Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Таутън, 29 март 1461 г.

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    Таутън, 29 март 1461 г.

    Преди три седмици попаднах на статия посветена на първото сражение на територията на Великобритания с доказано използване на огнестрелно оръжие. А именно битката при Таутън от 1461 г. Става въпрос за два фрагмента от цеви с калибър около 20 мм, изработени от бронз с различен химически състав и оловен куршум с желязна сърцевина. Въпросните отливки са с много ниско качество – имат шупли, всмукнатини и други леярски дефекти. Поради което и оръжията са експлоадирали след един или няколко изстрела. Всъщност за подобни проблеми има писмени сведения на очевидец от едно малко по-ранно сражение през същата година. Изводът бе, че на този начален етап от развитието си в Англия, огнестрелните оръжия имат чисто психологически ефект.

    До тук нищо необичайно, по-интересно за мен бе твърдението, че въпросното сражение се счита за най-кръвопролитната битка водена някога на територията на Великобритания в цялата и история. Не открих никакви материали в българския нет посветени на тази битка, което ме амбицира да прочета няколко статии от различни английски автори. Ще се опитам да ви разкажа за това сражение, като се надявам да ви бъде интересно. Не съм сигурен дали във форума съществува тема посветена на династичния конфликт между домовете на Ланкастър и Йорк (по-известен с името наложило се през XIX век „Войната на розите”). За това ще започна със завръщането на Йоркските лидери през 1460 г. и сраженията предшестващи битката при Таутън.

    Last edited by Francis Drake; 22-12-2010, 21:51.

    #2
    Втори етап на династичния конфликт

    През юни 1460 г. Ричард Невил, ърл на Уоруик начело на отряд от 2000 воини дебаркира в Сандуич, а на 2 юли с подкрепата на отрядите на баща си (ърл на Солзбъри) и кентския капитан Робърт Хорн влиза в Лондон. Последва битка при Нортхямптън, в която Уоруик побеждава. Хъмфри Стафърд, дук на Бъкингам е убит, както и около 300 Ланкастърци, а нещастния и слабоумен крал Хенри VI отново е пленен.

    На 10 октомври 1460 г. Ричард Йоркски се връща в Англия и обявява претенциите си за трона. Бързо е съставен и одобрен от парламента т.н. Act of Settlement (или Act of Accordance) според, който за престолонаследник е обявен Ричард Плантагенет, дук на Йорк. Освен Лондон, Йоркистите контролират югоизточна Англия и по-голямата част от Мидландс, а Ланкастърците са силни в Уелс, югозападна и северна Англия.

    Кралицата категорично отказва да приеме промяната, оставяща без права пет годишния и син Едуард и събира армия от привърженици и наемници на север. Най-големия син на Ричард - Едуард е изпратен с армия в Уелс. Дукът на Йорк и шуреят му Солзбъри преследвайки кралица Маргарет достигат замъка Сандал в близост до Уейкфийлд, където прекарват Коледа.

    На 30 декември 1460 г. Ричард Йоркски извежда частите си (5000-6000 души) от замъка срещу значително по-голяма армия Ланкастърци под ръководството на Хенри Бофърт, дук на Съмърсет. В последващата битка Ричард Плантагенет е убит, вторият му син Едмънд, ърл на Рътленд е пленен и заклан от барон Джон Клифърд, а Ричард Невил, ърл на Солзбъри e заловен на следващия ден и екзекутиран. По заповед на кралица Маргарет дьо Анжу, главите на тримата украсяват барбакана пазещ главната порта на Йорк (Micklegate Bar).

    Осемнадесетгодишния Едуард, ърл на Марч е в Шрюсбъри, когато научава за смърта на баща си и скоро се проявява, като надежден командир. Узнавайки за придвижването на Ланкастърска армия водена от ърла на Уилтшър и ърла на Пемброук, Едуард ги пресреща за да предотврати обединяването им с дук Съмърсет. При Мортимър Крос на 2 февруари 1461 г. Ланкастърците са разбити, като между загиналите е и Оуен Тюдор.

