Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Произходът на Асеневци

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    3. Монфератски, Графът не е питал защо Анри нарича Слав (Sclavo, Venceslas) "нашия грък". Просто исках да покажа с какъв набор от екзоними разполагат французите, докато се научат правилно да ги наслагват Под "нашия грък" може да се разбира най-вече "васалът ни, който се черкува по източния обряд" (по тях времена все още нямаме ясно изразен римо-католицизъм и т.нар. източно православие).
    Guy de Mont Ferrand написа Виж мнение
    Мне, не е това. Трябва да се разбира "местният", "балканецът", "ромеят", a още по-точно внушението е: "местният, който е на наша страна и ни помага да държим нашите гърци (т.е. поданиците на Латинската империя, бившите ромеи, по-познати на Запад като "гърците" или graeculos ) в подчинение", а не "васалът ни, който се черкува по източния обряд" (защо тогава не е примерно "нашият българин/влах"?). Съгласен?
    Ги, не бива да абсолютизираш. Вземай под внимание всички възможни варианти.

    Ясно, че Слав е "местен". На теб, на мен, и на другите след осем века е ясно. Но това не е било ясно на западните благородници ("приятелите" на императора), до които е било адресирано писмото.

    Под "гърци" през XI-XII-XIII-XIV-XV век (и т.нат.) западните люде имат предвид на първо място "схизматиците", които са извън юрисдикцията на папския престол (значи тук говорим за конфесия след разкола от 1054 г.), и чак след това самите ромеи ("гърците"). Въобще гърците са по-известните, а не другите. В писмото до неговите приятели от 1212 г. (където императорът споменава и за българите) Анри вече много добре е знаел, че Слав не е грък (по етнос), нито пък влах, а точно българин, но го нарича "грък", или по-точно "нашия грък", за да им помогне да разберат кой (какъв) е Слав, т.е. "много едър благородник от тукашните земи, който макар и да се черкува по източния обряд, е наш човек". Всичко това ти го пиша, защото другият голям "наш грък" в Романия е точно Теодор Врана (с претенции за покровителстване на източните християни под френска власт).

    Заради това написах следното:
    "Енигмата" от страна на Анри, обаче предстои...
    За да стане по-ясно, аз трябваше да добавя, че визирам не само французите на Балканите, но и французите из Европа:
    Това ясно показва, че на французите не им е било лесно (отнело им е време) докато разберат кое-какво-как на тези пусти Балкани.
    Както виждаш, аз не отхвърлям тезата, че под "нашия грък" (за Слав) се има предвид "местният", но застъпвам и другият аспект, т.е. опитвам се да гледам и през конфесионална гледна точка. Защото точно така са правели хората през Средновековието.
    Под "нашия грък" може да се разбира най-вече...

    Comment


      monte christo написа Виж мнение
      Ги, не бива да абсолютизираш. Вземай под внимание всички възможни варианти.

      Ясно, че Слав е "местен". На теб, на мен, и на другите след осем века е ясно. Но това не е било ясно на западните благородници ("приятелите" на императора), до които е било адресирано писмото.

      Под "гърци" през XI-XII-XIII-XIV-XV век (и т.нат.) западните люде имат предвид на първо място "схизматиците", които са извън юрисдикцията на папския престол (значи тук говорим за конфесия след разкола от 1054 г.), и чак след това самите ромеи ("гърците"). Въобще гърците са по-известните, а не другите. В писмото до неговите приятели от 1212 г. (където императорът споменава и за българите) Анри вече много добре е знаел, че Слав не е грък (по етнос), нито пък влах, а точно българин, но го нарича "грък", или по-точно "нашия грък", за да им помогне да разберат кой (какъв) е Слав, т.е. "много едър благородник от тукашните земи, който макар и да се черкува по източния обряд, е наш човек". Всичко това ти го пиша, защото другият голям "наш грък" в Романия е точно Теодор Врана (с претенции за покровителстване на източните християни под френска власт).

      Заради това написах следното:


      За да стане по-ясно, аз трябваше да добавя, че визирам не само французите на Балканите, но и французите из Европа:


      Както виждаш, аз не отхвърлям тезата, че под "нашия грък" (за Слав) се има предвид "местният", но застъпвам и другият аспект, т.е. опитвам се да гледам и през конфесионална гледна точка. Защото точно така са правели хората през Средновековието.
      Графе, знам много добре за употребата на названието "грък" към принадлежащите към православието. Моят вариант съвсем не отрича това използване, но го доуточнява, взимайки предвид особеностите на писмото. Между другото нали Слав като роднина на Калоян би трябвало да е униат? Да, но нито Анри, нито, предполагам, останалите франки взимат това предвид. Едва ли са го възприемали сериозно...Много по-важно за тях е, че Слав е бил местен жител, влиятелен велможа, който, заставайки на тяхна страна като Теодор Врана им помага срещу като цяло враждебно настроеното срещу тях местно население. Към което те дори имат претенции за законни владетелски права. Затова и за тях, и за техния водач - император Анри, Слав е "нашият грък", макар че нито е грък, нито вероятно дори православен в строгия смисъл на думата. Но последното просто не е толкова важно в дадения исторически момент. За латинците, заобиколени от врагове и вече сблъскали се с враждебността на бившите византийци, над които на всичкото отгоре се опитват да обосноват претенциите си за владение, е много важно да имат "свои гърци". Явно останалите, дори и техни поданици, не се броят за такива...Да не говорим за другите "гръцки" владетели, които са заклети врагове на латинците - става въпрос за велможите от местен произход - Ласкарис, Комнините и тн. Единственият от тези разполагащи със значителна по площ владения "грък", който не е враг, а съюзник на латинците по това време, е Слав. На мен тези неща ми изглеждат очевидни, както и това, че "черкуването" няма особено значение в случая, важното е кой е местния съюзник на латинците.
      Last edited by Guy de Mont Ferrand; 22-11-2013, 20:28.
      A strong toun Rodez hit is,
      The Castell is strong and fair I wis...


