло, кръстоносните походи, монголските, арабските и турските нашествия.

Великите географски открития стимулират развитието на мореплаването, предизвикват глобализиране на търговията и дифузия между културите на Запада, Изтока и Юга. Водещ център за разпространение на технологични, икономически и политически нововъведения става Западна Европа. След Великите географски открития ограничените и слабо систематизирани представи за света търпят постепенна качествена промяна. Намаляват "белите петна" върху географските карти, фрагментарните знания прерастват в научни концепции, издават се енциклопедии.

Колонизацията на Новия свят, вътрешните политически процеси и динамичните отношения между страните от Стария свят предизвикват нуждата от обобщаване и систематизиране на обществените науки. Появяват се забележителни научни произведения в областта на историята, философията, икономиката, политологията. Увеличават се изследванията на политическите отношения в обществото. Най-типичните представители на политическата мисъл през ХV²-Х²Х век са Макиавели, Пети, Монтескьо, Смит, Кант, Бюшинг, Малтус, Хегел, Клаузевиц, Рикардо, Фихте, Маркс и др.

Основите на пространствения политически анализ се поставят от Варениус, Татишчев, Ломоносов, Хумболт, Ритер, Тюнен, Хердер, Реклю, Мечников, Анучин, Тютчев. Благодарение на тях се създават благоприятни условия за възникването на класическата политическа география. Във всяка от Великите сили възникват специфични школи, чрез които се придава пространствен характер на редица обществени науки.

За създател на съвременната политическа география се приема немският географ Фридрих Ратцел (1844-1904), който е професор в Мюнхенския и Лайпцигския университети. Ученик е на хайделбергския професор по биология Хекел. Политическият мироглед на Ратцел е силно повлиян от дарвиновата еволюционна теория. Според него "разпределението на хората и техните творения по земната повърхност носи всички признаци на едно движещо се тяло, което прогресивно и безотказно се разширява и свива". Основен акцент в теорията на Ратцел е политическото пространство, неговата форма и граници. В основата на научните му концепции лежи разбирането, че държавата наподобява организъм, вкоренен в "почвата", около която гравитират интересите на народите. Органичният подход на Ратцел тълкува пространствената експанзия на държавата като естествен процес. “Нормална” държава Ратцел нарича тази, която най-органично съчетава географските, демографските и етно-културните параметри на нацията. Одухотвореното от нацията пространство придобива ново качество и се превръща в "жизнено пространство".

Важен акцент в ратцеловите изследвания е концепцията за световната власт. Според него големите държави се стремят към максимална географска експанзия, която неизбежно ще се прояви на континентално и планетарно равнище. Ратцел смята, че Германия е най-континенталната държава в Европа. За да постигне своите световни цели обаче тя трябва да развие и мощни военноморски сили. Според него, това което морските народи и държави осъществяват спонтанно, Германия трябва да прави съзнателно. Много изследователи на Ратцел смятат че неговата теория е своеобразно ръководство за немския милитаризъм през ХХ век. Същевременно конкретно доказателство за оправдаване на немската военна експанзия не може да се посочи в нито един негов труд.

Успоредно с ратцеловите се появяват и трудовете на Алфред Маън (1840-1914), Хилфорд Макиндер (1861-1947) и Рудолф Челен 1 (1864-1922). Маън е историк и адмирал в американския морски флот. Той изследва влиянието на морската сила върху историческите събития и изказва идеята, че морските държави имат географски преимущества над континенталните. Маън смята, че САЩ ще наследят морската сила на Великобритания. Според него, за да постигнат световно господство, САЩ трябва да блокират по море силата на континенталните държави в Евразия - Германия, Русия и Китай.

Макиндер е британски учен и политик. Основно място в неговата концепция се отделя на пространствените фактори в историческото развитие. Както и Ратцел, той отделя първостепенна роля на политическата география при анализа на световното развитие. Според Макиндер световната история е резултат от сблъсъка на континенталните и морските държави. Като лидер на континенталните държави той определя Русия, а на морските - Великобритания. През 1904 г. излага основната си теория в доклад под наименованието "Географската ос на историята". Европа, Азия и Африка, взети заедно, той нарича Световен остров, а господстващо положение в него заема Русия. Руското политическо пространство (руската географска ос) и неговата история изиграват решаваща роля за световната история. Руската империя според Макиндер е тази световна континентална сила, която има реални шансове да овладее покрайнините на Евразия и да придобие световно господство. По-късно ядрото на руската държава става известно като "хартланд" (сърцевинна земя).

Челен е шведски професор по политически науки и география. Той е първият, използвал понятието геополитика. Челен доразвива идеята на Ратцел, че държавата не е само съчетание между закони и власт, а има и важни пространствени функции. Силата на държавата е резултат от взаимно влияещи си нейни свойства - територия, стопанство, народ, общество, власт. Подобно на Ратцел, Челен смята, че великите държави трябва да се стремят към разширяване на жизненото си пространство, за да си осигурят необходимите им човешки и природни ресурси, а войната според него е "инструмент на прогреса".

Идеите на Ратцел, Маън, Макиндер и Челен намират последователи във всички политикогеографски школи през първата половина на ХХ век. В Германия те са продължени от Пенк, Науман, Хетнер, Шмит, Хасингер и Хаусхофер. Във Франция най-голям принос имат Реклю, Вало, Ла Блаш, Деманжон. Англо-американската школа е представена от Спайкман, Хънтингтън, Симпъл, Хартшорн; а руската - от Трубецкой, Савицки, Бицили, Карсавин и др.

Обект на изследване в съвременната политическа география са социално-икономически и културно-политически организирани пространства (държави, историко-географски области, административно-териториални единици, междудържавни обединения), политически и административни граници, центрове и органи на управление, партии. Главен предмет на изследване са обществените процеси в политическото пространство - структура на властта, териториално деление, регионална политика, междуетнически отношения, пространствени различия в поведението на населението, както и динамичните отношения между отделните геопространства.

В зависимост от обекта и предмета на изследване към политикогеографските изследвания могат да се причислят геополитиката, геостратегията, военната география, културната география, поведенческата география. Последната изследва пространствените различия в поведението на населението и е широко разпространена в западните държави. Важно нейно направление с висока практическа стойност е електоралната география, изследваща пространствените електорални настроения на населението. Най-изявените автори по политическа география през втората половина на ХХ век са предимно от САЩ и Франция - Хартшорн, Готман , Расет, Мюир, Тейлър, Джонстън, Фуко, Харвей, Лакост. Възражда се и традиционно силната руска политикогеографска школа. След разпадането на СССР се открояват изследванията на Лавров, Каледин, Аксенов, Колосов, Машбиц, Мироненко.

1 Поради различия в транскрипцията, името на Челен може да се срещне в литературата и като Киелен.

**Гост** · 30-07-2004, 13:40

СЪЩНОСТ И ОСОБЕНОСТИ НА КАТЕГОРИЯТА ГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ.

Изясняването на научната и методологичната същност на ГП е един от фундаменталните и същевременно актуални въпроси в географията. По отношение на определението за ГП в научната литература не съществуват принципни различия между отделните автори. Повечето от тях го дефинират като отношение на даден географски обект или геопространство спрямо други геопространства. Отделните нюанси в дефинирането му произтичат от различните акценти и смисъла, който се влага в него за нуждите на конкретните научни изследвания. Така например, според Larkin и Peters (1983) в абсолютен смисъл ГП (location) е място (position) върху градусната система, формирана от географските дължини и ширини. В относителен смисъл те формулират ГП като място определено по отношение на други места. Баранский (1960) формулира икономическото ГП като положението на един или друг обект в системата на конкретната териториална организация на обществото. Според Саушкин (1973) анализът на икономическото ГП означава разглеждането на пространствените отношения на изследваните икономгеографски обекти в съпоставка с всички останали. Същият прави опит да доразвие идеята на Барански като изказва съмнение относно достатъчността на икономгеографския акцент при анализа на ГП, като препоръчва този анализ да бъде съобразен с исторически изменящите се отношения на политическата карта на света, страната, района. В подобно критично направление е насочен трудът на Минц и Преображенский (1970), които изискват многомерна , а не елементарна двумерна оценка на “функциите на мястото”. Пръв опит у нас за формулирането на ГП като системна категория прави Даков (1985). Изследването му обаче е непълно и е силно повлияно от съветската географска школа с главен акцент върху икономическото ГП.

Най-общо ГП може да се дефинира като основна системна категория в географията, която изразява отношенията между геопространствата в локален, регионален и глобален мащаб. Оценката на ГП на дадено пространство има пряко отношение към социално-икономическото и културно-политическото развитие на отделни населени пунктове, природни и стопански обекти и райони, административни единици и държави, военно-политически или икономически регионални обединения. ГП е главен геополитически фактор предопределящ конкретната историческа и пространствена съдба на народите и териториите, които те населяват в рамките на дадени административно-политически или държавни граници.

Определен научен консенсус е постигнат по отношение на виждането, че ГП е системна категория и се състои от взаимносвързани и взаимно зависими елементи (подкатегории). В този смисъл ГП притежава разнообразни характеристики, представляващи различни акценти на едно единно цяло. Социално-икономическата оценка на видовете (подкатегориите) ГП, например, се дефинира в зависимост от спецификата на конкретния обект на изследване - селище, район, административна единица, държава, регион, континент. Трябва да се подчертае, че някои от подкатегориите на ГП се отличават със значителна мобилност в оценката, докато за други подкатегории са характерни относително постоянни величини в исторически аспект. Към първата група, например, спадат подкатегориите на икономическото и политическото ГП, а към втората - на природното ГП.

Що се отнася до структурата на ГП и съподчинеността между отделните подкатегории, може да се каже, че това са все още недостатъчно изяснени и спорни моменти в научната географска литература. Очевидно е, че отделните подкатегории на ГП са силно зависими една от друга и промените в която и да е от тях, оказват значително влияние върху цялостната същностна характеристика на системната категория ГП (Карастоянов и др., 1993). Характерът на тези зависимости обаче остава дискусионен въпрос, който трудно се поддава на дефиниране. Друг опит за схематично структуриране и дефиниране на взаимните зависимости между отделните макрокатегории и подкатегории на ГП прави Русев (1996 а) – фиг. 1 Представената схема трябва да се приема като условна и подчинена само на един от акцентите при оценка на географското положение на дадено пространство - неговото геополитическо положение. Трябва да се подчертае, че такава структура на ГП и такъв определено политико-географски акцент в нея е безспорно приложим само, когато обектът на изследване засяга обществено организирани пространства от най-висок ранг - държави или техни регионални обединения. Така например, при оценката на геоекологичното положение на дадено пространство е необходимо друго ранжиране на отношенията между подкатегориите на географското положение, както и известна генерализация и прегрупиране на взаимните връзки между тях (Русев, 1998). Очевидно е, че по-детайлното изясняване на този проблем трябва да бъде предмет на отделно по-задълбочено теоретично научно изследване.

ПРИРОДНО ГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ

Природното ГП е отношението на компонентите на природната среда (геоморфоложки, хидро-климатични, почвено-растителни) към територията на дадена държава. Природното ГП предопределя спецификата на природно-ресурсния потенциал на дадено геопространство и е решаващо условие за обществено-икономическото развитие на страните. В основата на природното ГП лежи астрономическото (математическото) ГП, тъй като предопределя неговите главни параметри. То е своеобразно ориентиране на разглежданото геопространство спрямо Гринуичкия меридиан и Екватора.

България е разположена в Северното полукълбо, на изток от Гринуичкия меридиан. Нейната най-северна точка лежи на 44-тия паралел (устието на река Тимок). Най-южната българска територия достига до 41-вия паралел (връх Вейката в Родопите). Най-западната и най-източната точка на страната са разположени съответно в Осоговска планина - връх Китка (220 и.д.) и нос Шабла (280 и.д.). Максималната дължина на страната в посока запад-изток е измерена по паралела с координати 430 33 ? с.ш. и е близо 500 км, а максималната ширина в посока север-юг по 26-тия меридиан е едва 290 км. Измерени по диагонала разстоянията между крайните точки на страната са съответно 540 км в посока югозапад-североизток и 510 км в посока северозапад-югоизток. Според Попов (1989) центърът на територията на България се намира почти на главното старопланинско било, западно от Химитлийския проход, на 24 км от връх Ботев и 14 км от връх Столетов.

Територията на България е разположена предимно в умерения географски пояс. Умереният климат влияе върху спецификата на природногеографската характеристика на страната. Неговото влияние се отразява върху термичните особености на територията, режима и разпределението на валежите и речния отток, особеностите на растителността и животинския свят. Освен астрономическото ГП, от голямо значение за природната специфика в страната е разположението й спрямо основните морфоструктури в Евразия. Така например, България е разположена върху главния вододел на Балканския полуостров, което й дава редица, стопански и екологични преимущества спрямо съседните държави. Поради това може да се твърди, че страната ни има изгодно вододелно ГП - почти всички реки у нас водят началото си от територия на България, като впоследствие се вливат в р. Дунав и Черно море или навлизат на територията на съседни държави. Типичен пример в това отношение са реките, течащи на юг към Турция и Гърция. Същевременно е незначителен броят на реките, водещи началото си в съседна държава и впоследствие, частично или изцяло протичащи на територията на България - Тимок, Ерма, Драговищица, Лебница, Струмешница, Луда река, Велека, Резовска и др.

България е европейска страна и заема източната част на Балканския полуостров. Има широк излаз на Черно море и река Дунав. На юг отстои само на 30 км от Егейско (Бяло) море. Природното ГП на страната има пряко отношение, както към земеделието, туризма и транспорта, така и към цялостното й стопанско развитие. На сравнително неголямо разстояние от р. Дунав до южната ни граница се наблюдава многократна промяна на морфогеографските, климатични хидроложки, почвени и биогеографски условия, което създава благоприятно разнообразие в българската природа и улеснява стопанското й усвояване.

ИКОНОМГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ

Икономическото ГП отразява отношението на дадено геопространство към икономическия потенциал на съседните страни или регионалните и световните производствени центрове и пазари, както и към транспортната инфраструктура, осигуряваща достъп до тях. Главен акцент при определянето на икономическото ГП се поставя върху транспортното, търговското и туристическото ГП, които обаче до голяма степен зависят и от природното и политическото ГП. В това отношение могат да се посочат редица конкретни примери - водният режим и корабоплаването по р. Дунав; югоембаргото и икономическите загуби, които претърпя България; зависимостта на българската външна търговия от черноморските пристанища и режима за корабоплаване в Босфора и Дарданелите, търговският достъп до беломорските пристанища и др.

Икономическото ГП на България се изменя изключително динамично във времето. България е разположена в югоизточната част на Европа. Поради редица исторически причини това е най-слабо развитата в икономическо отношение част на континента. Важно следствие от тази особеност е фактът, че днес страната ни е заобиколена от икономически средно развити държави, което се отразява неблагоприятно върху комплексната оценка на нейното ГП. Що се отнася обаче до потенциалните и реализираните възможности на транспортно-търговското и туристическо ГП на България, тяхната оценка разкрива значителни предпоставки за социално-икономическото развитие на страната.

Широкият излаз към Черно море и р. Дунав играе важна роля за външноикономическите контакти на страната. Посредством Черно море могат да се осъществяват търговски връзки с всички страни по света. Затвореният характер на този морски басейн обаче предизвиква и някои неудобства. Те са свързани с все по-твърдия контрол върху корабоплаването през Босфора и Дарданелите от страна на Турция. В този смисъл изключително важни са перспективните възможности на България за оптимално използване на гръцките пристанища в Бяло море. Не по-малко значение има и дунавският воден път, чрез който България се свързва с редица страни от Източна и Западна Европа. Неговият търговски потенциал нарасна значително след прокопаването на плавателния канал Рейн - Майн - Дунав, който открива възможности за навигация по почти всички европейски реки и плавателни канали.

България е разположена в зоната на контакта между Европа, Азия и Африка. Всичко това й предоставя възможност да играе ролята на своеобразен мост между държави с различна степен на социално-икономическо развитие и благоприятства всестранните връзки със страните от трите континента. Страната има изключително изгодно транзитно сухопътно ГП между Западна Европа и Близкия Изток и от Централна и Северна Европа за Средиземноморието. През територията на България минават 5 от 10-те главни международни пътища на Балканите. За тяхното пълно изграждане и модернизация обаче са необходими около 5 млрд. долара.

