Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Рим и пиратите

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    Рим и пиратите

    Пиратите в Средиземно море

    Пиратството съществувало в Средиземноморието още от архаични времена. С усвояването на мореплаването този занаят станал средство на прехрана, хоби и смисъл на живота за много авантюристи. Пиратски рейдове по Египетското и Сирийското крайбрежие извършвали още минойците /неслучайно наречени в египетските извори ‚морски народи‘/. В произведенията на Омир /‘Илиада‘ и ‚Одисея‘/ виждаме, че подобен разбой се считал за нещо съвсем нормално и естествено дори и от благородния герой Одисей:
    „Буря от Троя ме свлече в Измар, пред киконското племе. Сринахме ние града и мъжете избихме без милост, но от града задържахме жените и много богатства, тях поделихме съвместно, да има за всеки по равно...


    В древността морската търговия и пиратството вървели ръка за ръка /в зависимост от обстоятелствата/, като първи в това отношение били финикийците, основали фактории в Сицилия, по африканските и испанските брегове. Те плавали през Червено море до Индия, по заповед на египетския фараон Нехо заобиколили Африка, открили Канарските острови, разработвали сребърните находища в Испания, внасяли калай от Британските острови и кехлибар от Балтийско море. Произвеждали пурпура и го разменяли срещу злато, слонова кост и роби.


    Наред с търговията и въоръжения грабеж на финикийците приписват и един особено коварен и лукав начин за залавяне на роби. На своите кораби те подреждали накити и скъпи дрехи и тъй подмамвали жените и девойките да се качат на борда. След това внезапно вдигали платна и отплавали заедно с човешката плячка.

    Първият цар - пират
    Един от най-знаменитите пирати в древността, издигнал този промисъл в ранг на държавна политика, бил тиранът на о-в Самос – Поликрат /537-522 г. пр. н. е./. Стремейки се да увеличи богатството си, той започнал да облага с данък капитаните на търговски кораби, плаващи из Егейско море. С близо 100 кораба Поликрат установил господството си в региона като разгромил флотите на Лесбос и Милет и разграбил много острови и градове по крайбрежието. Тъй като персите по това време нямали силна флота, а гръцките полиси нямали обща политика спрямо пирата цар, Поликрат практически необезпокоявано нападал когото си поиска, дори и съюзни нему колонии, заявявайки, че „по-добре е да заслужиш благодарността на приятелите си връщайки им отнетото, отколкото ако не им отнемаш нищо“. Наред с морският разбой, Поликрат покровителствал изкуството – в двора му се подвизавали поетите Ивик и Анакреон, лекарят Демокед. На Самос бил построен монументален дворец, библиотека, разкошен храм на Хера бил прокаран и подземен водопровод. Застрашен от напредването на персийската експанзия в Средиземноморието, Поликрат сключил съюз с фараона Амасис, но понеже пиратът плячкосал правителствения кораб, изпратен от фараона с дарове за Крез, царя на Лидия, коалицията бързо се разпаднала. Когато персите нападнали Египет, Поликрат решил да подпомогне ‚силните на деня‘ и изпратил 40 кораба на страната на цар Камбиз. Екипажите на корабите, съставени от недоволни от управлението му граждани обаче вдигнали бунт. Гръцките полиси начело със Спарта организирали десант на острова, но обсадата на Самос била неуспешна. Авантюрите на Поликрат приключили когато персийският наместник в Сарди го убедил с хитрост, че желае да премине на негова страна и настоял за аудиенция в Магнезия. Поликрат, поблазнен от съкровищата, които му били обещани се явил на срещата, бил хванат и разпънат на кръст.

    Разбира се със смъртта му пиратството не било елиминирано, а се превърнало в постоянна заплаха за търговските кораби, плаващи в Средиземно море. Както гласи един древногръцки надпис от тази епоха: „Пирати пристигнаха нощем в нашата страна и отмъкнаха млади момичета, жени и други, роби и свободни, повече от тридесет на брой. Отрязаха въжетата на лодките от нашето пристанище, взеха лодката на Дорей и избягаха с нея наедно със своите пленници и с плячката.“

    С развитието на държавния строй в Гърция и изграждането на военен флот от Атина, който встъпил в бой не само срещу персите, но и срещу пиратите, грабежите по море намалели, а морската търговия разцъфтяла. Атина обединила градовете по двата бряга на Егейско море в един морски съюз, който осигурявал на търговските кораби конвой от триери и се борел срещу пиратството по гръцките острови и по йонийския бряг. Но времето на спокойствие и мирна търговия не траяло дълго. С поражението на Атина в Пелопонеската война /431–404 г. пр.н.е./ се разпаднала и нейната морска мощ, а пиратството пак разцъфтяло. Пиратите нападнали дори Пирея, пристанището на Атина като натоварили на своите кораби стоки и хора, ограбили сарафите и необезпокоявани напуснали мястото.

    По време на владичеството на Александър Велики адмиралите му Хегелох и Амфотер водели срещу пиратите борба с променлив успех. Но след неговата смърт в 323 година пр.н.е. пиратствотосе възродило отново. След борбите за власт и подялбата на огромната империя настъпил бърз стопански упадък. Социалната криза в елинистичните държави се изострила още повече от завърналите се от военните походи безимотни войници и моряци, които попълвали редовете на морските разбойници.

    Пиратството в Тиренско море
    Както отбелязват гръцките източници, етруските били опитни мореплаватели и разбира се – пирати. Хегемонията им по море съществено пречела на гръцката колонизация в Южна и Италия и Корсика. През 535 г. пр. н. е. етруските нанесли на фокейците и техните съюзници решително морско поражение при Алерия /на о-в Корсика/, тъй като последната била превърната в гръцка пиратска база. Разбира се войната била за господство между пиратите в западното Средиземно море; фокейци, етруски и картагенци продължили пиратската си дейност. Последните се укрепили в Сардиния и между тях и етруските бил сключен морски съюз, който ограничил елинското проникване в Западното Средиземноморие. Отмъстителните гърци измислили легенда, според която бог Дионис, пленен от тиренски пирати /така били наричани етруските/ превърнал последните в делфини.


    Но през 4-3 в. пр. н. е., със западането на етруските градове под ударите на келти и римляни, завършила и тяхната таласократия.

