Кой не е в час?
Цената на образованието се качва, качеството пада, а статуквото в системата се запазва
Йордан МАТЕЕВ
в. Капитал
Ниски ли са учителските заплати в държавните учебни заведения? И ако са ниски, защо? Изчистеният от емоции и демагогия финансово-аналитичен отговор може да се търси в няколко направления - ниски ли са заплатите в сравнение с преди, ниски ли са спрямо тези в останалите обществени сфери и най важното - ниски ли са спрямо качеството на крайния продукт, който учителите предлагат на обществото.
Около 190 хил. души са заети в държавното образование по данни на Националния статистически институт (НСИ). Близо 100 хил. от тях са учители в общообразователни и професионални училища и педагогически персонал в детски градини - тези, за които Синдикатът на българските учители (към КНСБ) настоява да получат по-високо увеличение на заплатите през 2006 г. в сравнение с останалите сектори в бюд*жетната сфера.
Статистическите данни показват, че в държавното образование заплатите се покачват всяка година, при това с много бързи темпове (липсват отделни данни за учителските заплати). От 2000 до 2004 г. заплатите са увеличени с 50%, от 1998 до 2004 г. - над два пъти, а от 1997 до 2004 г. - три и половина пъти. От 1998 г. насам всяка година заплатите са нараствали между 8% и 25% спрямо предходната година (виж графиката). Темпът на покачване е по-бърз от този в целия обществен сектор (тук се изключват заплатите в армията и полицията). Заплатите в образованието през 1997 г. са били около 65% от средната заплата в обществения сектор, а в момента са стигнали до около 85%. Това показва, че образоването не само не е ощетено, но дори е облагодетелствано спрямо останалите отчитани от статистиката бюджетни сектори, що се отнася до покачването на заплатите. Оттук може да се заключи, че в момента учителите имат по-малко основания да искат по-високи заплати спрямо останалите заети в обществения сектор, отколкото са имали през целия период от 1997 г. досега.
Заетите в бюджетни организации и фондове получават с 4% по-високи заплати (за третото тримесечие на 2005 г. по данни на НСИ) от заетите в държавното образование. В друга важна за обществото област - здравеопазването и социалните дейности, получават със 17% повече. Фрапиращо ниски изглеждат учителските заплати (2-3 пъти по-ниски), когато се сравняват с тези на кадровите военнослужещи, полицаите и служителите в специалните служби. А фактическата разлика вероятно е още по-голяма, но НСИ не разполага с информация за реалните заплати в армията и полицията, които включват допълнителни възнаграждения, например 13-а заплата. Информацията е класифицирана, сподели пред „Капитал“ Любомир Блатски от пресцентъра на НСИ.
Заплатите в образованието са значително по-високи (с над 50%) от заплатите в т.нар. други държавни дейности, обслужващи обществото и личността, където влизат дейности в областта на културата, спорта и развлеченията, събиране и третиране на отпадъци, почистване, дейности на религиозни, политически и други организации с нестопанска цел, радио- и телевизионна дейност и т.н. (виж графиката).
В непазарни условия, в каквито на практика функционират т.нар. публични сектори (образование, здравеопазване, социална сфера и т.н.), е много трудно да се прецени, кой да получава повече и с колко.
Всеки сектор изтъква множество аргументи да бъде оценен най-високо - едни рискуват живота си, други здравето си, трети нервите си. Определени дейности изискват високо образование, други - добра физическа подготовка, трети - висока концентрация. Най-добрата оценка би дал пазарът на труда. Но когато работодател е държавата, остава общественият консенсус - а там често популизмът, демагогията, конюнктурата и политизирането заместват обективните анализи и трезвия поглед.
Ако се приеме, че съществува дисбаланс между заплащането в образованието и останалата част от работещите в ущърб на учителите, логичният въп*рос е защо 100 хиляди човека предпочитат учителската професия пред други професии при относително свободен пазар на труда и търсене на квалифицирани кадри. И защо броят на учителите спрямо броя на учениците се увеличава всяка година (виж графиката на стр. 28). Ако държавата изпитваше недостиг на учители, вероятно би прибегнала до голямо покачване на заплатите, за да ги привлече от други сфери.