      блог за средновековна балканска история

      Comment


        Любопитно е, прочие, че към 1315 г. има засвидетелстван влашки топоним, покриващ обширна област - т.нар. "Влашка земя" в Същинска Сърбия. Въпросната се намира на север от Призрен, на запад от Прищина, на юг от Рудник и на изток от Дечани, т.е. горе-долу в средата на дн. реп. Косово, в планинската област на Източна Метохия. Ето че дори в самото сърце на сръбските земи (никой няма да отрече, предполагам, че Метохия в този период е напълно "колонизирана" от сърби, които при това в следващите десетилетия и се появяват там, където дотогава ги е нямало - напр. в Тесалия) има "Влашка земя", а в уж "исконните" доскоро влашки земи в Мизия...няма такова нещо! Защо?
        A strong toun Rodez hit is,
        The Castell is strong and fair I wis...


        блог за средновековна балканска история

        Comment


          Пак там, в съседство ("Влашката земя" граничи с областта Пилот на запад), но на изток се намира град Куманово. Тъй като това са земи, представляващи средновековната южна граница на Сръбското кралство с Византия и ВБЦ като че ли не е учудващо да открием подобни топоними точно тук - куманите напр. спокойно биха могли да бъдат заселени като военнозадължено население, натоварено с охраната на границата. По подстъпите към Търново от юг, в Тревненския проход също има такива топоними - село "Куманите". Но пак там, в центъра на "българо-влашкото" въстание, аз не мога да се сетя за място, свързано с влашкия етноним. От друга страна има "нещо" - примамлива ми се струва хипотезата, че самото име на Търново идва от лат. turris - кула, подобно на "Турну", т.е. през влашки...Но при отсъствие на самото име "власи" това може би ни подсказва наличие на по-старо влашко население, което към началото на ВБЦ вече е напълно българизирано и само споменът за неговото съществуване кара летописците и Калоян да продължат да използват етнонима, преди наследниците на Калоян да го изоставят напълно, съзнавайки, че няма нищо общо с реалността (и като далечен спомен да остава само името на Търновград, за чието оригинално значение вече никой от живеещите в него не си спомня?)...

          Божилов започва "Фамилията на Асеневци" с обзор върху теориите за произхода на династията, който би било добре да се прочете от заинтересованите по темата. Тук няма да правя обзор на неговия текст и да посочвам с кое съм съгласен и с кое не, но ще посоча напълно уместната му забележка, че вероятно няма друг такъв въпрос, който да е изхабил повече научно мастило и който да е предизиквал повече полемика от това власи ли са били първите Асеневци или не Та, няма нищо необичайно в това, че това става и тук, не откриваме топлата вода, единственото ценно може би е, че във форума не страдаме от академичните ограничения и може би сме въвели и някои нови аргументи в това вече побеляло и брадато историческо чудовище. Божилов явно е привърженик на това, че под "Влахия" Асеневците визират т.нар. "Отвъддунавска България", някои от чиито области те владеели...Според мен в това схващане има известен резон, за което може да се съди по някои косвени данни, които обаче не са дадени от Божилов в посочения предговор. Напр. върху безспорното българско присъствие северно от Дунава, засвидетелствано по-късно. Но последното е исторически доказано най-вече в т.нар. Северински Банат...Дали някой има информация за българско присъствие в 13 в. (колкото по-рано - толкова по-добре) към северното Придунавие източно от Видин?
          A strong toun Rodez hit is,
          The Castell is strong and fair I wis...


          блог за средновековна балканска история

          Comment


            Да видим какво мислят по въпроса...самите власи! Ето какво ни казва един източник, макар и късен (но значително по-близко по време от нас до описваните събития), излязъл изпод перото на "истински влах":

            "Андроник Комнин (управлявал - б.м.) 2 години. Него го хванал Исаак Ангел и до смърт го измъчвал и взел неговата дъщеря, която била негова Императрица. Той царувал 7 години. Алексий, неговия брат, царувал 8 години. Било тогава числото на годините 6702 (1204) и тогава Кало-Йоан, Господаря на Славяните (Шкеи) вдигнал мощите на свети Йоан Рилски и ги пренесъл в града Тернов. Исаак царувал заедно със своя син пет месеца. Aлeкcий Мурцуфл господствал 80 дни и тогава станала голяма разпра в Цариград, и родът на Комнините бил лишен от престола, който се съединил с Палеолог, а Мурцуфл избягал във Венеция и се върнал с Франките. [През] годината 6710 (1202) отнели Франките Цариград от Гърците и го държали 62 години и от страх пред Франките Гърците упоменавали Папата в църквите; тогава пък дошли [срещу] Гърците и от Славяните, които завладели тяхната земя. Тогава също така били предадени мощите на св. Петка вместо данък и други твърде драгоценни утвари."