    Рим излиза на сцената
    Макар за издигането на Рим като значим град в Лациум допринасят етруските царски фамилии, самите му жители дълго време останали чужди за морските приключения, концентрирайки се върху изграждането на силна сухопътна армия. При нужда римляните събирали бойни кораби от съюзните и подчинени елински колонии, а до първата пуническа война с Картаген притежавали само две ескадри от по 20 леки кораба за патрулиране по крайбрежието.

    Нещата коренно се променили в продължилият 23 години сблъсък със средиземноморския хегемон Картаген, когато римляните се видяли принудени да изградят няколко флотилии, които в края на краищата сломили мощта на пуните.

    Новите господари на морето първоначално действали решително, особено в Адриатика, където от векове войнствените илирийски племена били възприели морския грабеж за тяхно исконно право. Не случайно племето на либурните дало име на лека и маневрена галера /либурна/, каквато използвали пиратите. Екипажът на либурната се състоял от около 50-80 гребци и около 30-50 моряци, в зависимост от размера на кораба. Дълбочината им на газене била около 1 м. /което ги правело подходящи и за речни плавания/, а скоростта, която са развивали - 7 - 8 възела. Впоследствие римляните възприели този тип кораби за разузнаване, охрана на морска територия, борба с пиратите, комуникационна връзка, бърза доставка на важни товари.


    През 229 г. пр. н. е., с цел да спре морските грабежи, от които страдали гръцките и римските търговци, Сенатът изпратил при илирийската царица Тевта посланиците Гай и Луций Корункании с цел да бъдат прекратено морското пиратство и нападението над съюзните гръцки градове. На отговора й, че разбоят е според местните обичаи Луций възразил, че Рим в такъв случай ще въведе по-различни закони. За даването на такъв не съвсем дипломатичен отговор на връщане той бил умъртвен. Сенатът изпратил флота от 200 кораба срещу илирийците и обсадили столицата им Скодра. Царицата капитулирала и признала римската власт, което за известен период усмирило пиратите в Адриатическо море. За благодарност, гърците допуснали римляните да участват на Истмийските игри – едно своеобразно признание, че те вече принадлежат към елинския свят.

    Друг известен илирийски цар пират бил Генций, също владетел на град Скодра. Препитаващ се с морски грабежи, той умело лавирал в конфликта между Рим и Македония – през 171 г. пр. н. е. подкрепил римляните, а две години по-късно минал на страната на Персей. Той успял да отблъсне два римски легиона, завзел и разрушил Аполония и Дирахий /подвластни на Рим/. В края на краищата римляните изпратили експедиция под командването на Аниций Гал, който го победил и превзел Скодра. Генций, воден като пленник на триумфа му, не бил екзекутиран, какъвто бил обичаят, а само заточен.

    Разцвет на пиратството в края на 2 в. пр. н. е.


    След окончателното елиминиране на основните римски търговски конкуренти – Коринт и Картаген през 146 г. пр. н. е., Рим не запълнил създалият се вакуум, а занемарил флотата си, тъй като не останали други сериозни морски съперници в региона. От това в пълна степен се възползвали пиратите, чиито редици били попълнени от финикийски и гръцки моряци и разорени земеделци. Покрай гражданските войни в Рим доста италийци и политически противници решили да продължат борбата срещу империята по море. В Източното Средиземноморие с разпада на държавата на Селевкидите, хегемон в морския разбой пък станали киликийските пирати.

    Често богатите и влиятелни римляни поддържали контакти с морските разбойници, които били и основните доставчици на роби за империята. Един от центровете за търговия с роби бил егейският остров Делос, където само за ден 10 000 роби били продавани на новите си господари. Счита се, че благодарение на връзките си с тях, богатият римски магнат Марк Лициний Крас успял да предотврати дебаркирането на Спартак в Сицилия, тъй като въпреки договорката, пиратите в последния момент не осигурили корабите, с които тракийският бунтовник възнамерявал да се прехвърли на острова.

    ‚Пиратската война‘ срещу Рим
    Основна роля за катализането на пиратството срещу Рим изиграли войните на Републиката с Митридат /88 – 63 г. пр. н. е. /. Понтийският цар, завладял Мала Азия, активно привличал на своя страна всички недоволни и несъгласни с римската политика. Целта му била да унищожи морската търговия на Рим и да направи снабдяването на големия град със зърно невъзможно. По думите на Апиан: „той изпълнил всички морета от Киликия до Херкулесовите стълбове /Гибралтар/ с морски разбойници, които направили всички пътища недостъпни за връзка и пътуване и предизвикали тежък глад“. В Киликия, Келесирия и сев. Крайбрежие на Мала Азия, на мястото на разрушените от понтийските войски съюзни на римляните градове, Митридат целенасочено заселвал пирати.В Егейско море центрове на пиратството били о-в Делос и о-в Крит.

    Самият характер на морския разбой се променил. Допреди това пиратските кораби били леки либурни, предназначени да ограбят единичен кораб и бързо да се изплъзнат от преследвачите си. С времето, когато редовете им били попълнени от опитни моряци и занаятчии бягащи от произвола на римските бирници, започнали да се строят масивни биреми и триреми, по нищо не отстъпващи на бойните кораби на големите морски държави. Пиратите вече не действали всеки за себе си, а се обединявали в големи флотилии, за да атакуват добре охраняваните търговски армади, превозващи жито за Рим, а също да извършват нападения по суша и дори да превземат градове с планомерна обсада. Разпространена практика била и отвличането на богати и известни личности с цел вземане на откуп. Жертва на този ‚бизнес‘ станал дори Гай Юлий Цезар.

    Разбойниците в Киликия постепенно създали квазидържавно образувание. Въпреки мултиетническия си характер /съставено от гръцки, сирийски, финикийски, египетски наемници и моряци, както и от немалко италийци, противници на римския режим/, при тях съществувала строга йерархия, като пиратските капитани плащали част от печалбата си на по-висшестоящите от тях. Пиратската задруга гарантирала солидарност и взаимопомощ за всеки член на това своеобразно общество, а за обида или смърт на техен член, отмъщавали всички. Те имали представители във всеки пристанищен град, където търговците плащали данък, за да могат корабите им безпрепатствено да плават. Така от частна инициатива съществуваща от векове, пиратството се превърнало в колективно бизнес начинание.