Заплатите в частното образование са по-високи с една трета в сравнение с тези в държавното.
Това изглежда нормално предвид факта, че част от данъкоплатците се отказват от държавното училище и плащат такси, за да получат децата им по-качествено образование. Едва ли има смисъл заплатите на учителите да се сравняват с тези в развитите страни, където естествено те са в пъти по-високи - точно както и на всички останали работещи.
Свръхпредлагането на учителски труд икономически може да се обясни освен с високата безработица и с отчитането на пълния пакет от условия, при които работят учителите, а не само нивото на заплатите. Може би тежката и отговорна работа се компенсира с огромните отпуски, които учителите получават (около 1/5 от работните дни), възможностите за получаване на доходи от частни уроци на някои от тях, липсата на обективни оценки, което дава възможност на недобросъвестни учители да не отделят регламентираното време за подготовка и увеличава свободното им време за други занимания, пари за дрехи, получаване на лекторски възнаграждения, допълнителни възнаграждения, висока сигурност за работното място.
Най-значимо за целите на финансовия анализ е сравнението на цената с качеството на държавно образование. Цената, която обществото официално плаща за образование в държавните училища, е известна. Тя се увеличава чувствително всяка година (виж графиката). В свой анализ Министерството на финансите цитира данни на неправителствени организации, според които домакинствата плащат допълнително за частни уроци при кандидатстване в учебни заведения сума, която е равна на около 38% от разходите на държавния бюджет за образование. Груби сметки показват, че дори ако тази сума е двойно надценена, средно на учител се падат около 300 лв. допълнителен месечен доход, при това необложен с данъци и осигуровки. В същото време динамиката на съотношението ученици/учител показва, че цената на услугата за един ученик се повишава по-бързо от общото увеличение на разходите. Най-висока е цената на тези, които плащат такса за частни училища, тъй като чрез данъците си плащат и за държавно образование, което на практика не ползват.
Какво се случва с най-важния елемент, нужен за целите на анализа - качеството на образованието.
Статистиката отчита различни количествени показатели, но липсват обективни качествени оценки за образованието в България. Различните степени на образование приключват без независима външна оценка, която да позволи сравнения както с предходни години, така и между отделни учебни заведения и между отделни учители. Единствената обективна представителна оценка на българското образование дават международните изследвания. Резултатите от тях показват недвусмислено, че качеството на българското образование се влошава.
По проекта TIMSS, оценяващ знанията по математика и естествени науки на осмокласниците в 41 страни, България регистрира най-голям спад на резултатите от 1995 до 1999 г., а през 2003 г. специално е спомената сред страните, регистрирали значителен спад спрямо 1999 г. В проведения през 2000 г. тест PISA+ сред 41 страни България заема незавидното 33-то място по математика и литература и 30-о място по естествени науки (виж графиката). Лошите резултати се потвърждават и от преобладаващите в сраната субективни преценки.
„Аз като преподавател във висше учебно заведение съм много разочарован от това, което идва като продукт от българско средно образование. Виждам влошаване за осемте ми години преподавателска практика. Децата са интелигентни, амбициозни, но не са научени на елементарни неща“, споделя Георги Ганев, който преподава на студенти по икономика в Софийския университет. Работодателите също от доста време сигнализират, че българското държавно образование не е адекватно на търсенето на пазара на труда - това се потвърждава от дефицита на квалифициран труд в условията на висока безработица.
Излиза, че от гледна точка на потребителя цената на образоването се вдига, а качеството на услугата пада. При тези негативни за данъкоплатците тенденции е напълно обяснимо донякъде хладното отношение към исканията на учителите. Защото парите за държавно образование се дават не от политиците, не от правителството, парламента или министъра на финансите, а от данъкоплатците - около 2 млн. души, които работят извън бюджетната сфера и плащат на държавата не за да поддържат висока заетост и поносим стандарт на живот на някого, а за да получат качествени публични услуги, в частност добро образование.
Причината за това състояние на образованието е същата, която предизвика краха на социализма - тоталната централизация на системата.