            Източник: Хроника на влашкия монах Михаил Мокса (нач. на 17 в.)
            A strong toun Rodez hit is,
            The Castell is strong and fair I wis...


            блог за средновековна балканска история

            Comment


              И сега, за да ви объркам съвсем, ще дам и едно друго сведение, което се отнася за по-късен период от българската история - пак в средновековието, но не за Асеневци. То, за разлика от досега цитираните в темата източници, принадлежи на мюсюлманин, макар и неофит - мамелюкският летописец Рукн ал-Дин Байбарс (ок. 1245-1325 г., да не се бърка с адаша си-архивраг на кръстоносците мамелюкски султан). Та въпросният историограф, който като истински мамелюк идва в Египет от Дешт-и Кипчак (от бившите владения на Каракитай), пише, че когато синът на Ногай Джека (Чака) не могъл вече да се съпротивлява на Токтай (1299 г.) решил да избяга "в земите на влахите, чиито управник бил женен за една от неговите родственици". Царят го приел, но после влязъл в сговор с Токтай, затворил Джека в една от своите крепости, наречена Търново и го убил и тн. (Т-н. I, 117) останалото го знаете, става въпрос, разбира се за Теодор Светослав и "нашия татарин" Чака. Същевременно, знаем, Теодор Светослав, чийто произход е несъмнено (за разлика от Асеневския) кумански - от известния род Тертер-оба (между другото последният не е споменаван като племе в източниците, които съм ползвал до този момент - арабски и мамелюкски, а само като род, за разлика от "борилите" и дори "котяните" (sic!)), по абсолютно никакъв начин не свързва името си с власите и европейските извори не ги споменават сред поданиците му - или поне на мен не ми е известно такова нещо! Има върху какво да се помисли, както аз виждам нещата...

              Същевременно някои наши историци доста спекулират с добрите връзки между търновския и мамелюкския царски двор във втората половина на 13 в., когато в изворите е засвидетелствана обмяната на пратеничества между ВБЦ и Египет и дори съюзът им на базата на общи интереси и противници. От това може би би следвало Рукн ал-Дин Байбарс да е добре запознат със ситуацията в България...или поне колкото Никита Хониат, и да не допуска грешки при описването й?
              A strong toun Rodez hit is,
              The Castell is strong and fair I wis...


              блог за средновековна балканска история

              Comment


                Мнението на Петър Коледаров (компрометиран източник, но все пак доста по-полезен и добре аргументиран от това, което видяхме от някои други съфорумници в темата) по диксутираните тук въпроси:

                Съвсем друг е въпросът за степента и относителния дял на участие на власите в движението за възобновяването на българската държава. При липсата на каквито и да било конкретни свидетелства или на макар и относителни и съпоставими цифрови данни в източниците за разпространението на етносите правилният отговор би могъл да се получи както от съвсем ясно указаната от хронистите цел, така и от останалите факти и признаци за характера на въстанието начело с Асеневци.

                Още в началото на последната четвъртина на миналото столетие редица обективни историци, като К. Иречек [20], Ф. И. Успенски [21], Й. Пийч [22], В. Василевски [23] и други, изследвали движението от 1186 г., изясниха за себе си и отразиха в трудовете си по един категоричен начин, че организаторите и извършителите му са били българите. Техните изводи с допълнителни доводи и съображения се споделят и от по-старите румънски учени, като А. Д. Ксенопол [24], Д. Ончул [25], Й. Богдан [26] и др. Докато Д. Ончул смята, че независимо от важната роля, която изиграл румънският елемент при възстановяването на държавата, при Асеневци тя станала чисто българска, защото по-късно Влашко се откъснало от зависимостта на отсрещна България, Й. Богдан намира за неправилно румъните да си приписват „така нареченото „второ българско царство” и това било „една грешка, защото това царство принадлежи на българите, тъй като, ако румъните са участвували във въстанието, главната маса от бойците не е била друга и по-малко българска”.


                През първата четвъртина на нашето столетие обаче сънародниците на тези обективни учени Н. Йорга [27], Н. Бънеску [28], Г. Мурну [29] и др. вече подхващат някои идеи-от работите на недостатъчно критичния към изворите и възприел терминологията им с буквално значение австрийски историк от края на XIX в. К. фон Хофлер [30], за да направят опит да прокарат „тезата” за подчертана и едва ли не изключителна и ръководна роля на власите в извършването на въстанието от 1186 г. Именно те представят дори самите Асеневци по произход, както и държавата им по характер за румънска или поне „влахобългарска”. Нещо повече, последната група автори в стремежа си да обосноват твърденията си подценяват или дори напълно отричат ролята на българите, без да държат сметка нито че те са основната маса от населението в източния дял на Балканите, нито за обстановката и историческата действителност, при която събитията протичат. За да подкрепят своята „теза”, те са принудени обаче да прибегнат единствено до тенденциозни и често съвсем произволни тълкувания на изворовите текстове и особено на срещаната в тях терминология.


                Обективната истина по тези въпроси, придружена с основателна критика за изопаченията на факти от споменатата група автори, бе застъпена в изследванията и общите курсове, които разглеждат събитията от края на XII и развитието на възобновената българска държава през XIII и XIV в. В тази насока са трудовете на B. Н. Златарски [31], П. Ников [32], П. Мутафчиев [33], Ив. Дуйчев [34] и др. у нас, както и на редица видни византолози, като Фр. Дьолгер [35], Г. Острогорски [36] и мн. др.