    След поражението на Митридат в първата му война срещу римляните, освен заплащането на голяма контрибуция и връщането на всички завладени територии, той бил принуден да разпусне флотата си. Повечето от моряците и кормчиите му останали без работа и с радост се присъединили към пиратското братство. В град Корацезий /дн. Алания/ в Киликия, това своеобразно средище на пиратския свят, от разорените околности били докарани занаятчии, които строяли и оборудвали нови пиратски кораби. Самата местност покровителствала подслонилите се тук разбойници. Брегът на Киликия се простирал от днешната турско-сирийска граница надлъж по залива Искендер. По него били разположени многобройни сигнални кули, от които известявали приближаването на съдове за плячка или предупреждавали за идването на военни кораби. Многобройни добре укрити и защитени от скали малки пристанища предлагали идеален подслон за пиратските кораби, а в случай на инвазия, в планините били построени труднодостъпни укрепления. Тази страна била същинско убежище за всички опълчили се срещу ‚новият световен ред‘, наложен от Римската република.

    Естествено редовете на разбойниците се попълвали не само от отчаяни авантюристи и разорени моряци. Достатъчно количество богаташи се стремели да увеличат благосъстоянието си в тези неспокойни времена на анархия и ставали спонсори на пиратите. Както пише Плутарх: „флотите, които те изпращали в морето се отличавали не само с прекрасни моряци, но и изкустни кормчии, бързи и леки кораби, предназначени специално за тази работа. Гнусният пиратски разкош предизвиквала по-скоро отвращение, отколкото ужас: демонстирайки позлатените мачти на корабите, пурпурните завеси и обкованите със сребро весла, пиратите се подигравали с жертвите си и се кичели със злодеянията си. Запоите с музика на всеки бряг, отвличането на високопоставени служители, контрибуциите налагани на завладените градове – всичко това било позор за римското владичество“.

    Дори и храмовете не били пощадени от пиратските набези. Разграбени били дидимското и самотракийското светилища, а също и храмовете на Асклепий в Епидавър, на Посейдон в Истмос, на Аполон в Акциум, на Хера в Самос и др. Счита се че именно пиратите донесли в Средиземноморието култа към Митра, разпространил се широко в късната Античност.

    От Източното Средиземноморие през 70-те г. пр. н. е. пиратите започнали да атакуват и Италийското крайбрежие. При бреговете на Сицилия те разбили изпратената срещу тях флота на римския наместник и се установили близо до Сиракуза, разграбвайки околностите. Морската търговия на Рим с Изтока на практика замряла и снабдяването на Вечния град със зърно от Африка, Сицилия и Египет било застрашено. Нарушена била и комуникацията на Рим с отвъдморските провинции.

    Това водело не само до икономически, но и до политически проблеми за римското правителство. Недостигът на зърно предизвикал бунтове на низшите слоеве в Рим, а и самата република била ослабена от опустошителната Съюзническа война /91-88 г. пр. н. е./, както и от продължилата след това борба между оптиматите и популарите. В Испания привърженикът на Марий – Квинт Серторий създал собствен режим и влязъл в сътрудничество с пиратите.

    Мерките, предприемани от Рим за ограничаване на морския произвол поначало били симптоматични и неефикасни. При тях отсъствала централизирана държава, на която можеш да нанесеш генерално поражение. Разпръснати по цялото Средиземноморие те нямали нито земя, нито семейства, заради които да са принудени да се сражават; при появата на римските ескадри се разпръсвали, а след това се събирали на друго място и отново подновявали морската си ‚партизанска‘ война, оставайки практически недосегаеми. Пиратите проникнали и в Тиренско море като най-наглата им постъпка била да подпалят готвената срещу тях римска флота в Остия.

    От този период най-известният пиратски главатар бил Зеникет. Започнал кариерата си като обикновен морски разбойник, той се възползвал от безвластието в Югоизточна Мала Азия /след разпада и унищожаването на Селевкидската държава/ и създал там свое владение. Обосновал се в ликийския град Олимп, който направил своя столица. Натрупал войска и кораби, той постепенно подчинил по цялото ликийско и памфилийско крайбрежие. Редица градове като Фазелис, Атталия, Мира и Сиде признали властта му. Според Плутарх на него се дължало и разпространението на митраизма в тези земи. Зеникет заел страната на Митридат в конфликта му с римляните, но изпратените срещу него през 80-та г. пр. н. е. римски генерали Долабела и Гай Верес били повече заети да грабят подчинените им малоазийски провинции, отколкото да се бият с пиратския вожд. Корабите на последния необезпокоявано извършвали рейдове чак до Испания.

    Римските пълководци в борба с пиратите

    За да спре ширещото се пиратство в Източното Средиземноморие, Сенатът първоначално изпратил претора Марк Антоний Оратор и през 102 пр.н.е. в провинция Киликия. Той ликвидирал основните пиратски пристанища и крепости /счита се че издигането на Зеникет се дължи именно на вакуума, който се образувал на мястото на отстраняването на старите главатари/. Сенатът гласувал морски триумф в негова чест, но пък пиратите го унизили като няколко години по-късно пленили дъщеря му Антония в Италия, заставяйки го да плати откуп за нея.

    През 92 г. пр. н. е. тогавашният наместник на Киликия /а впоследствие и победилият в гражданската война с популарите/ Луций Корнелий Сула водел сухопътни битки с киликийските разбойници и пирати. Основните му задачи били обаче да не допусне експанзията на арменския цар Тигран и понтийския цар Митридат в Мала Азия, така че пиратите бързо били оставени на мира.

    През 78 г. пр. н. е., след неуспеха на Долабела и Верес, за да се пресече пиратството в Източното Средиземноморие, Сенатът изпратил в Киликия Публий Сервилий Вация. Вация водел няколко кампании за периода 78-75 г. пр. н. е. В поредица от кървави сражения с пиратите, той унищожил флотата им и разрушил повечето крепости по крайбрежието на Киликия, Памфилия и Ликия. Зеникет бил обсаден в столицата Олимп, където се самоубил, подпалвайки двореца си. Вация проникнал и в страната на исаврите в планината Тавър и превзел главните им крепости Ороанда и Исавра. Заслугите му били почетени с триумф, а той получил прякора ‚Исаврийски‘.