Цялата власт е съсредоточена в ръцете на един човек, който е нещо като Тодор Живков, но в образованието - това е министърът на образованието и науката. Ръководната роля на партията е заменена с ръководната роля на Министерството на образованието и науката - то определя числеността на персонала, заплащането, назначава директори на училищата, утвърждава учебните планове и учебните помагала. Кристално ясно е, че системата е нереформирана и наливането на пари, било чрез заплати или по друг начин, няма да подобри крайния продукт. Световната практика отдавна е доказала, че изходът е максимална децентрализация и създаване на конкуренция - както между учебните заведения, така и между учителите.
За целта трябва да се промени и начинът на финансиране на образованието - парите трябва да следват ученика, при това независимо дали посещава държавно или частно училище. Трябва да се разработи механизъм за обективно външно оценяване на отделните етапи на образованието, като се използва най-добрата световна практика. По този начин резултатите в училищата от цялата страна ще бъдат съпоставими. Ще могат да се сравнят качествата на учителите, откъдето ще зависи и тяхното заплащане. Накратко, трябва да се промени цялата философия на образователната система. Това естествено е болезнено за много от работещите в системата - те ще започнат да се конкурират с всички произтичащи от това усилия, много от тях ще загубят работата си, ще бъдат закрити училища, ще пресъхне кранчето на частните уроци.
Естествено е много от работещите в системата да се съпротивяват и да искат запазване на статуквото - точна така, както се съпротивяваха срещу приватизацията работещите в хиляди държавни предприятия. Въпросът е какво правиха правителствата и образователните министри от 16 години насам. Реформата трябва да се разяснява на обществото и направи от правителството и в частност от министъра на образованието въпреки вътрешната съпротива. А енергията от учителската стачка може да се използва за „откупване“ на реформите - всяка крачка в посока увеличение на заплатите на учителите и парите в образованието да бъде предшествана от крачка в посока реформиране на системата на образование. Ако секторът се реформира, в бюджета ще се намерят достатъчно резерви - просто ще се пренасочат средства от „приоритетните“ и силно субсидирани в момента земеделие, тютюнопроизводство, държавни медии, спорни програми за заетост, шуробад*жанашки програми за развитие на бизнеса, жп транспорт и балканска бюрокрация.
---
На учителя - с любов?
Или какъв е шансът българският учител да възвърне статута си в обществото
Боряна КИРИЛОВА
в. Капитал
„Като малка, във всички лексикони на въпроса, каква искам да стана, без колебание, отговарях - учителка. Харесваше ми това, че знаеха всичко, особената им (извинявай за клишето) достолепност пред черната дъска, огромните букети цветя, които събираха на 15 септември, способността им някак да увличат децата след себе си, това, че винаги улучваха какво да ти пожелаят на рождения ден... Е, тогава не съм го обличала в тези думи, но смисълът е този.“
Днес Ирена не е учител, а юрист в една голяма банка. Припомня си някогашната детската мечта с лека самоирония. И с облекчение от факта, че не се е сбъднала.
Ако попитате днешните ученици биха ли станали учители, реакцията им варира от искрено недоумение до откровен потрес.
„Не, често крещят много, а ние не им обръщаме никакво внимание“; „просто ми се струва тъпо“; „май взимат малко пари“; „много са нервни“; „предпочитам зъболекарка“. Това са само част от отговорите, които „Капитал“ получи на проведената през седмицата импровизирана анкета в дворовете на централните софийски училища.
И така - в популярния възрожденски триумвират „попа, даскала и кмета“ авторитетната роля на даскала отдавана е останала в миналото. Днес по-голяма част от хората свързват образа на българския учител с бедност, перманентно недоволство и привързаност към статуквото. Фразата „а, има и свестни - разбират от предмета, в час са с новостите и преподават интересно“ можеш да чуеш доста по-рядко.