През въздушното пространство на България се пресичат едни от най-важните авиотрасета в Югоизточна и Източна Европа, Източното Средиземноморие и Близкия Изток. По въздушна линия София отстои само на около 300 км от градове като Белград, Букурещ, Одрин и Тирана. Във втори концентричен кръг с радиус около 500 км са Атина, Галац и Истанбул, а в трети (850 км) - Анкара, Рим, Краков и Севастопол. За специфичното географско положение на България, не само в европейското, но и в евро-азиатското и източно средиземноморското геопространство, говори и фактът, че центърът на територията на България е на сравнително еднакво астрономическо разстояние от градове като Марсилия, Женева, Франкфурт, Воронеж, Тбилиси, Кайро, Триполи и Тунис.

Търговското ГП е функция на природното и транспортното, но силно зависи от икономическата мощ на страната и нейните съседи, както и от конюнктурно променящата се политическа ситуация в региона.. На таблица 1 във възходяща градация са представени всички по-значими показатели за производството и експорта на стоки, имащи по-висок относителният дял от дела на България спрямо световния БВП (0,051 %). земната суша (0,074 %) и световното население (0,149 %). Както се вижда на таблицата, относително добра индикация на съвременното икономическо ГП на страната в световен мащаб дава извеждането на своеобразен геоикономически коефициент, отразяващ превишението на отделните показатели, спрямо дела БВП. Това е възможно по формулата С=B:А1 Очевидно е, че мястото на съвременна България в световната икономика и международното разделение на труда се определя от нейния земеделски и тежкопромишлен потенциал, като сред промишлените производства изпъкват тези, които са свързани с висока енерго-, ресурсо- и екологоемкост на производството. В този смисъл относително по-високият дял на посочените отрасли спрямо дела на БВП е в значителна степен неоправдан не само от икономическа, но и от екологична гледна точка.

През последните години при комплексната оценка на националните богатства и степента на социално-икономическо развитие на отделните страни все по-често се използват нови критерии като инвестиции в човешките ресурси, грижи за природата, гъвкавост на социалната политика и редица други, които могат да бъдат значими за дългосрочното развитие. В потвърждение на относителното социално-икономическо изоставане на страната в световен план е и ежегодно публикуваният от ООН индекс на човешко развитие. Той интегрира данни за: 1) средната продължителност на живота; 2)дял на грамотното население и 3) БВП на човек от населението. Така например, през 1992 г. по този показател България е на 48-мо място сред 173 изследвани страни, а през 1996 г. - едва на 68-мо сред 174 изследвани страни (Images..., 1995; Human ..., 1997).

Икономическият и търговският потенциал на съседите на България от първи ранг (Македония, СР Югославия, Румъния, Турция и Гърция) е съответно 1,1 % и1,3 % от световния. В тези страни живеят 1,9 % от населението на планетата. Ако включим и дела на страните-съседи от втори ранг (Албания, Босна и Херцеговина, Хърватска, Унгария, Украйна, Молдова, Грузия, Армения, Иран, Ирак, Сирия), то относителният им дял по тези показатели нараства съответно на 2,6 %, 3,4 % и 5,1 %. Интересно е да се отбележи, че споменатите страни, въпреки относително високата степен на съседство с България, участват традиционно с около едва 20-25 % от експорта и 10-15 % от импорта на страната. Ако към групата на държавите от обкръжаващото България икономическо пространство добавим територията на Южна Русия, дунавските и източно средиземноморските държави, чиято географска достъпност е приблизително равна и дори по-добра по транспортно-търговски характеристики, то потенциалът на изгодното за външни социално-икономическа контакти геопространство нараства съответно на около 12 %, 17 % и 9 %. За разлика от съседите на България от първи и втори ранг последната група страни и икономически територии участва с около 30-35 % от външнотърговския оборот на страната.

Туристическото ГП на България е пряко следствие от нейното природно и икономическо ГП. Нашата страна е разположена в един от най-привлекателните туристически райони на света, богат на природни и културно-исторически забележителности. По брой на исторически паметници България е на едно от първите места в Европа. Голям туристически потенциал имат и нашите морски и планински курорти. Неблагоприятно обаче се отразява относително голямото разстояние на България от районите на Европа, в които се пораждат основните туристически потоци за континента. От съществено значение са и организационните и финансови възможности на държавата, както и натрупаният опит на фирмите, занимаващи се с туристически бизнес у нас. Като цяло може да се каже, че туристическото ГП на България е благоприятно и създава обективни предпоставки за излизането на страната ни от кризата.

ПОЛИТИКОГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ

Политикогеографското положение /ПГП/ е конкретна оценка на политическото обкръжение на дадено геопространство. Необходимо условие за обективна оценка на ПГП на България в наше време е неговото разглеждане, както в пространствен така и в исторически аспект. Съществени моменти при изясняване спецификата на ПГП са проследяването на историческото формиране на държавната територия и етно-религиозния състав на населението, военното равновесие в района, ефективността във външната политика на страната, в това число отношенията със съседите и пр. Изключително ценни като исторически репер, както и в методологичен план са качествените характеристики на ПГП и границите на България и българския етнос през първата половина на ХХ век в изследванията на Иширков (1907), Дрончилов (1925), Батаклиев (1937,1940, 1941), Яранов (1938). Сред авторите, характеризиращи политикогеографското и геополитическото положение на България в съвременния свят, се отличават Христов и Димов (1991) и Карастоянов (1997).

Историко-географски особености при формирането на държавната територия на България.

Териториалният обхват и границите на всяка държава са променливи във времето и пространството. Отправен момент при характеристиката на политическото ГП на България е историческият поглед върху пространствената проекция на българската държавност през вековете. Главен исторически репер в това отношение е българското Възраждане от 19 век, когато кръстопътното положение на българските земи се съчетава с етнически, културни, религиозни и икономически процеси, имащи важно значение за формирането на българската националност. От съществено значение е признаването на Българската екзархия през 1870 г. и последвалите исторически събития, довели до откъсването на исконни български земи - Освобождението, Съединението, Балканската и Първата световна война.

Цариградската конференция /1876-1877 г./ и Санстефанският мирен договор /1878 г. гарантират на България 160 хил. км2 територия. Северна Добруджа обаче е предадена на Румъния. Последвалият Берлински конгрес взема унизителни за българския народ решения, водещи до разпокъсване на териториалното му единство. От България са откъснати Македония и по-голямата част от Тракия. Княжество България заема едва 63 хил. км2 . Изкуствено създадената Източна Румелия остава васална на Турция. След Съединението през 1885 г.и кратката война, предизвикана от Сърбия, България получава международно признание с площ от около 98 хил. км2 . Независимото от 1908 г. Царство България излиза от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война с една единствена териториална придобивка - Пиринска Македония, но губи Южна Добруджа, достъпа до Бяло море , Западните покрайнини. През 1919 г. в пределите на страната са включени 103 хил. км2 площ.

Между двете световни войни България е изолирана политически и икономически от своите съседи. Независимо от това българският народ постига значителни успехи в икономическата и културната област. Външнополитическата изолация принуждава управляващия елит отново да търси гарант за решаването на Българския национален въпрос в лицето на Германия, която е единствено благосклонно настроена към справедливите стремежи на България. Своеобразно признание за справедливия характер на българската външна политика е един интересен факт - България е единственият съюзник на Хитлеристка Германия, излизащ от Втората световна война с териториална придобивка, която не е оспорвана от страните - победителки. Има се предвид връщането на Южна Добруджа. За съжаление България е принудена да изпълни и една тежка клауза по тази спогодба - да приеме на своя територия българското население от Северна Добруджа, което води до окончателното обезбългаряване на тази исконно наша територия.

След войната територията на България става 111 хил. км2 . През последните 50 години обаче политическото ГП на страната претърпя значителни качествени промени. В резултат от договореностите между Великите сили в Ялта, Техеран и Потсдам на България е отредено да бъде в съветската зона на влияние. В условията на разделената от военно-политически и икономически блокове Европа, България е въвлечена в глобалното геополитическо противостоене между Изтока и Запада под формата на членство във Варшавския договор и СИВ.

След разпадането на социалистическата политическа и икономическа система България се оказа без гаранции за своята национална сигурност. Страната ни продължава да е пресечна точка на множество чужди интереси, обусловени от нейното важно геополитическо положение. Важно условие за осъществяването на гъвкава, добре балансирана и независеща от конюнктурни фактори външна политика е състоянието на вътрешнополитическия живот. По въпросите на националната сигурност трябва да се установи траен вътрешнополитически консенус.

Етно-конфесионално географско положение. Български национален въпрос.

Един от основните въпроси при гарантирането на националната ни сигурност е трайното и справедливо решаване на Българския национален въпрос. Това изисква познаване на етническите процеси на територията на Балканския полуостров и по конкретно - основните етапи в произхода, развитието и разпространението на българския етнос. Чрез термина етнос се обозначават големи социо-културни общности от населението на Земята, които са резултат от продължителното изолирано историческо развитие в различните региони на планетата. Отделните етноси се отличават един от друг чрез комплекс от белези: етническо самосъзнание, лингвистични особености, стереотип на поведение, територии, които обитават, наличие или отсъствие на държавно-политическа традиция, религиозна принадлежност и пр. Създаването на българския етнос и обособяването на българската нация е резултат от влиянието на множество от сложно преплитащи се фактори, които са пряк резултат от специфичното етническо и културно-политическо развитие на Евразия.

От съществено значение при комплексната оценка на ГП, като цяло и политическото ГП, в частност, е оценката на етно-конфесионалното ГП. То може да се формулира като проекция на расите, народите и техните култури върху дадено геопространство. Етно-конфесионалното географско положение е относително динамична категория, защото е променлива във времето и пространството. Според Гумилев (1993) завинаги закрепени към даден народ територии не съществуват. На всеки етнос е отреден определен исторически срок, в рамките на който неговото геопространство може и да се измени. Необходимо е да се добави, че съвременните държави възникват при вече териториално формирала се мозайка от етноси със специфичните за всеки един от тях религиозни вярвания.

През своята хилядолетна история населението на България претърпява значителни етнически трансформации. До падането на българските земи под турска власт главна роля в този процес изиграват траките, елините, римляните, славяните, прабългарите, както и представителите на десетки номадски племена. За последвалата консолидация на главните етнически елементи в държавата огромна роля изиграват покръстването, създаването на славяно-българската писменост, общите външнополитически интереси, изграждането на обща армия, администрация, вътрешен пазар и пр.

Особено важен исторически период за развитието, етническия облик, териториалния обхват и съдбата на българската диаспора е турското робство. Този период от развитието на България изиграва решаваща роля на самосъзнанието, бита и езика на българите. Освен това, по време на турското робство в България се преселват компактни групи турско население, както и татари, юруци, черкези, цигани, евреи и др. Тежкият социално-икономически гнет и насилственото обезбългаряване, достигащо форми на открит геноцид, изиграват ролята на мощен катализатор за консолидирането и етническото обособяване на българското население в рамките на огромната Турска империя. Възраждането маркира прехода към качествено нов етап от развитието на българския етнос - формирането на българската нация, термин чрез който е прието да се обозначава по-висшия етап от развитието на етносите. Освен от основния етнос нацията се изгражда и от по-малки етнически групи, които съхраняват своята самобитност. От тях се формират т.н. етнически и национални малцинства.Този процес търпи промени и през ХХ в., когато българското население е поставено при тежките условия на разделено от изкуствени държавни граници съществуване.

Българската национална идея възниква по време на Възраждането и е насочена към политическото, икономическото и духовното обединение на българите в самостоятелна държава. По различни оценки населението, живеещо на територията на Българската екзархия през първата половина на ХIХ в. е между 5 и 8 млн. души като в този брой се включват и значителни маси небългарско население. Само българите през този период се оценяват на около 2,5-5,5 млн. души. Значителната разлика между отделните изследователи може да се обясни с големия и разпокъсан по периферията ареал на българското население на Балканите - от Охридското езеро и Егейското крайбрежие до Северна Добруджа, и от Тимошко и Моравско до Източна Тракия.

За осъществяването на националната кауза българите дават стотици хиляди жертви. За голямо съжаление нихилистичната външна политика на страната в периода 1944-1989 г. в значителна намали шансовете за културно-политическо съхраняване на българския етнос извън пределите на страната. Днес зад граница живеят около 4,5 млн. българи. По-голямата част от тях населяват съседните ни държави - Македония, Сърбия, Гърция и Румъния. През миналия век в Руската империя се заселват големи маси българско население. Днес техните потомци населяват компактни райони в географските области Бесарабия, Таврия, Крим и Средна Азия. По икономически и политически причини в началото на нашия век започва емиграция на българско население към страните от Централна Европа - Германия, Австрия, Унгария, Чехия. Днес големи български имигрантски колонии са се формирали в САЩ, Канада, Аржентина и Австралия. Трябва обаче да се отбележи, че значителна част от българите, живеещи извън границите на страната вече са денационализирани.

Важен аспект на Българския национален въпрос е съхраняването на етническата и религиозната толерантност в страната в контекста на общоевропейските интеграционни процеси и на фона на събитията в бивша Югославия. България с право може да се гордее, че в това отношение е пример за много държави в Югоизточна Европа. Същевременно обаче е нужна цялостна външнополитическа концепция, насочена към защита правата на българското население зад граница и създаване на условия за завръщане в Родината на българите, които желаят това.

Военно географско положение.

Един от главните индикатори на политико-географското и геополитическото положение е военното ГП. То е в пряка зависимост от природното и икономическото ГП като изразява отношението между военния потенциал на страните, техните природни дадености от гледна точка на воденето на военни действия, средствата отделяни за военни нужди, блоковите съюзни отношения и външните гаранти за националната сигурност на държавата.

Исторически България често е изпитвала динамичните промени в нейното военно ГП. В различните периоди числеността и военната мощ на нейната армия търпят значителни промени, свързани с бързо променящата се политическа конюнктура. Днес страната ни разполага с около 100-хилядна армия, брой който е пряко отражение на негативните демографски процеси в страната и стагнацията в икономиката. В резултат от политиката на омиротворяване на континента през последните години се провежда и значително съкращаване на военната техника в нашата армия. Този процес обаче предизвиква някои опасения за намаляване гаранциите за военната сигурност на България на фона на събитията в бивша Югославия, както и увеличаващата се военна мощ на южните ни съседки - членки на НАТО. По-конкретни данни за непосредственото военното обкръжение на България в Балканския полуостров са представени на таблица 2. Общото превъзходство на съседните страни спрямо България по брой на военнослужещите е над 12 пъти, по брой на артилерията - 6,5 пъти, на танковете - 5,5 пъти, бронетранспортьорите - 3,8 пъти, самолетите -3,1 пъти. Разбира се , тези данни не трябва да се тълкуват едностранно при оценката на съвременното военно ГП на страната. Те обаче са важна основа за провеждането на конкретни задълбочени военно-стратегически анализи и прогнози при формулирането на доктрината за българската национална. сигурност.

През 21 в. България най-вероятно ще разполага с около 60-70 хилядна предимно наемна армия, чийто функции ще се свеждат все повече до гарантиране на редица невоенни аспекти от националната сигурност на държавата. Що се отнася до членството в Северноатлантическия съюз, то до голяма степен би гарантирало националната ни сигурност в процеса на значителни геополитически трансформации в световен, европейски и балкански мащаб.

От значение при оценката на съвременното военно ГП на България днес е оценката на нейния военно-промишлен потенциал и разходите за въоръжение. Така например за периода 1985-1989 г. България е внесла оръжие на стойност 3,6 млрд. долара (1,4 % от световния внос), като по този показател тя е на 22-ро място в света и на Балканите отстъпва само на Турция (4 млрд. долара - 19-то място в света). През периода 1991-1995 г. страната ни е изнесла оръжие за около 120 млн. долара, което съставлява около 0,01 % от световния износ на този специфичен вид стоки и я нарежда сред първите 30 страни-износителки в света. Същевременно за нуждите на българската армия е внесена военна техника с над 5 пъти по-голяма стойност - 630 млн. долара (0,5 % от световния внос). За още по-детайлното изясняване спецификата на военното ГП на страната в края на ХХ в. е необходимо да се добави, че през същия период доставките на оръжие само в двете ни южни съседки възлиза на 13,3 млрд. долара, което съставлява около 11,5 % от световния внос. По този показател Турция е на първо, а Гърция на пето място в света (SIPRY..., 1996).

ЕКОЛОГОГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ

В края на 20-ти век все по-голяма значимост за всяка страна или регион придобива екологичното ГП. То се определя от негативното или позитивното въздействие върху дадена страна изразяващо се чрез обема на трансграничния пренос на замърсяващи вещества при движението на атмосферните маси, течащата вода и др. Страните с изгодно екологично ГП са разположени встрани от пътища на такъв пренос. От голямо значение при определянето и оценката на екологичното ГП на дадено пространство е разполагането на ядрени или други опасни обекти, чието въздействие е потенциално, но създава поводи за значителни междудържавни конфликти.

България има сравнително изгодно екологично ГП. Това се обуславя преди всичко от факта, че основния вододел на Балканския полуостров е разположен на територията на България. Това предопределя нейния висок “експортен екологичен потенциал, за сметка на ниския “импортен” екологичен потенциал. От политическа гледна точка обаче високия екологичен експортен потенциал предизвиква остри протести от страна на Гърция и Турция, където протичат долните течения на вече замърсени на българска територия реки като Струма, Места, Арда, Марица и Тунджа.

По отношение на атмосферното замърсяване България не лежи на главните пътища на движение на въздушните маси, замърсени в Централа и Северозападна Европа (Русев, 1997). От друга страна главни замърсители на България в неособено големи количества по чисто географски причини са републиките от бивша Югославия и Италия. Основен вносител на замърсени въздушни маси от България е Турция. “Благоприятно“ засега от международно правна гледна точка поради все още неясния статут на Черно море е отвяването на значителна част от въздушните замърсители в източна посока към неговата акватория.

Типичен пример за въздействието на ЕГП върху междудържавните отношения са локалните екологични конфликти свързани с проблемите на замърсяването на българските дунавски градове от страна на румънски предприятия. По всяка вероятност тези и други проблеми /например АЕЦ Черна вода и АЕЦ Козлодуй/ ще се превърнат в един от първостепенните фактори при развитието на българо-румънските отношения, а проблемите на трансграничното замърсяване на реките - в крайъгълен камък на отношенията ни с нашите южни съседи.

В регионален и глобален мащаб екологичното ГП на България може да се измерва и чрез относителния дял на страната в замърсяването на атмосфера. През 1980 г. например България дава 1,98 % от емисиите на серен диоксид в Европа (The state..., 1989). През 1993 г. абсолютният обем на тези емисии намалява с около 31 %, но поради по-бавните темпове на този процес в сравнение с повечето европейски страни, относителният дял на България в замърсяването на континенталното въздушно пространство се увеличава на 4,88 % (Strategies and ..., 1995).
Трябва да се отбележи, че по този показател страната ни превъзхожда Австрия, Дания, Финландия, Норвегия и Швейцария, взети заедно, близо 2,5 пъти. През 1989 г. България е на 28-мо място сред страните в света по промишлени емисии на въглероден диоксид, което съставлява 0,51 % от световните. За периода 1983-1992 г. обемът на тези емисии намалява от 24 на 15 млн. t (Statistical..., 1996). В средата на 90-те години делът на България в световното въглеродно замърсяване е 0,49 %. Ако тези данни се съпоставят с основните данни от таблица 1, ще може да се направи изводът, че засега България дава значително по-голям принос в световното замърсяване на атмосферата в сравнение с нейния дял спрямо БВП, населението на света и земната суша. Освен това, според Глазовский (1992) България заема 46 място в света по степен на ресурсоемкост на икономиката. Специфичното екологично ГП на България личи и от факта, че на нейна територия са инсталирани ядрени енергийни мощности, съставляващи около 1,1 % от световните.

ОЦЕНКА НА ДЪРЖАВНИТЕ ГРАНИЦИ НА БЪЛГАРИЯ

Политическите граници са особена категория, намираща се в силна количествена и качествена зависимост от конкретния исторически етап в социално-икономическото развитие на държавата. Границите имат различен социално-икономически, културно-политически и военно-стратегически статут през отделните исторически епохи. Тяхната съвременна комплексна оценка е от съществено значение за цялостната характеристика на ГП на България. Границите на България имат обща дължина 2245 км, от които 378 км са морски, 686 км са речни и 1181 км - сухоземни.

Черноморска граница.

С най-голямо социално-икономическо значение се отличават нашите водни граници, чрез които се реализира по-голямата част от външната търговия на България. Освен това по черноморското и дунавското крайбрежие е съсредоточена и значителна част от икономическия и демографския потенциал на страната. Черно море е своеобразна врата на България към света, чрез която могат да се осъществяват икономически контакти с почти всички страни по света. Освен транспортна достъпност този воден басейн предлага богати възможности за експлоатация на рибните му ресурси и добив на някои полезни изкопаеми (нефт и природен газ). Плажовите ивици, сравнително топлата вода, минералните извори, красивите устия на реките и многобройните архитектурни и исторически забележителности са отлична предпоставка за рaзвитието на туризма.

Към българската акватория спада т.нар. “12-милна зона”, която е под юрисдикцията на нашата държава и е с площ около 6000 км2 . През последните години рибните ресурси в тази зона, както и предполагаемите нефтени находища в шелфа са обект на междудържавни спорове и споразумения. Особено внимание трябва да се обърне на все по-честото замърсяване на прибрежната черноморска акватория с нефтопродукти и тежки метали, вследствие на тежко промишлената дейност във Варна и Бургас, авариите с танкери, както и в резултат на общото влошаване на екологичното равновесие в черноморския басейн. За решаването на нарастващите екологични, социално-икономически и военно-политически проблеми между държавите гравитиращи към Черно море в началото на 90-те години бе подета инициатива за създаване на регионален Черноморски икономически съюз.

Дунавска и добруджанска граница.

На север България граничи с Румъния. Тази граница е дълга 609 км. Близо 77% (470км.) от нея се пада на река Дунав. Дунавската граница, както и черноморската са най-стабилните ни граници след Освобождението и са важен исторически репер в хилядолетното съществуване на българската държавност. Дунав е втората по дължина река в Европа и играе огромна роля за социално-икономичекото развитие на редица страни в Централна и Югоизточна Европа. Тя ни свързва с Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватска, Сърбия, Румъния и Украйна, а след въвеждането в експлоатация на канала Рейн - Майн - Дунав - и със западноевропейската речно-плавателна система.

Дунав привлича редица водоемки производства и дълго време играе ролята на притегателна ос за изграждането на нови производствени мощности в областта на тежката промишленост. Днес се забелязва нарастване на нейното транспортно значение. Изключително перспективни в това отношение са проектите за строеж на втори мост между българския и румънския бряг, както и изграденият втори ферибот при Оряхово - Бекет. Важен проблем при усвояването на дунавската граница е нарастващото замърсяване на реката. Това е проблем, който трябва да се решава от всички дунавски стани.

Сухоземните граници представляват 52,6 % от дължината на общите граници на страната. Те имат условен характер и са пряко отражение на нерадостната историческа съдба на българската нация и държава. По-голямата част от приграничните ни територии на юг и на запад както и по добруджанската ни граница се характеризират с депопулация и ниска икономическа активност. Изкуственият характер на сухоземните ни граници и исторически наследената политическа зависимост на техните стопански функции проличава и от факта, че те се пресичат от железопътни линии само на 4 места. Добруджанската ни граница е типичен пример за изостанала в социално-икономическо отношение българска територия. Средната гъстота на населението е едва 5 -10 души на км2 . Въпреки, че в приграничната зона преминават железопътна линия, високоволтов електропровод, газопровод, и няколко шосейни връзки, изкуствено прокараната през средата на Добруджа граница все още изпълнява по-скоро санитарни, отколкото интегриращи функции.

Западна граница.

Западната граница ни разделя със Сърбия и Македония, доскоро изкуствено обединени в многонационалната държава Югославия. Тя е прокарана вследствие на резултатите от двете Балкански и Първата световна войни. В редица случаи границата умишлено разсича през средата села, които днес са обезлюдени. В морфографско отношение западната ни граница следи билата на Западна Стара планина, Осогово, Влахина, Малешевска и Огражден. С най-голямо значение и възможности за търговско-икономически контакти със западните ни съседи са пътищата през Калотина, долината на река Струмещица, както и през Белоградчишкия и Кюстендилския проходи, прохода Връшка чука и др. Единствената железопътна линия, пресичаща западната ни граница е прокарана между София и Ниш. Предстои изграждането на железопътна отсечка между България и Македония (Гюешево - Куманово), която ще спомогне за увеличаване на икономическите контакти между двете страни.

Трябва да се отбележи, че освен орографските бариери, все още голяма задържаща роля в двустранните връзки със западните ни съседи играят исторически наследените отношения с тях, които в посткомунистическия период придобиват нови, специфични измерения. Що се отнася до изменението на функциите на българо-македонската граница, очаква се то да допринесе за възраждането на културно-етническото, политическото и социално-икономическото единство на населението от двете страни на тази граница.

Южна граница.

Южната ни граница е най-дълга - 752 км. В близкото и далечно минало тя се отличава с най-голяма неустойчивост. От вр. Тумба, където допират териториите на Македония, Гърция и България, в източна посока държавната ни граница следи билото на Беласица, след което пресича долината на Струма, изкачва се по билото на Славянка, разполовява напречно билото на Стъргач и преминава през долините на Места и нейния приток Доспат. В родопската си част държавната граница е прокарана предимно по вододела между северно протичащите български притоци на Марица и реките, вливащи се директно в Бяло море. В източната част на Родопите границата завива на север като пресича долините на Бяла река и Арда, след което в изток-североизточно направление пресича Марица и Тунджа. После границата следи билото на Дервентските възвишения и Граничното било на Странджа. В качествено отношение трябва да се отбележи високата военно-политическа стойност на южната ни, обусловена от членството на Гърция и Турция в НАТО.

По-голямата част от южната ни граница - 493 км (или близо 2/3) е прокарана между България и Гърция. Важно е да се отбележи, че чрез нея страната ни граничи с ЕС. Въпреки многобройните възможности, които предоставя релефа, Българо-гръцката граница се пресича само на две места от железопътни линии /при Кулата и при Свиленград/. През Кулата и София Гърция осъществява и голяма част от търговските си връзки с Централна и Западна Европа (от София през Белград за Виена и Мюнхен, както и през Видин за Будапеща, Прага и Берлин. Удобно в това отношение е направлението от Кърджали и Подкова за Комотини и Александрополис, както и шосейните връзки Гоце Делчев - Драма и Кавала, Рудозем - Ксанти и др.

Българо-турската граница (259 км) е от голямо значение и за двете страни. Днес между София и Анкара се развиват добросъседски отношения, които почиват върху отчитане на съвременните реалности на Балканите и в Европа. Българската територия своеобразен сухопътен мост за връзките на Турция с Европейския континент, а за България полуостров Мала Азия е най-краткия път до страните от Близкия и Среден Изток.

Традиционните пътища пресичащи българо - турската граница са част от международните трасета от Централна Европа за Близкия Изток (Свиленград - Одрин) и панорамния причерноморски път от Констанца през Варна, Бургас и Малко Търново за Истанбул. В перспектива се предвижда изграждането на нови пътни трасета и контролно пропускателни пунктове (например от Елхово по долината на Тунджа за Одрин), които ще допринесат за съживяване на приграничните райони и ще облекчат оживения трафик през традиционните гранични пунктове. Изграждането на магистралния нефтопровод от Бургас до Александрополис, както и на предвидените нови трасета за транзитни доставки на природен газ към Турция, значително ще засили междудържавните икономически отношения. С въвеждането на каналната система Рейн - Майн - Дунав се засили интересът на Гърция от използването на ломското пристанище, а на нашата страна към използването на Беломорските гръцки пристанища.

ГЕОПОЛИТИЧЕСКО ПОЛОЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ.

МЯСТО И РОЛЯ НА СТРАНАТА НА БАЛКАНИТЕ, В ЕВРОПА И СВЕТА.

Геополитическото положение на дадено пространство - територия, акватория или геотория (Алаев, 1983) трябва да се разглежда в качеството на неотменна част от ГП. Нещо повече, геополитическото положение на което и да е социално-икономически и културно-политически организирано пространство представлява най-концептуалната и най-динамичната подкатегория на ГП, фокусираща в себе си влиянието на всички географски фактори - природни, икономически и политически. В този смисъл характеристиката на геополитическото положение на определена държава или регион съчетава в себе си комплексната оценка на природно-ресурсния потенциал, геодемографската ситуация, социално-икономическите особености, исторически наслоената традиция и съвременните културно-политически реалности на фона на обкръжаващото я пространство в регионален и глобален мащаб.

Според Карастоянов (1997) “България е “средецът”, сърцевината или ако се приеме тезата на Макиндер, “хартландът” на Балканския полуостров”. Трябва обаче да се посочи, че от началото на века, когато за пръв път са формулирани подобни идеи до днес геополитическата ситуация в света, Европа и на Балканския полуостров се променя значително. Днес едва ли може толкова еднозначно и категорично да се посочва един единствен “средец” или “хартланд” в Балканския геополитически възел. Според мен, в зависимост от критериите за оценка, на Балканите могат да се посочат поне четири значими геополитически “стожера”. Действително, в траспортно-търговско отношение първостепенното значение на България е неоспоримо. В етно-конфесионално отношение обаче възелът от проблеми се нарича Босна и Херцеговина. Допълнителна тежест на това специфично в исторически и природен план геопространство му придават значителните хидроресурси, които според Димитров (1996) се равняват на около 15 % от хидроресурсите на балканските страни. Третото геопространство, което може да претендира за висока геополитическа тежест е Македония, която има едва десетилетната държавна традиция, непризната под една или друга форма от своите съседи. Всъщност именно това невралгично пространство на Балканите визира Радев (1924), когато първи употребява понятието “средец”. Четвъртото и може би най-важното геополитическо ядро в Балканския геополитически възел е Турция, която е безспорният икономически и военен гигант на полуострова. Геополитическото значение на югоизточната ни съседка се допълва от няколко допълнителни фактора:
1) контролът над Проливите и най-използвания мост между Европа и Азия;
2) непосредствената близост до други геополитически възли като Кавказкия, Средноазиатския и Близкоизточния;
3) членството в НАТО и военно-политическото покровителство от страна на САЩ.

Конкретно за България в оценката на категорията геополитическо положение трябва да се включва и оценката на такива процеси като външните политически отношения на страната в глобален и регионален план, отношението на суперсилите към Балканския геополитически възел и мястото на България в него, интеграционните процеси в Европа и Балканите, решаването на Българския национален въпрос и др. От особено значение при комплексната оценка на геополитическата стойност на България в рамките на Балканския полуостров е нейната непосредствена близост до Кавказкия геополитически възел, Проливите и нестабилната в политическо отношение територия на бивша Югославия. Процесът на формиране на политическата карта на запад от нашите граници още не е завършил. Основание за това ни дава все още неясният международен политически статут на държавни образувания и административно-политически територии като Босна и Херцеговина, Македония, Косово и др.

Гарантирането на националната сигурност е приоритетна и постоянна задача за управляващия елит на държавата. Тя е крайъгълен камък в декларираното политическо верую на всеки държавник, главна съставна част от политиката на национално отговорните правителства, основа на дългосрочната вътрешно- и външнополитическа линия на поведение на обществото. Главен гарант за националната сигурност са държавата и нейните институции. Държавата и външната й политика обаче не може да се разглеждат извън контекста на нейното геополитическо положение. Конкретно изражение на геополитическото положение на дадена държава са границите и съседите й, външната политика, двустранните отношения, участието в междудържавни военно-политически и икономически блокове и други.

Нерадостното историко-политическо наследство тежи като огромно бреме и оказва съществено влияние върху външнополитическото поведение на съвременна България. Изборът на външнополитически ориентири за нашата държава днес обаче трябва да бъде съобразен и с логиката в еволюцията на света, в който живеем, да се опира върху познаването на основните закономерности на глобалното геополитическо противостоене, защото само добре балансираната геополитическа концепция е в състояние да защитава националните ни интереси в период на значителни трансформации на планетарното политическо пространство (Русев, 1994).