    Междувременно армията на Маргарет дьо Анжу се отправя на юг и достига Данстъбъл на 16 февруари. Ричард Невил, ърл на Уоруик напуска Лондон начело на армия събрана от югоизточна Англия, като взема със себе си крал Хенри VI и настъпва срещу силите на кралицата. На 17 феруари 1461 г. при Сейнт Олбънс самоуверения Уоруик получава неприятен урок. Поради зле организирано разузнаване, сведенията за разположението на противника са остарели. Разтеглената и неправилно ориентирана защитна позиция на Йорките изненадващо е атакувана по фланг от армията на дук Съмърсет. Уоруик не успява да прегрупира частите си, когато елитен отряд под командването Андрю Тролъп се врязва в тила му. След кратък и яростен бой, по-голямата част от Йоркистите заедно Уоруик организирано се оттегля на запад.

    При преследването, крал Хенри е освободен от Ланкастърците, а прерогативите му възстановени. Поради колебливостта на краля и липса на обсадни машини или артилерия, роялистите губят ценно време в безплодни преговори с Лорд-мера на Лондон, който не допуска армията им в града. По същото време Едуард и Уоруик обединяват силите си край Оксфорд и се отправят към столицата. На 26 февруари армията на крал Хенри започва да се оттегля, като заема дефанзивна позиция на север от река Еър.

    Уоруик, макар и посредствен пълководец е проницателен политик и умел дипломат, неприлично богат и учудващо популярен сред простолюдието. За дълъг период той е негласния лидер на Йоркистите и под негово ръководство, декларациите за вярност към добрия крал Хенри и борба със злите му съветници са изоставени. На 4 март 1461 г. в Уестминстърското абатство, Едуард Плантагенет, ърл на Марч е провъзгласен за крал Едуард IV, а по-възрастният му братовчед придобива прозвището The Kingmaker.
    Last edited by Francis Drake; 22-12-2010, 21:19.

    Comment


      #3
      Прелюдия към битката

      Едуард е възторжено приет от жителите на Лондон, но за да утвърди власта си в страната, младият крал се нуждае от категорична и съкрушителна победа над противника. Същото е очевидно и за кралица Маргарет и Ланкъстърските командири, така и двете страни призовават съюзниците и привържениците си, към извънредни усилия за набиране на максимален брой воини за предстоящото сражение.

      По заповед на крал Едуард, на 5 март 1461 г. Джон Моубри, дук на Норфолк напуска Лондон за да рекрутира воини от източните графства. След няколко дни Уоруик е изпратен със същата мисия в Мидландс. На 11 март вуйчото на краля (и чичо на Уоруик) - Уилям Невил, барон дьо Fauconberg потегля на север със силен авангард (Fauconberg, Faucomberge, среща се и като Falconbridge, а в руски текстове Фоканберг. Така и не можах да разбра как точно, трябва да се произнася. Норманската фамилия, от която произлиза родоначалника на титлата е Fauquembergues – Фукомберге на съвременен френски). Крал Едуард с основната армия, подсилена с много попълнения от Лондон и голям отряд от Кент воден от капитан Робърт Хорн, го последва два дни по-късно.
      На 27 май при замъка Понтифракт, Йоркските сили се обединяват, без изостаналия корпус на дук Норфолк.

      Според повечето източници, крал Хенри, кралица Маргарет и синът им принц Едуард остават в Йорк, а армията водена от 24 годишния Хенри Бофърт, дук на Съмърсет заема позиции по хълмовете между селата Таутън и Сакстън на 12 мили (19.3 км) югозападно от Йорк. Освен попълнения от всички краища на Англия, в лагера на дук Съмърсет идват и наемници от Франция и Шотландия. Тук пристигат с отрядите си и Хенри Пърси, ърл на Нортъмбърленд носещ големия кралски щандарт и кръвен враг на рода Невил, „Касапина” Томас, барон Клифърд, Хенри Холънд, дук на Ексетър, Томас Кортни, ърл на Девъншър и може би най-известния и опитен професионален воин в страната сър Андрю Тролъп.

      Last edited by Francis Drake; 22-12-2010, 21:12.