Последните седмици обаче учителите не могат да се оплачат от липса на интерес от страна на обществото и медиите. Дали това внимание е с добър или лош знак, е доста спорно. Поводът за него е стачката,
организирана от Синдиката на българските учители (СБУ) към КНСБ. Тук отваряме скоба, за да кажем, че учителските протести са традиционни и безрезултатни - вече години наред организирани от синдикатите между първо и второ четене на бюджета в парламента. Кратката хронология на последните събития изглежда така: след четиридневни протести, в които учителите изложиха своите искания (виж карето), част от тях преминаха към гладна стачка. По думите на Янка Такева, председател на СБУ, броят на гладуващите учители в страната е около 3000. Междувременно протестиращите проведоха редица срещи с представители на политическите сили и с президента Георги Първанов, но нито една от тях не даде очаквания резултат. Петнадесетпроцентното увеличение на заплатите засега остава само химера, след като стана ясно, че бюджетът не разполага с нужните (според изчисленията на синдикатите 100 млн. лева), които биха стигнали за ръста на учителските заплати.
Междувременно стачката раздели и самата учителска общност. Синдикатът „Образование“ към КТ „Подкрепа“ се солидаризира с финансовите искания на колегите си, но се обяви против гладната стачка като форма на протест. Самата Такева обаче е решена да продължи да гладува, докато учителите не преминат към ефективни стачни действия, или, казано по друг начин, до затваряне на училища. Очаква се това да се случи от другата седмица, в случай че не се намери политическа воля за исканото от учителите увеличение. Отговаряйки на въпроса не се ли тревожи, че ефективната стачка ще попречи на учебния процес и това допълнително ще настрои обществото срещу преподавателите, лидерката на СБУ си противоречи. Веднъж отговаря, че ще попречи, втори път - че вече са измислени механизми за компенсиране на заниманията, но синдикатът ги държи в тайна.
Същевременно данни от национално-представително проучване на „Маркет линкс“ сочат, че пълната подкрепа за стачните искания сред обществото е по-висока от категоричното им отхвърляне.
Привържениците
В сряда в сградата на СБУ на столичната улица „Паренсов“ са се събрали 10-ина учители и възпитатели в детски градини. Една част не гладуват, други са поели щафетна гладна стачка и това е първият им ден. Един от мъжете, учител от Подуяне, казва, че не си определя срокове, просто ще продължава да гладува, докогато издържи. И докато всички са категорични, че исканията на учителите са справедливи, някои имат колебания по отношение на използвания метод. „Но ако хората ни обърнат повече внимание, след като сме стигнали до тези крайни мерки, ще е оправдано“, смята Люба Николова, предучилищен възпитател. „Обществото не е дозряло да оцени учителската професия. Част от него счита, че трябва да възпитаваме децата почти безвъзмездно“, недоумява Любов Павлова, възпитател в столичен център за работа с деца. „Кой млад човек ще стане учител?! Началната заплата е 280 лева“, възмущава се тяхна колежка.
Същата позиция заемат и преподаватели от Професионалната гимназия „Христо Ботев“ в Перник, с които разговаряме по телефона. „За стачката съм. И дори съм съгласна да минем към ефективни стачни действия“, казва Милена Варадинова. „Пред пенсия съм и съм преживяла толкова реформи и стачки, но смятам, че за учителите трябва наистина да се направи нещо. Може би това е вариант“, подкрепя я колежката и Мария Бадева.
Сред учителската общност има и противници на стачните действия,
които, без да осъждат стачкуващите си колеги, не подкрепят техните действия. „Не стачкувам нито аз, нито колегите ми, казва Нора Кирева, учител в 35-о училище „Добри Войников“ в София. Смятам, че нито времето, нито мястото на тази стачка е подходящо. Тя е само един автогол от преподавателското съсловие.“ Според Нора Кирева част от исканията са несъстоятелни и необмислени. За пример дава искането за връщането на целодневните занимания в училище. „Аз имам едно чекмедже и нямам дори телефон. Нямаме никакво физическо пространство за работа. Какъв е смисълът тогава на тази целодневна организация?“ Според нея на обществото не се обяснява достатъчно ясно каква е цената на учителския труд и лесно му се вменява идеята, че „голямата му трагедия е калпавият учител, а не истинските престъпници“.