    По това време краткотраен досег с пиратите имал и Юлий Цезар, чийто кораб бил пленен недалеч от Родос, закъдето последният пътувал, за да учи ораторско майсторство. Цезар запазил хладнокръвие и дори сам се оценил на стойност от 50 таланта. След близо месец откупът бил събран, а освободеният младеж още тогава показал, че в него се крие бъдещ военачалник като самостоятелно организирал наказателна експедиция, която сварила пиратите в убежището им напълно неподготвени. Главатарите били разпънати на кръст, като Цезар милостиво позволил преди това да им бъдат прерязани гърлата, тъй като пиратите се държали добре с него по време на пленничеството му.


    Въпреки успехите на Вация пиратското гнездо по-скоро било разорено, отколкото унищожено. Повечето спасили се корсари се преместили на остров Крит. Разбойниците предприемали още по-дръзки атаки срещу римските кораби и градове, даже пленили двама претора в Италия със свитата и ликторите им – унижение, което не могло да остане ненаказано.

    Плутарх пише за омразата, с която киликийските пирати преследвали римляните: „Щом пиратите узнаели, че между пленниците се намира римски гражданин, те се престрували на ужасени, биели се в гърдите и се хвърляли в краката на пленника. Най-верноподанически го молели за прошка. Други му нахлузвали обувки и го обличали в широка римска тога, за да вижда всеки кой е той. След гаври от подобен род го молели да стъпи на стълба, която слизала до водата, и оттам свободен и необезпокояван да напусне борда. Ако пленникът откажел, със сила го изтиквали през стълбата в морето.“

    През 75 г. пр. н. е. за борба с пиратите бил изпратен синът на Марк Антоний Оратор – Марк Антоний /наречен по-късно подигравателно Критски/. Последният бил и баща на триумвира Марк Антоний. Кретик получил империум /върховна власт/, за да очисти Средиземно море от пиратите и да гарантира доставките на войска и провизии за армията на Лукул, който по това време водел третата война срещу Митридат в Мала Азия. Действията на Марк Антоний обаче не били успешни, за което роля изиграно вроденото му сребролюбие и желанието да облагодетелства най-вече себе си. Разграбвайки гръцките провинции, той принудил жителите на о-в Крит да повикат на помощ пиратите. Флотата на Антоний била разбита през 71 г. пр. н. е. близо до Крит, а самият той бил пленен и скоро умрял в заточение.

    Изправено пред безнаказано ширещото се пиратство, което спряло доставките на хляб в Рим и предизвикало бунтове сред населението, римското правителство приело през 67 г. пр. н. е. закон на Габиний, според който за борбата с пиратите трябвало да се гарантират специални правомощия и власт. За този пост бил избран за три години намиращият се тогава в апогея на своята слава приятел на Габиний – Гней Помпей Велики. Той получил за три години неограничена власт по цялото крайбрежие на Средиземно море от Херкулесовите стълбове на Запад до бреговете на Черно море на Изток. Всички васални царе и правители, трябвало да оказват всяческо съдействие на Помпей, а самият той, освен предоставените му парични средства и вооински контингенти, имал правото да набере необходимата му армия и флота. В крайна сметка експедицията включвала около 500 либурни, 120 000 войника и 5 000 конника. Помпей поучен от грешките на предшествениците си и изработил ясен план за елиминиране на пиратството във всеки ъгъл на Средиземно море, което разделил на 13 сектора.



    Първоначално започнал едновременното ликвидиране на пиратските флотилии и крепости в Западната половина. За всеки участък назначил легат със съответното количество флота и войници, които да пазят крайбрежните градове и активно да преследват и унищожават пиратите. Самият той начело на 60 кораба заел позиция между Италия, Сардиния и Сицилия, където причаквал измъкналите се от капана разбойници. В резултат на тази умела операция за 40 дена Западното Средиземноморие било освободено тях.

    След кратка почивка, Помпей се насочил на изток. Там за същия период постигнал аналогичен резултат. Пиратите, които в началото на кампанията на Помпей, смятайки че си имат работата със средностатистически римски генерал даже планирали да го заловят, виждайки скоростта и решителността с която той действа отказали да се бият с него в открито море и се укрили в крепостите си. Легионите на Помпей щурмували пиратските бази, а флотата не им давала възможност да избягат. Нещо повече, когато Помпей помилвал няколко предали се пиратски главатари, конфискувайки само корабите им, това станало сигнал и за по-голямата част от страшните доскоро разбойници да молят за пощада. Тези, които обаче отказвали да се предадат били разпъвани на кръст. Остатъците от свободолюбивите пиратски ескадри се укрили в Киликия и решили да се бият до край. Близо до столицата – Корацезий флотата им била разгромена от римляните. След това почти всички бастиони се предали на милостта на победителя. Като развносметка: 20 000 пирати били пленени, а 10 000 – загинали. Били конфискувани близо 400 кораба, оръжие и плячка. Освободено било и голямо число пленници. След като екзекутирал най-непримиримите врагове на римляните сред пиратите, Помпей поселил разоръжените разбойници по опустошените от тях крайбрежия на Ликия и Киликия.

    В Рим снабдяването с хляб и необходими продукти било възстановено, а авторитетът на Помпей сред народа и аристокрацията бил недостижим. Така за близо три месеца пиратството било елиминирано, което се дължало най-вече на грамотното разпределение на силите и добрата координация в което проличал организаторския талант на Помпей издигайки го до ранга на най-популярния военачалник в Рим. Сенатът му гласувал безпрецедентното правомощие да довърши кампанията срещу Митридат в Азия, да води война и сключва мир по свое усмотрение и да командва всички войски, намиращи се извън Италия , а Помпей покрай уреждането на малоазиатските дела покорил Сирия, Финикия и Юдея.