      Comment


        #4
        Численост на армиите и бойни формации

        Уилям Грегъри, който е участник във втората битката при Сейнт Олбънс, но не присъства при Таутън, дава в своята London Chronicle сведение за 200 000 бойци на Йоркистите и по-многочислена армия за Ланкастърците. Цифри, които са непостижими за Англия от XV век, имаща около 3 милиона население. Едуард Хол, автор описващ сражението 70 години по-късно, цитира поименните наборни списъци (muster rolls) на Йоркската армия освидетелствани от дядо му (участник в битката), включващи 48650 имена (т.е. заедно с Ланкастърците повече от 100 000 души) . Остава съмнението дали всички описани в списъците са воини и колко от тях вземат участие в кампанията, и на чия страна.

        По-съвременни автори, като Уилям Сеймур ( Battles in Britain) приемат за вероятно, около 80 000 души обща численост на двете армии. Биографът на Едуард IV, професор Чарлз Рос посочва общо 50 000 на бойното поле.

        Майкъл Милър прави интересен анализ, имайки в предвид размерите на терена и предполагаемите начални позиции на двете армии. Според него фронта на Ланкастърската армия е 1000 ярда (914.4 м), а този на Йорките 750 ярда (685.8 м). Той приема, че армиите са построени в по три блока, ляв, център и десен на 25 ярда (22.9 м) разстояние един от друг, т.е реалния фронт е 950 ярда за Ланкастър и 700 ярда за Йорк. Милър изчислява разстояние по 1 ярд (0.914 м) на човек при дълбочина на строя от пет реда, т.е 4750 mеn-at-arms (рицари, оръженосци и основно елитни професионални воини обучени и въоръжени да се сражават като тежковъоръжена пехота или тежка кавалерия) за Ланкастър и 3500 mеn-at-arms за Йорк. Според него обичайното съотношение между стрелци и mеn-at-arms е 3:1. За пристигналия по-късно корпус на дук Норфолк, Майкъл Милър приема, че е от 2000 души. Така според изчисленията му има общо 19 000 Ланкастърци срещу 16 000 Йоркисти (заедно с хората на Норфолк) или общо 35 000 души на бойното поле, което е малко повече от 1% от населението на Англия по това време.

        Прави впечатление, че Милър не взема под внимание сведението на Жан дьо Ваврен за укритата в засада при Касъл Хил Ууд, Ланкастърска кавалерийска част (до левия фланг на Йоркистите). Друг леко спорен момент е, че съотношението на стрелци към mеn-at-arms в края на Стогодишна война достига до 5:1 и в изключителни случаи до 8:1.

        Кристофър Гравит автор на Towton 1461, England’s bloodiest battle счита, че двете армии използват линейни формации, идентични на походния строй: авангард (vanward, vanguard или van) съставен предимно от стрелци и по-малка част билмени, и тежковъоръжена пехота; основен батальон (main battle или mainward) съставен от рицари, ескуайъри, сержанти, тежковъоръжени професионални воини и елитни стрелци; и ариергард (rearguard) съставен основно от лека конница (конни сержанти и конни стрелци) и служещ често като резерв. Според Гравит, армията на крал Едуард е от 20 000 души, а тази на дук Съмърсет от 25000.

        Характерна особеност на сражението е, че участват 28 от перовете на Англия (4 дука, 4 ърла и 20 барона) , техните сродници и рицари, както и голям брой рицари банърити и ескуайъри (оръженосци). Ако един рицар банърит води 200-300 стрелци и билмени, то отрядите на лордовете достигат и до 2- 3000 души. Показателен е и възрастовият диапазон на участниците – от 16 годишни юноши до мъже на преклонните за епохата 60 години (сведението е базирано на изследването на останките от масовия гроб открит през 1996 г. край Таутън). Имайки в предвид всичко това, може да се приеме за много вероятна, обща численост на сражаващите се 34 000 – 38 000 воини, като Ланкастърската армия превъзхожда противника си с 3 - 4 000 души.

        Last edited by Francis Drake; 22-12-2010, 21:10.

        Comment


          #5
          Ферибридж, 27-28 март 1461 г.

          Изминалата зима на 1460/1461 г. е една от най-суровите с много сняг и лед, който в края на март се топи и прави река Еър пълноводна, и трудно преодолима (Европа и Северна Америка са по това време в т.н. „Малка ледена епоха” и средногодишните температури са с 5-6 º по-ниски от настоящите).