Подобна е и гледната точка на Марияна Закова, учител в 125-о училище в „Младост“: „Разбира се, че заплатите са ниски. Но първо трябва да погледнем нещо друго. Тъжно е, но никога учителят не е бил поставен толкова ниско в очите на обществото, колкото сега. Може би трябва да се попитаме защо то не ни уважава.“ Според нея за това имат вина и част от учителите: „Притеснени от немотията, започват да не се развиват, да не следят новостите, а често и да го искат, нямат пари за това.“
Разминаване по отношение на стачката има и в позициите на родителите.
Една част смятат, че учителските заплати са смешно ниски. „Това съсипва качеството на самото образование“, категорична е Евгения Петрова, майка на осмокласник от софийско училище. И се аргументира така: „Много от учениците са с далеч по-висок статус от учителите и поради това не ги уважават и не са склонни да възприемат знания от тях.“ Според нея дори ентусиастите, които са наистина качествени учители, не могат да осигурят високото качество на обучението, защото постоянно са принудени да мислят как да разпределят мизерните си заплати така, че да им стигнат до края на месеца. Или пък наблягат повече на частните уроци, отколкото на подготовката за редовните часове, защото частните уроци им носят по-съществени доходи. Според Елена Баева, родител на четвъртокласник, заплатите са колкото тези на повечето бюджетни служители, независимо лекари със специалности или научни работници. „Стачката ми се струва ненавременна - може би синдикатите не трябваше да чакат да мине бюджетът, а да поставят условията си преди 15 септември, разсъждава Лиляна Йосифова, майка на първокласник. А и има нещо недопустимо сеирджийско в цялата тази работа с гладуването. Общественият отзвук е по-скоро махленско съчувствие от типа „даскалите мизерстват, а ония в парламента си купуват мерцедеси“.
Политиците се държат сякаш бюд*жетът за образование, гласуван от парламента на първо четене (4.16% от БВП) е дело на някой друг, а не на тях самите. Краткото им мълчание след началото на стачката беше заменено с порой декларации в защита на исканията на българския учител. От президента Първанов до лидера на СДС Петър Стоянов, социалдемократите и ДСБ - всички признаха правото на учителите да настояват за по-големи възнаграждения. БСП сякаш забрави, че в предизборната си програма обещаваше 20% увеличение на бюджетните заплати още от началото на следващата година. А представители на управляващата коалиция изведнъж се сетиха, че не било ефикасно пари да се наливат в нереформирана образователна система. След като 15 години нито едно правителство не намери воля да въведе тестовете и матурите, да създаде система за оценяване на постиженията на децата и техните учители, да съкрати излишните учителски щатове при непрестанно намаляващия брой на децата в паралелките, да съз*даде система за преквалификация на учителите, да закрие училищата със слаби показатели.
Изходът би могъл да бъде в създаването на нова система за оценяване и съответно за заплащане на учителския труд. Образователният министър Даниел Вълчев твърди, че тя ще бъде факт от май 2006 г. и МОН дори вече работи по изготвянето и. Диференцираното заплащане ще увеличи и учителските заплати, като за пръв път техният размер няма да се определя „на калпак“, а според индивидуалните постижения на всеки отделен преподавател. Много учители признават, че това е справедливо, макар да имат опасения относно създаването на критериите за оценка, както и притеснения, че това ще повлияе върху отношенията в колектива, защото всеки ще следи постиженията (разбирай заплатата) на колегата си. Други си остават резервирани докрай.
Засега, разбира се, това са планове за бъдещето. А в настоящето остават ясни следните неща.
Че качеството на образованието в българското училище спада. Че вина за това имат както политиците, които 15 години нямаха воля за никакви реформи в областта на образованието, така и родителите, които забравиха, че образованието е инвестиция в бъдещето на техните деца. Вина имат и учителите. Не всички. А тези, които и досега са се окопали в статуквото си и чиито интереси не се простират извън кориците на учебника, по който преподават. Ясно е обаче и че заплатите на учителите са обидно ниски и те имат право да протестират за това. И че увеличението с 15% (което възлиза на около 30-40 лв.) не е просто наливане на пари в нереформирана образователна система, а опит да се осигури елементарният им жизнен стандарт. А след това да се помисли и за допълнително възнаграждение за добрите и санкция за слабите учители.
