Макар по-скоро историческа, темата за политическата цензура далеч не е исторически отвлечена. Тя е изключително интересна и актуална сега, когато натискът от страна на политически и икономически структури се стреми да обезличи законово свободното слово, а и автоцензурата обезличава по-младите пера.
Изборът на темата Политическата цензура в България между двете световни войни за дипломната работа е продиктуван и от факта, че по този въпрос у нас почти няма източници. Повечето от изворите, ползвани при написването й, са предимно художествени книги със спомени на общественици, политици и писатели, живели по това време.
В работата е отделено специално внимание на споровете и вестникарските полемики около Закона за защита на Особата; на произвола на военната цензура по време на Първата световна война; на кървавата разправа със свободния печат и най-добрите български пера през периода 1923-1925 г.; на въведените мерки след военния преврат от 19 май 1934 г., в който доминираща роля заема личната воля на монарха Борис III.
Без да има претенциите за изчерпателност, дипломната работа е обобщила един сравнително голям, изпъстрен с постоянни смени историческо-политически период от живота на България.
В заключението се открояват някои много важни изводи за състоянието и действията на политическата цензура, които могат да бъдат валидни дори и за сегашното състояние на свободното слово . Цензурата в България е предимно политическа, макар военните и църквата (всъщност цензурата в основата си носи църковно-монархически характер) да вземат дейно участие в образоването на нацията. Полиция, съд и прокуратура осъществяват контрола , макар за целта да се създават специални институции, които са директно подчинени на външни и вътрешни министри и на министър-председатели. Характерна черта за българския политик от онова време е преобразяването му от жертва на цензурата и борец за свободното слово в жесток цензор, когато е достигнал държавните, управленски върхове в политиката. Голяма част от българските журналисти публикуват анонимно поради страх...
Всъщност цензурата е и реакция на страха, а натискът върху свободата на словото, бил той политически или икономически, води до самоцензура.
Въпреки изобретателността си, цензурата, както и съвременните технологии за манипулация на общественото мнение, от самото си начало носи характера на отчаяна и обречена мярка за противодействие на процеса на събуждане на творческата енергия на хората.
Печатът е в основата на всички обществени и политически промени от Гутенберг насам. Походът срещу свободно мислещите е част от опитите за установяване на тотален контрол върху обществото от страна на управляващите. Доколко е било успешно и дали изобщо е възможно, е нещо, което тепърва ще продължаваме да търсим и анализираме.
Революция в името на печата
На пръв поглед печатът е технология. Изобретяването на печатарската машина от Йохан Гутенберг е позволила масовото тиражиране на книги, брошури и листи по сравнително лесен начин.(За да бъдем честни пред цивилизацията, следва да подчертаем хартията, както и печатното изкуство, дължим на средновековен Китай.)
Има нещо много символично във факта, че едно от първите печатни произведения в Европа, появило се през 1456 г., е Библията. Защото печатната машина отне монопола на църквата върху духовния живот на хората първо в Западна Европа и Америка.
Цензурата(както и днешните технологии за манипулация на общественото мнение) от самото си начало носи характера на отчаяна и едновременно с това обречена мярка за противодействие на процеса на събуждане на творческата и обществената енергия на хората. Тази институция, имаща за цел да ликвидира инакомислието и съпротивата срещу традиционната власт, винаги ще губи и въпреки това ще използва все по-богатия си арсенал от техники и репресивни мерки за въздействие срещу хората с нови идеи.
Поради нарастване на броя на грамотните, а те са най-обществено активните хора, обмяната на идеи става все по-интензивна. В този крайно огрубен исторически план изпъква по естествен начин достигането до идеята за естествените човешки права ( правото на живот, свобода и имущество , пише Джон Лок във Втори трактат за властта ), която ще изкристализира до понятието гражданин в апогея на Холандската, Английската, Американската и Френската революция. Прозрението, че всички хора са свободни и равни, освен че се дължи на масовото обращение на тези идеи благодарение на печатното слово, води естествено до проблема може ли държавната, кралската, църковната, военната или каквато и да било власт да стеснява мислите и действията на хората. Неслучайно и руският революционер Михаил Бакунин ще напомни, че свободата на печата е майка на всички свободи.
Въпросът за свободата и нейното разширение винаги е тревожел най-радикално и често разрушително настроените идейни групи. За пръв път официално въпросът е поставен в едно прошение на партията Levellers ( Изравнителите ) до Английския парламент през 1649 г.
Доктрината, че властта произтича от народа, е постулирана пълноценно в Декларацията за независимост от 4 юли 1776 г. Щом една власт се окаже пагубна, народът има правото да я видоизмени или премахне и да учреди ново управление, поставяйки основите му на такива принципи и организирайки властта му по такъв начин, каквито му се чинят, за да гарантират неговата сигурност и щастие, се казва в Декларацията за независимостта.
Без печат и политическото би било невъзможно, тъй като нямаше да има технология, позволяваща огромни маси от хора да общуват помежду си, да обменят идеи, факти и съждения. Вестникът направи възможно агората да обхваща все по-големи групи от населението. Печатът е в основата на всяка обществена промяна от Гутенберг насам от тази перспектива виждаме обективната невъзможност да се сложи намордник на свободното слово. Въпреки тази историческа обреченост цензурата не отстъпва лесно, напротив, тя притежава свойството да самонараства и да кастрира всяка проява на независим обществен дух. Не трябва да се забравя, че тя дълго време се намира в ръцете на традиционната власт. В течение на целия XVI в. цензурата е въведена във всички държави в Западна Европа.
В България свободата на словото е пазена строго още от прогресивните журналисти преди началото на ХХ век, когато печатът се опитва да събуди сред българското население идеята за национално освобождение и вдигане на съпротива срещу султана от времето на турското робство. Първият български революционер Георги Раковски възприема идеите на Френската и Американската революция и ги проектира в българската действителност от онова време. Освен с физическата сила народът трябва да излезе и със своето морално оружие (журналистиката е едно от първите средства на революцията) , завещава Христо Ботев в своето последно Нужно обяснение часове преди да се качи на парахода Радецки . Свободата на печата, защитена в онези далечни години от Търновската конституция, но по-късно погазвана в опити да бъде сразена и унищожена, се оказва най-ревниво пазената духовна ценност от българските журналисти, писатели, публицисти, общественици, дори политици, изобщо творци. Те отдават мисълта, енергията и когато трябва живота си в името на свободното слово.
Търновската конституция: печатът е свободенъ
Вестници са имали абсолютно всички партии, обществени организации, религиозни групи, дори женските и въздържателните дружества. Всеки вестник е публикувал програма в първия си брой. В нея редакцията е обявявала ясно своите политически идеали. Около идеологията на даден вестник после са възниквали партии и движения, които са имали една цел вземане на властта по легитимен или нелегитимен начин.
Въпросът докъде обаче стига свободата на печата, е разгледан на първо място в Търновската конституция, приета на 14 април 1879 г. Според нея князът разполага с право на вето над законите, правото да разпуска и свиква парламента, управлява еднолично цялата изпълнителна власт, армията и съдебната система. Той е свещено и неприкосновено лице и не само е източник на властта, но е и безотговорен фактор , който не подлежи на каквато и да било санкция пред закона. Дори за указите на трона е отговорен не князът, а приподписалият ги министър. Този постулат на новоосвободената държава е първопричина за поредицата от Закони за Особата, които гарантират неприкосновеността на княза от критиките в средствата за масова информация. Князът е табу. Табуто е цензурата, съществувала при полинезийските племена спрямо божествената власт и земните й проявления. Пряко значение за свободата на словото има чл. 79, който казва: Пeчaтът e cвoбoдeнъ. Никaквa цeнзуpa нe ce дoпущa, cъщo и никaкъвъ зaлoгъ нe ce иcka oтъ пиcaтeлитe, кoгaтo e пиcaтeлътъ пoзнaтъ и живee въ Княжecтвoтo, издaтeлътъ, пeчaтapътъ и paздaвaчътъ нe ce пpecлeдвaтъ.
Според конституцията на предварителна цензура ( преглеждане ) подлежат единствено богослужебните православни книги и учебниците по Закон Божий за училищата. Идеологическият контрол е даден на черното духовенство от Светия синод. Както казва депутатът с расо от Учредителното събрание Милетий при разискванията на основния закон, църквата има право да разглежда храната, която трябва да даде на чедата си, на което Каравелов ловко отвръща, че където има цензура, атеизмът се разпростира и стават революции, а където няма, хората са по-религиозни.
Макар и малко встрани от периода между двете световни войни, годините след Освобождението са основа за утвърждаване на вече проходилата цензура, която налага първите си ограничения само две години след приемането на Търновската конституция. В края на май 1881 г. излиза правителствен указ, според който министърът на вътрешните дела може да взема административни мерки против виновните в престъпления по печата . Държавната машина е задвижена. Върховният касационен съд нарежда да се преведе Законът срещу печата от турски. Член 1 гласи: Никакъв вестник или списание с политическо или административно съдържание, на какъвто и език да бъде издавано, не може да се основе и обнародва без предварително позволение на правителството . Според закона за престъпление се счита още писането срещу: министрите, главите на васалните държави, против Господарите, приятели и съюзници на държавата . Въведени са също така престъпленията укоряване и злословие срещу държавните институции. Бегъл поглед върху репресивното законодателство над свободата на словото ще покаже, че турският Закон за печата задава основната матрица и на следващите побългарени издания до Закона за печата от 1907 г.
През 1883 г. Държавният съвет, временен орган, въведен след суспендирането на Търновската конституция (повод става статия на Захари Стоянов в радикално-нихилистичния орган на Работник от Варна по повод убийството на царя-освободител Александър ІІ на 1 март 1881 г.) приема първия български Закон за печата. Той е променян и допълван няколко пъти.
Всъщност военното време около 1912-1913 г. е най-подходящо за въвеждане на цялостна цензура над вестниците под претекст за сигурността на държавата. Макар и армейска, цензурата още тогава не пропуска никакви политически писания.
Първата официална институция Дирекция по печата, е създадена още в края на 1913 г. Нейна грижа е да контролира и цензурира пресата. Дирекцията е към външно министерство, а за неин началник е назначен един от най-изтъкнатите български журналисти Йосиф Хербст. Под прякото му подчинение минава и Българската телеграфна агенция. Всъщност военната цензура достига апогея си, съжителствайки заедно с политическата цензура през 1916 г., когато работи Информационно-цензурната секция към щаба на действащата армия.
След Октомврийската революция в Русия от 1917 г. печатните издания на левицата започват да пропагандират усилено комунистическите ленински идеи. Всеки брой се преглежда от цензурата по два пъти. Издаден е специален правилник, според който са забранени каквито и да било коментарии в полза или вреда на войната; забранено е да се пише всичко, което е неприязнено на властта; да се действа по какъвто и да е начин отрицателно върху духа на народа. През лятото на 1918 година трагедията на българските войници достига връхна точка. Започват масови недоволства и дезертиране от фронта. На 18 септември фронтът на Добро поле е пробит, а армията се разбягва.
На 27 септември 1918 г. Александър Стамболийски и Даскалов изпращат прокламация, в която заявяват, че българският народ е скъсал веригите на робството и е катурнал деспотичния режим на Фердинанд . Кобургът е свален, а Република България се управлява от Временно правителство. На 2 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира, а Борис Търновски застава на престола.
Цензурата вместо скалпел (1918 1923 г.)
След реорганизация на кабинета БЗНС излиза с политическа платформа, в която се обявява за премахване на военното положение, цензурата, политическата и военната амнистия, конфискация на всички незаконни забогатявания и съд за виновниците за националната катастрофа. В края на ноември е създадено новото правителство, начело на което отново застава земеделският трибун. БЗНС печели изборите през август 1919 г. и започва разправа с враговете политици. След тях идва ред на журналистите.