          Крал Едуард изпраща отряд воден от Джон Радклиф, лорд на Фицуолтър да осигури моста при Ферибридж. Дървеният мост е частично разрушен и хората на Фицуолтър го ремонтират. След което, лекомислено остават на лагер на северния бряг, без да си осигурят охрана. Преди зазоряване на 28 март, Йоркската част е атакувана в лагера си от 500 Ланкастърски конници предвождани от барон Клифърд. Лорд Фицуолтър е съсечен без да успее да облече доспехите си, както и повечето воини в отряда му. Между убитите Йоркисти е и сър Ричард Джени от Солзбъри, полубрат на Уоруик.

          По обяд, след заповед на младия крал, братовчед му Ричард Невил, ърл на Уоруик повежда силен батальон, който ангажира частите на барон Клифърд при укрепеното вече предмостие. По същото време, почти целия авангард на армията водена от Уилям Невил (барон Fauconberg) изминава 4 мили на запад, в посока обратна на течението и пресича реката при Касълфорд за да атакува във фланг воините на Клифърд. Численото превъзходство е смазващо и Ланкастърците побягват. Те са преследвани упорито и безмилостно посичани от кавалеристите на Уилям Невил, предвождани от ветераните капитани сър Уолтър Блънт и Робърт Хорн. При долината Динтингдейл на 800 метра източно от селцето Сакстън, барон Томас Клифърд е пронизан в гърлото от стрела, а тялото му е насечено на късове от вбесените преследвачи.

          Следобед на 28 март, основната част на Йоркската армия пресича река Еър и вечерта достига околностите на Сакстън. Обозът с провизиите и палатките остава при Ферибридж и поради това много голяма част от рицарите, всички ескуайъри, сержанти и йомени прекарват нощта на открито, почти без храна, треперейки край лагерните огньове, при студен пронизващ вятър и почти непрекъснат снеговалеж.

          Last edited by Francis Drake; 22-12-2010, 21:06.

          Comment


            #6
            Битката при Таутън, 29 март 1461 г.

            Местността, грижливо избрана от дук Съмърсет за решително сражение лежи на 19 км югозападно от Йорк. На около 3 км на север от бойното поле протича река Уорф, а запад и северозапад са плътно ограничени от меандрите на притока и Как Бек. На 500 - 600 метра източно от Таутън има мочурище (през XV век) простиращо се на север и на юг, и брега на което е повече или по-малко успореден на ручея Как. На юг от Таутън, теренът се издига постепено от изток на запад, образува ниско плато и завършва с много рязък сипей при Как Бек (сечението е неправилен трапец с дълго бедро към мочурището и късо към потока). Възвишението се пресича от падина в посока запад-изток известна, като Таутън Дейл. Позицията на Ланкастърската армия е по билото, северно от падината, а противниците им се разгръщат на юг от нея. На около 300 метра от левия фланг на Йорките започва гората Касъл Хил Ууд, в която според Жан дьо Ваврен, Ланкастърски кавалеристи чакат в засада.

            Хронистите не дават сведения за бойния строй на армиите, нито имената на командирите на отделните подразделения. Основния източник за хода на битката е Едуард Хол (1495-1547) и според него авангарда на Ланкастър е поверен на Хенри Пърси, ърл на Нортъмбърленд и сър Андрю Тролъп, а този на Йорките се води от Уилям Невил, барон Fauconberg. Местата на останалите командири варират в зависимост от хипотезите на съвременните автори. Това което знаем със сигурност е, че и двете армии получават заповед да не взимат пленници (според London Chronicle на Уилям Грегъри и хрониката на Едуард Хол). Сражението започва около 10:00 сутринта и продължава необичайно дълго - 10 часа (според Historia Anglica на Полидор Вергилий) или до пълен мрак (според Croyland Chronicle). Боят се води от традиционните за англичаните стрелци и спешени воини по време на силен снеговалеж (хрониката на Едуард Хол и Croyland Chronicle).

            Утрото на 29 Март е студено и мрачно. Mъжете се групират край своите лордове, капитани и стотници (centenaurs). Предните линии на двете армии са на 500-550 метра разстояние една от друга. Вятърът, който през ноща е бил от изток на запад, сега е сменил посоката си и духа от юг на север, т.е. в тила на Йоркистите и право срещу Ланкастърските войни. Стотици големи и малки знамена, плющят под силните му пориви и заедно с ливреите на воините и табардите на лордовете оцветяват заснеженото поле. Цветница е (Palm Sunday) и капеланите на двете армии имат много работа. Херолдите се отправят на „parley”, а военачалниците, крал Едуард и дук Съмърсет въодушевяват премръзналите мъже с гръмки слова.