                Въпреки това румънските историци между двете световни войни, като Г. Брътиану [37], K. К. Джуреску [38], C. Драгомир [39], П. П. Панаитеску (псевдоним на А. Греку) [40], Щ. Паску [41] и др., а след Втората световна война и някои чужденци, като например видният американски византолог Р. Лий Уолф [42], неговият френски колега П. Готие [43], гръцкият славист Ф. Малингудис [44] и др., а особено представители на школата на Н. Йорга в Румъния [45], продължиха с голяма настойчивост да развиват тенденциозните идеи за решителната роля на власите при образуването и развитието на държавата под скиптъра на Асеневци, които бяха обявени дори за най-видните румъни през средновековието.


                Опит да заеме по-особена позиция направи Б. Примов (български учен! - б.м.), като си постави задачата да примири техните антинаучни тези със заключенията на изследователите, придържащи се към фактите и източниците след като са ги подложили на критичен анализ. В своята статия обаче този автор се задоволи да отправи упреци към тези, които според него несправедливо отричали или съвсем омаловажавали ролята на власите в разглежданите събития, като, без да даде нова своя обосновка, отхвърля установеното вече от обективните чужди и български, а по-рано и от румънските учени [46]. Впрочем критикуваните от Б. Примов автори съвсем не премълчават ограниченото и без решително значение за изхода на въстанието участие на власите, доколкото тяхното присъствие в долнодунавските земи може да се установи при правилното тълкуване на източниците.


                За разлика от Н. Йорга и Н . Бънеску, които голословно (? - б.м.) поддържаха, че през средновековието между Дунава и Стара планина власите били многобройни, редица техни сънародници са повече или по-малко категорични противници на подобни твърдения. Те отчитат, че през интересуващата ни епоха за население от латински произход в Мизия или въобще не се споменава [47], или се сочи, че там то е било най-малобройно в сравнение с останалите български земи, защото в тази област липсва антична римска топонимия [48], а ако ли пък се срещала в източния дял на Балканите, то това се дължало на обстоятелството, че романизираният елемент увеличил броя си от придвижили се през византийското владичество в незначително число техни сънародници от западните части на полуострова [49]. Както вече изтъкнахме, власите са засвидетелствувани най-рано в средновековните извори в югозападните предели на българското царство през X—XI в. Още по-категоричен е К. Иречек, който сочи, че полатинченият слой от старото население на Балканите е бил по-дълбок на юг от Панония до Стоби (дн. Пустоградско на Вардара), докато източно от Рациария (дн. Арчар на Долни Дунав) латинският елемент не се простирал повече от няколко левги южно от голямата река [50].


                При спекулативните си твърдения за масовото участие на власи, а оттам и при тенденциозните тези за влашкия характер на въстанието и на възобновената от Асеневци българска държава съответните автори се позовават главно и изключително на неточната етническа терминология и особено на употребата на прозвището „влах” в изворите от XII—XIV в, както в съчиненията на византийските автори и писателите кръстоносци, така и в титлите, които си присвоявали цар Калоян и търновският архиепископ Василий в преписката им с папа Инокентий III.


                С оглед да се внесе яснота и да се разкрие пълната несъстоятелност на произволните тълкувания на изворовите известия от съвременната румънска историопис по разглежданите въпроси налага се да се спрем съвсем накратко върху практиката на византийските писатели да архаизират етнонимите, а малко по-обстойно — върху действителното съдържание на термина „влах” в средновековните извори и народната практика. Само така ще се разбулят умело прикритите тенденции у ромейските и авторите кръстоносци (-б.м.) или ще проличат действителните подбуди и ръководителите на българската държавна политика в Търново в самия край на XII и началните години на XIII в. да включат „власи” в присвоените от тях титли.


                Често пъти в склонността си да употребяват етнически имена от предишните епохи византийските писатели използували един и същи етноним на древен народ, за да означат много от своите съседи. Например те наричали „скити” както българите, така и печенегите, узите и куманите, т.е. изобщо тези, които са се появили откъм Северозападното Черноморие — античната Скития. Много пъти обаче обитаваната територия от съвременен на ромеите етнос не се покривала с тази на древния, с чието име ги назовавали. Общо взето и съвсем грубо, тя отговаряла само на посоката, в която последният е живял през предишната епоха. Така например византийските писатели назовават сърбите „трибали”, без обаче първите изобщо да са обитавали или владели земите на това тракийско племе. Нещо повече дори територията им от гледна точка на Цариград не е била разположена съвсем точно в посоката, където през средните векове са живели сърбите. Маджарите пък византийците обикновено назовават „турки”, но някои писатели по същия принцип ги наричат още „даки”, „пеонци” и пр. При това маджарите изобщо не са тюрки, а угро-фини, що се отнася до принадлежността им към групите в алтайското семейство на народите.



                Тази практика на византийските писатели внася голяма неопределеност в техния разказ и често ни затруднява да уточним със сигурност, за кой именно народ става дума при преупотребата на античната етнонимия. В този похват на ромейските автори всъщност не става дума толкова за традиция, нито за незнание, колкото за един стремеж и начин да се представят другите народи за „варвари” или поне да се изтъкне, че те още не са достигнали културното равнище на Византия (с това не съм много съгласен - б.м.). Особено подчертано е било пренебрежението на византийците към номадските пришълци от североизток, а не по-малко и към неуседналите власи.