По следственото дело за втората национална катастрофа през 1919 г. са задържани (някои от тях по-късно осъдени) редица журналисти Кръстю Станчев ( Камбана ), Атанас Дамянов ( Утро -Дневник ), Иван Коларов ( Народни права ), Димо Кьорчев, Любомир Бобевски автор на химна Съюзници-разбойници и други. За да продължи да излиза и след войната, в. Утро публично се отказва от издателя си Атанас Дамянов, който успява да избяга в Германия.
Веднага след идването си на власт новите управници в лицето на министъра на правосъдието внасят законопроект за печата. Според министъра, изложил мотивите, във всички страни печатът е едно от най-мощните средства за културното повдигане, а в демократичните от тях и най-мощно средство за политическо издигане на народите... .
По всичко личи, че законът работи. През 1922 г. са заведени общо 1000 дела срещу журналисти (600 от които в София). Арестувани и интернирани са автори на злостни статии срещу правителството Сава Донев-Добриянов ( Мир ), П. Леярски и Новаков ( Най-ново време Търново), Пенчо Господинов ( Епоха ), П. Павлов ( Борба Пловдив), Д. Павлов ( Ден ), Дочо Христов ( Мир ), П. Николчев ( Зора ), Хр. Герчев ( Шуменски вести ), Григор Чешмеджиев ( Епоха ), сътрудници на Юг Пловдив, и други. По това време действа и извънредно съдържателната инструкция на министъра на просвещението Стоян Омарчевски, писана за целите на цензурната комисия към подчиненото му министерство, в която се казва, че във вестниците няма да се допуска каквато и да е критика против външната и вътрешната политика на правителството, нито съобщения за действията на цензурата, изобщо каквото и да било против цензурата.
Въпреки привидното затишие, последвало периода, автоцензурата, породена от страх, се усилва. Като използва предимствата на държавната власт, управляващото БЗНС обаче успява да създаде и развие свой печат със значително влияние главно сред селските маси. През 1923 г. печатът на партията вече се е разпрострял върху широки територии в провинцията, а изданията надхвърлят 50. Дори обявеният за почетен редактор на Земеделско знаме Стамболийски продължава да пише в съюзния печат, но анонимно или под псевдоним. По този начин пишат почти всички журналисти и политици. Прочутият разказ Искандер бей , който осмива Фердинад и довежда до конфликт, Захари Стоянов подписва с ХZ. Димитър Найденов пък подписва един век по-късно статията Езикът на нашия печат във в. РЛФ с екстравагантното Fabius. С Майстор Гочо Зулямът, или просто Ш. подписва повечето от статиите си в Работнически вестник Георги Кирков. Практиката на писане под псевдоними след Освобождението е обяснима най-вече с официалната цензура и страха у авторите, смята известният сатирик Радой Ралин.
Като се възползва от относителната свобода на печата по това време и БКП успява да създаде своя разгърната и мощна система за печатна пропаганда. Това тя прави с финансовата помощ на Съветска Русия и на Коминтерна, чиято секция е от 1919 г. Издателският отдел на кооперация Освобождение отпечатва и разпространява над 9 милиона екземпляра вестници и списания през 1921-ва и близо 12 милиона през 1922 г.
Периодът след Първата световна война обаче носи характера на непримирима обществена конфронтация, изродила се до гражданска война. Партиите са изправени една срещу друга. Всекидневието е белязано с побои на чуждите партизани от едни или други шайки, фалшифицирани избори и улични размирици с политически характер. По това време започва чувствителна милитаризация на политическия живот. Основана е Обществената безопасност към Дирекцията на полицията. Там се възражда отново цензурата над печата и преследването на свободното слово. Нейни първи мишени стават противниците на БЗНС за съжаление това са почти всички партии в държавата от крайната десница до крайната левица. В тази политическа надпревара във въоръжаването най-мощна, боеспособна и конспиративна организация е Военният съюз, чиято история датира още от началото на 1919 г.
През пролетта на 1922 г. на основата на военната лига се създава Народният сговор, организация от запасни офицери, банкери, професори и пр. Сговорът веднага започва издаването на вестник Слово . Главният му редактор е една от първите жертви на политическото насилие. На 12 май 1922 г. Александър Греков публикува статията Анархията , заради която 10 дни по-късно е застрелян. Вестник Анархист направо заявява, че анархистите са го убили за назидание , тъй като се бил обявил против стачкуващите тютюноработници.
БЗНС печели изборите през април 1923 г., а Стамболийски отправя още по-сериозни заплахи срещу политическите си врагове. В изпълнение на думите му е решението за спиране за един месец на вестниците Слово на Народния сговор, Илинден и Независима Македония на ВМРО и Епоха на БРСДП, започнала да излиза по време на отпускане на режима срещу печатните произведения и вестниците от 1922 г.
С безогледния си масов терор срещу печата, свободата на словото и правото на различно мнение както в обществото, така и в политиката, правителството настройва общественото мнение срещу себе си. Освен отвътре към България обръщат очи и отвън. Тук обаче, в страната, в защита на невинните жертви издигат глас повечето от българските интелектуалци.
Черното слънце на 9 юни
Тези събития водят до своеобразен апокалипсис. Дулата на пушките заместват обществения диалог. Военният съюз, Демократическият сговор, БРСДП, ВМРО и Конституционният блок постепенно изплитат конспиративната паяжина и логично се стига до преврата на 9 юни 1923 г. Този прелом в обществения и политическия живот на България е прелом и в печата.
На 9 юни Александър Цанков, Димо Казасов и Боян Смилов занасят на Борис указите за смяната . Стамболийски е свален. По-голяма част от пресата посреща преврата с възгласа Тиранът падна! . Само комунистическият печат запазва неутралитет. Отстранен е целият печат на БЗНС. Продължава да излиза единствено вестник Обнова на напусналото Стамболийски дясно крило в БЗНС.
Правителствените войски арестуват над 2000 оранжеви функционери и забраняват всички техни вестници и списания. Голяма част от министрите са арестувани. Стамболийски е намерен от екзекуционния отряд, пратен по петите му, и зверски убит. След преврата зад решетките попада голяма част от земеделските журналисти. Убит е и правосъдният министър Спас Дупаринов, стотици народни представители, членове на Управителния съвет, на Постоянното присъствие, на Върховния съюзен съвет, десетки верни на правителството офицери, журналисти, висши административни ръководители и хиляди селяни.
В чужбина, където свободата на словото е съвсем реална, земеделските емигранти създават през юли 1923 г. задгранично представителство (Прага) с председател Райко Даскалов. То се оказва единственият институт, който може с легални средства да издига глас в защита на българския народ и да осветлява чуждото обществено мнение по въпросите за развитието на България и вътрешните й процеси. Представителството публикува на български, френски и чешки език вестник Земеделско знаме .
Новата власт, дошла след преврата, веднага се насочва към печата. След чистка във външно министерство е подхваната Дирекцията на печата. Сменен е началникът й, създадено е ново Информационно бюро . Арестуван е редакторът на Работнически вестник , което е своеобразно предупреждение, че всеки опит за свобода на словото и печата ще бъде смачкан. Цензурата е безмилостна, вестникът излиза с бели полета. Конфискувани са десетина броя от юни до август, въпреки че предварително са цензурирани и одобрени от властта за печат.
След първата глътка въздух е арестуван и в. Труд . Вторият му брой е иззет направо от печатницата заради статия на Георги Димитров. По същото време и Обществената безопасност съблюдава стриктно чистотата на печата. Конфискуван е и вестникът на земеделците Младежко знаме . БКП започва да печата нелегално вестниците си.
Дълго пазената в тайна конспирация за определеното за 22 срещу 23 септември въстание срещу властта е разкрита от полицията и на 12 септември са извършени масови арести по предварително подготвени списъци. Органите на реда нахлуват в кооперация Освобождение и печатницата, спират всички комунистически и синдикални вестници, а редакторите на Младеж , Работнически вестник и Народна армия са арестувани заедно с 3000 комунисти в цялата страна. Това е разгром и за Работнически вестник поради което издаването му продължава зад граница. Във Виена, където са избягали водачите на разгромения бунт Коларов и Димитров, излизат 12 броя на задграничния Работническо дело .
Въпреки разкриването на конспирацията и извършените масови арести въстанието избухва на 23 септември 1923 година, а страната е потопена в кръв. В разгара на последвалия държавен терор е убит редакторът на в. Народна защита Григор Кузманов и поетът Сергей Румянцев. Йордан Попмихалков, автор на позива Зов към селянина , е убит на 23 септември. Главният редактор на в. Буря Велико Савов е пребит лично от шефа на Обществената безопасност. Убит е и редакторът на в. Народно единство д-р Никола Генадиев. Единственото легално издание на БКП остава в. Банков и търговски служещ . Много български интелектуалци издигат глас в защита на невинните жертви арестувани са 15 000, а избитите са над 5000.
Силен отзив получава апелът на Антон Страшимиров, публикуван във в. Лъч през ноември 1923 г. Начело на помощния комитет, създаден по негово предложение, застава Екатерина Каравелова. В комитета се включват именити писатели, артисти, художници, общественици и редица журналисти.
Забранено е най-сетне и да се живее
Тези думи на Гео Милев най-добре описват периода, настъпил след Деветоюнския преврат. В последния ден на 1923 г. в парламента е внесен Законопроект за защита на държавата (ЗЗД), приет на 4 януари 1924 г. Първата дума в първия член на фаталния закон е забрана: Забраняват се всякакви обществени, политически и стопански организации или групи... . По-късно по този закон ще бъдат съдени едни от най-ярките интелектуалци, писатели и журналисти, както и политици в страната, между които е самият Гео Милев. Законът дава престъпен характер и на помагачеството. Опростява се задачата на следствието, тъй като прокурорът ще търси и доказва само формата на вината, без да е длъжен да доказва наличието на преследвана конкретна цел. Законът за защита на държавата е максимално защитен той предвижда мерките по нарушенията в него да могат да се прилагат и от военнополевите съдилища.
Четири месеца след влизането в сила на ЗЗД са разтурени БКП, БКМС, ОРСС, новоучредената Партия на труда и кооперация Освобождение . Спрени са комунистическите вестници Лъч , Народна правда , Трудов глас , Бедняшка дума . Не са пощадени и издания на ВМРО Илинден , 20 юли , Пирин . Правителството продължава и преследванията срещу БЗНС, макар че почти всичките му ръководители са избити, лежат в затвора или са емигрирали. Вестникът на Д. Грънчаров Земеделска защита е спрян. Младежко знаме излиза доста нередовно и много често е спиран от властта. Не се позволява никакво препечатване на книгите на Александър Стамболийски.
На 14 юни е убит редакторът на Народна защита и земеделски депутат Петко Д.Петков. Поредицата от убийства на политици от почти всички партии достига апогея си в кървавата пролет на 1925 г., когато хиляди водещи обществени личности, много журналисти, изчезват безследно от къщите си, от улиците, от кафенетата и ресторантите.
Гео Милев заплаща творческия си бунт с цената на живота. В списание Пламък (кн. 6 от 1924 г.) той публикува поемата Септември , описваща терора и героизма на въстаниците. Гениалната творба на поета е инкриминирана. Той обяснява случая в статията Полицейска критика , където казва, че Това е фактът. Той не ни учудва. Той е само симптоматичен за времето, в което живеем време на изключителни закони и изключителна реакция.
Забранено е
да се говори,
да се мисли,
да се пише,
да се чете,
а най-сетне и
да се живее.
И хладнокръвно се посяга върху човешкия живот .
На 23 януари Гео Милев е арестуван, а после пуснат под гаранция, съден е по углавно дело по ЗЗД. През май 1925 г. подсъдимият произнася защитната си реч в съда, в която не само не се оправдава, но убедително се бори за правото на свободно творчество. Осъден е на година затвор и 20 000 лв. глоба. На следващия ден агент на Обществената безопасност отвежда поета от дома му, а година по-късно, поради пълната неизвестност, в която остава отвеждането му, Гео Милев е обявен за безследно изчезнал. Едва през 1954 г. са намерени тленните му останки, разпознати по черепа с изкуственото око, в обща яма на Илиенския форт.