            Корпусът на дук Норфолк все още не е пристигнал, а не се знае кога и дали ще дойде. Младият крал е изправен пред неприятна дилема. Ако хората му атакуват, изкачвайки покрития със сняг склон, вероятноста да загуби е голяма. Противникът му има значително числено предимство, заел е любимата за англичаните от XIV-XV век отбранителна позиция и не мисли да я напуска. Ако изчаква - боеспособноста и морала на уморената и оставена без снабдяване армия ще спадне, докато воините на опонента му са отпочинали, имат осигурени провизии, изграден лагер и са в непосредствена близост до Йорк, основната им база на север.

            Времето рязко се влошава, а вятърът се засилва неимоверно. Между 10:00 и 11:00 часа сутринта, снегът се сменя със суграшица. Хиляди ледени зрънца шибат безмилостно лицата на Ланкастърските бойци и ги заслепяват. Уилям Невил (барон Fauconberg), ветеран от много битки във Франция и Шотландия не пропуска своя шанс. Под негова команда, стрелците се придвижват напред и заемат позиции около максималния обхват за изстрел 280-320 ярда. След което изстрелват няколко залпа и спират. Подети от силния вятър, стрелите изминават по-голямо разстояние и се изсипват върху Ланкастърските редици без да причиняват особени щети.

            Дезориентирани и заслепени хората на дук Съмърсет се хващат на уловката решавайки, че противника ги атакува под прикритието на бурята. Стрелците на Ланкастър започват ответен огън и след няколко минути изразходват всичките си боеприпаси. (Максималната скорострелност на дългия лък е 10 стрели в минута, като в един сноп има 24 стрели. Обикновено боекомплекта включва два снопа стрели, а четири снопа са за цяла кампания.) Изстреляните срещу виелицата стрели падат на 30-40 ярда пред първата Йоркска редица. Стрелците на Уилям Невил изминават още 50-60 ярда напред и следващите им залпове имат значително по-висока ефективност. Някои от Ланкастърците са ранени, а други умират от собствените си стрели, предвидливо събрани от враговете им. Пороят от стрели е нетърпим. Хенри Бофърт няма друг избор и дава заповед за атака.

            С викове „Крал Хенри”, Ланкастърските батальони се устремяват напред. Стрелците на Уилям Невил дават последен залп и организирано се изтеглят зад бавно напредващите редици Йоркска тежковъоръжена пехота. Тук заменят лъковете с мечове, секири, бойни чукове и формират резерв. Въздуха се изпълва от рева на хиляди гърла и първите редици се сблъскват. Започва свиреп ръкопашен бой. Битката се води с променлив успех на приливи и отливи. Не след дълго снега се покрива с тела на убити, умиращи и ранени, а воюващите се катерят върху тях. От Касъл Хил Ууд връхлита отряд кавалеристи и предизвиква разбъркване, и отстъпление в лявото крило на Йоркистите. Крал Едуард изпраща резерва си и с големи усилия ситуацията е овладяна. На няколко пъти се договарят краткотрайни прекъсвания. Изтеглят се ранените и част от убитите, а най-изтощените бойци се заменят с воини от по-задните редици.

            В ранния следобед, численото превъзходство на Ланкастърците започва да си казва думата и Йоркистите започват постепенно да отстъпват. Крал Едуард слиза от коня и на няколко пъти повежда телохранителите си в бой. Младият гигант (ръст 1.93 м) е харизматичен лидер и умел воин. Проявите му ентусиазират и увличат изморените мъже. В една от схватките Едуард е съборен и само бързия рефлекс, и невероятните умения с двуръчен меч на Дафидд ап Матю, го спасяват. Двуметровият лорд на Дландаф е един от малцината уелсци сражаващи се за Йорк.