    Секст Помпей и пиратите

    След убийството на Цезар през 44-та година, Римската империя била отслабена от вътрешните борби за власт и пиратите използвали този шанс. В разгара на гражданската война между цезарианците /Марк Антоний и Октавиан Август/ и републиканците /водени от Брут и Касий/, последният оцелял син на Гней Помпей – Секст завладял Сицилия. Проявеното навремето от баща му милосърдие сега докарало под знамето му множество бивши пирати и техните синове. Но най-голямата част от екипажите му съставяли избягали роби, на които той обещал свобода. Парадоксално, но синът на победителя на пиратите станал пиратски предводител начело на могъща флота. С тази флота той завладял Сицилия, Сардиния и Корсика и блокирал морските пътища за Рим, нарушавайки доставките на жито от Египет. Това принудило Октавиан, приемникът на Цезар и по-късно император Август, да сключи със Секст Помпей през 39 година пр.н.е. мирен договор. Този договор преди всичко гарантирал на Секст Помпей Сицилия, Сардиния и Корсика и давал амнистия за всичките му последователи. От своя страна той се задължил да не приема повече избягали роби и да доставя на Рим зърнени храни. Но скоро Помпей нарушил мирния договор – оплячкосал търговските кораби превозващи жито, което предизвикало гладни бунтове в Рим. За разправа с пирата бил изпратен талантливият военачалник Агрипа, който реорганизирал флотата си за борба с либурните на Секст. Сред техническите нововъведения бил и харпаксът - изстрелван с балиста харпун, който се забивал в борда на вражеският кораб, който след това бил придърпван и щурмуван. Въпреки, че на няколко пъти метежникът успял да нанесе поражения на флотата Агрипа, най-накрая при Навлох през 36 г. пр. н. е. силите му били разгромени, тъй като на много от бившите роби била обещана амнистия и те не влезли в сражение. Впоследствие обаче близо 30 000 от предалите се роби били заловени и върнати на предишните им господари, а тези, чийто господар не бил установен били екзекутирани. Секст избягал в Мала Азия, но скоро бил умъртвен.
    С това широкомащабното пиратство в Средиземно море приключило. Разбира се в някои негови части римските наместници спорадично предприемали лов на морски разбойници, но до идването на германите, вече никой не смеел да оспори господството на римляните в така нареченото от тях Mare Nostrum /Наше море/.
    Last edited by Last roman; 22-09-2014, 13:35.
    sigpic

    #2
    Оставам с впечатление, че не са точно пирати, а по-скоро цели държави, водещи грабителски морски войни. Римляните са правели същото, но и по суша и в по-големи мащаби.


    thorn

    Средновековните църкви в България

    Comment


      #3
      Сега като се замисля, май е оправдана доста близка аналогия с по-късното берберийско пиратство.


      thorn

      Средновековните църкви в България

      Comment


        #4
        за държави трудно можем да говорим поради разнородния характер на членовете на това общество. Аз бих ги нарекъл по-скоро пиратски корпорации. Разбира се някои илирийските племена, критяните, самосците и пр. практикували традиционно пиратство от памтивека.
        sigpic

        Comment


          #5
          Точно като барбарийските бейства в Северна Африка.

          Интересно защо се акцентира на киликийското, а не на критското пиратство. Критските градове явно са играели ролята на едни истински аналози на Алжир, Тунис и Триполи за своето време.

          Попаднах на много интересна статия именно за критското пиратство през елинизма.



          thorn

          Средновековните църкви в България

          Comment


            #6
            Хаджидаки Э.
            КРИТСКОЕ ЭЛЛИНИСТИЧЕСКОЕ ПИРАТСТВО.

            Текст приводится по изданию: Вестник древней истории. 1992 г. ¹ 2. С. 154—161. Перевод А. И. Иванчика.
            Используется греческий шрифт.

            Каждый, кто посещал Крит, сочтет его суровым краем, и этот остров всегда был таким. Его жители издавна занимались мореплаванием, причем многие из них были пиратами. Сведения о пиратстве появляются начиная со времен Гомера, хотя высшего развития оно достигло в эллинистический период1. Однако многие вопросы, связанные с пиратством, остаются еще не выясненными, хотя данная тема очень важна для каждого, кто занимается историей эллинистического Крита. Пиратство, как кажется, было одним из главных источников процветания острова, что отражает социальные и экономические условия той эпохи2.
            История критского пиратства восходит еще к среднему и позднему бронзовому веку, когда крито-микенская морская экспансия привела к основанию по меньшей мере 54 поселений на Востоке, вплоть до Вавилонии, и достигла Египта на юге и Сицилии и Италии на западе3.
            Очерк истории эллинистического пиратства. Доисторические представления и традиции не вымирали в течение веков, и вплоть до эллинистического или более позднего времени на Крите оставалось минойское население, еще говорившее на негреческом языке4. Крит был островом, сохранившим древние обычаи и легенды, и его население всегда отличалось от остальных греков. Это были простые и гордые люди, свободолюбивые воины-горцы и отважные моряки, по-особому чувствовавшие море, скорее не из любви к нему, а по необходимости, поскольку оно было главным источником их средств к существованию. В эпоху Полибия они считались непревзойденными в набегах, засадах и ночных нападениях, а остров славился алчностью и богатством его жителей (Polyb. 4. 8). Как писал Э. Бевен, «критяне были рождены для сражений, горных засад и скрытых нападений. Когда они не воевали у себя дома, то отправлялись воевать за границу, нанимаясь на службу к иностранным царям»5. Действия пиратов в Восточном Средиземноморье возобновились в конце IV в. до н. э., после ослабления афинского флота, господствовавшего на море в течение почти 150 лет. Соперничество между греческими городами, возвышение Македонии и использование македонцами наемников, которые часто были пиратами, сделали Эгеиду беззащитной перед пиратскими набегами. На востоке они совершались этолийцами (Polyb. 4. 3)6, жителями островов Милонеса (Aeschin. 2. 72; Strabo. IX. 5. 14) и Скиафоса (App. Mithr. 94), тирренами (Strabo. X. 4. 9; VI. 2. 67) и киликийцами (Plut. Pomp. 24. 1). Как кажется, тиррены занимали главное место среди морских разбойников в конце IV — начале III в. до н. э.7, а затем эта роль перешла к критянам.
            с. 155 Хотя античные тексты упоминают лишь небольшое количество названий специфически пиратских городов (Аллария на Западном Крите8 и Гиерапитна9), в них нет недостатка в свидетельствах о критском пиратстве. Такие авторы, как Полибий (4. 8; 6. 46; 8. 21), Страбон (Х. 4; 9—10) и Плутарх (Pomp. 29. 1), сообщают о набегах критян, которые, кажется, были весьма успешны в течение III и II веков до н. э.
            Надпись с острова Фера, датирующаяся, видимо, 260 г. до н. э., сообщает, что пираты из Алларии на Западном Крите напали на остров, однако египтяне, под влиянием которых он находился, отбили его с помощью местных жителей10.
            Декрет с острова Аморгоса, относящийся к III в. до н. э., поставлен в честь двух людей, оказавших помощь общине во время набега пиратов из Этолии или Крита11. Видимо, этолийцы и критяне сотрудничали во время своих пиратских набегов и, возможно, пользовались гаванями друг друга12. Надпись 217/216 г. до н. э. сообщает о некоем пирате Букрисе, который ради выкупа увез на Крит афинских граждан. Позже кидонийский полководец Евмарид спас других афинян от этолийских пиратов, заплатив за пленных 20 талантов13, что было весьма выгодно для работорговцев. Афиняне почтили этой надписью Евмарида за оказанные им услуги, а также за посредничество в поддержании хороших отношений со всеми обитателями Крита, что позволило предупредить последующие крито-этолийские набеги. Слова «хорошие отношения со всеми обитателями Крита» появляются в тексте надписи дважды. Это заставляет предположить, что все критяне заключили по этому поводу соглашение с Афинами.
            «Пиратство не только не было прекращено, но им активно занимались под покровительством властей греческих городов»14. Возможно, именно поэтому в античных источниках упоминаются лишь немногие специфически пиратские города. Пиратство, очевидно, было всеобщим занятием на эллинистическом Крите, и отдельные союзы, которые греческий мир пытался заключать с каждым критским городом-государством, являются лишним тому свидетельством.
            Основания для такого заключения дает договор между малоазийским Милетом и критскими городами, датирующийся 293—260 гг. до н. э. и запрещающий покупку его граждан и рабов. В декрете названо 28 критских государств, среди которых все ведущие полисы острова, такие, как Кносс, Фест и Гортина, а также союзники каждого из них15. Города-государства Крита были независимы и вели постоянные войны друг с другом, так что от пиратских нападений их мог защитить лишь одновременный союз с ними всеми. Нет никаких сомнений в том, что Фаласарна, Кносс, Кидония, Гиерапитна, Олус, Гортина, Фест и Итан — называем для примера лишь немногие города — принадлежали к числу тех государств, которые одобряли подобные варварские акции.