Репресиите срещу духа и свободата на словото не пропускат нито един интелектуалец. Сред преследваните по ЗЗД е и Йосиф Хербст, вече бивш директор по печата, противник на превратаджиите, който издава Вик за свободни хора и АБВ . Клонящият към левицата журналист надига глас срещу всяко политическо насилие. По повод арестуването на читатели на вестника му в Ямбол, Хербст няма да се поколебае и ще публикува критиката си срещу властта, облечена в най-прости думи: Ако четенето на моето списание вече е престъпление, какво е писането му? Издавам списание за свободни хора, а свободните хора ги арестуват и затварят по участъците. Извършено е нещо повече от престъпление, извършен е произвол. Този произвол, това инквизиторство, това подло душене на опасности зад вън от всеки печатен ред позори и власт и народ. Позори всекиго, който не се възмущава от дъното на душата си. Да бих премълчал, бих се опозорил , казва в статията си Хербст. Вестникът му АБВ е спрян за обида на властта . Заради статия, насочена срещу кръвожадността на правителствените органи , цензурата спира и друг вестник на Хербст Ек . Той започва да издава в. Днес , чийто последен брой е личният репортаж на Хербст от атентата на 16 април 1925 г. в катедралата Свети Крал (сегашната Св. Неделя ) в София. Още същия ден той е отведен от полицаи в Обществената безопасност, откъдето изчезва безследно.
Вартоломеевите нощи през април и май 1925 са осъдени от Антон Страшимиров. Той публикува списък с около 40 безследно изчезнали и убити интелектуалци, писатели и политици.
На 1 февруари 1929 г. в. Новини помества изложение против терора над трудовия печат, подписано от главните редактори на всички синдикални издания и изпратено до премиера, Бюрото на Народното събрание, българските и чуждестранните вестници. В него се споменава умъртвяването на 33-ма редактори и се протестира срещу упражняваната нечувана полицейска цензура от полуграмотни стражари . Полицията е конфискувала 157 броя на всекидневника за над 135 хиляди лева. Един от редакторите е пребит в полицията, а разпространителят на в. Единство в Чирпан полудява и умира от изтезанията в тамошния участък.
Под пресата на Бюро Преса
Междувременно в началото на 1926 година Андрей Ляпчев съставя новото правителство на Демократическия сговор. Режимът е по-свободен, но печатът остава под строг контрол. БКП търси начин да легализира участието си в политическия живот, а през февруари 1927 г. комунистите основават Работническата партия, която започва да издава печатния си орган Работническо дело .
Новата власт възлага цензурата на органите на полицията, съда и прокуратурата. Всъщност официално цензура в страната няма. Ляпчев прилага нормативната уредба за печата от времето на Александър Цанков. Законът за защита на държавата (ЗЗД) осигурява административните и полицейските мерки, с които се преследват авторите, отговорните редактори и издателите. Законът осигурява напълно дейността на полицията при цензуриране и конфискация, извършена срещу легалния печат. Там, където не може да се прилага ЗЗД, се прилагат всички точки и алинеи на Наказателния закон, или ЗЗД се комбинира със Закона за печата от 1921 г., който не сочи предварителна цензура, но изрично допуска конфискацията.
На 1 април 1927 г. е създадено Бюро Преса . То трябва да мачка легалния печат. Всъщност задачата на тази чисто полицейска цензура е да следи всеки ден пресата и да подготвя информация за нея, да прави картони на вестниците, журналистите, събитията. Основно бюрото трябвало да разполага с информация за печатарите, книжарниците, издателите и продавачите на вестници. То не извършва преки действия като спиране или изземване на броеве. Схемата била на принципа на последващата цензура, т.е. при излизането на броя от печатницата агент на бюрото носел първите два броя за прочит. Той не допускал да излезе и един брой от печат без нареждането свободен . Само за две години 1928-1930 г. в Бюро Преса са направени вписвания на 175 вестника и 91 списания в София, и 182 вестника и 10 списания в провинцията. Досиетата и картоните набъбват на 458. През 1930 г. са спрени за разпространение 142 броя, от които прокурорът е освободил 39 и издал разпореждане за 103. През същата година са прегледани още 170 издания само на Работническата партия. Само в София е спряно разпространението на 284 вестника и списания, позиви, брошури.
Полицията конфискува и без да завежда дела. Така през 1931 г. Ехо има 74 конфискации и само една осъдителна присъда под предлог, че се нарушава общественото спокойствие, че се възбужда вражда и омраза спрямо установените власти .
Работническо дело е спиран само през първата си година 5 пъти, а срещу редактора му са заведени 5 дела. Това става повод партията да въведе системата на фиктивните отговорни редактори . Най-често прости работници, които са поемали съдебната отговорност, но и депутати, които се ползват с имунитет и се е предполагало, че не могат да бъдат съдени. От 45 отговорни редактори на Работническо дело , от които само петима журналисти, през периода 1927-1934 г. 36 лежат в затвора, но вестникът не спира излизането си.
През 1932 г. продължават арестите на редактори на Работническо дело . Зад решетките попадат десетки от тях. В това време вестникът се печата в нелегални печатници в София и в страната. Въпреки това партийната преса търпи бурен разцвет. Заради цензурата левите публицисти преминават почти изцяло към кодиране на употребяваните в статиите си изрази.
Положението на ляворадикалната преса не се променя и след падането на кабинета на Андрей Ляпчев. Модерното правителство на Демократическия сговор слага ръка и на най-съвременните средства за масова пропаганда кинематографията, с приет за целта закон.
Изборите от 27 юни 1931 г. вкарват в парламента общо 270 депутати, като 7 от тях са журналисти, а 14 публицисти. Разноликата правителствена коалиция смекчава цензурата, но котерийният дух на партиите и тяхното непрекъснато роене допълнително обезсилват печата. По едно време излизат три вестника Независимост , два Земеделско знаме и т.н.
На 15 май 1934 г. Народното събрание преустановява заседанията си. Междувременно за военен министър е назначен председателят на Военния съюз. Няколко дни по-късно верните на съюза офицери завземат стратегически пунктове в столицата и провинцията.
Цензурата от 19 май 1934 г. до Втората световна война
За да не останем длъжни на историята, трябва да отбележим, че върху националистическите издания рядко е налагана цензура, тъй като те са верни на управлението на Демократическия сговор и дори го насърчават често да прилага строго ЗЗД спрямо левичарите. Допълнително фашистки униформени отряди са взели активно участие в терористичните акции на военния режим на Цанков над лявата опозиция и в избиването на стотици интелектуалци в периода 1923-1925 г.
Проф. Александър Цанков, който през 1932 г. е основавал с привърженици Народното социално движение, през 1934 г. е един от кресливите претенденти за властта. Същите аспирации има и политическата сила Звено , обособена през втората половина на 20-те години около издаваното от Димо Казасов списание Звено . Образуваният тогава таен кръг от военни и политически фигури всъщност стои в дъното на трите военни преврата 1923,1934,1944 г. и е доминиращ фактор в родната политика между двете световни войни.
Превратът от 19 май 1934 г., наречен по-късно фашистки, премахва основната институция в държавата Народното събрание, за цели 4 години, а партиите и партийните издания са извън закона до 9 септември 1944 г. През това време настъпва ерата на наредбите-закони. Звенарите ликвидират всякаква политическа дейност в страната. Чл. 1 на публикуваната в Държавен вестник Наредба за разтуряне на партийно-политическите организации забранява всякакви организации, а чл. 2 всички партийно-политически печатни издания.
Тъй като не може да забрани печата тотално, властта се опитва да спре всички политически ориентирани издания. Забраната е насочена не само срещу ляво-радикалната преса, но и срещу крайната десница. Забранени са всички фашистки антипартийни партии и техните вестници, включително основаната през 1933 г. Българска национал-социалистическа работническа партия и органът й в. Атака . Изключение от правилото е направено само за народняшкия в. Мир . След забраната все пак остават и вестниците на Атанас Дамянов: Утро , Заря и Зора , оцеляващи поради близостта си с всички правителства.
В един ден, заедно с Наредбата-закон за партиите, е обнародвана и Наредбата-закон за печата. Вече никой не може за издава вестник или списание без предварително разрешение в столицата от директора на Обществената обнова (институцията за целта), в провинцията от областните директори.
Обявената цел на новосъздадената Дирекция на Обществената обнова е да насочва духовния живот на страната към единение и обновяване . Начело на Дирекцията на Обществената обнова застават хора от Военния съюз и видни общественици. Пропагандната машина, разбира се, задейства своя официоз в. Нови дни , както и огромно количество печатни брошури за прокарване в обществото на новите духовни струи. В нейния обхват влиза контролът върху печата, театрите, кината, събранията и дори всички публични сказки. Първата работа на Обновата е да публикува три списъка на забранени и разрешени издания. Спрени са 35 вестника и списания, предимно комунистически, земеделски и анархистически.
Междувременно монархът отново се включва в политическата игра и използвайки вътрешните противоречия на диктатурата на Кимон Георгиев чрез Военния съюз назначава свое правителство през януари 1935 г. Следващите кабинети по същество са фасада на едноличната власт на монарха. След като от управлението са отстранени военните и Звено , през юли 1935 г. окончателно е закрита и Дирекцията на обществената обнова, а отделите й са прехвърлени към различни ведомства. Във връзка с тези събития чрез Наредба-закон за печата и контрола по печата, обнародвана в брой 121 от 1 юни 1935 г., отдел Печат и контрол става част от Дирекцията по печата към Министерството на външните работи, а в края на същата година, с поправка на Наредбата-закон, службата по контрола на печата се отнема от министъра на външните работи и се подчинява директно на министър-председателя. Удобно!
Всъщност контролът сам избира обекта, който да контролира. Той например не важи за издаване на приятелска пропаганда, каквато е платената, според съвременните схващания PR-кампания, когато в края на декември 1935 г. германският фюрер плаща 50 000 германски марки (около 1,5 милиона лева) за издадения на Коледа от Дружеството на столичните журналисти Вестник на вестниците . Естествено, посветен на нова Германия .
Половин година по-късно с постановление на правителството са спрени окончателно 17 опозиционни издания, сред които има и еврейски. Органите на комунистическата партия обаче не спират да излизат. Те се печатат в нелегални печатници в цялата страна, а опит е натрупан след преврата от 1923 г. Само че този път редакторите сменят мястото на печатане почти след всеки брой. През периода 1935-1938 г. полицията разкрива 14 нелегални социалистически печатници и изпраща в затвора 64 печатари. Вестникът спира да излиза на 1 май 1939 г. заради сливането на БКП с Работническата партия и тръгването на нов централен орган на партията, който наследява системата на отговорните редактори и често сменя мястото на печатане.
Надеждата за свобода на словото и печата се връща с първото Народно събрание след възстановяването на парламента. Новото събрание бърза да направи и други смели стъпки в защита свободата на словото внася два законопроекта за отмяна на наредби-закони, касаещи печата. Вместо това обаче министърът на правосъдието на новия кабинет предлага нов Закон за печата. Той прогласява свободата на печата по смисъла на чл. 79 от конституцията, но в чл. 33 казва: През време на война, мобилизация, военно положение или друго време, през което са настъпили изключителни събития от вътрешен или международен характер, които заплашват важни държавни интереси, или обществения ред, по решение на Министерски съвет може да се учреди временен надзор върху печата.
За пореден път е нанесен удар по свободата на печата, и то отново от страна на монарха. На 15 април 1938 г. той подписва нова Наредба-закон за временен надзор върху печата, която напълно официално легитимира предварителната цензура. Временният контрол се упражнява от Службата по надзора по печата, която се ръководи от министър, натоварен с тази задача от Министерски съвет. Въведена е специална мярка и срещу системата на фиктивните редактори, практикувана от нелегалния печат. Глобите са повече от разоряващи.
Нацистка коректура
През 1938 г. с надзор върху печата се занимават три цензурни институции:
- Отдел за надзор върху печата при Министерския съвет;
- Дирекция на печата със специална служба за печата при Външно министерство;
- Отдел В по печата към Дирекцията на полицията.
Отделът за надзор върху печата към правителството се ръководи от специално определен министър след 1935 г. това неизменно е министърът на правосъдието, който дава и разрешения за издаването на вестници. Това не пречи министър-председателят да продължава да решава еднолично кой вестник, кога и как ще излиза.
През пролетта на 1938 г. отново са на ход спиранията на вестници. 53 депутати от опозицията внасят в парламента законопроект за отмяна на Наредбата-закон за печата, но той не е приет. В отговор на 1 юни правителството внася проектозакон за одобряване на всички наредби-закони, приети между 19 май 1934 и 31 май 1938 г. Приемането му принуждава съсловните журналистически организации да напишат изложение срещу цензурата. Това е първи по рода си акт, в който ЗА свободен печат се обявяват Дружеството на столичните журналисти, Съюза на провинциалните журналисти, Съюза на писателите, Съюза на периодичния печат и Сдружението на издателите.
По това време в. Зора вече се е оформил като един от най-влиятелните всекидневници с обем 16 страници и тираж 130 000. Изданията на Атанас Дамянов доминират Утро е масово издание, което акцентира на сензационните съобщения и достига тираж от 160 000, Дневник се печата в 45 000, а постоянната му аудитория са симпатизанти на крайната десница. Заря , подновен от Дамянов през 1929 г., достига тираж до 120 000 и е предназначен за българската лява интелигенция, с което медийният магнат успява да обгърне по-голяма част от четящата аудитория.
Репресиите срещу печата обаче се налагат поголовно, без значение чия е пресата. Заради обида на някой министър чрез изказване на мнение, различно от неговото, изданието, което го публикува, търпи санкции спиране за 3, 5, или повече дни. Такова неблагоразумие от страна на Зора било наказано със спиране за 5 дни. В друг случай пък лично министър-председателят наредил да бъде отменена заповедта за спиране на печатно издание.
Втората световна война вече е почнала (на 1 септември 1939 г. Германия напада Полша). Последният кабинет на Георги Кьосеиванов подготвя изборите за последното Народно събрание, проведени през февруари 1940 г., а самият той си подава оставката. Кабинетът на назначения за министър-председател от царя проф. Богдан Филов ревизира Версайския договор и дава възможност по мирен начин да се възстанови част от териториите на България. На 1 март 1941 г. във Виена професорът подписва договор за присъединяване на България към Германия и Италия. В края на април българската армия влиза във Вардарска Македония, Беломорска Тракия, Западните покрайнини и Поморавието, което официалната власт пропагандира като реализиране на националните идеали , а Борис е провъзгласен за Цар-Обединител. Военното положение се възражда от скритите под паяжина интереси на военните, около двореца, а за кабинета на Филов свободата на печата не съществува като понятие. Новите властимащи в парламента приемат много репресивни закони, които оказват пряко или косвено значение и върху печата. Най-репресивен от тях е утвърденият от цар Борис на 23 януари 1941 г. Закон за защита на нацията. Чрез него се отнемат политическите и гражданските права на лицата от еврейски произход, конфискува се собствеността им. По силата на този закон българските власти арестуват и предават над 10 хиляди евреи в ръцете на Хитлер. За разлика от други страни, в които са прокарани фашистките идеология и закони, в България благодарение на масовата обществена съпротива българските евреи са спасени.
Законът за защита на нацията обаче не засяга само евреите. По силата му се ликвидират 20 тайни международни организации, между които масоните и ротарианците. Чрез този закон са спрени вестниците Земя и Труд , Еврейска реч , наследник на спрения по-рано Еврейска мисъл , Ашофар и Бюлетинът на централната еврейска консистория в България, както и левият седмичник София .
През пролетта на 1941 г. е създадена Дирекция за национална пропаганда, която следва модела на Обновата. Създава я министърът на вътрешните работи по Гьобелсов образец. Нейните функции обаче са много по-скромни от очакваните главно в контрола върху дейността на идеологическите институти.
На 13 декември 1941 г. Народното събрание обявява уж символична война на САЩ и Англия, заради което България е бомбардирана. Така сме влезли официално във Втората световна война.
Вместо заключение
Обръщайки една популярна идеологема от близкото минало, можем да твърдим, че печатът е слънцето и въздухът за всяко живо политическо същество. Дотам, че от 1878 г. нататък не е имало партия или обществена група с амбиции без свое издание. Точно както казва младият Маркс още през 1842 г.: Печатът е за нацията най-общото средство, чрез което тя може да прояви своята духовна същност.
Можем да разберем част от трагедията на българското общество, заложена при конструирането на Третото Българско царство князът е свещено и неприкосновено лице, не е отговорно пред законите и в ръцете са му предадени конци, имащи потенциала да подчинят всички власти в държавата. Освен това князът не говори, в този смисъл той е жест, или театрализирана гледка на властта. В тронните му слова и официалните му изявления не можем да открием нищо от държавническите му действия, цели, намерения. Представа за неговото участие в политическия живот можем да създадем единствено от личните дневници на общественици с достъп до двореца и стенографирани протоколи от срещи. Царят никога не отговаря на лични нападки или на аргументирани обвинения в печата. Той просто взима мерки срещу враговете си. Царят не действа публично, той само се движи публично. Неговата власт е тайна.
Всъщност българската цензура още в генезиса си носи монархо-църковен характер тези, които си позволяват да пишат срещу царя, по особено сатанински начин оскверняват неговата свещеност. Те са еретици. Точно като към еретици се държат към осквернителите лоялните оръдия на царя, а по-късно и на политическите диктатори полиция, градоначалници, прокурори, съдии, стражари, чиновници срещу печата на опозицията, особено радикалната. Тази черта на цензурата ярко доминира от Освобождението до 1944 г. Властта гледа на цензурата като стратегическо оръжие, заредено със свръхестествена сила за удържане на статуквото. Ако не е отпечатано нещо черно на бяло, то тогава никой няма знае за него, да си го помисли, или да почне да задава въпроси, а още по-малко да иска промяна.
Модерната държава се оправдава с качеството си да притежава монопола върху насилието, което да упражнява по легитимен начин върху определена територия. Българската държава (и европейските преди революциите) е заразена с един особен страх страха от публичност, и оттам стремеж към конспириране. Политическата цензура в нейния саморазрастващ се танц на червения и синия молив върху вестникарските коректури далеч не е в състояние да унищожи свободното разпространение на идеи в обществото. Печатът става нелегален и се разпространява тайно. Гонените политически сили създават противостояща на държавната машина конспирация, за да разпространяват своите програми.
Голямата тайна на цензурата обаче е в нейната генетично заложена недостатъчност. Няма режим, който чрез наложено насила обществено мълчание да се е спасил от недоволството на управляваните. Цензурата не е предпазила никого, точно обратното. Благодарение на репресията над дадено произведение, то придобива допълнителна аура, хората интуитивно съчувстват на преследвания заради идеите си мъченик. Нелегалната книга или вестник поражда една сюблимна интимност у читателя, съпричастност в нарушаването на закона. А когато законът е безкомпромисен (като Закона за защита на държавата или Закона за защита на нацията), читателят е вече съучастник в престъпление.
Докато едно множество от хора, събрани на едно място и обединени от едни идеи, се смятат за едно, те имат само една воля. Тогава принципите са ясни, няма противоречия или нарушени интереси. Това прави пресата. Цензурата върху печатната продукция, родена от изобретението на Гутенберг, е обречена мисия за всяка власт от пет века насам. Ирония на съдбата обаче може да наречем факта, че точно Гутенберг е изобразен върху юбилейна пощенска марка на царство България за 500 г. от Освобождението през 1940-а, когато политическата цензура е в апогея си.
Всъщност в България е развита най-вече политическата цензура, макар църквата и военните да са участвали дейно в образоването и насочването на духа и мислите на нацията. Както тогава, така и по-късно след 1944 г., цензурата, преоблечена в дрехите на пропагандата, работи усилено за премахване на враговете , които мислят, говорят и пишат различно.
Всъщност цензурата е стара почти колкото света или поне колкото печата, но от самото си раждане е обречена мярка срещу свободата на мислене и изразяване. Дори днес, в ХХI век, когато в България няма закон за печата, а самото му споменаване кара журналисти, интелектуалци и общественици да настръхват, медиите и издателите остават зависими политически или икономически и им е оказван жесток натиск.
P.P. (Изпитвайки реално натиска върху себе си, мога съвсем отговорно да заявя, че дори съзнанието за съществуването на високите (в случая на практика неограничени) финансови искове, предвидени в Наказателния кодекс в момента, и тежките последици от евентуално осъждане, са в състояние да породят възпиращ ефект т.е. самоцензура. Това не е желателно в журналистиката и не е в интерес на обществото, на което служи печатът.
Още една истинска война за свобода на изразяване предстои тепърва да наблюдаваме. Тя е в кибер-пространството на Интернет, който направи възможно общуването в реално време на милиони хора в цял свят. Макар доскоро мрежата да бе прекалено сложно изобретение, изглеждащо като неподлежащо за намиране начин на контрол, цензурирането в някаква степен вече е факт и в Интернет. То отново е политическо дело и стана възможно с прокарването на закони и проповедническа дейност на политическия и съдебния елит на САЩ. Зловещият атентат от 11 септември 2001 г. в Световния търговски център допълнително усложни ситуацията. САЩ обяви, че връзката на терористите е осъществявана чрез Интернет, заради което наложи още по-драстични мерки. Уеб-пространството бе атакувано и от различни икономически организации.
Но това вече е друг, качествено нов етап в борбата срещу цензурата и за свобода на изразяването. Защото пак според Маркс писателят съвсем не гледа на своята работа като на средство. Тя е самоцел, тя до такава степен не е средство нито за самия него, нито за другите, че когато това е нужно писателят принася в жертва на нейното съществуване своето съществуване .
Използвана литература:
1. Алманах България 20 век , С., 1999
2. Боршуков, Георги. Социалистическият печат в България част 1, С., 1946
3. Ботев, Христо. Съчинения в 2 тома, С., 1986
4. Груев, Стефан. Корона от тръни, С., 1991
5. Гео Милев поетът , С., 1995
6. Крачунова, Дария. Тоталитаризмът власт и пропаганда, С., 1999
7. Даскалов, Дончо. Политически убийства в новата история на България, С., 1999
8. Димитров, Илчо. България на Балканите и в Европа, С., 1983
9. Иванов, Димитър. Левият вестник, С., 2000
10. Иванов, Въло. Борбата против фашизъм за демокрация в Народното събрание 1923-1944, С., 1997
11. Желев, Желю. Фашизмът, С., 1990
12. Кийн Джон. Медиите и демокрацията, С., 1999
13. Кунчик, Михаел. Ципфел, Астрид. Въведение в науката за публицистика и комуникации, С., 1998
14. Липман, Уолтър. Общественото мнение, С., 2001
15. Малинов, Александър. Под знака на острастени и опасни политически борби, С., 1991
16. Маркс, Карл. Енгелс, Фридрих. Избрани произведения в 10 тома, С., 1978
17. Макс, Вебер. Ученият и политикът, С., 2000
18. Милкова, Фани. Реакционният закон за защита на държавата, С., 1973
19. Москов, Атанас. Спомени в 2 тома, С., 1998
20. Натан, Таня. Цензори и журналисти, С., 1980
21. Панайотов, Филип. Йосиф Хербст живот и смърт, С., 1995
22. Панайотов, Филип. Съст., Царе и царедворци, С., 1993
23. Панайотов, Филип. Печатът в огъня на въстанието, С., 1979
24. Панайотов, Филип. Димитър Найденов познатият и неизвестният, С., 1973
25. Рангелов, Рашо. Свободата на печата в България, Част 2, С., 1995
26. Танев, Стефан. Отворени писма, С., 1994
27. Танкова, Василка. Свободата на печата в България, С., 1992
28. Топенчаров, Владимир. Ключове на журналистиката, С., 1972
29. Христозов, Николай. По дирята на безследно изчезналите дългът да живееш, С., 1981
30. Интернет-източници
Изборът на темата Политическата цензура в България между двете световни войни за дипломната работа е продиктуван и от факта, че по този въпрос у нас почти няма източници. Повечето от изворите, ползвани при написването й, са предимно художествени книги със спомени на общественици, политици и писатели, живели по това време.
В работата е отделено специално внимание на споровете и вестникарските полемики около Закона за защита на Особата; на произвола на военната цензура по време на Първата световна война; на кървавата разправа със свободния печат и най-добрите български пера през периода 1923-1925 г.; на въведените мерки след военния преврат от 19 май 1934 г., в който доминираща роля заема личната воля на монарха Борис III.
Без да има претенциите за изчерпателност, дипломната работа е обобщила един сравнително голям, изпъстрен с постоянни смени историческо-политически период от живота на България.
В заключението се открояват някои много важни изводи за състоянието и действията на политическата цензура, които могат да бъдат валидни дори и за сегашното състояние на свободното слово . Цензурата в България е предимно политическа, макар военните и църквата (всъщност цензурата в основата си носи църковно-монархически характер) да вземат дейно участие в образоването на нацията. Полиция, съд и прокуратура осъществяват контрола , макар за целта да се създават специални институции, които са директно подчинени на външни и вътрешни министри и на министър-председатели. Характерна черта за българския политик от онова време е преобразяването му от жертва на цензурата и борец за свободното слово в жесток цензор, когато е достигнал държавните, управленски върхове в политиката. Голяма част от българските журналисти публикуват анонимно поради страх...
Всъщност цензурата е и реакция на страха, а натискът върху свободата на словото, бил той политически или икономически, води до самоцензура.
Въпреки изобретателността си, цензурата, както и съвременните технологии за манипулация на общественото мнение, от самото си начало носи характера на отчаяна и обречена мярка за противодействие на процеса на събуждане на творческата енергия на хората.
Печатът е в основата на всички обществени и политически промени от Гутенберг насам. Походът срещу свободно мислещите е част от опитите за установяване на тотален контрол върху обществото от страна на управляващите. Доколко е било успешно и дали изобщо е възможно, е нещо, което тепърва ще продължаваме да търсим и анализираме.
Революция в името на печата
На пръв поглед печатът е технология. Изобретяването на печатарската машина от Йохан Гутенберг е позволила масовото тиражиране на книги, брошури и листи по сравнително лесен начин.(За да бъдем честни пред цивилизацията, следва да подчертаем хартията, както и печатното изкуство, дължим на средновековен Китай.)
Има нещо много символично във факта, че едно от първите печатни произведения в Европа, появило се през 1456 г., е Библията. Защото печатната машина отне монопола на църквата върху духовния живот на хората първо в Западна Европа и Америка.
Цензурата(както и днешните технологии за манипулация на общественото мнение) от самото си начало носи характера на отчаяна и едновременно с това обречена мярка за противодействие на процеса на събуждане на творческата и обществената енергия на хората. Тази институция, имаща за цел да ликвидира инакомислието и съпротивата срещу традиционната власт, винаги ще губи и въпреки това ще използва все по-богатия си арсенал от техники и репресивни мерки за въздействие срещу хората с нови идеи.
Поради нарастване на броя на грамотните, а те са най-обществено активните хора, обмяната на идеи става все по-интензивна. В този крайно огрубен исторически план изпъква по естествен начин достигането до идеята за естествените човешки права ( правото на живот, свобода и имущество , пише Джон Лок във Втори трактат за властта ), която ще изкристализира до понятието гражданин в апогея на Холандската, Английската, Американската и Френската революция. Прозрението, че всички хора са свободни и равни, освен че се дължи на масовото обращение на тези идеи благодарение на печатното слово, води естествено до проблема може ли държавната, кралската, църковната, военната или каквато и да било власт да стеснява мислите и действията на хората. Неслучайно и руският революционер Михаил Бакунин ще напомни, че свободата на печата е майка на всички свободи.
Въпросът за свободата и нейното разширение винаги е тревожел най-радикално и често разрушително настроените идейни групи. За пръв път официално въпросът е поставен в едно прошение на партията Levellers ( Изравнителите ) до Английския парламент през 1649 г.
Доктрината, че властта произтича от народа, е постулирана пълноценно в Декларацията за независимост от 4 юли 1776 г. Щом една власт се окаже пагубна, народът има правото да я видоизмени или премахне и да учреди ново управление, поставяйки основите му на такива принципи и организирайки властта му по такъв начин, каквито му се чинят, за да гарантират неговата сигурност и щастие, се казва в Декларацията за независимостта.
Без печат и политическото би било невъзможно, тъй като нямаше да има технология, позволяваща огромни маси от хора да общуват помежду си, да обменят идеи, факти и съждения. Вестникът направи възможно агората да обхваща все по-големи групи от населението. Печатът е в основата на всяка обществена промяна от Гутенберг насам от тази перспектива виждаме обективната невъзможност да се сложи намордник на свободното слово. Въпреки тази историческа обреченост цензурата не отстъпва лесно, напротив, тя притежава свойството да самонараства и да кастрира всяка проява на независим обществен дух. Не трябва да се забравя, че тя дълго време се намира в ръцете на традиционната власт. В течение на целия XVI в. цензурата е въведена във всички държави в Западна Европа.
В България свободата на словото е пазена строго още от прогресивните журналисти преди началото на ХХ век, когато печатът се опитва да събуди сред българското население идеята за национално освобождение и вдигане на съпротива срещу султана от времето на турското робство. Първият български революционер Георги Раковски възприема идеите на Френската и Американската революция и ги проектира в българската действителност от онова време. Освен с физическата сила народът трябва да излезе и със своето морално оружие (журналистиката е едно от първите средства на революцията) , завещава Христо Ботев в своето последно Нужно обяснение часове преди да се качи на парахода Радецки . Свободата на печата, защитена в онези далечни години от Търновската конституция, но по-късно погазвана в опити да бъде сразена и унищожена, се оказва най-ревниво пазената духовна ценност от българските журналисти, писатели, публицисти, общественици, дори политици, изобщо творци. Те отдават мисълта, енергията и когато трябва живота си в името на свободното слово.
Търновската конституция: печатът е свободенъ
Вестници са имали абсолютно всички партии, обществени организации, религиозни групи, дори женските и въздържателните дружества. Всеки вестник е публикувал програма в първия си брой. В нея редакцията е обявявала ясно своите политически идеали. Около идеологията на даден вестник после са възниквали партии и движения, които са имали една цел вземане на властта по легитимен или нелегитимен начин.
Въпросът докъде обаче стига свободата на печата, е разгледан на първо място в Търновската конституция, приета на 14 април 1879 г. Според нея князът разполага с право на вето над законите, правото да разпуска и свиква парламента, управлява еднолично цялата изпълнителна власт, армията и съдебната система. Той е свещено и неприкосновено лице и не само е източник на властта, но е и безотговорен фактор , който не подлежи на каквато и да било санкция пред закона. Дори за указите на трона е отговорен не князът, а приподписалият ги министър. Този постулат на новоосвободената държава е първопричина за поредицата от Закони за Особата, които гарантират неприкосновеността на княза от критиките в средствата за масова информация. Князът е табу. Табуто е цензурата, съществувала при полинезийските племена спрямо божествената власт и земните й проявления. Пряко значение за свободата на словото има чл. 79, който казва: Пeчaтът e cвoбoдeнъ. Никaквa цeнзуpa нe ce дoпущa, cъщo и никaкъвъ зaлoгъ нe ce иcka oтъ пиcaтeлитe, кoгaтo e пиcaтeлътъ пoзнaтъ и живee въ Княжecтвoтo, издaтeлътъ, пeчaтapътъ и paздaвaчътъ нe ce пpecлeдвaтъ.
Според конституцията на предварителна цензура ( преглеждане ) подлежат единствено богослужебните православни книги и учебниците по Закон Божий за училищата. Идеологическият контрол е даден на черното духовенство от Светия синод. Както казва депутатът с расо от Учредителното събрание Милетий при разискванията на основния закон, църквата има право да разглежда храната, която трябва да даде на чедата си, на което Каравелов ловко отвръща, че където има цензура, атеизмът се разпростира и стават революции, а където няма, хората са по-религиозни.
Макар и малко встрани от периода между двете световни войни, годините след Освобождението са основа за утвърждаване на вече проходилата цензура, която налага първите си ограничения само две години след приемането на Търновската конституция. В края на май 1881 г. излиза правителствен указ, според който министърът на вътрешните дела може да взема административни мерки против виновните в престъпления по печата . Държавната машина е задвижена. Върховният касационен съд нарежда да се преведе Законът срещу печата от турски. Член 1 гласи: Никакъв вестник или списание с политическо или административно съдържание, на какъвто и език да бъде издавано, не може да се основе и обнародва без предварително позволение на правителството . Според закона за престъпление се счита още писането срещу: министрите, главите на васалните държави, против Господарите, приятели и съюзници на държавата . Въведени са също така престъпленията укоряване и злословие срещу държавните институции. Бегъл поглед върху репресивното законодателство над свободата на словото ще покаже, че турският Закон за печата задава основната матрица и на следващите побългарени издания до Закона за печата от 1907 г.
През 1883 г. Държавният съвет, временен орган, въведен след суспендирането на Търновската конституция (повод става статия на Захари Стоянов в радикално-нихилистичния орган на Работник от Варна по повод убийството на царя-освободител Александър ІІ на 1 март 1881 г.) приема първия български Закон за печата. Той е променян и допълван няколко пъти.
Всъщност военното време около 1912-1913 г. е най-подходящо за въвеждане на цялостна цензура над вестниците под претекст за сигурността на държавата. Макар и армейска, цензурата още тогава не пропуска никакви политически писания.
Първата официална институция Дирекция по печата, е създадена още в края на 1913 г. Нейна грижа е да контролира и цензурира пресата. Дирекцията е към външно министерство, а за неин началник е назначен един от най-изтъкнатите български журналисти Йосиф Хербст. Под прякото му подчинение минава и Българската телеграфна агенция. Всъщност военната цензура достига апогея си, съжителствайки заедно с политическата цензура през 1916 г., когато работи Информационно-цензурната секция към щаба на действащата армия.
След Октомврийската революция в Русия от 1917 г. печатните издания на левицата започват да пропагандират усилено комунистическите ленински идеи. Всеки брой се преглежда от цензурата по два пъти. Издаден е специален правилник, според който са забранени каквито и да било коментарии в полза или вреда на войната; забранено е да се пише всичко, което е неприязнено на властта; да се действа по какъвто и да е начин отрицателно върху духа на народа. През лятото на 1918 година трагедията на българските войници достига връхна точка. Започват масови недоволства и дезертиране от фронта. На 18 септември фронтът на Добро поле е пробит, а армията се разбягва.
На 27 септември 1918 г. Александър Стамболийски и Даскалов изпращат прокламация, в която заявяват, че българският народ е скъсал веригите на робството и е катурнал деспотичния режим на Фердинанд . Кобургът е свален, а Република България се управлява от Временно правителство. На 2 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира, а Борис Търновски застава на престола.
Цензурата вместо скалпел (1918 1923 г.)
След реорганизация на кабинета БЗНС излиза с политическа платформа, в която се обявява за премахване на военното положение, цензурата, политическата и военната амнистия, конфискация на всички незаконни забогатявания и съд за виновниците за националната катастрофа. В края на ноември е създадено новото правителство, начело на което отново застава земеделският трибун. БЗНС печели изборите през август 1919 г. и започва разправа с враговете политици. След тях идва ред на журналистите.
По следственото дело за втората национална катастрофа през 1919 г. са задържани (някои от тях по-късно осъдени) редица журналисти Кръстю Станчев ( Камбана ), Атанас Дамянов ( Утро -Дневник ), Иван Коларов ( Народни права ), Димо Кьорчев, Любомир Бобевски автор на химна Съюзници-разбойници и други. За да продължи да излиза и след войната, в. Утро публично се отказва от издателя си Атанас Дамянов, който успява да избяга в Германия.
Веднага след идването си на власт новите управници в лицето на министъра на правосъдието внасят законопроект за печата. Според министъра, изложил мотивите, във всички страни печатът е едно от най-мощните средства за културното повдигане, а в демократичните от тях и най-мощно средство за политическо издигане на народите... .
По всичко личи, че законът работи. През 1922 г. са заведени общо 1000 дела срещу журналисти (600 от които в София). Арестувани и интернирани са автори на злостни статии срещу правителството Сава Донев-Добриянов ( Мир ), П. Леярски и Новаков ( Най-ново време Търново), Пенчо Господинов ( Епоха ), П. Павлов ( Борба Пловдив), Д. Павлов ( Ден ), Дочо Христов ( Мир ), П. Николчев ( Зора ), Хр. Герчев ( Шуменски вести ), Григор Чешмеджиев ( Епоха ), сътрудници на Юг Пловдив, и други. По това време действа и извънредно съдържателната инструкция на министъра на просвещението Стоян Омарчевски, писана за целите на цензурната комисия към подчиненото му министерство, в която се казва, че във вестниците няма да се допуска каквато и да е критика против външната и вътрешната политика на правителството, нито съобщения за действията на цензурата, изобщо каквото и да било против цензурата.
Въпреки привидното затишие, последвало периода, автоцензурата, породена от страх, се усилва. Като използва предимствата на държавната власт, управляващото БЗНС обаче успява да създаде и развие свой печат със значително влияние главно сред селските маси. През 1923 г. печатът на партията вече се е разпрострял върху широки територии в провинцията, а изданията надхвърлят 50. Дори обявеният за почетен редактор на Земеделско знаме Стамболийски продължава да пише в съюзния печат, но анонимно или под псевдоним. По този начин пишат почти всички журналисти и политици. Прочутият разказ Искандер бей , който осмива Фердинад и довежда до конфликт, Захари Стоянов подписва с ХZ. Димитър Найденов пък подписва един век по-късно статията Езикът на нашия печат във в. РЛФ с екстравагантното Fabius. С Майстор Гочо Зулямът, или просто Ш. подписва повечето от статиите си в Работнически вестник Георги Кирков. Практиката на писане под псевдоними след Освобождението е обяснима най-вече с официалната цензура и страха у авторите, смята известният сатирик Радой Ралин.
Като се възползва от относителната свобода на печата по това време и БКП успява да създаде своя разгърната и мощна система за печатна пропаганда. Това тя прави с финансовата помощ на Съветска Русия и на Коминтерна, чиято секция е от 1919 г. Издателският отдел на кооперация Освобождение отпечатва и разпространява над 9 милиона екземпляра вестници и списания през 1921-ва и близо 12 милиона през 1922 г.
Периодът след Първата световна война обаче носи характера на непримирима обществена конфронтация, изродила се до гражданска война. Партиите са изправени една срещу друга. Всекидневието е белязано с побои на чуждите партизани от едни или други шайки, фалшифицирани избори и улични размирици с политически характер. По това време започва чувствителна милитаризация на политическия живот. Основана е Обществената безопасност към Дирекцията на полицията. Там се възражда отново цензурата над печата и преследването на свободното слово. Нейни първи мишени стават противниците на БЗНС за съжаление това са почти всички партии в държавата от крайната десница до крайната левица. В тази политическа надпревара във въоръжаването най-мощна, боеспособна и конспиративна организация е Военният съюз, чиято история датира още от началото на 1919 г.
През пролетта на 1922 г. на основата на военната лига се създава Народният сговор, организация от запасни офицери, банкери, професори и пр. Сговорът веднага започва издаването на вестник Слово . Главният му редактор е една от първите жертви на политическото насилие. На 12 май 1922 г. Александър Греков публикува статията Анархията , заради която 10 дни по-късно е застрелян. Вестник Анархист направо заявява, че анархистите са го убили за назидание , тъй като се бил обявил против стачкуващите тютюноработници.
БЗНС печели изборите през април 1923 г., а Стамболийски отправя още по-сериозни заплахи срещу политическите си врагове. В изпълнение на думите му е решението за спиране за един месец на вестниците Слово на Народния сговор, Илинден и Независима Македония на ВМРО и Епоха на БРСДП, започнала да излиза по време на отпускане на режима срещу печатните произведения и вестниците от 1922 г.
С безогледния си масов терор срещу печата, свободата на словото и правото на различно мнение както в обществото, така и в политиката, правителството настройва общественото мнение срещу себе си. Освен отвътре към България обръщат очи и отвън. Тук обаче, в страната, в защита на невинните жертви издигат глас повечето от българските интелектуалци.
Черното слънце на 9 юни
Тези събития водят до своеобразен апокалипсис. Дулата на пушките заместват обществения диалог. Военният съюз, Демократическият сговор, БРСДП, ВМРО и Конституционният блок постепенно изплитат конспиративната паяжина и логично се стига до преврата на 9 юни 1923 г. Този прелом в обществения и политическия живот на България е прелом и в печата.
На 9 юни Александър Цанков, Димо Казасов и Боян Смилов занасят на Борис указите за смяната . Стамболийски е свален. По-голяма част от пресата посреща преврата с възгласа Тиранът падна! . Само комунистическият печат запазва неутралитет. Отстранен е целият печат на БЗНС. Продължава да излиза единствено вестник Обнова на напусналото Стамболийски дясно крило в БЗНС.
Правителствените войски арестуват над 2000 оранжеви функционери и забраняват всички техни вестници и списания. Голяма част от министрите са арестувани. Стамболийски е намерен от екзекуционния отряд, пратен по петите му, и зверски убит. След преврата зад решетките попада голяма част от земеделските журналисти. Убит е и правосъдният министър Спас Дупаринов, стотици народни представители, членове на Управителния съвет, на Постоянното присъствие, на Върховния съюзен съвет, десетки верни на правителството офицери, журналисти, висши административни ръководители и хиляди селяни.
В чужбина, където свободата на словото е съвсем реална, земеделските емигранти създават през юли 1923 г. задгранично представителство (Прага) с председател Райко Даскалов. То се оказва единственият институт, който може с легални средства да издига глас в защита на българския народ и да осветлява чуждото обществено мнение по въпросите за развитието на България и вътрешните й процеси. Представителството публикува на български, френски и чешки език вестник Земеделско знаме .
Новата власт, дошла след преврата, веднага се насочва към печата. След чистка във външно министерство е подхваната Дирекцията на печата. Сменен е началникът й, създадено е ново Информационно бюро . Арестуван е редакторът на Работнически вестник , което е своеобразно предупреждение, че всеки опит за свобода на словото и печата ще бъде смачкан. Цензурата е безмилостна, вестникът излиза с бели полета. Конфискувани са десетина броя от юни до август, въпреки че предварително са цензурирани и одобрени от властта за печат.
След първата глътка въздух е арестуван и в. Труд . Вторият му брой е иззет направо от печатницата заради статия на Георги Димитров. По същото време и Обществената безопасност съблюдава стриктно чистотата на печата. Конфискуван е и вестникът на земеделците Младежко знаме . БКП започва да печата нелегално вестниците си.
Дълго пазената в тайна конспирация за определеното за 22 срещу 23 септември въстание срещу властта е разкрита от полицията и на 12 септември са извършени масови арести по предварително подготвени списъци. Органите на реда нахлуват в кооперация Освобождение и печатницата, спират всички комунистически и синдикални вестници, а редакторите на Младеж , Работнически вестник и Народна армия са арестувани заедно с 3000 комунисти в цялата страна. Това е разгром и за Работнически вестник поради което издаването му продължава зад граница. Във Виена, където са избягали водачите на разгромения бунт Коларов и Димитров, излизат 12 броя на задграничния Работническо дело .
Въпреки разкриването на конспирацията и извършените масови арести въстанието избухва на 23 септември 1923 година, а страната е потопена в кръв. В разгара на последвалия държавен терор е убит редакторът на в. Народна защита Григор Кузманов и поетът Сергей Румянцев. Йордан Попмихалков, автор на позива Зов към селянина , е убит на 23 септември. Главният редактор на в. Буря Велико Савов е пребит лично от шефа на Обществената безопасност. Убит е и редакторът на в. Народно единство д-р Никола Генадиев. Единственото легално издание на БКП остава в. Банков и търговски служещ . Много български интелектуалци издигат глас в защита на невинните жертви арестувани са 15 000, а избитите са над 5000.
Силен отзив получава апелът на Антон Страшимиров, публикуван във в. Лъч през ноември 1923 г. Начело на помощния комитет, създаден по негово предложение, застава Екатерина Каравелова. В комитета се включват именити писатели, артисти, художници, общественици и редица журналисти.
Забранено е най-сетне и да се живее
Тези думи на Гео Милев най-добре описват периода, настъпил след Деветоюнския преврат. В последния ден на 1923 г. в парламента е внесен Законопроект за защита на държавата (ЗЗД), приет на 4 януари 1924 г. Първата дума в първия член на фаталния закон е забрана: Забраняват се всякакви обществени, политически и стопански организации или групи... . По-късно по този закон ще бъдат съдени едни от най-ярките интелектуалци, писатели и журналисти, както и политици в страната, между които е самият Гео Милев. Законът дава престъпен характер и на помагачеството. Опростява се задачата на следствието, тъй като прокурорът ще търси и доказва само формата на вината, без да е длъжен да доказва наличието на преследвана конкретна цел. Законът за защита на държавата е максимално защитен той предвижда мерките по нарушенията в него да могат да се прилагат и от военнополевите съдилища.
Четири месеца след влизането в сила на ЗЗД са разтурени БКП, БКМС, ОРСС, новоучредената Партия на труда и кооперация Освобождение . Спрени са комунистическите вестници Лъч , Народна правда , Трудов глас , Бедняшка дума . Не са пощадени и издания на ВМРО Илинден , 20 юли , Пирин . Правителството продължава и преследванията срещу БЗНС, макар че почти всичките му ръководители са избити, лежат в затвора или са емигрирали. Вестникът на Д. Грънчаров Земеделска защита е спрян. Младежко знаме излиза доста нередовно и много често е спиран от властта. Не се позволява никакво препечатване на книгите на Александър Стамболийски.
На 14 юни е убит редакторът на Народна защита и земеделски депутат Петко Д.Петков. Поредицата от убийства на политици от почти всички партии достига апогея си в кървавата пролет на 1925 г., когато хиляди водещи обществени личности, много журналисти, изчезват безследно от къщите си, от улиците, от кафенетата и ресторантите.
Гео Милев заплаща творческия си бунт с цената на живота. В списание Пламък (кн. 6 от 1924 г.) той публикува поемата Септември , описваща терора и героизма на въстаниците. Гениалната творба на поета е инкриминирана. Той обяснява случая в статията Полицейска критика , където казва, че Това е фактът. Той не ни учудва. Той е само симптоматичен за времето, в което живеем време на изключителни закони и изключителна реакция.
Забранено е
да се говори,
да се мисли,
да се пише,
да се чете,
а най-сетне и
да се живее.
И хладнокръвно се посяга върху човешкия живот .
На 23 януари Гео Милев е арестуван, а после пуснат под гаранция, съден е по углавно дело по ЗЗД. През май 1925 г. подсъдимият произнася защитната си реч в съда, в която не само не се оправдава, но убедително се бори за правото на свободно творчество. Осъден е на година затвор и 20 000 лв. глоба. На следващия ден агент на Обществената безопасност отвежда поета от дома му, а година по-късно, поради пълната неизвестност, в която остава отвеждането му, Гео Милев е обявен за безследно изчезнал. Едва през 1954 г. са намерени тленните му останки, разпознати по черепа с изкуственото око, в обща яма на Илиенския форт.
Репресиите срещу духа и свободата на словото не пропускат нито един интелектуалец. Сред преследваните по ЗЗД е и Йосиф Хербст, вече бивш директор по печата, противник на превратаджиите, който издава Вик за свободни хора и АБВ . Клонящият към левицата журналист надига глас срещу всяко политическо насилие. По повод арестуването на читатели на вестника му в Ямбол, Хербст няма да се поколебае и ще публикува критиката си срещу властта, облечена в най-прости думи: Ако четенето на моето списание вече е престъпление, какво е писането му? Издавам списание за свободни хора, а свободните хора ги арестуват и затварят по участъците. Извършено е нещо повече от престъпление, извършен е произвол. Този произвол, това инквизиторство, това подло душене на опасности зад вън от всеки печатен ред позори и власт и народ. Позори всекиго, който не се възмущава от дъното на душата си. Да бих премълчал, бих се опозорил , казва в статията си Хербст. Вестникът му АБВ е спрян за обида на властта . Заради статия, насочена срещу кръвожадността на правителствените органи , цензурата спира и друг вестник на Хербст Ек . Той започва да издава в. Днес , чийто последен брой е личният репортаж на Хербст от атентата на 16 април 1925 г. в катедралата Свети Крал (сегашната Св. Неделя ) в София. Още същия ден той е отведен от полицаи в Обществената безопасност, откъдето изчезва безследно.
Вартоломеевите нощи през април и май 1925 са осъдени от Антон Страшимиров. Той публикува списък с около 40 безследно изчезнали и убити интелектуалци, писатели и политици.
На 1 февруари 1929 г. в. Новини помества изложение против терора над трудовия печат, подписано от главните редактори на всички синдикални издания и изпратено до премиера, Бюрото на Народното събрание, българските и чуждестранните вестници. В него се споменава умъртвяването на 33-ма редактори и се протестира срещу упражняваната нечувана полицейска цензура от полуграмотни стражари . Полицията е конфискувала 157 броя на всекидневника за над 135 хиляди лева. Един от редакторите е пребит в полицията, а разпространителят на в. Единство в Чирпан полудява и умира от изтезанията в тамошния участък.
Под пресата на Бюро Преса
Междувременно в началото на 1926 година Андрей Ляпчев съставя новото правителство на Демократическия сговор. Режимът е по-свободен, но печатът остава под строг контрол. БКП търси начин да легализира участието си в политическия живот, а през февруари 1927 г. комунистите основават Работническата партия, която започва да издава печатния си орган Работническо дело .
Новата власт възлага цензурата на органите на полицията, съда и прокуратурата. Всъщност официално цензура в страната няма. Ляпчев прилага нормативната уредба за печата от времето на Александър Цанков. Законът за защита на държавата (ЗЗД) осигурява административните и полицейските мерки, с които се преследват авторите, отговорните редактори и издателите. Законът осигурява напълно дейността на полицията при цензуриране и конфискация, извършена срещу легалния печат. Там, където не може да се прилага ЗЗД, се прилагат всички точки и алинеи на Наказателния закон, или ЗЗД се комбинира със Закона за печата от 1921 г., който не сочи предварителна цензура, но изрично допуска конфискацията.
На 1 април 1927 г. е създадено Бюро Преса . То трябва да мачка легалния печат. Всъщност задачата на тази чисто полицейска цензура е да следи всеки ден пресата и да подготвя информация за нея, да прави картони на вестниците, журналистите, събитията. Основно бюрото трябвало да разполага с информация за печатарите, книжарниците, издателите и продавачите на вестници. То не извършва преки действия като спиране или изземване на броеве. Схемата била на принципа на последващата цензура, т.е. при излизането на броя от печатницата агент на бюрото носел първите два броя за прочит. Той не допускал да излезе и един брой от печат без нареждането свободен . Само за две години 1928-1930 г. в Бюро Преса са направени вписвания на 175 вестника и 91 списания в София, и 182 вестника и 10 списания в провинцията. Досиетата и картоните набъбват на 458. През 1930 г. са спрени за разпространение 142 броя, от които прокурорът е освободил 39 и издал разпореждане за 103. През същата година са прегледани още 170 издания само на Работническата партия. Само в София е спряно разпространението на 284 вестника и списания, позиви, брошури.
Полицията конфискува и без да завежда дела. Така през 1931 г. Ехо има 74 конфискации и само една осъдителна присъда под предлог, че се нарушава общественото спокойствие, че се възбужда вражда и омраза спрямо установените власти .
Работническо дело е спиран само през първата си година 5 пъти, а срещу редактора му са заведени 5 дела. Това става повод партията да въведе системата на фиктивните отговорни редактори . Най-често прости работници, които са поемали съдебната отговорност, но и депутати, които се ползват с имунитет и се е предполагало, че не могат да бъдат съдени. От 45 отговорни редактори на Работническо дело , от които само петима журналисти, през периода 1927-1934 г. 36 лежат в затвора, но вестникът не спира излизането си.
През 1932 г. продължават арестите на редактори на Работническо дело . Зад решетките попадат десетки от тях. В това време вестникът се печата в нелегални печатници в София и в страната. Въпреки това партийната преса търпи бурен разцвет. Заради цензурата левите публицисти преминават почти изцяло към кодиране на употребяваните в статиите си изрази.
Положението на ляворадикалната преса не се променя и след падането на кабинета на Андрей Ляпчев. Модерното правителство на Демократическия сговор слага ръка и на най-съвременните средства за масова пропаганда кинематографията, с приет за целта закон.
Изборите от 27 юни 1931 г. вкарват в парламента общо 270 депутати, като 7 от тях са журналисти, а 14 публицисти. Разноликата правителствена коалиция смекчава цензурата, но котерийният дух на партиите и тяхното непрекъснато роене допълнително обезсилват печата. По едно време излизат три вестника Независимост , два Земеделско знаме и т.н.
На 15 май 1934 г. Народното събрание преустановява заседанията си. Междувременно за военен министър е назначен председателят на Военния съюз. Няколко дни по-късно верните на съюза офицери завземат стратегически пунктове в столицата и провинцията.
Цензурата от 19 май 1934 г. до Втората световна война
За да не останем длъжни на историята, трябва да отбележим, че върху националистическите издания рядко е налагана цензура, тъй като те са верни на управлението на Демократическия сговор и дори го насърчават често да прилага строго ЗЗД спрямо левичарите. Допълнително фашистки униформени отряди са взели активно участие в терористичните акции на военния режим на Цанков над лявата опозиция и в избиването на стотици интелектуалци в периода 1923-1925 г.
Проф. Александър Цанков, който през 1932 г. е основавал с привърженици Народното социално движение, през 1934 г. е един от кресливите претенденти за властта. Същите аспирации има и политическата сила Звено , обособена през втората половина на 20-те години около издаваното от Димо Казасов списание Звено . Образуваният тогава таен кръг от военни и политически фигури всъщност стои в дъното на трите военни преврата 1923,1934,1944 г. и е доминиращ фактор в родната политика между двете световни войни.
Превратът от 19 май 1934 г., наречен по-късно фашистки, премахва основната институция в държавата Народното събрание, за цели 4 години, а партиите и партийните издания са извън закона до 9 септември 1944 г. През това време настъпва ерата на наредбите-закони. Звенарите ликвидират всякаква политическа дейност в страната. Чл. 1 на публикуваната в Държавен вестник Наредба за разтуряне на партийно-политическите организации забранява всякакви организации, а чл. 2 всички партийно-политически печатни издания.
Тъй като не може да забрани печата тотално, властта се опитва да спре всички политически ориентирани издания. Забраната е насочена не само срещу ляво-радикалната преса, но и срещу крайната десница. Забранени са всички фашистки антипартийни партии и техните вестници, включително основаната през 1933 г. Българска национал-социалистическа работническа партия и органът й в. Атака . Изключение от правилото е направено само за народняшкия в. Мир . След забраната все пак остават и вестниците на Атанас Дамянов: Утро , Заря и Зора , оцеляващи поради близостта си с всички правителства.
В един ден, заедно с Наредбата-закон за партиите, е обнародвана и Наредбата-закон за печата. Вече никой не може за издава вестник или списание без предварително разрешение в столицата от директора на Обществената обнова (институцията за целта), в провинцията от областните директори.
Обявената цел на новосъздадената Дирекция на Обществената обнова е да насочва духовния живот на страната към единение и обновяване . Начело на Дирекцията на Обществената обнова застават хора от Военния съюз и видни общественици. Пропагандната машина, разбира се, задейства своя официоз в. Нови дни , както и огромно количество печатни брошури за прокарване в обществото на новите духовни струи. В нейния обхват влиза контролът върху печата, театрите, кината, събранията и дори всички публични сказки. Първата работа на Обновата е да публикува три списъка на забранени и разрешени издания. Спрени са 35 вестника и списания, предимно комунистически, земеделски и анархистически.
Междувременно монархът отново се включва в политическата игра и използвайки вътрешните противоречия на диктатурата на Кимон Георгиев чрез Военния съюз назначава свое правителство през януари 1935 г. Следващите кабинети по същество са фасада на едноличната власт на монарха. След като от управлението са отстранени военните и Звено , през юли 1935 г. окончателно е закрита и Дирекцията на обществената обнова, а отделите й са прехвърлени към различни ведомства. Във връзка с тези събития чрез Наредба-закон за печата и контрола по печата, обнародвана в брой 121 от 1 юни 1935 г., отдел Печат и контрол става част от Дирекцията по печата към Министерството на външните работи, а в края на същата година, с поправка на Наредбата-закон, службата по контрола на печата се отнема от министъра на външните работи и се подчинява директно на министър-председателя. Удобно!
Всъщност контролът сам избира обекта, който да контролира. Той например не важи за издаване на приятелска пропаганда, каквато е платената, според съвременните схващания PR-кампания, когато в края на декември 1935 г. германският фюрер плаща 50 000 германски марки (около 1,5 милиона лева) за издадения на Коледа от Дружеството на столичните журналисти Вестник на вестниците . Естествено, посветен на нова Германия .
Половин година по-късно с постановление на правителството са спрени окончателно 17 опозиционни издания, сред които има и еврейски. Органите на комунистическата партия обаче не спират да излизат. Те се печатат в нелегални печатници в цялата страна, а опит е натрупан след преврата от 1923 г. Само че този път редакторите сменят мястото на печатане почти след всеки брой. През периода 1935-1938 г. полицията разкрива 14 нелегални социалистически печатници и изпраща в затвора 64 печатари. Вестникът спира да излиза на 1 май 1939 г. заради сливането на БКП с Работническата партия и тръгването на нов централен орган на партията, който наследява системата на отговорните редактори и често сменя мястото на печатане.
Надеждата за свобода на словото и печата се връща с първото Народно събрание след възстановяването на парламента. Новото събрание бърза да направи и други смели стъпки в защита свободата на словото внася два законопроекта за отмяна на наредби-закони, касаещи печата. Вместо това обаче министърът на правосъдието на новия кабинет предлага нов Закон за печата. Той прогласява свободата на печата по смисъла на чл. 79 от конституцията, но в чл. 33 казва: През време на война, мобилизация, военно положение или друго време, през което са настъпили изключителни събития от вътрешен или международен характер, които заплашват важни държавни интереси, или обществения ред, по решение на Министерски съвет може да се учреди временен надзор върху печата.
За пореден път е нанесен удар по свободата на печата, и то отново от страна на монарха. На 15 април 1938 г. той подписва нова Наредба-закон за временен надзор върху печата, която напълно официално легитимира предварителната цензура. Временният контрол се упражнява от Службата по надзора по печата, която се ръководи от министър, натоварен с тази задача от Министерски съвет. Въведена е специална мярка и срещу системата на фиктивните редактори, практикувана от нелегалния печат. Глобите са повече от разоряващи.
Нацистка коректура
През 1938 г. с надзор върху печата се занимават три цензурни институции:
- Отдел за надзор върху печата при Министерския съвет;
- Дирекция на печата със специална служба за печата при Външно министерство;
- Отдел В по печата към Дирекцията на полицията.
Отделът за надзор върху печата към правителството се ръководи от специално определен министър след 1935 г. това неизменно е министърът на правосъдието, който дава и разрешения за издаването на вестници. Това не пречи министър-председателят да продължава да решава еднолично кой вестник, кога и как ще излиза.
През пролетта на 1938 г. отново са на ход спиранията на вестници. 53 депутати от опозицията внасят в парламента законопроект за отмяна на Наредбата-закон за печата, но той не е приет. В отговор на 1 юни правителството внася проектозакон за одобряване на всички наредби-закони, приети между 19 май 1934 и 31 май 1938 г. Приемането му принуждава съсловните журналистически организации да напишат изложение срещу цензурата. Това е първи по рода си акт, в който ЗА свободен печат се обявяват Дружеството на столичните журналисти, Съюза на провинциалните журналисти, Съюза на писателите, Съюза на периодичния печат и Сдружението на издателите.
По това време в. Зора вече се е оформил като един от най-влиятелните всекидневници с обем 16 страници и тираж 130 000. Изданията на Атанас Дамянов доминират Утро е масово издание, което акцентира на сензационните съобщения и достига тираж от 160 000, Дневник се печата в 45 000, а постоянната му аудитория са симпатизанти на крайната десница. Заря , подновен от Дамянов през 1929 г., достига тираж до 120 000 и е предназначен за българската лява интелигенция, с което медийният магнат успява да обгърне по-голяма част от четящата аудитория.
Репресиите срещу печата обаче се налагат поголовно, без значение чия е пресата. Заради обида на някой министър чрез изказване на мнение, различно от неговото, изданието, което го публикува, търпи санкции спиране за 3, 5, или повече дни. Такова неблагоразумие от страна на Зора било наказано със спиране за 5 дни. В друг случай пък лично министър-председателят наредил да бъде отменена заповедта за спиране на печатно издание.
Втората световна война вече е почнала (на 1 септември 1939 г. Германия напада Полша). Последният кабинет на Георги Кьосеиванов подготвя изборите за последното Народно събрание, проведени през февруари 1940 г., а самият той си подава оставката. Кабинетът на назначения за министър-председател от царя проф. Богдан Филов ревизира Версайския договор и дава възможност по мирен начин да се възстанови част от териториите на България. На 1 март 1941 г. във Виена професорът подписва договор за присъединяване на България към Германия и Италия. В края на април българската армия влиза във Вардарска Македония, Беломорска Тракия, Западните покрайнини и Поморавието, което официалната власт пропагандира като реализиране на националните идеали , а Борис е провъзгласен за Цар-Обединител. Военното положение се възражда от скритите под паяжина интереси на военните, около двореца, а за кабинета на Филов свободата на печата не съществува като понятие. Новите властимащи в парламента приемат много репресивни закони, които оказват пряко или косвено значение и върху печата. Най-репресивен от тях е утвърденият от цар Борис на 23 януари 1941 г. Закон за защита на нацията. Чрез него се отнемат политическите и гражданските права на лицата от еврейски произход, конфискува се собствеността им. По силата на този закон българските власти арестуват и предават над 10 хиляди евреи в ръцете на Хитлер. За разлика от други страни, в които са прокарани фашистките идеология и закони, в България благодарение на масовата обществена съпротива българските евреи са спасени.
Законът за защита на нацията обаче не засяга само евреите. По силата му се ликвидират 20 тайни международни организации, между които масоните и ротарианците. Чрез този закон са спрени вестниците Земя и Труд , Еврейска реч , наследник на спрения по-рано Еврейска мисъл , Ашофар и Бюлетинът на централната еврейска консистория в България, както и левият седмичник София .
През пролетта на 1941 г. е създадена Дирекция за национална пропаганда, която следва модела на Обновата. Създава я министърът на вътрешните работи по Гьобелсов образец. Нейните функции обаче са много по-скромни от очакваните главно в контрола върху дейността на идеологическите институти.
На 13 декември 1941 г. Народното събрание обявява уж символична война на САЩ и Англия, заради което България е бомбардирана. Така сме влезли официално във Втората световна война.
Вместо заключение
Обръщайки една популярна идеологема от близкото минало, можем да твърдим, че печатът е слънцето и въздухът за всяко живо политическо същество. Дотам, че от 1878 г. нататък не е имало партия или обществена група с амбиции без свое издание. Точно както казва младият Маркс още през 1842 г.: Печатът е за нацията най-общото средство, чрез което тя може да прояви своята духовна същност.
Можем да разберем част от трагедията на българското общество, заложена при конструирането на Третото Българско царство князът е свещено и неприкосновено лице, не е отговорно пред законите и в ръцете са му предадени конци, имащи потенциала да подчинят всички власти в държавата. Освен това князът не говори, в този смисъл той е жест, или театрализирана гледка на властта. В тронните му слова и официалните му изявления не можем да открием нищо от държавническите му действия, цели, намерения. Представа за неговото участие в политическия живот можем да създадем единствено от личните дневници на общественици с достъп до двореца и стенографирани протоколи от срещи. Царят никога не отговаря на лични нападки или на аргументирани обвинения в печата. Той просто взима мерки срещу враговете си. Царят не действа публично, той само се движи публично. Неговата власт е тайна.
Всъщност българската цензура още в генезиса си носи монархо-църковен характер тези, които си позволяват да пишат срещу царя, по особено сатанински начин оскверняват неговата свещеност. Те са еретици. Точно като към еретици се държат към осквернителите лоялните оръдия на царя, а по-късно и на политическите диктатори полиция, градоначалници, прокурори, съдии, стражари, чиновници срещу печата на опозицията, особено радикалната. Тази черта на цензурата ярко доминира от Освобождението до 1944 г. Властта гледа на цензурата като стратегическо оръжие, заредено със свръхестествена сила за удържане на статуквото. Ако не е отпечатано нещо черно на бяло, то тогава никой няма знае за него, да си го помисли, или да почне да задава въпроси, а още по-малко да иска промяна.
Модерната държава се оправдава с качеството си да притежава монопола върху насилието, което да упражнява по легитимен начин върху определена територия. Българската държава (и европейските преди революциите) е заразена с един особен страх страха от публичност, и оттам стремеж към конспириране. Политическата цензура в нейния саморазрастващ се танц на червения и синия молив върху вестникарските коректури далеч не е в състояние да унищожи свободното разпространение на идеи в обществото. Печатът става нелегален и се разпространява тайно. Гонените политически сили създават противостояща на държавната машина конспирация, за да разпространяват своите програми.
Голямата тайна на цензурата обаче е в нейната генетично заложена недостатъчност. Няма режим, който чрез наложено насила обществено мълчание да се е спасил от недоволството на управляваните. Цензурата не е предпазила никого, точно обратното. Благодарение на репресията над дадено произведение, то придобива допълнителна аура, хората интуитивно съчувстват на преследвания заради идеите си мъченик. Нелегалната книга или вестник поражда една сюблимна интимност у читателя, съпричастност в нарушаването на закона. А когато законът е безкомпромисен (като Закона за защита на държавата или Закона за защита на нацията), читателят е вече съучастник в престъпление.
Докато едно множество от хора, събрани на едно място и обединени от едни идеи, се смятат за едно, те имат само една воля. Тогава принципите са ясни, няма противоречия или нарушени интереси. Това прави пресата. Цензурата върху печатната продукция, родена от изобретението на Гутенберг, е обречена мисия за всяка власт от пет века насам. Ирония на съдбата обаче може да наречем факта, че точно Гутенберг е изобразен върху юбилейна пощенска марка на царство България за 500 г. от Освобождението през 1940-а, когато политическата цензура е в апогея си.
Всъщност в България е развита най-вече политическата цензура, макар църквата и военните да са участвали дейно в образоването и насочването на духа и мислите на нацията. Както тогава, така и по-късно след 1944 г., цензурата, преоблечена в дрехите на пропагандата, работи усилено за премахване на враговете , които мислят, говорят и пишат различно.
Всъщност цензурата е стара почти колкото света или поне колкото печата, но от самото си раждане е обречена мярка срещу свободата на мислене и изразяване. Дори днес, в ХХI век, когато в България няма закон за печата, а самото му споменаване кара журналисти, интелектуалци и общественици да настръхват, медиите и издателите остават зависими политически или икономически и им е оказван жесток натиск.
P.P. (Изпитвайки реално натиска върху себе си, мога съвсем отговорно да заявя, че дори съзнанието за съществуването на високите (в случая на практика неограничени) финансови искове, предвидени в Наказателния кодекс в момента, и тежките последици от евентуално осъждане, са в състояние да породят възпиращ ефект т.е. самоцензура. Това не е желателно в журналистиката и не е в интерес на обществото, на което служи печатът.
Още една истинска война за свобода на изразяване предстои тепърва да наблюдаваме. Тя е в кибер-пространството на Интернет, който направи възможно общуването в реално време на милиони хора в цял свят. Макар доскоро мрежата да бе прекалено сложно изобретение, изглеждащо като неподлежащо за намиране начин на контрол, цензурирането в някаква степен вече е факт и в Интернет. То отново е политическо дело и стана възможно с прокарването на закони и проповедническа дейност на политическия и съдебния елит на САЩ. Зловещият атентат от 11 септември 2001 г. в Световния търговски център допълнително усложни ситуацията. САЩ обяви, че връзката на терористите е осъществявана чрез Интернет, заради което наложи още по-драстични мерки. Уеб-пространството бе атакувано и от различни икономически организации.
Но това вече е друг, качествено нов етап в борбата срещу цензурата и за свобода на изразяването. Защото пак според Маркс писателят съвсем не гледа на своята работа като на средство. Тя е самоцел, тя до такава степен не е средство нито за самия него, нито за другите, че когато това е нужно писателят принася в жертва на нейното съществуване своето съществуване .
Използвана литература:
1. Алманах България 20 век , С., 1999
2. Боршуков, Георги. Социалистическият печат в България част 1, С., 1946
3. Ботев, Христо. Съчинения в 2 тома, С., 1986
4. Груев, Стефан. Корона от тръни, С., 1991
5. Гео Милев поетът , С., 1995
6. Крачунова, Дария. Тоталитаризмът власт и пропаганда, С., 1999
7. Даскалов, Дончо. Политически убийства в новата история на България, С., 1999
8. Димитров, Илчо. България на Балканите и в Европа, С., 1983
9. Иванов, Димитър. Левият вестник, С., 2000
10. Иванов, Въло. Борбата против фашизъм за демокрация в Народното събрание 1923-1944, С., 1997
11. Желев, Желю. Фашизмът, С., 1990
12. Кийн Джон. Медиите и демокрацията, С., 1999
13. Кунчик, Михаел. Ципфел, Астрид. Въведение в науката за публицистика и комуникации, С., 1998
14. Липман, Уолтър. Общественото мнение, С., 2001
15. Малинов, Александър. Под знака на острастени и опасни политически борби, С., 1991
16. Маркс, Карл. Енгелс, Фридрих. Избрани произведения в 10 тома, С., 1978
17. Макс, Вебер. Ученият и политикът, С., 2000
18. Милкова, Фани. Реакционният закон за защита на държавата, С., 1973
19. Москов, Атанас. Спомени в 2 тома, С., 1998
20. Натан, Таня. Цензори и журналисти, С., 1980
21. Панайотов, Филип. Йосиф Хербст живот и смърт, С., 1995
22. Панайотов, Филип. Съст., Царе и царедворци, С., 1993
23. Панайотов, Филип. Печатът в огъня на въстанието, С., 1979
24. Панайотов, Филип. Димитър Найденов познатият и неизвестният, С., 1973
25. Рангелов, Рашо. Свободата на печата в България, Част 2, С., 1995
26. Танев, Стефан. Отворени писма, С., 1994
27. Танкова, Василка. Свободата на печата в България, С., 1992
28. Топенчаров, Владимир. Ключове на журналистиката, С., 1972
29. Христозов, Николай. По дирята на безследно изчезналите дългът да живееш, С., 1981
30. Интернет-източници
Comment