Но за всичко това са необходими истински усилия, а не синдикален патос. За да може българският ученик отново да си помечтае колко хубаво би било, ако някога стане учител.
Организирани от Синдиката на българските учители (СБУ) към КНСБ, в началото на миналата седмица учители от средните училища в страната и преподаватели в детските градини започнаха протест и изложиха своите искания:
- увеличение на заплатите с 15% от 1 януари 2006 г.
- втори час на класния ръководител
- щат за педагогически съветници или психолози (по един на 250 деца)
- връщане на целодневните занимания
- развитие на програма за извънкласна и извън*училищна дейност
- допълнителни средства за осъществяване на програмите за енергийна ефективност в училищата.
Няколко дни след началото на протеста, Министерството на образованието и науката (МОН), СБУ, както и колегите им от синдиката на учителите към КТ „Подкрепа“ подписаха частично споразумение. То гарантира изпълнението на исканията на учителите, които са в правомощията на образователното министерство, но не и исканото повишение на заплатите с 15%. На 25 ноември част от учителите започнаха гладна стачка и предупредиха, че имат готовност тя да премине в ефективна, ако това условие не бъде изпълнено.
---
Глад за реформа в образованието
Румяна БЪЧВАРОВА, „Маркет ЛИНКС“
Възможно ли е увеличеното количество на учителските заплати да се превърне в ново качество на българското образование? Който намери отговора на този въпрос, не само ще разреши сегашната криза с гладната стачка на учителите, но и възела от проблеми в българското образование. Най-вероятно това няма да се случи, а ще се стигне до споразумение, което няма да удовлетвори нито основателните искания за по-добро заплащане на учителите, нито очакванията на обществото за модернизация на образованието.
В очакване на развръзката общественото мнение остава объркано и раздвоено в отношението си към учителската стачка. Все пак пълната подкрепа за стачните искания е по-висока от категоричното им отхвърляне. Одобрението за гладната стачка в този случай не може да се обясни лесно с обичайните популистки нагласи на населението. Подкрепа за исканията на учителите декларират по-често високообразованите българи и жителите на столицата и големите градове.
Доминира мнението, подкрепяно от 38% от интервюираните, че изходът от стачката трябва да бъде чрез намиране на компромисно решение. То се вижда в това правителството да даде исканото увеличение, а учителите да се съгласят това да стане на етапи. За една четвърт от пълнолетните българи повишението трябва да се отпусне изцяло и веднага. Техните опоненти, които препоръчват неотстъпчивост, остават значително по-малко - едва 15%.
Въпреки разрастването на учителската стачка и перспективата тя да премине в ефективна прогнозите за политически последици за правителството се балансират от убеждението, че такива няма да има. Високи обаче остават опасенията, че гладната стачка на учителите ще накърни техния собствен професионален престиж и ще попречи на учебния процес.
Откритият разговор за заплащането на българските учители заглуши темата за проблемите на самото образование. Сред тях с най-висока значимост общественото мнение откроява няколко групи. В първата са поведението на учениците и качеството на образованието. Те са така взаимно свързани, както и вторите по важност - материалната база и заплащането на учителите. В третата група нерешени въпроси са подготовката на учителите и необходимостта от осъвременяване на учебния материал.
Самото подреждане на проблемите показва, че обществото е осъзнало както кризата в българското училище, така и факта, че нито един от тях не може да бъде преодолян, без това да рефлектира върху останалите.
Изходът от създалата се ситуация е очевиден за всички - осъвременяване на съдържанието и методите на преподаване в българското училище. Продължилите с години спорове за въвеждане на тестове в изпитите след седми клас и матурите след средното образование имат вече значима подкрепа. Позитивно биха били приети и точковата система за оценка както на учениците, така и на учителите. Този, който успее да ги въведе, ще спечели общественото доверие, за да осъществи най-накрая реформата в образованието.