Състоянието и степента на решеност на Българския национален въпрос е един от главните индикатори при оценката на геополитическото положение на България след Освобождението. Политическият елит на България трябва да предвижда всички възможни сценарии за геополитически трансформации на Балканите и да е готов да поведе държавата към ХХI в. в най-благоприятни за националната ни кауза позиции. В този смисъл външната политика на България трябва да бъде съобразена не само с общоевропейските тенденции, но и с перспективното развитие на двустранните отношения на Балканския полуостров. От особено значение са отношенията ни със съседните държави, изискващи диференциран подход към всяка от тях. При решаването на Българския национален въпрос например в отношенията ни с Македония, Гърция, Сърбия, Румъния и Турция трябва да се поставят различни акценти, отразяващи не само историческото наследство, а и съвременните етнически реалности, както и различната геополитическа тежест на нашите съседи в регионален и глобален мащаб.

В края на ХХ в. България е изправена пред избор на стратегия за гарантиране на националната цялост и сигурност. Пасивният вариант на този избор се нарича пълен неутралитет. Той означава пълен отказ от историческото минало, истина и справедливост и най-вече от решаването на българския национален въпрос. Това в значителна степен съвпада с интересите на нашите съседи, които по всяка вероятност за пореден път ще предявят нови историко-политически претенции, както на неофициално (журналистическо, “научно” и пр.), така и на официално равнище към нашата държава и народ. Другата крайна възможност е свързана с ново необмислено и прибързано официално деклариране на нашите справедливи претенции за решаването на националния въпрос на всяка цена, както и с участие във военно-политически оси и съюзи с едни държави, насочени против други. Историята ни показа какви могат да бъдат резултатите от такова външнополитическо поведение.

Очевидно е, че и двата посочени варианта са крайно неприемливи и нереалистични за националната ни кауза. Съществува обаче и трети вариант за външнополитическо поведение, който можем да формулираме като активен неутралитет (Русев, 1996 б). Той е свързан с умело поощряване на всестранните икономически, политически и военни контакти с едни страни и диференцирани добросъседски отношения с други. Главната същностна характеристика на един бъдещ активен неутралитет на България трябва да бъде създаването на благоприятни за държавата позиции при неизбежните бъдещи политически трансформации в нашия регион с оглед на справедливото и трайно решаване на съвременния (а не на исторически изчерпалия се) български национален въпрос. Основните критерии за дефинирането на външнополитическите приоритети на България днес и в перспектива трябва да бъдат поставени в зависимост от съвременните реалности в балканския геополитически възел. Трудно е например да не се забележи все повече увеличаващата се геополитическа мощ на Турция, която се превръща в регионален икономически и военно-политически гигант. Друга реалност е все още незавършеният процес на формиране на новата политическа карта на запад от нашите граници. Там след разпадането на СФРЮ е налице разпадане и нестабилност и на някои от бившите републики от федерацията. Освен за Босна и Херцеговина това може да се превърне в реалност, както за остатъчна Югославия (сръбско-черногорската федерация), така и за самата Сърбия. Най-уязвима в това отношение е областта Косово. Албанският етнически проблем в Косово има пряко отношение и към т. нар. македонски проблем, а следователно и към българския национален въпрос. Поради това може да се твърди, че всеки потенциален етнически сблъсък в триъгълника Албания-Косово-Македония има пряко отношение към националната сигурност на България.

х х х

В заключение трябва да се посочи че ГП на България има огромно значение за социално-икономическото развитие на страната. Като цяло природното ГП е изключително благоприятно и стимулира комплексното използване на нейния природноресурсен потенциал. Потенциално високи са и възможностите на нейното икономическо ГП. Изключително динамично се променя политическото ГП на страната. Една умела външна политика би могла да използва оптимално положителните характеристики на ГП на България и да смекчи някои негови отрицателни нюанси. Конкретно изражение на ГП са държавните граници на България. Днес сме свидетели на планетарни и континентални процеси, които биха могли да доведат до отмиране на санитарните функции на политическите граници и да увеличат техните интегриращи социално-икономически възможности. Степента на усвоеност на държавните граници в наше време е мерило за зрелост на демократичните процеси на Балканите. Същевременно трябва да се има предвид, че перспективните позиции на България на Балканите, в Европа и света до голяма степен зависят от динамичните трансформации на политическото пространство в регионален и глобален мащаб. Само тяхното познаване може да даде възможност на днешния и утрешния политически елит на страната да предвижда превратностите на времето в, което живеем.

Л И Т Е Р А Т У Р А:

Алаев Э. Социально-экономическая география. Москва, 1983.
Баранский Н. Экономическая география. Экономическая картография. М., 1960.
Батаклиев Ив. Сравнителен преглед на политикогеографското положение на България. Известия на БГД, кн. VII,1937.
Батаклиев Ив. Обединението на българския народ и политико-географското му положение. - Изв. на БГД, кн.VIII,1940.
Батаклиев Ив. Географското единство на българските земи. Известия на БГД, кн. IХ, 1941.
Глазовский Ф. Глабальные закономерности распределения ресурсоемкости экономики. Изв. РАН, N 3, 1992.
Гумилев Л. Ритмы Евразии. Москва, 1993.
Даков В. Географското положение като системна категория. В: Сборник от резюмета на изнесените доклади. V конгрес на географите в България, С. 1985.
Димитров Б. Геополитически аспекти на използването на водните ресурси на бивша Югославия. - Военен журнал, N 2, 1996.
Дрончилов Кр. Политическата граница. - Год. СУ, ИФФ, 21. N 8ы1925.
Иширков А. Принос към етнографията на македонските славяни. - С., 1907.
Карастоянов Ст. и др. География на България. С., 1993.
Карастоянов, Ст. Политическа география. Геополитика. Геостратегия. С., 1997.
Минц А., В. Преображенский. Функция места и ее изменение. Изв. АНСССР, сер. географическая, N 6, 1970.
Попов Вл. Центърът на територията и центърът на населението в България. - Проблеми на географията, кн. 2, 1989.
Радев Ж. Географска и етнографска Македония (Средецът на Балканския полуостров). - Македонски преглед. Кн. ²², 1924.
Русев М. Анатомия на глобалното геополитическо противостоене. - Военен журнал, N 2, 1994.
Русев М. Геополитическото положение на Турция. - Проблеми на географията, N 1, 1996 a.
Русев М. Националната сигурност на България и съвременните българо-турски отношения. - Военен журнал, N 2, 1996 б.
Русев М. Политикогеографски аспекти на геоекологичната взаимна зависимост между страните в Европа. - ГСУ “ Св. Кл. Охридски”, книга 2 - география, т. 88, 1997.
Русев М. Индия и глобалните проблеми. - Год. на СУ “Св. Климент Охридски”, книга 2 - География, т. 90, 1998.
Саушкин Ю. Экономическая география: история, теория, методы, практика. М., 1973.
Христов Т., Н. Димов. Политическа география. София, 1991.
Яранов Д. Беломорска Тракия и Приморска Македония. - Год. СУ,ИФФ, кн. ХХХIV, т. 5, 1938.
Human Development Report, Division of Public Affairs / UNDP, 6/10/ 1997.
Images economiques du monde 1995-96, 40e Annee, Paris Ve , 1995.
Larkin R., G. Peters, Dictionary of Concepts in Human Geography, 1983
SIPRY YEARBOOK, 1996.
Statistical Yearbook. Forty-first issue, New York, 1996.
Strategies and policies for air pollution abatement, New York and Geneva,1995.
The state of transboundary air pollution: effects and control, New York, 1989.

**Гост** · 26-11-2004, 20:32

ГЕОПОЛИТИЧЕСКИЯТ „ТРИЪГЪЛНИК“ САЩ-КИТАЙ-РУСИЯ

Китай, Русия и САЩ са три ключови страни, от които зависи твърде много световната геополитиическа сцена днес, ще зависи и през следващото десетилетие. В предходни периоди техните взаимоотношения са проникнати силно от идеологическо противоборство и сблъсъци. Днес този момент е останал назад, макар че сред десните кръгове в САЩ продължават да съществуват идеологически нагласи срещу китайския социализъм. Конструкцията на техните отношения сега и в перспектива обаче може да бъде видяна преди всичко през призмата на политическия реализъм – на вижданията на всяка от тях какво губят и какво печелят от определено развитие на тези отношения, съобразяването с националните интереси и отношенията на сила в международен план.

Геополитическият „триъгълник“, който те образуват, не е равностранен поради различната икономическа, технологическа, военна мощ на тези страни. В икономическо и технологическо отношение САЩ изпреварват в много пъти Китай и Русия, взети заедно. По данни на Световната банка брутният вътрешен продукт на САЩ в 2000 г. е бил 9 837 406 млн. долара, на Китай – 1 079 948 млн. долара, на Русия – 251 106 млн. долара. Това означава, че икономически Китай е над 9 пъти по-малък от САЩ, а Русия – около 38 пъти. Дори обединени икономиките на Русия и Китай заедно са по-малки около 6 пъти от тази на САЩ. Това гигантско превъзходство в икономическо отношение предопределя неравенството в геополитическите позиции на тези страни. Вярно е, че съпоставките в други отношения – демографско, териториално, възможности за унищожение на противната страна са малко по-различни, но фактът на огромната асиметрия в икономическо и технологическо отношение, които от своя страна стоят в основата на военната мощ, не може да се пренебрегне. Като имаме предвид това нека да видим как всяка от тези страни формира и евентуално ще формира своята политика именно в този план.

1. Какви са ресурсите, интересите и стратегията на САЩ?

Интересите и стратегията на САЩ се предопределят от факта, че днес тя е единствената глобална суперсила, която претендира да налага правилата на отношенията в един монополярен свят. Интересите на САЩ се простират в глобален план. Ключово място сред тези интереси е да не се позволи през следващите десетилетия да се появи отделна сила или коалиция от сили, които да бъдат алтернатива на глобалното превъзходство на САЩ. Това предопределя и политиката на САЩ към Китай и Русия. Това са страни, които не се възприемат като врагове, но не са и съюзници. Затова и американските стратегически ракети продължават да бъдат постоянно насочени към тези две държави.

Ресурсите, с които разполага за тази цел са значителни и нарастващи. След като в продължение на няколко десетилетия БВП на САЩ намаляваше и в края на 80-те години беше стигнал около 22 % от световния брутен вътрешен продукт, през 90-те години с краха на бившата социалистическа система в Европа и с рецесията на Япония и азиатската финансова криза в 1997/1998 г. нещата се обърнаха. Сега САЩ дават около 30 % от световния БВП, тяхната армия е технологически в информационната ера и няма сравнима с нея военна сила.

Американски войници има в около 140 държави в света. При това тези предимства нарастват като се има предвид, че годишните чужди инвестиции в САЩ през последните години са около 300 млрд. долара, докато в Китай са 40-45 млрд., а в Русия са много по-малко. Само средствата за военни цели, които отделят в момента САЩ са около 45 % от всички разходи за отбрана в света и са повече от разходите на следващите девет държави след тях, които дават най-много за отбрана в абсолютни цифри. Средствата отделяни за наука и образование са повече отколкото във всяка друга страна и техният обем нараства по-бързо отколкото например в Европейския съюз. Така има тенденции на ново откъсване на САЩ в икономическо и технологическо отношение от такива техни съперници като Япония и Европейския съюз. Затова не случайно Бжежински нарича Западна Европа и Япония „протекторати на САЩ“. Това предопределя и огромното предимство на САЩ в ресурсите за реализация на тяхната глобална стратегия.

При това положение ключовите мозъчни тръстове в тази страна налагат идеята, че именно утвърждаването на монополярен свят, в който САЩ сами или заедно в коалиция с други държави налагат правилата на икономически, политически, военни взаимоотношения е средството да спасим планетата от глобален хаос, от глобален тероризъм, от нестабилност. Водещи мозъчни тръстове в тази страна формулират стратегии на световно господство на САЩ от типа на „добрата хегемония“ (benign hegemony“) – САЩ ще осъществяват хегемония, но това, за разлика от други хегемонии, ще бъде полезна за света, ще бъде „добра хегемония“. Говори се, че това наистина е „империалистическа сила“, но не каква да е, а „първата световна държава“ и това изисква преосмисляне в позитивна посока на понятия като „империализъм“ , приемането на идеята, че това е един играещ положителна роля „нов империализъм“.

С оглед своите стратегически интереси САЩ не са заинтересовани от съюз между Русия и Китай, особено във военно отношение, тъй като това би съчетало военните възможности на едната страна, с нарастващите икономически и демографски ресурси на другата. В своята политика на политически реализъм по отношение на Китай техните интереси са насочени, от една страна, в търсене на пътища за избягване на опасността гигантският икономически възход на Китай през последните десетилетия да превърне тази страна в опасност или алтернатива на САЩ. В същото време голяма част от американската общественост е заинтересована от развитието на икономическите отношения с Китай и на перспективите, пораждащи се от неговия гигантски пазар, поради това се обявява против идеологическото противопоставяне и директна конфронтация с тази страна.

Размерът на директните американски инвестиции в Китай в края на 2000 г. надхвърля 30 млрд. долара. Търговският обмен между двете държави е нараснал от 4.8 млрд. долара в 1980 г. на 116.4 млрд. долара през 2000 г. САЩ имат постоянно нарастващ дефицит на търговския баланс към Китай като той се увеличава от 3.5 млрд. долара през 1988 г. на 83.8 млрд. долара през 2000 г.1

В същото време САЩ не смеят да наложат санкции на Китай, тъй като гигантският китайски пазар има важно значение за американската икономика и заетост. При това положение тече процес на повишаваща се зависимост на САЩ от китайската икономика, което е в перспектива все по-благоприятен фактор за натиск на Китай върху САЩ. Факт е, че независимо от риториката, дори след клането на площад Тянанмън в 1989 г. американският конгрес даде на Китай статута на най-облагодетелствана нация. Възходът на Китай не означава автоматично упадък на САЩ, но е предизвикателство към позицията на Америка като суперсила. Китай нямат материалното богатство на САЩ, нито военната £ сила, но неговата мощ в момента идва от това, че несъобразяването с нея води до големи загуби останалите велики сили. Не е случайно, че с гигантските си мащаби той се включва в СТО и очаква, че печалбите от по-интензивна търговия ще бъдат по-големи за нея отколкото загубите. Проблемите на китайската демография, икономика, енергетика не са чисто китайски, те имат значение за целия останал свят и той трябва да се съобразява с тях.

Що се отнася до отношението към Русия, нагласите във Вашингтон са, че Русия няма повече перспективи да се превърне в икономическа алтернатива на САЩ, тя е една средно голяма държава с икономика не по-голяма от тази на Холандия. Не трябва да се позволява да се възстановят под някаква форма границите на бившия СССР. Основното в отношението към нея е да се запази статуквото на множество държави, на които се разцепи СССР, да се предотврати опасността при определени условия от руските ядрени ракети и слагането на ръка на пътищата, по които ще тече нефта. В същото време Русия е нужна на Вашингтон, за да я използва като противовес срещу Китай.

В подготвения през 2000 г. официален доклад на Пентагона „Азия 2025“, в който се описват вероятните сценарии на развитието на Азия през следващите години, колектив начело с главния футуролог на Пентагона Андрю Маршал дава оценката, че и във военно отношение Китай се очертава като главния конкурент на САЩ през идващите десетилетия. Ето защо, ако се погледнат мотивите, които се крият зад подготвяната от американската администрация програма за космическа антиракетна защита на САЩ, можем да се досетим, че зад публично оповестяваните аргументи, че това се прави заради опасността от нестабилни и опасни държави като Северна Корея, всъщност реалната причина е нарастващата мощ на Китай. Чрез антиракетния щит американците се застраховат от евентуална опасност от възмезден ракетен удар на асиметрична реакция при възникнал конфликт между двете страни и се опитват да си запазят позицията на единствена военна суперсила, която може да налага своята воля на всекиго. Затова най-много именно Китай ще бъде засегнат от американската програма за висотехнологична ракетна защита. По този повод Ричард Каминг, член на Асоциацията на бившите офицери от разузнаването в САЩ писа в „Ню Йорк Таймс“ следното: „Рейгъновата администрация използва „звездните войни“ като „номер“ за разрушаване на съветската икономика.