            thorn

            Средновековните църкви в България

            Comment


              #7
              Родос, также как Милет и Афины, заключал союзы с разными критскими государствами для обеспечения свободы торговли. Во II—I вв. до н. э. он пытался контролировать Средиземноморье, играя роль сторожевого пса римлян, провозглашая свободу морей и пытаясь уничтожить пиратство (Strabo. XIV. 2. 5)16. В 220 г. до н. э. Родос заключил союз с Кноссом (Polyb. 4. 53; Diod. 20. 8), а около 200 г. — с Гиерапитной17. Надпись, содержащая договор с. 156 Родоса с Гиерапитной, чрезвычайно важна по четырем причинам. Во-первых, она подразумевает, что граждане Гиерапитны участвовали в пиратских набегах, во-вторых, сообщает о существовании пиратских баз на острове. Далее, надпись содержит условия, которых город был обязан придерживаться, и, наконец, упоминает о наборе критских наемников18, которые служили для Крита вторым крупным источником доходов.
              Наемническая служба критян и их прекрасное владение военным делом были подробно изучены в главе о пиратстве и наемничестве уже упоминавшейся книги Уиллетса19.
              Так, в 171 г. до н. э. Фаласарна и Кносс послали 3 000 наемников под командованием Суса Фаласарнского и Силла Кносского на помощь Персею (Liv. XLII. 51. 7). Сообщение Полибия о том (5. 63—65), что некий командир и вербовщик наемников по имени Кнопий из Алларии был никем не превзойден, является лишним свидетельством той высокой репутации, которой пользовались критские наемники в эллинистическом мире.
              Уиллетс доказывает, что наемники практически полностью набирались из граждан, владеющих собственным оружием20, они, следовательно, были достаточно обеспеченными людьми. Откуда появлялась эта состоятельность, при том, что тысячи наемников могли отправляться на чужбину, оставляя свои города незащищенными? Крит был гористым и лесистым островом, и немногочисленные долины между горами могли обеспечить пропитанием лишь местное население. Критская экономика базировалась на аристократическом землевладении и оставалась по преимуществу земледельческой, «с неразвитыми формами ремесла и торговли… причем земля продолжала принадлежать относительно небольшому числу семей…, а мелкое землевладение никогда не имело возможностей для развития»21. На острове было достаточное количество продовольствия и дерева для кораблестроения, однако многие другие виды сырья, такие, как медь, было необходимо ввозить.
              Видимо, в течение первых 150 лет эллинистического периода благодаря пиратству, работорговле, денежным выкупам и наемничеству Крит получал значительную часть доходов всего Средиземноморья. В III в. до н. э. остров был настолько богат, что был способен не только посылать наемников на чужбину, но и вести напряженные войны дома, не нанося особого ущерба своей экономике. Этим временем датируются большие монетные клады, найденные по всему острову. Так, например, в октябре 1987 г. В. Ниниу из Археологического музея г. Ханья во время раскопок небольшого эллинистического сельского храма неподалеку от Сугии на северо-западном побережье острова обнаружила 30 серебряных монет в прекрасном состоянии, датирующихся III в. до н. э.


              thorn

              Средновековните църкви в България

              Comment


                #8
                Вскоре после 150 г. до н. э. Крит был вынужден разделить свои огромные доходы с Киликией на юго-восточном побережье Малой Азии, которая стала вторым бичом Средиземноморья и фактически превзошла Крит в пиратских акциях и набегах. Скалистое побережье Киликии, так же как и критское, было идеально приспособлено для нападений из засад (Strabo. XIV. 5. 6).
                Античные тексты свидетельствуют о том, что между Киликией и Критом существовали контакты и сотрудничество (App. Mithr.; Dio Cass. 36. 23; 36. 18). Ормерод пишет, что киликийцы «повсюду имели укрепленные базы и маяки и совершали свои набеги в разных направлениях»22, но мне кажется более вероятным, что эти пираты пользовались для своих операций критскими гаванями и, возможно, делились с критянами добычей. Плутарх
                с. 157