Данните са от експресно национално представително проучване на „Маркет ЛИНКС“, проведено сред 508 пълнолетни българи по поръчка на „Капитал“ от 28 до 30.11.2005 г.
---
Образованието – приоритет само преди избори
Проф. Димитър КАМБУРОВ
в. Седем
Не бих казал, че проектобюджет 2006 във функция “Образование” ме изненада. Не би трябвало да е изненадано и българското общество, което получава поредното нагледно доказателство, че образованието е основен приоритет на държавата само в предизборния период, след което красивите обещания веднага се забравят. И това се вижда не само от факта, че като част от БВП бюджетът за образование е най-ниският за последните пет години. За едно правителство на евроинтеграцията, както се самоидентифицира кабинетът на тройната коалиция, това е срамно малко.
Още отсега е ясно, че минималното увеличение на бюджета в абсолютни цифри няма да покрие нарастването на разходите за издръжка на обучението поради драстичния скок на цените на енергоизточниците. (Ректорите на висшите учебни заведения вече се споразумяха да вдигнат цените в общежитията по тази причина.) Заетите в системата – учители и преподаватели – също няма защо да се надяват в близко време да получат достойно възнаграждение за своя общественополезен труд, който създава човешкия капитал на нацията ни и е основната предпоставка за бърз растеж и създаване на общество, базирано на знанието.
Но бюджет 2006 показва и още нещо – че шумно рекламираните през 2005 акции за енергийна ефективност на училищата, за увеличаване на обхвата на децата в училище чрез осигуряване на закуски и транспорт, за въвеждане на ИКТ в училище, някои от тях маскирани като стратегии, също са били само предизборна кампания и шумотевица. Всъщност изглежда доста цинично, след като си установил, че от саниране се нуждаят около 1000 училища (т. е. близо една трета от институциите в системата) и си ремонтирал едва 147 от тях, тази година да не предвидиш нито стотинка за това, при положение че стратегическата цел е към 2009 цялостно да се обнови сградният фонд на българските училища.
Подобно е и положението с осигуряването на транспорта на учениците, където отпуснатите средства са с 400 000 лева по-малко от исканите от МОН, и ако програмата се изпълнява със същите темпове, сегашните нужди на училищата ще бъдат удовлетворени едва след пет години. А дали те ще останат непроменени дотогава, като се има предвид, че тази учебна година в българските училища влязоха само 60 000 първокласници? Рязко намаляват и средствата за въвеждане на компютърни технологии и софтуер в училищата, както и средствата за развитие на научния потенциал.
Много показателен обаче е фактът, че парите за “чаша мляко” и “безплатните учебници”, които демагогски подменят социалните проблеми на част от българското образование, са отпуснати в пълен размер. В известен смисъл тези популистки мерки най-добре отразяват “Андрешковския” подход на управляващите спрямо такава важна социална сфера, каквато е образованието.
Всъщност бюджет 2006 дори и не се опитва да разреши някои от стратегическите задачи на системата – оптимизацията на образователната инфраструктура и преквалификацията и обучението на учителите – чрез което рязко да се повиши нейната ефективност. А само закърпва, и то доста хлабаво, съществуващото положение, което ще доведе до допълнителна стагнация на системата и до задълбочаване на мизерията в училищата и университетите.
Подобно на предишното управление на НДСВ и новото коалиционно мнозинство също се отказва да предприеме каквато и да било реформа и не поема никакви отговорности... Имаме всички шансове да влезем в Европа с порутени училища. Бедни и изтормозени от страх от уволнение учители. Професори, които мислят единствено как да избегнат пенсионирането. И подрастващи, които попиват цялата тази грозота и мерзост на запустението, но пък могат да закусват безплатно...
Време е обаче днес, на прага на Европа, управляващите да разберат, че финансирането на образованието е основен инструмент за неговото управление и реформиране, а не средство за решаването на някои елементарни социално-битови проблеми на заетите в него преподаватели и ученици. Превръщането на образованието в социална ниша е порочен подход, който отклонява заетите в него от истинската им мисия – да създават добри българи и граждани на Обединена Европа.
Отговори с цитат
byzantiner написа