Той сработи и ние спечелихме студената война. Ракетният щит сега прави същото по отношение на Китайската комунистическа партия, което „звездните войни“ сториха по отношение на КПСС. Щом китайците се ангажират с ресурси за противопоставянето £, те ще започнат да източват пари, които са нужни за удовлетворяване на вътрешни потребности и цялата им система ще се разпадне.“2 Надеждата е, че въвличането на Китай в оръжейна надпревара ще се превърне в непоносим товар за него и ще има решаващо въздействие върху стабилността на китайската система. Очевидно е обаче, че Китай и тук може да устои на военните предизвикателства само, ако намери начин да реагира асиметрично, имайки предвид как се срути СССР, опитвайки са да реагира симетрично на наложената му военна надпревара от една два пъти по-силна икономика по това време. Асиметрично означава да се намерят начини с много по-малко средства да се нанесат такива поражения на евентуалния военен противник, че за него да бъде неприемливо започването на военен конфликт.

Важна задача на американските усилия е да не дадат възможност за обединяване на Тайван и Китай, а така също и да предотвратят дългосрочен военен и икономически съюз между Китай, Русия или между Китай и Индия, защото това би заплашило техните интереси в сегашния предимно монополярен свят. За тази цел се използват традиционните средства на политическия реализъм – „моркова“ и „тоягата“. САЩ се опитаха да предложат на Индия „моркова“ на постоянно място в Съвета за сигурност, ако се включи в техен съюз, който по същество би могъл да бъде насочен и срещу Китай. Подкрепата от тях на Далай Лама и подхранването на сепаратистки нагласи спрямо Тибет се използват също като лост, насочен срещу Китай.

От друга страна от 70-те години насам, когато Кисинджър започна размразяването на отношенията между Китай и САЩ, американците се опитваха да използват „китайската карта“ срещу СССР. Сега също не биха имали нищо против да използват „китайска карта“ срещу Русия и „руската карта“ срещу Китай.

2. Какви са ресурсите, интересите и стратегията на Русия?

Интересите и стратегията на Русия са свързани на първо място с нейните остри вътрешноикономически и социални проблеми при значителен недостиг на ресурси да осъществява предходна глобална политика. От трите държави тя е най-слаба икономически и същинско джудже в сравнение със САЩ. След като Сталин я бе извел на второ място в света по брутен вътрешен продукт, перестройката на Горбачов и разпадането на СССР доведоха Руската федерация през 2000 г. до 17-то място в света по общия обем на своя брутен вътрешен продукт, само преди нея са дори страни като Аржентина и Холандия, да не говорим за Австралия, Индия, Южна Корея, Испания. Мексико и Бразилия имат близо два пъти по-висок брутен вътрешен продукт от Русия. Ако преди четвърт век могъщият СССР произвеждаше около 50 % от БВП на САЩ, сега Русия се е превърнала в икономическо джудже сравнена с Америка – нейният БВП се е свил до нищожната цифра от 2.6 % от американския. САЩ дават днес годишно само за отбрана много повече, отколкото е БВП на Русия. Русия имаше своя звезден миг в историята, но завинаги го пропиля поради некадърната, безотговорно и престъпно проведената „перестройка“ на Горбачов, довела до катастрофа някогашната световна сила. Колкото и тъжно да е за всички, които познават нейната предходна история, но Горбачов може би завинаги унищожи нейния статус на световна сила. Никога в своята история Русия не е била толкова нищожна в икономическо и технологическо отношение в сравнение със западните държави. Демографски нейното население от около 145 милиона намалява и застарява и е все по-малко съпоставимо не само с това на Китай, но и с американското. Всяка година то намалява с около половин милион души като това става главно за сметка на руската му част, което води до промени в етническите баланси вътре в страната.

Социалната цена на извършвания от нея преход, проявяващ се алкохолизъм, сърдечносъдови заболявания, наркомании, влошаваща се здравна система, е огромна. В същото време ислямските страни от Централна Азия демонстрират демографски ръст, който ще достигне според прогнозите своя пик около 2010 година. Според различни прогнози през следващите години нейната мощ, съотнесена с мощта на другите държави в региона, ще намалява и на нея ще £ липсват ресурси да наложи своята воля. При тази ситуация Русия е принудена постепенно и с трудност да се освобождава от предходните нагласи на велика сила и да формира политика, съответстваща на силно ограничените £ възможности на страна, която, ако се гледа икономическата £ мощ, има по-малко основания от Аржентина и два пъти по-малки от тези на Бразилия да претендира да участва при равноправни условия в геополитическото раздаване на картите в глобален план. Тези слабости правят и ще правят Русия уязвима на натиск и много по-склонна на компромиси, податлива на натиск и отстъпки пред Запада като цяло и от САЩ и склонна да се опитва да заслужи доверието му. Това обяснява и леснотата, с която тя е принудена да приеме както разширяването на НАТО до своите граници, така и настаняването на САЩ в Централна Азия – територия, която през последните няколкостотин години е възприемана като запазен периметър на Русия.

Три са предимствата, на които Русия все още разчита. Първото е огромната £ територия и природни богатства. Второто е останалото в наследство от СССР постоянно място в Съвета за сигурност, където Русия се опитва да играе роля на велика сила, макар че не притежава повече ресурси да бъде такава. Третото са наследените също от СССР ядрени оръжия и междуконтиненталните балистични ракети. За да компенсира гигантското си изоставане в сравнение със Запада в конвенционалното оръжие, тя възприе стратегията на първия ядрен удар.

В тези условия стратегията на Русия, от една страна, е да създаде международни условия за ускоряване на икономическото развитие, а от друга страна поне на думи, ако не на практика, тя декларира, че не е склонна да приеме монополярен свят, в който САЩ единствени ще диктуват правилата на играта. Като се имат предвид потенциалните опасности от бързо нарастващото ислямско население в Азия и проблемите в Чечня, тя се съгласи обаче да подкрепи изцяло антитерористичната коалиция на САЩ и дори да я допусне в Централна Азия с надеждата, че това ще спести значителни ресурси на Русия за сегашни и бъдещи конфликти на етнолерилигиозна основа и ще благоприятства решението на конфликта в Чечня. Нейният интерес е да развива активни икономически връзки със Запада и особено с европейските страни, тъй като те са основни потребители на нефт и газ, които те изнасят, а в същото време от тях да се привличат толкова нужните инвестиции за развитие на страната. Затова Русия е склонна да се примири с разширението на НАТО и дори с американската инициатива за ракетен щит над Америка. Тя се опитва да провежда активна политика на съюзнически отношения със САЩ, но американците използват този стремеж от времето на Горбачов до днес главно за удовлетворяване на своите цели на глобална сила.

Западноориентираните политици в Русия се придържат към тезата, че Русия може да се справи с икономическите си предизвикателства и проблемите с ислямския свят и Китай само чрез активна интеграция със Западна Европа и САЩ. На практика обаче Русия и САЩ след 1989 г. не станаха съюзници, тъй като в новата архитектоника на монополярен свят САЩ заемат позиции, които не предполагат равноправно партньорство, а подчиняването на света на правила налагани в интерес на единствената суперсила. На Русия е отредена пасивната роля на подкрепяща САЩ сила. САЩ и Русия повече не са врагове, но не са и съюзници. Русия си остава в американските списъци на ядрените цели, а САЩ – в руските. Принципът на сдържане в техните отношения продължава да бъде валиден. Но на нерядко възприеманото от руската общественост като каубойско поведение на САЩ, Русия отговаря и най-вероятно ще бъде принудена да отговаря не конфронтационно, а сдържано.

Путин е наясно, че ново самозатваряне няма да бъде от полза за Русия, поради което проявява готовност да приеме и западни инвестиции, но в никакъв случай в досегашната форма и на досегашната цена. В икономически план очевидно ще имаме засилване на централизацията и държавната регулация, но той ще развива пазарно стопанство и в никакъв случай няма да върви към връщане на предходната система на държавен социализъм. Затова стремежът е на съчетаване на една национална политика с готовността да се приемат външни инвестиции, т.е. на гъвкавост, която да не води до нова студена война.

Китай демографски е гигант в сравнение с Русия. Икономически той днес повече от пъти изпреварва Русия по общия обем на своя БВП и поради високите темпове на Китай дистанцията помежду им бързо се ускорява. За разлика от времето на Сталин и Хрушчов, когато Китай изглеждаше икономически и технологически по-слаб и се очакваше да се съобразява с по-големия „брат“, сега позициите са радикално променени. При това положение стои въпросът какви са перспективите на взаимоотношенията им, за които съществуват сили в Русия, настояващи за стратегически и тесен съюз, но и такива, които предупреждават за бъдеща китайска заплаха, която може да бъде спряна само при активна политика на европеизиране на Русия и взаимовръзки с развитите западни страни.

В 1971 г. Никсън влезе в стратегически съюз с Китай, за да се противопостави на СССР. Това бе в интерес и на двете страни тогава, които подкопаха силата на СССР чрез активна помощ на афганистанските муджахидини срещу съветските войски. Това превърна Афганистан в много отношения в „съветски Виетнам“. Подобни опити се правеха след това при подпомагането на отцепническите действия на Чечня по отношение на Русия. Противопоставянето на СССР и Китай задържаше до края на 80-те години около 40 съветски дивизии на съветско-китайската граница и се превърна в един от факторите за подкопаване на съветската икономика при наложената £ от Рейгън надпревара във въоръжаването. Именно в стремежа си да противопоставят Китай на СССР американците поотвориха своите пазари за Китай, давайки му статут на най-облагодетелствана нация и по този начин направиха определен влог в бързото му развитие. Днес, когато СССР вече го няма, Русия е неизмеримо по-слаба, нещата обаче се преобръщат. Китайците нямат повече предходните основания да бъдат „американска карта“ срещу Русия. За да компенсират своята слабост и да се опитат да изкопчат някакви отстъпки в своя полза от американците, руснаците се нуждаят от „китайската карта“ срещу САЩ, но без това да минава определени граници, което би било опасно за Русия, защото може да я доведе до нежелан от тях конфликт с американците и превръщане в подчинен сателит на бързо нарастващия по мощта си Китай. В същото време и икономически те са заинтересовани от сътрудничество с Китай. Китайците проявяват предпазливост в това отношение, но също имат своите интереси – противопоставяне съвместно не само на американската глобална хегемония, но и срещу ислямско влияние на своя територия, идващо от близките до него бивши съветски републики.

Сред руските геополитици и политически сили съществуват различни гледни точки за развитието на отношенията с Китай. На единия полюс са тези, които говорят за опасности за Русия от нарастващата мощ на Китай и опасностите от демографска и икономическа, а от тук и военна експанзия на тази все по-задъхваща се от огромното си население и недостиг на ресурси страна, нуждаеща се от допълнително „жизнено пространство“. В Китай има близо 200 млн. души, които страдат от скрита или явна безработица и по различни данни около 2.5 млн. китайци вече са пресекли слабо охраняваните граници между двете страни в Сибир и заселват в гигантските необитавани руски пространства в търсенето на препитание, т.е. върви стихиен процес на демографска инвазия. В същото време бивши съветски републики все повече заиграват с Китай, както като баланс срещу Русия, така и поради изгодата на гигантския китайски пазар; Затова В. Хлюпин в своята работа „Геополитическият триъгълник. Казахстан-Китай-Русия“ смята, че движението на Запад влиза в плановете на Китай и се осъществява съзнателно и целенасочено. В тези условия Казахстанското ръководство не забелязва проблема и заигравайки със своя велик източен съсед води опасна геополитическа игра.

Опитвайки се да избяга от Русия попада в лапите на един по-опасен „съюзник“.3 Според геополитик като Александър Дугин „Китай е най-опасният геополитически съсед на Русия на юг“ и „потенциален геополитически противник“, защото демографският ръст на тази страна и гигантските разлики в населението (около 1300 млн. на Китай срещу 145 млн. на Русия, които при това през следващите години ще намаляват) ще постави пред нея проблема за „свободните територии“ и почти незаселените земи на Казахстан и Сибир ще бъдат много привлекателни в това отношение. Според него чисто прагматически за Китай са много по-изгодни контактите със Запада, а не с Русия, която не може да способства за технологическото £ развитие. Като противодействие на опасностите той предлага подкрепа от Русия на сепаратистките тенденции в провинция Синцзян.4 Дугин, разбира се съвсем не е представителен за официалната руска политика на взаимоотношения с Китай,но изразява определени настроения. От своя страна „западниците“ в Русия и поради това предлагат включването £ в европейските структури, развитие на отношения с Германия и развитието на Русия като европейска държава.

На другият полюс сред руските геополитически мислители и политици са различни представители на патриотични, комунистически, консервативни сили, които са привърженици на тесни връзки с Китай, включително и за военен съюз с него. В. А. Колосов и Н. С. Мироненко изтъкват, че принципните геополитически интереси на Китай са насочени главно не към Русия и Казахстан, а към Азиатско-Тихоокеанския регион, към страните от Югоизточна Азия, където той се опитва да укрепи своите позиции на държава-лидер, използвайки тук благоприятното разположение на хуацяо-многочислените и предприемчиви китайски диаспори. В перспектива с ръста на индустрията на Китай ще са необходими огромни ресурси от промишлени суровини, което ще доведе до обръщане по посока на суровинните ресурси на близките райони на Русия – Сибир, Далечния Изток, а също и Казахстан и Централна Азия, защото другите ресурсни региони на света се вече геополитически поделени.5

На практика и Русия и Китай решиха в началото на 90-те години своите гранични спорове по най-дългата граница на двете държави – около 4300 километра. След седемгодишни преговори, заедно с Казахстан, Таджикистан и Киргистан те подписаха в Москва договор, ограничаващ присъствието на войски по техните граници. В съвместната декларация заявиха че нито една страна няма да търси хегемония или да упражнява политика във вреда на другата. Те са против едностранната хегемония на САЩ и в една или друга степен разгръщат сътрудничество като противодействие на тази хегемония, но без да отиват на явна конфронтация със САЩ, а опитвайки се да принудят така САЩ на определени отстъпки, които са важни за всяка от тях.

След това те направиха всичко, за разгърнат взаимно изгодни отношения. Русия способства за модернизацията на военно-промишления комплекс на Китай, предостави му лиценз за производството на изтребителите СУ-27, а така също и редица руски специалисти в ядрената област помагат на Китай, а и специалисти в други сфери. С продажба на модерно оръжие Русия подпомага развитието на китайския оръжеен потенциал и има ясното съзнание, че Китай като съюзник би бил полезен в ситуация на приближаване на границите на НАТО до границите на Русия. Русия се опитва да развива икономически отношения с Китай като особено активно продава оръжие. В 1999 г.търговският обмен между Русия и Китай е 5.5 млрд. долара като стремежът е бил неговият обем в 2001 г. да нарасне на 10 милиарда долара. Като се има предвид обаче, че през същата тази година търговският обмен между САЩ и Китай е 116.4 млрд. долара, то търговските отношения с Русия изглеждат минимални на този фон и очевидно поне в момента САЩ са много по-важен търговски партньор за Китай, с когото те не биха искали да влизат в изострени отношения.
В тези условия Русия възприема позициите на политически реализъм, който е типичен и за политиката на Китай спрямо Русия. Правят се опити за игра на руснаците с „китайска карта“ срещу САЩ и на китайците – с „руска карта“ срещу САЩ, за да се получат съответни отстъпки. Става дума за класически политически реализъм, залагащ на баланса на силите. Още повече, че и САЩ се опитват да предотвратят такъв съюз. На 16 юли 2001 г. президентите на Русия и Китай подписаха Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество с Москва. Това е първото такова съглашение между двете страни от времето, когато Мао Цзе Дун подписа договор със Сталин в 1950 г., четири месеца преди началото на Корейската война. Новият договор обаче има различни геополитически, военни и икономически основания. Той сигнализира на Западния свят, че е възможен съюз със съответни последствия за САЩ. Този договор включва пет основни сфери на сътрудничество: съвместни действия за противопоставяне на американския хегемонизъм; ясна демаркация на двете граници; продажба на военни технологии; снабдяването с енергия и суровини; противопоставянето на войнствения ислям в Централна Азия. Месец преди това Русия, Китай и четири централноазиатски държави обявиха създаването на Шанхайска организация на сътрудничество свързана с икономическите отношения помежду им и противопоставянето на ислямския фундаментализъм.

