Цариградска България

[DelaRea]

Въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г., а и това, избухнало през април 76-та в Тракия, макар и потушени с цената на много зверства, кръв и насилие, накарали цивилизована Европа да потръпне. Тези разтърсващи събития принудили различните европейски държави да се намесят.

На 30 юни Сърбия и Черна гора обявяват война на Османската империя и военните действия не закъсняват. Това принуждава Великите сили да побързат с преговорите, понеже има опасност процесът да стане неконтролируем.

Много скоро след това - от 26 юни до 8 юли 1876 година Александър II и княз Горчаков се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и с канцлера граф Гюла Андраши.

Срещата се провежда в замъка Райхщад, откъдето произлиза и името на постигнатото между тях споразумение - Райхщадско споразумение. Всъщност до подписване на официален общ документ не се стига, но от документацията останала от този период се вижда, че въпреки съществуващите различия е постигнато някакво споразумение за бъдещата политическа карта на Балканите. Преди всичко Споразумението предвижда неутралитет на двете Велики Сили в започналата война на Сърбия и Черна гора срещу Османската империя.
При евентуална победа на империята се предвижда възстановяване на статуквото и административни реформи в Босна и Херцеговина.
При победа на двете славянски държави, според руската версия, те трябва да получат голяма част от Босна и Херцеговина, а останалата част от двете провинции да премине към Австро-Унгария. Според австрийската версия, Сърбия и Черна гора получават само малка част от Босна и Херцеговина, докато по-голямата част преминава към Австро-Унгария. В австрийската версия се съдържа и искането Русия да не подпомага образуването на голяма славянска държава на Балканите. Австро-Унгария се съгласява Русия да получи Южна Бесарабия, която й е отнета съгласно Парижкия мирен договор от 1856 г.
При разгром на Османската империя, според руската версия, България и Румъния трябва да образуват независими княжества, а според австрийската – да получат автономия в рамките на Османската империя заедно с Албания. Предвижда се също Гърция да получи Тесалия, Епир и Крит, както и възможност Цариград да стане свободен град.
За да довърши започнатото, на 5 август руският външен министър Горчаков предлага свикване на европейска конференция за Източния въпрос.
В опит да преодтвари всеки опит за въздействие в Истанбул се извършва поредната смяна на престола. На 31 август на мястото на психически болния Мурад V на престола застава брат му Абдул Хамид II (1876–1909). Той дава обещание на Мидхат паша да въведе конституционно управление.

През есента обаче широка обществена акция залива цяла Европа и Русия в защита на българите. През септември и публикувана брошурата на Уйлям Гладстон "Българските ужаси и Източният въпрос". Преиздадена е и през 1877 г. под заглавие "Уроци по клане или изложение на конфликта между Портата и България през май 1876 г."

Освен всичко останало Русия показва и готовност да се намеси с оръжие зад Дунава. На 20 октомври е издаден нарочен Указ за създаване на Българско опълчение към руската армия. В края на месеца, след разгром на сръбските войски Русия изпраща ултиматум на Турция за спиране на военните действия и за започване на преговори за примирие със Сърбия. В Русия е обявена частична мобилизация в помощ на Сърбия. Всичко това кара британския премиер лорд Дизраели накрая да се съгласи със свикването на посланическа конференция в османската столица. Сякаш всички предпочитали дипломацията пред аргументите на оръжието.
Така се стигнало до Цариградската конференция на посланиците на Великите сили, акредитирани към Високата порта.


Участници в Цариградската конференция. В средата са сър Хенри Елиът и граф Николай Игнатиев.

[DelaRea]

Цариградската конференция

Така се стигнало до Цариградската конференция на посланиците на Великите сили, акредитирани към Високата порта.

Първоначално - от 30 ноември до 10 декември 1876 г. - британския представител маркиз Солсбъри и руския посланик граф Игнатиев разговарят само помежду си относно политическото устройство на българските земи и на Босна и Херцеговина.

След това започват предварителните заседания на конференцията (11 – 22 декември), но и те са без османски представители. Там вече вземат участие представители на всички от Великите сили. Участват английският посланик сър Хенри Елиът и министърът лорд Солбъри. Русия е представена от генерал граф Николай Игнатиев, Германия - от барон Вертер, Австро-Унгария - от граф Зичи и барон Каличе, Франция - от граф Бургониг и граф Шодорди, Италия - от граф Луиджи Корти. Формирани са две комисии, съответно по въпросите за Босна и Херцеговина и за България. Като основен проблем стои и мирният договор, който да приключи войната на Турция срещу съюзените Сърбия и Черна гора. Приема се общото становище да се образуват 3 автономни области, две от които - населени с българи.

Едва на 23-ти декември към Конференцията се присъединяват и поканените османски представители, в лицето на Сафет паша и Едхем паша, които отстояват и нтересите на Турция. Така започва така наречената Втора Цариградска конференция, продължила до 20 януари 1877 г.

Но междувременно султан Абдул Хамид II назначава за велик везир привърженика на младоосманската партия и на конституционното управление Мидхат паша. На официалното откриване на цариградската конференция на 23 декември 1876 Савфет Мехмед паша, председателстващ заседанието, става и прогласява "великия акт на промяна на 600-годишната форма на управление на империята. Негово величество султанът ощастливи империята с конституция." Според него така той отхвърля основанията за свикването на конференцията, базирайки се на обявената нова турска конституция. Това по замисъла на султанското правителство трябвало да отнеме почвата под краката на конференцията и да я направи безпредметна. Така Сафет паша обявява конференцията за излишна, тъй като конституцията дава на империята нужните реформи. Веднага след изложението на Савфет паша топовни гърмежи оповестили прокламирането на конституцията. Този ход, замислен и осъществен с подкрепата на Англия и Германия, целял да провали конференцията. Но затова пък не изненадва особено много европейските представители, който са подготявени за всякакви ориенталски изненади. Държавите - участнички в конференцията, продължават своята работа, защото са наясно че един провал на диполомацията ще означава начало на война. Така след това прекъсване и въпреки неотстъпчивостта на турците конференцията продължава своята работа и през новата 1877 година. Въпреки обявяването на Конституцията, Конференцията продължила работата си до 20 януари, когато представителите на 6-те Велики Сили подписали заключителния протокол.


Карта на Българската екзархия

[DelaRea]

Западен и Източен Вилает

По време на предварителните заседания посланиците на великите сили излизат с общ план за решаването на проблемите в Западните Балкани и установяване на мир между Сърбия и Черна гора и Османската империя. Планът предвижда създаване на автономна област от Босна и по-голямата част на Херцеговина с един главен управител. Сърбия получава малка поправка на границата си, а Черна гора се разширява териториално в Южна Херцеговина и Северна Албания.

По отношение на българските земи участниците в конференцията предлагат две различни решения.
Едното е "Руският проект", който е предварително изработен от княз Алексей Церетелев и американският консул Юджийн Скайлър. Той предвижда една единна българска автономна област, включваща Дунавския вилает, Софийски санджак, Пловдивски и Сливенски санджак от Одринския вилает и населените с българи части на Македония. Територията донякъде препокривала тази, очертана от границите на българската Екзархия.

Срещу него обаче възразява австро-унгарският външен министър граф Гюла Андраши. Срещу голяма българска автономна област е и британският представител маркиз Солсбъри. Той излиза със свое контрапредложение, "Британския проект". Британското предложение лансирало идеята да се обособи автономна област само в районите, включили се активно в Априлското въстание от 1876 г. Това обаче също било отхвърлено от останалите. Постепенно участниците в конференцията възприели проекта, предложен от Австро-Унгария. Около него се обединили повечето мнения и той се налага в окончателния план на конференцията.

Според окончателното предложение България се разделя вертикално на две автономни области – Източна, с център Търново, и Западна – с център София. На заседанието на 8 януари 1877 г. маркиз Солсбъри заявява, че "в границите на тези две провинции, образуващи България, не влизат районите, в които не преобладава българско население, нито районите, които не са били изложени на лошата администрация, която даде възможност да се извършат зверствата от миналото лято."

Източната българска автономна област включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без казите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и казите Кърклисийска, Мустафапашовска и Казълагачка от Одринския санджак.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/1/1f/Constantinople_conference_east.jpg

В Западната област влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и казите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/bc/Constantinople_conference_west.jpg

Така българските области са отдръпнати от Егейско море и извън тях остават Воденско, Кукушко и Дойранско, Западна Тракия, по-голямата част от Източна Тракия и по-голямата част от Родопите.

Аргументът, който британските представители Солсбъри и Елиът изтъкват за вертикалното разделяне на българските земи, е, че в Източната област живеят предимно турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно. Целта е Русия да не усили прекалено своите позиции и чрез смесената Източна област да се попречи на пътя ѝ към Цариград и Проливите - Босфора и Дарданелите. Всъщност главният въпрос е не освобождаването на България, а как да се уравновесят интересите на Великите сили така, че всички да са доволни, доколкото е възможно.
Всички проекти на конференцията целят запазването на Османската империя като противовес на Русия, която пък се стреми да завладее или поне да постави под свой контрол Босфора и Дарданелите. Затова и проектът за органически устав предлага автономия на двете български области - не държава или държави, нито пък свобода и независимост.

[DelaRea]

Органически устав

Проектът на Великите сили за органически правилник за двете български области предвижда:

* Главните управители на двете области да се назначават от Високата порта със съгласието на Великите сили. (Отхвърленият руски проект предвижда главният управител на единната българска област да се избира от местното население). Главните управители може да са турски или чужди поданици, но задължително трябва да са християни.
* Всяка област да има законодателен орган — събрание, избирано от всички жители на областта над 25 години, които имат определен имуществен ценз.
* Областното събрание избира само (без чужда намеса) административна комисия (правителство) към главния управител за срок от четири години.
* Съдебната система да бъде устроена според османския граждански закон.
* Областите запазват 70% от приходите си за свои нужди. Другите 30 % се предават на Високата Порта.
* Създава се местна милиция от християни и мюсюлмани, чиито офицери се назначават от Високата порта. В областните градове и в крепостите остава редовна турска армия.
* Черкезите се изселват от двете области.
* Основна административна единица е кантонът с 5 до 10 хиляди души, прегрупирани според религиозната им принадлежност (християнски и мюсюлмански).
* Няколко кантона образуват санджак, който се управлява от мютесариф. Последният може да е християнин или мюсюлманин, според мнозинството на населението в санджака, който управлява. Той се назначава от Високата порта.
* Няколко санджака образуват област, управлявана от валия, назначаван за срок от 5 г. от Високата порта със съгласието на Великите сили. Валията да бъде християнин, може и чужденец.
* Предвижда се Международна надзорна комисия да следи в продължение на една година изпълнението на тези споразумения.

[DelaRea]

Тайната дипломация на Русия

Междувременно Русия започва да извършва своя дипломация извън дейсността си на конференцията. През януари се водят усиленио преговори между Санкт-Петербург, който завършват с изготвянето на подписаната на 15 януари в Будапеща Руско-австрийска конвенция. Новата конвенция допълва Райхщадското споразумение между двете държави. Русия дава съгласието си Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да се предаде на Русия Южна Бесарабия. Русия се съгласява също да не съдейства за образуването на голяма славянска държава на Балканския полуостров. Нещо повече - тя признава западната част на балканите и новата западна автономна област за зона на австро-унгарско влияние. По реципрочен начин, австрийското правителство признава правото на русия да влияние в Източната област. С този документ се уреждат всички детайли и окончателно се изглаждат търканията мжду двете велики сили.

По същото време е постигнато и договореност с Румъния. На 26 януари 1877 г. Русия сключва конвенция с Румъния за преминаване на нейните войски през румънска територия и за нейно участие в една евентуална война с корпус от 40 000 души. Територията на Южна Бесарабия се предава на Русия, която става дунавска държава. В замяна на това на Румъния и е предоставено правото да обяви своята Независимост от Високата Порта, като получава гаранция за своята сигурност. Действията не закъсняват - дни по-късно през румънска територията е прехвърлен "ограничен руски контингент", който подсилва сръбските войски. Вече са сформирани първите три дружини на Българското опълчение и те са разположени в Плоещ.

На сърбите и черногорците им е разяснено да се подготвят за нова офанзива още преди настъпването на пролетта. Те са запознати с новия руския военен план за водене на войната с турците. Според него, в,есто да се мъчи да пробие турската отбрана през укрепеният четериъгълник или да форсира Дунав, руската армия ще премина Румъния от изток на запад, ще прехвърли Дунав при Турну Северин и ще се концентрира в Сърбия. Руският генерален щаб планира да преодолее турската съпротива, като обезсмисли отбранителна им линия по Дунава, също така и в Северна България, а дори и по старопланинските била, защото те ще бъдат заобиколени изведнъж. Планира се общо настъпление през Румъния и Сърбия в посока София-Пловдив-Одрин и Ниш-Скопие-Солун. Целта е с концентриран, масивен и бърз удар да се навлезе много бързо в чужда територия, да се достигне до "бунтовните области" в Тракия и да се застраши столицата на империята. Така Русия се надява да спечели "мълнеоносна" война през пролетта.

[DelaRea]

Лондонския протокол

Под председателството на император Александър II се провеждат няколко драматични заседания на правителството, на които се наложило мнението на привържениците на компромисната политика, да се направи още един опит за намирането на мирно уреждане на Източната криза. С подобни предложения граф Игнатиев бил изпратен в Берлин и Лондон. В резултат на руската дипломатическа инициатива през февруари в Лондон се събират отново представители на била свикана нова конференция н Великите сили (Русия, Англия, Франция, Германия, Италия, Австро-Унгария). Там се стига до подписването на така наречения, Лондонски протокол от 19 февруари 1877 г. Той изразява исканията на великите сили за провеждане на реформите, изработени на Цариградската конференция и мирно разрешаване на Източната криза. Към него са прибавени три отделни декларации - на Русия, на Англия и на Италия.

Великите Сили за последен път настояват за незабавно прилагане на постигнатите на Цариградската конференция общо договорености. В противен случай - Русия получава свобода на действие, за да екзекутира Турция.

[DelaRea]

Цариградска България

На 28 февруари март султанът все пак приема Лондонския протокол. Запознати с решението на Великобритания, че последната ще запази строг неутралитет при една война, в Истанбул разбират, че са оставени на произвола на съдбата. Притиснати до стената, те приемат този последен европейски ултиматум. Османската империя се съгласява да приложи решенията на Цариградската мирна конференция.
На Трети март 1877 г. в истанбулското предградие Сан Стефано е подписан Договор между представителите на Великите сили и на Високата Порта, с което се учредяват трите автономни области. Източна Румелия, със столица Търново, Западна Румелия със столица София и Босна и Херцеговина.

Така "Цариградска България" става факт.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/1/1c/Constantinople_conference.png

Има две автономни български области на Балканите и за нейни Генерал-Губернатори са назначени...

[Thorn]

Гаврил Кръстевич и Алеко Богориди

[DelaRea]

General-Gubernator

Гаврил Кръстевич и Алеко Богориди

Да, разбира се. Само че те вървят в комплект, все още. Отношенията им са по-скоро началник-подчинен. Алеко паша е шефа, а Кръстевич-верния слуга. Така че ги приемаме за двойка, която поема една част.
Дай да видим кой е другият - сам или пак в комплект?


При всяко положение е по-различно, но и по-интересно.
Защото със сигурност го няма ни Александър Батенберг, камо ли Феердинанд - благородници, който искат да са владетели, но не и губернатори в някакъв си тъмен балкански вилает. Техният профил е на млади, перспективни аристократи със синя кръв, които да дадат легитимация на едно ново княжество.
В случая сега търсим по-скоро възрастни хора, с подходящ профил - умерени, хруистияни, може и не българи, с управленски опит и запознати с материята, обществеността и властите. По-скоро сякаш би паснал някой колониален английски офицер, Само че никой от двата вилаета не е английска сфера на влияние, нито френска колония.

[DelaRea]

Садък паша

Всъщност аз предлагам другият Генерал - Губернатор да е Михаил Чайковски - Садък паша.
Като за мен вариантът е следния
Алеко паша и Гаврил Кръстевич - Западна Румелия, София
Михаил Чайковски (Садък паша) - Източна Румелия, Търново









След малко (една цигара време) ще пиша повече за него.

[DelaRea]

пан Чайковски

Михаил Чайковски (на полски: Michał Czajkowski, на украински Mykhailo Chaikovsky)

Съдбата на Чайковски е пълна с драматични обрати, като в приключенски филм. Поляк, по произход, роден в богато семейство на 19 септември, 1804 г. в Халчин, Украйна.
След неуспеха на Полскаото въстание от 1830-31 г., емигрира във Франция и се установява в Париж. По поръчение на ръководителя на полската емиграция княз Адам Чарториски-младши, идва на Балканите като негов главен агент, за да работи срещу руското и австрийското влияние в Османската Империя и за да направи българите едни бъдещи съюзници на Турция.
Чайковски се появява в България през 1841 г., когато със съгласието на френския премиер Гизо, с френски паспорт и с официалната титла член-кореспондент на Парижкия исторически институт е изпратен в Турция. Дейноста на Чайковски като главен агент на княз Чарториски в Ориента изисква особено внимание. При всяко положение той контролира широка мрежа от представителства е Белград, Загреб, Яш, Букурещ, Видин и Търново. Показателна е неговата инструкция, съставена от него за всички агенти на Чарториски, които работят в териториите, населени с българи. В нея изричнио се отбелязва, че основната цел е да напомнят и да увещават българите да запазват своя език, своята народност и да не се оставят да бъдат задушавани от вълната на елинизма. В тази инструкция личи като цяло общия почерк налаганот дейците на полската емиграция - българите трябва да развиват своето национално самосъзнание в рамките на Османската Империя, да отхвърлят всякакви чужди културни влияния и да укрепват своя език и култура. Едва тогава те могат да търсят и политическа независимост.
Чайковски полага много усилия още през 1845 г., да се свърже с българските църковни и просветни дейци, които се борят за отделяне на българската църква от Цариградската патриаршия. Още през 1846 г. той прави постъпки пред френския консъл в Истанбул Буриен за издаване на български книги във Франция, с негова помощ е отпечатан "Забавачник" на Константин Огнянович в Париж и географска карта на Балканите в Стърасбург (1845-1846 г.). Установява се близък контакт с Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Стефан Богориди, д-р Стоян Чомаков и д-р Миркович.

[Thorn]

Александър II ще получи инфаркт Не се ли е предвиждало някой православен?

[Thorn]

Може Александър Екзарх или Иванчо Хаджипенчович. Или пък някой фанариот.

[DelaRea]

Мехмед Садък паша

След конфликт с ръководството на полската емиграция на 18 декември 1850г. Михаил Чайковски приема исляма в отговор на предложение, направено му лично от султан Абдул Меджид.
Така под името Мехмед Садък паша той става отомански поданик. След избухването на Кримската война Садък паша успява да получи от Високата Порта разрешение да състави така наречените "казашки отряди", които той формира в качеството си на милиорман паша (запорожки атаман). Втория ескадрон на новосъздаденото войнство е съставен изключително от българи в Одрин. Като военен на турска служба работи последователно в Сливен, Шумен, Русе, Свищов и Македноия.
През 1864 г., полковете на Садък паша са настанени в Сливен.
През 1865 г. той реорганизира своите военни части и създава първото подофицерско училище в България, което се ръководи от неговият по-малък син Владислав Чайковски, който приел името Музафер паша. В това първо военно училилище военното си образование получават 20 българи.
През 1867-68 г. на Садък паша се дължи по-мекото отношение на властта към заловените четници в Сливен. През пролетта на 1867 именно на казак алай е поверено преследването на българските въстанически чети. Войските на Садък паша разбиват в Балкана групата на Цанко Кънев от четата на Панайот Хитов, а близо до Жеравна имат схватка и със самия войвода Хитов.

[Sula]

Всичко хубаво, но пан Чайковски едва ли щеше да е любимеца на Русия и Австро-Унгария, а от тук и на Германия. Британия е неутрална, а Франция би била слаба подкрепа, особено след като я напердашват така безцеремонно пред 1871 г..

Аз бих предположил, че Портата ще предложи някой румънски благородник от типажа на княз Куза, за да погали самочувствието на влашорите и за да им покаже, че техните управници не са по-долу от германчето, което по това време е крал на Румъния, въпреки желанието на Портата.

Другият възможен избор би бил някое православно духовно лице послушно и с усет към светския живот, което да е повече свикнало на интригантство, от колкото на патриотизъм като търновския митрополит Климент (Васил Друмев), който още не е с този висок църковен сан, но като прототип на избор е добър за целта.