                Топографическая карта Фаласарны.
                с. 158 говорит, что Крит был вторым после Киликии центром пиратства (Plut. Pomp. 29. 1), а римляне обвиняли критян в помощи пиратам и царю Митридату (App. Sic. 6; Liv. Ep. 97). Эти обвинения повлекли за собой войну Крита с Римом в 71 г. до н. э., во время которой римляне потерпели унизительное поражение от кидонийского полководца Ластена и критских пиратов у побережья Крита неподалеку от Кидонии (Flor. 3. 7; Diod. 40. 1). В результате римляне потребовали выдачи Ластена и всех кораблей, имеющих более 4 весел, 4 000 талантов и возвращения римских пленных23. Конечно, ни один уважающий себя критский воин или пират никогда бы не согласился на эти требования!
                В 67 г. до н. э. римский полководец Квинт Цецилий Метелл отправился на Крит, видимо, переправившись из Гития на южном побережье Пелопоннеса в гавань Кисамы, поскольку это лучший и кратчайший путь для нападения на Кидонию24. Метелл разрушил Кидонию и другие пиратские крепости с крайней жестокостью25 и продолжил покорение всего острова. В том же году Помпей Великий разрушил все киликийские гавани. Так кончились годы свирепого пиратства в Средиземноморье.
                Видимо, географическое положение Крита, его скалистые берега, идеально приспособленные для пиратских укрытий, и гавани, укрытые за мысами, способствовали успеху пиратских набегов критян. К сожалению, порты и приморские города этих великих мореходов были в основном разрушены римлянами, венецианцами и турками, так что лишь небольшие фрагменты стен и фундаменты сохранились до наших дней как свидетельства их былого величия. Эллинистические порты Гиерапитны, Кносса и Кидонии застроены современными портовыми сооружениями. В гаванях Феста и Гортины — Матале и Комме на южном побережье Крита найдено немногое. В Матале сохранился лишь единственный корабельный эллинг и ряд кнехтов26, а в Комме до сих пор найдены лишь портовые сооружения минойской эпохи27. Конечно, существовали и другие менее значительные порты, такие как Олус, Итан и Аллария, но их портовые сооружения скорее находятся под водой или еще не обнаружены.
                В течение последних 2 000 лет остров Крит, лежащий неподалеку от афро-эгейского тектонического разлома, претерпел ряд геологических изменений, в результате которых его западная часть поднялась, а восточная опустилась28. Таким образом, руины Итаны оказались на глубине 2 м под водой, а в порте Кисамы римский мол находится на 5 м выше уровня моря. Эти геологические изменения стали причиной хорошей сохранности древней гавани в Фаласарне, городе на западной оконечности Крита, снабдившего в 171 г. до н. э. царя Персея наемниками и пиратами (Liv. XLII. 51. 7). В настоящее время гавань находится в 100 м от моря и на 6,6 м выше его уровня. Этот город должен рассматриваться как главный археологический источник по критскому мореходству в эллинистическую эпоху. В результате раскопок, начатых в 1986 г.29, обнаружено несколько хорошо сохранившихся сооружений. Все они были покрыты отложениями, образовавшимися в результате действия цунами и многовековой эрозии склонов более высоких холмов. Город никогда не заселялся после того, как был разрушен в середине I в. до н. э., так что оставшиеся нетронутыми стены и оборонительные сооружения сохранились на высоту 5—6 м. Хотя раскопки в
                с. 159

                Остатки резервуара для воды, выдолбленного в скале.



                Линия укреплений.
                с. 160 Фаласарне пока находятся на предварительной стадии, они уже дают новую информацию об античном портовом строительстве, размерах критских пиратских судов, поддержки пиратства государством и о римском военном деле.
                В Фаласарне была тщательно и искусно сооруженная искусственная гавань, хорошо спрятанная за крутыми утесами и привлекшая внимание таких географов, как Скилак, Дионисий Каллифонт и автор анонимного перипла (Stadiasmus Maris Magni)30. Они называют гавань λιμὴν κλειστός. Эти слова означают, что портовые сооружения были обнесены укреплениями внутри городских стен31. Раскопки и разведки показали, что военный порт имел размеры лишь 100 × 100 м, однако был защищен по меньшей мере четырьмя башнями и связанными с ними оборонительными стенами. Узкий искусственно созданный канал длиной 120 м соединял порт с морем (рис. 1). Мощные башни и стены, исследованные к настоящему времени, а также остатки храмов, общественных зданий и других крупных укреплений, которые сейчас виднеются на поверхности, выдаваясь из зарослей кустарника, дают ясное представление о проведенной здесь сложной работе (рис. 2—4). Проведение такой работы мог позволить себе лишь богатый народ, обладающий большими ресурсами рабочей силы. В Фаласарне немного природных богатств, и ее доходы должны были в основном поступать от пиратства, наемничества и работорговли. Другим источником доходов мог быть вывоз камня, как предположил А. Лоуренс32. Сообщения о потерпевших кораблекрушение в бухте кораблях с грузом обработанного камня подтверждают эту точку зрения.
                Поскольку все признаки жизни на поселении исчезают после I в. до н. э., можно предположить, что порт Фаласарны был среди первых городов, на которые напали римляне во время своего похода через Крит в 67 г. до н. э.33. Археологические свидетельства римского разгрома обнаружены в главном входном канале гавани Фаласарны. Раскоп 1987 г. показал, что вход в гавань был полностью перекрыт большими прямоугольными каменными блоками, очевидно, первоначально принадлежавшими ближайшему волнолому34. Тот же метод был использован Сципионом при осаде Карфагена для блокировки входа в его гавань (App. Sic. 8. 121), причем и там обнаружены аналогичные археологические свидетельства этого35.
                Порт Фаласарны в настоящее время находится на расстоянии 100 м от моря и высоте ок. 6,6 м над его уровнем из-за поднятия западной части Крита. Однако в конце IV в. до н. э., когда он был построен, глубина гавани составляла около 1,0—1,2 м. Следующий из этого факта вывод, что пиратские суда в эллинистическую эпоху были небольшими по размеру, с неглубокой осадкой, не является неожиданным. Согласно Л. Кассону, любимыми типами пиратских судов были гемиолия и миопарон36. Это легкие и быстрые галеры с двумя скамьями для гребцов, ходившие и под парусом, и на веслах со скоростью до 5 узлов, однако размер и внешний вид этих судов неизвестен. Известно также, что основную часть пиратских кораблей Митридата составляли, видимо, дикроты (биремы), другой вид двухрядных судов (App. Mithr. 17).