Мащабите на това сътрудничество обаче не следва да се преувеличават. Това се видя и от факта, че няколко месеца след подписването на Договора между Китай и Русия, Русия се превърна във водеща сила в помощта на САЩ в антитерористичната коалиция срещу талибаните в Афганистан и дори даде възможност на САЩ да се настанят с войски в централноазиатските републики и да създаде съвсем нов тип отношения с НАТО. Това е израз на стремежа на Русия да спазва баланс на отношенията и в едната и в другата посока, макар че в нея очевидно много силна е тенденцията да се направи опит за интеграция към Западна Европа и евроатлантическите структури, която да го защити от гигантските предизвикателства, които го очакват от бързо нарастващите грамадни маси бедно ислямско население в Азия и от ставащия все по-могъщ, нуждаещ се от жизнено пространство за огромното си население Китай. Друг е въпросът обаче, че засега тя съвсем не получава от САЩ това, което очаква. Поради своето гигантско превъзходство в икономическо и технологическо отношение САЩ са склонни много по-агресивно да налагат определени правила на международните отношения без да се съобразяват много с Русия, която сама по себе си няма сериозни ресурси за противопоставяне, освен ядрените оръжия и опитът да разиграва „китайска карта“. От своя страна обаче самите китайци също са внимателни със САЩ.

3. Какви са ресурсите, интересите и стратегията на Китай?

Интересите и стратегията на Китай са подчинени на ускореното икономическо развитие и повишаване на жизненото равнище при отварянето на страната, но със запазването на политическа стабилност, избягване на опасностите, които преследват всяка страна в процеса на реформи и които поради неумело ръководство доведоха до разпад на СССР. Какви са ресурсите, с които разполага в това отношение? Това е на първо място бързо нарастващата икономика, която в продължение на три десетилетия държи първенство по скоростта, с която се променя. Неговите ресурси за провеждането на определена политика нарастват. В 2000 г. по обема на своя брутен вътрешен продукт, изчислен по официалния курс на долара спрямо юана, Китай е бил на 6-то място в света след САЩ, Япония, Германия, Великобритания и Франция. Само две години преди това е бил на седмо място. Бурният възход на Китай през последните десетилетия засилва чувството за национално достойнство и самочувствието на една велика нация, която ще играе ключова роля в международните отношения през ХХI век. В същото време обаче засега той остава икономически не само девет пъти по-слаб от САЩ, но около 4.7 пъти по-слаб от своя непосредствен съсед Япония. Потенциалът му за развитие обаче е огромен.

От 70-те години Китай изостави предходната политика на социалистически и пролетарски интернационализъм и следва стратегия изцяло на защита на националните интереси и сътрудничество с всички държави и в частност със САЩ, които са един гигантски пазар за китайските стоки. От целия външнотърговски оборот на Китай през 2000 г., който е надвишавал 400 млрд. долара6 над една четвърт е била със САЩ, които са изключително важни за Китай. В същото време той се противопоставя на всякакви опити отвън да се дестабилизира страната или да £ се наложат правила на поведение, които съответстват на американските интереси.

В своята външна политика и политика на сигурност Китай в максимална степен от 80-те години на ХХ век насам е изоставил предходния социалистически и пролетарски интернационализъм и е подчинил действията си на прагматични съображения, опирайки се на политическия реализъм с неговите ключови идеи за баланс на силите и не давайки възможност на нито една съседна страна да се превърне в едностранна опасност за него. В отношенията му със САЩ и с Русия, Китай е заинтересован от развитието на взаимно изгодно сътрудничество. На опитите на САЩ да повлияят на вътрешната политика на Китай, както и на американското налагане на монополярен свят Китай е склонен да противопостави стратегическо партньорство с Русия, но без това да става във форма, която да води до нова „студена война“, а в контекста на противодействието срещу опасностите на монополярния свят, за да развие своята армия, а и да може да използва огромните военни ресурси на Русия. Гигантските ненаселени зони в Далечния Изток могат да бъдат основа също на това взаимодействие, но могат да бъдат основа и на много опасен конфликт между двете страни. Неговото разрешаване може да бъде и взаимно изгодно, но при всяко положение ще означава Русия да подтисне уязвеното национално честолюбие и се примири с китайска демографска инвазия в този регион и да се опитва да извлича икономическа изгода от това, което би било много трудна политическа стъпка. Противоположна политика би означавало например Русия да се опре изцяло на Запада, да се опита да се интегрира в европейските структури и дори в НАТО, за да се противопостави на евентуални опасности, които изпитва по посока на Китай. Засега, макар и да се правят опити за много по-активно затопляне на отношенията със Западна Европа и особено с НАТО, резултатите не са достатъчно убедителни.

И Китай, подобно на Русия е поддръжник на идеята за многополярен, а не еднополярен свят и в никакъв случай не е готов на едностранни отстъпки пред един или друг натиск на САЩ, изтъквайки, че всички проблеми се решават с диалог при съобразяване с интересите и традициите на другата страна. След разпадането на Съветския съюз и особено след азиатската икономическа криза в 1997-1998 г., след което позицията на Китай на азиатския континент, а и не само на него, стана много по-силна, китайското ръководство категорично разглежда страната си като една от великите политически и икономически сили, с която останалите трябва да се съобразяват и много по-енергично отстоява тази позиция. Икономическата рецесия и отстъпление на Япония като икономическа сила и отслабването на влиянието на Русия дават много по-големи възможности на Китай да има амбиции в перспектива да се наложи като доминираща сила в Азия, а от тук и засилва и неговите глобални позиции. Затова Китай с особена тревога следи перспективите на настаняване на американците в Централна Азия, което се разглежда като опасност за тях и чрез устата на свои висши ръководители се опитва да покаже колко неприемливо е това за него.
Факт е, че Китай вижда бъдещото утвърждаване на своята водеща роля в световната политика като минаваща през обединяването с Тайван с неговите ресурси, възможности и дадености. В това отношение имаме противоположни тенденции в икономиката и военно-политическата сфера. От една страна, върви процес на икономическо сближаване между Китай и Тайван. От неговото начало в средата на 80-те години на ХХ век тайвански инвеститори са вложили около 70 милиарда долара в Китай, привлечени от евтината работна ръка и общия език и култура. По снижени оценки над 30 хиляди тайвански фабрики или фабрики, в които са инвестирали тайванци, действат на китайска земя, създавайки поне три милиона работни места.7 През последните години това ставаше чрез посредничеството на трети страни, но в 2001 г. тайванските власти се съгласиха да отслабят ограниченията за директни икономически, търговски и транспортни връзки с Китай, което допълнително ще стимулира потокът от хора, стоки, информация, капитали помежду им и на първо място от Тайван към Китай.

В същото време във военно-политическата сфера отношенията продължават да са изострени. Според някои оценки никъде другаде така както в Тайванския проток, където американската политика е характеризирана като „стратегически двусмислена“, САЩ не са толкова силно изправени пред вероятността да бъдат въвлечени във война.8 В самия Тайван дойде на власт ново поколение политици, което е склонно да се откаже от политиката на „един Китай“, следвана от предходниците му и да декларира, че това е една различна от Китай, независима държава. Това засилва напрежението на отношенията с Китай, което се проявява в бърз процес на ремилитаризация на тези отношения и на ескалация на въоръжаването, започнало с продажбата от САЩ в 1992 г. на изтребители Ф-16 на Тайван, след като пък Китай бе купил преди това ескадрила от най-модерните руски военни самолети Су-27. Китайската освободителна армия е тренирана съобразно доктрина за завоюването на Тайван като за това получава активна помощ от Русия и Израел. В отговор Тайван закупува най-различни модерни оръжия за защита от САЩ. Разпространената през февруари 2000 г. в Пекин „Бяла книга“ за отношенията с Тайван дава да се разбере, че войната за Тайван е неизбежна, ако Тайван откаже да се съобразява с идеята за „един Китай“. Свалянето през април 2001 г. на американски шпионски самолет над Тайванския проток и решителната позиция на Китай по този въпрос са израз на тази нагласа. През следващия четвърт век Китай ще има достатъчно военни ресурси, за да си върне Тайван с военна блокада и да оказва натиск на Япония за закриване на американските военни бази там, както и върху евентуално обединена Корея за изтегляне на американските войски.9
Отбраната заема в началото четвърто и последно място сред прокламираните от Дън Сяо пин „четири модернизации“, нареждайки се след земеделието, индустрията и науката. В началото на 80-те години, според Пол Кенеди, отделяните за нея разходи са около 7.5 на сто от брутния вътрешен продукт.10 Гигантските темпове на икономически ръст обаче дадоха възможност гражданският сектор да започне да издърпва военния през 90-те години, когато разходите за отбрана годишно нарастват два пъти по-бързо отколкото икономиката като цяло. По американски проучвания през втората половина на 90-те години разходите на Китай за военна модернизация са около 87 милиарда долара годишно.11 В началото на 2002 г. Китай обяви, че ще увеличи военния си бюджет със 17.6 %, за да превърне най-голямата редовна армия в света във въоръжена сила, снабдена с високи технологии. Активно се привличат младежи с висше образование и компютърна подготовка и се реализира дългосрочна стратегия на модернизация на китайската армия.

Първоначалното развитие на ядрените изследвания в Китай е реакция на ядреното изнудване на САЩ по време на Корейската война и Тайванските кризи през 50-те години. Тогава китайците, както и други страни извън двете големи суперсили, прецениха, че при ограничеността на ресурсите, с които разполагат, само наличието на ядрено оръжие би могло да има достатъчно сдържащ ефект срещу външна агресия.12 След като не успяха да получат ядрени оръжия от СССР, те започнаха да разработват своя ядрена бомба, изпробвайки своя първи образец през 1964 г., а от 1970 г. започнаха да изстрелват спътници. От началото на 80-те години на ХХ век Китай прави опити с междуконтинентални балистични ракети, които могат да достигнат САЩ, като обръща специално внимание и на военните спътници. Пекин модернизира своите стратегически ядрени сили, изключително бързо започна да развива ядрените технологии и преразгледа ядрената си стратегия и доктрина. Нейна основа е стратегията на възпирането. Китай притежава достатъчно междуконтинентални ракети, насочени към най-големите градове на САЩ, които да играят ролята на сдържаща сила спрямо всякакви опити на американците да ги изнудват ядрено със заплахи от първи ядрен удар. Китайците смятат, че притежавайки способността да нанесат значителна вреда на част от американските градове, те принуждават американците да си дават сметка за голямата цена от евентуален първи ядрен удар. Поради това и китайците (за разлика от САЩ и Русия) не разчитат от своя страна на стратегия, предвиждаща първи ядрен удар спрямо противника, а само нанасяне като отговор на нетърпими и неприемливи за нападателя загуби. През последните години като извод от „войната в Залива“ Китай повишава възпиращия ефект на своята ядрено-ракетна система, създавайки нови поколения мобилни ракети, които могат бързо да бъдат придвижвани по всеки терен и да сменят местоположението си, за да се избегне тяхното унищожение при първи ядрен удар. Закупени бяха руски ядрени миноносци от вида „Современный“, които са снабдени с противокорабни крилати ракети „Москит“ и са сериозна заплаха за американските самолетоносачи, които биха пристигнали в Тайванския пролив в случай на въоръжен конфликт между острова и Китай. Като се има предвид гигантската военна и технологична мощ на САЩ, Китай очевидно ще се ориентира в средносрочен план към асиметрични отговори на евентуални заплахи на американците. Благодарение на кражбата на военни технологии и собствени научни изследвания се очаква през следващите години Китай рязко да съкрати изоставането си от американците във военно отношение.

Прогнозите до 2015 г. са, че китайската армия ще остане най-голямата в света, но ще бъде изцяло модернизирана, а технологическият разрив на Китай със Запада във военно отношение ще бъде значително намален, а в някои сфери изобщо ще бъде премахнат. Възможностите на Китай за регионални военни операции ще нараснат. По това време Китай ще успее да разгърне десетки ракети с ядрени бойни глави, които могат да бъдат насочени и срещу САЩ. Същевременно ще бъдат разположени стотици балистични ракети с малък и среден радиус на действие и ракети от типа „Круз“, даващи възможност за успешно участие в регионални конфликти.
Предполага се, че важно значение в китайската стратегия на бъдеща война заема концепцията за „информационните войни“. Китайските сили за сигурност още отсега водят кибервойна в световната мрежа, отработвайки методите чрез реални действия. Техни компютърни оператори проследяват и разрушават уеб сайтове на сектата Фалунгонг в различни други страни. Когато тайванският президент обяви в 1999 г., че Тайпе ще се отнася към Пекин като „държава към държава“, бяха атакувани 20 правителствени уеб сайта в Тайван и тайванските военни анализи показаха, че атаките са дошли както от специалисти на Китайската армия, така и от китайски хакери.13

Започналата от САЩ нова надпревара във въоръжаването би била разорителна за всяка икономика, която иска да запази паритет с американците. Това се видя от съдбата на СССР през 80-те години на ХХ век. Като се има предвид, че китайската икономика е девет пъти по-малка от американската, то всяко въвличане в оръжейна надпревара и търсене на паритет би било пагубно за нея. Китай и сега използва минимум два – три пъти по-голям процент от своя БВП за военни цели отколкото американците, но не е ясно кога това може да стане опасно за неговата икономика.

В прогнозата за глобалните тенденции до 2015 г. разработена от Агенцията за национална сигурност на САЩ, заедно с учени от водещи университети, се казва, че когато става дума за Китай то за него не е възможно да се правят прогнози с хоризонт над пет години, защото много тенденции там не са ясни. Гигантските темпове на развитие на тази стана и нейните необичайни размери въвеждат в действие нови и непознати сили, включват в действие огромни и непознати противоречия, които могат да бъдат и много опасни, с конфликтен и дезинтеграционен характер. Аз мисля обаче, че в краткосрочен и средносрочен план Китай ще запази политическа и икономическа стабилност като се има предвид, че в продължение на повече от 20 години вече бе изработен немалък опит за бърза реакция на появяващите се противоречия, а има пред очите си и негативния опит от неуспешните реформи довели до разпада на СССР.

В заключение бих могъл да кажа, че отношенията между Китай, Русия и САЩ през следващото десетилетие ще бъде на партньори и съперници, но не и на съюзници. И Русия, и Китай нямат ресурсите и интересите за конфронтация със САЩ. Американците имат най-големи ресурси в това отношение и ще ги използват активно, особено по отношение на Китай, вдъхващ им опасения с гигантските си размери и ръст. Трите страни имат значителни зони на припокриване на интереси и това ще ражда взаимодействие и партньорство. Но имат и зони на разминавания, противоречия, конфликтни точки и това ще обуславя съперничество, в което обаче най-често Русия и по-малко Китай ще са принудени на отстъпки и компромиси. В крайна сметка промените в геополитическия „триъгълник“ Китай-Русия-САЩ през следващите едно две десетилетия ще зависят в най-висока степен от успеха на китайците и степента и успеха, с който Китай ще успява да преодолее своето икономическо, технологическо и военно изоставане от САЩ, а Русия ще спре своето отиване все по-назад в световната класация на мощта и силата на държавите.