            Отстъплението е спряно, но линията на Йоркистите е разтеглена и положението им е критично (лявото крило отстъпва най-много, центъра по-малко, а дясното крило почти запазва първоначалните си позиции). Дукът на Съмърсет с нетърпение очаква разпадането противниковата формация, когато по пътя от Ферибридж за Тадкастър гордо се развява флаг с белия лъв на Норфолк.

            На 28 март късно вечерта, изостаналият корпус достига замъка Понтифракт, където според повечето хроники остава тежко болния дук на Норфолк. Под предводителството на Джон Хауърд (роднина на Норфолк) на 29 март рано сутринта, армията започва ускорен марш, преминава река Еър и изминава общо повече от 20 километра в снежна виелица през сняг и лед. Четиридесетгодишният Хауърд прави обход и разгръща хората си срещу фланга на Ланкастърското ляво крило.

            Появата им има деморализиращ ефект за изтощените Ланкастърски воини. Дук Съмърсет и дук Ексетър в отчаян опит да противодействат, снемат хора от дясното крило и центъра и трескаво формират сборен батальон. След огневата подготовка на стрелците, цялият корпус на Норфолк се стоварва върху левия Ланкастърски фланг. Сборният Ланкастърски батальон е разгромен, а целия ляв фланг се огъва. Окуражени от пристигналите подкрепления, Йоркските части се прегрупират и с крал Едуард начело атакуват по цялата линия на фронта.

            По един или двама, а малко по-късно цели групи от дезертьори побягват по пътя към Тадкастър. Ланкастърският ляв фланг и център рухват на отделни сражаващи се групи ръководени от упорити офицери. Дук Съмърсет, Ексетър и повечето лордове яхват конете, и се спасяват препускайки към Йорк. Следва ги поток от бегълци. По заповед на крал Едуард, отряд Йоркска лека кавалерия започва преследване.

            Дясното крило и част от Ланкастърският център са обградени от три страни и изтласквани към западния край на Таутън Дейл и стръмните сипеи при Как Бек. Противно на приетата до тогава практика, победените обикновени воини да се освобождават, а за рицарите да се взема откуп, сражението продължава и се превръща в клане. Мястото където обградените дават последен отчаян отпор, подгизва от кръв. След битката то получава названието с което е известно и днес – „Блъди Медоу”.

            Тълпи ужасени мъже се опитват да избягат, търсейки бродове за да прекосят пълноводния този ден Как Бек. Няколко дървени мостчета рухват под тежеста на бегълците. Стотици намират смърта си в леденостудените води, а групи щастливци преминават по мост от тела на убити, удавени и премазани. Голяма част от Йоркистите са вече на коне и преследват бегълците. Пътят до Тадкастър е осеян с камари трупове, а боят се разгаря по улиците му, където групи Ланкастърци се опитват да се закрепят. Преследването продължава до късно през ноща почти до портите на Йорк. Повече от четиридесет Ланкастърски рицари са пленени с цел получаване откуп, но крал Едуард е безмилостен и на следващия ден всички до един са обезглавени.

            Last edited by Francis Drake; 02-01-2011, 16:28.

            Comment


              #7
              Жертви и последици

              Новината за страшния разгром принуждава крал Хенри, кралицата и най-верните им лордове да търсят убежище на север в Нортъмбърленд. Малко по-късно кралица Маргарет заминава за Франция, за да иска помощ от френския крал. В битката от страна на Ланкастър загиват единадесет лорда между, които се открояват Хенри Пърси, ърл на Нортъмбърленд, лорд Дейкър, лорд Уелс, сър Хенри Стафърд и сър Андрю Тролъп. Томас Кортни, ърл на Девън е пленен и екзекутиран в Йорк, а главата му закачена на барбакана на главната порта. От падналите в битката Йорки най-известното име е на капитан Робърт Хорн.

              Първото сведение за общо 28 000 загинали се дава от писмото на епископа на Ексетър и Канцлер на Англия, Джордж Невил до папския легат Франческо Копини. Полидор Вергилий, който пише между 1503 и 1513 г. своята история посочва 20 000 жертви. Едуард Хол е подозрително прецизен, като дава сведение за 36 776 загинали. В архива от средновековни писма на рода Пастън отново се повтаря цифрата 28 000 души. Повечето съвременни автори оценяват вероятния брой жертви от порядъка на 12 000 – 15 000. Всички източници са единодушни, че близо 2/3 от загиналите са от страна на Ланкастър.

              Решителната победа при Таутън осигурява короната на Едуард и ликвидира в голяма степен военния ресурс на противниците му. На 28 юни 1461 г. в Лондон се извършва тържествена коронация. Издава се и т.н. Act of Attainder с който се изброяват поименно и осъждат най-известните Ланкастърци взели участие в битката. През 1464 г. в битките при Хеджли Мур и Хексъм са ливидирани Ланкастърските бази на север, а крал Хенри VI е пленен и затворен в Тауър.

              В дългосрочен аспект, конфликтът продължава със спорадични сблъсъци до 1485 г. (според някои до 1487 г.) и финалът му слага край на Средновековието в Англия. При сражения, екзекуции, репресии и убийства загиват представителите и на двата клона от династията на Плантагенетите. Осем от най-големите феодални фамилии са унищожени, а многобройни конфискации на имения, значително ограничават влиянието на останалите. Новата аристокрация и търговското съсловие стават опора за абсолютизма на Тюдорите.

              Last edited by Francis Drake; 22-12-2010, 20:53.

              Comment


                #8
                Много добра тема, Франсис Дрейк, благодаря . Добро четиво в тази мъглива утрин.

                Comment


                  #9
                  Благодаря и аз!
                  ..И кажи ми ти страннико,
                  чувал ли си звук,
                  по- велик от тропота на хиляди коне!!?...

                  Comment


                    #10
                    Франсис, поздравления за темата, макар и да не съм я чел! Сега ще те помоля за нещо, което ако искаш можеш да направиш. Би ли редактирал постовете си, т.е. би ли използвал абзаци? Така е доста тежко за четене, а аз обичам да попивам предоставената ми наготово информация.

                    Comment


                      #11
                      Francis Drake написа Виж мнение
                      Жертви и последици
                      ...Решителната победа при Таутън осигурява короната на Едуард и ликвидира в голяма степен военния ресурс на противниците му... В дългосрочен аспект, конфликтът продължава със спорадични сблъсъци до 1485 г. (според някои до 1487 г.) и финалът му слага край на Средновековието в Англия.
                      Темата действително е супер. Бих добавил само, че с края на "Войните между Червената и Бялата роза" (понятието е въведено през 19 в. от писателя Уолтър Скот) не се слага край на Средновековието в Англия, а напротив - отваря се пътя към абсолютизма. Краят на Средновековието идва два века по-късно. В този конфликт се изтрепва предимно аристокрацията на острова. По-голямата част от английското общество остава настрана и не взема директно участие в борбата за власт между благородниците, но пък съпътстващите военните действия прояви косвено се отразяват върху живота на хората от засегнатите райони. Между другото Хенри V² си е бил малко луд и това му е по наследство - пада се внук по майчина линия на френския крал Шарл V² Лудия. Хенри губи временно разсъдъка си и способността си да се движи, затова му слагат за регент Ричард. Победителят при Таутън - Едуард ²V (1461-1470) е принуден да се бори срещу съюзника си Уоруик, който има любовна афера с Маргарет дьо Анжу и минава на противниковата страна. Той измъква Хенри V² от затвора и му възвръща короната (правилно е определян като "kingmaker"), но само за 1 година (1470-1471). Едуард ²V събира нова войска в Бургундия и си връща отново властта - управлява повторно от 1471 до 1483 г. Войната на розите приключва след една друга важна битка - тази при Бозуърт на 22. 08. 1485 г. Тогава, още на бойното поле, крал става Хенри V²², който полага основите на Династия Тюдор, а с брака си след 1 година обединява бившите врагове Ланкастър и Йорк.
                      Прави нещо, докато мислиш какво да правиш!

                      Comment


                        #12
                        TypTyp написа Виж мнение
                        Темата действително е супер. Бих добавил само, че с края на "Войните между Червената и Бялата роза" (понятието е въведено през 19 в. от писателя Уолтър Скот) не се слага край на Средновековието в Англия, а напротив - отваря се пътя към абсолютизма. Краят на Средновековието идва два века по-късно. В този конфликт се изтрепва предимно аристокрацията на острова. По-голямата част от английското общество остава настрана и не взема директно участие в борбата за власт между благородниците, но пък съпътстващите военните действия прояви косвено се отразяват върху живота на хората от засегнатите райони. Между другото Хенри V² си е бил малко луд и това му е по наследство - пада се внук по майчина линия на френския крал Шарл V² Лудия. Хенри губи временно разсъдъка си и способността си да се движи, затова му слагат за регент Ричард. Победителят при Таутън - Едуард ²V (1461-1470) е принуден да се бори срещу съюзника си Уоруик, който има любовна афера с Маргарет дьо Анжу и минава на противниковата страна. Той измъква Хенри V² от затвора и му възвръща короната (правилно е определян като "kingmaker"), но само за 1 година (1470-1471). Едуард ²V събира нова войска в Бургундия и си връща отново властта - управлява повторно от 1471 до 1483 г. Войната на розите приключва след една друга важна битка - тази при Бозуърт на 22. 08. 1485 г. Тогава, още на бойното поле, крал става Хенри V²², който полага основите на Династия Тюдор, а с брака си след 1 година обединява бившите врагове Ланкастър и Йорк.
                        Благодаря на всички за добрите думи! Колкото до въпросa за края на Средновековието и началото на Ренесанса в Англия, това не е моя идея, а по скоро общоприета теза от самите англичани. Уважавам правото ти на собствено мнение и мисля някъде из форума имаше подобна тема, която може се поднови при желание.
                        За крал Хенри V², не съм компетентен по въпросите на психичните заболявания, но срещнах мнения, че става въпрос за кататонна шизофрения.

                        Според някои автори, търкания и напрежение между братовчедите има още преди коронацията на Едуард ²V. Ричард Невил по женска линия е наследник на Джон Гонт и това го прави "дълбока резерва" в редицата от възможни престолонаследници. Затова той си избира ролята на кукловод. През 1463 г. дук Съмърсет минава на страната на Едуард и постепенно става негов фаворит, дори капитан на кралските телохранители. Издигането на Съмърсет е като контрамярка на засиленото влияние на Уоруик. По-късно Съмърсет отново сменя плаща. Друг проблем са отношенията с Франция и Бургундия. Крал Едуард е за традиционния съюз с Бургундия, а Уоруик за сближаване с Франция. Ричард Невил води преговори с краля на Франция без одобрението на Едуард. Конфликтът се задълбочава, когато Едуард снема от длъжностa Kанцлер, Джордж Невил (брат на Уоруик). Постепенно Уоруик е изолиран и нещата следват своята логика характерна за епохата.

                        Възстановяването на крал Хенри на трона се извършва и с помоща на най-малкия брат на Едуард, Джордж дук на Кларънс и трае само пет месеца и половина.
                        Last edited by Francis Drake; 23-12-2010, 13:24.

                        Comment


                          #13
                          Чудесна тема Колко нови нещица научава човек. Аз нали съм ромей, откъде да знам такива подробности за мъгливия Албион!?

                          А какви са тези прекъсвания на битката за да извличат убити и ранени? Много странно... Духът на времето?!?

                          Comment


                            #14
                            monte christo написа Виж мнение
                            Чудесна тема Колко нови нещица научава човек. Аз нали съм ромей, откъде да знам такива подробности за мъгливия Албион!?

                            А какви са тези прекъсвания на битката за да извличат убити и ранени? Много странно... Духът на времето?!?
                            Не, по-скоро практичност.
                            Според Полидор Вергилий, труповете били толкова много, че пречели на биещите се:

                            ...they came to the hand-to-hand fighting, with so much slaughter that the bodies of the dead served to impede those in the fight. And so they fought for more than ten hours, with the victory still hanging in the balance...
                            Всички автори обясняват голямата продължителност на битката именно с прекъсвания. Също едно от изреченията в хрониката на Едуард Хол се приема, като подкрепа на тази теза.
                            Last edited by Francis Drake; 23-12-2010, 07:11.

                            Comment


                              #15
                              Значи от съображения за .. практичност Явно голяма плътност на сражаващите се. Излиза, че Майкъл Милър е най-близо до реалните числа на сражаващите се. Нали той изчисляваше фронта на "червената" армия, на около 1000 ярда. А това прави доста под километър.

                              Comment

                              Working...
                              X