                Ни один источник не сможет нам дать больше сведений о характере этих судов, чем с. 161 будущие раскопки Фаласарны. Даже если мы не будем достаточно удачливы, чтобы найти остатки самих военных кораблей, которые могли затонуть в гавани и сохраниться в иле, размеры эллингов, кажется, находящихся поблизости, и других сооружений дадут нам представление об их размерах. Картина, возникающая в результате нынешних раскопок, показывает, что пиратство поддерживалось и поощрялось государством, которое возводило военные сооружения, делавшие его возможным. В течение трех веков, когда критские пираты терроризировали Средиземноморье, они построили прекрасные гавани, суда и города, которые не мог сокрушить даже большой родосский флот. Они продолжали традиции мореходства, начатые минойским флотом и сохраняющиеся вплоть до нашего времени.

                Южная башня укреплений гавани.
                стр.
                Система Orphus: Выделите орфографическую ошибку мышью и нажмите Ctrl+Enter. Сделаем язык чище!
                для печати
                A–
                A
                A+
                ПЕРЕНОС

                T0
                T1
                T2
                T3
                T4
                T5
                ПРИМЕЧАНИЯ

                1Главные работы о критском пиратстве: Ormerod H. A. Piracy in the Ancient World. Liverpool, 1924; Willetts R. F. Aristocratic Life in Ancient Crete. L, 1955; Spyridakis S. Itanos and Hellenistic Crete. Berkeley, 1970; Brulé P. La piraterie crétoise hellénistique. P., 1978.
                2Rostovtzeff M. The Social and Economic History of the Hellenistic World. Oxf., 1941. P. 199, 201—204, 607—610, 782—785.
                3О минойской морской торговле и плаваниях см.: Hutchinson R. W. Prehistoric Crete. L., 1962. P. 102—115; Μυλονάς Γ. Πολύκρυσοι Μυκῆναι. Αθῆνα, 1983. P. 64—69; Malamat A. Syro-Palestinian Destination in Mari Tin Inventory // Israel Exploration Journal. 1971. 21. P. 30—38; Vermeule E. Greece in the Bronze Age. Chicago, 1964. P. 254—258; Sayce A. H. Crete in Babylonian and Old Testament Texts // Essays in Aegean Archaeology / Ed. S. Casson. Oxf., 1927. P. 107—110; Childe G. The Minoan Influence on the Danubian Bronze Age // Ibid. P. 1—4; Pendlebury D. J. S. The Archeology of Crete. L., 1939. P. 172—175, 258 f., 286 f.; Platon N. Zakros: The Discovery of a Lost Palace in Ancient Crete. N. Y., 1971. P. 240—246.
                4Hutchinson. Op. cit. P. 23.
                5Bevan E. R. The House of Seleucus. L., 1902. V. 2. P. 286.
                6Syll.3 P. 520, 521; Tod. GHI. II. P. 178.
                7Ormerod. Op. cit. P. 127.
                8ICr. II. ¹ 1. P. 1—5.
                9Syll.3 P. 581.
                10IG XII, 3. 291; XII, 3. 328.
                11Syll.3 P. 521; Tod. GHI. II. ¹ 186.
                12Rostovtzeff. Op. cit. P. 199.
                13IG. II2. 844.
                14Willetts R. F. Everyday Life in Ancient Crete. L., 1969. P. 112.
                15ICr. I. ¹ 8. P. 60, ¹ 6.
                16ICr. III. P. 31—36. ¹ 3A.
                17ICr. II. ¹ 8. P. 60, ¹ 6. Родос оказался не в состоянии подчинить себе непокорных критян, и в 168 г. до н. э. предпринял еще одну попытку заключить договор. Однако в 155 г. до н. э. вспыхнула война, причем критские набеги столь удачны, что Родос был вынужден просить Рим вмешаться, чтобы положить этому конец.
                18ICr. ¹ 8. P. 60. ¹ 6.
                19Willetts. Aristocratic Life… P. 241—248; cf.: Strabo. X. 4. 10. Ormerod. Op. cit. P. 145—147; Griffith G. I. The Mercenaries of the Hellenistic World. Cambr., 1935. P. 234—235, 245; Bevan. Op. cit. V. 2. P. 218, 286.
                20Willetts. Aristocratic Life… P. 248.
                21Ibid. P. 177.
                22Ormerod. Op. cit. P. 223.
                23Frost F. The Last days of Phalasarna // Ancient History Bulletin. 1989. 3. 1. P. 2.
                24Sanders I. Roman Crete. Wilts, 1982. P. 3.
                25Diod. 40. 1; App. Sic. 6. 3; Plut. Pomp. 29. 1; Frost. Op. cit. P. 2.
                26Blackman D. J. The neosoikos ai Matala // Proc. 3d Cretological Congress, 1971. 1973. P. 14—21.
                27Shaw J. Excavations at Kommos (Crete) during 1984—1985 // Hesperia. 1986. 55. P. 219—269.
                28Pirazzoli P., Thommeret J., Thommeret Y., Laborel J., Montagnoni L. Crustal Block Movements from the Holocene Shorelines: Crete and Antikythera (Greece) // Tectonophys. 1982. 86. P. 27—43.
                29Hajidaki E. Preliminary Report of Excavations at the Harbor of Phalasarna in West Crete // AJA. 1988. 92. P. 463—479.
                30Scylax. 47; Dionys. Kalliph. 118; Stadiasmus. 336.
                31О значении термина см.: Lehmann-Hartleben K. Die antiken Hafenlagen des Mittelmeeres // Klio. 1923. Beiheft 14. S. 67—74.
                32Lawrence A. Greek Aims in Fortification. Oxf., 1979. P. 395, 438.
                33Frost. Op. cit. P. 2.
                34Hadjidaki. Op. cit. P. 475—476. Fig. 20.
                35Проф. Д. Эссе (D. Esse) из Восточного Института Чикагского университета, участвовавший в исследовании торгового порта Карфагена, сообщил мне, что римляне систематично, до основания, разбирали стены пунийского мола и использовали их камни для блокировки входа в гавань.
                36Casson L. Ships and Seamanship in the Ancient World. Princeton, 1971.


                thorn

                Средновековните църкви в България

                Comment


                  #9
                  Много благодаря за статията. Иначе в обзора си акцентирах по-скоро на взаимоотношенията на Рим с пиратите.
                  sigpic

                  Comment

                  Working...
                  X