Бележки:

1. Вж. Дърмов, М . САЩ-Китай: Съперничество в политиката и сътрудничество в икономиката, в. Дума, 20 февруари 2002 г., с. 7.
2. New York Times, August 10, 2001.
3. Вж. Хлюпин, В. Геополитический треугольник. Казахстан-Китай-Русия, Вашингтон, Международный евразийский институт экономических и политических исследований, Вашингтон, 1999, с. 132.
4. Вж. Дугин, А. Основы геополитики, М., АРКТОГЕЯ-центр, 2000, с. 359-363.
5. Колосов, В.А., Мироненко, Н.С. Геополитика и политическая география, М., Аспект пресс, 2001, с. 231.
6. Вж. Цзюнжу, Ли. Китайските реформи – състояние и перспективи, В: Китайският социализъм, Ред. А.Лилов, С., Христо Ботев, 2002, с. 54.
7. Вж. Marquand, R., Ide, W. Taiwan flings open door to investing in China, Christian Science Monitor, August 28, 2001, ¹193, p. 1.
8. Campbell, Kurt M., Mitchell. Derek J. Crisis in the Taiwan Strait?, Foreign Affairs, 2001, Vol. 80, July/August, ¹4, p. 14.
9. Вж. Pentagon Assessment Warns of China-Dominated Asia in 2025, China Reform Monitor, American Foreign Policy Council, Washington, D.C. No.291, March 28, 2000.
10. Вж. Кенеди, Пол. Възход и падение на великите сили, т. 2, С., Изд. на МО „Св. Георги Победоносец“, 1997, с. 126
11. Вж. Bernstein, Richard and Ross H. Munro, The Coming Conflict with China, New York: Norton, 1997, р. 70.
12. Вж. Goldstein, A. Deterrence and Security in the 21st Century: China, Britain, France, and the Enduring Legacy of the Nuclear Revolution, Stanford: Stanford University Press, 2000
13. Вж. Hachigian, Nina. China’s Cyber-Strategy, Foreign Affairs, March/April, 2001, Vol. 80, ¹2.

**Гост** · 26-11-2004, 20:38

ОСНОВНИ ГЕОТЕНДЕНЦИИ НА XXI ВЕК

След края на студената война се утвърждава нов световен ред с геополити чески параметри на развитие - еднополюсен модел с неоспоримо доминиране на единствената останала световна суперсила - САЩ. Като че ли се сбъдна американската мечта за световно господство, т.нар.MANIFEST DESTINY!

Какво е бъдещето на третото хилядолетие? За да се отговори на този жизненоважен за човечеството въпрос, е необходимо да се анализират главните политически и геополитически, икономически и геоикономи чески, кратополитически, индустриални и технологични, иноформационни, домографски и пр. тенденции. И не само основните трендове в световното развитие, но и и факторите, които съдействат или противодействат на тези тенденции, определящи от своя страна развитието на глобалната епоха в ХХI век на третото хилядолетие. Защото въпреки оптимизма на апологетите на антлантизма (основателен в редица отношения) не може да не се констатира фактът, че по-голямата част от човечеството (може би 80%) засега е извън обхвата на действащите механизми на еднополюсния глобален модел.

Едносубектният модел не може да не породи (а вече роди доста такива) противоречиви, а дори и опасни контратенденции в развитието на глобалния свят! Но по-важна е дилемата, възможно ли е да се игнорират тотално основните геополитически закони в развитието на планетата? На първо място законът за геополитическия дуализъм! Този закон изразява вечното противоборство между силите на Сушата, сухопътното могъщество (телурокрацията) и силите на Морето, морското могъщество (таласокрацията) 1. Но за съвременното осмисляне хода на глобалното развитие по-важно значение има вторият по важност геополитически закон - този за "големите пространства", т.е. да се анализира т.нар. средно геополити ческо равнище.

Това е равнището на империите, свръхдържавите, великите държави, военно-политическите и геоикономическите блокове и пространства. Именно на това равнище се води "голямата геополити ческа игра", геополитическата битка между таласокрацията и телурокрацията. Защото на следващото, т.нар. регионално равнище, могат да се решават отделни локални (регионални) геополитически задачи, които обаче в редица случаи имат определящо значение (например войната с Ирак) за спечелването или загубата на геополитически и геостратеги чески позции.

На това равнище "играят" малките и средните държави, понякога и страни с впечатляващи пространствени и дeмографски параметри (Индия) , но не отговарящи на други основни геополитически критерии. Геополитическият детерминизъм поражда повече или по-малко подчиненост на техните интереси на по-горното геополитическо равнище. Реалният суверенитет на такива страни става все по-крехък и уязвим от геополитическите интереси на великите държави, военно-полити ческите и икономическите пространства.

Последното (или предпоследното) голямо геополитическо противопоставяне бе в периода на студената война между САЩ и СССР, между НАТО и Варшавския договор. На средното равнище досега не е имало и няма излъчен окончателен геополитически победител. Това е неоспорим исторически факт.2

ПОЛИТИЧЕСКИ ТЕНДЕНЦИИ НА НОВИЯ ВЕК

Очевиден е крахът на идеологизираните политически схеми като социализъм, крайния национализъм (фашизъм), макар че все още в някои страни и геопространства продължават да имат място. Подобна участ би трябвало да имат активираните на този етап още по-ретроградни политически проекти, свързани с фундаментализма (особено ислямския), етнически и екологически мотивирани движения. По отношение на либерално - демократичната идеология, която е доминираща и става все пообхватна, останалите придобиват периферно значение.

Индикацията за тяхната съдба е изчезване или модернизация с последваща имплантация в руслото на либерално-демократичната политическа схема. Но е възможно да изкристализира и трети вариант, основаващ се на твърде противоре чивите тенденции, съпътстващи съвременното глобално развитие. Постепенно генериране и формиране на нова идеологическа парадигма с претенции и реални възможности да се превърне в конструктивна опозиция на идеологията и стратегията на еднополюсния модел за развитие на света! Засега с недостатъчно ясен генезис, мотивация и потенциал за развитие!

Либерално-демократичната идеология след разпадането на СССР и Източния блок достигна своя апогей на стратегическа реализация. Засега!

Същевременно бият камбаните, че се навлиза в ера на "либерална диктатура". Основанията: наблюдава се все по-активен процес на дифузия на либерално-демократичната същност. Т.е. прилагане на избирателен подход при "консумирането" на демократичния компонент на либерално - демократичния модел в посока на неговото свиване и изчезване.

И преобладаване на силови схеми за налагане на модела! Като преходен вариант, но не и като алтернатива, се разглежда социално - демократическият модел на обществени отношения. С надеждата, че за определен етап (особено за страни и региони, които влизат впазарни отношения от либерален тип) такъв модел може да има повече хуманитарни и социални измерения. Но очевидна е, че на този исторически етап либералната политическа и икономическа доктрина единствено е с доказан потенциал да подготви, стабилизира и развива геополитическия процес на мондиализма, смисълът на който е създаване на единно планетарно пространство, със "световно правителство" и съответните наднационални институции за управление на света. Цел, на която са робували и други идеологизирани системи!

ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ТЕНДЕНЦИИ НА СТОЛЕТИЕТО

Геополитическите тенденции следват логиката на основния политически тренд. Набиращият скорост еднополюсен, антлантически (американски) модел за развитие на света характеризира все повече съвременната геополитическа картина на съвременната епоха. Вечният геополитически дуализъм, противоборството между таласокрацията (морската цивилизация) и телурокрацията (земната цивилизация) приключи на този етап със стратегическо поражение на силите на сушата.

Новият световен ред, който се налага след края на студената война е западен, антлантически модел на развитие. Но преди всичко е американски модел. САЩ са единствената (засега) супердържава, но не и единствената ядрена сила. Иначе победата щеше да бъде окончателна! Еднополюсният модел в схемата на глобализацията ускорява генерирането на мотивиращи фактори за възникване на новата алтернатива – многополюсен модел на развитие на света. Възможен е и вариант за връщане към двуполюсната схема! Всичко зависи от възстановяването на геополитическия, геостратегическия и кратополитически ресурс на Русия, прогнозираното излизане на геополитическата сцена на новата суперсила - Китай, реализирането на геополитическите претенции на стара Европа, геополитическите амбиции на Азиатско-Тихооекеанския регион и на мюсюлманския свят! Няма начин всичко това, взето заедно или частично реализирано, да не доведе до ново преструктуриране на света и да не минира еднополюсния модел. По тази логика е вероятно и антлантическата схема на глобализация да загуби стратегическата си инициатива и инерция.

- днес американско военно присъствие няма само в 46 страни в света;

- в 156 държави са разположени различни по численост американски части;

- в 63 страни има щатски военни бази и военни подразделения;

- след 11 септември 2001- ва са открити 13 амери- кански бази в 7 нови страни, а постоянно зад граница извън военните операции има 255 065 американски войници

Макар и процесът да е в началото, вече се говори за влизането на модела в "геополитически цайтнот". Което налага бързане, съответно предполага грешки! В тази връзка антиглобализмът на този етап може да се разглежда като обществен рефлекс на световното мнение. Истинският антиглобализъм ще има съвсем друга характеристика и логика на поведение и неговите мотиви ще бъдат изключително геополитически!

А резултатите - съществено (ново) разместване на геополитическите пластове.

Геополитическият "хоризонт" за маневриране и развитие на еднополюсната схема непрекъснато се скъсява. В резултат на горните тенденции се пораждат сериозни геополитически и геоикономически противоречия, пред които класовите, националните, междудържавните и междурегионалните противостояния, типични за ХХ век, ще бледнеят! Причината за това са нарастващите глобални неравновесия. Най-важното от тях е все по-циментиращото се икономическо неравновесие между " богатия Север" (т.нар. златен милиард) и "бедния Юг". Богатият Север е представен от западни страни с население около един милиард души. Бедният Юг и останалите геопространства имат пет милиарда души.

Данните за икономическото и социалното неравновесие са известни. Те са потресаващи с тенденция към задълбочаване. Важен е фактът, че издръжката на Севера практически в повечето аспекти се поема от бедния Юг. Глобални параметри придоби екологическото неравновесие (стигащо по оценки до планетарна екокатастрофа), милитаризацията, престъпността, особено тероризмът. В следствие на това се увеличава не само националната, но преди всичко глобалната несигурност в различни аспекти - икономически, технологически, екологични, социални и пр. Не може да не се отбележи тенденцията към формиране на качествено ново планетарно пространство. Това е процес на "скъсяване, намаляване, свеждане до минимум на пространството и ускоряване, свеждане до минимум и на времето"3 в резултат на новите високи технологии в комуникациите, информацията, транспорта. Геополитическите, геостратегическите и геоикономическите процеси и действия все повече се виртуализират.

Последствията от това ново качество на света ще засегнат всички страни на човечеството. Абсурдно е да се приеме, че тези процеси могат да се контролират, а плодовете да се консумират само от една или няколко държави или цивилизации?

КРАТОПОЛИТИЧЕСКИ (СИЛОВИ) ТЕНДЕНЦИИ

Основната тенденция е запазване на значимостта на силовия фактор при създаване на условия за доминиране на либералния политически и икономически модел, респективно на антлантическия, респективно на еднополюсния (американския) модел за развитие на света. В този процес определящ ще е кратополитическият (военен) потенциал на САЩ, които засега единствено са носител на глобална мобилност. От друга страна, събитията във връзка с иракския конфликт недвусмислено индикират заявка от страна на стара Европа за предприемане на инициативи за излизане от периферийната кратополитическа зависимост от САЩ и за по-самостоятелна роля в кратополитическото статукво и баланс в света.

Близкото бъдеще ще докаже състоятелността на плановете на Западна Европа в тази насока! Стратегическите ядрени оръжия, конвенционалните от шесто поколение и космически военни технологии маркират параметрите на военните потенциали на САЩ, но също и на техни евентуални противници.

Новият световен ред предполага и качествено нови спецструктури, които да са в състояние да изпълняват геополитически задачи. Стратегическите цели на мондиализма изискват планетарен тип организация на тези служби, и което е особено важно, създаване на геополитическа агентурна мрежа. Процес, който върви особено активно в страните в преход. Специалистите обръщат внимание на увеличаващото се кратополитическо значение на финансите и на информационните технологии по силата на техния нарастващ виртуален характер. Тероризмът, който вече е с параметрите на глобален проблем, е една от сферите, в които този процес тече особено интензивно.

Политическите, геополитическите и кратополитическите тенденции, които характеризират първата четвъртина на новия век, логично се отразяват и определят главните тенденции в световната икономика и свързаните с нея сектори.

ИКОНОМИЧЕСКИ ТЕНДЕНЦИИ

Либералният (либерално-демократическият) политически модел се проектира и в сферата на световната икономическа система и международните икономически отношения. Либерално-пазарният модел е на път да се утвърждава повсеместно във всички региони на света. Въпреки процесите на модернизация или модификация на алтернативните по-рано и все още функциониращи икономически системи в редица страни (Китай, Северна Корея, Куба, някои мюсюлмански страни и региони).

Така че глобализацията на световната икономика чрез формите на либерално-пазарния модел ще бъде основният доминиращ тренд на това столетие. В това движение се пораждат реални противоречия и проблеми, които в крайна сметка могат да генерират алтернативи или най-малкото да модифицират основната тенденция. Да не забравяме, че не е приключил китайският експеримент! Претенции за специфично икономическо устройство се опитва да налага и ислямският фундаментализъм. Все още не са ясни докрай контурите на руския икономически модел на развитие. Респективно трудно могат де се прогнозират международните проекции на тези страни и региони върху глобалната политика и световен икономически ред.

Друга, изключително важна тенденция, на която обръщат внимание икономистите, е активният процес на виртуализация на капитала и финансите. Деноминизацията на капитала измества противоречието между труда и капитала в друга плоскост: капиталът придобива автономна мобилност в процеса на своето генериране и движение, при което той се откъсва все повече от производствената сфера. Това означава само едно - неограничени възможности за неговото спекулативно движение и стратегически контрол от малки на брой световни финансови центрове или мозъчни тръстове.4

По аналогичен начин стои въпросът и с главния пазарен лост - финансите. Те също еволюират ускорено към режим на автономност и виртуалност и все повече играят направляваща роля по отношение на пазара и реалния сектор, без да има корелация на взаимна обусловеност.

Засилва се анонимността на финансите! Последствията от това могат да бъдат само едни - борсовите игри, разбирани досега като класически пазарен механизъм на търсене и предлагане, се откъсват от реалната пазарна и производствена стойност. Практически се елиминират основните релации между главните елементи на пазарната икономика, при което абсолютизирането на пазара протича вече в условия на активизиране на непазарни фактори. Това означава качествено преструктуриране на параметрите на пазара, респективно изисква нови методи за анализи и квантифициране на икономическите показатели.

Горните тенденции са присъщи за епохата на информационното общество, в която навлезе човечеството. Което означава, че информационният мениджмънт се превръща във водещ фактор в развитието на постиндустриалния свят. И така, новият икономически ред преследва преди всичко повече или по-малко строга шаблонизация и универсиализация в развитието на националните стопанства, регионалните икономически системи и световното стопанство на основата на либералния икономически модел.

От друга страна, противостои икономическото разнообразие в света в странови и регионален аспект, породено от спецификата в развитието на историята, цивилизациите, културата, обичаите, етносите, религиите. Ще маркираме само едни много важен факт: в основата на либерално (демократическия) политически и икономически модел на развитие на антлантизма лежи протестанството! Т.е. икономически и геоикономически колизии са не само възможни, но от гледна точка на геополитическия дуализъм и неизбежни!

ГЕОИКОНОМИЧЕСКИ ТЕНДЕНЦИИ

Глобализацията в логиката на либералния и еднополюсен модел изисква хомогенизация на икономическите трендове и процеси. Възможно ли е да изгради единна и унифицирана световна икономическа среда?

Геополитическите закономерности в икономиката се проявяват предимно като геоикономическа диференциация на света. Сложен комплекс от исторически, национални, културни, езикови, религиозни, социални и пр. различия формират параметрите на големите и по-малки, регионални геоикономически пространства. Всяка от тях е на различна степен на развитие и зрялост. В най-добрия случай може да има частично покритие на интереси, специфики и приоритети. Повече съвпадение има в сферата на геополитическите и геостратегическите интереси. И то невинаги, обикновено за определени исторически периоди.

Такова геостратеги ческо противопоставяне беше характерно срещу "съветската" икономическа зона (СИВ и гравитиращите около него други държави) от страна на Американската и Европейската геоикономическа зона (пространства). Между сходни по геополитически и геостратегически интереси геопространства също текат противоречиви процеси и се генерират постоянно значими проблеми. Известни са периодическите напрежения, които възникват в областта на търговията между трите основни геоикономически зони. Във връзка с иракския конфликт се прояви не само геополитическо, но и геоикономическо напрежение между Американската и Европейската икономическа зона.5 Освен тези две геоикономи чески пространства като оформена се счита и Тихоокеанската (с център Япония). Противоречиво се оценяват геополитическите шансове на четвъртата - Евразийската геоикономическа зона. Анализаторите - антлантици защитават твърдо тезата, че не трябва да се допусне даже частично възстановяване на предишните параметри на Източния блок в икономическо и политическо отношение в логиката на Евразията.