                Що се отнася до същинското съдържание на термина „влах” в средновековните извори, то се е развило от първичното етническо понятие за латинец или романизиран „варварин”, но впоследствие като определящ признак се явява начинът на препитание или поведението на дадени представители на последните. Така през интересуващата ни епоха терминът „влах” се образувал от два основни елемента на своето съдържание: 1) професионалния белег — скитащ се, неуседнал скотовъдец, и 2) прозвище с обиден и унизяващ в своя смисъл оттенък.



                Така обособилият се вече през XI—XII в. термин с тези две главни значения се използувал не само от писателите, но и от служещите в дворцовите и църковните канцеларии, за да се означи без оглед вече на народностния произход [51] неуседнало (номадско) [52] пастирско и с ниска култура население, което се е движело със стадата и семействата си от летните планински към зимните пасбища в равнините [53]. Този именно обичай служел като основен белег, за да се определи една подчертано обособена социално-професионална категория зависимо население в балканските държави през средновековието. В сръбските паметници от тази епоха терминът „влах” за пастир и скотовъдец се противопоставя на „сърбин” и „землянин” (в смисъл на земеделец). Тъй щото според споменатия признак с името „влах” били наричани и някои българи пастири, които развъждали добитък и използували сезонни пасбища, т.е. упражнявали трансхуманното скотовъдство [54]. Това проличава особено ясно от изричните данни в някои документи и от срещаните в тях чисто славянски имена на „власите”[55].



                Както изтъкнахме, в битността си на странствуващи скотовъдци власите били добри познавачи на планинските и другите пътища. Това им качество станало причина те да бъдат използувани във византийската армия за водачи [56]. Вероятно те са изпълнявали понякога същата длъжност и в българската войска, като, разбира се, невинаги е сигурно, че с „власи” са били означавани люде от романизиран произход.



                Османската империя е възприела наред с много други византийски и български институции и тази на „власите”. Тя се състояла от изпълнението на военностражеви задължения, макар и с известни видоизменения, въведени още при Сюлейман Завоевателя през XVI в. Всяко пето домакинство от „власите” давало ежегодно един конник за охрана на местността (поради доброто ѝ познаване от тях) и за помощните войски в султанската армия. Срещу това „власите” били причислени към раята с особено предназначение, като например „войнуците”, „мартолосите” и др. Те се ползували с ограничено самоуправление (осъществявано от „кнез”) и правото да обработват дял земя („бащина”) с известни данъчни облекчения. „Кнезът” отговарял за „власите” пред султанската власт и тя го включвала в спахийската си система, давала му правото да разполага с „ратаи” и други правдини. Чрез „ратаите” „кнезът” контролирал „раята” и събирал данъците [57]. Тази чисто българска (по-точно южнославянска - б.м.) терминология показва от кого султаните са заели институциите и под чие етническо и културно влияние са били „власите”.



                При изпълнението на служебните си задължения обаче „власите” невинаги оставали верни на армията, където ги зачислявали — често пъти те помагали и на противника. Анна Комнина разкрива тази им двойственост в разказа си за влашкия първенец (ἔκκριτο τῶν βλάχον) Пудила, който съобщавал на императора за появата на куманите на юг от Дунава, но същевременно показвал на последните пътеките в Стара планина [58]. Споменаването на този влах на византийска служба е било и продължава да се използува настойчиво от страна на мнозина от румънските автори, като се започне от Николае Йорга и се стигне до Йон Барня [59] и др., за да бъде „доказано” наличието на власи в Подунавието.


                Отношението на византийците към „власите” и утвърденото убеждение за тяхната нелоялност към империята разкриват например защо Н. Хониат (в самия край на ХII и началото на XIII в.), воден от явната си омраза към българите и оглавеното от Асеневци въстание срещу Византия, съвсем умишлено ги е нарекъл „власи”. Близко до ума е, че той е използувал това прозвище с цел да дискредитира изобщо и да представи в най-неблагоприятна светлина пред читателя си разбунтувалите се срещу императора българи, като е разчитал на лошата слава, с която вече се ползували власите сред византийците.



                За отношението към „власите” е достатъчно да приведем крайно неласкавата характеристика, която Кекавмен им дава цял век и половина преди българското въстание от 1186 г.: „Племето на власите е съвсем невярно и покварено и не спазва истинска вярност нито към бога, нито към императора, нито към сродник или приятел, но се стреми всички да измами; много лъже и много краде, като всеки ден дава страшни клетви пред приятелите си и лесно се отмята от тях, сключва побратимства и кумства и смята чрез тях да измами наивните. Никога не е спазвало вярност към никого, дори и към някогашните римски императори... Те са много страхливи, имат заешки сърца, а когато проявят смелост, и това е от страхливост. И тъй аз ви съветвам никак да не им се доверявате. И ако някога избухне бунт и те проявят присторена преданост и вярност, като се заклеват в бога, че ще ги спазват, не им вярвайте. Защото най-добре е изобщо да не взимате клетва от тях, нито да им давате клетва, но [по-скоро] се пазете от тях като от лоши хора, отколкото да им се кълнете или те да получават клетва. Не трябва, прочее, никак да им се вярва, обаче преструвай се и ти, че си им приятел. . .” [60]



                Именно тези твърде ярко проявени черти са придали една силно изразена отрицателна окраска на етнонима „влах” не само у средновековните писатели и обикновени люде, но и до наши дни — например в Хърватско и Босанска Крайна [61]. Естествено това е повлияло и върху непредубедените и необвързани със съвременните тенденции историци от ново време, като е повлияло и за формиране у тях на характеристиката на романизираното население [62].



                Необяснимо е тогава защо прозорливата догадка, изказана от Ф. И. Успенски и подета от В. Н. Златарски, че византийските писатели от разглежданата епоха не споменават българите със собственото им народностно име поради ненавистта си към тях или поради стремежа на империята да ги ликвидира и асимилира, бе подета с резерва от редица други обективни изследователи. Не е странна обаче иронията на Н. Бънеску, който обвинява видния руски византолог, че „приписвал на византийската политика съвременните научни идеи и методи” [63].



                Ако вземем предвид настроенията на византийците и кръстоносците от Латинската цариградска империя към българите, които им нанесли тежки поражения, и изтъкнатия по-горе пейоративен смисъл на „влах” през епохата, фактът, че те наричат с това прозвище българите, вече не би се нуждаел от допълнителни обяснения и разбор. По отношение на действително вложеното в тях значение в това определение би било достатъчно да припомним само ключовия израз още в началото на Н.-Хониатовия разказ за въстанието начело с Асеневци: „. . . варварите от планината Хемус, преди наричани мизи, а сега — власи.” [64] Прозвището „власи” като стилов похват с цел да бъдат унижени българите този автор използува също и в речите си. Там той пак не употребява нито един път за българите тяхното народностно име [65]. Ако приемем определението „влах” за въстаниците от 1186 г. в буквалния му етнически смисъл, то тогава би трябвало да стигнем до абсурдното заключение, че във възстановяването на българската държава изобщо не са участвували българи. А от каква друга народност освен тяхната и намиращите се в процес на обългаряване пришълци от североизток би могла да бъде съставена масата от населението във въстаналата Мизия, Старопланинския район (взет териториално според тогавашния ромейски смисъл — с прилежащите му земи в Тракия: Средногорието, Загорие и Приморието)? Не може да се поставя под съмнение, че българите вдигат въстанието, изнасят борбата до победния ѝ завършек, за да осъществят поставената си освободителна задача, както Н. Хониат точно я определя — да възобновят своето родно българско царство с неговите традиции и в предишните му предели.


                Не на последно място за правилното изясняване на случая е и обстоятелството, че Георги Акрополит, когато в разказа си се връща на въстанието на Асеневци, а и по други поводи в изложението си за събитията от 1204 до 1261 г. споменава българите единствено с тяхното народностно име. От решаващо значение е и фактът, че това се спазва напълно в летописите и другите разнообразни по жанра си произведения на останалите византийски писатели, в документите и други паметници от XIII и XIV в. по отношение на българите и на тяхното царство, възобновено от Асеневци.



                Наред с разгледаните два основни елемента от съдържанието на средновековния термин „влах” (отразяващ професионалния белег и носещ в смисъла си пейоративен от морално естество оттенък) според нас е бил налице и един трети — православната вяра на носителя на това прозвище, но вече от гледна точка на католиците. В случая не трябва да се пропуска всеизвестното обстоятелство, че през средните векове вероизповедният признак играел особено важна роля. Ето защо незапознатите добре с Изтока в католическа Европа обикновено назовавали източноправославния християнин „грък” независимо от народностната му принадлежност, тъй като вземали предвид богослужебния език на Цариградската патриаршия, който бил едновременно и държавен, и литературен във Византийската империя.


                Заслужава да отбележим, че дори маджарите, макар да били преки съседи и приемници-владелци на значителен дял от територията на бившата българска държава заедно с населението му от български произход, не различавали българите от гърците пак по верския белег и по политическата даденост. Това се наблюдава по времето, когато царството било покорено в 1018 г. от Василий II и се разпростряло като южен съсед на Унгарското кралство по Сава и по Дунава от устието ѝ до Железни врата.



                Особено важно в случая е и обстоятелството, че терминът „влах” станал също синоним на източноправославен в католическите страни — не само в споменатите вече Хърватско и Босанска Крайна, но и сред другите народи в Европа (примерът обаче е нерелевантен - б.м.). Така например в германския епос от XII в. „Песента на Нибелунгите” се споменава един „херцог Рамун от земята на власите” (der Herzog uzer Vlachen land) и за авторите от наше време няма съмнение, че това е воеводата на власите по Долни Дунав [66]. Това отъждествяване не е възможно преди всичко защото толкова рано там не се срещат в изворите известия за присъствие на романизирани елементи, а ако това са придвижилите се на север или участници в помощните отреди, изпращани от Византия в Унгария, те едва ли още са били настанени в Седмиградско, по северните склонове на Карпатите, още по-малко по Дунава и още не са станали толкова известни сред германците (това не е вярно, има ранни известия за власите в Трансилвания, където са били съседи на т.нар. трансилвански саксонци - б.м.). Ето защо най-вероятно е зад приетото за собствено име да се крие народностното име на ромеите, т.е. византийците, но не и на румъните, а зад „земята на власите” — не тази на романизираните елементи, а на православните. Така че според нас изразът следва да се преведе: „херцогът е византиец или ромей от земята на православните (или на Византия)”. То е доказателство за разпространението също и сред германците на термина „влах” като равнозначен на „източноправославен”.



                Съперничеството между папството и патриаршията създало дълбока неприязън между подведомствените на двете църкви народи. Надменността на западноевропейските рицари кръстоносци ги е подтикнала да възприемат от византийците прозвището „влах” с вложеното вече пейоративно и унижаващо достойнството значение, за да назовават с него източноправославните, които не са гърци, независимо от народностния им произход. Тази тенденция се засилила, особено когато те започнали да воюват и да търпят тежки поражения от българите, които били православен народ. Това вече достатъчно добре обяснява защо Робер дьо Клари, Жофроа дьо Вилардуен и други писатели кръстоносци назовавали с ненавист разгромилите ги при Одрин българи „власи”.



                За употребата сред западноевропейците на „влах” като синоним на народностното име на българите немалко допринесли и някои други, но не по-маловажни обстоятелства, които също обикновено не се вземат под внимание.



                1. При нашествията си на Балканите през XI и XII в. , когато прониквали във византийското кателанство България, т. е. в югозападните предели на земите, населени с българи и съставляващи част от поробеното царство, особено когато минавали по Via Egnatia, кръстоносците, норманите и други обитатели на Апенинския полуостров опознали православните странствуващи на групи из планините пастири от Велика Влахия, които били подведомствени, както и почти целият Епир и част от Тесалия (населени по това време с преобладаващо българско славянско население) [67], на Охридския архиепископ „на цяла България”. Преминаващите през българските земи не могли да не сметнат и тези техни романизирани обитатели за българи. Така „власи” ще да е станало за обитателите на Южна Италия равнозначно на „българи”, чиято е била архиепископията (интересна хипотеза! - б.м.).



                2. В стремежа си да добие признанието на папството и западноевропейските монарси за своето владетелско достойнство цар Калоян подчертавал властта си и над романизираното население (за мен е по-скоро обратното - папа Инокентий III подхвърля тази възможност и Калоян я прегръща - б.м.), като дори наблягал върху несъществуващи или поне незасвидетелствувани в други източници предишни връзки на България с Рим. В този ред и насока трябва да се разглежда и изясни обстоятелството, че цар Калоян сам се титулувал „цар на българи и власи” и на „България и Влахия”. В двете формулировки ние можем да съзрем и претенциите му за власт не само над Горна земя, но и над Долна земя с владяната от неговите предшественици Велика Влахия с романизираното ѝ население (тази хипотеза е твърде смела и трябва да се отхвърли поради липсата на достатъчно доказателства - б.м.).



                Напразно бихме дирили сведение в изворите, според което земите между Карпатите и Долни Дунав са били известни като „Влахия” преди или по времето на цар Калоян. При това през неговото управление „власите”, т.е. „угровласите”, или православното население, избягали от Унгарското кралство, както вече отбелязахме, още не били потърсили прибежище там. Освен това воеводството, при това под името „Угровлахия”, се обособява с повече самостоятелност едва през втората половина на XIV в. Ето защо в двете форми на титлите на цар Калоян, т. е. под „Влахия” и „власи”, ние би трябвало да разбираме само Велика Влахия в Долната земя. Същото се отнася и за титлата на архиепископа Василий (глупости - б.м.).



                3. Подобно на хърватите, бошнаците и населението в Италия, изглежда, и маджарите са възприели от църковните документи на папството и като отглас от връзките си с кръстоносците обобщеното понятие „влах” за равнозначно на „православен”. След като престанали да граничат с Византийската империя при възобновяването на българското царство, маджарите ще да са започнали да прилагат този термин към всички числящи се към православното вероизповедание не гърци или по-точно подведомствените на Търновската архиепископия (впоследствие патриаршия) и на Охридската „архиепископия на цяла България” (това отново не намира потвърждение в наличните данни и трябва да бъде отхвърлено - б.м.).



                Изобщо за маджарите през XIII в. „власи” били техните южни съседи некатолици, т.е. българите (невярно - б.м.). Вероятно за формирането и въвеждането на това понятие в Унгария, където, изглежда, също е придобило пейоративен оттенък, немалка роля са изиграли още редица обстоятелства. Между тях можем да споменем: враждебните през зачестили периоди отношения между кралството и царството; ролята, която унгарският крал поел като оръдие на папството срещу православните след унищожаването на унията между Търново и Рим; недружелюбното отношение към власите, произхождащи от византийските и тогава с източноправославно вероизповедание население противници на Византия в отредите, наемани от маджарските феодали при династическите размирици в Унгария; стълкновенията и непокорството на настанените власи от тези отреди в граничните покрайнини на Седмиградско (Амлаш и Фогараш) с местното католическо население и пр.


                Тук трябва да се има предвид, че след унищожаването на унията от цар Иван Асен II православните в Унгарското кралство и в някои балкански страни са наричани в официалните документи според определението на папството също така и „схизматици”, което вероятно е станало пълен синоним на „влах” (едва ли - б.м.).



                * * *

                (...)



                Подобно на предхождащите го съпротивителни движения срещу властта на империята в българските земи на юг от Дунава през X и особено през XI в. въстанието начело с Асеневци очевидно също се опирало, т.е. разчитало на помощ от единородците си в незаетите от Византия и Унгария територии на царството, разположени северно от голямата река. Там българите живеели в най-тесни, а вероятно вече и близки родствени връзки с настанилите се сред тях кумани и техните племенни формации, а също и с останалите от печенеги, узи и други вътрешноазиатски (алтайски) етнически групи на пришълци от Изтока (по-горе изяснихме, че българи там по това време няма - за което трябва да благодарим най-вече на Стан, макар че той едва ли би оценил това - б.м.)Въпреки че в изворите не липсват изрични сведения [76] за пряко участие на това население още при започването на освободителната борба, последвалите събития също показват, че то не останало безучастно. Имаме пълното основание да допуснем, че обитателите на земите на север от Дунава и по-специално в дн. Влашко, Молдова и Южна Бесарабия са оказали помощ на Асеневци в най-решителния момент. Те им дали прибежище и там се набрала нова войска, а и нещо повече — впоследствие земите на куманските племенни формации съставлявали неразделна територия, а конницата им влязла в състава на войската на възстановената българска държава. В случая трябва да се вземе предвид и обстоятелството, че ръководителите му не са били чужди, а може би дори най-тясно сродени с първенците им.

                Източник: http://www.promacedonia.org/pk2/pk2_2.htm; Подчертавания - мои.

                Въпреки отбелязаните слабости анализът на Коледаров може да се приеме като притежаващ стойност историографски принос към изясняването на въпросите, около които спорим в темата, особено в частта си за различните смисли, влагани в понятието "влах" в дадената епоха. Макар и той да не го казва, неговото изложение ме навежда на мисълта, че "власи" в един или друг исторически момент са били наричани повечето сезонни "планински" номади на Балканите, занимаващи се със скотовъдство - главно на кози и овце, без задължително да са говорели на романско наречие.
                A strong toun Rodez hit is,
                The Castell is strong and fair I wis...


                блог за средновековна балканска история

                Comment


                  Случайно ми попадна една статия по, колко изненадващо (!), въпроси, които сме чепкали тук във форума надълго и нашироко. Но, кое ми направи впечатление: колко противоречащо на "стила" и изобщо на нападателно-назидателната роля, приети на страниците на форума от автора и в тази тема в частност:

                  Stan написа
                  Очевидно влашкото население в Паристрион в края на XII–XIII в. е било реален факт. Друг е въпросът за количественото измерение на това население. За Никита Хониат може да се допусне, че, воден от омразата си към Асен и Петър и въстанието, нарочно системно използва етнонима „власи“, който освен етническо, до голяма степен има и пейоративно значение. Също така от византийска гледна точка имало два вида „българи“ – етнически българи и жители на тема България, за които пък не е задължително да са етнически българи. Тема България обхващала Самуилова България от последните ѝ години, т.е. дн. Р. Македония, Западна България, Източна Сърбия, Косово, части от Албания и Северозападна Гърция. При това положение е нормално Никита Хониат, който бил управител на Филипопол, т.е. византийски администратор, под „българи“ да разбира жителите на тема „България“: той е трябвало да намери друго название за жителите на земите северно от Стара планина и в случая „власи“ е най-подходящо.
                  Колко говорих за това и колко нападки получих и накрая какво? А, нещо като "той беше прав"...? Съмнявам се...ама много дълбоко се съмнявам
                  Last edited by Guy de Mont Ferrand; 23-10-2014, 18:20.
                  A strong toun Rodez hit is,
                  The Castell is strong and fair I wis...


                  блог за средновековна балканска история

                  Comment


                    Stan написа

                    Особено очудване...обичайна грешка правена от лаиците, но е недупостима от един професионален историк.
                    Хайде втората иди-дойди, но първата . Нима е нужен допълнителен коментар?

                    И все пак, ще се опитам да бъда кратък и ясен: Аз пък, бате Стан, съм те сложил в игнор-листата от година някъде и принципно не мога да ти виждам мненията, сега направих изключение само заради намесата ти в темата за акънджиите, в която "Очудващо" продължаваш да се пробваш да пробуташ някоя гадост по мой адрес. Не ми се занимава повече, нека хората преценят кой крив, кой прав, а и кой срама няма.
                    A strong toun Rodez hit is,
                    The Castell is strong and fair I wis...


                    блог за средновековна балканска история

                    Comment


                      Егати, вътре в гилдията това ли са нормалните отношения?


                      thorn

                      Средновековните църкви в България

                      Comment


                        Thorn написа Виж мнение
                        Егати, вътре в гилдията това ли са нормалните отношения?
                        Не.
                        A strong toun Rodez hit is,
                        The Castell is strong and fair I wis...


                        блог за средновековна балканска история

                        Comment


                          Thorn написа Виж мнение
                          Егати, вътре в гилдията това ли са нормалните отношения?
                          Според зависи. Предполагам, че и при вас е така - ако твой колега публично те обвини в нещо, което не си направил, няма да му останеш длъжен, щото ще излезне, че си е прав.

                          Comment


                            Ок. Значи занапред - личните на лични.


                            thorn

                            Средновековните църкви в България

                            Comment


                              Възможно ли е "българин" да е било федеративно понятие и Асеневци да са използвали това политически?
                              "Мисля, че видът на изпотени мъже им въздействаше." - дан Глокта

                              Comment


                                Какво разбираш под "федеративно понятие"?


                                thorn

                                Средновековните църкви в България

                                Comment

                                Working...
                                X