Messieurs les Anglais, tirez les premiers!

[mellisa]

"Господа англичани, стреляйте първи" са култови думи, приписвани на френски лейтенант при битката при Фонтеной през 1745. Тази битка ме интересува по няколко причини.

1. Първата е реалната достоверност на казаното (подобно на прословутата реплика на Франсоа 1ви - всичко е изгубено, освен честта, която далеч не е реплика, а фраза от писмо до майка му и не е казана така, както е достигнала до нас).
Свидетелствата, които имаме са от маркиз дьо Валфон, помощник щаб на граф дьо Клермон, който предава сцената така :
Англичаните се приближиха на 100 крачки от френската линия. В този момент се спряха, подредиха линията и тази операция веднъж направена, английските офицери свалиха шапките си и поздравиха френските офицери, които на свои ред свалиха своите. Веднага след така обменените поздрави Милорд Хей, капитанът, командващ английските части, се приближи сам, с бастун в ръка (или жезъл) до 40 крачки от френската линия. Той свали шапката си отново и се обърна към офицера, който стоеше пред него, граф д'Антерош и му каза: "Господине, дайте заповед за стрелба на вашите хора", на което графът отговори: "Не, господине, ние не започваме никога първи"
Друг всидетел на сцената, кавалерът Руберент, я предава така:
-Годпода френски офицери, стреляйте първи!
-Господа англичани, стреляйте първи вие!
Сцената, предадена от Волтер също не се различава особено от предишните две, но остава съмнение относно точния синтаксис на фразата: вместо - "Господа англичани, стреляйте първи вие", се спекулира и върху втори прочит - "Господа, англичани, стреляйте първи вие".
За да се приеме за реално същестувала подобна размяна на реплики, би трябвало да приемем, че английските офицери са говорели френски и че подобна размяна на почести действително се е прилагала сред редиците на армиите на новото време. Друг детайл е възможността за приближаване до врага на достатъчно разстояние за да може да се чуят двамата (или повече) офицери.

2. Втората причина е чисто стратегическа. Ако приемем, че тази сцена се е случила (много или малко така), можем ли да говорим за обикновенна куртоазия или реална стратегическа мисъл?
съществува ли военно правило или обичай, според което дадена пехотна бригада да няма право да стреля първа при толкова близък бой и свързано ли е това с времето, необходимо за презареждане на оръжието? Ако да, то не показвали самото развитие на точно тази битка, че такова правило е неособено сполучливо? Точно реализацията на френското желание от английска страна се оказва почти катастрофално за армията на Луи 15ти, дезорганизирайки френската линия и причинявайки смъртта на мнозина, в това число и на Отерош, получил 7 коршума.

[Ханс]

Аз лично смятам, че ефекта се преувекичава. Имам предвид ефекта от това събитие върху развоя на сражението(което впрочем французите печелят). Що се отнася до езиците, струва ми се напълно реално офицерите-благородници, вероятно добре образовани, да знаят френски, който ако не се лъжа се е явявал нещо като международен език.
Приближаването до френската линия също не ми се струва невероятно. Дисциплината в армиите от това време е драконова, а стрелбата са се стремяли да дават залпово. Това предполага, че срещу самотна фигура едвали ще се разходва цял залп. Едва ли някой ще стреля самоволно(то и шанса да уцели не е бил висок).
Отделно офицерите още са се ръководили по принципи(нещо като наследство от рицарските кодекси) вече отмряли. Изобщо за кабинетните войни подобно нещо не е невероятно.
Що се отнася до стратегическият(аз бих използвал тактически) замисъл, то според мен такъв вероятно отсъства. Става дума за нещо като етикет, господа благородниците се изживяват като рицари отпреди 5-6 века.
Ако дистанцията е била към 90-100 метра, то това не е толкова близка, а по-скоро пределна ефективна.
Що се отнася до това кой стреля пъври, предимството е относително, в случая залпа е описан като изключително ефективен, но това може да е просто случайност(малко вероятно) или дистанцията да е била по-малка(примерно ако по време на диалога англичаните са се приближили още). Предимстовто на първия залп е очевидно в случая. Предимстата на ответния залп са други - на първо място отговора може да се даде от по-малка дистанция и съответно да е по-ефективен, последното предполага и последваща атака с щик, която разчита на моралният ефект на залпа. Със сигурност задържането на огъня оказва силен психологически ефект върху противника, но и то си има граници.

[von Danitz]

Охо, какво си имаме тук? Война в дантела!
Фонтеной е красота, елегантност, финес и развяти пера, грим и перуки!!!
Де Сакс удържа в центъра с Нормандския и "Кралския дом" безпрецедентно срещу гадния, невъзпитан и миризлив дюк ъф Къмбърланд.
Кралят се разхожда след това с дофините и френските принцове виждат с собствените си благородни очи, колко огромни са "страданията на умиращите, пред лицето на срещата с Твореца". Кралят е развалнуван и заплаква.
Госпожи и господа, това би било една елегантна история, ако не беше грубото оношение на тези профани, британците, Къмбърланд, макар и християнин и рицар, твърди че"или ще влезе в Париж, или ще си изяде ботушите". Горкичкия, дали ги е прокарал с горчица?

[Николай]

Ама направо си го представям диалога:
Мосьо лез Англе, тире ву ле премиер!
Но, плииз, афтър ю!
Извинявай , Мелиса, че го транскрибирам с кирилица, не можах да се въздържа да си представя как ли е звучало.

За Фонтеной аз лично си спомням от "Острова на съкровищата" - нали помните - доктор Ливси беше ветеран от Фонтеной. И знаменитата реплика на капитан Смолет - "Докторе, ако така сте служили при Фонтеной, по-добре да си бяхте останали у дома!"
Еех, къде са ми детските книжки....

[Гост]

Не виждам какво толкова има за чудене. Винаги е имало бабаитлък.
Първият залп не е решаващ за изхода от битката. Винаги някой стреля първи, но това не зничи и че побеждава.

[mellisa]

Зачетох се в една книга, която прави изследване на всички световно известни фрази в историята. Авторът отделя доста внимание на Фонтеной като обяснява, че от един век е имало наложено правило за това, че французите никога не стрелят първи, следствие на битката при Ленс през 1648, когато френските части се били паникьосали, след като били стреляли първи още с встъпителните моменти на боя. Според авторът в онези години са били извършвани около 24 различни движения за презареждане на пушката.
Фонтеной е дантели, елегантност, стил, една от последните големи сухопътни битки на стария режим, преди онези простаци буржоата да отрежат главите на елита на Франция, оставяйки завинаги след себе си дълбоката меланхолия по едно загубено време. Франция през средата на 18ти век е като Американския Юг през 40те години на 19ти. Волтер и Русо са били живи, салоните били пълни, умовете безкрайни по онзи начин, по кайто могат да са безкрайни само интелигентността и глупостта. Енциклопедията не е служела само за запълване на библиотеката, Фрагонар и Вато са пресъздавали в своите платна душата на цяла една епоха, а не студени и лишени от дух лица и предмети.
Самата битка е била спечелена повече по чудо, отколкото следствие велик тактически замисъл - докато огромната английска армия настъпвала, французите и ирландците били претърпели поражиение във всички контра-атаки. Отчаян, Луи 15 обмислял дори идеята за оттегляне. Но Ришельо имал вдъхновението да направи една последна контра-атака заедно с Де Сакс. Кралят се опънал, херцогът настоял, артилерията отворила достатъчно свободно пространство в редиците на англичаните за да могат кавалеристите от Maison du Roy да се се промъкнат и да започнат поголовна сеч. Едва тогава френските и ирландски части предприели масова атака и англичаните, неуспявайки да окажат съпротива, се разбягват като пилци. Забавната страна е, че има една известна реплика, свързана и с Ирландците, които според легендата нападнали с вика - Cuimnidh ar Luimneach agus ar Feall na Sasanach (за неразбиращите галски, нещо от сорта на спомнете си Лимерик и саксонската вяра!, алюзия за ирландския град Лимерик и Вилхелм Оранжски в края на 17ти век, когато този последния въпреки обещанието си, превземайки града, избива жителите му .) Мисля че има и една поема, посветена на битката при Фонтеной, ще я потърся.

[Ханс]

Мелиса, може само да съжаляваме, че простаците буржоа, първенютата и плебеите не са стигнали до нас. Можеше сега и да не сме такива простаци,батове и каки.
Незнам аз лично много повече харесвам революционните и наполеонови войни от кабинетните на френските монарси. Как да кажа, има повече дух, живот(ако ги талкуваме малко превратно, а не буквално) в тях. Вярно за сметка на дантелите.
Случайността при Фонтеной не е уникална, повечето сражения от този период се решават именно по този изпитан метод. Веднъж си бях правил труда да потърся няколко коментара за случайността при сражението. Този период просто изобилства от такива. Сражението изцяло се разглежда като игра на зарове.
Ето и линк към ирландската поема:

http://poetry.poetryx.com/poems/11119/

[mellisa]

Ханс, лично аз не мога да направя толкова голямо разграничение между наполеоновите войни, толкова пълни с живот, както сам казваш и духът на просвещението (каква ужасна дума, неуспяваща да преведе всичката красота на френския термин), който е в основата на цялата промяна в обществото. Наполеон е типичен пример за дете на онази епоха, обгърната с дантели, елегантност, дух и стил. В кой друг век и в кой друг исторически момент след Ренесанса войникът е посещавал салоните и говорил за философия, докато сам е писал стихове или романи? В коя друга епоха след това войникът ще има тази толкова богата обща култура, характерна за децата на френското просвещение? Всъщност дори ренесансовият човек има какво да завиди на този от просвещението - докато през 15ти и 16ти век страхът от бога е белязвал свеки, но по различен начин, човекът от 18ти е бил атеист, абсолютен и неподчинен на никого, освен на своя генерал, след като е видял да пада главата на своя бог на ешафода. Свободата на духа и на мисленето през Просвещението ще бъде заменена от сковаността и сухостта на буржоазията през 19ти век, неспособна да надскочи себе си и да замени широтата на възприятията на онези, които е изколила 25 години по-рано. Цялата сила на революционерите стига до революцията, но не и за създаване на нещо по-добро след нейния край. Революцията не е изяла децата си, изяла е всичко, което те са имали в сърцата си, оставяйки ги в несъстояние да я ръководят. А всичко, което следва е мълчание и тъмнина, защото след Наполеон никой не знае какво да прави това, което са получили. Неслучайно революцията преминава в поредица от войни и кампании - цялата енергия, цялата сила на духа, знанието, интелигентността е трябвало да намери отдушник, какъвто терорът не е можел да бъде. Истинската революция приключва, а не започва с онази тълпа селяни, решили да превземат един празен затвор.

[von Danitz]

ъъъъъъъъъ, Мелисо, преди два поста щях да те поздравя за думите ти, но сега ме вкарваш в изумление:

наполеоновите войни, толкова пълни с живот

е, как може едни войни да са пълни с живот, това да не е бал с маски. Именно тук е голямата разлика с духа и лекотата на фонтеной, макар че и тя е по-скоро привидна. Само 15-тина години по-късно, визирам битката на Ангелските поля, пред Квебек, нещата вече са били твърде, промишлено груби.

Наполеон е типичен пример за дете на онази епоха, обгърната с дантели, елегантност, дух и стил

Тук вече и Императорът би се зачудил, защото твърде много е изкал да се различава от тази представа, да с пчелички и наполеонки е надминал малко дори френските крале, но все пак движен от мотива за личното си съвършенство, не от някакъв префинен полу-гръцки образец и рицарски идеал. та той дори е подминал Йерусалим, не проявявайки дори нарочно никакъв интерес. Дори Аленби, 120 години по-късно се прави на кръстоносец, Бонапарт хич.

Неслучайно революцията преминава в поредица от войни и кампании - цялата енергия, цялата сила на духа, знанието, интелигентността е трябвало да намери отдушник

По-скоро запушалка.

Истинската революция приключва, а не започва с онази тълпа селяни, решили да превземат един празен затвор.

Ако парижани чуят че са селяни, какви ли сме ние?

[Ханс]

Мел, аз все пак говоря само за войната. Изобразителното изкуство и музиката ме интересуват доста по-малко и въпреки това бих отдал предпочианията си към Бетовен, а не към Моцарт. Както се казваше и в анекдота - въпрос на вкус.

наполеоновите войни, толкова пълни с живот

Това трябва да се отнесе към мен, но не подлежи на описание.

[mellisa]

Мосю, ужасена съм от либертинния тон, долавящ се зад шума на леещата се изпод перото ви реч, движено от вашето красноречие, който докосва слухът ми в поредица от дисинхронни тонове, далеч от пасторалния дух на изказа, характерен за епохата, за която говорим. Нима успявате без да се изчервите да съчетаете сравнение, неподходящо за един истински джентълмен между бал с маски, чието най-ярко олицетворение може да се търси единствено сред безмислието и суетата на човешкия живот - безцелен, посветен на удоволствието и егоизма, лишен от малките атоми, които всеки човек носи и които го карат да се движи и мечтае и наполеоновите войни, които успяват да концентрират в себе си буйността и целеустремеността на един гений, играещ на шах с Европа за дъска? Познали ли сме някога по-силно изразено в толкова сгъстено хронологически времево разклонение желание и целеустременност, бойност и лудост, плам, който отразява в погледа огньовете, запалени край Москва? Нима юздите, които следващите Наполеон буржоазни режими надяват на оцелелите войници на Императора, когото всички наричат вече така, сякаш получил титлата той е оставил след себе си името си, може би за да го накажат за дързостта му да мечтае и прекроява света, не са пример за духовния край на оцелелите, много преди да настъпи и физическия? Какво по голямо доказателство за живот в тези о, колко кратки 12 години от тези гласове, които се носят над земята за да оставят след себе си завинаги своите стъпки по пясъците на времето - гласове, които спорят и които се смеят, които пеят и които плачат, гласове на мъже и жени, гласове, които изразяват уплаха и гласове, в които се долавя триумф, гласове, в които следата на френското вино и дантели е жива като хората, които маршируват под знамената на империята. Над всички тях, примус интер парес, гласът на онзи, решил да сътвори свят, който да излиза от обикновенното, от делничното, който да не носи маската на поредния бал на регента, глас, който е шумен, смущаващ, глас, който ни дразни, защото не ни позволява да потънем в дрямката на всички онези задоволени буржоа, глас, който оттеква дори дълго след като онзи, от чиито гърди е извирал е престанал да говори. Наполеон, неспособен да избяга от себе си, отхвърлящ същите онези идеали и идеи, които са го направили това, което е и които може да мрази, да ненавижда, но които не може да изкорени от себе си без да рискува с това да унищожи всичко, което е издялало от камъка, наречен войник, Наполеон. Между рационализма и русоизма, политическата промяна и новия социален ангажимент на гражданина, между приземяването на земята на онзи Бог, поставил короната на главата, която скоро ще се търкулне в прахта в краката на онези, които извървяват пътат на осанна и разпни го почти толкова бързо, колкото и йерусалимците в онзи далечен петъчен пасхален следобед, всичко в онези години е живот, живот, живот...Нищо чудно, че Наполеон, продукт на своето време, не желае да чуе за Бог и дяла своята собствена религия със сабя в ръка, скъсал оковите на обскюрантизма благодарение знанието, акумулирано през този невероятен 18ти век в салоните на Париж и кафенетата на Рю де ла Пе, което ще роди финалната искра, поантата, последната песен на онази птица, която умира обрекла се сама, опряла гръд в бодлите на розата, но чиято песен превъзхожда дори тази на славея и на чучулигата не защото е съвършенна, а защото е истинска, родена от развалините на едно умиращо тяло, при това по-живо от всякога.

[von Danitz]

Мадам,
Императорът скучае, храносмилането му напоследък не е добро, в двора се боим, че мерлузата от Рижкия залив е станала залог на безсилието на плитките умове на роялистите, които в беса си продадоха честта за съмнителното удоволствие да служат на британците. Уви, Геният днес е винаги оценяван по блясъка в очите на завистниците. Това, което доставя радост на Императора тази есен са разходките на кон.
Така че, опасявам се, аудиенцията е немислима. Все пак, Императорът ми говори за вашия баща, заслугите на когото са все още ненаграждавани. Надеждата ми е , този сладък дар на Природата, без който всички сме нещастни, че изречението, което , уверявам ви, ваши недоброжелатели вече разпространяват близо до ушите Суверена,

Наполеон, продукт на своето време, не желае да чуе за Бог и дяла своята собствена религия със сабя в ръка, скъсал оковите на обскюрантизма благодарение знанието, акумулирано през този невероятен 18ти век в салоните на Париж и кафенетата на Рю де ла Пе, което ще роди финалната искра

,няма да го накарат по някакъв начин, по който ние, хората които все още се радваме на вашето приятелство, да можем да противодействаме, и той да сметне за нужно да ви подари на Турчина...

Същевременно, моля приемете израза на най-искрената ни, към вас, уважаема госпожо, отлична почит, оставайки верен
Д.

[Ханс]

Мосю, ужасена съм от либертинния тон, долавящ се зад шума на леещата се изпод перото ви реч, движено от вашето красноречие, който докосва слухът ми в поредица от дисинхронни тонове, далеч от пасторалния дух на изказа, характерен за епохата, за която говорим. Нима успявате без да се изчервите да съчетаете сравнение, неподходящо за един истински джентълмен между бал с маски, чието най-ярко олицетворение може да се търси единствено сред безмислието и суетата на човешкия живот - безцелен, посветен на удоволствието и егоизма, лишен от малките атоми, които всеки човек носи и които го карат да се движи и мечтае и наполеоновите войни, които успяват да концентрират в себе си буйността и целеустремеността на един гений, играещ на шах с Европа за дъска? Познали ли сме някога по-силно изразено в толкова сгъстено хронологически времево разклонение желание и целеустременност, бойност и лудост, плам, който отразява в погледа огньовете, запалени край Москва? Нима юздите, които следващите Наполеон буржоазни режими надяват на оцелелите войници на Императора, когото всички наричат вече така, сякаш получил титлата той е оставил след себе си името си, може би за да го накажат за дързостта му да мечтае и прекроява света, не са пример за духовния край на оцелелите, много преди да настъпи и физическия? Какво по голямо доказателство за живот в тези о, колко кратки 12 години от тези гласове, които се носят над земята за да оставят след себе си завинаги своите стъпки по пясъците на времето - гласове, които спорят и които се смеят, които пеят и които плачат, гласове на мъже и жени, гласове, които изразяват уплаха и гласове, в които се долавя триумф, гласове, в които следата на френското вино и дантели е жива като хората, които маршируват под знамената на империята. Над всички тях, примус интер парес, гласът на онзи, решил да сътвори свят, който да излиза от обикновенното, от делничното, който да не носи маската на поредния бал на регента, глас, който е шумен, смущаващ, глас, който ни дразни, защото не ни позволява да потънем в дрямката на всички онези задоволени буржоа, глас, който оттеква дори дълго след като онзи, от чиито гърди е извирал е престанал да говори. Наполеон, неспособен да избяга от себе си, отхвърлящ същите онези идеали и идеи, които са го направили това, което е и които може да мрази, да ненавижда, но които не може да изкорени от себе си без да рискува с това да унищожи всичко, което е издялало от камъка, наречен войник, Наполеон. Между рационализма и русоизма, политическата промяна и новия социален ангажимент на гражданина, между приземяването на земята на онзи Бог, поставил короната на главата, която скоро ще се търкулне в прахта в краката на онези, които извървяват пътат на осанна и разпни го почти толкова бързо, колкото и йерусалимците в онзи далечен петъчен пасхален следобед, всичко в онези години е живот, живот, живот...Нищо чудно, че Наполеон, продукт на своето време, не желае да чуе за Бог и дяла своята собствена религия със сабя в ръка, скъсал оковите на обскюрантизма благодарение знанието, акумулирано през този невероятен 18ти век в салоните на Париж и кафенетата на Рю де ла Пе, което ще роди финалната искра, поантата, последната песен на онази птица, която умира обрекла се сама, опряла гръд в бодлите на розата, но чиято песен превъзхожда дори тази на славея и на чучулигата не защото е съвършенна, а защото е истинска, родена от развалините на едно умиращо тяло, при това по-живо от всякога.

А може ли вместо това:

http://rapidshare.de/files/6402338/02.mp3.html

да избера това:

http://rapidshare.de/files/6402239/01.mp3.html

[Batko Charly]

Аз пък не мога да се въздържа да коментирам колко женствен ми звучи френския днес. Като чета заглавието направо смях ма набива.

Франсетата доста май се изнежват след Наполеон, щото после който ги вхани ги пердаши под път и над път. Имаше един френски историк, който обясняваше залеза на Френската империя чрез прекомерното "цивилизоване" на французите Те вече станали толкова цивилизовани и рационални, че не правели по много деца и нямало достатъчно войници да се бият за Франция. Тва разбира се за разлика от ония островни варвари отвъд Ламанша...

[Ханс]

Тва разбира се за разлика от ония островни варвари отвъд Ламанша...

Това не са ли ония варвари, за които японците заявяват, че не могат да третират като военнопленници тъй като последните отказват да се сражават.

Ей сега преброих наум и излезе, че французите са спечелили поне 4 войни след Наполеон.