Пределно ясно тази позция е изразена в статията на З.Бжежински "Голямата шахматна игра".6 Напротив, всички противодействащи от арсенала на геополитиката фактори трябва да доведат до дифузия на това зараждащо се геоикономическо пространство до периферийни функции и задачи по отношение на останалтите три! От своя страна опонентите смятат, че е въпрос на време да се конструира Евразийска геоикономичска зона, не по-малко мощна от Атлантическата и Европейската. Нещо повече, подчертава се перспективната възможност за геостратегическо взаимодействие и взаимно интегриране между Евразийското и Европейското геопространство. Неслучайно теоретиците - класици (западни и източни) на евразийската парадигма говорят за геополитическо и геоикономическо пространство между двата велики океана! Не е изключена вероятността геоикономическият вектор да се продължи към Тихоокеанската зона? И така, в геоикономи ческата карта на света са вписани три изградени и едно формиращо се мощно геоикономическо пространство. В техните рамки обикновено се формират регионални геоикономически подзони.

В тази връзка конструирането на регионална субгеоикономическа зона на Балканите може да се разглежда като реална геополитическа перспектива с оттласкващ ефект в процеса на интегриране на балканските страни в глобалната икономика, в частност в Европейската и в зоната на ЕС. Граничното (буферно) положение на повечето балкански страни, особено на България, между еврозоната и формиращата се Евразийска зона, определено предлага шансове за провеждането на нова доктрина за балансирана и гъвкава геополитика.

ТЕХНОЛОГИЧНИ И ИНДУСТРИАЛНИ ТЕНДЕНЦИИ

Подобно на финансовата сфера самостоятелност и приоритетност придобива информатиката, високите информационни технологии. Останалите отрасли от реалния сектор в своето развитие ще зависят от информационните технологии. Тази тенденция и виртуализацията на финансите (и тяхната автономност) внасят съществено преструктуриране на международното разделение на труда.

Три са главните тенденции в тази насока. Финансово - информационната сфера става не само водеща и приоритетна в световната икономика, но и доминираща в страните от "златния милиард". Високите информационни технологии, виртуалната финансова система, контролът върху ресурсите и особено върху стратегическите икономически и финансови проекти и световни центрове за управление ще бъдат главните лостове в механизма за поддържане в подчиненост икономиките на страните от изостаналите икономически пространства.

За икономиката на Тихоокеанската геоикономическа зона и части от новоформиращата се Евразийска зона остава шансът за приоритетно развитие на специализирани сектори на индустрията. Изненадите тук ще дойдат най-вече от Китай,7 който според прогнозите до 15-20 години по БВП, промишлен и военен потенциал ще достигне и изпревари САЩ. Това не може да стане, ако тази страна не развива приоритетно високотехнологичните отрасли. В подобни измерения е редно да се оценявят и геостратегическите позиции на Русия! Като цяло тези две геопространства държат над 50% от световните валутни резерви, като акумулират все повече средства в евро! Или какво да кажем за Тихоокеанската зона, наричана още Азиатско-Тихоокеански регион. Той и сега сумарно е водеща световна сила в икономически, индустриален и военен аспект. Само че не е интегриран геополитически и геоикономически! Може би въпрос на време?

В конструкцията на новия тип международно разделение на труда протича процес (който е започнал) на изнасяне на енергоемки и екологи чни вредни производства в страните, които заемат периферно положение спрямо водещите геоикономически зони - Американската и Европейската или по-точно на северната част на първата и западната на втората. С други думи, ще се наблюдава активизиране на процеса на специализация на геоикономическите пространства и съответни страни в тях в по-тясно ориентирани, не особено високотехнологични стопански сфери.

Такъв модел на международно разделение на труда ще засилва неравностойната диференциация между тях, респективно ще се натрупват нови противоречия и проблеми, които на определен етап трябва да бъдат разрешавани. Много е възможно да се провокират взривоопасни глобални ситуации. Само един пример! Прогнозите сочат, че до 50 години няма шансове бедните страни дори да се доближат до икономи ческия и жизнен стандарт на богатия Север. "Тогава много е вероятно икономическото неравенство между Севера и Юга да инициира война с масови поражения."*

За да се оцени реалитетът на основните икономически и геоикономически тенденции, е редно да се анализират и други, също така много важни трендове, които също маркират главните предизвикателства на ХХI век. Още повече такива фактори като ресурсната осигуреност, демографското развитие и екологични трендове във висока степен ще решават бъдещето на човечеството.

Тенденцията в ресурсната осигуреност се дефинира като проблем на ресурсната ограниченост. Той се изразява в неравномерното разпределение на световните ресурси между отделните геопространства. Фактите са известни, затова само ще констатираме, че основната част от ресурсите са разположени в страните от бедния Юг и в зоната на Евразията. Същевременно "златният милиард" консумира 4/5 от световните ресурси при 1/6 от населението и почти толкова заемана площ на планетата! За съжаление България също се причислява към страните, които разполагат с ограничени ресурси, вкл. и от прясна вода!

Домографската картина като тенденция е изключително тревожна: от една страна, геометрична прогресия на нарастване на населението, което по някои оценки се очаква към 2030 г. да достигне и надхвърли 12 млрд. души, от друга - демографски взрив в бедния Юг, особено в някои страни на Азиатското и Тихоокеанското пространство. В същото време се наблюдава демографска поляризация във възрастов аспект - в страните от "златният милиард" към 2010 г. се очаква две трети от населението да бъде на възраст около 50 години, докато в страните от бедния Юг към 30 години! При задълбочаваща се тенденция към обедняване в последните страни проблемът ще е социално и жизнено оцеляване. Защото над 1,3 млрд. души в света живеят с помалко от един долар на ден!

Екологичните тенденции индикират нарастваща опасност от екологи чна катастрофа в планетарен мащаб. Сериозността на екологичните проблеми превръщат екологията в не по-малко важен тренд от геополити ческите и икономическите тенденции. Екологията като автономна цивилизована тенденция изисква формирането на особен вид екологи чно съзнание, но по-важното е, че тази тенденция ще влиза все повече в противоречие с главните геополитически, геостратегически и геоикономи чески тенденции. Не е случайно, че все повече набира скорост концепцията за устойчиво развитие, която обвързва преди всичко икономи ческото развитие с решаване на екологическите проблеми. Но така или иначе в резултат на различни екологични поражения, водещи до замърсяване, разрушаване, източване, унищожаване и деформация на околната среда се стига до необратими екологични дисбаланси.

Всички тези аспекти (увеличаване на въглеродния двуокис в атмосферата, унищожаване на 40% от "белите дробове" на планетата - тропическите гори, разширяване на "озоновите дупки", замърсяване на Световния океан и т.н.) на нарушаване на екологическите равновесия се допълват от пораженията, които се нанасят в резултат на военни операции в различни региони на света - Близкия изток (Ирак, Кувейт), Балканите (бивша Югославия), Средния изток (Афганистан) и др. Само екологическите щети на Балканите след операцията "Решителна сила" се изчисляват на повече от 3 млрд. долара. Става въпрос и за използването на бомби с обеднен уран!

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Освен маркираните основни тенденции в развитието на глобалния свят през ХХI век има и редица други не по-малко важни трендове на развитие, които засягат социалната сфера, медийното пространство, религията и етническите общности и др. Те също бележат нарастващо значение за развитието на глобалния свят. И подчертават колко сложен, многообразен и многополюсен е светът!8
Новият световен ред, базиращ се на еднополюсен модел на развитие с доминиране на суперсилата - САЩ, и конструиране на планетарно разделение на труда, което задълбочава съществуващи и поражда нови неравновесия от всякакъв възможен характер, свежда своя стратеги чески замисъл до една цел: установяване на геополитически, геостратеги чески, кратополитически и геоикономически контрол върху възможните ресурси на планетата от един единствен субект. С изклю чение на високотехнологичните ресурси по-голямата част от останалите, на първо място природните, са дислоцирани извън развитите геоикономически пространства. Формирането на планетарен свят условно казано на три равнища: високотехнологични, индустриални и ресурсоснабдяващи геопространства е статукво, което и сега съществува в една или друга форма.

Еднополюсният модел само го доразвива и затвърждава. Алтернативата е многополюсен модел на развитие, който би могъл да формира нова конструкция на света, взаимнизгодни пропорции и схеми на действително нов тип планетарно разделение на труда. Това също е глобализация, въпрос на цивилизована оценка на процеса. Цивилизована, защото в крайна сметка постигането на исторически стратегически консенсус между различните ценностни (цивилизовани) системи е начинът да се постигне някога пълна планетарна хармония.

Възходът и падението на империите, на великите държави не е мит, а доказана история. Римската империя, руската империя, съветската империя!

Анализаторите сочат, че след падането на Берлинската стена САЩ придобиват характерните параметри на империя. Основанията: САЩ останаха единствената доминираща глобална военна и икономи ческа сила. От друга страна, се сочат очевидни, неподлежащи на съмнение факти, които индикират, ако не тотално, то частично банкрутиране на тази световна сила, при положение че не се удържи еднополюсният модел. Без да ги коментираме, ще отбележим най-важните: външен дълг, който в началото на това столетие е над 30% от световния вътрешен брутен продукт, вътрешна задлъжнялост – надхвърляща вече 30 000 млрд. д., непрекъснато нарастващ бюджетен дефицит (над 400 млрд д. се очаква през 2004 г.), стагниращо потребителско търсене, внос, значително превишаващ износа, и т.н. Ще отбележим и найсъщественото!

Полититологията отдавна е доказала корелацията и зависимостта между световните икономически и геополитически цикли. Ще отбележим само обобщения тезис на американския историк П. Кенеди за основната причина за упадъка на империите и великите сили: "имперско пренапрежение на великите държави, които се сблъскват с недостига на различни видове стратегически ресурси, необходими за поддържане на глобалното превъзходство". По-точна формулировка едва ли може да се намери! Формулировка, която в синтезиран вид дава обяснение на ставащото в началото на ХХI век! От съвременен американски учен! Не от К.Маркс!

(1) Съгласно този закон териториалният обхват и географското месторазположение имат приоритетно значение пред икономическите, военните и технологичните потенциали на една страна при определяне на възможностите за запазване и отстояване на държавен и национален сувернитет. Подобна териториална “достатъчност” имат големите страни при това със специфично географско разположение като Русия, Англия, САЩ, Япония, Индия и някоидруги страни. Такива страни имат не хипотетични, а реални геополитически шансове да оцеляват и запазват териториалната си и държавна цялостност в случаи на конфликти или интервенции от страни или блокове с подобна характеристика. Пример за това са войните на Франция (Наполеон) срещу Русия, Германия срещу СССР, Англия, САЩ и коалиция (Втората световна война). България и по-голямата част от страните в света попадат в групата “геополитически обречени”. На тях им остава възможността да гравитират към една или друга велика сила или военно-политически образования от държави. Едновременно с това обаче и шанса да водят в исторически отговорни периоди гъвкава и балансирана политика!
(2) В историята най-мащабните геополитически противоборства са били между Рим и Картаген, между Русия и Англия
(3) П.Ганчев. В битката за бъдещето. Светът и България в глобалната епоха. ВСУ “Ч.Храбър”, 2002 г. с.41
(4) Концепцията за мондиализма - планетарно интегрирано общество и с планетарно правителство, като завършек на либералния модел на развитие на глобалния свят, има своите мозъчни центрове. Първите са генерирани в края на тХ век до края на Втората световна война, главно от английски геополитици - политици и общественици. Такъв център е бил т.нар. Кръгла маса, инициирана от англичанина сър Сесил Роудс, със задача да работи за установяване на световна свободна търговия и създаване на единно световно правителство. Но истинските строители на мондиализма са американски политици и представители на най-едрия бизнес. Определено конструирането и развитието на международни организации като ООН, ЮНЕСКО, ГАТТ (сега СТО) и пр. са генерирани в THINK THANK (мозъчните) центровете на мондиализма. Съвременният мондиалистически (антлантически) мозъчен тръст има опростена, но ефективно действаща структура.

Съвет по международни отношения (Council on Foreign Relations). Създаден през 1921 г. първо като филиал на друг такъв център - “Фондация на Карнеги за всеобщ свят

Цел на организацията: пълно интегриране (унифициране) на всички сфери на планетарното пространство и създаване на световно правителство. В съвета членуват и видни масони. Издава известното реномирано списание “Foreign Affairs “.

Билдерберската група, известна повече като Билдерберския клуб е създадена през 1954 г. В известен смисъл клубът е международно “клониране” на Съвета по между - народни връзки с участието и на видни личности от Европа (Западна).

Тристранната комисия (Trilateral Commission). Създадена през 1973 г. по инициатива на Билдерберската група. Стратегическа задача - създаване на хомогенизирано планетарно общество и единно правителство. Тактически задачи - контрол и проекти за развитие на трите големи геоикономически зони (пространства) и стратегическо противодействие на геоинтересите на съветската зона на влияние.

Главни действащи лица: Тристранната комисия и Билдерберската група се оглавяват от Д. Рокфелер - високопоставен член на Съвета по международни отношения. Водещи фигури - Х. Кисинджър, З. Бжежински, Д. Бол и др. Преди да стане президент на САЩ, Джими Картър оглавява един от най-важните комитети на комисията
.

(5) Реакцията на бързо квалифицираната от САЩ Стара Европа по иракския конфликт е изключително геополитически мотивирана. Франция, Германия и Белгия съвсем открито, други страни “по-тихо”(Гърция,Турция) недвусмислено подсказаха на САЩ, че изменението на геополитическото статукво в региона на Близкия изток ще засегне сериозно геоикономическите интереси на останали водещи страни в света и на първо място на Западна Европа (без Италия и Испания, които очевидно ги удволетворява запазването на техните енергиийни интереси по пояса на т.нар. континентален полумесец). Че не става въпрос за елементарен контрол върху добива и търговията на иракския нефт, а за стратегически контрол на процеса на преструктурирането на световния енергиен сектор, в който регионът на Близкия изток (не само Ирак) в следващите 10-15 години ще има доминиращо значение. Особено след като пикът в производството на нефт в САЩ бе достигнат около 1985г., а в Канада, Колумбия и Венецуела (вече е достигнат), които са основните доставчици на петрол на САЩ, се предполага това да стане също в периода около 2010г. А това засяга не само западноевропийските страни, но и Русия, Китай, Япония и други страни, зависими от “черното злато”в различни аспекти. А това вече е глобална геополитика! И безалтернативноотнемане на възможността тези страни да отстояват геостратегическите си интереси. Като най-тежка се очертава ситуацията на Русия, която с високите си разходи (себестойност за един барел между 4 и 12 дол. срещу 2-2,5 дол. в Близкия Изток)
(6) З. Бжежинский. Великая шахматная доска. Господство Америки и геостратегические императивы. М. МО, 1998 г., с. 230-254
(7) Наполеон Бонапарт за Китай: “Там лежи гигант. Нека спи. Когато се събуди, ще разтръси света.”
(8) Освен противостоянието между могъществото на Сушата (телурокрацията) и могъществото на Морето (таласокрацията) основният геополитически закон трябва да отчита в съвременното глобално развитие и още две “стихии” или модифицирани геополитически системи: аерократията (власт, могъщество на Въздуха) и ефирократията (власт, могъщество на Ефира). Счита се, че именно в областта на аерократията - авиация, ядрено оръжие и неговите носители , бившият СССР е изтощен ресурсно,поддържайки на всяка цена стратегически паритет спрямо САЩ, докато в областта на ефирократията - т.нар. звездни войни, геополитическата загуба е тотална.

**Imperial** · 26-11-2004, 22:10

Ти ли си ги писал тези статии?

**Гост** · 27-11-2004, 17:46

"По материали от чуждестранния печат"както се казва

или "Прочетено за Вас от страниците на..." Няма лошо,нали?

Съобщение

Геополитика

Геополитика

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment